ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РАЗКАЗА НА ИБН ФАДЛАН

Николай Марчев

web | България - забравената империя

I.

След едномесечно пътуване стигнахме до страната на българите. Преживяхме още много премеждия - минахме през страната на печенезите¹ и земите на кръвожадните башкирци². И двата народа са подчинени на българите. Преплувахме големи и малки реки. Много камилски мехове³, пълни с въздух, се обърнаха в тях, много стока, храна и хора изгубихме в буйните им пролетни води. Въпреки че времето се затопляше, горещините не бяха големи, тревата беше свежа, имаше много вода и гори.

Започнахме да срещаме по-често хора - на каруци, с коне, пеша. Появяваха се тук-таме ниви с ечемик и просо. Хората ни оглеждаха любопитно. На главите си носеха големи рунтави шапки, наричани “калпак”. Знаехме, че зимите тук са люти и по всяка вероятност те са много удобни. Минавахме покрай укрепени селища, чиито управители ни посрещаха и когато разбираха, че сме пратеници при хана, ни предлагаха гостоприемство и храна. Предлагаха ни и водачи, но ако откажехме, не ни ги налагаха. Това бе знак, че местата, през които минавахме, са безопасни. Научихме, че областта, през която минавахме, се нарича Мардан Белак и в нея живеят българи.

Когато, по думите на местните жители, до град Болгар ни оставаха два дни и една нощ път с коне, пред нас се появи голяма група от хора, облечени тържествено. Това бяха служители на кана, а също така и управители на области и крепости. В знак на високата почит, която ни оказва канът, те бяха придружени от семействата си - жени, братя и деца. Млади момичета ни поднесоха хляб и сол. Ние трябваше да отчупим от хляба и да потопим в солта, преди да изядем хапките. С това ритуалът по посрещането приключи. После слязохме от конете и ядохме месо и сварено просо.

Продължихме пътя си, водени от тази пищна свита. Отначало разговаряхме с новите си познайници чрез Абдула Хазарина, Такин и Борис, които знаеха както български, така и арабски език. След това, по време на часовете за почивка, се сближихме и започнахме да общуваме чрез жестове и някои думи, които знаехме вече и двете страни. Младите мъже от нашата група оглеждаха с жадни погледи българките. На всички ни беше приятно да видим след толкова дни сред суровите степи и враждебно настроени диви племена жени с благородна осанка, горди и красиви. Повечето от тях имаха големи тъмни очи с топъл поглед, който даряваше сърцата ни със спокойствие и радост.

Вече вървяхме по оживен път, където се движеха много хора, коне. По нивите се трудеха селяни - някои оряха, други сееха. Все по-често се срещаха селища. Личеше си, че сме навлезли в сърцето на България. Пейзажът също се промени. Вековните гори, през които вървяхме с дни, се отдръпнаха от пътя. Оказахме се сред море от ниски хълмове, между които течаха спокойно безбройни реки. Сред прекрасните зелени поляни се бяха разположили малки горички, които разнообразяваха монотонността на пейзажа. Поразително впечатление ни правеха редките гори с особени дървета с бели стволове, наречени брези.

Когато минаваха покрай нас, българите сваляха калпаците си, спираха и поздравяваха. Жестът ни направи силно впечатление, защото показваше, че народът на тази страна уважава реда. Техните войводи се отнасяха към уважението, което им се засвидетелства, като към нещо естествено. Смущаваше ни само факта, че жените им ходеха с открити лица и така подтикваха мъжете към порочни мисли. Усещах, че ни предстои много работа, за да убедим българите в необходимостта от по-строго отношение към женското облекло, което е израз на уважение към личността на жената.

Яздехме с радостни сърца и се наслаждавахме на просторната зелена равнина. Очаквахме всеки момент да видим столицата на българите. Една сутрин по пътя пред нас се появи конница. Отначало на хоризонта забелязахме облак прах, който се движи. Постепенно, с приближаването му, се видя, че това са въоръжени конници. Доспехите и оръжието проблясваха живо на слънчевите лъчи. Движещите се по пътя се отдръпваха да сторят път на войската и спираха за поздрав по познатия вече начин - със сваляне на калпаци.

Нашите придружители се засуетиха. Започнаха да се подреждат според сана си по неизвестни за нас правила. Ние, гостите от Багдад, се оказахме пред групата. Силно впечатление правеше едрия вид на конете и конниците. Всички бяха облечени в ризници - плетени по български, прилични на гъсти мрежи, или по персийски - с едри метални плочки. Тези, които бяха без шлемове, имаха голи глави. Повечето от конниците носеха дълги мустаци. Това беше редовна войска, която излъчваше мощ и предизвикваше възхищение.

Разбрахме, че пред нас е самия кан и слязохме от конете. Около нас се спусна тишина. Всички бяха спрели и насочили вниманието си към приближаващата конница. В тишината се чуваше само пръхтенето и тропотът на спиращата конница. От групата излязоха напред трима. Този, по средата, сигурно беше канът. Сред тези гиганти той беше най-едрият. Облеклото, шлемът и ножницата с меча показваха, че той е предводителят на групата. Другите двама бяха с голи глави и ръце на мечовете. Очевидно това бяха най-приближените от личната гвардия на владетеля, те бяха винаги нащрек. Сега забелязахме с учудване, че главите на мъжете всъщност не бяха съвсем голи. От темето назад по обръснатата глава към гърба се спускаше дълга коса, която приличаше на конска опашка. Останалото облекло се състоеше от лъскава кафява или черна кожена материя. Ботушите им също бяха от кожа. Само ботушите на някои от свитата бяха направени от особена червена кожа, мека като кадифе. Това явно беше знак, че тези хора са сред най-знатните в държавата.

Сусан застана срещу кана, направи тържествен поклон, изпълнен с достойнство. След това произнесе обичайните слова на учтивост. След речта на нашия водач настъпи кратка тишина. Домакинът отговори силно и рязко. Гласът му гръмна в тишината с особена сила. Това бе глас на човек, свикнал да заповядва и да се вслушат в думите му. След като свърши, той направи нещо неочаквано. Един от помощниците му подаде торба, в която ханът бръкна с две шепи и извади сребърни монети, после ги хвърли с щедър жест в краката ни. Ние се досетихме, че това е жест на уважение и щедрост, засвидетелстван от владетеля на българите към гостите.

Въпреки че не бяхме влезли още в столицата на българите, нашето пътешествие приключи. На полето пред града бяха разпънати огромни юрти за нас, хана и свитата му. Денят беше 12 май 922 година. Чакахме за аудиенция при кана четири дни, през което време пристигаха васалните владетели - всеки със свитата си. Така на полето край град Болгар израсна едно малко временно селище от юрти и шатри, обитавано от няколкостотин души. Човешката разноезична глъч се смесваше с цвилене на коне и звъна на оръжието, с което младите мъже се упражняваха в приятелски двубой.

Настъпи денят на аудиенцията. Церемонията беше вълнуваща. Беше почти обяд, а времето - хладно, но слънчево. Ние, пратениците на халифа, се приближавахме тържествено към най-голямата юрта - тази на кана. Пред входа й беше застанал самият кан, наметнат с червено наметало. До него беше жена му, а около тях - свитата от знатни царедворци. Духаше вятър, който свиреше в ушите ни, а двете свещени знамена плющяха над нас. Хакин водеше за поводите прекрасен бял жребец, който пристъпваше гъвкаво и цвилеше тихо. Юздите и седлото проблясваха на слънцето, като се преливаха в различни цветове на дъгата. Конят и сбруята му бяха избрани лично от халифа за кан Алмуш. Мълчанието на домакините бе пълно с възхищение от гледката, която представлявахме.

Всички бяха прави, само канът седеше на малък стол. Когато Сусан обяви, че ще чета писмото на халифа, а канът не стана, той продължи мълчаливо да гледа владетеля. Чаках с разгънат пергамент знак от моя господар, за да почна да чета. Канът разбра, че уважението изисква да се стои прав, когато във въздуха се носи речта на божия наместник - халифа, и стана. След прочитането на словото се случи нещо, което ни трогна. Накрая то завършваше с приветствие, на което канът отвърна с български слова. Веднага след последните му думи стотина гърла извикаха”Аллах е велик”. Силата на този възглас показваше волята на този северен народ да приеме правата вяра. Полазиха ни тръпки на гордост.

Последва раздаването на подаръците - дрехи и скъпоценни камъни, бисер и маргарит на кана и на жена му. След това двамата със Сусан влязохме в канската юрта. Домакинът седна на висок трон, облицован в червен византийски брокат. Пред него имаше трапеза с ястия и месо. Посочиха ни да седнем от лявата страна на ханския трон. Отдясно бяха насядали четирима васали на българите, а в подножието на трона - синовете на хана, негови наследници. Владетелят си отряза парче от месото, опита го и след това подаде на Сусан, после на мен, на останалите царе и най-накрая - на синовете си.

Този обред изразяваше друга особеност на канската власт - че тези, на които лично дава храна, са негови най-близки служители, хранени хора, от които се изисква вярна служба. Бяхме почерпени и с напитка от мед. По време на обяда канът удостои с внимание по два пъти всеки от нас, изразяващо се в изчакване да приемем храната или напитката, след което с усмивка и жест ни подканяше да опитаме от поднесеното.

Когато всички се наядоха, владетелят стана от трона си, изправиха се и останалите. Всеки излизаше от юртата след поклон към него. Накрая, след като се поклонихме по нашия обичай по три пъти, излязохме и ние със Сусан.

II.

Вече сме цяла седмица в град Болгар и аз от ден на ден се убеждавах, че няма да успея да свърша всичко, което изискваше моята служба. Постоянно тичах при кана, за да му разясня кога какво трябва да се прави, как да се водят религиозните служби, какво да се казва. Спорех с новопосветените молли за правилността на церемониите, за нуждата от по-строго отношение към жените.

Не ми се размина и това, от което най-много се боях. Някой бе прочел пълния текст на писмата от халифа и великия везир, в които се съобщаваше за злополучните 4000 дирхеми. Бях в голям страх, защото премълчахме за парите. Влязох в двореца при кана. Отначало той задаваше въпросите си спокойно, но се усещаше вътрешното напрежение, което едва сдържаше. По-нататък, с разкриване на подробностите по злоупотребата с парите, той се разгневи, мощният му глас започна да кънти в каменната зала. Стоеше срещу мен и продължаваше да ни обвинява неистово. Аз съвсем изгубих присъствие на духа. Имах чувството, че следващия момент ще се простя с живота си.

Това мъчение продължи няколко дни: канът всеки път викаше само мен като човек, съхраняващ писаните слова на халифа. И всеки път трябваше да отговарям едно и също - че парите не са пристигнали в резултат на коварни интриги на хора от Хорасан и на някого от нашите. След като се убеди в искреността на това, което казва, кан Алмуш извика цялото Пратеничество. Думите, които изрече, излъчваха гордост и горчивина. Той каза, че халифът е прекалено далеч от България и не може нито да й навреди, нито да й помогне. Българите се чувстват далеч от цивилизованите страни, изолирани от полудиви номадски племена, затова са решили да станат праведни мюсюлмани, та да укрепят със силата на вярата духа си в борбата с неверниците. Заяви, че не вярва в нас, защото сме излъгали и него, и нашия цар и след като се върнем, халифът може да чуе нещо ужасно и невярно за българския цар, заради което може да прокълне българите.

Канът нареди да предадем на халифа, че ще приеме помощ от него само ако прати човек, на когото може да се вярва. Ние напуснахме канския дворец с наведени глави. Чувствахме се унизително. Великият български владетел ни беше дал добър урок по честност и сърцатост. Пред него ние изглеждахме като подли хлебарки. След официалния разговор със всички пратеници, канът продължи да ме вика всеки ден.

На тези срещи ние обсъждахме прилагането на мюсюлманското право в ежедневието. Така се сприятелихме. Канът вече ми имаше доверие, често се смеехме на невежеството на новопокръстените молли от неговия и покорените му народи. Той се оказа сърдечен и открит човек, с голяма физическа и духовна сила. Споделяше най-интимните си проблеми с мен. Разказа ми за великата си болка на баща - как хаганът на хазарите Йосиф обидил и унижил българския кан като върнал дъщеря му, определена за жена на хагана. Тази постъпка на най-опасния враг на българите засегнала дълбоко този великодушен и доблестен човек. Явно тя бе важна лична причина Алмуш да предприеме такава рискована постъпка - приемането на исляма.

Започнах да усещам, че отношението на другите към мен се променя. Всички започнаха да се отнасят към мен със сдържано уважение. У придворните - боляри и слуги - личеше явно раболепие, каквото се полагаше по отношение на най-приближените на великия кан. Моите сънародници отначало се държаха иронично-присмехулно, а после - повече или по-малко резервирано. Те ме обвиняваха, че съм се отчуждил от тях, че започвам да приличам в поведението си на българин. Скритото в тези обвинения презрение, като че съм човек, който е започнал да се оварварява, ме обиждаше и наистина ме отдалечаваше от моите сънародници.

Сега мои другари, освен кана, бяха Абдула Хазарина и младия турчин Такин. Абдула беше от хазарския народ, чиито език бе подобен на българския. Хазарите са народът, изгонил българите от тяхната стара родина, а сега канът бе принуден да плаща на владетеля на Хазария. Такин и Абдула ме увериха, че това е голямо унижение за българите, равносилно на заробване. Най-голямото желание на всички българи било да унищожат държавата на узурпаторите и да си върнат земите на своите прадеди.

Затова ми беше чудно как Абдула живееше спокойно сред българите, без да се опасява за сигурността си. Той ми обясни, че между хазарите и българите няма голяма разлика - и двата народа са дошли отдавна от едно далечно райско място на изток - планината Имеон⁴. Те били прогонени от жестоки и диви племена. Разрушили им градовете и избили множество хора. Хазарите и българите сега се ненавиждат като братя, които не могат да поделят наследството си.

Независимо от хазарския си произход, Абдула бе уважаван от българите. Той бе мъж на средна възраст, едър като курсабай⁵. По-късно разбрах, че този хазарин е от болярско потекло и нещо като заложник при българите. Алмуш нарочно бе пратил него при Багдадския халиф, за да може при необходимост да го използва като свидетел как точно и защо българите са приели исляма. Хазарите вече бяха се обрекли на юдейската религия с нейните нечисти нрави. Така и двата близки народа се отричат от стария си бог Тангра, но поради враждата помежду им нашата вяра се използва от българите с политическа цел - да се сдобият с могъщ съюзник, за да победят враговете си.

Животът в България започна да ми харесва. Хазарите - един народ, който дори не бях виждал - ми станаха неприятни. Смешното бе, че единствения хазарин, когото познавах, бе най-близкия ми приятел тук. С Хазарина водехме дълги и интересни разговори. С него, за разлика от срещите с кана, можех свободно да казвам това, което мисля. Той бе уравновесен и умен човек, умеещ да казва нелицеприятни неща, без да обиди този, за когото се отнасяха.

III.

Ако Абдула Хазарина успокояваше душата ми и даваше храна на ума ми, то приятелството с Такин, младия турчин, внасяше веселие и радост в живота ми. Той беше голобрад момък с тесни черни очи и жив поглед. Макар че изражението на лицето му напомняше с нещо китайските търговци от градовете на Хорезм, то се отличаваше рязко от тях по пъргавината и живостта. Ако от безизразното лице на старите китайци не можеш да отгатнеш техните намерения, то изражението на младия турчин показваше на всеки състоянието на духа му. Само погледът си оставаше равнодушен и загадъчен като на китаец.

Такин бе весел и шумен, но и хитър и потаен. Затова избягвах да говоря с него по важни политически дела. Предполагах, че той по някакъв начин бе свързан с историята с изчезналите пари, само не знаех какъв интерес го движеше. Независимо от това обаче, с охота скитах с него извън града, между кварталите, обитавани от обикновения народ, представляващи чудна смесица от каменни и дървени къщи и юрти, предназначени за чергарски живот.

Град Болгар се състои от две части. Едната, Вътрешният град, е каменна крепост, в която се намира дворецът на кана. Тук живеят всички висши сановници, “хранени хора” на кана, грижещи се за общодържавните дела - събиране на данъци, управление на областите, военни повинности. Крепостта е изградена здраво, но и с вкус - зъберите по стените, макар и от камък, са във формата на цвят, кулите имат осмоъгълна форма и са много дебели. Над стената те се стесняват, напомняйки стръмен покрив на къща. Външният град е ограден с високи дървени стени. Към Вътрешния град водят няколко широки улици, които постоянно кипят от човешка и животинска глъч. Там върви усилена търговия.

Ние се разхождахме често с Такин из външния град и се наслаждавахме на пъстрата картина. Понякога отскачахме оттатък река Итил, в селището на руските търговци. Срещахме всякакви хора с чудновати облекла и говорещи странни езици. Най-често се срещаха българите, облечени с тъмни, лъскави и меки като кадифе кожени дрехи - истинските господари на града. Не бяха малко и черемшиите⁶ и другите представители на северните народи - техните дрехи също бяха направени от кожа, но в сравнение с българите в тях изглеждаха като тромави рунтави мечоци. Сред калпаците на българите често се мяркаха островръхите шапки на тюрките. Те бяха дребни на ръст, с редки брадички и се губеха сред снажните българи, огромните галиджци⁷ и стройните руси.

Такин оглеждаше с възторг момичетата и младите жени, закачаше весело тичащите из навалицата деца. Той беше хубавец и към него също попоглеждаха. Жените тук не ходеха забрадени, а лицата им бяха много съблазнителни. Българките излъчваха топлина, чертите на лицата им бяха меки, с черни очи. Широките лица на севернячките пък издаваха сдържана веселост, но най-привлекателни бяха рускините. И мъжете, и жените от този народ бяха високи, гъвкави, с красиви черти на лицето, с ослепително бяла кожа и руси коси. Русите са най-красивият народ, когото някога съм срещал. Варягите, наричани от българите галиджци, защото идваха с корабите си от град Галидж на река Итил, бяха огромни, с безцветни очи, също рус, северен народ, но в сравнение с русите много тромави и мрачни. Докато русите са винаги усмихнати и открити, галиджците бяха неприветливи, плашеха с вида си. Най-странното у тези северни хора бяха русите, почти бели коси и розовия цвят на кожата.

Един прекрасен слънчев ден се разхождахме с Такин из пазара. Преминахме с ладия на другия бряг на Итил, където беше разположено дървеното селище на руските търговци. Минахме покрай странната изложба от дървени идоли, пред които винаги имаше руснаци, коленичили и молещи се на своите богове за успешна търговия. Разминавахме се с руси, натоварени с багаж или съпроводени от прекрасни млади момичета за продан. Наблюдавах със сдържано възхищение този красив, но нечист народ. Повечето мъже и жени бяха млади, с невероятно привлекателни черти, със силни тела. Слънцето проникваше през златните им коси, бялата като мляко кожа на момичетата розовееше прелестно.

За разлика от мен, Такин никак не се смущаваше да оглежда момичетата. Някои търговци го спираха и предлагаха да си избере едно от тези създания. Тези варвари не умеят да ценят красотата, дадена им от Аллах. Мъжете са толкова лекомислени, че не уважават жените, с които живеят. Може да са били с някое момиче, но когато дойдат на пазара в Болгар, го продават на някой чужденец без никакво угризение, като някаква стока.

Такин ми дръпна ръката и влязохме в една дървена къща. В помещението беше тъмно. Чуваше се някакво охкане. Стори ми се, че вътре има болни. След малко, когато очите ми започнаха да свикват с тъмнината, с най-голямо удивление видях две голи бели тела, сплетени в любовен захлас. Смутих се много и тръгнах да излизам. Такин със смях ме върна обратно. Срамът ми отново се смени с удивление. Гледах и не вярвах на очите си. Мъжът продължаваше невъзмутимо да люби жената, макар че хвърли разсеян поглед и ни видя. Младият турчин беше скръстил ръце и наблюдаваше с удоволствие картината. Той познаваше много добре нрава на русите и моето слисване му беше много по-забавно от възбуждащата гледка на нара.

От месеци не бях любил жена, тогава бях млад мъж и тази гледка ме развълнува силно. С усилие отвърнах очи от белия куп тела, който играеше бурно танца на любовта. Постепенно напрежението се засилваше. Кратките резки викове на мъжа се смесваха с нежното гукане на жената. Именно това тънко гласче ме влудяваше. Не можах да се сдържа и побягнах отчаяно навън. Зад гърба ми се зачуха гръмки смехове.

Тичах като побъркан из пазара, без да виждам нещо. След малко усетих, че ме догонват нечии стъпки. Обърнах се с гневно лице към Такин, защото си мислех, че това е той. С учудване открих, че пред мен стоеше снажен млад русин. С жестове ме приканваше да се върна. Очевидно ми предлагаше аз да го сменя върху жената и да задоволя мъжката си страст. С отвращение видях, че на бялата му риза имаше голямо мокро петно. Оттам идеше остра миризма, подобна на рибено масло. Явно младата жена беше пуснала мъзгата си върху ризата. Прогоних го гневно. Той вдигна рамене, засмя се и се върна обратно.

В продължение на половин час вървях бесен между дървените къщи на руските търговци. Възмущението ми се подклаждаше от превъзбудата и дивашките нрави на русите. Красотата на момичетата пораждаше болка в гърдите ми, защото виждах, че техния нрав не е по-различен от този на разгонени кучки.

И изведнъж се спрях поразен... Пред мен стоеше неземно красиво момиче. Сигурно съм изглеждал доста глупаво, за да се спре и тя и да ме загледа с любопитство, с очарователна усмивка. През русите й коси проникваха слънчевите лъчи. Нежният овал на лицето й беше в сянка, но съвършените черти на тази странна северна раса предизвикваха безкрайно възхищение. Сините очи придаваха невинност и чистота на това творение на Аллах.

...Сега, толкова години след тази случка, не мога да си я спомня без вълнение. Никога човешката красота не ме е поразявала така силно. Знам, че такива силни чувства вече не мога да преживея, защото кръвта ми не кипи като на млади години. Тогава още не знаех, че няма да се върна с моите сънародници, а ще остана завинаги в тази северна страна...

Докато разходките из града и околностите ме развличаха, служебните ми работи не вървяха както трябва. Много ми липсваха моите помощници, които се върнаха в Багдад. Назначените от кана нови молли си оставаха езичници, само по дрехите се различаваха от събратята си.

БЕЛЕЖКИ

1. Печенези - изчезнал народ, живял до X век на изток от долното течение на р. Волга. [обратно]

2. Башкирци - днес тюркски народ, живеещ на югоизток от гр. Москва, в република Башкирия (Русия). [обратно]

3. Камилски мехове - напълнени с въздух, те се използвали вместо лодки за преминаване на реки. [обратно]

4. Планината Имеон - днес планината Памир в Таджикистан. [обратно]

5. Курсабаи (прабългарски) - войн от личната гвардия на кана. [обратно]

6. Черемиши - фински народ, предци на днешните марийци. [обратно]

7. Галиджци - скандинавци (нормани, варяги), моряци от гр. Галидж, пристанище, което се е намирало на север от гр. Болгар, в горното течение на р. Волга. [обратно]

© Николай Марчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.02.2006
Николай Марчев. България - забравената империя. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Николай Марчев. България - забравената империя. Русе: Авангард принт, 2004.