Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КРАЙ НА РАЗКАЗА НА ИБН ФАДЛАН

Николай Марчев

web | България - забравената империя

I.

След престоя от месец и половина ние започнахме да се готвим за път. Една седмица преди тръгването ни, канът извика мен и Сусан. Бях в приповдигнато настроение, изпълнен с очакване, защото носталгията по родния Багдад, по роднините и приятелите, с които прекарвахме дълги часове в разговори и забавления, ме измъчваше. Липсваха ми книгите, които даваха нови знания за живота и света, провокираха мисълта. Бях млад, животът беше пред мен, мечтаех да посетя и други страни...

Но Аллах бе решил друго. Канът изненадващо заяви, че аз ще остана в Болгар като гарант за приятелството на халифа. Освен това, каза той, предстои много работа за обръщането на българите в правата вяра и затова ще е крайно необходим човек, вещ в религиозните дела, такъв като мен. Българите не знаят как да си построят джамия, какво е нужно за обредите, нямало достатъчно грамотни хора и т.н. Всички тези твърдения бяха верни. Канът изричаше думите със строг и силен глас, който кънтеше в каменната зала. Той не искаше мнението ни, само ни съобщаваше решението си. Стоях като попарен. Не очаквах такъв обрат. Сега разбрах, че нарочно ме бе приближил до себе си. Аз му бях необходим по много причини и всички с политическа цел. Не помня точно какво съм си мислил тогава, но сега си давам сметка, че съм бил раздвоен. Наистина усещах, че ако си тръгнем всички, работата ще остане недовършена. Канът остава сам срещу народа си, без да познава изтънко новото, което му налага. Затова му бе нужен поне един знаещ и можещ човек, на когото да се довери.

Вече съм се примирил, че никога няма да видя отново родината си. Не съм толкова млад, а мечтите ми за наука и книги останаха в миналото, при слънчевия Багдад. По волята на кан Алмуш се ожених за българка, дъщеря на негов боил, управител на малка крепост в областта Сувар, намираща се на запад от Болгар. Жена ми се оказа прекрасен човек. Живеем щастливо с нея и с децата. Те вече са порасли, очакваме големия син скоро да се ожени.

Днес носталгията ме връхлита все по-рядко. Аз не винаги се осъзнавам, но жена ми веднага усеща промяната. Тогава в погледа й се чете съчувствие, стреми се да не ме безпокои, не ме занимава с ежедневните проблеми в семейството. Още през първата брачна нощ разбрах, че това хубаво момиче с бяло лице ще бъде сигурна опора в живота ми.

След сватбата, на разсъмване, не можех да заспя, бях като изпразнен от съдържание съд. С безнадеждна яснота разбрах, че никога няма да видя моя свят. Мъката ме обзе изцяло, сълзите се стичаха по лицето ми. Бях се извърнал с гръб към нея и мислех, че не знае за жалкото ми състояние. Трепнах, когато усетих, че ме гали внимателно и нежно по рамото. Опитах се да преглътна топката, заседнала в гърлото ми и сълзите. Тя се надигна безшумно и започна да ме целува по слепоочието. С пръстче изтри сълзите, които застиваха по лицето ми. Открих, че има моменти в живота, когато не е срамно мъж да плаче. Обърнах се към нея, зарових лицето си в топлите и благоуханни гърди на момичето, което вече ми бе жена. Тя ме прегърна. Мъката излиташе на тласъци, ридаех тихо и усещах, че се успокоявам.

Доволен съм от живота, който ми отреди господ. Сега съм един от най-уважаваните хора в страната на българите. Аз съм главният имам - лицето, което се грижи за всички духовни дела в държавата. Изградихме джамии в градовете Болгар и Сувар. Сега строим храмове и в други градове на обширната държава. Ежедневно до мен се допитват различни духовници и боляри за решаване на различни житейски и политически проблеми. Помагам при разплитането на сложни дела в съда.

Но най-голямата ми гордост е висшето училище. Винаги отивам там с радост. Срещам се с учителите, които преподават в него. Всички те са мои ученици и приятели - любознателни и начетени. Хубаво ми е, когато срещам младите хора, учещи там. Младостта ме изпълва с обич, със щастие. Младежите ме поздравяват с искрена и дълбока почит, когато ме срещнат. Усещам как зад гърба ми коментират тихо нещо за мен.

Когато можеше, набавях книги от Багдад. Сега в училището кипи усилен духовен живот. Преписват се книги, защото имаме голяма нужда от тях. Библиотеката е любимото ми място. Тя е винаги пълна с ученици и учители. По масите са разпръснати разтворени книги. Около тях има хора, които четат или обсъждат нещо. Когато вляза в библиотеката, се потапям в моя свят - светът на науката, на човеколюбието, на мира. Тук се чувствам у дома си. Все едно, че съм в родния край - топлия Багдад, не забелязвам през прозорците бялата виелица, забравям за дългата зимна мъглива нощ.

Привикнах със смяната на сезоните. Краткото лято е прохладно, зеленината тогава е в изобилие. Зимата е дълга и ужасно студена, но фантастично красива. Чистият бял сняг излъчва спокойствие, превръщащо заспалата природа в неземно хубава картина, а човека - в част от тази красота. В такива моменти се сещам за руското момиче, което ме бе поразило с красотата си. Съвършената красота е чиста, бяла и студена, но жива. Малко са моите сънародници, които са опознали това съвършенство.

Тук е моят дом, тук живея с хора, които обичам. Те също ме обичат и уважават. Кан Алмуш отдавна не е жив. Не му се сърдя за това, което стори с мен. Дори съм му благодарен, че ми даде възможност да свърша едно велико дело. Удовлетворен съм, че тържеството на Правата вяра в този прекрасен северен край до голяма степен е моя заслуга. Свърших много работа, големи трудности преодолях. Аллах взима едно, но дава друго на човек и ние трябва да посрещаме превратностите в живота с търпение и надежда.

II.

Излязох от сградата на училището. Навън бе тиха зимна вечер. Градът все още не беше заспал. Бе времето, когато всички се прибират вкъщи след суетата на деня. Белотата на снега и светлините от къщите гонеха тъмнотата на нощта. Вървях по светлата улица. Краката ми потъваха в пухкавия и лек като памук сняг, който скърцаше при всяка моя стъпка.

Минах покрай стените на училището, после край сградата на търговците от Галидж1. На пристанището имаше два техни кораба, останали да зимуват в Болгар. Отвътре се чуваше спокойната, протяжна реч на самотните мъже. От другата страна на улицата сянка хвърляше най-високата сграда в града. Тя представляваше масивна, висока каменна постройка, подобна на огромна кула. По етажите светеха прозорци. Това бе най-красивата сграда, завършена наскоро. Имаше многоъгълна форма, като всеки следващ етаж се стесняваше нагоре. Аз участвах в нейния строеж заедно с най-големите строители на Болгар. За чужденеца-мюсюлманин тя най-малко изглеждаше на дом на Аллах, но това наистина беше главната джамия на българите. Когато започвахме строежа с кан Алмуш, той, моя благодетел, бе още жив. Проектите бяха направени под негово и мое ръководство. Тогава, когато се утвърждаваше новата вяра, трябваше да се правят много компромиси, за да бъде възприета тя от българския народ. Така израсна тази странна сграда, която е и джамия, и място, където се раздава правосъдие по законите на Шериата. Тя бе и моят дом.

Сред народа бе известна като светилището на главния колобър (жрец) на новия могъщ бог. Макар и да казват това на шега, и сега вярващите влизат и се молят в душата си на Аллах така, както са се молели винаги на Тангра. За тях свещените слова на арабски имат магически смисъл, защото малко от тях ги разбират, по-скоро усещат силата им несъзнателно. Моите сънародници, идващи тук, се чудят на странния начин, по който правоверните българи почитат бога. Някои дори ме укоряват, защото не разбират душата на този велик северен народ, владеещ необятните простори, през които тече река Итил.

Улицата, по която вървях, водеше към северната крепостна стена. Оттам се зачу шум на кучешки впрягове. Когато наближих, видях, че са охранявани от курсабаи. След като отминах конниците, покрай мен започнаха да се нижат огромните натоварени шейни, теглени от запъхтени северни кучета, целите бели като снега. Това бяха царските търговци на кожи, които идваха от север. Тези дни ги очакваха с нетърпение в двореца.

Преди да пресека улицата, трябваше да изчакам висока шейна, теглена от три коня. В нея седеше богат руски търговец, облечен в дебела шуба, с огромна брада и калпак. Викът на кочияша, подканващ конете да бягат по-бързо, изплющя като камшика му и заглъхна бързо в зимната вечер.

Прибрах се у дома щастлив и спокоен като човек, който е изпълнил с достойнство своята мисия на земята.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Град Галидж - днес гр. Галич на р. Волга в Костромска област на Русия. [обратно]

 

 

© Николай Марчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.02.2006
Николай Марчев. България - забравената империя. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Николай Марчев. България - забравената империя. Русе: Авангард принт, 2004.