СПОМЕНИТЕ НА П. Р. СЛАВЕЙКОВ ЗА ПЪРВОТО МУ ЗАТВАРЯНЕ И ЗА ПЪРВАТА МУ ПЕСЕН ПРОТИВ ГРЪЦКИТЕ ВЛАДИЦИ

Юрдан Трифонов

web | Избрани студии

1. Нуждата от критична биография на П. Р. Славейкова. - Макар за живота и дейността на Славейкова да е писано сравнително повече, отколкото за другите наши книжовници отпреди Освобождението ни, - върху тях все още не е хвърлена достатъчна светлина. Неверности и непълноти се срещат не само в оценката на фактовете, а и в самите тях. Наистина, Славейков е оставил доста спомени за себе си, но те не се отличават с необходимата точност, защото повечето са писани само по памет, без да се опират на документи, които са в състояние да подсетят човека и да му помогнат по-точно да си припомни подробностите; освен това, тези спомени често страдат от тенденциозност. По тая причина една по-критична биография на заслужилия деец, отколкото са досегашните, става наложителна. Такава биография се налага, между друго, и от обстоятелството, че за Славейкова се учи в историята на българската литература доста подробно, та би трябвало да видим доколко ученото отговаря на истината. Днес ние вече стоим доста далеч от времето, когато са действували Славейков и неговите другари; затова можем да погледнем на делата им без превзетост и пристрастие. Заслугите им за тогава са толкова много, че няма да се премахнат от разбулването на някои техни слабости. Ако дори излезе, че сегашните ни дейци, когато съобщават сведения за своя живот, не гонят литературни цели толкова, колкото някои от едновремешните, - това не бива да ни учудва, защото и в туй отношение, както и във всяко друго, трябва да чакаме прогрес. - То се знае, че написването критична биография на П. Р. Славейкова е свързано с много трудности, а в някои отношения е дори неизпълнимо, защото и до днес още не са събрани всичките запазени негови и на близките му писма и други документи; но осветлението на някои отделни въпроси из живота и дейността му не е вече така мъчно, както беше преди 10-15 години, когато още не бяха напечатани писмата му, поместени в т. XX от "Сборник за народни умотворения", и не бяха събрани документите и печатаните книги, които сега се пазят в Етнографическия музей. И нашата цел при написването на тая студия не е да дадем биография на Славейкова, а само да хвърлим светлина върху някои от многото въпроси, които повдигат напечатаните от него спомени, главно върху въпросите: какви са били първите отношения на Славейкова към гръцките владици, бил ли е той ученик на Неофита Бозвели и кога е почнал да пише стихотворения на чист новобългарски език, както и на някои други въпроси, свързани с тези.

Със спомените на П. Р. Славейкова за началото на неговата обществена дейност ще се сблъсне всеки, който почне да изучва зараждането на църковната борба в Търновската епархия, живота на Неофита Бозвели или началото на новобългарското стихотворство. На тях се натъкнахме и ние, когато проучвахме някои въпроси по историята на Търновското митрополитство, особено този за изгарянето на старобългарска библиотека в Търново. Като проучвахме Славейковите спомени, ние се видяхме принудени да си дадем отчет за тяхната историческа цена, защото се уверихме, че те в много случаи си противоречат.

2. В какъв вид се явява разказът на П. Р. Славейкова за първото му затваряне и за първото му стихотворение през 1882 г. - На спомените за своето първо затваряне и за неговата причина Славейков даде окончателна форма през 1882 г. под заглавие "Български пословици. Историята на събирането им"¹. Разказа си от 1882 г. той препечата по-после като въведение в своя сборник от пословици, издаден под заглавие "Български притчи, или пословици и характерни думи" (Пловдив, 1889, с. III-VII). Макар този разказ да е станал вече твърде известен главно поради поместването му в христоматиите, - задачата, що си поставяме тук, ни кара да приведем оная му част, която ще бъде предмет на нашето разглеждане. Ето думите на Славейкова:

"На 1843, като излезох от свещовското училище, през лятото [есента] станах изпърво частен учител в къщата на Цонча Казанджията, а три месеца след това услових се даскал в Долня махала [в Търново]. Тогава бях на 16 години. Борбата между гърците владици и българите патриоти беше във възражданието си. В онова време аз бях извадил една песен за гръцките владици в Търново, именно за Панарета, бивший търновский митрополит, и за наследпика му Неофита. Песента беше проста, в бели стихове, по духа и размера на народните ни песни², но като новост, тя се преписваше и ходеше от ръка на ръка между поборниците на българщината, които състояха в онова време от няколко души из най-долнята класа граждани, повечето пришелци от селата, и няколко по-възрастни ученици, които бяха новообръщени от отца Неофита Хилендареца (Бозвелията); от тези ученици аз бях най-малкият. Един мой връстник и съученик от гръцкото училище, син на един доктор гъркоманин, сполучи да открадне собствения ми ръкопис и да го предаде на Неофита, или по-право, на неговия млад секретар Костакя, за когото се нещо и припяваше в тази песен. Ядосани и двамата, особенно последний виква ме една вечер късно и, след едно остро скарвание накара митрополский ясакчия [пазач, охрана] да ме запре в една одая, там, дето били си запирали кокошките, които им носеха тогава от селата доста много. Тая стая стои и днес откъде изток, срещу гераня, в който изпосле се удави гърка владика Атанасий."

Като разправя след това, как митрополийският слуга дядо Колю му донесъл храна и го смъмрил с думите: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло", Славейков продължава: "Какво си потеглих аз през онази дълга нощ в онзи затвор там от глад, от бълхи и кокошинци "един господ знае", ако знае господ за теглилата на слабите от силните и за ония пакости, що могат да им направят още бълхите и кокошите гадинки. То беше несносно и нетърпимо, но още по-мъчително беше за мене унижението ми от Костакя и лошите думи, които беше ми надумал против народността ми. Много пътя изпосле, като съм се осещал за този случай и за претърпянното унижение, плакал съм от яд и досада, и сега даже като се осетя за това, не мога да си го спомня без потръпване. Но и Неофит вярвам, и любимецът му Костаки много пътя изпосле са имали случай да си припомнят, че са ме обидили и запирали.

Това беше първото ми влезвание в затвор. Цяла нощ стоях прав или бях принуден да ходя от стена до стена в тясната стая. Пепелта и студът не ми даваха да седна, а бълхите и кокошите гадове кръстосваха ме на вси четири страни, та ме измъчваха до душа, като че нарочно искаха да направят услуга с това на тираните ми Костакя и Неофита. Идеше ми на полуда, но и в това си утеснение често пак се сещах за думите на дяда Коля: "Да би мирно седяло, не би чудо видяло". (ПСп, I, 118-9).

3. Началото на народното свестяване в Търново. - Приведеният разказ възбужда недоумение с няколко свои подробности. Преди всичко Славейков твърди, че в 1843 г. "поборниците на българщината" в Търново се състояли само от няколко души, и то из най-долната класа, повечето пришелци от селата, и от няколко по-възрастни ученици, новообръщени от отца Неофита Хилендареца (Бозвелията)". Между това имаме положителни сведения, че в Търново се е водила борба против гръцките владици много по-рано от 1843 г. Още в 1827 г. някои чорбаджии от Търновската епархия станали на крак и изгонили прочутия и не малко заслужилия на народа ни митрополит Иларион Критски, който в 1831 г. успява да се върне в Търново и да направи да се заточат неколцина от чорбаджиите. За годините, през които Иларион е бил сменен от митрополитството в Търново, узнаваме както от Кондиката на Свищовското училище при църквата "Св. Преображение"³, така и от старата митрополийска Кондика⁴; но за самото сменяване споменува още В. Априлов в своята "Денница" (с. 23-4)⁵. За него говори и самият Славейков в "Гайда" (г. I, 1863, бр. 5, с. 37-8)⁶. Наистина, изгонването на Илариона в 1827 г. е било дело на чорбаджиите, а народът изглежда да не е бил посветен в причините му, та дори е негодувал, както разказва Априлов (Ib.); но има основания да се допусне, че изпъждането на знаменития "екзарх всей Болгарии" се е намирало в свръзка с борбата му против прочутия врачански първенец Димитраки Тошев, която борба се е свършила с посичането на последния във Видин през същата 1827 г. по заповед от турското правителство⁷. Самото заточаване на първенците е направило впечатление на народа и е станало предмет на особена песен⁸. Но ако народният характер на борбата против Илариона Критски подлежи на спор, не може да има никакво съмнение, че изпъждането на неговия приемник Панарет, прочут по своите ексцентричности, е било дело на доста широко народно движение, макар борбата и тоя път да се е ръководила от чорбаджиите. По този случай П. Кисимов бележи: "Първи път тогава, до колкото се помни, това население е дръзнало да се оплаче срещу своя владика пред началството му - Патриаршията в Цариград, и да сполучи сменението му."⁹ Когато в 1840 г. Панарет бил дигнат от Търново, населението вече искало да се изпрати за негов заместник българин, и за такъв бил предложен Неофит Бозвели. Известно е, обаче, че Патриаршията успяла да убеди представителите на Търновската епархия, които били изпратени в Цариград да ходатайствуват за ръкополагането на последния, да се откажат от неговата кандидатура, и Неофит бил назначен не за митрополит, а за протосингел в Търново с обещание да бъде ръкоположен по-после за епископ, според едни, в Ловеч, а според други - в Стара Загора¹⁰. Борбата за българин митрополит в Търново, водена от цялата епархия и ръководена от търновци, показва, че народното съзнание у последните е било вече доста живо още в 1840 г. Та не може и да бъде инак, щом в 1835 г. между същите е имало родолюбци, които, начело с Велча Атанасов, са тъкмели въстание (известната "Велчова завера". Вж. Кисимов, Исторически работи, II, 71-82).

Че народното съзнание в Търново е било разбудено още преди 1843 г. и че поборници на българщината тогава не са били само неколцина измежду най-долната класа граждани и няколко души по-възрастни ученици, - показват ни и по-раншните спомени на П. Р. Славейкова, печатани в "Цариградски вестник" от 1857 г., № 311. Според тия спомени, началото на народното свестяване в Търново се отнася към времето на казания Велчо Атанасов, на приснопаметния Зотик, игумен на Преображенския манастир, един от полузабравените будители на нашия народ, и на Славейковия учител Стойко. Като споменува за направата на църквата "Св. Никола", извършена по подбуда от Зотика и с пристояването на Велча, и като посочва как се издействувало от митрополита Илариона да се чете в нея от лявата страна по славянски, - Славейков продължава: "Ето зародиш на българщината в Търново. На това възраждание първовиновници бяха реченните достопаметни лица, монах Зотик, гражданин Велчо и учител Стойко. Но отредено било да ся възпре този ход навреме. Велчо наветован в политически погрешки изгуби живот. Година са не сключи в 1837 появи са чумата, та пожъна и Зотика и Стойка, сичко започенато са съсипа в основанието си. Токо една искрица блащукаше още, но от нея било отредено да ся съвземе пламъкът или ревността към българщината. Тая искрица беше ввожданието на славенский език в церквата С. Н. Ако и слабо подкрепявано, устоя са против бурите на гръкоманите и дошляните от селата, услаждани от славенското песнопение, свестиха са, ако не да го забранят, то барем да го подкрепяват." - След като разправя за учителствуването на сладкопойните учители певци в "Св. Никола" - Петко Николов, еленчанин, и Никола Златарски, които станали причина граждани от цяло Търново да се черкуват в "Св. Никола" и полека-лека да изхвърлят гръцкия език и из другите църкви, и след като говори за трите български частни училища - в Габровския хан, при църквата "Св. Никола" и онова на куция даскал, Славейков казва: "Истина че сичките български в Търново учители не знаеха от прочет друго нищо, даже не умеяха и краснописание, но като че надихваха учениците си да имат отвращение от гръкоманията. В целий град са завъди мълва, кой грък, кой българин. За право тези мисли биваха убиточни за образованието на младите, защото общото гръцко училище в него време беше колко-годе по-редовно, в него можеха да добият няколко идеи; а в българските не са чуваше друго освен прочет, черковнопис и съвсем неосновна и безправилна славенска граматика; но при все това, те предпазиха младежите от гръкоманията, откриха на народа ненавистта и противодействията на гърците владици и ощутително оттикнаха го 20 години ход напред." Всичко това Славейков отнася към времето преди 1841 г., защото тутакси след това продължава: "На 1841 дойде в Търново Пеню от Лесковец. Той предаваше (в Преображенския метох) славенска граматика, наистина слабо и според старата метода мъчно, но пак по-добре от другите, що бяха и досега в Търново предавали." След като изброява някои от своите съученици при даскал Пеня и посочва колко му плащали, той прибавя: "Но времето на съзоряванието за българщината беше близко, първи и втори петли беха пели и търновчаните, разбудени и осовестени от околните села балкански, подскоросаха са да си съградят и за българский език общо взаимно училище. На това съдействува и тогашний, и сегашний търновский митрополит, подстикван от своеинтересни намерения, без да ся удалечи от направленията, които тогази великата церква даваше на архиерейте по България."

Като вземем предвид, че българското общо взаимно училище при църквата "Св. Никола" е било отворено в 1842-3 учебна година (Вж. П. Кисимов. Исторически работи, I, 13), излиза, че, според Славейковите спомени, печатани в "Цариградски вестник" през 1857 г., народното съзнание било силно разбудено още преди 1842 г., т.е. преди съграждането на взаимното училище, и се дължало до голяма степен на частните училища, в които преподаването дори на грамотност било слабо, но патриотическият дух бил силно развит. С това е съгласно и съобщението на Славейкова в Юбилейния сборник в чест на Фотинова (с. 88), че в частното българско училище в Търново, което (училище) се поместяло в Габровския хан, даскал Георги и помощникът му, Петко Габровчето, които учителствували в 1836 г., имали преправка от Паисиевата История, приспособена за учебник: "Тогава, 1842 г., като я проповядвахми ний в Търново (разбира историята на Паисия), обадиха ся още два ръкописа от българска история. Единът ся намираше в Дряново, у някой си Георгия, учител в Габровский хан, през 1836 г., наедно с даскал Петка Габровчето, по-после поп и економ в Дряново. Тая история беше за по-малките момчета и като да беше препис от Отец Паисиевата, но имаше прибавление и продължение за турските царие до Селима III." Споменуваният тука от Славейкова "някой си Георгий" е учителят "Георгий Јωаннович дреновец", редовен спомоществовател на печатаните през 40-те години на ХІХ в. български книги, който, както се вижда от Славейковите думи, доста рано си е служил и с Паисиевата история, да възбужда патриотическия дух у своите ученици. А ако той е вършил това в "Габровската странноприемница", както нарича училището си, по-бележитите учители, като даскал Стойка, ще да са вършили същото още повече. Истина излиза, следователно, казаното от Славейкова в 1857 г., че още преди 1842 г. първи и втори петли на българското пробуждане в Търново били вече пели; но тогава твърдението, изказано в спомените му от 1882 г., че поборниците на българщината в Търново през 1843 г. се състояли само "от няколко души из най-долнята класа граждани" и от неколцина по-възрастни ученици, трябва да се признае за невярно.

4. Отношенията на Славейкова към Неофита Бозвели преди 1843 г.- Разглежданият разказ на Славейкова за първата му песен против гръцките владици възбужда недоумение и в тази си част, гдето посочва, че неколцината ученици, между които се разнасяла песента, били "новообръщени от отца Неофита Хилендарца (Бозвелията)" и че сам Славейков бил един от тях. Тези думи бяха накарали някои писатели да считат Славейкова за ученик на Неофита Бозвели. Така, Пенчо Славейков в студията си, поместена като въведение към "Избрани съчинения. Книга първа. Стихотворения от П. Р. Славейкова", говори следното (с. IV): "Така да разбирам неговите омисли да се омонаши ме подсеща и случайното загатване в спомените на Славейкова, че той е един от учениците на отца Неофита Бозвелията, на онзи дрипав и намръщен калугер, който на гърците е гледал с такова омерзение, с каквото на гадовете, що са го яли по затворите, дето, вместо да се смири, волята му е ставала по и по-опърничава. Огнените думи на тоя Ахасфер на нашето възраждане са точили онова остро желязо, за което г. П. Кисимов ни разправя в своите спомени."¹¹ Под "остро желязо" Пенчо разбира баща си, когото търновци, по свидетелството на Кисимова, наричали така за немирствата му. По този начин той (Пенчо) изкарва, че баща му бил ученик на Неофита Бозвели, под чието влияние усилил омразата си към гръцките владици. И д-р Ив. Шишманов, в статията си "Един непознат труд на Неофита Бозвели", нарича последния "учител на Славейкова"¹². Но това не може да бъде вярно. Ако е дума за ученичеството на Славейкова в Свищов, Неофит не е могъл да му бъде учител, понеже Славейков, по собствените му думи, казани другаде, е заминал за Свищов късно през есента на 1842 г.¹³, а Неофит още през пролетта (на Великата сряда) в 1841 г. е бил арестуван в Петропавловския манастир при Лясковец и откаран на заточение в Св. гора¹⁴. Според Хранова, Славейков се учил в Свищов при Христакя Павловича¹⁵, а самият той (Славейков) в писмото си до председателя на "Българска седянка" в Прага¹⁶ казва, че се е учил при Емануила Васкидовича и Костакя Тодоров. Ако пък се мисли, че Славейков е бил ученик на Неофита през 1840 г., когато последният е бил в Търново, - и това не може да бъде вярно, защото Славейков тогава се е учил в гръцкото училище при сетнешния букурещки митрополит Панарет Рашев, тогава Панайот Йоаниди, и защото Неофит не е учителствувал след дохождането си в Търново, като протосингел на митрополита Неофит Византийски. За своето ученичество при Панарета Рашев говори сам Славейков в статията си "Извлечения из летописа на поп Йовча" (СбНУ, кн. IV, с. 605, подлистна бележка) с тия думи: "и той (Кисимов) ми каза, че има една такава гръцка (история), от един архимандрит писана, дал му я владиката букурещки, Панарет Рашев, моят гръцки някога си учител, като щял да иде за в България, да я даде някому, да не пропадне с него на чужбина." А знае се, че Панарет е бил учител в гръцкото училище в Търново през учебната 1840-1 г., след което е заминал за Цариград, гдето станал учител по френски и гръцки езици в патриаршеското училище на Фенер (до август 1845 г.¹⁷) Колкото за Неофита Бозвели, той е пристигнал в Търново в август 1840 г. и, следователно, преживял е там около 8 месеца, като не е имал възможност не само учител да бъде, но и да се събира често с ученици. За това ни разказва пак П. Р. Славейков в статията си "Отец Неофит Хилендарец или Бозвели", поместена в СбНУ, кн. XII (с. 389): "Като дойде в Търново Неофит, доведе и отца Неофита. Аз тогази бях се отдалечил от митрополита, пак аслъ бях и малък, но присните ми друзи изпосле, Христу Драганов и Коста Капински, те бяха близки на него: послешният от Капинския манастир беше слуга при него, а първият учител на български, пазарен от него в Долня махала. Те изпосле ми приказваха много неща за него, как бил се развалил уж и бил станал лют и сербез: много се сърдел, приказваха." Като се старае да обясни от какво ще да са произлизали сръдните на отца Неофита, Славейков прибавя: "Един, що имал пристъп при него, от по-знаменитите духовни лица бил отец Максим, игуменът на Лясковския манастир: с него салт се разговарял човешки, потулно, само в трите недели веднъж или в месеца. Тогава било зародиш на България, но Търново, като оставало надире, нямало ни едного, с когото да се разговаря (Неофит) по сърцето си; такива приказки той можал да чуе само от хора - осемнайсет години надолу, но такивато лица, според другите места, гдето седял, ги не зачитали за хора и не приказвали с тях нещо сериозно." Явно е, че Славейков не само не е бил ученик на Неофита Бозвели, но дори не се е събирал с него. Впрочем, последният не е прекарал целите 8 месеца, които отделят дохождането от заточаването му, все в Търново. От едно негово писмо до Раковски (Дунавски лебед, брой 47, с. 196; сравни и СбНУ, кн. XVIII, 324) се вижда, че, след като селските чорбаджии от търновската епархия се събрали в Търново и се оплакали от митрополита, че ходел по селата с 30 души и с 30 коня да събира владищина, Неофит Бозвели, като знаел, че владиката ще подозре и него в бунтуване на паството му, напуснал протосингелството и поискал позволение да ходи да събира недоборите от книгите си, като пренесъл вещите си в Лясковския манастир¹⁸. Изобщо, Неофит е преседял през 1840-1 г. в Търново сравнително малко и е имал такива главоболия, че не само не е могъл да мисли за учителствуване, но не е имал дори възможност да се събира що-годе често и с ученици. Във всеки случай, за ученичество на Славейкова при него не може и да се говори. Остава да се допусне, че с думите си за ученици "новообръщени от отца Неофита Хилендарца (Бозвелията)", от които той бил най-малкият, Славейков не е искал да каже, че последните са се учили при него, а само - че били повлияни от него. Но, както видяхме, дори и в този смисъл да вземем въпросните думи, те не могат да бъдат верни по отношение на Славейкова, защото последният изповядва, че не го познавал отблизо, а само чувал за него от своите приятели Христу Драганов и Коста Капински.

5. Бил ли е Славейков непримирим враг на гръцките владици през 1843 г. - Третият въпрос, който повдигат спомените на Славейкова за първата му песен против гръцките владици, е тоя за времето, когато е станал непримирим враг на гръцките владици по идея, а не поради лично ощетяване. Според спомените, които са предмет на нашето разглеждане, Славейков, още като дошъл в Търново, след неколкомесечното си учене в Свищов, извадил сатирична песен за търновските митрополити, свои съвременници, именно за Панарета и Неофита, които лично с нищо не били го увредили, следователно бил е тяхен противник по идея, като поборник на българщината. В същата песен той подигравал и Неофитова секретар Костаки, с когото също така нямал дотогава никакви разправии. Необходимото заключение от Славейковите спомени е това, че той, още когато стъпвал в 16-та си година, бил поборник за българщината и враг на гръцките владици. Истина ли е това?

Нека забележим най-напред, че едно време Славейков не е считал Костакя (когото представя в спомените си като свой непримирим враг тъкмо поради песента) за свой неприятел, а наопаки, имал го е за приятел или поне не се е отказвал да го нарича така, когато е имал работа с него. Това доказва едно негово писмо до тогова Костаки Меговули, писано през 1855 г. в Трявна¹⁹. Въпросното писмо е надписано така: "Его Благородно Господину Константину Мегавули писарю Свято-Тьрновскаго в Търново". В него Славейков се обръща към Костакя с думите "Благородний Приятелю" и в края казва: "Прощай и люби любящаго тя Петка Рачова С." От същото писмо узнаваме още, че авторът му не отворил частно училище в Трявна тъкмо по съвета на същия Костаки: "Гергёвден вече дойде, покорен на Ваший совет и не хотящ раззединението на селото, аз не отворих частно училище, принуден съм уже за същата причина да отворя частно училище. Моля убо Ваше Благородие да ми испросите за това дозволение от Негово Преосвещенство, ако ли е това не возможно, то поне нека ми ся ненамери махана за това, и, да ся невозима това мое предприятие като не уважение на Вашите совети." Последните думи показват, че Славейков се е сношавал с Костакя, съветвал се е с него, и, следователно, последният никак не е бил негов непримирим враг. - Но защо тогава Костаки е затворил Славейкова в кокошарника? - Всъщност, както ще видим по-долу, последният е бил затворен по заповед не на Костакя, а на съвсем друго лице. Още по-важни са в случая податките, които ни доказват, че Славейков не само не е имал за свой враг Костакя, но и не е бил идеен противник на гръцките владици дори след 3-те години, през които казва в спомените си, че страдал едничко по вината на Неофита и Костакя. Такива податки намираме както в спомените му, печатани като въведение към "Български притчи", т. I, така и в едно негово писмо от Ловеч, с дата 13.ІІІ.1848 г., писано до приятеля му Цветко Недев. От въпросните спомени се учим (вж. с. XXIV), че Славейков се намирал в много интимни сношения с ловчанския владика Мелетий, който по своя частен живот, добре известен нему (на Славейкова), стоял много по-ниско от Неофита. Тези свои сношения с Мелетия Славейков обяснява тава: "Като имах пред вид жестоките гонения, които бях си навлякъл поради явната ми враждебност спрямо Неофита и Костакя, аз бях предпазлив в Ловеч и явно гледах да бъда добре с Мелетия, но тайничко все си го преследвах. Мелетий тоже гледаше да бъде в добри отношения с мене, за да му бъде мирна главата. Той дотам искаше да ми се покаже добър, щото ме употребяваше за свой секретар да му пиша обикновената кореспонденция."²⁰ Ние оставяме настрана начина, по който Славейков се отнесъл към доверяващия се нему владика, като се възползувал от изпъждането му поради една скандална история с някоя си Мариола, жена на сахатчията Костаки, та ограбил тайната му кореспонденция (вж. Ib.); посочваме само, че отношенията му към владиката явно не са били отношения на идеен противник. А че Славейков и "тайничко" си е бил приятел на владиката, показва ни особено гореказаното му писмо от 1848 г., писано още когато той не е мислил да се представя за непримирим враг на гръцките владици дори от 16-та си година. В това си писмо той съобщава на Цветка Недев, че след падането на владиката среща голяма спънка в работата си по тъкменото печатане на Кургановия Писмовник (разбира се, в превод), защото Мелетий му бил "велик помощник и за Писмовника и учителствованието му"²¹.

6. Връзките на Славейкова с Търновската митрополия преди 1843 г. - В разглежданите спомени Славейков не казва как е станало да бъде приет за учител в Долна махала. Но в статията му "Отец Неофит Хилендарец или Бозвели", поместена в СбНУ, т. XII, срещаме думи, които, макар и неясно, загатват за негови връзки с Митрополията още преди 1843 г. Ето тези думи: "Като дойде в Търново Неофит, доведе и отца Неофита. Аз тогази бях се отдалечил от митрополита, пак, аслъ бях и малък." (с. 389). За какво отдалечаване от Митрополита и от кой митрополит говори Славейков? Нигде другаде, доколкото знаем, той не говори за това. От спомените му пък, които обнародва Иван П. Славейков в "Юбилеен сборник по случай петдесетгодишнината на българската журналистика и чествованието паметта на основателя й Константин Фотинов" под заглавие "Една страница от историята на нашето възраждание, или как нашите бащи и деди работяли за пробужданието на народът", се учим, че през 1842 г., т.е. преди да замине за Свищов, Славейков се учил около три месеца да пише черковни букви при Христа Драганов, който по-рано бил около 6 месеца учител в Долна махала. Тогава те двамата преписали историята на отца Паисия (с. 86). Това ни кара да предполагаме, че Славейков ще да е изпълнявал около 1840 г., покрай ученичеството си, временно и писарска длъжност при предшественика на Неофита, митрополита Панарета, или по-право при протосингела Неофита Рилеца и йеродякона Илариона, сетнешния кюстендилски митрополит, които по онова време са били в Митрополията. Обичай да се викат ученици, що пишат красиво, да преписват писаните по български писма в канцеларията на Митрополията, е съществувал и в 1847 г., когато последните е преписвал тогавашният ученик, сетнешен известен учител и книжовник Тодор Шишков. За това се учим от една бележка на последния, турната под линия към статията "Д-р Христо Даскалов" в СбНУ, кн. VIII, с. 381²². Такова писарство изглежда да е вършил и Славейков в Митрополията; за него, види се, е имал нужда да се научи да пише красиво старобългарските букви. Разбира се, това е предположение; но ние сме принудени да го направим, за да обясним думите на Славейкова, че в 1840 г. той се бил отдалечил от митрополита. Към същото предположение ни навежда и посочването, което срещаме в едно негово писмо от 1854 г., че той търсел писарско място при владика отпреди 15 г. В това си писмо Славейков пише до приятеля си Цветко Недев: "Радуй ся друже, мой Иван е бил счастлив, като дойде той на света и врата ми се отвори, каквото място от 15 години насам диря, в 25 дена 1500 гроша турих настрана, дано такава сетнина и отсега да бъде, и твоя друг не ще е вече сиромах"²³. Понеже писмото е писано в 1854 г., а в него се казва, че Славейков търсил писарско място при владика отпреди 15 г., - явно е, че за такова място той е мислил още около 1840 г., за когато и казва, че се бил отдалечил от владиката. Според това излиза неслучайно двукратното му писаруване при владици през 1848 г. (в Ловеч) и 1854 г. (в Плевен). Наистина, Доротей, при когото е бил писар през 1854 г., е бил българин, и писаруването при него в някои отношения не прилича на онова при гърка Мелетия (през 1848); но явно е, че Славейков е ставал писар при владиците, не за да води борба с тях; във всеки случай, несъмнено е, че в 1843 г. той още не е бил непримирим идеен противник на гръцките владици, за какъвто се представя в спомените си от 1882 г.

7. Подробностите за първото затваряне на Славейкова. - Самото си затваряне Славейков е разказал с подробности, част от които не могат се прие за верни. Да захванем от лицето, което е станало причина за това затваряне. Според разглежданите тука спомени, заповедта за последното била дадена от митрополитова секретар Костаки, без да го е подбуждал някой: "Ядосани и двамата, особенно последний виква ме една вечер късно и, след едно остро скарвание накара митрополский ясакчия да ме запре в една одая, там, дето били си запирали кокошките, които им носеха тогава от селата доста много." Ние вече видяхме, че Славейков и Костаки не са били врагове в по-сетнешно време. Но по въпроса за лицето, що е станало причина за затварянето, нямаме нужда да се задоволяваме само с общи съображения, понеже имаме изрично посочване в други спомени на Славейкова, писани много по-рано от тия, които сега разглеждаме, именно в 1863 г., когато той ще да е помнел подробностите по затварянето си много по-добре, отколкото в 1882 г. В спомените си от 1863 г., под заглавие "Гайдуничка. Как съм станал гайдар" (Гайда, г. I, брой 1, с. 8), Славейков, макар да приписва заповедта за затварянето си пак на митрополитова секретар Костаки, главен виновник за него изкарва не последния, а протосингела Илариона, сетнешния кюстендилски митрополит, който преди това го съветвал да напусне учителството в Долна махала. В "Гайда" случката е разказана така: "На три месеца йоще младо даскалче бях, когато един продосингел, който е сега нещо по голямо, изпълнен от доброжелателство към мене, дойде да ма советува и да ма придумва да се раздаскалча. Като млад, неопитен и глупав що бях, не умеех да оценя мудрите совети на този добър и умен советник и чувал бях пак, че туй, брадатите советници, бивали по-май наветници, стори ми се мене, че той ма советува нещо за свой си интерес и затуй нерачих да го послушам. Добродетелния и доброжелателния този мъж, за да ме не остави да стана жертва на неразумството си, препоръчи ма на милостта на владишки един таен советник и писар, който за доброто ми намери благословно и против волята ми да ма принуди да последувам советите на негова клиент и продосингел на стареца му. И тъй с една леснина една вечер направи ма да са преселя от даскалската си катедра в палата наричан Курте-Курник."²⁴ Явно е, прочее, че в 1863 г. Славейков е считал за главен виновник на своето затваряне българина протосингел Иларион, а не гърците Неофит и Костаки. Но в 1882 г. той вече променява ролите на тези лица: тогава еднички виновници на затварянето му излизат гърците, а българинът Иларион се намесва едва след затварянето, да го мъмри и да му плати 2 бешлика. В спомените от 1882 г. се казва: "Пряком ще помена само, и то за свидетелство на това събитие, че дядо Иларион, сегашний кюстендилский митрополит, по онова време беше архидякон при Неофита и изпълняваше временно службата и на протосингел. На сутринта той ме повика, както казваше, по заповед на владиката, та ме нагълче по-напред доста строго и грубо, а после уж по-благо някак, посъветва ме да бъда за напред по-умен и "мирен", па извади та ми даде два бешлика и заръча ми да се не връщам вече никакъв в училището, а да ида "където ми видят очите". Аз бях учителствувал в Долня махала всичко около два месеца, и други пари не видях освен двата бешлика на деда Илариона."²⁵ Как да обясним противоречието между двата разказа и кой от тях да предпочетем? Че в случая имаме работа не със забравяне, каквото виждаме в посочването за продължителността на учителството в Долна махала (в единия разказ - три месеца, а в другия - два), а с умишлена тенденция, - показва ни обстоятелството, че Славейков дълго време е таил в душата си омраза към Илариона. Така, в една дописка, писана уж от Севлиево през 1863 г.²⁶, се казва, че този град бил мирен, докато в него не били посели фенерски плевели двама фанариотски служители, уж българи, "да им са сбългари булгура", именно ловчанският владика Иларион, "когото лъсти патриаршията, че ще го направи митрополит на една голяма епархия, и Хрисант архидякона на Търново"... В брой 12 пък (на "Гайда") от същата година, в "Припомнянията на един стар гайдар", се разказва, че уж, когато митрополит Панарет си лягал вечер, Иларион го гладел отдолу по стъпалата, докато заспи, и в това време владиката тананикал: "вулгаре-е-е, гайдаре-е-е..." Това ставало всяка вечер. А че под Илариона, който уж всяка вечер гладел стъпалата на смахнатия Панарета, Славейков разбира протосингела Илариона, сетнешния ловчански владика, се вижда от тези думи, вложени в устата на стария майстор-разказвач: "Имаше в митрополията едно българче, дяконче от Капинския манастир - Аларион го казваха; то подир стана на Ловеч владика, не го знам жив ли е йоще. Вечер кат си легнял владиката да спи, се него карал да го глади от долу по табаните на краката, да му дод сън." (с. 92)²⁷ Явно е, че в 1863 г., когато Славейков е писал своите "Припомняния", в душата му се е таяла омраза не към Костакя Мегавули, а към българина Иларион, който го махнал от учителството и който, навярно, го бил и условил за учител, както по-рано (в 1840 г.) Хр. Драганов бил условен за такъв от тогавашния протосингел Неофит Бозвели²⁸.

И самият разказ на Славейкова за патилата, които претеглил в курника, гдето бил затворен, изглежда украсен. Така, в спомените от 1863 г. се казва, че подът на последния бил покрит с пух и перушина, а в спомена от 1882 г. се говори не за перушина, а за прах; при това, и в двата спомена се посочва, от една страна, че имало страшен студ, а от друга - че пъплели кокошинци (кокошки тогава в стаята нямало), когато е известно, че в силен студ последните не пъплят. Но тези подробности нямат значение, затова не се спираме на тях по-обстойно.

8. Съчинявал ли е Славейков песен против гръцките владици в 1843 г. - Въпросът за виновника на Славейковото затваряне в 1843 г., който (въпрос) разгледахме по-горе, води след себе си и друг, именно, дали причина на това затваряне е песента, за която той говори в спомените си от 1882 г., или нещо друго. Преди всичко, хвърля се в очи обстоятелството, че в своите спомени под заглавие "Гайдуничка. Как съм станал гайдар" от 1863 г. Славейков не говори нищо за песен против гръцките владици. Както видяхме, в тях той говори за някакви съвети на "един продосингел", които му се сторили продиктувани от интерес, а не от доброжелателство. Нещо повече: преди спомените от 1882 г. нигде в Славейковите книги, вестници или писма не става дума за такава песен. Явява се въпрос: защо той не е напечатал въпросната песен по-рано, когато се е борил против гръцките владици и е издавал специални вестници за тая борба? Защо, например, тя не е напечатана в "Гайда", когато главен предмет на последния вестник е тъкмо осмиването на гръцките владици и на техните крепители, или защо не е намерила място в разните негови "Песнопойки"? Когато ни се казва, че в 1877 г. изгорели в Стара Загора много непечатани Славейкови стихотворения и така се запазили само ония, които можели "да видят бял свят в рабските времена, пред завистливото око на тираните"²⁹, ние, дори да се съмняваме в казаното, не можем да не признаем неговата вероятност; но как да си обясним непечатането на песента за гръцките владици? И чудното е, че тя не само не е печатана, но не се намира и в ръкописните сбирки на старите му ученици, които пазят много негови непечатани по-рано песни (вж. Учил. преглед, г. V, с. 449-450). Наистина, Славейков казва, че оригиналът й бил откраднат, но пак сам той твърди, че тя се преписвала като новост и ходела от ръка на ръка между поборниците на българщината. Как други някои непечатани стихотворения, без да имат нейния дух и нейната важност, се запазили, а тя не могла да се запази? Но и да не се е запазила, щом Славейков е могъл да си спомни от нея 23 стиха в 1882 г., т.е. след 39 години от написването й, как не би могъл да си спомни поне още толкова и дори цялата след 20 години, когато е издавал "Гайда"? А тя не е била за забравяне, защото, според автора й, станала едничка причина за неколкогодишни негови страдания.

Но твърдението на Славейкова, че още в 1843 г. бил съчинил песента, чието начало привежда в спомените си от 1882 г. (вж. по-горе), се явява невероятно не само по това, че тя не е била обнародвана, без да е имало причини за криенето й; невероятна се явява самата форма на въпросната песен. И наистина, как е могъл Славейков да усвои още тогава толкова добре духа и размера на народните песни, когато в училището е чел Наустница, Псалтир и др. подобни и е зубрил Славянска граматика, за която казва, че му била преподавана по стара метода? А в Търново по онова време простонародни песни не са се чували много често. Сам той дава да се разбере, че и пословици по-рано не бил чувал твърде, та думите на митрополийския слуга, дядо Кольо, "Да би мирно седяло, не би чудо видяло" му направили силно впечатление и го подбудили да записва подобни "избрани думи". Пo-важно е обаче обстоятелството, че езикът на въпросната песен по форма е чист новобългарски, и то източно наречие, а на такъв език Славейков почва да пише много по-късно. Според както казва сам в писмото си до председателя на студентското дружество "Българска седянка" в Прага с дата 24 януари 1884 г., той почнал да пише по чисто новобългарски в 1846 г., а дотогава пишел по словенски: "Пръв път съм закачил да пиша в Свищов, като се ползувах от библиотеката на Васкидова, но пишях чисто по славянски и първото ми съчинение е "Плач на Търново", и особено на Търновската митрополия, в подражание на Йеремиева плач, и две години нещо аз пишях все на черковно-славянски." Наистина, в същото си писмо той споменува за въпросната песен и твърди, че била първото му "на български съчинение в духът на народните песни"³⁰; но по-долу казва, че и след съчиняването на тази песен продължавал да пише на словено-български: "И скоро аз написах житието на Св. Теодора Тирона в стихове под влиянието на К. Огняновича житието на Алексия человек Божий. Язикът беше славяно-български; по чисто български взех да пиша на 1846 г., когато ми паднаха на ръка лирическите стихотворения на гръцкия поет Атанасия Христопуло." Аз мисля, че щом Славейков посочва г. 1846, той се е повлиял да пише по новобългарски не толкова от Атанасия Христопуло, колкото от "Забавник за лето 1846" от същия Огнянович, който му повлиял и със своя "Алексий человек Божий", понеже в "Забавника" за пръв път срещаме новобългарски стихотворения против гръцките владици. Особено обръщат внимание две от тия стихотворения, които човек, да не знаеше, би взел за Славейкови от по-подирно време. Първото е от П. Д. П. и захваща така: "Прибири децата Цано, чи занес ги рано рано на сколиото. - На кое? На аллилодидактикото или на еллиникото? - Хадам на кое да е, нек отидат да играят, чи у в къщи зло ни правят." Стихотворението по-нататък напада гръцкия учител, че много биел децата, и свършва с тия стихове: "Артак той го прекалява. Той със нас ся подиграва. Чи пак как да не тъй яд? А умът си той да збира, твърде да не ся простира. Той нек сал си там чите; защо инак, ако сторе без время на Бяло море, ще не ще, ще ся измите." В същия "Забавник" срещаме стихотворение "Българското попство", което захваща така: "Благослови, поп Иване. - Добре дойшел кир Парване. Откъде, Парване драге? От далеко, отче благе." В това стихотворение се представя как владиката иска от попа три агнета, без да пита има ли той отгде да ги вземе. На едно място в него се казва: "То ще дойде время, братко, да ся съдим ние малко с тия гърци завистливи, с тия хора горделиви, кои толко зло ни правят." Под него стои подпис Г. А. На тия стихотворения Славейков по-сетне е подражавал, защото той, като самоук, е имал нужда от образци, както си изповядва в едно свое писмо. Но това става не в същата 1846 г., а малко по-сетне. До 1848 г., както се вижда от писмата му, Славейков е продължавал да пише на словено-български с примес на форми от западнобългарското наречие, което, както се знае, в първите години на Възраждането е преобладавало в печатната ни книжнина. Така, в писмото му до Цветка Недев от 23 януари 1847 г. срещаме такива фрази: "Первата неделя бях писал писмо у ваше словесие, но не можих да излезем да го дадем някому да ви го донесе, и оставих го убω. Настоящеето же седнах да ви пишем и да ви питам нездравието ли, или немарението ви удержа, за да ми не пишете нито едно криво словце, за да видим онова, що щеше да ми испратиш, що стана... няколко мним да ви е тегота от да ви обезпокоявам, но всяко, що да е неще мя возбрани да ви пишем..."³¹ Друго писмо до същия от 8-и февруари 1847 г. захваща така: "Преднята неделя ви бях пак второ писмо окончил, за да ви го испратим..."³² В едно писмо до Георгя Симеоновича Касабоолу, писано след ходенето му във Видин, следователно не по-рано от 1848 г., Славейков пише така: (началото липсва): "...и дружествования, и приятелская обхождения сърдце обаче това не ще допусти да бъде, догдето существувам и догдето клоди изволява да продължава жицата в мире сем жизни моея, гдето и да бъда, гдето и да съм, с мене ведно тече и напоминанието нашего бившаго дружелюбия..."³³ В едно разсъждение за причините на бавния напредък у българите, писано през 1848 г., както изглежда по сърбизмите в него, по подражание на сръбското съчинение, що е послужило за образец на Неофитовия диалог: "Просвещенний Европейц, Полумершая Мати Болгария, и син Болгарии"³⁴, Славейков пише на такъв език: "На един събор между няколко учени европеани биде предлог и вопрос заради българскиа напредок към просвещението, защо толко забавно отива... и след той вопрос обърнаха сички очи към мене, що ся намирах между них като същий българин и като присътствовател в това време в Болгария да им дам ответ на това, кой е узрок на това забавление. Я съм мало помислил, па съм и отговорил, защо я не мога толко обстоятелственно да им представя, но имам един другар, който може всичко подробно да им изяви..."³⁵ Във въпросното разсъждение на Славейкова се посочват гоненията, повдигани против българските учители от гръцките владици, които мислели, че последните подбуждат народа да се оплаква на правителството от тях. Ние ще си позволим да приведем от него още един откъслек, доста характерен по езика си. Като говори как митрополит Неофит охулил пред еленчани учителя им Момчилов, че уж ядял блажно в сряда и петък, а всъщност сам ядял кокошки през пости и хвърлял перушината им под стаята си в яхъра, и след като споменува за оклеветяването на архимандрита Максима, Славейков продължава: "Безбожне Неофите, речи ми в що ся состой еретичеството. Народат за сичко това начена да ропщи, он прибегна в това время на оний, с когото всяки ден наветующе ни пред державата, без да ся пригледа таково нещо в народат болгарский от завладанието негово от юначкаго Мурата, сиреч начена да представлява на Високата порта, че е болгарский народ размирителен, че мисли злото на державата, затова хули добромисленниците на Портата, т.е. тях, владиците. Обаче лицето Державнейшаго Меджита, като ся появи в Болгария, българский народ осмели ся на правосудието Его Величества, дерзна и изяви му що страда от того Фанариота."³⁶ Ето на какъв език е писал Славейков дори до края на 1848 г.³⁷.

В писмата му до 1848 г. дори като че се вижда стремеж да се изтъкне, че авторът им владее "славяно-български" и е чел руски, защото срещаме в тях не само отделни руски думи, но и цели фрази. Това е твърде естествено за човек, който е имал възможност да се препоръча не с някаква диплома, а с това, що се е ценяло и от него, и от другите книжовници. Дори в елегията си за Петраки Шишманов, видинец, печатана в "Цариградски вестник" от 1849 г., брой 60, Славейков се бори с формата и употребява стари думи и форми: "Жален глас по Дунав се разнело От земли до небо из мир вес. Гори гласу жалний слух отдават"... За пръв път "Славейский" (по-рано Петко Рачов) печати в същия брой на "Цариградски вестник" доста свободно записаната народна песен:

"Мухата хоро играе, Кумарят сегир струваше". - От гореказаното се вижда, колко невероятно излиза твърдението на Славейкова в спомените му от 1882 г., че още в 1843 г. бил съчинил песен на чист новобългарски език, и аз мисля, че имам право, въз основа и на всичко друго, което се каза досега, да твърдя, че въпросната песен той не е съчинявал тогава.

9. Кое от разказаните неща в Славейкова спомен за първото му затваряне и за песента му против гръцките владици може да се вземе за истина. - И така, разглежданият разказ на Славейкова за първата му песен и за затварянето му поради нея в по-голямата си част е неверен. Но естествено се явява въпрос: има ли в него нещо вярно? Затварян ли е бил Славейков наистина, и ако е затварян, коя е била причината? За затваряне в Митрополията Славейков разказва, както в спомените си от 1882 г., така и в ония от 1863 г. Освен това, несъмнено е, че той е бил отстранен от учителството през 1843 г., защото още в 1847 г. в писмото си до Цветка Недев от 23 януари пише: "Тия сите (разбира песни - народни, оригинални негови и преводни) са тригодишен мой труд, начало имат когато мя владиката дигна Търнов"³⁸. Но коя е била причината на това му затваряне? Че тя не трябва да се търси в някаква песен по духа и размера на народните песни, след казаното, вярвам, е явно. Наистина, ние можем само да лучкаме за нея, защото Славейков не я посочва; но някои загатвания в спомените като че дават възможност да се досетим за нея поне приблизително.

Преди всичко, нека забележим, че въпросното затваряне не изглежда да било направено за лично отмъщение. Отец Иларион, който е станал причина за него, не е бил с нищо обиден от Славейкова. Да беше пък Костаки обиден лично, той едва ли щеше да остави дяда Коля, митрополийския слуга, и Илариона да четат нотации на последния, а щеше да му се отплати с някоя и друга плесница, защото е бил склонен да прибегва към саморазправии, както виждаме от случката с прочутия чорбаджия хаджи Никола Д. Минчоглу (вж. Кисимов. Исторически работи, I, 83). За какво би могъл Иларион да иска отстранението на Славейкова от учителството, когато не е бил обиден от него, и защо последният го напада и подмята в скроени дописки и в разговори, водени уж от стар майстор, че бил гладел всяка вечер стъпалата на Дели Панарета, а никога не се е решил да се спре да разкаже защо Иларион го е предал в ръцете на Костакя? Криенето на причината, поради която бил си навлякъл неразположението на отца Илариона, показва, че тя е хвърляла сенка върху репутацията му. Най-вероятно ни се показва предположението, че въпросната причина се крие в някоя любовна случка. Към такова предположение ни кара не само онова, което съвременниците на Славейкова разказват за живота му в Ловеч и Цариград, но и някои негови загатвания, които намираме в разказа му за сполетелите го патила. И наистина, във въведението към "Български притчи" той разказва, че като станал казанджия при баща си, често слушал подигравки не само от връстниците си, но и от своя учител Пеню Давидов, който веднъж, като го срещнал с бъкел на гръб, питал го, защо не си е окачил и сахатя. По този случай Славейков съобщава следното: "Ний се понаядахми с Даскал Пеня и аз сè му казвах да напусне училището, че да се сподоби Търновото с по-добър учител, а той ми подгатваше някои слободии от миналий ми даскалски живот."³⁹. Какви ще да са били тези "слободии" из даскалския живот на Славейкова, които дошли до ушите на даскал Пеня, макар той да не е живел в Долна махала? Струва ни се, че тъкмо в тях ще трябва да се търси причината за отстранението на Славейкова от учителството в казаната махала. Допуснем ли това, ще ни станат донегде ясни думите му, казани по адрес на отца Илариона: "Като млад, неопитен и глупав що бях, не умеех да оценя мудрите совети на този добър и умен советник и чувал бях пак, че туй, брадатите советници, бивали по-май наветници, стори ми се мене, че той ма советува нещо за свой си интерес и затуй нерачих да го послушам". Тия думи като че искат да кажат следното: Някои мои "слободии" направиха отца Илариона да ме посъветва да напусна учителството в Долна махала, но мене ми се стори, че той иска да ме изпъди като свой съперник, та го не послушах, а това доведе затвора ми в митрополията и насилственото ми изгонване.

10. Сега се явява въпрос: как е станало, Славейков да съчини разказа за възраждането в Търново до 1843 г. и за песента, който (разказ) противоречи на всичко, що знаем за езика и съчиненията му до 1848 г.? Според нашето мнение, той е бил подтикнат да съчини въпросния разказ от спомена за друго едно негово произведение, което изглежда наистина да е било съобщено на митрополита Неофита. Това му произведение носело името "Огледало" и било съчинено, както казва той, в Ловеч. Когато се върнал от Видин, през Никопол, Плевен и Ловеч, в Търново, оказало се, че "Огледало"-то, за което мислел, че е изгубено наедно с другите му книги и ръкописи, при падането му в Дунава до Никопол, било запазено, понеже го бил турнал в джеба си. "Тази сатира против гръцките владици, разказва Славейков, един ден прочетох на някои от другарите си и скоро всички се изредиха да я чуят. Един от тия мои другари, на име Павел, който отпосле се нарече Грамадов, заедно с покойний Др. Бонев ми откраднаха ръкописа. Това беше около виноберма и понеже по това време разпущаха учениците, Павел и Бонев заминаха за Търново и отнесоха ръкописа ми, който чели на много свои другари и приятели. В пътя си към Търново, като минали през Капинский манастир, те го чели и на игумена Паисий, из Церова кория, което обстоятелство отпосле узнах. За това мое стихотворение, новост в него време, с което осмивах и духовито подигравах гръцките въобще владици, се разчу не само в Търново, а и в околността. Неофит, с когото имах толкова спречквания и разправии в начало на учителското си поприще, пак беше се завърнал като митрополита в Търново и чува за славата на "Огледалото". Това го накарва изново да почне да ме преследва."⁴⁰ Сетнина от това ново преследване било изгонването на Славейкова от Еленското училище, в което бил постъпил след завръщането си от Видин (1849 г.) - Както казахме, нам се струва, че разказът за мнимата песен против гръцките владици от 1843 г. не е нищо друго, освен преповторение, в изменен вид, на разказа за "Огледало". Но какво нещо е било това "Огледало" и защо поне то не е било обнародвано, когато в 1849 г. Славейков вече е писал в "Цариградски вестник"? Ето какво разказва той за това си съчинение: "Тук (в Ловеч), между разните други творения, едни почнати, други преполвени, трети на искарване, аз успях да свърша и приготвя за печат три: 1) Крумиада, в която пламенно възпявах победите на Крума върху Никифора; 2) Огледалото, сатира в стихове, в която ядовито подигравах и осмивах изобщо гръцките владици в България, най-вече търновский, ловченский, врачанский, софийский и видинский; 3) Цветосъбрание, което съдържаше около 100 любовни и други с общ характер стихотворения [...] Крумиадата, Огледалото и Цветосъбранието аз изпратих от Ловеч чрез Апостола Конкова в Свищов да ги препрати да се печатат в Букурещ, дето ся изгубили"⁴¹. Разбира се, тука става дума само за изгубване на изпратените до Конкова преписи, защото по-после излиза, че "Огледалото" оцеляло, дори след двукратно падане на Славейкова и ръкописите му във вода - един път в Цибра, между Берковица и Видин, когато конете, подплашени от един бик, паднали от един "разкиркетен мост" наедно с талигата, и втори път - в Дунава при Никопол, когато минавал от каика по дъска за скелето. При първото падане реката отвлекла дисагите с всичките му ръкописи, и макар те да били уловени, половината ръкописи се изгубили⁴²; а при второто падане дисагите, в които Славейков носел всичко, що имал ценно, били "отнесени невъзвратно" от Дунава. За втория случай той бележи: "И тъй песни, приказки, стихотворения, Самуилка, в това число и вторий път записваните и събрани няколко хиляди пословици, погинаха в водите на Дунав."⁴³ В предговора си към пословиците, печатани през 1855 г. в "Цариградски вестник", Славейков твърди, че голямото нещастие с изгубването на ръкописите му го сполетяло не в Никопол, а на пътя към Берковица и Видин; но там той не говори за падане от мост, само бележи, че невъзвратната загуба го карала много пъти да плаче. Ето какво казва той там: "Когато тръгвах от Вратца, като търговец спечеленните си пари, аз пресметнах събраните си пословици и те тогази, о! колко много бяха! И криях ги аз като скъпи, от милата ми майчица останали бисери. Но в злочестото си пътувание към Берковец и Видин, за да опазя живота си, простих ся както с пословиците, така и с сичките си други записки, за които съм толко пъти като дете плакал. Бог да прости моя тиранян." (Думата е за вратчанския владика Агапий)⁴⁴. Не е тука место да разглеждаме защо е ходил Славейков във Видин - дали е бягал да си спаси живота, както казва в приведената изписка, или е минал през там, за да отиде да следва в Сърбия или Австрия, както е казал във въведението към "Български притчи" (ч. I, с. XXVII), или защото не намерил място да учителствува там, както казва в писмото си до председателя на "Българска седенка" в Прага⁴⁵, или, най-после, защото е трябвало да отговаря по някаква си "давия", както казва в едно свое писмо от онова време. Доста е да отбележим, че "Огледалото", въпреки двукратното падане на ръкописите във водата, оцеляло. В писмото си до председателя на "Българска седенка" Славейков обяснява работата така: "Тези книжки (разбира написаните в Ловеч) бях изпратил до г. Апостола Конкова в Свищов да ги печата уж в Букурещ, но не ги видях вече. Имах препис от "Владишкое огледало", което и показах на някои от учениците." Във въведението пък към ч. II от "Български притчи" (с. IV) той обяснява запазването на това копие и след повторното падане на дисагите му във водата, така: "В Елена занесох с мене си едничкий ръкописен труд - "Огледалото" - случайно избавен от водите на Дунав, понеже съм го бил турнал в джоба си." [Т. 3, с. 33]

И тъй, ако за други Славейкови произведения от време на учителствуването му в Ловеч и Враца може да има съмнение дали са оцелели, за "Огледало" подобно съмнение е недопустимо. А понеже Славейков казва за него, че било "сатира в стихове", в която ядовито подигравал и осмивал гръцките владици в България изобщо, а най-вече търновския, ловчанския, врачанския, софийския и видинския, - ще трябва да се приеме, че тази сатира, макар да е захваната в Ловеч, ще да е преправена по-после, подир ходенето на автора във Враца и Видин, защото е явно, че той е подигравал главно тия владици, с чиито дела е имал случай да се запознае по-отблизо. Може да се мисли, че "Огледалото" ще да е приличало по съдържание на обнародваното от г. С. С. Бобчев (ПСп, София, кн. LXI, св. 8, с. 576-581) разсъждение за причините на бавния напредък у българите, озаглавено с думите "Начало или введение", за чийто език се спомена по-горе. Тъй като в последното наистина има остри нападки срещу митрополита Неофита, не можем да се съмняваме, че такива ще да е имало и в "Огледало". Тези нападки трябва наистина да са стигнали до ушите било на самия Неофита, било на други близки нему лица. Поне в разказа за открадването на ръкописа с "Огледало" няма такива несъобразности и противоречия, каквито видяхме в разказа за мнимата песен от 1843 г., па, освен това, посочването на имена и подробности в случая с "Огледало" изглежда по-точно. - Колкото за това как е станало, та поне тази несъмнено оцеляла сатира не е намерила място в издадените по-после от Славейкова книги и вестници, обяснението, струва ни се, ще трябва да се търси в невисокото й поетическо достойнство, както и в стила й. Ключ за последния ни дава донегде заглавието, приведено в често споменуваното Славейково писмо до председателя на "Българска седенка". Според последното, заглавието на сатирата било "Владишкое огледало"; а формата "владишкое" показва, че сатирата е била писана на "славяно-български" език, на какъвто Славейков наистина е писал, както видяхме и през 1848 г.

Но що е могло да накара Славейкова да нагласи по истинската случка с открадването ръкописа на "Огледало" разказ за мнима песен по народен размер, съчинена уж още в 1843 г.? По този въпрос, разбира се, могат се прави само предположения; но нам се струва, че не ще бъдем далеч от истината, ако допуснем следните подбудителни причини: 1) Славейков е искал да скрие истинската причина на своето затваряне в Митрополията и на изпъждането си от учителството в Долна махала, а заедно с това да се изкара за един от най-първите борци срещу гръцките владици, и 2) чрез този разказ е искал да представи, че той пръв е почнал да пише стихове по духа и размера на народните песни и че, следователно, в това отношение е изпреварил дори Найдена Геров с неговото стихотворение "Стоян и Рада".

11. След казаното естествено се явява питане: с тия твърдения не се ли отива много далеч? Имаме ли основание да подозираме Славейкова в подобни тенденциозни изопачавания? Разбира се, че в случая не може да става дума само за тенденциозност: едва ли може да има съмнение, че писаните на старини Славейкови спомени са били изопачени донегде и поради забравяне, особено след неговото заболяване; но неточностите и противоречията в тях все пак ще трябва да се припишат поне отчасти на тенденциозност. А че случаят с разказа за песента от 1843 г. наистина дава право за съмнение, показват ни, покрай посочените вече негови неточности и противоречия, още и Славейковите указания за произведението му "Крумиада", за което, както видяхме, твърди в спомените си, че се било изгубило безвъзвратно. Анализът на тези спомени и на други някои указания изкарва наяве, че под това гръмко име се крие преведено стихотворение. Както видяхме вече, в писмото си до председателя на "Българска седенка" в Прага, Славейков твърди, че от съчиненията, които изпратил за печатане до Апостола Конков в Свищов, той имал копие само от "Владишкое огледало", а "Крумиадата" се изгубила. Но в издадената от Пенча Славейков сбирка: "П. Р. Славейков. Избрани съчинения, книга първа. Стихотворения" четем (с. 217), че стихотворението "Първа здравица" било печатано в "Песни и Стихотворения", издадени в Търново през 1879 г., със следната бележка, писана от самия автор: "Настоящата песен е едно от първите ми съчинения и превод от сръбски, на 1848 още. Изпосле аз я бях преправил, но като изгоря последний текст, намерих настоящий у едного от старите си приятели и го обнародвам така, както си е, без да го поправям, за спомен на първите ми книжовни трудове."⁴⁶ Казаното в тази бележка е истина: "Първа здравица" е стихотворение, в което се възпява победата на Крума над Никифора и е чист превод от стихотворението за Крума на Качич-Миошича, поместено в "Razgovor ugodni naroda slovinskoga. Добре се досеща Боян Пенев⁴⁷, че Славейков е заел последното не направо от книгата на Качич-Миошича, а от еленския препис на Паисиевата история (от 1789 г.), от който е преписал същото стихотворение наедно с последната история през 1842 г. Но явява се въпрос: ако през 1848 г. Славейков е превел стихотворение за Крума, което в 1879 г. обнародвал под името "Първа здравица", тогава какво нещо е "Крумиадата", за която казва, че я съчинил в Ловеч, т.е. пак в 1848 г.? Във въведението към "Български притчи" (част I, с. XXII) се казва, че в "Крумиада" пламенно се възпявали "победите на Крума върху Никифора". Г-н Б. Пенев, види се, като се води по заглавието "Крумиада", предполага, че Славейков ще да е бил запознат с "някои лъжекласически творения било в руската, било в друга книжнина"⁴⁸, и че ще да е написал своята "Крумиада", както и "Самуилка" по тяхно подражание. Но това предположение не може да се приеме, защото сам Славейков в писмото си от Ловеч посочва, че там се занимавал не със съчиняване на някаква обемиста поема, а с превеждане на Курганова Писмовник, а в спомените си посочва още, че водил и частната кореспонденция на владиката Мелетий. От едно негова писмо пък до Н. X. Палаузова от 1853 г. се вижда, че дори до тази година той имал само съчиненията на Карамзина, един "сръбский Телемах" и Галаховата "Христоматия". Та и можел ли е той при онази подготовка, която е имал през 1848 г., да пише, покрай другата си работа, две лъжекласически поеми - "Крумиада" и "Самуилка"? Струва ни се, че ще бъдем най-близко до истината, ако приемем, че под гръмкото име "Крумиада" се крие тъкмо стихотворението "Първа здравица", което наистина е съчинено през 1848 г., защото е съвсем невероятно, Славейков да е съчинявал в едно и също време две произведения с еднакво съдържание и да се е запазило тъкмо това, което авторът не е посочил в спомените си⁴⁹. Но, ако за това може да има някакво съмнение, едно е несъмнено, а то е, че след връщането си в Търново подир ходенето в Берковица, Видин и Никопол, Славейков е донесъл не само "Владишкое огледало", както казва в спомените си, но и стихотворението си за Крума, обнародвано през 1879 г. под името "Първа здравица", защото инак нямаше отгде да го вземе и препише приятелят му, у когото отпосле го намерил. А че и "Самуилка" не е била отвлечена от водите на Дунава, показват ни следните думи, що намираме в същото му писмо до Н. X. Палаузова от 1853 г., за което споменахме по-горе: "Епическата поема изискува обширни знания и сведения, които надминуват моите сили. Затова се и отчаях. За свършанието на Самуилката аз ще Ви приключа няколко места от нея заедно с съдържанието й. Съвсем то що я две години работа та горката не ще види белий свят."⁵⁰ От тези думи излиза наяве, че "Самуилка" е била съчинявана или, може би, преправяна през 1851-3 г., но не била довършена поради това, че надминавала силите на автора си. А ако, при все това, последният е можел да пише в спомените си, че бил довършил и "Крумиада" и "Самуилка", но първата изгубил, Апостол Конков, комуто я бил изпратил за печатане, а втората била отвлечена от Дунава, - не е ли явно, че спомените му са тенденциозни? А ако те са такива по отношение към "Крумиада" и "Самуилка", защо да не могат да бъдат тенденциозни и в оная си част, която се отнася до песента от 1843 г.?

Докладвано в заседанието на историко-филологичния клон на 11.ХІІ.1914.

БЕЛЕЖКИ

1. ПСп, Средец, кн. І, с. 116-9. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, С.: Български писател, 1979, с. 7-44. Надолу навсякъде цитатите са сверени по това издание, някои различия в използвания от Ю. Трифонов текст са дадени в квадратни скоби.]. [обратно]

2. До колкото помня, тя захващаше тъй:

Прославило се Търново
със славни гърци владици
най си се много прослави
със Панарета делия,
делия, дели-башия,
лудия гръцки владика.
Като гидия ходеше,
врана си коня яздеше,
окачен тупуз носеше,
селата обикаляше,
сякак народа дереше
и грешни пари береше.
Поповете си яздеше,
груби им думи думаше:
де гиди, старци магарци!
А кметовете псуваше,
псуваше и ги биеше,
калпаците им хвърляше,
и тулуми им думаше.
А йощ се повеч прослави
наше велико Търново
със Неофита мъдрия,
мъдрия и лукавия и пр.

[Бел. на П. Р. Славейков, цитирана от Ю. Трифонов.]. [обратно]

3. "Всеобщій Кондік Славяноболгарскаго училища Божественнаго преображеніа" (в Етнограф. музей) под год. 1831. [обратно]

4. П. Чилев, Старата кондика на Търновската Митрополия. // Сп. на БАН, кн. III, с. 164. [обратно]

5. [Вж. Априлов, В. Съчинения. С.: Български писател, 1968, с. 42-43 и 103-104. Вж. и поместената тук студия на Ю. Трифонов "Преданието за изгорена старобългарска библиотека в Търново".]. [обратно]

6. [Вж. и П. Р. Славейков. Съчинения. Т. 2, С.: Български писател, 1978, с. 113-114, 116-118.]. [обратно]

7. За тази борба вж. статията на г. Йорд. п. Георгиев, Град Вратца. // СбНУ, кн. XX, 41-54. [обратно]

8. Вж. П. Кисимов. Исторически работи, I, 69. [обратно]

9. Ib. 68. [обратно]

10. Т. Бурмов. Българо-гръцката църковна распря, с. 8-14. Йорд.п. Георгиев. Неофит Бозвели, 2 изд., с. 33. - Архим. Онуфрий Попович Хилендарец, от В. Златарски, с. 60. [обратно]

11. [Вж. Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. 4, С.: Български писател, 1958, с. 320-321.]. [обратно]

12. СбНУ, кн. ХVІІІ, с. 254. [Вж. Шишманов, Ив. Избрани съчинения. С.: БАН, Т. 1, 1965, с. 94.]. [обратно]

13. Виж спомените му "Една страница от историята на нашето възраждание", печатани от Ив. П. Славейков в Юбилеен Сборник по случай петдесетгодишнината на българската журналистика и чествованието на основателя й Константин Фотинов, с. 90. [обратно]

14. Д-р Ив. Д. Шишманов. Един непознат труд на Неофита Бозвели, с. 326 [Вж. Шишманов, Ив. Избрани съчинения. С.: БАН, Т. 1, 1965, с. 122 и сл.]; Йорд. п. Георгиев. Неофит Бозвели, 2 изд.,Стара Загора, 1812, с. 39. [обратно]

15. Училищен преглед, 1906 г., (XI г.), кн. VII, с. 669. [обратно]

16. Български преглед, г. II, (1905), кн. IX-X, с. 82. [обратно]

17. Вж. Сава Велев. Златна книга на дарителите за народна просвета. Кн. I, с. 99-100. [обратно]

18. Според биографа на отца Онуфрия Поповича, Неофит стоял протосингел при митрополита Неофита само 3 месеца (вж. Известия на Истор. дружество в София, кн. III, с. 60). [обратно]

19. СбНУ, кн. XX. Писма от П. Р. Славейкова, № LXXV. [обратно]

20. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, с. 27.]. [обратно]

21. СбНУ, кн. XX. Писма на П. Р. Славейкова, с. 18. [обратно]

22. В тази бележка Шишков казва: "Мнозина мислят, и сам Даскалов е бил тъй убеден, че черквата (разбира митрополитската) е храм на светите апостоли Петра и Павла, когато тя е събор както се вижда от самата икона на храма, отляво на Богородичната икона, доколкото аз помня като бивш писар по български в Митрополията при удавника митрополит Атанасия - тогаз аз още ученик на Елинското училище в Търново (1847).". [обратно]

23. СбНУ, кн. XX, Писма от П. Р. Славейков, № LXXII, с. 53. [обратно]

24. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 2, с. 99-100.]. [обратно]

25. ПСп. (Средец), кн. I, с. 120. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, с. 9.]. [обратно]

26. Гайда, г. I, брой 17, с. 134. [обратно]

27. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 2, с. 122.]. [обратно]

28. СбНУ, кн. XII, 389. [обратно]

29. Вж. студията на Пенча Славейков в началото на Избрани съчинения на П. Р. Славейков, с. XII. [Вж. Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. 4, С.: Български писател, 1958, с. 318-368.]. [обратно]

30. Бьлг. преглед, г. II (1895) кн.IX-X, 83. [обратно]

31. СбНУ, кн. XX, "Писма от П. Р. Славейков", с. 7. [обратно]

32. Ib. с. 9. [обратно]

33. Ib. с. 18, писмо ХVІ. [обратно]

34. СбНУ, кн. ХVІІІ, 335 и следв. [обратно]

35. ПСп, кн. LXI, св. 8, с. 576. [обратно]

36. Ib., 578. [обратно]

37. Разсъждението е писано след 20 юни 1848 г. защото списъка на врачанските ученици, върху белите листове на който е писана част от него, е от тая дата; но от 1849 г. то не ще да е, защото говори за митрополита Атанасия, без да споменува удавянето му. [обратно]

38. СбНУ, кн. XX. Писма... с. 7. [обратно]

39. Български притчи, І, 19. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, с. 23.]. [обратно]

40. Български притчи, ІІ, с. IV. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, с. 33.]. [обратно]

41. Български притчи, І, с. ХХІІ. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, с. 25-26.]. [обратно]

42. Ib., І, с. ХХVІІІ. [Вж. Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3, с. 31.]. [обратно]

43. Ib. [Пак там, с. 32.]. [обратно]

44. Цариградски вестник, 1855, № 255. [обратно]

45. Бълг. преглед, год. ІІ, кн. IX-X, 84. [обратно]

46. [Вж. текста на стихотворението, цитираното пояснение и библиография в Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 1, с. 25-27 и 317-318.]. [обратно]

47. [Пенев, Б. Преводната и подражателната поезия на П. Р. Славейков.] ПСп, кн. LXVІІ, св. 3-4, с. 207-8. [обратно]

48. Ib. с. 226. [Вж. и Б. Пенев, История на новата българска литература. Т. 3, С.: Български писател, 1977, с. 333 и 377. Тук твърдения за други влияния върху "Крумиада" липсват.]. [обратно]

49. [Когато разглежда преводите на Славейков от А. Качич-Миошич и въздействието му върху него, С. Баева съобщава за открити от нея непубликувани фрагменти от "Самуилка" по "Песен за Владимир и Косара" на Качич-Миошич. Вж. Баева, С. Петко Славейков. Живот и творчество. 1827-1870. С.: БАН, 1968, с. 71]. [обратно]

50. [В: Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 8, с. 137-145, 252.]. [обратно]

© Юрдан Трифонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.07.2006
Юрдан Трифонов. Избрани студии. Варна: LiterNet, 2006-2014

Други публикации:
Юрдан Трифонов. Спомените на П. Р. Славейков за първото му затваряне и за първата му песен против гръцките владици. // Сп. БАН, кн. 9, 1914, с. 113-144.