БАЙ ГАНЬО - ПОЛИТИЗАЦИЯ НА ОБРАЗА

Кристина Йорданова

web | Феноменът Бай Ганьо...

Той (Бай Ганьо) излиза от литературата и влиза в живота; излиза от художественото произведение и се обръща на мълва, добива вид, едва ли не на едно същество, което изгубва своя художествен вид и започва да живее само в живота, като някакъв самостоятелен образ, но без отделни контури, без истинска плътност, без физиономия. Става едва ли не сянка, почти едно същество, което е навсякъде и никъде. (...) Това излизане от литературата и влизане в живота, в мълвата е всъщност едно отношение твърде характерно за психология на публиката, която търси в литературата типове, за да ги постави в живота, а не обратното - от живота - с литературата. (...) Той почна да се разчупва и да съществува не като литературен и художествен образ, а като даден тип от живота на българската действителност. (...) Започна се, както става обикновено - от литературния образ, от образа в литературата и изкуството се влезе в живота, отиде се до типа на "Бай Ганьо" в живота, в действителността, а оттам се пренесе в литературата. Това ново връщане на Бай Ганьо от живота в литературата, създаде грешката и бъркотията. Веднъж взет от литературата и поставен в живота, образът на Бай Ганьо получи нови черти, нови контури, нов вид, доби дори нова физиономия, каквато нямаше в литературата.

Този обширен цитат от книгата на Милко Ралчев "Истинският Бай Ганьо. Увод в изучаването на Алеко Константинов", която излиза в началото на 40-те години на миналия век, има за цел да ни припомни един по-рано конструиран модел за прочит на Алековото произведение. "Бай Ганьо" не се възприема от публиката, ако продължим мислите на Ралчев, като литературоцентрична книга, а като модел на събирането заедно на национални идентичностни, антропологически и културни маркери с подвижни времеви и пространствени граници, т.е. "Бай Ганьо" е културен проект в процес, който подлежи не толкова на дописване, колкото на пренаписване. И както всеки проект, образът на Бай Ганьо произвежда разместване и разкъсване на връзките, премоделиране на героя спрямо доминацията на актуалната наративна парадигма, самата тя огледална спрямо определена социокултура динамика, или по друг начин казано - спрямо политиките на образа и текста.

Огледалното обаче се запазва - позицията, че животът пише литературата, а не обратното, че Бай Ганьо идва отвън, от устната външна култура, която вече е функционализирала образа спрямо динамиката на собствените си процеси, е модел, който работи усилено във вторичния, извъналековски образ на героя, с който ще се занимаваме тук. Можем да наречем Бай Ганьо и метанаративен, репрезентация на определени текстови и социокултурни динамики. Можем да го наречем културен герой, както прави например Владимир Трендафилов, стъпил върху подвижните пясъци на по-често негативната, но понякога и позитивна самоидентификация.

Така или иначе, няколко от основните дискурсивни оси, върху които стъпва изграждането на разказа - Бай Ганьо (пътуваща фикция), - са семейно-роднинската история, сатирично-хумористичната линия (в това число и вицовата култура), националнорепрезентативната, политическата линия.

Настоящият текст ще се съсредоточи върху две заглавия, излезли на български на границата между миналия век и настоящия, но и двете подхващащи една посока - политизирането на образа на Бай Ганьо. Едното е на събраните фейлетони на Тончо Карабулков, писани за български емигрантски издания в Париж, "Бай Ганьо в емиграция" (в българско издание от 2001), а другото е "Червеният бай Ганю: Човекът на новото време" очерци от Асен Цанков с предговор от Атанас Свиленов и послеслов от Александър Цанков, брат на автора (в българско издание от 1995). Втората книга е издадена на френски много по-рано, в края на 50-те години. Четена е по радиото като отделни случки, илюстриращи живота в прясно комунистическа България. Макар и издадени в България доста късно, двете книги тематизират десетилетията от средата на века, т.е. попадат в еднакъв темпорален ареал. Много от фейлетоните от "Бай Ганьо в емиграция" се отварят с формула, която посочва времето на 60-те години: "Това се случи към средата на шестдесетте години" или "Това се е случило някъде към началото на шестдесетте години". Но дори и пряката референция да липсва, превръщането на отделните фейлетони при Тончо Карабулков във фрагменти от един цялостен житейски разказ директно реферира към това време.

Ако книгата на Алеко моделира Бай Ганьо до голяма степен като абиографичен герой, което пък улеснява неговото "вливане" в модела на житейското обобщение, то "Бай Ганьо в емиграция" на Тончо Карабулков снабдява героя си с биография на политически емигрант, който прекосява нелегално българската граница по време на социализма, митарства из Турция, живее в емигрантски ламаринени бараки в Италия и се установява за постоянно във Франция. Макар книгата да е писана под формата на фейлетони, те имат ясна циклизация, през устойчиво типизиране и биографизиране на героя Бай Ганьо в определени характерологични черти, снабдяването му със семейство и с устойчив житейски път. Изключение правят само първият и вторият фейлетон - "Бай Ганьо агент на ДС" и "Прием". Както и последните два текста в сборника - "Не е фейлетон" и "Бог да прости Бай Ганю", които имат метахарактер спрямо структурата на сборника, доколкото ни връщат към непосредствената реалност, предшествала/ обосновала писането. Важен въпрос и за двете книги - и на Тончо Карабулков, и на Асен Цанков, е, че в образа на Бай Ганьо, нещо, забелязано още от Милко Ралчев, можем да видим чертите на непрекъснатото нарушаване на границите между фикция и реалност, прекосяване на границите между реално и функционално в разказа или успоредяване между истинския свят и разказания, непрестанно пресичане на границите им. Въпреки че нарушават наративната линия на житейския емигрантски разказ, първите два фейлетона на Тончо Карабулков всъщност правят нещо значимо за границите на книгата, за дефинирането на централните оси, през които се движи нарацията вътре. Първата от тях, зададена и от началния разказ, е тази за политическото ("Бай Ганьо агент на ДС"). Втората, от "Прием", конкретизира Бай Ганьо като безсмъртен литературен герой (наред с останали вечни литературни образи като Бойчо Огнянов и Гераците например), който оживява в реалното. Чертите, които типологизират характера на героя в този фейлетон, са същите, чрез които Бай Ганьо ще бъде видян и през матрицата на житейския разказ по-нататък в сбирката - грубост, себичност, циничност, търсене на келепир, но и една негативно паресиастична функция - героят като съобщаващ, оголващ грубата истина за реалното. Паресиастичната функция на героя, като оголващ, пародиращ и автопародиращ чертите на живота в комунизма, ще бъде основна черта и на писането в "Червеният бай Ганю: Човекът на новото време" на Цанков. Героят и в двете книги ще съобщава тези неудобни истини, които повествуващият, поевропейченият българин, функционализиран и в тях през разказвача, както и при Алеко, спестява и прикрива.

Относно функцията на разказвача Тончо Карабулков се придържа, imitacio, към утвърдената от Алеко схема на произвеждане на разказите през смеховата устност на колективното произвеждане ("Тази история я научихме из други"), пътуващ разказ за подвизите на героя. Ако се върнем към биографемата обаче, интересен факт остава стремежът към биографизация на метастазите в наратива за Бай Ганьо. При Карабулков тази биографизация заема мястото на контрабиографема спрямо липсващата биографема на разказвача, Бай Ганьо е другият, неправилният, неинтегрираният емигрант. В предговора авторът пише: "В чужбина аз опознах много емигранти, които имаха качествата на българина, без да имат недостатъците на Бай Ганю". Очевидно е, че за книгата българските политически емигранти биват два вида - десни, към които разказвачът се причислява, хора с морал и ценности, и такива, на които Бай Ганьо се явява репрезентативна фигура, псевдополитически емигранти, използващи Режима като претекст за търсенето на печалбарство в Европа. Важен е фактът как при Карабулков през конструирането на опозиции като току-що изведената (разказвач - герой) основният разказвач скрива зад фейлетоните мемоарна фикция, собствената си история, видяна на парчета и конструирана като контраистория спрямо тази на основния персонаж Бай Ганьо. Мемоарът, скрит зад фейлетона, реалността на Аз-преживяването на разказвача, подаваща глава зад фикцията, превръща книгата в образ на времето на българската емиграция през 50-те и 60-те години във Франция. Реално за Карабулков Бай Ганьо е и вид сфумато, зад което да положи като контраразказ собствената си тревожна, накъсана и не така легитимна спрямо категориите на националната репрезентация история. В този смисъл "Бай Ганьо в емиграция" може да се чете и като мемоар. Фейлетонът при Тончо Карабулков е само експлицитна жанрова схема, която скрива по-крупния план на свидетелстване за времето на интелигентската българска емиграция от средата на XX век във Франция, разказ, който обаче е некомуникативен за времето си, нефункционален, непредизвикващ желанията на публиката, за която това е удобна форма да се скрие. Бай Ганьо и фейлетонната структура са типова алегоризация на едно движение сред българската емигрантска общност, което авторът критикува, вид неправилност на българина емигрант, карнавално алтер его на собственото битие на разказвача като емигрант.

Но да се върнем на биографемата "Бай Ганьо", която текстът на Карабулков изработва. "Бай Ганьо в емиграция" е постъпателен разказ за замогването на един българин в чужбина (на читателя обаче е спестено с какво се занимава героят), женитбата му за французойка, сдобиването с челяд (фолклорните трима сина). Този разказ обаче е съпроводен с окарикатуряването, куриозността на персонажа, който е неприспособим както към чуждата европейска среда, така и към емигрантската общност. И тук, както и в книгата на Милко Ралчев, с цитат от която започна текстът, Бай Ганьо е видян през образа на накърненото национално честолюбие, манифестиращо български комплекси, усещане за периферност и отхвърляне от европейското. И тук разказвачът, подобно на книгата на Алеко, е интегриралият се в условията на чуждата действителност българин, приел различната културна норма, цивилизовалият се. Обратно - Бай Ганьо е този, който показва свето пренебрежение към европейците, нежелаещият да се интегрира. В книгата на много места е споменато как героят отказва да проговори френски и разполага само с няколко откъслечни думи и фрази. Текстът хиперболизира неприспособимостта и различието на героя спрямо средата на дребните възпитани французи и през външния му вид - прекалено едър, с огромен ръст и крайници, груб, непохватен, с огромна глава. Бай Ганьо е моделиран като пародия на балканския кралимарковски тип герой. Спрямо страховитата си външност той е описан през физическа немощ, страхливост, липса на издръжливост, на два пъти влиза в ръкопашен бой с неравностойни противници - дребен китаец и френски хлапак, които самият той предизвиква, и на два пъти е позорно сразен. Пародийно кралимарковски черти във външността на героя можем да открием и в очерците на Цанков. Там героят е видян през сходни черти - груб, с едра фигура, грамадни ръце, "силни като клещи" - "Ако случайно би ви сграбчил в шепата си, кокалите ви ще изпращят". "Червеният бай Ганю", подобно на книгата на Карабулков, но в много по-висока степен на артикулация на обобщението, прави всичко възможно и да типизира героя си: "Моят приятел, Червения бай Ганьо, е и с външността си, както с цялото си същество, наш типичен българин", "в погледа му има нещо умно, даже лукаво". Висок е и добре сложен, "слабо мургав, кокалест, с гъста коса", "гласът му е някак дрезгав клисарски тенор, но като заговори - кара ви да го слушате", "нервите му са дебели и здрави като въжета". За Цанков и по-точно за неговия разказвач Славчо, който е близък приятел от детинство на Бай Ганьо, прословутият герой не само е типичният нашенец, плътно разпознаваем в националната физиогномика, той е и героят на новото време, на комунистическия труд - "неговият образ свети в настоящето" (на 50-те). Неслучайно най-плътно извайване на образа е изведено именно в седмия очерк, озаглавен "Новият човек?...", където героят е алегория на времето, гъсеница (според ученическия му прякор), превърнала се в "красива пеперуда на новата ни пролет". "Житие-битието му е като "матрица", по която са отлети и други подобни новоизпечени отечественофронтовски активисти и деятели, приели неизбежността на сполетялото ги зло и приспособили се бързо към него не само за да просъществуват, но и да извлекат личен келепирец", казва в предговора Атанас Свиленов. Асен Цанков изгражда персонажа, напластявайки един полиморфен език, който слива фолклоризирани белези на българина и байганьовското с трансформирани формули, пародиращи идеологическото клише на времето. Относно пародийните формули, "цитиращи" идеологическите клишета - в книгата на Цанков те са буквално навсякъде. И разказът, и езикът виждат героя и ситуациите, в които попада, като смехова алегоризация, която пародира политическото време. Червеният Бай Ганьо е председател на ТКЗС, наречено "Червен партизанин". Селото, което е носело преди идването на комунизма благозвучното име Дивотино, сега се нарича "Смелчаково". Самият Бай Ганьо споделя за историята с преименуването: "Аз предлагах да го кръстим Маоцзедуново, за да прославим за вечни времена китайската народна революция". От партията обаче му отказват под предлог, че името е прекалено грандиозно и го пазят за столицата, когато дойде удобното за това време. В очерците на Цанков Бай Ганьо е фигура на иронията към червеното общество. Езикът на писателя е невероятно изобретателен, когато описва/осмива идеологията на режима. В книгата местният вестник се казва "Партийни дрязги". В частта от очерци например, която описва Бай Ганьо като председател на местното ТКЗС, можем да видим отново модела на несполуката, който съпътства в книгата всеки опит да се имплантира политическият комунистически език, идеология и практика на местна почва, в ТКЗС:

Никой не може да ни упрекне в нищо - казва Червения Бай Ганьо. - Иди да прочетеш позива. Още виси пред читалището. "Гответе са жътвата! - 35 лозунга. И какви лозунги. Първо... второ... трето... - 35 точки. Че Маркс, че Ленин, че Хрушчов, та и Георги Димитров. А империалистите съм ги натикал в миши дупки. "В тоя исторически момент, когато светът се тресе и комунизмът настъпва в широк фронт, с гигантски крачки, за да помете световната реакция, налага се и на нас, трудовите отряди от с. Смелчаково, да приобщим усилията си, щото... и прочее. Нека хвърлим всичките си сили в жътвата!". И ги хвърлихме, та не ни видя никой. Изнесли сме 15 беседи: 10 в тесен кръг и 5 при разширен състав; 8 агиттабла; 4 конференции - 2 околийски и 2 селски с участието на делегат от София. Ако това не е дейност, не знам какво ще е тогава...

В крайна сметка жътвата се проваля, и то по зрелищно комичен начин, плод на положените партийнопомощни и мотивационни усилия: "Станахме жертва на собствените си културни увлечения и на партийната си дейност". Самият Бай Ганьо в книгата обаче е особена фигура на хитростта, която не само работи с кухия идеологически език, но го и иронизира и подкопава в речта си. Тъй разказът тече от позицията на Бай Ганьо, с много редки включвания на разказвача, именно героят е натоварен, както вече казах, с паресиастичната функция да критикува идеологическото и партийно клише. На доста места героят, без да пародира в речта си, буквално изобличава като нефункционална политиката на червената държава, нейната изначална неприложимост и обърканост.

Авторът на "Червения Бай Ганьо" показва силен вкус към скечовите ситуации, комичните обрати, анекдотичните случки. Използва целия езиков спектър на смеха - ирония, сарказъм, сатира. И тук Бай Ганьо, както и в книгата на Карабулков, служи като алегоризация - този път на модела на комунистическото живеене. Самият герой е прекръстен от Ганчо Боев на Ганчо Борчески, така както след 9 септември се променя името на почти всичко - градове, улици и пр., а по-късно се сдобива и с прозвището Червения. Точно по модела на Алеко, спазен и тук, и при Карабулков - героят не е нито гражданин, нито селянин, но фактът, че не принадлежи към никоя от двете обществени групи, действа не само в посока на универсализацията на героя, при Цанков се превръща и в иронична фигура на образуването на пролетариата след режима - хора, лишени от качествата и традициите на определена прослойка.

Подобно на "Бай Ганьо в емиграция" Ганчо Борчески е показан през биографичния сюжет на изкачване в обществената йерархия. Първоначално виждаме героя на Цанков като председател на ТКЗС, после като делегат и оратор на хората от народа на конференция в София, оттам попада в писателските среди на интелигенцията (където среща и реални фигури като Любомир Левчев). Постепенно кариерата на Червения Бай Ганьо тръгва нагоре, той става депутат, мести се в града, влизането му в политиката кулминира в превръщането му в член на ЦК, следвано от прехвърлянето на политическата му кариера и извън граница - героят участва и в международна политическа делегация в Югославия. Чрез израстването на Бай Ганьо до крупна политическа фигура всъщност се прави политически срез на обществото. За героя на Цанков понятието "народ" е идеологическа измислица, "една фикция - някаква сива маса", а партията - "всяка партия е една опасна глутница", защото "според Маркс навсякъде решава материалният фактор". За Бай Ганьо идеята на комунизма е камуфлаж, който прикрива меркантилността и жаждата за власт на новата политическа прослойка: "Има хора като мен и теб, които искат да ядат".

Книгите на Цанков и Карабулков показват човека без илюзии, който се промъква между руините на изпразнения от смисъл идеологически проект, за да получи лично облагодетелстване. Политическият деятел и политическият емигрант, представени от двамата байганьовци в книгите, в този смисъл стоят от едната страна на барикадата. Те илюстрират моралната криза на личността, изправена пред един свят, който носи усещането за фалшиви ценности и мними идеали. Ироничността на героите е плод именно на усещането им за изхабеност на света, който обитават. Политическите байганьовци нямат устойчиво чувство нито за общност, нито за солидарност с идеята за споделени национални ценности (или дори европейски при Бай Ганьо в емиграция). Те са фиксирани единствено в идеята за своето лично облагодетелстване, за лична полза. Това за тях е единствената реалистична позиция в света, видян като поле на кризата.

© Кристина Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2014, № 10 (179)
© Електронно издателство LiterNet, 18.10.2014
Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.