ПОЕМА
ЗА ПРОСТРАНСТВОТО,
ВРЕМЕТО И СНЕГА

web | Полюшвана от вятъра мишена

I.

Пролог
ЗА ВДЪХНОВЕНИЕТО

Усещам смътната идея
да възпея в стихове
мислите, които раждат в мене
есенните дълги дъждове.

Настройвам лирата и чакам
отнякъде да паднат мислите,
да напълнят кофата, която
на шията ми вечер дреме.

Ония компоненти ми са нужни,
които носят вдъхновение,
които карат мисли буйни
да легнат в правилно течение.

Наглед са дребни, а ги няма.
Бурмички разни, шайби, колелца.
На витрините не се показват,
събират скрито пепел и ръжда.

Ръждясали и плесенясали - купувам!
Ще ги лъсна малко - и готово,
пускам в действие дарака
и разкъсвам всяко слово.

Всяка мисъл я омачквам
както грозде мачка се наесен,
от всяко зърно пада капка,
от пълна чаша - грее песен!

И тъй започвам моята поема,
нали и снощи дъжд валя,
събрах си малко вдъхновение,
наострих пачите пера.

На гъските - поклон доземи!
Свещени птици! И в мръсната вода
перата им остават бели,
цапат се единствено от мастила.

Да е вечна силата, която
ги е създала на света,
да е живо всяко пате,
докато му израстат пера!

Песен първа
ЗА ПРОСТРАНСТВОТО И ГРЕХА

Започвам със Пространството голямо,
захлупило под похлупак
гърнето, във което смаяно
срещат се умник с глупак.

Каква ирония и подлост има,
боже мой, в човешката съдба,
и също както в паяжина
се блъскаме насам-натам,

а направено от същата материя,
от която е ушита мойта шапка,
Пространството със звездната бродерия
отредило е место за всяка мравка.

За всеки бухал има тъмнина -
с очите си да може да посвети,
пашкулче е създадено за завистта,
чорбица постна за поета.

Пространството е мястото, където
се раждат скритите амбиции,
Пространство е дори небето
с опънатите телеграфни жици.

В черепа ми килограм и нещо мозък
е запълнил празното Пространство,
в което сигурно е можело
да се сложи още грамче -

грамчето на злия гений,
да не бъда толкова добър
и да си спя в чаршафи бели,
докато бият някого навън...

Пространство има в детския балон,
докато от надуване се спука
(за черепа ми нужен е патрон -
ненужното от него да издуха).

С пейзажи, фотографии, автопортрети,
със хаос от мисли и дела
препълнило е всичките кюшета
Пространството на нашата земя.

А горе, майко мила, гледай, свети
така красиво звезден океан!
Захласнато творят поети
от чувствата си тихи ураган.

А с много чувство е богато
в летни нощи пъстрото небе,
едни такива нежни и приятни -
сандък-съкровища за стихове,

възпяващи любимата и любовта,
възпяващи червените й устни,
ридаещи за верността,
на ъгъл някакъв закъсала.

Не дошла любимата - и ето:
сърцето е горяща рана.
Трагично се изнизват часовете.
Няма обич. Нищо няма...

Плачи, китаро, мъко моя,
единствена утеха си ми ти,
разкъсвай с ангелски мелодии
проклетите й дяволски очи!...

Любов, любов, загадъчна и смешна,
тъй ярка, фантастична клоунада!
След целувката е винаги горещо
и забързано ръцете шават,

търсят мястото, Пространството, където
скрито тупа запъхтяното сърце,
пари ги плътта по върховете
и няма вече стихове...

Потънали в греховното блаженство,
завързало телата ни в пожар,
пием сладката есенция
на чудния любовен чар.

Две мънички прашинки сред безкрая,
захвърлени сред глуха стая,
за нищожеството си нехаем
и не щем да знаем и за рая.

В рая или в ада, все едно е -
огънят навсякъде ще ни гори
и винаги ще бъдем млади, щом
в твоите ръце съм аз, а в мойте - ти!

Дяволите с вили остри
приживе ме изпомушкаха така,
че има дупки в моите кости,
в които крие се греха.

Крие се горкият, много го преследват
скучни прозаици и критици,
но здраво вкопчил се за мене,
той ме следва по петите...

И откъде съм взел очи такива -
ненаситно да се пълнят със копнеж,
има някаква магия,
има някакъв кроеж,

някакъв капан ме чака
с вълчи зъби може би,
и неочаквано за глезена захапан
ще ме изпият зли змии.

Но пак в Пространството ще стане
онова, което ми е писано -
ясна кръв и грешна радост
заедно с дъжда ще плиснат,

ще изпълзи по корените странни
на омайно биле пролетта,
за кръв по върховете жадни,
на грях разцъфнал е цвета!

Без грях Пространството е нула,
пустиня глуха, кух търбух,
окраставяло старо муле,
зъб прояден, облак сух!

Песен втора
ЗА ЩУРЕЦА, ПЕСЕНТА И ВРЕМЕТО

Стоя си в стаята, а вън е тихо.
Дъждът за мъничко е спрял,
колкото щуреца да подиша
под камъка на сушина се сврял.

Цяло лято всяка вечер
песните си тъй и не изпя
и сега отчаян, гладен, смешен
тръгнал е по цялата земя

да изпроси стара дреха,
да се моли за парченце хляб.
Очите му - звездици трескави -
над сълзите блестят, блестят...

От песни време не е имал
пара за дом да събере,
влюбвал се е в пеперудите,
и в шарените, росни цветове.

И ето го - бездомен и печален
плахо спира и на моята врата.
- Влез, щурецо, заповядай,
допей на топло песента!

Време има, цяла зима,
докато снегът вали,
пий до дъно чашата със вино,
певец не бива трезвен да стои.

Трябва все да се опиянява,
да танцува във гърдите му кръвта,
а душата му да бъде млада!
Пий, щурецо, пий за младостта!

Защо ли ми е виното, когато
зъбите ми жълти старостта
изрони на парчета пясък
и мъртва ще е моята уста?

Вино трябва днес, не утре!
Днес е нужна луда хала
в тъмна пропаст да ме бутне
и докато надолу падам,

на дланите ми да поникнат косми,
ако на дяволска опашка
не станат мислите ми лоши
и долу в дъното я тряснал

тая дяволска опашка
- не стана после безопасен,
без оная мъка бясна,
която днес ме прави страшен!...

Пий, щурецо, пий със мене,
пий за моите отворени очи,
които не се наситиха да гледат
телата на красивите жени.

Пий за черната магия,
която нас ни е създала на света -
ти под камък да се криеш,
аз за тебе да скърбя.

Засвири ми, циганино черен,
песен самодивска засвири.
Свири, приятелю единствен, верен,
нищо, че дъждът вали.

Нищо, че навън е хладно
и бухала в хралупа спи,
нищо, че торбата празна
като камък ти тежи.

И на мен не ми е леко, ама пея,
и с песента си връщам пролетта,
виждам слънцето как сутрин грее,
как изтича сок от борова кора...

Връщам си по малко времето
в игра безгрижно пропиляно,
онзи миг, на дядово коляно седнал,
със хурката на баба изгърмял

последния куршум в това небе голямо,
откъдето пада тая нощ дъжда.
Ах, колко много, много е избягало
времето под моите крака!

Казвай, мой тревожен ХХ век -
огромен двоен възел
вързал мойта съвест
за небето със конец -

колко време тъй ще се люлея
между мойто време утре, вчера, днес,
и ако конеца скъсам ненадейно
луд ли съм, или подлец?...

А ти, щурецо мъничък, прощавай,
пиян съм вече, искам да ти кажа -
най-верни са ония кучета,
които никога не лаят!

И ако някога се случи нещо -
нещастен случай или катастрофа -
да зная колко време ще я плещят
по мой адрес покрусата дълбока

на гроба ми сложи часовник
с махало и да бие полунощ
във понеделник срещу вторник,
когато вампирясвам гол и бос...

Когато седна и завия по антените,
по таваните и по балконите,
а през глава завити смелите
от страх ще си оплюят пазвите...

Запомни, щурецо, само две стрелки
да мерят дългите сезони,
сезонът - да може макът да цъфти,
времето - цветът да слезе в корена.

Времето, щурецо, е нетрайно,
единствено е вечна песента,
тя е силата омайна -
огъня, водата и пръстта.

Песен трета
ЗА СНЕГА, КРЪВТА И ЦВЕТЯТА

Безкрайно уморени, есенните дъждове
във края на декември ще утихнат.
По пътищата бели снегове
с присъствието си всичко ще затрупат.

Девет месеца небето бременно
най-сетне хиляди снежинки е родило,
за фиеста българска дошло е времето -
дълъг празник на езически светии.

Гайдите надути ясно рукват,
соколи сиви литват нависоко,
чакмаклиите пищови пукват!
Дръж се, земьо, ще те скоча!

Ще прескоча всички грижи,
ще захвърля мисли мрачни,
ще изпия бъчва вино,
мустаците ще накривя юнашки!

Стига! Слагайте софрата!
Топла пита разчупете!...
Побеляла е навън земята
от урвите до върховете.

Яростни фъртуни вечер вият
в гърлото на черните комини,
всичко живо се е скрило
бродят само вълци диви...

Под стрехите ледени шушулки
на разсъмване звънят, звънят,
по стъклата песни чудни
е изваял през нощта студът.

А колко сняг е наваляло!
Дюлята потънала е цяла.
Как да стъпя по земята бяла?
Стъпките ми правят рана,

все едно че в брачно ложе
моминско тяло става на жена...
Господи, нима не може
непокътнат да стои снега?

Какъв закон на висшата материя -
с болка на света да се родим,
песните си тъжни да изпеем
и отново с болка да се претопим...

Да се превърнем на вода и пепел,
да се разтворим в цялата вселена,
да заглъхнем като вик отекнал,
като птица от стрела сразена...

Да докоснем вечната безкрайност,
където властва песента,
където загадъчно и тайно
избухват хиляди слънца.

Снегът от огън се стопява,
от огъня умираме и ние,
пръска се сърцето от кръвта завряла,
пространство най-подир открила

да се разлее нашироко и на воля,
корена на здравеца да стигне,
да подкове копитата на коня
и конят полудял да литне

със разширени ноздри, див и страшен,
искри от кремък да избие
и злите духове уплашени
по корем под трънка да се скрият!

И що за кръв по вените ми бяга,
че желая чуждите жени
върху гърдите ми да лягат?
Нима от мен са по-добри,

че в тях намирам утешение,
забравям онова, което ми тежи,
забравям всичките решения,
забравям всичките мечти?...

Сняг до пояс е затрупал
пътища, пътеки, магистрали.
Небосвода висне схлупен
в облаците си неиздържали

тези планини от преспи бели,
тая тънка бяла мрежа,
сред която съм попаднал
и захласнат се оглеждам

в боровете - стройни колонади
на приказен вълшебен храм
и пътеките с копнеж ме мамят
пред олтара жертва да отдам.

Снежна жрица - приказна и нежна -
нож в ръката ми поставя.
Слънчев лъч пронизва ме с надежда.
Навеждам се и се изправям,

а острието святка
тънко като булчински воал,
усещам как невероятно сладко
върхът до кожата се е опрял.

Натисна ли - ще бликне извор,
ще изпламти от кръв снега,
ята от птици ще се вдигнат
ще ме поемат със крила

нагоре - към вечната безкрайност,
към царството на песента,
където се затваря кръговрата
на раждането и смъртта.

О, тая кръв - неумолима, свята -
искам върху снежна белота
да я пръсна над тревата,
над гордата и силна планина,

напролет да избухне
във малки алени цветчета,
и когато вятър духне
вкуса й да опитате със носовете!

II.

Песен четвърта
ЗА СТРАХА, СЛЪНЦЕТО И СЛЪНЧОГЛЕДА

Треперещи антени. Бързи булеварди.
Грамади от стъкло, желязо и бетон.
Бензинов дъх. Петролна жажда.
Звезден повик. Телефонен звън.

Събрания, митинги, заседания,
директиви, планове и срокове,
и кънтят в гърдите ми въпросите
от много удари изострени.

Защо? Къде се крие моята вина,
че съм роден тревожен?
Има ли вода в кръвта,
която мие белия ми мозък?

На епохата чудовищното напрежение
ръмжи по вените ми с бясна сила.
Наивна грешка, някакво съмнение
и... късо гибелно съединение.

Не ме плаши електрическия стол,
нито крачките последни до куршума,
страх ме е от капките отрова
скрити в доброжелателната дума,

страх ме е от празното пространство,
от времето, което не тече,
страх ме е, когато стаята е празна,
от нетопящите се вечни снегове...

Страх ме е от най-добрите хора,
кротички, със чистички ръце,
със бяла кърпичка във джоба
с усмихнато излъскано лице.

Страх ме е от техните проблеми,
от техния спокоен сън,
тоя страх загнездил се е в мене,
сякаш че в петата имам трън.

Не мога да заспя от тоя страх,
все едно че дявол съм възседнал
да го глътна, ще се върне пак,
корема ми не може да го смели.

Толкоз дълго дъвкан и предъвкан
в статии, рецензии и книги,
тоя страх от всичко се измъква,
преодолява всички диги,

процежда се през пори и през клетки,
през дупчиците ситни на ситата,
разглеждан с микроскоп във епруветки,
скрито пълни с тъмно светлината.

Няма корен, няма семе, няма цвят,
появява се най-неочаквано и странно.
Ако беше жаден върколак
бихме се посбили славно,

а то по-лоша и от чума
е човешката покорност.
Как ще кажеш остра дума,
как ще търсиш отговорност?

Аутобани - вълчи ями -
алчно чакат някъде да спра
и инжектиран със зараза
отново пътя си да продължа.

С пронизващи очи лъжата пипа,
търси клетка, атом, електрон
от орбита за миг изскочил
да свие на спокойствие гнездо,

и излюпените метастази
да пият кръв и гризат кости,
докато земята се изпразни
като стара, гнила кошница...

И тоя страх ме прави гневен,
прави ме безкрайно упорит,
кара ме пред себе си да гледам,
да се чувствам винаги войник,

вдигнат във атака безпощадна,
стрелян и раняван всеки миг,
да се бия за светата правда,
в съмнението да забивам щик!

Завъртян във шеметния бяг на колелата,
разтегнат като релса над оризови поля,
съществувам като пламнал вятър,
като вик и стон за светлина!

Да! Към слънцето ще тръгна като вятър,
звездите ще обгърна със ръце
и ще създам най-вихрения слънчоглед
с невиждани огромни цветове.

Безумни хора с дива воля
ще увлека по своя път
и страшният копнеж за светлина
да бие непокорната им кръв,

да тръпнат длани, пътища и мисли,
да се пръскат непокорните сърца
тъй както пръска се цветът на вишна,
плодът да грейне след това!

Към слънцето очи ще вдигна
и нека, нека изгорят -
да знам, че с поглед съм достигнал
недостигнатия връх на вечността!

Песен пета
ЗА ПРЕДАТЕЛСКОТО МИ СЪРЦЕ

Съставено предимно от желания,
запълнено с натрупания страх
от дупката, която ще запази
костите на беден и богат,

отпечатах си с големи букви некролога,
значи свършено е със страха.
Утихнала е дългата тревога,
така мъчителна в нощта,

разтърсвала до дъно мозъка,
изпълвала с видения кошмарни
стъклата хладни на прозореца,
римувана със щрихи най-банални:

на Апокалипсиса всемирен старта,
когато като пумпал стар,
в Галактиката ще престане да се мярка,
като клъвнат от врабец комар.

Неутрален, грешен или праведен
харесват ми най-простите неща
и се радвам, че Пространството безкрайно
ме е поставило на края на брега,

на топлото море с вода прозрачна,
която долу в глъбините
крие десет хиляди опасности
в зелени водорасли скрити.

Радвам се на изгрева и залеза,
багрещи вълните в тъмно злато.
През зимата живея като праведник
и много грешно цяло лято...

Какво да правя? - Толкова е хубаво
и вятърът е толкова добър,
че мога цяла нощ да се целувам
без умора и без сън.

И мога да се влюбвам всеотдайно
във облаци, цветя и птици!...
Извиращо отнякъде незнайно
ручейче във мене тича,

кара ме да правя глупости
и невероятно смешни грешки,
и като патето изплашено,
глава подало от черупката гореща

оглеждам се, а всичко непознато
в очите ми искрици прави!
И лягам с мъка на тревата,
че толкова неща не зная...

Защо огромна пирамида
е нужно върху костите ми да тежи,
когато само мъничко щурче ми стига
голямата тъга да утеши?

Голямата тъга, че просто звук
в могъщата експлозия на красотата
ще се излее като капка във капчук
и ще изчезне без остатък...

Пространството и Времето ще слеят
вълните си във малка точка.
Учените винаги умеят
да изобразят материята точно

и практически да я приложат
в сърдечната кардиография,
според която аз съм болен
и подлежа на операция.

Сърцето ми - защото е "порочно",
и от гняв, любов и нежност -
е поизносено предсрочно.
И няма никаква надежда,

няма никаква гаранция
години още да разкарва
тази червеноклетъчна субстанция,
пулсираща несигурно във капилярите!...

Сърцето ми е болно, доста болно.
Може би е нужна трансплантация?
И после - то в буркан затворено,
а аз, подобно на халюцинация

във света да се ветрея като сянка?
Не! Не! По-добре сърдечен удар,
отколкото сърдечна дрямка!
Свикнал съм да бъда буден,

или да се събуждам сутрин рано.
Свикнал съм със пулс неравен,
свикнал съм в гърдите с рана
и нищо друго не ми трябва

освен мащерка за летни нощи
и виното за зимни дни,
на слънце да миришат белите ми кости
във гроба, който ще ги приюти...

На този свят дошъл съм да оставя
очите си, ръцете си, сърцето си
и болката по изгрева и залеза
във мъката на стиховете си...

А вие, които сте дошли да грабите,
внимателно, че стиховете са "порочни"!
Изяжте първо райска ябълка
и чак тогава с тях започвайте!...

Песен шеста
ЗА НЕРАЗГАДАНИТЕ ТАЙНИ, ЖЕНИТЕ

Малко шеговито, по-различно
от всички скучни философии,
аз се опитах най-прилично
да поставя острите въпроси

за времето, живота и смъртта,
и за Пространството, и за щуреца -
символа на вечността,
еталон на искреност

за всяка недопята песен...
Доколко съм успял - не зная -
да обуздая вятъра, понесъл
между реалност и фантазия,

между грехове и грешки,
но има още по света,
и се клатят по земята смешно
патета с покълващи пера...

Във тая песен продължава
темата за битието и сърцето,
вързани във възел здраво,
както са земята и небето

свързани с високи върхове,
както е завързано яйцето
във кокошката, преди да го снесе...
Дано изтрае още мъничко сърцето,

още само двайсет строфи,
за да не остане битието
мъртъв елемент да носи -
като кораб гнил морето!

Опитвам се да пазя равновесие
между гняв и патетичност,
между ярост и любов,
и стъпвам винаги различно -

голяма крачка, после малка,
залагам, ставам и летя
по гръб на ледена пързалка,
и по корем в ресните на дъжда...

Тресне мълния. С камшик изпляска
електрическо изпразване,
и ту наляво, ту надясно
като анекдот за неразказване,

където има мънички деца,
мисълта ми прави комбинации,
предполага, изчислява вероятността
къде ще падне гръм-убиец страшен.

Как просто е устроена душата!
С едно реленце за предпазване
от рискове и от опасности,
и масълце, което смазва

гънките на веществото сиво...
И от сърце - мотор на битието,
скрило ревностно между ребрата
извора, и тайната на стиховете...

Информация, отхвърляна логично
от армията нервни клетки,
кръвта натрупва в него скришно
и клапите мъчително се местят.

Деформират се предкамери и камери
покриват се със дупки и със пришки
и във прединфарктно състояние
сърцето киха, сякаш че е яло чушка...

За да сме вечни, нужно е решето
за кръвта, в сърцето влизаща,
прецизно да пречиства ветровете,
да издава за влизане виза

на всяко чувство, всеки поглед.
И ще може тогава всеки орган
от вниманието трогнат
не да бъде като бомба,

а като мирен елемент,
грижливо свързан с битието,
да съществува като инструмент
за промивка на ръцете,

изплескани от вар и пот...
Открил най-сетне своята небрежност,
все пак отново съм готов
да смигна под лявата си вежда

и да опитам още някой грях...
Да вляза в зона забранена,
да скъсам охраняван цвят,
да хвана през пръстена, смутена,

жената на приятел или враг
и да усетя постепенно
как в полунощния сумрак
първо малко засрамена,

а после в буйна страст гори,
косата й от пот слепена,
как шепне колко й горчи
че всяка нощ не съм до нея!...

Изобщо, в битието най-неразгадани
от всички тайни са жените...
Те са вечното желание,
вечната надежда скрита,

че няма граници и разстояния,
а всеки трябва да опита
със мъничко страдание
своя възел да разплита.

Възела завързал здраво,
който като закачалка,
закачена под небето право,
за да не се отклоним навярно

от пътищата начертани
на еволюцията скучна,
безкрайно тихичко създала
хиляди теории научни,

че практически е относително
съществуването ни във битието...
Да. Но защо в тая относителност
реално ме боли сърцето?

Епилог
ЗА СМИРЕНОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

Търпение последно съберете
да издържите чак до края
за да прочетете
на поемата ми коментара.

Лишена от стил и композиция,
дори лишена от конфликти,
не е ясна и точната позиция
на автора, римувал срички,

сравнявал гърнето със пространство
и времето - със недопята песен,
несъумял да сложи в раница
жезъл на маршал известен.

Дори маршал и да не стане
със жезъла - поне сержант,
войниците да задължава
да почитат съмнителния му талант.

Изглежда, че с ожесточение
търсил в мрака вдъхновение,
усеща се, че търсил е сражение,
но неподходящо отразено...

Материята взела го на прицел
и той - от дулото уплашен -
шията си изведнъж превил,
побягнал като заек по-нататък

да разисква истините стари,
да се рови във душите
на хората тъй кротичко заспали,
във кутийките си малки свити...

Побегнал е по стъпалата
нагоре - към последните етажи -
по-високо да е от земята,
че да се чуди после да не падне.

Това е. Свършвам с епилога.
Следва точка и... издателство,
което може да приеме без тревога
това предизвикателство...

1974-1980

© Йордан Кръчмаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.05.2006
Йордан Кръчмаров. Полюшвана от вятъра мишена. Съставител: Сашо Серафимов. Варна: LiterNet, 2006