Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
РУСКО УЧАСТИЕ В БЪЛГАРСКИЯ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС

Юрдан Трифонов

web | Избрани студии

Когато българите заявили решително, че искат да се отделят от Цариградската патриаршия, гърците почнали да разправят и пред турското правителство, и пред дипломатите на западните държави, че това е дело на руската дипломация, която за свои политически цели бунтувала привързаните към Патриаршията българи и ги подбуждала да искат своя отделна църква. Нещо подобно разправят в днешно време сърбите за македонските българи: Русия била направила да влязат те под църковната власт на Българската екзархия, а последната им повлияла да се наричат българи, макар че от старо време били сърби. Всъщност, и някогашното твърдение на гърците, и сегашното на сърбите е безосновно: македонците не са побългарени от Екзархията, а наопаки - заедно с останалите българи са наложили нейното създаване; също така, макар българският народ да е получил руска подкрепа в борбата си за своя църква, тази подкрепа не е дошла сама по себе си, - а е била предизвикана и до известна степен наложена от самите българи. При началото на българския църковен въпрос, русите не само не са били противници на Цариградската патриаршия1, но са били нейни най-горещи крепители, и на събудените българи е предстоела нелека задача да ги привлекат на своя страна, като им разкрият нехристиянските отношения на гръцките епископи спрямо народа им и като изтъкнат, че каноните на православната църква няма да се нарушат, ако българският народ наново добие своя църква. Разбира се, за да дадат своята подкрепа на българите в тяхната отначало църковна борба срещу гърците, а след това и политическа срещу турците, русите е трябвало да се убедят, че тази подкрепа е съгласна с техните интереси; но това не намалява значението нито на българските усилия да привлекат Русия на своя страна, нито на руската подкрепа. Длъжността на народните водители е тъкмо тая - да схванат, чии интереси в дадено време съвпадат с тия на техния народ и да ги използуват. Императорите Николай I (1825-1855 г.) и Александър II (1855-1881 г.) са били достатъчно прозорливи да разберат взаимните интереси на двата народа. Благодарение на техните верни държавнически схващания, българите са добили руска подкрепа отначало в църковната, а след това и в политическата си борба; но и те самите са работили неуморно за нейното получаване.

*

Но имало ли е нужда българите да въздействуват върху руската църква и руското правителство, за да ги привлекат на своя страна? За да се отговори сполучливо на този въпрос, трябва да се знаят поне в общи чърти отношенията на русите към цариградската църква в старо и ново време. Тия отношения всякога са били не само дружелюбни, но и почтителни и дори синовни. Самото християнство русите са приели от византийците. Това е било във времето на Василий II Българоубиец, покорителя на първото българско царство. Наедно с християнството, Византия не само не попречила, но дори съдействувала русите да получат български църковни книги и да си наредят своя църква начело с митрополит. Оттогава дори до 1448 г. руският митрополит - отначало киевски, а по-сетне московски, е бил поставян от цариградския патриарх. Понякога русите сами си избирали митрополит и го пращали за ръкополагане в Цариград, но в повечето случаи Патриаршията им пращала свой човек, и то обикновено грък. Колкото този ред да изглежда несгоден, от руска страна не били предприемани до споменатата година никакви сериозни постъпки за неговото изменение. А имало е случаи, когато нуждата митрополитът да се избира в самата Русия, се явявала наложителна, и при всичко това, прекъсване на старата традиция не последвало. Такъв е бил случаят в 1378 г., когато гръцкото користолюбие преминало всяка граница. Ето какъв е бил този случай. След смъртта на московския митрополит Алексий (1378 г.), великият княз Димитрий Иванович, победителят на татарите на Куликовското поле, изказал писмено пред патриарха своето и на руското духовенство и болярство желание, да се постави за митрополит близкият нему достоен архимандрит Михаил (Митяй). Патриархът се съгласил, и княжеският любимец тръгнал с голяма свита и с много пари за Цариград. Покрай парите, той носел със себе си - и подписани от княза записи с оставено празно място за вписване на суми, за да може да се заемат пари от цариградски търговци, ако носената сума не достигне за подаръци на патриарха и на другите светски сановници. Но когато корабът вече наближавал до византийската столица, архимандрит Михаил умрял и пратеничеството стигнало в Цариград с тялото му. За да не изпуснат многото пари, които русите носели със себе си, близки до Патриаршията хора подучили едного от придружаващите Михаила архимадрити, по име Пимин2, да изяви желание той да стане московски митрополит. Пимин се съгласил, защото патриархът обещал да уреди работата с княза. По такъв начин в ръцете на гърците останали около 8 милиона днешни сребърни левове. Потребните в случая патриаршески писма съдържали всевъзможни оправдания за станалото; но за княза и за неговите хора не било мъчно да схванат, че зад хитросплетените фрази се крие отвратително користолюбие. Ала, колкото и да бил възмутен от станалото, князът бил принуден да го признае. Нам сега се вижда просто чудно, как и след това русите не са се решили да се отделят от Патриаршията. Но отделяне пак не последвало. То било извършено само от литовците при техния княз Витовт3, когато патриархът не се съгласил да им постави отделен от Москва митрополит; тогава те решили да си изберат митрополит сами, като го ръкоположат местните епископи, и поставили за такъв българина Григорий Цамблак (1415 г.), който, види се, е насочвал цялата работа. В Москва се осмелили да направят същото едва в 1448 г., и то защото и патриархът, и императорът в Цариград били станали по онова време униати с надежда, че ще получат помощ от западните държави. Как да се обясни тази няколковековна подчиненост на русите под Цариградската патриаршия? - Причините са няколко. Преди всичко, патриарсите не се месели във вътрешните работи на руската църква, която била напълно автономна в тяхното уреждане. От друга страна, обаянието на Византия пред русите било голямо. След като западната църква се отделила от източната, Цариград - новият Рим - се считал за огнище на истинското православие, и русите гледали да не прекъсват сношенията си с това огнище, за което чували, но което не познавали отблизо. Най-после, немалка роля играела и липсата на подготвени хора за митрополитския пост. Но постепенно русите се сдобили със свои хора, а гръцкото користолюбие и унията на византийците с папата подкопали това обаяние, и русите най-после решили да си ръкополагат сами митрополити. Мнението, че с отделяне от Патриаршията не се вреди на православието, намерило място и в руската Кормчая книга4, в която като се разказва защо българите и сърбите си поставили свои патриарси, прокарва се мисъл, че това е било направено главно от нужда да се избавят от гръцкото користолюбие: (т.е. на гърците)

След падането на Цариград под властта на турците, убеждението, че там е огнището на истинското православие почнало да се подкопава. Явила се дори мисъл, че такова огнище става Москва, която и захванали да величаят като "трети Рим", а за гръцкото православие почнало да се говори, че под турски натиск се изродило ("испортилось"). В съгласие с тази мисъл и главно поради голямото усилване на тяхната държава, русите при Иван Грозни, прогласили владетеля си за цар (1547 г.), а при Борис Годунов си поставили и патриарх (1584 г.) със съгласието на другите православни патриарси. Ала ако у тях нямало вече онова обаяние към Цариградската патриаршия, което съществувало едно време, благосклонността и почитанието не се намалили, защото се явило убеждение, поддържано чрез писма и пратеници на патриарсите, че те са в положението на мъченици сред "безбожните турци". Между това тия "мъченици" полека-лека успели да се наредят при султаните не по-зле, отколкото били при византийските императори. Благодарение на влиянието на своите еднородци, главно от махалата Фенер5, които ставали драгомани и банкери на турското правителство, а особено благодарение на всесилния подкуп, - цариградските патриарси през втората половина на XVIII в. вече се издигнали дотам, че станали едничките представители на православието във владенията на султана. Като унищожили с помощта на турското правителство Ипекската патриаршия (1766 г.), а след това и Охридската архиепископия (1767 г.), цариградските патриарси почнали да назначават другите източни патриарси (александрийски, антиохийски и йерусалимски), та ги обърнали в един вид митрополити, а себе си поставили в положение на "вселенски" патриарси. И наистина, след като Петър Велики унищожил руското патриаршество и го заменил със Св. синод (1712 г.), цариградските патриарси нямали вече съперници в лицето на руските и почнали да гледат на себе си като на такъв духовен глава на православието, какъвто бил папата у католиците, та в 1861 година московският митрополит Филарет6 се принудил да забележи, че цариградският патриарх е събрат на другите патриарси и на руския Св. синод, а не "глава".

С издигането си до едничка висша духовна власт в Турция, Цариградската патриаршия в ново време почнала да се зачита и защитава от руските държавни мъже не само от набожност и състрадание, а и по политически съображения. В стремежа си да подкопаят могъществото на Турската империя, руските държавници намирали за потребно да имат на своя страна симпатиите и поддръжката на висшата църковна власт на православните народи в тази империя, които народи съставяли болшинство в европейската й част. Както е известно, императрица Екатерина II дори се увлякла от мисъл да възстанови Византийската империя под руски протекторат. От тия фантазии за заменяване на Турция с Византия извлекли полза гърците, които след Кючуккайнарджийския мир (1779 г.)7 взели в ръцете си морската търговия на южна Русия със Западна Европа, като търгували под руски флаг, и забогатели, па се снабдили и с голяма търговска флота, която по време на въстанието си (1821 г.), обърнали във военна. Освен това, хиляди гърци се настанили на военни и граждански служби в самата Русия и влияли върху русите в полза на своите сънародници. Тогава именно гърците почнали да мислят за погърчване на българите в Тракия и Македония. При Александър I, а особено при Николай I мечтата за възстановяване на Византийската империя била напусната от руските политици. След сключването на Одринския мир с Турция (2-14 септември 1829 г.), особен комитет от руски държавници, под председателството на княз Кочубей, разгледал основно въпроса за отношенията с Турция и решил, че за Русия е по-изгодно да се запази целостта на слабата турска държава, вместо да се настанят на нейно място по-силни държави. И наистина, Русия защитила след това Цариград от египетския паша Мехмед Али (1833 г.) и почнала да упражнява един вид протекторат над Турция. Това подобрило положението и на Цариградската патриаршия, която по време на гръцкото въстание била паднала донегде в немилост. Между копривщенските бегликчии дори се разказвало, че по едно време султан Махмуд предложил на братя Чалъковци - Големи Вълко и Големи Стоян - да посочат българи, достойни за владици, за да замести някои гръцки владици с българи, па да се избере измежду тях един и за патриарх; същото предложение султанът бил правил и на българите турски сановници княз Стефан Богориди и Турко-Василаки. Но всички те отговорили, че българите още нямат лица, достойни за патриарси. Всъщност, колкото и да не са били доволни от гръцките владици, българите по време на гръцкото въстание са съчувствали на въстаналите и мнозина са се били наедно с тях срещу турците. След обесването на патриарх Григорий V (1821 г.), Патриаршията полека-лека подобрила отношенията си с турското правителство и работите тръгнали постарому. Русите я покровителствали и дори до ново време наричали православната църква "греко-россiйская церковь", като че други православни народи хич и не съществували. Когато се повдигнал българският църковен въпрос, същинските ръководители на руския Светейши синод - оберпрокурорите, били всецяло на страната на Патриаршията; а това съставяло важна пречка за привличане синода на страната на българите.

Трябва да се забележи, че според наредбата, която била дадена на Св. синод при Петър Велики, решенията в него трябвало да се взимат едногласно. Когато по някой въпрос се явяло разногласие, оберпрокурорът правел помирително предложение; а ако и след това не се постигнело едногласие, въпросът се поднасял за окончателно решение на императора. Най-главната роля в синода играели оберпрокурорите, а те били светски лица, в много случаи не добре запознати нито с догмите на православната вяра, нито с каноническото право, а още по-малко с църковната история. Мнозина от тях били военни. Дори когато се развивал българският църковен въпрос, двама от оберпрокурорите - Протасов (1836-1855) и Ахматов (1862-1865), били генерали, а други двама - А. П. Толстой (1856-1862) и Д. А. Толстой (1865-1866), макар да не били военни, нямали по-широка догматическа, каноническа и историческа подготовка. Затова те по важни въпроси повечето се обръщали за осветление към отделни членове на синода. Такива оберпрокурори не се решавали да излязат с мнения срещу Патриаршията, на която гледали като на светилник на православието, и ние ще видим по-долу, как усърдно са я защитавали те, когато българите почнали да изнасят в печата нейните работи.

Едно щастливо обстоятелство за българите е било това, че руските императори по време на гръко-българската църковна разпра - Николай I и Александър II, особено последният, сами схващали тази разпра по-добре от оберпрокурорите на Св. синод. Император Николай рано взел мерки да подготви своя наследник в разбиране на църковните въпроси. Щом Александър станал пълнолетен, той го назначил за член на Св. синод, за да може да присъства на заседанията му и да следи разискванията. Благодарение на това, както и на солидното образование, което получил, Александър вникнал дълбоко в нуждите на Русия и на славянството и се проникнал от състрадание към потиснатия български народ. Наистина, от българите в Турско до руските императори в Петербург било много далеко, а сношенията с цариградските руски посланици били опасни, защото възбуждали подозрителност у турците, засилвана от гръцки интриги; но в широката руска земя живеели и българи, а нейната интелигенция изобилствала с просветени йерарси, учени и общественици, които почувствували обич към българския народ и подействували върху близки до императора лица, както и върху самите тях да се заинтересуват от българския въпрос.

*

Нека да видим сега кога и как са могли българите да въздействат върху руските влиятелни среди. - В първата третина на XIX в., измежду по-просветените руси първи се запознали с българите офицери, които дохаждали наедно с войските в българските земи през войните 1809-1812 и 1828-1829 година. Някои от тях като напр. граф, а по-сетне княз Михаил Семенович Воронцов, обикнали българите, когато прекарали няколко време в земята им (Воронцов стоял в 1812 г. близо при Габрово). За възбуждането на тази обич съдействали юначни българи доброволци като Георги Мамарчев и цялото население в някои покрайнини (Сливенско, Ямболско и пр.), което население, заради съдействието, давано от руските войски, е трябвало да се изселва, за да избегне отмъщението на турците. - Почти едновременно за българите се заинтересували и учените, но не толкова за сегашните, колкото за старите. Възторжени руски славяноведи като Юрий Венелин, Строев, Калайдович, Бодянски, Востоков и др., изтъкнали общославянското значение на старобългарската книжнина. На старите българи почнали да гледат като на класически народ между славяните, а това направило да се заговори за сегашните българи. Особено значение в това отношение е имал Венелин. Явили се и деятелни книжовници българолюбци, като проф. Погодина, които не само не оставили да изчезне скоро възхищението от старобългарската книжнина и нейния език, но още спомогнали то да предизвика у влиятелните руски среди и състрадание към сегашните българи8. Когато последните, около 1840 г., почнали да искат за владици свои еднородци и с това повдигнали църковния въпрос, в Русия вече имало доста интелигентни лица, духовни и светски, които съчувствали на това искане. Ала първата помощ, която Русия дала на българите, се е състояла в подготвяне на българи за учители и свещеници, а след това и владици. Подбуда за това дали одеските търговци българи В. Априлов, Н. Палаузов и Ст. Тошкович. В 1840 г. те измолили съдействието на споменатия граф Воронцов, който изпълнявал длъжността новоросийски и бесарабски генерал-губернатор, за отпущане стипендии на българчета. Такива се искали 2 за в Одеската семинария и 2 за в Ришелевския лицей; но император Николай, като удовлетворил молбата за стипендии, разумно наредил, и 4-те да бъдат все в семинарията, защото по онова време българите имали нужда главно от учители и свещеници. Малко по-рано (1837) няколко стипендии бил издействувал и българинът архимадрит Анатолий, но те имали временен характер. По-после били отпуснати стипендии и в други учебни заведения, та в 1859 г. в руските семинарии се учели на държавни средства около 50 български юноши, а в други училища - около 20, от които само в Московския университет 12. Някои от тия възпитаници на руските училища, особено студентите, могли да се запознаят с високопоставени руси и да действат пред тях в полза на своя народ в борбата му с Цариградската патриаршия. Трябва да забележим, че посредници при избиране младежи за стипендии били главно одеските българи търговци, които през време на Кримската война образували тъй нареченото българско "епитропство", преименувано по-сетне (1858 г.) на "настоятелство на одеските българи"9; а тия посредници пазели, за да не се дават стипендии на много млади момчета, за да не забравят български, ако стоят дълго време в Русия, па и да могат повече българи да добият образование. Понякога стипендии се давали на мъже, учителствували в отечеството си по няколко години, които постъпвали в горните класове на семинарията. Така, Захарий Княжески бил не по-млад от 35 години, когато завършил Одеската семинария (1845 г.). За ония, що следвали във висши учебни заведения, няма защо и да се говори. Такива, вече доста възрастни, българи били в състояние да разбират духовните нужди на своя народ и да действуват за в негова полза пред влиятелни лица, с които случаят или приятели ги запознавали. Особено използвали те руските йерарси, които били наблизо. Някои пък не чакали случаят да ги сближи с високопоставени лица, а сами търсели такива и успявали да добият достъп до тях благодарение на доброжелатели. В това отношение особено полезен за тях е бил незабравимият български благодетел проф. М. П. Погодин, който имал връзки с най-високи сановници. Едни от студентите като Катранов, Филаретов, Бусилин, Хр. Даскалов, Н. Геров и др. въздействували както с дарбите си, така и с ентусиазма си, на професори и книжовници; други, като З. Княжески, възбуждали с добрината и настойчивостта си щедростта на високопоставените лица, та съдействали да се увеличат стипендиите или да се изпращат църковни и учебни книги и пособия в България; трети пък като отец Натанаил, сетнешен охридски и пловдивски митрополит, умело и настойчиво обръщали вниманието на влиятелни йерарси върху нуждата, българите да се сдобият със свое духовенство. Техните съобщения, осветления, молби и настоявания не отивали напразно. Най-високопоставени лица, като граф Блудов, императорски канцлер, и неговата дъщеря, фрайлина графиня Блудова, камергера Андрей Муравьев и др., проявявали благосклонност към българите, която не е била неугодна и на самия император. Отец Натанаил, от 1849 до 1851 година, превеждал на руски и изпращал в Петербург до граф Блудов за императорската канцелария всички статии и съобщения на "Цариградски вестник", които засягали споровете на българите с Цариградската патриаршия и с епархиалните владици. Пак той и друг един македонски българин, велешанинът Константин Дим. Петкович, давали осветления по българските работи на Азиатския департамент и на министъра на народното просвещение княз Ширински. Още по-силно е било въздействието върху руските влиятелни среди на българските търговци и на монасите от Зографския, Киприяновския и др. манастири, както и на преселниците в Бесарабия и южна Русия. А че личните сношения на всички тия българи с казаните среди не са били без значение, показва ни, между друго, обстоятелството, че за в полза на българите било в Св. синод, било другаде, са се изказвали най-много ония руски йерарси, които са имали сношения с тях. Такъв е бил на първо място незабравимият красноречив херсонски епископ Инокентий, който не се стеснявал да поддържа, че на българите трябва да се дадат не само народни владици, но и отделен патриарх. Такива са били още неговият приемник (от 1857 г.), добродушният Димитрий, кишиневският архиепископ Иринарх, киевският митрополит Филарет, петербургският митрополит (по-рано - от 1855 до 1860 г. - киевски), маститият Исидор. Особено важно е, че с българите е имал сношения и знаменитият изразител на мненията на руската църква по българския църковен въпрос, московският митрополит Филарет (до 1867 г.), за когото ще говорим по-долу.

Но българите в Русия действували не само чрез лични сношения с интелигентни и влиятелни лица, а, когато паднела сгода - и чрез печата.Колкото цензурата във времето на цар Николай I да била строга, българите студенти все намирали понякога възможност да изнесат в списания и вестници страданията и ламтежите на своя народ. Тяхната роля в случая била главно да дадат сведения и да подбудят редакциите да ги използуват; но понякога и някои от студентите давали статии. Две такива статии, в 1858 година, повдигнали голям шум и предизвикали неудоволствието на някои ръководни лица. Те били написани от тревненеца Хр. Даскалов, студент по медицина в Петербургския университет, но изнесените в тях сведения били събрани и от други студенти. Едната от тях, под заглавие "Возрожденiе болгаръ или реакцiя в Европейской Турцiи" се появила в редактираното от славянофила Хомяков списание "Русская беседа", а другата - "Турецкiя дела" - в списанието "Русскiй вестник" на М. Катков. Статиите били написани с чувство и рисували с мрачни краски непастирските дела на фанариотите. Като дело на ентусиазиран млад родолюбец, те не били лишени и от някои преувеличения. В първата, напр., се казвало:

"В Черна гора влизането на фанариоти в държавата се наказва със смърт; в Сърбия те са бивали живи заравяни в земята и са били изгонени от княжеството до един; влахо-молдавците, които, от Петър Велики насам, за своята привързаност към русите, са били подчинени и на светски управители фанариоти, изпили чашата на страданията до дъно и ги проклели; много от бошняците и херцеговинците са променили вярата на бащите си, само да се освободят от непоносимото им грабителство; а албанците се намират в най-диво духовно невежество и повече от половината са станали мухамедани. Ала ни едни не са претърпели такова унижение, кръвта на никои други не се е проливала така изобилно, никои не са подпадали под такова нечувано духовно робство, както българите. Клети сираци! Вие, които едно време бяхте класически народ между славянските племена, които им предадохте някога лъча на истинската вяра и на просветата на роден език - вие бидохте принудени за дълги времена да се понижите до положението на стадо добитъци, да се отречете от родния си език и да го забравите; а мнозина от вас дори се принудиха да променят вярата на бащите си!"...

За русите Даскалов писал:

"За жалост, те още много малко знаят за южните си събратя, а за гърците фанариоти имат такова неправилно понятие, че се възхищават от тях като от хомеровски герои и ги считат за пазители и дори за спасители на православието на изток. Фанариотите изкусно поддържат това незнание със своята система да се показват, че уж страдат от турското иго, че са бедни и живеят в първобитна невинност и че воюват за православието. Руското злато всяка година се изсипва на изток, за да подпомага разорените църкви; всъщност, обаче, едва стотната част стига дотам, а другото пълни джебовете на безверниците и служи да се угнетяват южните славяни и да се поддържа ислямът"10.

Съдържанието на Даскаловите статии се видяло на синодалния оберпрокурор А. П. Толстой, който се намирал под влиянието на гърка архимадрит Григорий (Веглерис), съвсем необикновено, и той не закъснял да изпрати до министъра на народното просвещение записка против московския цензор, който допуснал печатането им. В записката се казвало: "Не може и да се помисли, че православен християнин би се решил да пише в такъв дух; по-скоро трябва да се допусне, че това е внушено от някоя чуждестранна пропаганда." Но работата не се свършила само с недоволство от цензора. В самия Синод бил приготвен отговор на статиите, който (отговор) оберпрокурорът искал да бъде напечатан в списанията, що ги обнародвали, задължително, и то без каквито и да било бележки и възражения. Но редакциите не обнародвали отговора и изпратили до министъра бляскави защити на българското дело. Тези защити имат за нас особено значение, защото са писани от частни лица срещу представителя на Св. синод и показват, че не са дело на политически сметки, а са продиктувани от човещина и обич към родни братя. Отговорът на Катков бил проникнат от дълбоко съжаление, че представителят на Синода иска да тури юзда на светски руски журнали, които не са засягали никакви догматически въпроси, а са посочили греховете и нечистите дела на чужди духовници, от които се срамували самите гърци в кралството и по островите.

"Защо искат", пита той, "да ни отнемат свещеното право да съчувствуваме на духовните нужди на нашите братя? Отде-накъде само на русина да е запретено да изказва такова съчувствие? Нима е по-добре българите да видят, че Русия съчувствува само на техните притеснители, и да помислят най-после, че нечистотията, която се е олепила по йерархията на православната църква в една мухамеданска държава, принадлежи на тази йерархия навсякъде, защото нигде нечистотията не възбужда антипатия срещу себе си? Па и отгде дойде у нас такава ревност за гръцкия народ, който не я иска, и такова презрение към българите, които само русите със своето съчувствие могат да задържат под сянката на православието?"

Не по-малко бил проникнат от топло съчувствие към българите и отговорът на Хомяков. Последният защитил дори тона на поместената в списанието му статия, в която патриархът се наричал сегиз-тогиз "светейши" подигравателно. Хомяков писал: "Статията не можеше и не биваше да бъде студена: срамно би било, българин да говори без дълбоко и горещо негодуване за непрекъснатото потисничество на своите сънародници." Но написаният по поръка на оберпрокурора отговор срещу двете статии бил напечатан в отделна брошура и правителството издало заповед, да се не печати занапред нищо по работите на източните йерарси, докато не се одобри от духовната цензура. Тази заповед най-добре показва, колко е бил прав Даскалов, когато писал, че гърците изкусно поддържали в руското общество заблуждението, че били страдалци за православието. Ето, наистина, с какви думи поръчаният отговор срещу статиите споменувал за печатането на някои църковни книги в печатницата на българина Александър Екзарх в Цариград с позволение на турското правителство и за обвинението на българите, че Патриаршията пречела за разпространението на руски църковни книги в техните църкви:

"Невинната гръцка патриаршия, на която като че е предопределено от Небето да търпи гонения от всяка страна, се клевети пред Светейшия всеруски синод и пред правителството, че, уж, запрещавала чрез турците изпращаните от Русия за България книги. Молим ви да не вярвате на тия измислици. Работата стои така: Александър, самозванец и представител на българско дружество, който сега издава в турската столица на български "Цареградскiй вестник" с едничка цел да възбужда духа на българите срещу цариградското висше духовенство, напечати миналата година славянски апостол и евангелие за България. Този господин не постъпи в случая като син на православната църква. Подбуден от омраза против Патриаршията, той, наместо да представи казаните книги за преглед на патриарха и неговия Синод, отиде при турчина, министъра на външните работи, и убедително го замоли да насили патриарха да позволи издаването на апостола и евангелието. Министърът писмено се отнесе до патриарха, като изпрати наедно с писмото и ръкописите на книгите. Всеки ще разбере с какво прискърбие е гледал на тази работа Негово Светейшество. За да не се покаже противник на министъра и на българщината, той разреши напечатването на книгите."

А всъщност, разрешение от Патриаршията е било искано не еднаж и не дваж, но гърците, които разправяли на русите, че българите пренебрегват руските църковни книги, за да печатат свои, интригували пред турците, че в книгите, по които българите искат да четат в църквите си, има молитви за здравето на руския цар. А оберпрокурорът на Св. синод се хванал на въдицата им. Може ли тогава да се твърди, че българският църковен въпрос е бил повдигнат по руско внушение? Не е ли явно, че напротив, българите е трябвало да осветляват руското общество и представителите на църквата по своите работи, за да могат да ги привлекат на своя страна? Особено имало нужда да се покаже, че в старо време българската църква е била отделна и независима от гръцката, защото руското общество, па и владиците по онова време не знаели за това почти нищо. Дори турските държавници, които в 1767 година допуснали да се унищожи Охридската архиепископия, били забравили за едновремешното съществуване на отделна българска църква. След Кримската война, турското правителство съобщило на българските водители, че, за да може да се позволи на българите да имат свои владици, те трябва да докажат, че са имали някога такива. И от руските архипастири повечето не знаели нищо за някогашните български църкви Търновска и Охридска. Затова българите в Русия, щом намерели нови сведения за тия църкви, бързали да ги изнесат пред руските просветени кръгове. В 1851 година отец Натанаил, като свършил курса на Киевската духовна академия, написал съчинение на тема "За това, че българският архиепископ в старо време не е зависел нито от римския, нито от цариградския патриарх." Дори професори като Николай Надеждин, след прочитането на това съчинение, изповядвали, че изнесените в него сведения били за тях съвсем непознати. - В 1856 година Сп. Палаузов обнародвал от Синодика на цар Борил онова място, в което се разказва за съденето на богомилите и за признаването на търновското патриаршество от всички източни патриарси при Асен II. Този именно разказ дал основание на херсонския архиепископ Инокентий да поддържа, че българите могат да имат и отделен патриарх.

Най-силно въздействали върху руските интелигентни и ръководни кръгове ония българи, които след свършване на висшето си образование, оставали в Русия за гимназиални учители или за университетски професори. Те следели внимателно църковната борба на своя народ и осветявали в решителни моменти руското общество чрез статии в списанията. В това отношение заслужават внимание статиите на Райко Жинзифов (1861-1865 г.) в спис. "День" на И. С. Аксаков, "Московскiя ведомости" на Катков и др.; но особена важност е имала обширната студия на проф. М. Дринов, която се появила в 1871 година в московската "Беседа", под заглавие "Българите и Цариградската патриаршия". В нея били доказани с необорими исторически свидетелства правата на българите за отделна църква, както и това, че няма нищо противно на вярата в решението на турското правителство да върне на българите тяхната църква, която пак то е унищожило по искането на Патриаршията. За руския Св. синод, който, след издаването на фермана от 28 февруари 1870 година, бил поканен да даде съгласието си за свикване на вселенски събор по българския църковен въпрос (30 септември 1870 г.), било особено важно да знае, че решението на този въпрос със султански ферман не е нещо ново за православната църква в Турция.

Но не само българите, които се занимавали с наука, са се старали да въздействуват върху руското просветено общество за в полза на своя народ. Същото са вършили и събудените търговци в Одеса, Букурещ, Браила и другаде. Така, в 1867 година българските търговци във Влашко изпратили в Русия свои представители Е. Георгиев и Г. Шопов, които, между друго, осветили московския митрополит Филарет по въпроса, защо българите не приели проекта на патриарх Григорий VI, който пръв предложил да се образува отделна българска Екзархия, но включвал в нея само епархиите на север от Балкана. В 1869 година пък одеското българско настоятелство издействало да се представи пред император Александър II (в Ливадия), комуто подало адрес за в полза на своя народ. Българите чувствували болезнено дългото бавене на турското правителство да реши църковния въпрос и като мислели понякога, че руската дипломация им бърка или не ги подкрепя достатъчно, сърдели се и заплашвали, че може да потърсят съдействие на друга страна. Плод на такова настроение е била унията, прогласена от някои градове (напр. Кукуш, на 12 юли 1859 г.), и дори от цяла партия в Цариград начело с Др. Цанков (18 декември ст.ст. 1860 г.). Документите от онова време показват, че тази уния наистина е стреснала руското правителство и Св. синод и ги е подбудила да се застъпят по-енергично за българските права. Тя дала потребното средство за намеса и налагания пред неотстъпчивата патриаршия и улеснила постепенното преминуване на високите руски църковни кръгове от гръцка на българска страна. Самата бавност на това преминуване показва, че то не се е дължело само на въздействието на правителството, а е било до голяма степен последица на промяна в схващанията, докарана главно от историческите осветления, които са се добивали постепенно и за които и българските учени са вложили своя лепта. Разбира се, че руската църква не е имала нужда да чака осветления само от българите по техния въпрос. Нейни учени осветлили историческите права на българския народ по най-научен начин. Наскоро подир Дриновия "Исторически преглед на българската църква", който бил напечатан в 1869 година, излязъл основателният труд на прочутия руски църковен историк А. Голубински "Краткiй очеркъ исторiи православныхъ церквей болгарской, сербской и румынской", след който за всички руски йерарси станало явно, че българите са имали свои патриарси.

В какво се е проявило руското участие в българския църковен въпрос?- Когато българите от ония места, в които бил проникнал гърцизмът, поискали да четат в църквите си на славянски, те дори не знаели, че в Русия вече в първата четвъртина на XIX век била издадена част от Св. писание на новобългарски. Наистина, още в 1818 година ръководителите на Руското библейско общество възложили на българина архимадрит Теодосий, който живеел във Влашко, да преведе Новия завет на новобългарски. Неговият превод на евангелието от Матея бил напечатан в 1823 г., а след това излязъл и целият Нови завет. Но този превод нямал никаква връзка с борбата срещу гръцкия език в българските църкви и училища, а се дължел на религиозното настроение, което било обхванало придворните, а след тях и високите църковни кръгове в Русия през първата половина от царуването на Александър I. Това настроение у едни избивало в мистицизъм, а у други - в стремеж да се запознаят по отблизо с първоначалното християнство. Под негово влияние Руското библейско общество, не без влияние на английското, се заловило с превеждане на Св. писание на различни езици - персийски, грузински, самогитски11 и пр. Но към края на Александровото царуване, а особено през Николаевото, против Библейското общество било дигнато гонение, поради което и преведеният на български Нов завет бил изгорен (казват в 5000 екземпляра). Когато българите усетили потреба от превод на Новия завет, те го извършили и напечатили без руска помощ: в 1828 г. бил напечатан преводът на тревненеца П. Сапунов, а в 1840 г. (с помощта на Американското библейско общество) - онзи на отец Неофит Рилски.

Истинска помощ, макар косвена, била дадена на българите в техния църковен въпрос с казаното вече отпущане на стипендии в семинариите, а сетне и в духовните академии. Трябва да забележим, че, докато българите не повдигали въпрос за отделна църква, а искали само славянско богослужение и свои владици, те имали пълното съчувствие и одобрение на руското правителство и на духовните кръгове. В 1847 г. дори били направени косвени постъпки пред Патриаршията да се ръкополагат за владици и българи. В тази година императорската канцелария и Св. синод поискали доверително от Захари Княжевски и от други български студенти да представят списък на български духовници, достойни за епископи. Не може да има съмнение, че списъкът ще да е бил искан, за да може да се действува пред патриаршията да назначи означените в него лица. Дали някои от тях наистина са били ръкоположени за епископи, не се знае. Изглежда вероятно, че такива е имало, но са били изпратени повече в гръцки епархии.

Друга помощ на българите от страна на руския Св. синод било изпращането на славянски богослужебни книги. Такива книги те си доставяли и сами по търговски път, но когато църковният въпрос се развил, цариградското руско посолство почнало да се грижи да снабдява (разбира се, не явно) българските църкви в потребните книги на славянски. Така, в 1859 година то изискало от синода 1000 тела богослужебни книги; обаче такова голямо количество не било изпратено изведнъж, защото московският митрополит Филарет дал мнение, че това би било непрактично и неуместно. Най-после, руската църква е подпомагала българските манастири и църкви и с парични помощи.

Но откак българите в Цариград решили да се отделят напълно от Цариградската патриаршия и на 3 април (ст.ст.) изхвърлили от литургията името на патриарх Кирил VII, руският Св. синод се намерил в голямо затруднение: той не можел да одобри тази постъпка, но не искал да застане всецяло и на страната на Патриаршията. Не е известно дали той е вярвал до това време, че българите, като се сдобият със свои родни владици, ще останат докрай под цариградската църква, или пък се е надявал, че Русия скоро ще успее да реши Източния въпрос в своя полза, а след това лесно ще нареди и църковните отношения. В неговите очи правата на Цариградската патриаршия над българите стоели вън от всяко съмнение. В своя отговор (от ноември 1860 г.) на писмото, с което Йоаким II съобщавал за възшествието си на патриаршеския престол, руският синод говорел за българското движение като за "незаконно и своеволно". Ако, при все това, той се решил да посъветва патриарха "да допусне донегде неприятното, за да отстрани вредоносното", като задоволи някои от желанията на българите, - то било, защото се боел, че по-нататъшното упорство на Патриаршията да отказва всяко удовлетворение на българските искания може да стане причина, българите да бъдат привлечени от други църкви (разбира се - католическата). Между синодалните архиереи най-влиятелен пред правителството и най-добър познавач на църковното право бил московският митрополит Филарет. Той знаел основно не само старогръцки, а и староеврейски и, като член на Библейското общество, с особено увлечение се занимавал с проучването на Св. писание, в чийто смисъл и дух прониквал дълбоко. От друга страна, той бил предпазлив политик в църковните въпроси, та нему се предоставяло да формулира мненията на Синода, когато предстоело да се изказват пред други църкви. Бихме чакали, че той напълно ще вземе отначало страната на българите; но това не станало. Било поради недостатъчно още запознанство с отношенията между гърци и българи, било от убеждение, че е по-добре правата на патриарха над българите да не се отхвърлят съвсем, този просветен и мъдър йерарх, когото можем нарече "съвест на руската църква", бил на мнение, че каквито отстъпки и да искат българите, те могат да им се дадат, само ако се съгласи Патриаршията, защото тя е тяхна законна духовна майка. Затова той насочвал Св. синод да действа пред Цариградската патриаршия в такъв смисъл, че на българите трябва да се направят доброволни отстъпки, за да се избегне по-голямо зло. Според него, това може да се постигне, като се даде на българите църковна автономия, без да се отделят от патриаршията. Още на 11 май 1860 година, той писал:

"Ако на България се даде митрополит с право да управлява своята област и да поставя в нея епископи, но така, че този митрополит, откак се избере от своите епископи, да бъде ръкоположен от Вселенския патриарх, да има право да присъствува в съборите на православната църква, на които присъствуват всички патриарси и да получава за своята област св. миро от Вселенския патриарх, и ако при тези условия се възстанови църковният мир, - такова разделение без скъсване би разрешило въпроса съгласно със старите правила и с нуждите и ползата на днешното време".

Това мнение, което можело да задоволи българите, без да накърни авторитета на патриарха, не било прието от гърците. Но Филарет все пак мислел, че друг път за разрешение на българския църковен въпрос няма: българите трябва да чакат, докато Патриаршията се съгласи да им даде права, защото те сами не могат да си ги дадат. Едва ли може да се съмняваме, че той се е придържал о това мнение, защото е вярвал, че Патриаршията все ще изостави най-после своето неоправдано упорство и ще даде църковна автономия на българите. На такова вярване ще да го е навеждал случаят с атинската църква: в 1833 година новоосвободеното гръцко кралство се отделило от Патриаршията и обявило църквата си за автокефална, а Патриаршията, макар и нескоро, а едва след 17 години (в 1850 г.) признала това отделяне. Но българите не били в положението на атинската църква, която можела да чака патриаршеско признание още толкова, без да страдат в нещо работите й: тяхното (на българите) чакане щяло да разстрои и църковните, и училищните им работи и да държи в тревога народа, който можел да се увлече в уния със западната църква. Затова българите извлекли от случая с атинската църква друго заключение, именно, че отделяне от патриаршията може да става и без нейно решение. И в Кормчията (л. 5), както се спомена, те прочели, че в старо време българите и сърбите, като се отделили от цариградската патриаршия не отстъпили в нищо от православието.

Разлика между схващанията на българите и ония на руския Св. синод се явила и по въпроса за осъдените от гръцкия духовен събор и пратени на заточение (април 1861 г.) български владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Докато последните още не били осъждани, русите съветвали Патриаршията да бъде снизходителна; но щом един духовен събор от 27 владици, между които всички по-раншни живи цариградски патриарси и намиращи се на служба тогавашни източни патриарси, произнесъл над тях осъждане, руският синод, в лицето на митрополит Филарет, бил на мнение, че с тях е вече свършено и че българите трябва да си търсят друг водител вместо Иларион. Българите пък били на мнение, че осъждането на гръцкия събор не само не е справедливо, но е и безпредметно, защото те са се отделили вече от Патриаршията, та владиците им не са й подчинени и не са длъжни да се явяват на съд пред нея. По-после мнозина от самите гръцки водители били на мнение, че ако се намери основа за споразумение между двете страни, осъждането на българските владици може да не се зачита, понеже при неговото произнасяне не са били спазени някои формалности; но строгият канонист Филарет намирал, че решението на събора може да бъде отменено само от друг по-многоброен събор, а докато това не стане, осъждането на българските владици трябва да остане в сила.

Ала тъкмо с това, гдето не поддържал българите безусловно, руският Св. синод добивал морално право да обръща вниманието на патриаршията върху лошите последици от нейната неотстъпчивост. И той наистина правел това, само че косвено, чрез руското посолство в Цариград, понеже било явно, че патриаршията се дразни от всякакви съвети за отстъпчивост, а синодът не искал да се мисли, че се меси в работите на чужда църква. Тъкмо затова руските посланици в Цариград имали извънредно важно значение за развитието на българския църковен въпрос. По времето, когато българите се отказали от Патриаршията, посланик бил княз Лобанов-Ростовски, който, или по нерешителност, или поради отслабване на руския престиж след Кримската война, не проявявал голямо усърдие в защита на тяхното дело. Но от 1864 година цариградски руски посланик станал генерал граф Игнатиев, решителен и сръчен дипломат. Той, подпомогнат от съветите на българолюбеца архимадрит Антонин (Капустин, който отначало бил при посолството, а в 1865 г. бил изпратен в Йерусалим да оправи някои неуредици в палестинската руска мисия), умело насочвал българския църковен въпрос към неговото правилно разрешение, като имал пълната подкрепа на император Александър II. В съмнителни случаи, вместо да чака формално решение на Св. синод, той искал, чрез министерството на външните работи или чрез оберпрокурора, мнението на митрополит Филарет, който, както се казва, бил истински изразител на възгледите на Синода (починал в края на 1867 г.). А Филарет, колкото и да се придържал о каноните, всякога виждал българското право зад фразите и привидните отстъпки на Патриаршията; във важни случаи пък българите взимали грижата да му дадат разяснение и да му обърнат вниманието върху тънкостите на гръцките предложения. Такъв важен случай се явил в 1867 година. В тази година патриарх Григорий VI най-после тръгнал по онзи път, по който Патриаршията била съветвана от митрополит Филарет да мине още в 1860 година, именно той предложил, покрай другите отстъпки, да се учреди за българите особена църковна област (екзархия). Но неговото предложение, което изглеждало много приемливо, страдало от два съществени недостатъка: 1) запазвало на патриарха право да се меси във вътрешните работи на българската църква и 2) включвало в Екзархията само епархиите на Северна България, като оставяло Тракия и Македония на гърците. Понеже знаели, че руското правителство ще поиска по въпроса мнението на митрополит Филарет, българските търговци вън от Турция подбудили, както се спомена, Евлоги Георгиев и Георги Шопов да си намерят работа в Москва, за да могат да се срещнат с митрополита и да му обърнат вниманието върху втория важен недостатък на патриаршеското предложение. Осветлен от тях, Филарет, когато бил запитан за проекта на Григорий VI, отговорил, че не е задоволителен.

"Може ли да се иска", писал той, "българският народ да се съгласи да бъде разсечен на две половини, и на едната половина да бъдат дадения някои облекчения, а другата да си остане в ония, право казано, мъчно поносими трудности, от които целият този народ се труди да се освободи?... Друго би било, ако повечето българи влезеха в учреждаваната област, а само малка част бяха останали с надежда за облекчения, каквито се дават на болшинството; върху такава основа би било възможно те да бъдат склонявани."

Голяма услуга направил руският Св. синод на българското църковно дело с отказа си да се съгласи с предложението на Патриаршията да бъде свикан вселенски събор за решение на българския въпрос. Такова предложение било направено най-напред на 25 февруари 1869 година и повторно - на 30 септември 1870 година, след издаването на фермана от 28 февруари (ст.ст.) 1870 година, с който се учредява Българската екзархия. На първото предложение Св. синод отговорил, че събирането на вселенски събор не е желателно, защото, вместо да примири двете страни, той ще ги отдалечи още повече, било защото ще накара българите да се отделят съвсем от православната църква, било защото, ако се покорят на решенето да останат под Патриаршията, ще се ожесточат, а от това ще се явят нови борби между двата народа.

"Много по добре ще бъде", писал синодът, "ако Негово Светейшество, без да чака вселенски събор, се постарае сам (понеже това е негово частно епархиално дело) да дойде до спогодба с българите, която да е от естество да бъде възприета доброволно и от него, и от тях. Такава спогодба ще бъде твърда, надеждна и въжделена за цялата Христова църква".

Много важно било в случая и това, че в духа на руския отговор били съставени и отговорите на сръбската и румънската църкви, които се вслушвали в съветите на руския синод. - В отговора си на второто предложение на Патриаршията, руската църква изтъкнала, че вселенски събори се свиквали само за разглеждане на ереси или на дела, които засягат всички православни църкви.

"А гръцко-българският въпрос не се отнася до основите на нашата света вяра и не заплашва с опасност нито един от нейните догмати. Българите не са и помисляли да изменяват в нищо вярата и нейните истини. При това, този въпрос не се отнася ни най-малко до Вселенската църква, за която е съвсем безразлично дали българите ще останат в сегашната си йерархична зависимост, или ще получат по законен път някаква малка или голяма независимост, или дори ще образуват законно самостоятелна църковна област, стига само те и в трите случая да останат напълно верни на православието и да могат безпрепятствено да се ползуват от всички средства за преуспяване във вярата и благочестието".

Синодът обърнал внимание и на това, че, съгласно с фермана, който българите напълно одобрявали, Българската екзархия нямало да бъде съвсем независима от патриаршията църква, а ще бъде под нейното върховенство. Изобщо, той намира, че разногласието между Патриаршията и българите не дава право на първата да ги отлъчва и да ги счита за отцепници (схизматици).

Но мнението на руската църква не било уважено от Патриаршията. Последната, както е известно, отказала решително да признае фермана и българите се принудили, след като избрали за екзарх видинския митрополит Антим, когото утвърдила и Портата, да прогласят на 11 май 1872 година своята църква за съвсем отделна, каквато била и атинската. В отговор на това, гръцката патриаршия събрала на 16 септември 1872 година голям местен събор, в който участвували и патриарсите-гърци александрийски и антиохийски (йерусалимският, подбуден от руското посолство, си заминал за Йерусалим.) Съборът прогласил българите за схизматици (отцепници), защото въвеждали ново, уж, учение за племенно различаване на вярващите в църквата. В решението му се казвало:

"С ужас и сърдечна болка узнахме, че в последно време в областта на Вселенския престол са се подигнали из средата на българския народ такива люде, които са дръзнали да пренесат от светския живот в църквата някакво ново учение за филетизъм (т.е. за деление на вярващите на племена) и които, като не почитат божествените и свещени канони, усмелили са се да образуват нечувано до сега племенно сборище".

А всъщност, предложението за образуване на такова "сборище", както се каза, е било направено най-напред от патриарх Григорий VI. Решението на събора било съобщено на всички православни църкви, в това число и на руската; но тя не отговорила нищо, защото още по-рано се била изказала против считането на българите за схизматици. Не отговорили още сръбската и румънската църкви. Вместо руският синод, действувал цариградският посланик граф Игнатиев, който се стараел да убеди Портата да приложи подпълно фермана. Страхът от Русия, която, след поражението на Франция в 1870-71 година, наново възстановила престижа си в Турция, накарал султана да промени враждебните на българите министерства на Митхад паша и на Мехмед Руджи паша - и да позволи най-после българите да уреждат своята църква.

Мнението си относно прогласяването на българите за схизматици руският Св. синод намерил случай да изкаже пред Патриаршията едва в 1879 година, когато последната му съобщила, че е признала пълната църковна независимост на Сърбия. В своето послание Патриаршията направила особено съобщение за Нишката епархия, която по-рано била под Екзархията, като правела разлика между свещеници, които били ръкоположени от български епископи, станали такива след схизмата, и свещеници, ръкоположени от подчинени на Патриашията епископи българи. За първите тя нареждала да се ръкополагат наново, понеже епископите, които са ги посветили, са били низвергнати и отлъчени от църквата. В отговор на това послание, руският синод изложил подробно възгледа си по въпроса и доказал по очевиден начин, че решението на цариградския местен събор не почива на каноните и че, ако дори се усвои гледната точка на този събор, българите могат да се считат само за устроители на самочинно сборище, т.е. за непокорници, а не и за схизматици, затова техните духовници не подлежат на ново ръкополагане. По такъв начин руската църква решително отказала да признае българите за схизматици и никога не ги е считала за такива.

Впрочем българите не чакали да чуят, коя църква какво ще каже, а, проникнати от съзнание за правотата на своето дело, продължили да уреждат своята църква, като устояли против всички опити на турското правителство да промени било фермана, било облеклото на духовенството с цел, да отдели българите във вероизповедно отношение от Русия. Това доказва още един път, че българите не са били подбуждани от руската църква12, а са действували като съзнателен и искащ своята самобитност народ. Това обаче, не намалява значението на руското съчувствие и на руската помощ за добиване най-напред църковна самостойност, а след това и политическа, извоювана вече с кръвта на руските синове. За жалост, по-подир, както у българите, така и у русите се замъгли ясното схващане на взаимните им интереси, от което последваха тежки удари и за двата народа.

Текстът подготви Марчела Мурадян

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. [По този въпрос вж. подробно: Арнаудов, М. Непознатият Бозвели. София: БАН, 1942; Смоховска-Петрова, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. София: БАН, 1964.] [обратно]

2. [Митрополит Пимен Грек (XIV век - 1389) - киевски и всерусийски митрополит. Въпреки че по традиция това име и на български, и на руски обикновено се изписва Пимен, използваната от Ю. Трифонов форма е допустима, т.к. съответства на етимологията - от гр. ποιμήν - "пастир".] [обратно]

3. [Витовт (1392-1430), княз на Литва.] [обратно]

4. Кормчая книга [греч. Номоканон - сборник църковни и светски закони.] [обратно]

5. [Преводачи.] [обратно]

6. [Архиепископ Филарет (1805-1866), руски богослов и църковен историк.] [обратно]

7. [Мирният договор от Кючук Кайнарджа между Русия и Османската империя е сключен от 21 юли 1774 г. Този договор е подписан в края на петата поредна Руско-турска война (1768-1774), предприета от руската императрица Екатерина II срещу султан Мустафа III. Споразумението е подписано в селото Кючук Кайнарджа, днес Кайнарджа, Североизточна България, на югоизток от Силистра.] [обратно]

8. [По този въпрос вж. подробно: Аретов, Н. Българското възраждане и Европа. София: Кралица Маб, 1995, с. 44-63; Генчев, Н. Българо-руски културни общувания през Възраждането. София: ЛИК, 2002.] [обратно]

9. [За него вж. Генчев, Н. Одеското българско настоятелство. // ГСУ ФИФ, Т. LXIV (1970), кн. 3, София, 1972.] [обратно]

10. [Пълният текст, на руски език, вж. в: Български автори в руския периодичен печат. Съст. Цв. Унджиева. Т. 1. София: БАН, 1982, с. 73-115. За цит. тук откъси вж. с. 74-75 и 73.] [обратно]

11. [Латвийски език (или негов диалект).] [обратно]

12. [Тези наблюдения се потвърждават от по-новите изследвания по въпроса. Вж. Ников, П. Отношението на Русия към българското църковно-национално движение през Възраждането. // Исторически преглед, 1992, кн. 5; Маркова, З. Русия и българският църковно-национален въпрос 1856-1864. // ГСУ ИФ. Т. 70 за 1976, София, 1980; Тодев, И. Д-р Стоян Чомаков (1819-1893). Живот, дело, потомци. Ч. І. Изследване. София: БАН, 2003; Бонева, В. Българското църковно-национално движение 1856-1870. София: За буквите - О писменах, 2010.] [обратно]

 

 

© Юрдан Трифонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.09.2010
Юрдан Трифонов. Избрани студии. Варна: LiterNet, 2006-2014

Други публикации:
Юрдан Трифонов. Руско участие в българския църковен въпрос. // Българска историческа библиотека, 1928, Т. I, № 3, с. 177-193.