Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОСЛЕДНА ПРОЛЕТ

Наталия Георгиева

web | Литературата - виртуални срещи

- Маме, днес ще правим ли снежен човек?

- Не, Дани, миличък. Снегът не е хубав.

Дани беше деветгодишен и наистина дребен за възрастта си. Той представляваше една малка, мършава фигурка със стърчащи тук и там кости и две черни, искрящи очи. Тези негови очи в момента блестяха някак нездраво, заради дългата болест, която Дани прекарваше. Кожата му бе станала сякаш прозрачна и почти можеше да се види през нея как кръвта тече немощно във вените му. По принцип той имаше и много изразителна усмивка - голяма почти колкото лицето му - и всеки път, когато се появеше, все едно някой беше запалил свещичка вътре в него и тя го озаряваше целия. Тази усмивка обаче не се появяваше никак често напоследък. Преди няколко месеца Дани бе заболял от левкимия и оттогава майка му непрекъснато се бореше да надвие болестта. А бедната малка душица търпелливо и послушно гълташе шепа хапчета на ден, оставяше да му бият инжекции, подлагаше се на разни терапии и оставаше в болницата всеки път, когато му кажеха, независимо за колко време. От ден на ден погледът му ставаше все по-тъжен, все едно искаше да каже: "Моля те, маме, пусни ме да тръгна!"

- Хайде, Дани, ела да хапнеш, защото после трябва да пиеш лекарствата.

Дани послушно стана и тръгна към кухнята с котката по петите.

- Маме, днес идва госпожата от училище, докато беше до магазина. Каза, че много им липсвам там и нямат търпение да се върна. Маме, кога мога да отида пак на училище?

- Догодина, миличък, ще тръгнеш заедно с другите. Омръзна ти да виждаш само докторите, нали, Дани?

- Да, маме. Те са добри и са мили, но не е забавно с тях. Знам, че се опитват да са забавни, но когато си доктор, няма много място за шеги. Искам на училище.

Дани беше кръстен на дядо си - Йордан, но майка му не харесваше това име и винаги го наричаше "малкият Дани". Тя не искаше детето да прилича на дядо си. Той беше алкохолик и заради него винаги държаха алкохола заключен. Една вечер обаче той все пак беше успял някак да се напие достатъчно, че като се прибере вкъщи да иска още. Но "още" не му дадоха и той, естествено, се разбесня, което не беше хубава гледка. След известно време притихна и нещата уж се оправиха, но той не беше сметнал така. Явно бе искал да докаже, че не говори празни приказки. Късно вечерта го намериха обесен на една греда в сайванта. Дани никога не разбра истината, но майка му не искаше той да заприлича по какъвто и да било начин на дядо си. Повече не споменаваше името му, а синът й завинаги остана "Дани". Все пак момчето по нищо не даваше признаци да е като дядо си - не обичаше да разглобява химикалки или камиончета, нито някакви други джаджи, които после да сглобява. Не се радваше, когато го возеха на мотора, и изобщо не издаваше признаци на желание да обижда майка си или който и да било друг. Дани беше едно добро и любвеобилно хлапе с много добри оценки в училище и всеобщ любимец на бабите в махалата, за негов и на майка му ужас.

- Маме, ще правим ли днес снежен човек?

- Не, миличък. Снегът не е хубав.

Всеки ден Дани се събуждаше с този въпрос. Той обожаваше зимата и много му се искаше да излезе навън и да направи снежен човек. Обичаше също и да цели с топки дърветата, но най-забавно му беше да заравя котката си и да я гледа как се отърсва после от снега. Неговата котка - Биби, беше сиамска и извънредно привързана към малкия си стопанин. Дани също беше привързан към животинчето, с което прекарваше почти цялото си време. Непрекъснато я разнасяше със себе си и винаги я гушкаше, където и да стои. Най-много обичаше да седи на прозореца заедно с Биби и да гледа, както той казваше, снега. Но тази зима не беше снежна, а мокра, студена и като цяло твърде неприятна. Сняг заваля само веднъж, но той беше ронлив, не за снежен човек. Обаче се задържа доста време. Изглеждаше сивкав и мръсен, а на места се виждаше голата земя отдолу. Беше потискащо да го гледаш. Дани може би нямаше да го има на следващия сняг, другата зима. Лекарите, дори най-добрите в страната, казваха, че не могат да направят нищо за него. Налагала се операция в чужбина, естествено - скъпоструваща. Родителите на Дани не можеха да си го позволят, затова баща му работеше извънредно, а майка му повече се надяваше хората да откликнат на нейния зов за помощ. Надяваше се даренията да успеят да върнат здравето на сина й, за да може тя да го гледа някой ден как завършва училище и отива да учи в университет. Тя искаше само да може да отпразнува осемнадесетия рожден ден на детето си. Беше я страх Дани да не остане в паметта на хората само като слабичкото хлапе с голямата усмивка и искрящите очи. Затова се надяваше на хората, вярваше в тяхната доброта и милосърдие.

Нещастната жена все още си спомняше как научи за болестта на сина си. Тя, разбира се, беше виждала синините по ръцете и краката му, но си мислеше, че е паднал, докато си е играл или се е сбил с друго дете и не иска да си каже. Един ден учителката му й направи намек да не би да се държат зле вкъщи с Дани и от това да са синините му. Тя беше шокирана от подобно предположение и взе да се чуди наистина откъде идва всичко това. Не след дълго детето започна да се чувства отпаднало и да проявява други притеснителни симптоми. Обаче личният лекар препоръчал да стоял повече навън и да ядял здравословна храна. Така че отне малко повече от необходимото време да се обърне внимание на сина й. И все пак въпреки всичките различни болници, лекари и лекове, те все още се държаха. И двамата. Затова тя се надяваше - хората ще й помогнат.

Така измина почти цялата зима - в спомени и сълзи. Снегът се стопи, а Дани не можа да направи своя снежен човек. Краят на февруари скова всичко в рекордно ниски температури. Навън студът пукаше дърво и камък.

- Дани, не стой на прозореца. Студено е. Искаш ли да гледаме филмче. "Мечо Пух" или "Гумените мечета"?

- Не, маме. Искам да гледам снега.

- Дани, детето ми... Навън няма сняг.

- Но може да завали. Искам да го видя, ако завали.

- Моля те, миличък. Ела да хапнеш, недей да стоиш там, студено е, може да се разболееш. И за Биби има манджичка.

Дани не отвърна, само погледна, сякаш казваше: "Нима мога?", и тръгна след нея в кухнята, както винаги с котето след него.

- Маме, в рая дали има деца?

- Там всички са деца, Дани, защото всички са най-добри, когато са деца.

- Значи там ще е като в училище и ако не отида наесен в училището тук, то ще отида в онова, другото училище.

- Нали госпожата е казала, че им липсваш? Не искаш ли да се върнеш там, да седиш с Боби на един чин и да си играете в междучасията?

- Искам, маме, то се знае. Само че да е по-скоро.

Последните дни на месеца времето се затопли и студът вече не щипеше както досега. Първите мартенски дни бяха като рано дошла пролет. Дани седеше залепил носле за прозореца, окичен в мартенички от горе до долу и гушнал своята Биби, която също имаше мартеничка, макар че искаше да си я отхапе. Всеки път, щом зърнеше щъркел в небето, усмивката го озаряваше целия. Щъркелите, както и пролетта, бяха дошли рано. Бяха донесли със себе си и щастие, и надежда, и успокоение. Красива беше гледката на гордата птица, която се рее в небето, неволно извикваше усмивка на всяко лице и Дани също се усмихваше. Руменината се беше върнала на лицето на Дани, а като виждаше промяната в сина си, майка му все по-често се усмихваше и стъпваше все по-леко.

Един ден под часовниковата кула се бе събрала голяма тълпа - тукашните щъркели се бяха върнали в гнездото си.

- Маме, хайде да отидем да видим щъркела, моля те.

- Разбира се, Дани, но трябва да побързаме да не закъснеем за болницата.

Двамата се запромъкваха щастливо напред, без да виждат ужаса в хорските очи. Майката изведнъж замръзна и дръпна сина си назад. Това бяха щъркелите, да. Онези, на които Дани се усмихваше. Имаха черни криле и дълги, червени крака и човка. Обаче имаха и извити като куки шии и наместо разкошна бяла перушина се виждаше охлузена кожа, сивкава на петънца, сякаш прокажена. Двата щъркела стояха отпуснати и само очите им се движеха, оглеждайки хората. Тия техни очи будеха несъзнателен страх. Черни и горящи като два въглена, но излъчваха хлад, който отекваше болезнено в душите на хората. Те сякаш преценяваха бързината, теглото и силата. Този поглед придаваше на отпуснатите фигури жизненост, те не просто стояха, а дебнеха. Тези птици приличаха на лешояди, но докато в лешоядите има нещо мило и будещо съчувствие и донякъде присмех, щъркелите извикваха само страх. Безпричинна и нестихваща паника, която пробужда чувството за самосъхранение и те кара да бягаш - по-бързо, надалеч. Но ако продължиш да ги гледаш в очите, те сякаш хипнотизираха и заковаваха на място. А в душата един глас крещи - "Бягай, бягай", и все пак не можеш да помръднеш и да откъснеш очи от тях. Приличаха на зловеща карикатура, слязла по ирония на съдбата от листа на художника. Най-страшното у тях бе, че те бяха печално действителни - отражение на едни добри и чисти създания, правдоподобно отражение на реалността.

Майката на Дани закрачи решително обратно, хванала за ръка сина си. Не, тези щъркели нямаше да спасят детето й. Ако зависеше от надеждата, това щеше да бъде последната пролет на малкия й Дани. Тя трябва да вземе нещата в свои ръце.

 

 

© Наталия Георгиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006