РАЗКАЗ НА ИБН ФАДЛАН,
тълкувател на Корана, пратеник на Халифа на Багдад при царя на българите Алмуш

Николай Марчев

web | България - забравената империя

I.

След като прекарахме тежката зима в град Джурджания¹, в страната Хорезм², се решихме да тръгнем. Студовете още не бяха преминали съвсем, но трябваше да потегляме, защото имахме още много път до крайната ни цел - столицата на българската държава град Болгар, намиращ се на река Итил³.

Предстоеше най-опасната част от пътя. Дотук се движехме през цивилизовани страни и животът ни беше вън от опасност. Най-голямото ни изпитание бе страшния студ, който брахме тук, в Хорезм, но за сметка на това спечелихме много приятели, които ни помогнаха да се приготвим за път. Те ни наговориха страхотии за нравите на многобройните племена, през чиито земи предстоеше да минем.

Тези разкази, както и ужасния студ, продължаващ вече три месеца, разколебаха част от Посланичеството, тръгнало от Багдад - града на мира. Факихът⁴, муалимът⁵, както и някои изнежени младежи от столицата се уплашиха и отказаха да тръгнат. Аз също бях притеснен за пътя, но не толкова заради изпитанията, които ни предстояха, колкото за това, което щеше да се случи с нас при пристигането ни в България. Четирите хиляди дирхема⁶, които трябваше да занесем на българския цар, не бяха у нас.

Почнахме да спорим дали въобще трябва да продължим по-нататък. Факихът каза с рязък тон:

- Сам Аллах е срещу нас. Знаете, че Ахмед Хорезмиеца не можа да дойде с нас заради интригите на Ал Фадл Християнина. Той успя да провали предаването на неговото село Артахушматин за парите, които Халифът, Аллах да го поживи, е заповядал да предадем на цар Алмуш. Хорезмиреца няма да успее да донесе тия дирхеми, защото сега гние в затвора на град Мару⁷. Бъдете сигурни, че царят държи много на тези пари.

Муалимът го подкрепи разпалено:

- Аз няма да продължа с вас. Връщам се в благословения Багдад. Съгласен съм да изтърпя укорите и дори наказание от негово величество халифа, но не виждам смисъл да рискувам живота си напразно. Предстои ви да преминете през земите на много диви племена - неверници, а нямате подкрепата на никого от владетелите на близки с тях държави - нито на великия емир на Хорасан⁸, нито на шаха на Хорезм!

Младежите, тръгнали от Багдад с нас, се спогледаха уплашено. Цялата група изпадна в смут. Тогава в разговора се намеси Такин - младия турчин:

- Някои от вас сигурно смятат, че аз съм виновен за липсата на подкрепа от страна на тези владетели. Но аз нямам никаква вина, уверявам ви. Вярно е, че тези страни от незапомнени времена развиват търговски отношения с българите и затова са обидени на халифа. Обаче идеята на българите да приемат правата вяра от Халифата беше на самия велик кан на българите Алмуш. Аз само му разясних силата и значението на делото на пророка Мохамед и каква е мисията на правоверните на този свят. Моите думи затвърдиха неговото убеждение, че истинската вяра трябва да се приеме с посредничеството на този, който е най-близо до Аллах и е потомък на пророка - халифът на Багдад.

Никога не съм казвал на Великия кан към кого да се обърне за съдействие при приемане на правата вяра. Кан Алмуш е достатъчно умен човек, той познава света на правоверните и знае кой е единствения им повелител - Ал Муктадир, халифът, Аллах да го благослови.

След тези думи сред недоволните се понесе ропот. Казаното от посредника между кана и халифа не можа да успокои хората. Аз също бях уплашен от опасностите на предстоящия път през варварските земи, но се безпокоях и за друго. Ако се върнех обратно в Багдад заедно с моите подчинени - факихът и муалимът - не ме очакваше нищо хубаво, защото нямаше да съм изпълнил повелята на падишаха. Ако тръгнех сам, без помощниците си, той пак щеше да ме мъмри. Значи, каквото и да направя, все ще бъде срещу мен.

Огледах останалите от Посланичеството. Някои бяха оклюмали, други спореха възбудено. Потърсих инстинктивно с очи Сусан. Той крачеше бавно и замислено между вратата и прозореца на стаята. Беше винаги спокоен и уверен в действията си, а това вдъхваше доверие. Халифът с право бе поставил този благороден мъж начело на нашето Посланичество. На неговите рамене лежеше цялата отговорност за успеха на мисията. Но сега и той бе напрегнат - бялата му чалма плуваше напред-назад над всички.

В момента говореше Абдула Хазарина, посланик на Алмуш при халифа:

- Мисля, че няма защо да се плашите от опасностите по пътя. Тукашните хора, хорезмийците, са свикнали да смятат земите отвъд Вратата на тюрките за варварски и диви места, където скитат жестоки и груби хора. Ние с Такин минахме по този път и, както виждате, сме живи и здрави. Така че не се поддавайте на твърденията на хора, говорещи за нещо, което не познават. Тези земи са верни на Великия хан на българите. Царството на българите е огромно - в него живеят много народи, изповядващи различни вери. Вие сте призвани да извършите едно велико дело - да обърнете в правата вяра българите и подвластните им народи. Този суров, но красив край на земята очаква вас - посланиците на Великия Халиф, наместник на Пророка!

Моите хора - тези, които трябваше да научат българите да четат и пишат свещените слова, да им тълкуват законите - не бяха доволни от казаното. Муалимът гледаше мрачно пред себе си и не слушаше какво говори чужденецът. Факихът Местан, който беше буен и сприхав човек, сумтеше сърдито, мачкаше нервно брадата си и поглеждаше крадешком към мен. Ние, тримата, си бяхме говорили тайно от всички, че ще настояваме да се върнем в Багдад.

Местан не се стърпя и скочи:

- Защо ни убеждаваш, Хазарино? За три месеца престой в Хорезм успяхме да разберем какви земи се простират между България и благословените от Аллах земи. Това са диви места, където почти няма дървета и реки. Из тях скитат многолюдни тюркски племена със зъл нрав и жестоки обичаи...

Докато Местан казваше тия думи, от които лъхаше гняв и дързост, Сусан спря да се движи, застана срещу ядосания съдия, впи поглед в него, заслуша се внимателно в казаното. Външно беше спокоен, само гърдите му се надигаха учестено, което показваше, че е ядосан. После изведнъж обърна гръб на разпаления оратор и на цялата група и излезе от стаята.

Но Местан, съдията, не преставаше да говори. Напротив, огънят в словата му се разгаряше все повече:

- Знаете колко се мъчихме тази зима в Джурджания - на някои от нас им окапаха ушите от студа. Цяла зима лежахме увити в дебели кожени дрехи, не смеехме да се окъпем, защото брадите ни замръзваха, меховете с вода се пукаха. И при това живеехме между цивилизовани хора. А сега трябва да тръгнем към пустинни и полупустинни местности, през които ще вървим с месеци. Дрехите, с които сме, няма да ни помогнат да се спасим от студа. Из тези ветровити места няма никакви къщи, няма никаква сигурност. Ако не умрем от измръзване, ще загинем от ръката на неверници, чиито обичаи не познаваме!

Вие, ако щете, тръгвайте, но аз не искам да рискувам главата си за едно съмнително дело. И още - не съм сигурен в искреното желание на българите да приемат правата вяра. Знае ли някой какви сметки си прави българския кан? Не вярвам, че някога тези диви територии ще бъдат цивилизовани, тези варвари никога няма да станат истински мюсюлмани. Затова аз се връщам у дома, в Багдад.

Другият мой подчинен, Муалимът, изведнъж стана и се присъедини към Местан. Той беше мълчалив, упорит човек, който рядко се обаждаше, но и не си променяше мнението. Аз се оказах в деликатно положение. Желанието ми беше да се върна колкото се може по-скоро у дома. Любопитството ми към непознати места и народи, към пътешествия, се беше изпарило. Никак не исках да преживея отново ужаса от невиждания студ, а не знаех и дали ще успеем да преминем здрави и читави през дивите местности, през които след няколко месеца отново ще трябва да минем в обратна посока.

В същото време носех пряка отговорност за най-важната част от мисията - след официалните церемонии предстоеше ежедневна и трудна работа - промяна в живота на българите според закона на новата вяра. Не знаех с какви хора ще се срещнем, по всяка вероятност ще бъдат враждебно настроени към новото. В столицата на българите може би също няма да бъдем сигурни за живота си.

Но аз не можех да застана открито на страната на подчинените си, защото в Багдад лично падишахът ме извика при себе си заедно със Сусан, за да ни възложи задачата. Аз я приех и от лекомислие, а и защото нямах право да отказвам изпълнението на такава важна мисия, възложена от повелителя на правоверните. В официалните писма на халифа фигурирах като втори по ранг в Посланичеството. Предстоеше ми мъчна задача - да въведа в практиката всички обичаи, присъщи на мюсюлманите, като убедя българите да се откажат от някои техни традиции, противоречащи на духа на исляма. Ако останех сам както изглежда ще стане, се лишавах от ценни помощници в работата.

Затова реших да избера средния път, най-мъдрия - да се опитам да убедя другите, че е рисковано да отидем при българите. Започнах да говоря спокойно и внимателно. Изтъкнах пред всички, че най-голямата опасност за нас се състои в това, че ханът на българите ще държи много на тези пари. Не познаваме както него, така и нравът и обичаите на българите. Сигурен бях, че ще си изпатим жестоко от владетеля-чужденец и неверник заради липсата на парите.

- Мисля, че няма да го убедим в нашата невинност, понеже се отнася за пари и то за много пари, с които може да се въоръжи войска...

Докато изричах последните думи, Сусан се върна. Чувствах изпитателния му поглед отправен към мен, но запазих самообладание

След мен заговори Борис. Той бе ведър весел мъж със странни сини очи и светли коси, жител на Севера:

- Аз познавам добре българите. Вярно е, че те са народ войнствен, който държи под властта си много други племена, но те са справедлив народ. Канът не е дребнав човек. Той може и да не поиска да му се платят тези пари, ако му обясним, че не сме виновни за това, че ги няма. Българите са благороден народ, достоен и вече узрял да влезе в лоното на Правата вяра. Не можем да спрем по средата на пътя. Ако се върнем сега, какво ще си помислят онези хора на север за нас - ще гледат с презрение на мюсюлманите като на страхливци, изповядващи недостойна вяра. Не забравяйте, че халифът е призван от Аллах да обърне в правата вяра всички народи по земята.

Борис спря да говори. Той се беше развълнувал, което личеше от необичайно зачервеното му лице. Огледа всички с бездънния си светъл поглед, леко усмихнат. Тези, които бяха по-млади и дръзки, склонни да виждат в следващата част от мисията ни тръпката на приключението, посрещнаха погледа му открито, с благодарност, че желанията им са подкрепени от оптимистични доводи. Скептично настроените не издържаха на погледа на младия оратор. Необичайния му северен вид - нежното като у жена лице, както и откритото му държание, вдъхващи вяра в искрените намерения на говорещия, бяха покорили или смутили сърцата на всички.

За миг настъпи тишина, като че ли всеки пренареждаше мислите си, тласнати напред от този чудноват северен човек. Очаквах Сусан да се обади точно сега. И наистина, той изчака няколко мига, колкото да се успокоят емоциите у всеки, и започна да говори. Не слушах какво казва, по-скоро следях как го прави, защото в момента това беше по-важното. Говореше гневно и отсечено, осъждаше нежелаещите да продължат като недостойни мюсюлмани, които срамят името на Аллах.

Той не убеждаваше, а изискваше подчинение на волята на халифа. Знаеше, че носи отговорност за живота на тези хора, но над хуманните задължения стоеше отговорността за мисията, която му бе възложена. Ар Раси беше убеден в правотата на свещеното дело и правеше всичко възможно, за да го доведе до успешен край. Завиждах на силния и свободен дух на този човек и се възхищавах на способностите му да налага волята си. Въпросът беше докъде щеше да стигне - дали да насилва всички да тръгнат, или да остави всеки да реши по съвест.

Сусан избра втората възможност - предложи всеки да избере, но не остави никакво време за колебание. Искаше още сега да стане ясно кой ще продължи и кой ще се върне обратно. И така, с нас не тръгнаха: двамата учители - факихът и муалимът и трима от юношите, които предпочетоха пред несгодите и опасностите на пътешествието сигурния и приятен живот в столицата.

Аз обаче не можех да постъпя като тях, макар че ми се искаше. Хвана ме яд на Сусан, а и на Абдула Хазарина - посланиците на двамата владетели. За тях беше важно да стигнат до България на всяка цена и да присъстват на няколко церемонии, а пред мен стоеше тежката задача да работя ежедневно, като убеждавам хора от непознат народ в правотата на нашата вяра. Аз трябваше да предам писмата на халифа и на везира до хана, в които пишеше за злополучните дирхеми, които още не са пристигнали, въпреки обещанието на неверника - управител на Ибн ал Фурат. Досещах се, че той се бе споразумял с някой от нас и тези пари нямаше никога да стигнат до предназначението си. Най-лошото бе, че всичко се вършеше зад гърба на халифа.

Така, че моето положение не бе за завиждане - нито можех да се върна, нито можех да очаквам благосклонно отношение от страна на българския владетел. На всичко това отгоре моите помощници се връщаха и ме оставяха да се оправям сам, което допълнително затормозяваше изпълнението на мисията. Трябваше да преглътна и обидата на доскорошните ми приятели и сътрудници - факихът и муалимът, които сигурно ме смятаха за подлец, задето не намерих смелост да застана на тяхна страна.

II.

Напуснахме град Джурджания в понеделник, на четвърти март. Времето беше много студено. Духаше силен вятър. Тръгнахме по това време - около два месеца преди горещото лято, защото нашите приятели от Хорезм ни увериха, че това е най-подходящото време за преминаване през пустинята. Бяхме толкова навлечени, че от камарите дрехи по нас не можехме да мръднем, само се полюшквахме сковано между гърбиците на камилите. Съпровождаха ни и джурджанци, които се грижеха за животните и подготвяха лагера за стануване през нощта.

Вече не срещахме хора и животни. Ставаше все по-студено. От студа, а и от предстоящото навлизане в дяволски местности, всички се чувствахме потиснати, не ни се говореше. Всеки се готвеше да посрещне и преодолее най-трудния етап от пътя ни. На втория ден стигнахме до малко селище, наречено Земджан. То беше разположено в каменлива местност, в началото на пролома между две голи възвишения.

Това бе последното цивилизовано място по пътя. През следващите месеци ни предстоеше да се придвижваме и живеем сред различни диви племена. Намирахме се на края на цивилизацията, пред нас бе знаменитата Врата на тюрките. Местните жители казваха, че великият Александър в минали времена напъдил дивите племена през този проход и им заповядал никога да не се връщат, защото дотогава често нападали и грабели селищата.

От Замджан се взехме пътеводители - тюрки, които щяха да ни служат и като преводачи. Те ни предупредиха, че времето ще се влоши още повече. Ние се притеснихме допълнително. Като капак ни успокоиха, че ако не завали сняг, ще успеем да преминем, да издържим. Снегът обаче не ни се размина. Над замразената, пуста земя започнаха да прехвръкват едри, сухи, бели парцали сняг. След няколко мъчителни часа стигнахме до една сграда, измазана с кал. Изпитахме велика радост и облекчение, когато се подслонихме в това малко мръсно помещение. Снегът беше вече затрупал земята и камилите се движеха съвсем бавно, затова решихме да останем, додето спре да вали.

Снегът ни задържа два дни в тази къща. След като се постоплихме, придобихме отново кураж - несъзнателно всеки от нас се надяваше, че по пътя си ще срещнем други такива места, където да си почиваме. По-късно се убедихме, че това е била последната спирка, където ще се почувстваме цивилизовани хора.

През следващите дни едва оцеляхме. Вървяхме през безкрайна, огромна, камениста пустиня, връхлитана от безброй виелици. Не знаехме, а и не се интересувахме ден ли е, нощ ли е. Всеки се беше свил в себе си, стискаше зъби, трепереше и продължаваше напред. Мислехме, че няма да оцелеем, че този леден ад няма край.

Водачът-тюрк ни вдъхваше кураж като ни разсмиваше или успокояваше, че наближаваме по-приветливи места, но ние вече не му вярвахме. Тогава той се преструваше на умърлушен и уплашен като нас и ни питаше защо сме го наказали като сме го взели в тези страховити места. Питаше какво трябва да направи, за да го освободим от тежката служба. Когато му отвръщахме, че е достатъчно да каже само магическите думи “Няма друг бог освен Аллах”, тогава той се заливаше от смях. Казваше престорено сърдито, че съжалява, задето не го е знаел по-рано, за да не тръгва въобще с нас.

За спане търсехме места, където имаше суха миналогодишна трева и храсти, наричани “аттаг”, от които палехме огън, за да се постоплим поне малко през нощта, да изсушим мокрите и замръзнали от снега и студа дрехи. Продължихме да се движим с дни през студените и мрачни полупустинни местности. През този преход не срещнахме нито един човек или друго живо същество. Дървета почти нямаше - местността беше гола и каменлива, по-страшна и от ада. Не ни оставаше нищо друго, освен да вървим бавно и монотонно, водени от нашите тюрки. Целият керван, състоящ се от десетки хора и безброй камили, се движеше безмълвно и унило. Чуваше се само глухия шум от копитата на камилите, които потъваха бавно в снега или чаткаха по каменливите места. Рядко ще се усети тих човешки говор, като че ли долетял от друг, непознат и вълшебен свят. Път нямаше, той съществуваше само за водачите, които вървяха уверено напред. Единствените белези, че оттук са минавали и други хора, бяха белеещите се купчини кости, които задминавахме, или струпаните в полудъга камъни в подножието на подветрената страна на някоя скала - остатък от човешки бивак.

Накрая стигнахме до една планинска местност, представляваща чукари и купчини от камъни в подножието им. Все пак между тях се издигаше някое и друго дърво, а за голяма наша радост и ручейчета с чиста вода. След като преминахме възвишенията, пред нас се откри гледка, поразяваща със своите мащаби - пред очите ни в ниското, до края на хоризонта, се простираше равна степ, чието разнообразие се нарушаваше от леки, заоблени хълмчета. По-късно разбрахме, че през летния сезон тя представлява огромно пасище - покрива се изцяло със зелена трева.

Такин се беше сприятелил със своите сънародници - тюрките водачи и често говореше с тях. Сега ги попита нещо на техния език, а после дойде при нас със Сусан. Каза, че предстои да навлезем в страната на тюрките. После, когато започнахме да се спускаме, младежът ни заобяснява какви са обичаите на местните племена - гузите, тюркски народ - за да знаем как да се държим с тях. Варварството на някои от тези обичаи ни порази. Оказа се, че трябва да отделим от товара различни вещи, които да се дават на племената, през чиито земи минаваме. Освен това трябваше да приемем по един водач, който да ни предаде на следващото племе. Тези водачи щяха да осигуряват нашата безопасност, докато сме на територията на неговото племе. Както се убедихме, в тези диви места, където царува варварският обичай, няма нищо по-несигурно от човешкия живот.

Селищата на тюрките са винаги временни, защото се скитат с огромни стада от овце и коне. Първото село, което стигнахме, се състоеше от няколко юрти, направени от плъст, и няколко дървени къщици. Всичко беше безразборно разположено - кой както му скимне, без никакъв план. През първите седмици всичко вървеше добре - хората, които срещахме, бяха овчари, те ни посрещаха с подчертана учтивост. Разбира се, ние се съобразявахме с препоръките на Такин, като се стремяхме да спазваме техните обичаи. Обикновените хора знаеха за нашите книги, които според тях имат свещена сила. Затова се радваха като деца, когато им четяхме от Корана, и макар че нищо не разбираха, искаха да продължаваме с четенето. Когато обаче се опитвахме да им обясним смисъла на прочетеното, те ни гледаха разсеяно и неразбиращо. Ако все пак решаваха да попитат нещо, то биваше нелогично и често неприлично като въпроса дали Всевишния има съпруга. Тези варвари явно не бяха дорасли, за да възприемат Правата вяра.

Тюрките се управляват от цар, наричан хан. В различните части на огромната степ управляваха негови наместници, наречени кударкини⁹. На практика те бяха независими владетели на големи пространства. Първият такъв местен вожд, когото срещнахме, се наричаше Янал. Нашите водачи ни обясниха, че той се опитал да въведе исляма сред своите хора, но за малко не заплатил за това с главата си. Може би затова отказа да ни приеме, от страх да не разгневи поданиците си. Знаейки това, ние му подарихме голямо количество скъпоценни дрехи, платове и храна - хляб, стафиди, орехи. Тези дарове го зарадваха и той ни разреши да минем през неговите земи. Не посмяхме да му предложим да приеме исляма, щяхме да опитаме на връщане.

Разрешението обаче не можа да ни помогне да се справим с различни групи скитащи тюрки, които не признаваха никаква власт. Времето започна видимо да се подобрява - все още беше студено, духаше силен вятър, но на моменти започна да се появява слънцето. Ние с облекчение засваляхме горните пластове дрехи, които ни бяха безкрайно омръзнали. Още на следващия ден, след като получихме благословията на кударкина Янал, ни пресрещна една група от няколко тюрки - изнемощели от глад, мръсни, с изпокъсани дрехи, но със злоба в очите. Тъкмо ни беше валял силен студен дъжд, ние бяхме целите прогизнали от вода и треперехме от студ, вода капеше от чалмите и брадите ни. Тези скитници имаха груби, но страшни оръжия, които проблясваха зловещо на слънцето. Спряха ни и ни забраниха да вървим напред, защото земите били техни. Ние се огледахме - бяхме по-многобройни от тях, имахме добро оръжие, керван от десетки животни, камили и коне, натоварени с всякакъв багаж или яхнати от хора, но трябваше да избегнем сблъсъци с тези нещастници, защото със сигурност ще предизвикаме омразата на морето от тюркски племена наоколо.

Целият керван бе замръзнал в очакване на нещо неприятно. Тогава Такин каза на тюрките това, което му бе поръчал Сусан - че имат разрешение от кударкина да преминат през тези земи. След като разбраха какво им казваме, тези дрипльовци се озлобиха още повече. Най-старият от тях, с побелели редки коси, започна да трепери целият от гняв, в очите му проблясваха налудничави мълнии. Ако знаехме езика им, щяхме да знаем дали заеква от гняв или просто такъв им е говорът. Нямаше нужда да ни превеждат - той явно ругаеше кударкина. Аз бях най-близо до него и злобата и смрадта от тялото му се бяха стоварили с все сила върху мен. Варваринът изведнъж млъкна. Мършавите му гърди се надигаха и смъкваха, уталожвайки гнева му.

Чрез Такин го попитах какво иска, за да ни пусне през “царството” му. Оказа се, че желанието му се съдържаше само в една персийска дума - “паканд”, което на арабски значеше просто “хляб”. Със Сусан се спогледахме. На него също му беше станало смешно. Разбрахме се, че е най-благоразумно да удовлетворим желанието на тези умиращи от глад същества. След като им подадохме няколко пити хляб, цялата глутница започна да шуми, но тонът им бе по-миролюбив. Дадоха ни знак с ръце, че можем да продължим пътя си. Всички си отдъхнахме, керванът потегли бавно напред.

III.

Най-после, след седмици изтощителен ход, когато се срещнахме само с полудиви номади, сред които не можехме да бъдем спокойни за сигурността си, стигнахме до многолюдно селище на кударкина Атраг, син на умрелия наскоро хан, който командваше войските на всички тюркски племена. Той ни посрещна любезно, нагости ни, подслони ни в юрти. Ние можахме за пръв път след много седмици да се измием и да се почувстваме истински човеци, чеда на Аллаха. Надарихме го богато - с дрехи, кожени ботуши, платове, мускалчета мускус. Това беше най-богатия подарък, който правехме досега.

Със Сусан се разбрахме да изпълним повелята на падишаха, като убедим вожда на тюрките да приеме правата вяра. Пратеник до него бе Надир ал Хурама, но той не можа да стигне до тук. Затова, като остана в Хорезм, написа писмо до преводача на стария хан, в което го призоваваше да се вслуша в божието слово и се подчини на висшата воля, за да се укрепи и издигне духът му. Така можеше да убедим и хана, защото нито за миг не забравяхме свещената мисия, която изпълнявахме.

Една вечер влязох в юртата на преводача. Към облеклото добавих скъпи дрехи и обувки. Преводачът беше много доволен от уважението, което му оказвахме, но що се отнасяше до приемането на Правата вяра, той каза, че трябва да си помислим добре. Обеща, като се върнем от България, да ни даде писмо до Надир за разрешението си. Преводачът беше нечистоплътен, което доказваше, че той е истински тюрк. Като се събличаше да премери подарената му дреха, от него лъхна неприятна миризма на нечисто тяло. Старата му дреха беше пропита от мръсотия, явно несъбличана с месеци.

Нашата свещена длъжност изискваше да бъдем търпеливи, да се съобразяваме с обичаите на племената, които трябваше да обърнем в исляма, да потискаме отвращението и неприязънта, които извикваха у нас неверниците. Затова предпочитахме да действаме внимателно, като най-напред спечелим доверието на приближените на някой владетел и те от своя страна да го убедят да приеме с народа си новата вяра. От опит знаехме - Сусан и аз, че много владетели, направили тази решителна стъпка, са рискували властта и живота си. Ето защо не бързахме с откриването на основната цел на нашето пътуване пред домакините си.

Но тази наша прекалена потайност ни докара много беди и през следващите дни се изправихме пред ново, голямо изпитание. Всички бяхме обзети от страх. Имаше моменти, когато завиждахме на тези, които се върнаха в благословения Багдад. За щастие Аллах ни даде сили да преодолеем и това голямо премеждие. В тези трудни моменти Сусан винаги успяваше да запази самообладание и със своето спокойствие и увереност поддържаше духа на членовете на нашата мисия.

Една сутрин се събудихме в юртите с добро настроение. Отвън прозираха лъчите на априлското слънце, чуваше се блеене на овце, цвилене на коне, провлачения и гърлест говор на хората, изпълняващи ежедневните си задължения. Душите ни се изпълниха с мир и спокойствие. Знаехме, че този ден ще се съвещават всички първенци на тюрките за условията, при които трябва да бъдем пропуснати по-нататък. Бяхме оптимисти и чакахме с нетърпение решението на старейшините на гузите - тюркския народ, през чиито земи минавахме. В края на краищата минахме през по-голямата част от земите им, без да дадем повод за враждебно отношение към нас.

За съжаление обаче не така се развиха събитията. Към обяд нашите юрти бяха обградени от въоръжени бойци на Атраг, гледащи ни враждебно. Сърцата ни се свиха уплашено. Ставаше нещо неприятно за нас, без ние да знаем какво е то. Започнаха се мъчителни часове на очакване. Единствената ни надежда бе преводачът, който изпълняваше и службата на секретар на вожда.

Вечерта той дойде при нас, за да ни успокои, че тези действия са нещо нормално за тях, такъв им е обичаят. Нормално било да се проточи обсъждането на нашия въпрос, защото трябвало да се огледа внимателно отвсякъде. Тези негови обяснения не ни успокоиха, а и изражението на лицето му издаваше, че е смутен, показваше, че нещата на Съвета не се развиват в наша полза. Преводачът - единствената ни връзка с тези, които решаваха съдбата ни, започна да се държи по-хладно с нас.

Следващите дни бяха изпълнени с напрежение. За щастие преводачът ни осведомяваше, макар и с недомлъвки, за хода на разискванията. Хранеха ни все така редовно и добре.

БЕЛЕЖКИ

1. Град Джурджания - днес гр. Куня Ургенч в Северна Туркмения. Античен и средновековен град в северната част на Хорезм. Разрушен от тюрките. [обратно]

2. Хорезм - антична и средновековна държава на земите на днешен Узбекистан, просъществувала до 999 година, когато е завладяна от Тюркския каганат. [обратно]

3. Итил - 3.1. Старото име на река Волга; 3.2. Град в устието на река Волга, дал старото име на реката. Столица на Хазария. [обратно]

4. Факих (арабски) - тълкувател на Корана. В съвременния смисъл - юрист, правист. [обратно]

5. Муалим (арабски) - учител, мъдрец, проповедник. [обратно]

6. Дирхеми (арабски) - монети от Арабския халифат. [обратно]

7. Град Мару - античен и средновековен град, намирал се близо до днешния гр. Мари в Югоизточна Туркмения. [обратно]

8. Хорасан - антична и средновековна държава, намирала се на територията на днешните Иран, Афганистан, Узбекистан. През X век е била населена само с ираноезични народи. [обратно]

9. Кударкин (арабски от тюркски) - висша длъжност у тюрките. По всяка вероятност сходна с длъжността “Канартакин”, позната от прабългарски писмени паметници. Ибн Фадлан назовава с титлата “Кударкин” синът на умрелия хан на тюрките. [обратно]

© Николай Марчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.02.2006
Николай Марчев. България - забравената империя. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Николай Марчев. България - забравената империя. Русе: Авангард принт, 2004.