РАЗКАЗ НА ТАКИН АЛ ТУРКИ

Николай Марчев

web | България - забравената империя

Винаги съм обичал приключенията, затова на младини скитах много. Сега вече съм стар - наближавам петдесетте. Живея в една порутена стара къща във Външния град с парите, които натрупах на младини. Днес единственото ми удоволствие е пиенето, защото чрез него се завръщам в прекрасното и вълнуващо минало, в младите си години. Най-голяма радост в живота са ми доставяли жените. Познал съм всякакви - чернокоси туркини, мургави индийки, персийки с искрящи очи, красиви като ангел рускини със златни коси, синеоки българки с кожа като мляко. Благодарен съм на жените, които съм любил. Никога няма да ги забравя. Спомените изпълват старините ми с радост.

Изпълнявал съм много мисии, поставяни ми от различни владетели. Най-важната от тях беше Великото посланичество, което свърза завинаги България с мюсюлманството. Забавлявал съм се много, но съм преживял и големи премеждия. Аз обаче съм човек, който помни хубавото, така че рядко се сещам за онези отвратителни часове на нещастие. Винаги съм се отървавал от наказания или смърт благодарение на късмета и пъргавия си ум.

В тази мисия, както се знае, бях довереник на българския кан. Задачата ми беше да помогна за преодоляване на различните пречки, които застанат на пътя на Посланичеството, най-вече през земята на гузите, моите съплеменници. Справих се блестящо със задълженията си, за което бях възнаграден щедро от българския кан. Но никога не забравих, че съм тюрк. Служих и на хана на гузите, но без да търся никаква изгода. Хан Атраг, тогава още само канартакин, беше много доволен от свършеното. Целта беше да се поддържа враждата между хазари и българи, но и съюзът между българи и мюсюлмани не трябваше да укрепва. Тук алчността на някои хора от Посланичеството помогна много.

Кан Алмуш получи по-късно парите, обещани от халифа, но не в същото количество, което попречи на някои от плановете на българите за изграждане на мощни крепости. Канът успя да укрепи само столицата и две-три крепости на юг. Историята с изчезналите дирхеми хвърли сянка на съмнение в искреността на арабите спрямо българите.

Ние, гузите, като велики потомци на вълка, сме създадени за господари. Нашите стада са най-многобройни, ние не ровим земята с желязо и не сме ничии роби. Самият Ибн Фадлан, с когото и досега сме приятели, се убеди, че гузите са най-многобройния и най-богатия народ на земята. Убеден съм, че един ден ние, тюрките ще властваме над много народи. Така е отредил Аллах.

© Николай Марчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.02.2006
Николай Марчев. България - забравената империя. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Николай Марчев. България - забравената империя. Русе: Авангард принт, 2004.