Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРЕДАНИЕТО ЗА ИЗГОРЕНА СТАРОБЪЛГАРСКА БИБЛИОТЕКА В ТЪРНОВО

Юрдан Трифонов

web | Избрани студии

Както е известно, между търновските граждани има предание, че в митрополията им е била изгорена по времето на владиката Иларион Критски цяла старобългарска библиотека, пазена дотогава в църквата. До 1894 г. това предание не бе подлагано в нашата книжнина не само на сериозна критика, но дори на съмнение, макар още Иречек в своята "История на българите" (руското издание, с. 664, подлистна бележка 19)1 да бе забелезал, че разказите за изгорена библиотека в Търново са твърдe различни помежду си, та историкът би трябвало да се отнесе към тях с голяма предпазливост. Едва в казаната (1894) година г. д-р Ив. Шишманов в своята монография "Константин Г. Фотинов, неговият живот и неговата дейност" (СбНУ, кн. XI) биде принуден да се усъмни в казаното предание, понеже виждаше, че то противоречи на някои несъмнени фактове из живота на митрополита Илариона. По-близкото запознанство с отношенията между българи и гърци през първите четири десетилетия на миналия век неизбежно довеждаше г. Шишманова до заключение, че между двата народа тогава не е съществувал такъв антагонизъм, какъвто се разви по-сетне през време на църковните борби; по тая причина той въстана против мисълта, че гръцкото духовенство открай време и систематично е преследвало българската книжнина. Макар че не можеше да откаже съвсем приписваните на гръцките владици горения на български ръкописи, г. Шишманов все пак изказа мисъл, че последните едва ли се дължат на съзнателна омраза. Частно за изгарянето на търновската патриаршеска библиотека той се задоволи да повтори изказаното от Иречека предпазване. Същото предпазване той повтаря и в бележката, която, като редактор на Сборника за народни умотворения, наука и книжнина, е направил към статията на Ив. П. Славейков "Една стара черковна кодика в Трявна и едно окръжно послание от 1823 г. на митрополита Илариона, екзарх на цяла България", поместена в XIV т. на същия Сборник (с. 554), понеже авторът на статията (Ив. Славейков), макар да е изнесъл фактове, които говорят за Иларионово българолюбие, пак е преповторил твърдението, че той бил изгорил патриаршеската библиотека. Още пo-наложително се изпречи пред г. Шишманова въпросът за това изгаряне, когато написа своя реферат върху статията на Лео Вийнера "America’s share in the regeneration of Bulgaria", обнародвана в 1898 г. в едни от американските научни списания. Новите податки, които Вийнеровата статия донася за участието на Илариона в превода на евангелието на новобългарски, както и мислите, изказани от последния в писмата му до агента на Библейското общество Лийвс, правеха за г. Шишманова съвсем невероятна мисълта, че той е можел да изгори нарочно старобългарска библиотека. Самият разказ за това изгаряне той вече нарича "тенденциозна историческа измислица"2.

И г. Йор. п. Георгиев, по-предишен директор на Етнографическия музей, който събра най-много материали от време на нашето Възраждане, не можеше да избегне въпроса за изгарянето на търновската библиотека. Като видя, че повечето писма, излезли от митрополитската канцелария на Илариона до общините на епархията, са писани на български език, а само подписът е на гръцки, и че в разни случаи този йерарх се е явявал покровител на своето българско паство и ревнител за неговата просвета, - г. Георгиев, в един рапорт до членовете на комитета при Народния етнографически музей, нарече слуха за изгарянето на библиотеката по заповед на Илариона клевета3. По този случай той привежда и мнението на покойния търновски митрополит Климент, който е имал най-голяма възможност да провери преданието за изгорена библиотека. Според това мнение, цялата история по изгарянето на патриаршеската "библиотека от Илариона Критски не е нищо друго, освен басня" (Архив на министерството на народното просвещение, г. II, кн. IV, с. 177). Но г. Георгиев не се решава да отиде толкова далеч, колкото покойният митрополит Климент. Той мисли, че "изгаряне на старобългарски ръкописи в двора на митрополитската църква е имало", защото "това са слушали в Търново Раковски, Славейков и Даскалов", но приема онази версия от разказа за изгарянето, която приведе Т. Шишков в 1892 г. в статията си "Д-р Христо Даскалов", поместена в т. VIII от Сборника за народни умотворения, наука и книжнина (с. 380, подлистна бел. 2), именно че въпросното изгаряне било извършено не по заповед на Илариона, а през времето, когато той отсъствал от Търново. Г. поп Георгиев казва: "това (че е имало изгаряне на книги в двора на митрополитската църква) слушаме и ние сега от синовете и внуците на съвременниците на това auto da fé, само с тая уговорка, че това изгаряне не е поръчано от заровения в църквата владика Иларион Критски, а от друг владика, който уж го временно замествал"4.

Това мнение на г. Поп Георгиева предизвика през 1912 г. специална статийка по въпроса от г. Г. Димитрова, учител в Варненската мъжка гимназия (вж. кн. V от Известия на Варненското Археологическо дружество за 1912 г.). Въз основа на съображения, извлечени от взаимните отношения между гърци и българи в началото на XIX в., от мълчанието на близки до Илариона лица, както и от голямата цена, която тогавашннте хора са давали на книгите, - г. Димитров напълно приема мнението на митроп. Климента, че цялата история по изгарянето на търновската патриаршеска библиотека от Илариона Критски е басня и небивалица (с. 30-2). Той допуща да са горени по времето на последния книжа, но мисли, че те трябва да са били такива, в които подозрителността на турците по онова време е можела да намери нещо опасно за държавата5.

През същата 1912 година излезе и хубавата статия на Йор. Иванов "Гръцко-български отношения преди църковната борба"6, в която са посочени много фактове за липса на национална омраза у високото гръцко духовенство спрямо българите преди гръцко-българската църковна борба. Като разглежда изобщо отношенията между гърци и българи преди тази борба, г. Иванов засяга мимоходом и преданието за изгаряне патриаршеската библиотека от митрополит Илариона, което (предание) представя като досущ съмнително. "Изглежда, казва той, че мълвата, пусната за Илариона, какво той бил опожарил запазената уж до негово време българска патриаршеска библиотека (срв. Григорович, Очерк и пр. 2-о издан., с. 147), ще почива на неверни факти. Похвалните спомени за него от трезвия Априлов, както и оповестените напоследък данни за дейността на Илариона, не потвърдяват този слух." (с. 169)

Макар статиите на г. г. Димитрова и Иванова да привеждат доста сериозни съображения против твърденнето, че е била изгорена старобългарска библиотека от митрополита Илариона, - ние мислим, че с тях въпросът за изгарянето на библиотеката не се решава. Разказът за някакво изгаряне на библиотека в Търновската митрополия се е обърнал вече в народно предание, та за да се премахне вярата в него, не стигат само съображения, извлечени от малката му вероятност, а е нужен още критичен преглед на изворите му, доколкото могат да се проследят, за да се види как се е създало това предание. А че вярата в него е твърде силна, показва ни обстоятелството, гдето в същата 1912 година, когато бидоха обнародвани статиите на г. г. Г. Димитрова, и Йордан Иванова, които приемат въпросния разказ за неверен, се появи и книгата на г.М. Радивоев "Време и живот на търновския митрополит Илариона (Макариополски)", в която изгарянето на патриаршеската библиотека се предава като най-несъмнен факт. "Около 1825 г.,казва г. Радивоев, по негова (Иларионова) заповед почнало се пробиването на южната част в олтара на митрополитската църква Св. Петър и Павел за врата към двора. В това именно място се отворила една малка зазидана каменна стаичка, пълна с книги; след като ги прегледал Иларион, по негова заповед били хвърлени в случайно запалената митрополитска печка за печене на хляб; но понеже от това се дигнал голям смрад из цялата околност, то останалите били заровени в митрополитската градина." (с. 12) В подлистна бележка авторът посочва, че сведения за случката му са дадени от очевидец, именно от Петър Н. Фарашев, еленчанин, митрополитски слуга в онова време.

От казаното е явно, че въпросът за изгарянето на старобългарската библиотека в Търново по времето на Илариона Критски си остава още отворен. А излишно е да се доказва надълго, че неговото решение е важно за нашата история в много отношения. Така, не само личността на Илариона Критски, но и самите отношения между гърци и българи в началото на XIX в. биха ни се представили не в еднаква светлина, ако приемем, че патриаршеската библиотека е била нарочно изгорена по заповед на първия, и ако докажем, че такова изгаряне не е имало. За жалост, фактовете, от които зависи правилното решение на този въпрос, все повече и повече падат в забрава, колкото повече се отдалечаваме от епохата на нашето Възраждане. При това, земетръсът от 1913 г. събори както митрополията, така и църквата при нея, та долапчето или според други, стаичката, гдето се казва, че се пазели старобългарски книги, скоро може да изчезнат съвсем, а пък тяхното познаване е потребно за правилното решение на въпроса. Ето защо аз се реших да разгледам по-отблизо този въпрос, който се изпречи напред ми още преди няколко години, когато се занимавах с историята на търновското митрополитство-архиепископство през време на турското робство.

1. Библиотека в църквата "Св. Четиридесет мъченици". - Първото нещо, на което трябва да се обърне внимание в случая, е това, че върху митрополита Илариона Критски е бил стоварен грях за изгаряне на книги, които по-рано са съставяли не една, а две библиотеки - една, за която се казва, че се пазела в църквата "Св. Четиридесет мъченици", и друга - която се пазела в митрополитската църква. Това напомни още Иречек в своята История на българите (по руското издание, с. 664, подлистна бележка 20)7; но напомнянето му не привлече вниманието на ония, които писаха напоследък по въпроса, па и сам Иречек, определяйки годината, когато се казва, че била изгорена патриаршеската библиотека, влияе се, както ще видим, от разказа за библиотеката в църквата "Св. Четиридесет мъченици". А пък вече Венелин говори за някакви книги в последната, само че, като не бил ходил в Търново и нямал ясна представа за неговите църкви, смесва тази църква с някаква "Шишмановска" (по-долу ще кажем, коя църква се крие под това име). В писмото си до Василия Априлов от 27-я септември 1837 г. той пише: "Я слышал тоже что в Тернове существовала довольно значительная рукописная библіотека в так называемой Шишмановой церкви: но как Монастырь этот горел, а церковь превращена в мечеть, то неизвестно о судьбе этих книг"8. Но от писмото не е ясно дали Венелин е чул казаното, когато е разпитвал за жеравненските ръкописи, т.е. на връщане от България за Бесарабия, или много по-после, както и това - где и от кого го е чул. Много е възможно слухът за старобългарски книги в "Св. Четиридесет мъченици" да е дошъл до него под влияние на разказа по този предмет от Неофита Бозвели, защото неговото "Краткое политическое землеописание", в което става дума за такива книги, се е появило две години преди Венелиновото писмо. Като изброява запазените до негово време 9 търновски църкви, той туря на седмо място "Св. Четиридесет мъченици", за която казва: (с. 17). От тези думи на отца Неофита излиза, че в негово време книгите в църквата "Св. Четиридесет мъченици" още стояли на мястото си. Също и Н. Геров, който в 1846 г. посетил Търново и разпитвал за старините му, пише (в писмо от 7-и октомври 1846): 9. Разбира се, че известието за цяла изба книги е басня: важното, обаче, е това, че за никакво горене на книги от страна на Илариона Критски не говорят нито Венелин, нито Неофит Бозвели, нито Геров.

Обвинението, че приснопаметният "Екзарх всей Болгарии" е изгорил и библиотеката, пазена в църквата "Св. Четиридесет мъченици", се дължи на д-ра Христо Даскалов, тревненец, който пръв от учените е успял да влезе в тази, потурчена тогава, църква още в 1858 г. и да запознае историята с двата забележителни надписи, що се намират в нея, именно с надписа на Омуртага за съграждането на нов дворец при Дунава и надписа на Асеня II за клокотнишката битка. В своята брошура, издадена през следната 1859 г. под заглавие "Открытія в древней столице болгарской, Тернове. Писмо к О. М. Бодянскому, X. С. Даскалова", той, като разказва легендите, свързани с тази обърната в джамия някогашна велика лавра и като дава описание на самата нея и на нейните паметници, притуря, че, покрай изсечените на мрамор два надписа, в нея се пазела и старовремска библиотека, която шейховете на джамията-теке (турски манастир) пазели през няколко века, докато един неочакван случай я открил на фанариотите, непримиримите врагове на славянската реч. Ето самите думи на Даскалова, в които по-нататък той обяснява какъв е бил този неочакван случай и какво е станало с въпросната библиотека: "Несколько лет тому назад, учитель Е. В., любимец тогдашнаго Екзарха всей Болгаріи, во время Славянскаго движенія в Тернове, познакомился с тогдашным шейхом мечети, у которого нашел две пергаменныя церковныя рукописи и купил их. Шейх согласился тайком продать ему и прочія рукописи; но так как у г-на Е. В. недоставало денег, то он обратился к своему могучему благодетелю, рассказал ему о своей находке и с восторгом заметил ему, что у Болгар будет наконец своя исторія. К сожаленію, г-н Е. В. не понимал в то время значенія Фанаріотов в славянских землях. Екзарх на другой же день выпроводил своего любимца из Тернова, вошел в сношеніе с Шейхом, и деньгами и угрозами скупил всю библіотеку и предал огню... Тщетно после смерти Екзарха г-н Е. В. предлагал золото Шейху: последній клялся, что все рукописи были скуплены и ничего не осталось у него. Место, где хранилась библіотека, можно видет и ныне, но ни одного клочка из древних пергаментов не существует в оной теперь" (с. 14-5). - Както се вижда от приведените думи, Даскалов не казва, да е чул за случката - купуването на пазените в църквата "Св. Четиридесет мъченици" книги от Илариона и изгарянето им - от Емануила Васкидовича, чието име се крие под инициалите Е. В.; па и самите подробности на разказа посочват, че последният не предава действителна случка. И наистина, Даскалов отнася казаната случка към времето на някакво "славянско движение в Търново". Макар той да не казва какво разбира под тия думи и кога е било въпросното движение, но, понеже на друго място в брошурата си, гдето говори за библиотека в митрополитската църква, употребява същите думи и посочва 1837 г., - явно е, че отнася и случката с Васкидовича пак към тая година. На това място в брошурата си той казва: "Наконец, по правой стороне алтаря, находится железная решетчатая дверь, ведущая в маленькую комнатку с каменными сводами, в которой до 1837 г. хранилась старинная библіотека, сожженная, как известно, Фанариотами во время славянского движеніа в Тернове" (с. 26). Че наистина Даскалов е отнасял "славянското движение в Търново", през време на което уж станало запознанството на Емануила Васкидовича с шейха на текето при църквата "Св. Четиридесет мъченици", към 1837 г., вижда се и от обстоятелството, че той тутакси след това споменува за смъртта на митрополита Илариона, последвала на 8-и февруари 1838 г.10 Но нам е добре известно днес, че противофанариотско движение в Търново е имало не през 1837 г., а след смъртта на Илариона, по време на негова приемник, Панарета, прочут по своите ексцентричности. Това движение се свършило с изгонването на Панарета. (Подробности по него вж. в спомените на П. Кисимова: "Исторически работи", I, с. 68. също: Йорд. поп Георгиев. "Неофит Бозвели", изд. ІІ, с. 28-30.). Самият Емануил Васкидович тогава бил учител в Свищов. Наистина, против Илариона е имало борба от страна на някои първенци от Търновската епархия още през 1827 г., която (борба) станала причина той да напусне епархията и да се върне втори път чак в 1831 г.11; но Даскалов не показва да е знаел за нея. Освен това, и за през годините 1825-1827 имаме податки във "Всеобщій Кондік Славяноболгарскаго училища, Божественнаго преображения", че Васкидович тогава е бил в Свищов. - Като е знаел последното, Т. Н. Шишков, който в статията си "Д-р Христо Даскалов" (СбНУ, кн. VІІІ) е превел на български по-голямата част от брошурата на Даскалова, се е помъчил да отстрани казаната неточност в разказа му, като преправил фразата "Екзарх на другой же ден выпроводил своего любимца из Тернова" така: "Екзархът - той бил митрополит Иларион - на другия ден изпратил своя любимец - гост за Свищов" (Ib. с. 380), т.е. представил, че Васкидович по времето, когато се научил за книгите в "Св. Четиридесет мъченици", бил гост на Илариона, а не бил тогава на служба при него. Тази промяна в думите на Даскалова е, разбира се, съвсем произволна; освен това, тя представя работата така, че Иларион изпратил госта си, тъкмо когато той се заинтересувал за новооткритите книги, като че митрополитът е бил владетел на града, та да не остава желаещите да седят в него. Какво е бъркало на Васкидовича да съобщи за откритието си на други лица? В подлистна бележка Шишков обяснява, че "митрополитът сам не е извършил туй ауто-да-фе над старобългарските книги, а неговият протосингел - архимандрит Неофит Хилендарец, родом грък, който е бил пратен от Цариградската гръцка патриаршия в Търново наместо известния наш патриот отец Неофит Бозвели, тоже архимандрит и от Хилендарския манастир, българин из Котел". Но това обяснение не подкрепя съобщението на Даскалова, а, напротив, служи за доказателство, че работите в Търновската митрополия на Шишкова са били още по-неизвестни, отколкото на Даскалова. И наистина, днес е общеизвестно, че изпратеният от гръцката патриаршия, вместо Неофита Бозвели, грък е бил не архимандрит и хилендарец, а епископ, бивш протосингел в патриаршията, родом от Псоматя (Цариград)12, когото поради това някои наши историци наричат Неофит Византийски. (Вж. Йордан поп Георгиев. "Неофит Бозвели", II издание, с. 33-6). Колкото за архимандрита Неофит Хилендарец, за когото Шишков мисли, че уж бил грък, той наистина е бил дългогодишен протосингел при митрополит Илариона, но е бил чист българин, патриот, дългогодишен учител в Елена, отгдето е бил родом13. Името на този родолюбец, ревнител за българската книжнина, редовно се среща между спомоществователите от Търново на български книги, печатани по времето на Илариона Критски, тутакси след името на последния, а когато то липсва - на първо място. Така, в "Арітметіка или наука числителна" от Хрисант Павловича, 1833 г., между спомоществователите "в големийа Тернов" намираме на първо място, абониран за 10 книги, "ІІреосвященейшій Митрополіт Г. Іларіон, Любомудр сий и Соломоноподобен на мудростта рачител, за да ги раздаде дар по сиромашки Болгарски деца", а след него - "за 5 книги Всепреподобнейшій Архімандріт и Епитроп святоторновскаго, Г. X. Неофит, Хилендарец" (с. 119). В "Хрїстоиөїата" на Райна Поповича, печатана в 1837 г., между имената на "любородните спомоществователи" в Търново на първо място стои "Преподобнейшій Архїмандріт и Прωтосингел Терновскаго Митрополїта г. х. Неофит Хїлендарец, който се записал за 3 екземпляра, а след него - "преподобнейшій Іеродіакон святоторновскаго, Г. Іларіон" (с. 310), записан за 2 екземпляра. Само защото не е знаел истинското положение на работите, Даскалов е можел да представи, че едничкото лице в митрополията, към когото Ем. Васкидович имал възможност да се обърне за пари, за да купи откритите от него книги, бил Иларион. От казаното се вижда, че, ако дори Иларион наистина да би бил такъв голям враг на българските книги, за какъвто го представя Даскалов, Васкидович би могъл да се обърне и за съвети, и за средства към протосингела хаджи Неофита Хилендареца и към йеродякона, Илариона, също така еленчанин, сетнешен ловчански епископ и кюстендилски митрополит, понеже и двамата, както видяхме, са били през 1837 г. в митрополията. Пак само по незнание са могли да се представят отношенията между митрополит Илариона към шейха на текето при потурчената църква "Св. Четиридесет мъченици" в такава светлина, в каквато ги е представил д-р Хр. Даскалов. И наистина, с какво е можел да заплашва един митрополит шейха на едно теке, почитано от турците за светиня, за да му продаде непременно всичките книги? (Сравни думите на Даскалова "вошел в сношеніе с Шейхом, и деньгами и угрозами скупил всю библіотеку".) Доколко тенденциозно е изложена случката с Васкидовича от Даскалова, показват ни най-добре тези му думи: "учител Е. В... познакомился с тогдашним Шейхом мечети, у которого нашел две пергаменныя церковныя рукописи и купил их". Самите тези думи представят, че книгите, които Васкидович купил от шейха, били църковни, а другите книги той не бил виждал, и при все това, по-нататък се твърди какво той се похвалил на Илариона, че най-после и българите ще имат своя история (с восторгом заметил ему, что у Болгар будет наконец своя исторія").

И така, в разказа на д-р Хр. Даскалова за купуването на пазени в църквата "Св. Четиридесет мъченици" книги от страна на Илариона и за тяхното изгаряне има такива несъобразности, които показват, че той не възпроизвежда точно истинска случка. Според това, Иречек е имал право да каже в своята "История болгар", че "съобщението на Даскалов, какво уж Иларион бил купил от шейха всички ръкописи и ги изгорил, е приказка [сказка]". По този случай той съобщава: "старият Васкидис не казал за такова нещо нито на Григорович, нито на нашите познати, които са говорили с него за това." (с. 665, подлистна бел. 20.)14 Трябва да забележим само, че въпросният разказ на Даскалова не е никакво негово "показаніе". Шейхът, с когото той се запознал при посещението на джамията, бившата църква "Св. Четиридесет мъченици", не е бил същият, за когото се казва, че се познавал с Емануила Васкидовича, защото Даскалов казва за последния: "познакомился с тогдашним Шейхом мечети", а и с Васкидовича той не казва да се е срещал. Где е тогава изворът на негова разказ? Нам се струва, че последният трябва да се търси в книгата на В. Григоровича "Очерк путешествія по Европейской Турціи", първото издание на която е излязло в Казан в 1848 г., т.е. тъкмо 10 години преди Даскалов да посети църквата "Св. Четиридесет мъченици", само че съобщението на Григоровича, в което няма несъобразностите, що посочихме в разказа на Даскалова, е преправено и изменено в брошурата на последния. В съобщението на Григоровича не става дума нито за откупуване, нито зa горене на книги от страна на Илариона. Ето какво разказва той, като говори за казаната църква: "Кстати повторить здес рассказ едного Болгарина о письменных памятниках, в ней сохраняющихся. М. С.15 из С. (Името "Емануил" тука е означено с М., защото Васкидовича обикновено наричали Манол; С. е Свищов), находясь лет тому двадцать при свите м. И. (= митрополита Иларіона,) исполнял часто обязаност грамматика, т.е. секретаря. Употребляемый в сношеніях с турецкими начальниками, жил он с турками в коротком знакомстве. К числу друзей его принадлежал имам упомянутой мечети, который пригласил его посмотрет в ней какіято китабы (книги). М. В., нашедши на хорах храма большее количество рукописей, так был поражен их древностію, что обещал платить по бешлыку за позволение брат по одной к себе на дом. К несчастію, получив только первую книгу, он снес ее в копак митрополита и имел неосторожность показать. Предусмотрительный м. И., узнав все обстоятельство, нашел дело опасным и донес турецкому начальнику о святотатстве имама. С тех пор мечет эта и ея сокровища недоступны христіанам. Это происшествіе сообщено мне самимМ. В."16 Както се вижда от гореприведеното, в разказа на Васкидовича, както го предава Григорович, случката със старобългарските книги в потурчената църква "Св. Четиридесет мъченици" стои съвсем инак, отколкото е представсна от Даскалова. Васкидович не купил никакви ръкописи, каквито шейхът едва ли би се и решил да продаде така скоро и толкова евтино, а само предложил на имама по един бешлик за всяка книга, която той би му позволил да прегледа в къщи ("брать по одной к себе на дом"). На Илариона Емануил показал книгата, не за да му иска пари, каквито уж нямал, а за да се похвали, и митрополитът не го изпратил още на другия ден вън от Търново, а от предпазливост съобщил на турския началник за станалото. Относително времето, когато се е случило това, Григорович не посочва никакво "славянско движение", а казва, че случката е станала преди 20 г. Не се знае само дали той смята от годината на ходенето си в Търново (1845) или от годината, когато е била напечатана книгата му (1848), та не е ясно, дали се има предвид 1825 г., или 1828. Иречек е възприел първата дата, макар, както ще видим, да излага случката по разказа на "Гайда", гдето е посочено друго време. За грешката му в случая ще говорим по-долу. Но едната и другата дата си остават съмнителни, па, освен това, и секретаруването на Васкидовича при Илариона не може да се определи засега по-отблизо. В своето "Прескорбное оправдание", печатано в 1846 г., сам Васкидович казва, че бил учителствувал дотогава 30 г. в Свищов; и в една дописка, обнародвана в Цариградския вестник от 1856 г. № 286, се казва, че той учителствувал в Свищов още от 1815 г. Разбира се, тези съобщения не изключват възможността Васкидович да е напущал за известно време Свищов през първото митрополитствуване на Илариона (1821-7), както го е напущал по-сетне, за да учителствува в Плевен; но засега не може да се определи точно кога е бил секретар при Търновската митрополия и за колко време. За продължително служене при последната в Иларионово време като че не бива да става дума. Поне за 1825 г. може положително да се каже, че е бил в Свищов17, защото заплатата му е отбелязана във "Всеобщій Кондік". Ала това, което е несъмнено в разказа на Григоровича и което ни е потребно в случая, - то е, че митрополит Иларион не е купувал никакви книги от шейха на текето и не ги е горил. Истинността на последното се вижда и от обстоятелството, че Григорович, който казва, че чул за случката с Васкидовича от самия него, отнася последната към 1825-8 г., а както вече видяхме, отец Неофит Бозвели в своето "Краткое политическое Землеописаніе" пише (в 1835 г.), че тогава книгите още стояли в потурчената църква "Св. Четиридесет мъченици".

Дали измислицата, че митрополит Иларион уж бил купил от шейха цялата библиотека, запазена в църквата "Св. Четиридесет мъченици", и я изгорил, и че уж Васкидович след смъртта на първия (Илариона) ходил при шейха да го моли да му продаде някоя книга - дали тая измислица се дължи на самия Даскалов, или на други лица, които са били чели разказа на Григоровича и са го преправили, било съзнателно, било несъзнателно - не може да се каже положително. Най-вероятно ми се вижда предположението, че д-р Даскалов, който е бил чел книгата на Григоровича, при писането на писмото си до Бодянски, обнародвано в 1859 г., не е направил точна справка по нея, а е предал поместения там разказ зa случката с Васкидовича по памет. При това предаване на разказа той е примесил подробности, които отчасти сам е скроил неволно, под влияние на мисълта, че Иларионовата намеса в работата е била диктувана от недоброжелателство към българите - мисъл, която след избухването на църковната борба се е струвала най-естествена; някои подробности пък ще да е чул и от други, които, като него, са чели разказа на Григоровича и са го коментирали по своему, но в същия дух.

2. Патриаршеска библиотека в митрополийската църква. - Вторият и по-голям грях, който преданието стоваря върху митрополита Илариона, е тоя, че той бил изгорил патриаршеска библиотека, пазена до негово време в търновската митрополийска църква. Наистина, подробностите на това изгаряне са различни в записаните разкази, но то самото е минало в преданието като случка, несъмнено станала. За последиото съществували вече по времето, когато Иречек писал своята История на българите, седем варианта (Вж. История болгар, с. 664, подлистна бел. 19)18; днес те са, разбира се, повече. Забележително е, обаче, че то се оформява напълно тъкмо в разгара на църковния въпрос, когато такъв предпазлив историк, какъвто е Дринов пише19: "В наше време Търновскій митрополит Иларіон изгори наяве цял воз стари Блъгарски ръкописи, в които е била напечатлена нашата исторія и нашето древне народно благочестіе." Преди да се разгори църковната борба, разказ за изгаряне патриаршеска библиотека в Търново не се среща в съчинения и документи, писани вътре в самата България, макар да се среща доста рано в руската книжнина. Така, когато жителите от Търновската епархия се оплаквали пред турското правителство от митрополита Неофита и изобщо от гръцките високи духовници и молели последното да направи да им се ръкополагат за владици българи, те, изброявайки лошите дела на гръцкото високо духовенство, не споменуват нищо за изгаряне на някаква българска патриаршеска библиотека, макар че последното би било едно от силните доказателства за недоброжелателството на гръцките владици към българския народ. За такова изгаряне не става дума нито в прошението на лясковчани от 1845, напечатано в "Българо-гръцката църковна распря" на Т. Бурмова20, нито в прошението от страна на цялата Търновска епархия до султана Абдул-Меджида, подадено в Русе на 27-и май 1846 г.21 Дори Неофит Бозвели, най-непримиримият враг на фанариотите, макар да обвинява последните с общи думи, че горили български книги, нигде в своите съчинения не споменува за изгаряне на патриаршеска библиотека или поне за съществуването на такава. А поводи за такова споменуване са падали много. Така, в своето "Краткое политіческое Землеописаніе" от 1835 г. той, както видяхме, говори за ръкописни кожени книги в църквата "Св. Четиридесет мъченици", а нищо не споменува за патриаршеска библиотека, макар да описва накратко и митрополийската църква. И в "Мати Болгария" той се задоволява само с тия общи думи: "Гръкобесовите прочее начнаха да горят по словеноболгарский език книгите - гръко-митрополитите и епископите в горката наша Болгария - с намерение да погръчат твоите рожби!... Като убаяха очерователне Султанското правителство, лукавоковарно доказваха какво славеноболгарский език бил съвсем богомерзок и человекоумразен, и запрештавало божественното писание чрез него отнюод да се неслужи богослужението христианское, - то сушто лукавоковарство от тогас и до тоя час в горката ни Болгария подтвърждават и Гръкомитрополитите и гръкоепископите и нихните фатрически погръчени градски чорбаджии! И горят на огня по миломатерния ти славеноболгарский ни язик славяноболгарский книгите, и повеляват по училищата, от които са са положили тии беломорци учители, да се учат милите ти горки рожби по гръчески и в церковите ни да се совершава богослужението ни християнское все по гръчески език (ПСп, Браила, кн. IX-X, с. 30-31)22. Известно е, че в "Мати Болгария" се говори най-много за Търновската епархия. Ако да знаеше отец Неофит за някакво горене на патриаршеска библиотека, той изрично би споменал за това. - Не споменува за такова горене и лично гоненият от Илариона отец Онуфрий. Д-р Селимински пък, който е бил също така непримирим противник на гръцките владици, макар да твърди, че били изгорени български книги по заповед на митропит Илариона, представя, че това било станало в Стара Загора. Ето неговите думи: "Те (фанариотите) дори дирят на всякъде и в манастирите, и в черквите, и в частните къщи да открият остатъци от стари съчинения, които, като някогашни книги на уж неблагочестивите ни прадеди, не са свещени, а са противни на нашата православна религия, та ги хвъргат в огъня. Така, подобно нещо се случи и в мое време в Стара Загора по заповед на фанариотина Иларион, търновски митрополит"23. Наистина, д-р Селимински на друго място споменува за патриаршеска архива и за ръкописи в нея, но изрично казва, че тази архива съществувала до времето на Иларионова приемник Панарет, за когото и твърди, че я ограбил24. За последното ще говорим по-после, а тука само мимоходом посочваме, че, според Селимински, търновската патриаршеска архива останала непокътната във времето на Илариона.

За опропастяване на български книги е знаел и отец Неофит Рилец; но той е имал предвид случай, в който българин монах от невежество закопал книгите, понеже не знаел какво да прави с тях. Ето какво разказва той: 25 Нищо не говори за изгаряне на някаква библиотека в митрополийската църква и Найден Геров, който, като минал в 1846 г. през Търново, събирал сведення за старините му (вж. "Из архивата на Найден Геров", т. II, с. 939).

Едвам Г. С. Раковски, който е считал всички гръцки владици за най-големи развратници и гонители на българщината 26 само в съчинението си "Изтупленый дървиш, или възточный въпрос", печатано след смъртта му в Пловдив в 1884 г., в една подлистна бележка (с. 35), не се знае кога писана, посочва, че е имал предвид да говори за някакво горене на книги от търновски владика, като казва: "Тук е нужно замечание обширно - От Самуила патриарха как е поставил метохи - От тьрновский владика, що е изгорил в хъсър книги и други - От Атанасиа Стагирита и проч."27 Но в съчиненията си, които е издал след 1858 г., той всякога говори само с общи думи за горене на български книги, най-вече във времето на патриарха Самуила, и се задоволява да преповтаря това, що е казано в "Горски пътник" на с. 214, 215 и 27628, именно, че този патриарх унищожил независимите до негово време български архиепископства в Охрид и Търново и заместил навсякъде българските владици с гръцки, а после поръчал да се изгорят всички български книги, като не само строго заповядал, да се не чете по български в църквите, ами искал и целият български народ да се учи по гръцки. Ето, например, какво говори Раковски в брошурата си "Българскый вероисповеден въпрос с фанариотите и голямая мечтанна идея панеленизма", печатана 1864 г.: "Той българогонец (Самуил) явно почна да гори българските стари книги и да треби от лице земи всека българска древност и старина и тогава се изгони българский езык от черквите и въведи се гръцкий. Проводиха се и от Атонская гора простаци и нехранимайковци калугери гърци, да пазят да се не чете нигде български и да въведат в училищата гръцкий язык. От него время се откриват и сега еще старобългарски книги, зазиждани в зидове и засечени в хралупи по гори. Види се, че благоразумни българи са ги съкрили да отбегнат свещени гръцки калугерски огън!" (с. 69)29. Явно е, че в приведения откъслек се съдържа тъкмо това, което е казано в подлистната бележка към с. 35 на "Изтуплений дьрвиш", че ще бъде допълнено; но за никакви горени "в хъсър" български книги от търновски владика не става дума. Види се след като е разпитал по-отблизо за работата, Раковски се е убедил, че такива книги в Търново не са били горени. Ако, при все това, той е продължавал да говори в общи думи за горене на български книги, и то най-вече по времето на патриарха Самуила, - то е, защото, както ще видим, за същото се говори още от Венелина, от чиито съчинения Раковски се е влиял най-много.

От българските писатели, които са писали в Турция, преданието, че са били изгорени старобългарски книги по заповед на Илариона, се явява най-напред у Славейкова. Последният го е изложил в "Гайда", г. I (1863), брой 8, между разказите за търновските гръцки владици, обнародвани под заглавие "Припомнянията на един стар гайдар" в броеве 4-12. Разказът на Славейкова най-много е послужил да се закрепи в нашата книжнина, па и между търновци, убеждението, че патриаршеската библиотека стояла в митрополийската църква до времето на Илариона и че тогава именно тя била открита случайно и изгорена по негова заповед. За разпространението на този разказ много помогна и Иречек, който в своята "История болгар" го прие за верен със следните думи: "От седемте съобщения, които имах на разположение, придържах се само в спомените на стария търновчанин, чийто текст почива на разказа на самия протосингел" (с. 664, подлистна бележка 19)30. Всъщност, "Припомнянията" в "Гайда" не са никакви мемоари, а са разказ на неизвестно кой прост човек, който го бил чул от протосингела Неофита, и то разказ, предаден тенденциозно със сатирическа цел, поради което и самите имена са изкривени, понеже простият разказвач-майстор уж не можел да ги изговаря добре. Най-вероятно е, че разказаното от името на последния е минало през няколко уста, докато дойде до ушите на Славейкова, и е получило окончателната си форма под тенденциозното перо на посдедния. Ето какъв е разказът в "Гайда":

- Майсторе, ама туй, дето казват, че изгорил книгите български, има ли аслия? То как е станало, не знаш ли да ни прикажеш за него?

- Български ли са били, какви са били, аз не ги зная, ама има аслия. Имаше един дядо Нихофит, светогорец беше, и той таксидиотин, че на последне време беше го зел Аларион, владиката, за протосингел. Той дохадя у дома на сватба, като женихме сестра си, че той приказваше, ама то беше подир умиранието на Алариона. Като бил дошел наскоро в митрополи той, владиката тогаз зел да отвори врата от олтара вътре за на двора да са излезва, и като разбивал дувара намерил там на кюшето една одайка,вградена, пълна с книги. Като ги извадили, немало де да ги турят; тогаз правяли и яхъра там, откаде реката, и от нея страна кюшето на черквата било порутено, че подкърпвали и него, протосингела искал там да ги зазиждят или в яхъра под пода да ги настелят, ама владиката, като ги пригледал, извадил няколко от тях и ги турил в едно сандъче, а пък другите, по-млогото, рекал: "Не струват, ами ги изгорете, да са не намерват!" И тъй наклали огън в градината, там под ореха, дето е заровен сега удавения владика, и ги изгорили до една. Онез пак със сандъчето ги турил пак там настрана. Имало и една глава на един светец войник, забравих му името как беше, ама селото, отдето бил тоз светец, тъй като че ми е на ума, хъ да го кажа, Потока ли беше, Посока ли беше, таквоз едно нещо го казуваше."31

В подлистна бележка към казаното за главата на светеца Славейков пише следното: "Главата била от мощите на св. Михаила война от село Потока със свидетелството си заедно; според казванието на покойния економ в Търново поп Георгия нея я продал Иларион на един таксидиотин грък, който я занесъл во Влашко. Книгите в сандъчето аз сварих, те бяха гръцки черковни книги на пергамент. Сега и те са разпиляха и от таз книгохранителница сега единствен остатък е решетчестите железни врата, що имала и които и до днес стоят там закачени."

Така приблизително излага случката и г. М. Радивоев, чийто разказ приведохме в началото на студията си. Както видяхме, и той говори за пробиване врата в южната част на олтара, като казва: "Около 1825 г. по негова (Иларионова) заповед почнало се пробиването на южната част в олтаря на митрополитската църква св. Петър и Павел за врата към двора. В това именно място се отворила една малка зазидана каменна стаичка, пълна с книги." Други известия (напр. на Берона) не говорят за случайно откриване на книгите, а само посочват, че последните се пазели в олтарната стаичка, а трети (Венелин, Шишков, Дринов и Г. Димитров)32 - че те били изгорени, без да се казва, где са били пазени. При това, Григорович, Даскалов и Славейков, а след тях още Дринов, Шишков и Берон твърдят, че пазените в митрополийската църква книги били изгорени, а Славейков, Дринов и Берон притурят още, че това било станало по заповед на Илариона. Думите на Дринова и Славейкова вече видяхме, а думите на Берона са тия: "...там (в стаичката) са се вардили и след падането на българското царство стотини години (близо до 500 години) драгоценни български книги, може и разни правителствени или патриаршески документи, и че за голямо злополучие на милото ни отечество един гръцки владика Иларион се разпоредил и заповядал: "да се изгорят всичките тия книги", което за жалост се е и извършило."33 Пак на Илариона приписва унищожението на въпросните книги и Г. Димитров в своята книга "Княжество България" (ч. I, с. 271), само че не споменува за горене. Две от известията дори посочват и мястото, гдето били изгорени книгите. Според Славейкова, накладен бил огън в градината под един орех, на мястото, гдето по-после бил закопан удавеният владика, Атанасий; а според Радивоева, книгите били хвърлени "в случайно запалената митрополитска печка за печене на хляб"; но понеже от това се дигнал голям смрад из цялата околност, "останалите били заровени в митрополитската градина".

От казаното се вижда, че разказът за изгаряне пазени в митрополийската църква книги е добил голяма разпространеност и в някои случаи се явява с такива изрични и подробни посочвания, щото човек би помислил, че има работа с истинска случка - толкова повече, ченяма нищо невъзможно един владика да заповяда да се изгорят непотребни, според него, книги, особено ако са вече заменени с други по-нови. Но по-близкото изучаване на посочените варианти от този разказ показва, че той е легенда, и то такава, на която развитието в общи черти може да бъде отгатнато и проследено. Нека разгледаме подробностите.

Както Славейков, така и Радивоев говорят за отваряне врата в южната стена на олтарната стаичка. Такава наистина е била отваряна. От фреската, която представя ктитора на нартиците от митрополийската църква, че държи изображението на последната (вж. фотографическата снимка), се вижда, че олтарната стаичка не е имала откъм юг вратата, която има сега34.

Но съобщенията на Славейкова и Радивоева представят работата тъй, като че митрополит Иларион е заповядал да разбият стената, само за да отвори врата към двора. Всъщност, нуждата от такава врата при малките размери на църквата и при липсата на други богомолци покрай обитателите на митрополията, не е могла да бъде голяма, та да накара такъв умен човек като него да отслабя ъгъла на църквата с разкъртване. Има едно обстоятелство, което показва, че заповяданата от Илариона поправка на олтарната стаичка е имала за цел не толкова отварянето на врата, колкото ремонтирането на попукани и наведени части от стената; това обстоятелство е, че южната стена на стаичката е подпряна с подпорен зид, чийто горен край е наклонен малко навън, към юг - което показва, че стената се е била поддала накъм тази страна. Освен това, олтарът е бил подкъртван и откъм североизток. Съобщението на "Гайда", че "тогаз правяли и яхъра там, откаде реката, и от нея страна кюшето на черквата било порутено, че подкърпвали и него", изглежда вярно, защото североизточната стена на олтара в горната си част наистина е поправяна, при което е отворен и нов прозорец, не сводест като съседния (по към юг), а четвъртит и препречен накръст с железа. Да би била работата само до врата, най-лесно е щял да бъде приспособен за такава крайният източен отвор на нартика, срещу който, както се вижда от плана (вж. илюстрацията) има врата до самите южни двери на иконостаса; но, понеже и без това южната стена на олтарната стаичка е трябвало да се поправя, намерило се е за нужно да се отвори там врата.

Относително времето, когато е била извършена поправката на олтарните стени, г. Радивоев посочва 1825 г. Но г-н С. Бобчев, който е имал случай да говори със същия слуга, от когото е черпил сведения първият, казва, че горенето на книгите станало "малко преди смъртта на Илариона Търновски" (частно негово писмо до нас), а последната се е случила на 8-и февруари 1838 г. Види се, че г. Радивоев в случая се е повлиял от Иречека, който също така отнася към 1825 г. свързваното с поправката на църквата горене на книги, като казва: "Споменатият митрополит Иларион около 1825 г. заповядал да отворят в митрополитската черква врата от олтара направо закъм двора. Когато почнали да пробиват стената, случайно се натъкнали се натъкнали на една малка със сводове стаичка, цялата пълна с книги - библиотеката на търновските патриарси."35 Но в случая Иречек не се води по разказа на Славейкова, макар да казва, че предава случката по него. "Припомнянията" в "Гайда" отнасят случката към второто митрополитствуване на Илариона, а не към първото, което е предшествувало митрополитствуването на Константина. В брой 5 се излагат тези думи на стария майстор: "Дето пък помня сам си аз, владиците са Аларион и Котсандия, но Котсандия пък толкоз добре не го запомних, че Алариона, тоз, дето умря тука, него артък добре запомних. В първото му идвание аз бях йоще малък и друго не зная, ама туй помня като вчера. Великден беше, проводи ма баща ми да му занеса веднъж яйца, комшии туй я. И аз вървя голям-голям, [яйца воси чиляка] и хоп, гурнах са при владиката[...]"36 Тука майсторът разказва как го закачали дяконите и как после Иларион му ударил 5-6 плесници, загдето влязъл при него, без да попита предварително, а след това говори за сменяването на владиката и продължава: "Подир като си доде владиката, живеяше помай (види се, погрешка, вместо комай) на Арбанаси..."(с. 38)37 След това се разказват куриозни случки из живота на близките до Илариона лица, и чак подир следва разказът за горенето на книгите и поправянето на църквата. В самия този разказ, както видяхме, е посочено, че случката се предава по думите на Неофита светогореца, за когото се казва, че Иларион бил го взел за протосингел "на последне време" и че поправянето на църквата станало, "като бил дошел наскор в митрополи той" (Гайда, г. I, брой 8, с. 62). Този Неофит не е никой друг, освен хаджи Неофит Хилендарец, еленчанин, за когото говорихме по-горе, когато ставаше дума за книгите в църквата "Св. Четиридесет мъченици". Както видяхме, той в 1833 г. е посочен като спомоществовател от "големыйа Тернов" в "Аріметіка или наука числителна" от Хрисанта Павловича (с. 119); тогава той бил "Архімандріт и Епитроп святоторновскаго". А от старата кондика на митрополията38 се вижда, че до март 1833 г. протосингел бил Йосиф, който тъкмо тогава бил ръкоположен за аксиополски епископ със седалище в Стара Загора (за последното се учим от биографията на архимандрита Онуфрия Попович39. Понеже в разказа на "Гайда" за протосингелството на хаджи Неофита се говори като за по-сетнешно ("напоследне време беше го зел Аларион владиката за протосингел"), а поправянето на църквата се отнася към времето, когато той бил дошъл в митрополията, - явно е, че последното ще да е станало преди 1833 г. От друга страна, в "Всеобщій Кондік Славеноболгарскаго училища, Божественнаго преображенія" (в Етнографическия музей) под 1831 г. е забелезано: "Деспотій Iларіон хариза на училището 250 гр."; а това показва, че в 1831 г. последният вече се е бил върнал в Търново. По тази причина трябва да приемем, че поправката на олтарните стени в търновската митрополийска църква ще да е станало между 1831 и 1833 г. Не е известно дали има някаква връзка с тази поправка издълбаният върху външната страна на олтарната източна стена (на юг от абсидата) надписа: 40. Може поправката на олтара да е станала наистина в 1831 г.

Но разказът на Славейкова, както и разказът на Радивоева, като споменуват стаичката, гдето се пазели книгите, представят работата тъй, че последната уж случайно била открита при отварянето на врата за към двора на юг, а по-рано не била известна. Радивоев казва: "В това именно място се отворила една малка зазидана каменна стаичка, пълна с книги"41; и в "Гайда" е казано: "и като разбивал дувара намерил там на кюшето една одайка вградена пълна книги" (брой 8, с. 62). Така са можели да представят намирането на стаичката само хора, които не са познавали по-отблизо олтара на митрополийската църква. Д-р Хр. Даскалов, който е виждал стаичката, не е могъл да говори, че била "вградена" на кюшето; но и той не посочва размерите й, та читателят на брошурата му би могъл да си мисли и за някакво вградено в стената скривалище, в което отпосле са били отворени врата. Той пише: "Наконец, по правой стороне алтаря, находится железная решетчатая дверь, ведущая в маленкую комнатку с каменными сводами, в которой до 1837 года хранилась старинная библіотека, сожженная, как известно, фанаріотами во время славянского движенія в Тернове" (Открытія..., с. 26). Покойният д-р В. Берон в своите "Археологически и исторически изследвания" (с. 32) говори вече по-определено; той казва следното: "В олтаря на дясно има една малка стаичка с каменни зидове обградена, до три метра дълга и до два метра широка, и между нея и олтаря е имало една железна врата, която съществува и сега, но е откачена. Разказва се като положително, че тая стаичка е била библиотеката на българската патріаршія". Големината на стаичката е наистина приблизително такава, каквато я посочва Берон; а в такъв случай за никакво случайно нейно откриване не може да става и дума. Щом човек погледне откъм юг, изеднаж вижда, че между южния нартик на църквата и югоизточния неин ъгъл има повече от три метра; влезе ли пък в олтара, вижда, че той не заема цялото пространство до южната външна стена на нартика. Всъщност, стаичката, за която е дума, е била дарохранителница, в която се влиза из олтара през старо дверно отвърстие, снабдено с железна решетчеста врата. По-важно, обаче, е друго: то е, че нито въпросната стаичка, нито стената й при новоотворената врата е можела да пази неизвестни книги от старобългарско време, защото самата тя е много по-сетнешна и е правена в епохата на гръцките митрополити. И наистина, стига човек да прегледа плана на църквата, за да види, че както олтарната стаичка, така и нартиците, и западният, и южният - са по-сетнешни от самата църква, защото те съвсем нарушават симетрията й (на плана по-новите стени са отбелязани с чертици, а старите - с черно). Това личи и по източната стена на стаичката, чиято зидария се отличава от онази на старата част. В тази по-нова стена 1/2 метър над земята е взидано напречно подпорно дърво, около 3 метра дълго; а такова няма в останалата стена на олтара. По тези особености още Берон се е досетил, че стаичката е по-сетнешна, но не е направил произлизащите от това обстоятелство заключения. Че нартиците са по-сетнешни, личи и от фреските им: докато фреските на самата църква имат старобългарски надписи, тези в нартиците са снабдени с гръцки. Това е забелязал и г. Т. Успенски42, а г. Мар. Георгиев, който е копирал казаните фрески, сега вече развалени от земетръса, има добрината да ни съобщи, че зографията на нартиците прилича на оная в арбанашките църкви; според него тя трябва да е от XVI или началото XVII в.43. Ако човек се води само по изображението на църквата, което държи ктиторът на нартиците (вж. фотогр. снимка), той би могъл дори да помисли, че стаичката е по-нова и от нартиците, защото на това изображение не е оставено достатъчно място за последната; но за такова допущане няма достатъчни основания. По-вероятно е, че малкото място, оставено на дясната страна на изображението, гдето се пада стаичката, се дължи на неточност в рисуването.

И така, външният нартик наедно с олтарната стаичка е правен при митрополит грък, та не може да се допусне, че втази стаичка са могли да бъдат скрити старобългарски книги. Но, каквито и да са били тези книги, ако ги е имало, те не са били неизвестни на митрополитите и на църковните служители; за тях, следователно, ще да е знаел и Иларион Критски. Пита се тогава: защо той не ги е изгорил по-рано, ами е чакал до времето, когато е намислил да отваря врата накъм двора? Явно е, че преданието, което свързва изгарянето на книгите с отварянето врата в южната стена на стаичката, не почива на здрава основа.

Много по-вероятен изглежда разказът за намиране стари книга в митрополийската църква на руския учен В. Григорович, който е бил в Търново през първата половина на 1845 г. В своето прочуто съчинение "Очерк путешествія по Европейской Турціи" той, говорейки за митрополийската църква, казва: "Зданіе это с куполом и четырьмя колоннами44 принадлежит к дотурецким временам. Оно необширно и теперь даже в иконах совершенно изменено. Я напрасно искал надписей на стенах и купольном обводе и никаких признаков прежнего значенія сего храма не нашел. По сказанію, он был прежде престольным патріархов терновских. Быт может, его оскуденіе соединено с уничтоженіем последних патріарших книг, о чем еще живо напоминают болгаре. Они хранились у севериых ворот церкви в нише, были даже, как сказывают, заложены камнями. Не более как двенадцат лет тому, по приказу, их извлекли оттуда и предали огню" (издан. 2-ое, с. 147). Григорович не казва от кого е чул за изгарянето. Той бил придружаван от тогавашния митрополитски протосингел Иларион, българин, известния сетнешен кюстендилски митрополит, но сам бележи, че, докато бил наедно с него, нищо не узнал, та се видял принуден да разгледва и изпитва сам (Ib. с. 146). Изглежда, че за изгаряне на намерени в църквата книги са му говорили лица, които са стояли далеч от митрополията. Но, както и да е, от разказа на Григоровича излиза, че старите книги, за които се помнело да са стояли в митрополийската църква, са се намирали не в олтарната стаичка, а в стенно долапче (фирида). Той казва, че това долапче се намирало при северните врата на църквата ("у северных ворот церкви"). Всъщност такава врата няма, па, както се вижда от фреските и от северната страна на стената, откъм яхъра, такава не е и съществувала. Види се, Григорович говори за северните двери на олтара, до които отвътри наистина има 2 стенни долапчета; от тях по-предното (по-източното) е широко 0,50 м и високо 0,80 м, а по-задното (по-западното) е 0,66 м широко и 0,84 м високо. Тези долапчета са сводести, но са обърнати в четвъртити (0,40 м височина за едното и 0,42 м за другото), като са препречени в горната им част, под сводовата дъга, дъски (вж. в плана на църквата под буква д). Изглежда, че те са били подплатени с дъски и наистина са служели за туряне богослужебни книги. Според Григоровича, пазените в долапчето до олтарните двери книги били "патриаршески", а според казването на някои, били и зазидани: "были даже, как сказывают, заложени камнями". Последното не може да бъде вярно, защото и двете долапчета са дълбоки не повече от 0,40 м, та за каменен зид пред наредени в тях книги не може да става и дума. Най-вероятно е, че в по-голямото долапче наистина са се пазели стари книги, които е станало нужда да се преместят оттам, когато са били поправяни олтарните стени. Тези книги явно са били богослужебни, инак нямаше защо да ги държат в олтарно долапче. Покрай тях, не е невъзможно, както вече казахме, да са се пазили книги и в олтарната стаичка. Но какви са могли да бъдат тези книги? Че и те, както пазените в стенното долапче, са били богослужебни, показва ни както мястото им, така и свидетелството на Славейкова. Като предава думите на стария майстор, чути от протосингела Неофита Светогореца, според които митрополит Иларион сам прегледал книгите и една част от тях турил в сандъче, а по-многото поръчал да изгорят, защото не стрували, - Славейков, в подлистна бележка, пише: "Книгите в сандъчето аз сварих, те бяха гръцки черковни книги на пергамент. Сега и те са разпиляха[...]" (Гайда, г. I, 1863, брой 8, с. 62.). И така, според Славейкова, тези от пазените в стаичката книги, които оцелели след изгарянето на другите, били църковни, и то гръцки. Какви са бали другите, които уж били изгорени по Иларионова заповед, разказът в "Гайда" не посочва; но г. С. С. Бобчев, който е слушал думите на митрополийския слуга Петър Недев, твърди (в писмо до нас), че "книгите били гръцки, изпокъсани и изпоядени от молците". Едно поне излиза несъмнено в случая: то е, че, щом част от книгите са били гръцки, не е имало защо да ги зазидват българи. А че Иларион не е дирил да гори български книги, вижда се от обстоятелството, че от книгите, пазени по-рано в митрополийската църква, до времето, когато Берон я посетил (1856 г.), се било запазило само едно старо евангелие, и то било на църковнославянски език, подарено в началото на ХVІІІ в. от Петра Велики на Петропавловския манастир при Търново45.

И така, зазидване на книги за четене нито в стаичката, нито в долапчето не е имало. Как тогава се е появил разказ за такова зазидване? Неговото произхождение изглежда сложно. Преди всичко, след отварянето врата в южната стена на олтарната стаичка, последната била преградена с паянтова стена, та се образувала още по-малка стаичка (1,92 м дълга и 1 м широка), която непосветени в работата лица са могли да считат за неизвестна по-рано (вж. на плана под буква б). Освен това, през кърджалийските времена имало случаи от зазидване на документи, а може би и на стари ценни книги по други места. Такъв е бил случаят със зазидването на четири хрисовула в манастира "Св. Троица" при Търново, в устието между този град и село Самоводене. Тези хрисовули били от влашки воеводи, които подпомагали материално манастира. Най-старият хрисовул бил от 1715 г. от воеводата Йоан Стефан Кантакузино, а най-новият - от 1803 г. от Константина Александра Испиланти46. По време на кърджалиите, когато манастирът е бил ограбван, игуменът зазидал въпросните хрисовули, турени в тенекиена кутия, в манастирската църква, гдето били намерени чак в 1847 г., когато последната била развалена. Не се знае дали слухът за това зазидване не е повлиял да се разпространи легендата за зазидани книги в митрополийската църква. Но за нейното закрепяване не малко ще да е влияло подкърпването на олтарните стени, извършено, както се каза, по времето на Илариона. Това подкърпване, както и отварянето на вратата, несъмнено са станали причина да се преместят книгите, които са се пазели било в стаичката, било в стенното долапче. По този случай по-здравите църковни книги, които вече не са били употребявани, са могли да бъдат прибрани в сандъче, а разпокъсаните са могли да бъдат захвърлени, па дори и изгорени. Същото е могло да стане и с непотребни канцеларски книжа, защото в разказа на "Гайда" се казва, че протосингелът Неофит Светогорецът предлагал да ги натурят под пода на яхъра.

Но дали разказът за изгаряне на стари книги в Търновската митрополия се е появил тъкмо по този случай, както разказват Славейков и Радивоев? Макар, както казахме, това да не се явява само по себе си невъзможно, ние сме на мнение, че въпросният разказ има много по-сложно произхождение. Основа за това си мнение намираме в една бележка, поместена в книжката на Венелина "О зародыше новой болгарской литературы" (1838), която (бележка) е останала незабелязана от нашите по-нови писатели, но несъмнено е влияла и на Григоровича, и на Даскалова, а особено на Раковски. На с. 13 в тая си книжка Венелин пише: "В 1830 году, сказывал мне в Силистрій Г. Кальцов, сын однаго священника болгарскаго в Тернове, что старик отец его часто ему рассказывал о богатой патріаршей рукописной пергаминной библіотеке в Тернове, и что он, старик, видел в этой библіотеке, между прочими, Цароставники (т.е. жизнеописанія болгарских царей); но что эта библіотека, вскоре по водвореніи в Тернове греческих экзархов, сгорела. Году он не мог сказать, но как можно заключит, это случилось около 1791 года". От приведените думи е явно, че легендата за изгаряне търновската патриаршеска библиотека е по-стара от митрополитствуването на Илариона Критски. Последният поел длъжността си в Търново на 12 юни 1821 г.47, а изгарянето на патриаршеската библиотека, според Кальцова (види се, Калчов), станало около 1794 г., т.е. 27 години преди дохождането на Илариона в митрополията и 42-43 години преди годината, която посочват Григорович и Даскалов. Но имало ли е наистина такова изгаряне около 1794 г.? Това може да се разбере, като се проучи по-основно мнението на Венелина за времето, когато е било унищожено българското патриаршество, както и посочванията му как е търсил стари български книги. И наистина, говоренето за "патриаршеска библиотека" и намесването на "гръцки екзарси" (греческих экзархов) в гореприведения разказ може да се обясни с казаното от Венелина на с. 9 в брошурата "О зародыше..." Там е казано: "Цареградскій патріарх Самуил исходатайствовал у слабаго султана Селима III, чтоби Терновское патріаршество было уничтожено, а Болгарскія эпархіи были бы подчинены Константинопольской патріархіи, что воспоследвало в 1792-х годах. Терновское патріаршество переименовано в Экзархію всея Болгаріи. С того времени, как экзарх, так и епископы на болгарскія кафедры присылаются из Цариграда всегда из природных греков." От приведените думи се вижда, че Венелин е имал съвсем недостатъчни и неверни сведения за патриарха Самуила, чието патриаршествуване той отнася към времето на султан Селима III. Според него, търновското париаршество уж съществувало до 1792 г. и било унищожено, по ходатайството на цариградския патриарх Самуила, който всъщност е патриархувал 2 пъти - първия от 1763 г. до 1768, а втория през 1773-4 г.48. А щом е мислел, че патриаршеството е съществувало до 1792 г., той, естествено, е бил убеден, че и библиотеката му е съществувала до тази година. Така почва да се говори за "патриаршеска библиотека" или за "патриаршески книги" (у Григоровича). От друга страна, понеже, според разказа на Кальцова, патриаршеската библиотека била изгоряла наскоро след настаняването на гръцките екзарси в Търново ("вскоре по водвореніи в Тернове греческх экзархов"), - Венелин свързал изгарянето с първия екзарх всей Болгаріи. Но читателите на Венелиновата книжка са знаели с тази титла главно митрополита Илариона, та затова тъкмо неговото име е било свързано с разказа за мнимото изгаряне на патриаршеската библиотека. Наистина, в разказа на Кальцова става дума не за зломишлено изгаряне; но, понеже там се казва, че библиотеката изгоряла тъкмо след дохождането на първия гръцки екзарх, лесно е било изгарянето да се схване като злонамерена постъпка на последния. Колкото се отнася до самото известие за изгарянето, то изглежда да се дължи на това, че Венелин, поради забравяне, е смесил чутото за два или повече различни случаи. И наистина, от една страна, той, както видяхме, говори за патриаршеска библиотека, а от друга - в писмото си до Априлова от 27 септември 1837 г., споменува за пожар в някакъв манастир при църквата "Св. Четиридесет мъченици". В последното той пише: "Я слишал тоже, что в Тернове существовала довольно значительная рукописная библіотека в так называемой Шишмановой церкви: но как монастир этот горел, а церков превращена в мечет, то неизвестно о судьбе этих книг"49. Венелин не е знаел, че Шишмановски манастир се е казвал манастирът "Св. Троица", в който, както се спомена вече, са се пазели четири грамоти от влашки воеводи. (В грамотата на воеводата Йоан Стефан Кантакузин от 1715 г. този манастир е наречен "Шишман")50 По тази причина той го е смесил с църквата "Св. Четиридесет", обърната в джамия. Дали Калчов е говорил на Венелина за казаните грамоти, или е имал предвид и някои книги, не се знае; но последният (Венелин) под "царстевники", както се е досетил г. Ал. Теодоров51, обикновено разбира историята на отца Паисия, за която бил чувал, но която не бил още виждал, та мислел, че е останала от старо време. Не е невъзможно в манастира "Св. Троица" да е имало препис и от тази история и Калчов наистина да му е говорил и за нея. За кой манастир е говорено на Венелина, че бил горял - дали пак за Св. Троица, или за някой друг - не се знае. Важно е, обаче това, гдето последният е вярвал, че търновското патриаршество съществувало до 1792 г., та е съчинил легендата, че уж патриаршеската библиотека съществувала до тази година и че наскоро след това била изгоряла. По незнание, той приписал вината за унищожаването на патриаршеството на патриарх Самуила. От него после взел тази мисъл Раковски, който, както видяхме, обвинява този патриарх, че уж бил заповядал да се изгорят всички старобългарски църковни книги и бил пратил светогорски калугери да пазят да се не чете нигде български. И Раковски, като Венелина, не знаел, че Самуил не е доживял до 1792 г., когато уж било унищожено българското патриаршество.

И така, легендата, че в Търново се пазела някаква си патриаршеска библиотека, която изгоряла след дохождането на първия екзарх, се дължи най-напред на Венелина, който, по незнание на църквите и манастирите в Търновско, смесил това, що чул за манастира "Св. Троица", а може би и за други някой манастир, с чутото за църквата "Св. Четиридесет" и за митрополийската църква. Образувана по този начин, легендата била продължена и засилена, след като дошла до ушите на някои търновци, които или сами били чели брошурата на Венелина, или пък слушали да се говори за патриаршеска библиотека в жилището на екзарсите-митрополити. На пазените в митрополийската църква книги - било в стенното долапче, било в олтарната стаичка, полека-лека почнали да гледат като на остатъци от патриаршеската библиотека. Годината 1794, посочена от Венелина, била забравена, а вместо нея била изтъкната годината, когато била поправяна църквата по заповед на Илариона. Когато Григорович посетил Търново (1845 г.), разказът за изгарянето на стари книги по заповед на Илариона вече съществувал. Каква част от него се дължи на Венелиновата книжка и каква на разказите за поправката на църквата - не се знае. Но че той се е разпространявал главно от лица, не толкова близки до митрополията, показва ни сам Григорович, който посочва, че чул за горене на книгите не от протосингела Илариона, а от други лица. Важно е, че Григорович, макар да чул за книги, пазени в олтарното долапче, все пак говори, без съмнение под Венелиново влияние, не за църковни, а за "патриаршески" книги. Хр. Даскалов, който посетил църквата в 1858 г., не говори вече нищо за стенното олтарно долапче, а свързва разказа за старите книги, които и от него са наречени "библиотека", с олтарната стаичка. - Редом с казаните известия, между съседите на митрополията и слугите се предавал разказ за пробиване на олтарните стени и намиране неизвестна уж по-рано стаичка, в която случайно били открити книги. А щом еднаж почнало да се разказва за книги и да се разпитва как и кога са били горени в митрополията, всеки слуга е можел да съобщава за горене, стига да е виждал да се горят в митрополийския двор какви да е скъсани книги, непотребни хартии или какви да е канцеларски книжа, било във фурната, било в градината. По такъв начин почнали да се посочват и слуги, очевидци на мнимото изгаряне на някаква си патриаршеска библиотека. В началото на втората половина от XIX в. легендата за това изгаряне вече била оформена в този вид, както я предават Славейков и Радивоев, именно че при пробиването на вратата в южната олтарна стена се открила взидана "одайка" с книги, които по заповед на Илариона били изгорени. Въз основа на това вече почва да се говори, че изгорените книги били "цял воз" (Дринов); а понеже, благодарение на Венелина, тези книги се считали за патриаршески, почнало да се вярва, че в тях се съдържали и важни сведения за нашата история. На това е помогнал и разгледаният вече от нас неточен и тенденциозен разказ на д-р Хр. Даскалов, съставен по Григоровича, че уж в митрополията била пренесена и някаква библиотека от църквата "Св. Четиридесет мъченици", с цел да бъде изгорена. А корен, който е подхранвал легендата за изгаряне старобългарска библиотека в Търновската митрополия по времето на Илариона Критски, са съставяли следните 3 неверни мнения: 1) че уж тази митрополия е била тогава свърталище само на фанариоти, врагове на всякаква българска книга; 2) че за ценните вещи в митрополията не се е държал никакъв списък, и 3) че търновските първенци са били толкова заспали или смазани, духом, че не са намерили за нужно или пък не са смели поне да протестират за изгарянето на книгите. Всъщност, митрополията е била жилище не само на гърка митрополит, но и на ученолюбиви и родолюбиви българи като хаджи Неофита Хилендарца и Илариона, сетнешен владика в Ловеч и Кюстендил, и двамата чисти българи от Елена, редовни спомоществователи на български книги, печатани през третото и четвъртото десетилетия на XIX в. Тия родолюбци, начело с "екзарха всея Болгарии" Илариона, грък, но високопросветен човек, са се старали да подпомагат българските училища и българската книжнина. Па и преди тях, в 1828 г., Иларион е имал за протосингел пак българин, защото в тази година агентът на Библейското общество го разпитвал дали наречието, на което Сапунов бил превел напечатаното тогава евангелие, се разбира от простия народ, и той го уверил, че преводът е верен и наречието му ще се разбере навред в България52. Тука не е място да се говори подробно за митрополита Илариона; но, понеже е дума за отношенията му към българския език и българските книги, ще споменем само това, че писмата, които са били изпращани от неговата канцелария до общините в епархията му, са били писани на български и че той се готвел да издаде преведеното от Ем. Васкидовича на български евангелие на свои средства, но смъртта му побъркала53. За отношенията на Илариона към протестантските мисионери и за улесненията, които им е правил при търсене на лице, способно да преведе евангелието на новобългарски език, писа вече доста подробно (по сведения, дадени от американеца Лео Вийнер) д-р Ив. Шишманов54. - От друга страна, ценните вещи в митрополията са се предавали по списък, както се вижда от старата кондика. - Най-после, че търновските първенци към 1836 г., когато уж, според Берона, била изгорена библиотеката, не са били нито заспали, нито смазани духом, показва ни както освободителното движение ("Велчова завера") от 1835 г., така и по-раншното изпъждане на Илариона от Търновската епархия, па и борбата с приемника му Панарета.

3. Книги, пазени вън от църквата. - Но посочените известия за съдбата на пазени в Търновската митрополия книги не са всички. Има и такива, които говорят не за изгаряне, а за разграбване на книги. Тяхното съществуване показва, че легендата за изгарянето на старобългарска библиотека в Търновската митрополия се е закрепила не изеднаж. Ние ще разгледаме и тях, защото тъкмо те говорят повече за нецърковни книги, каквито би трябвало да се имат предвид, когато става дума за "патриаршеска библиотека" или за "патриаршески книги", в които била "напечатена", както казва Дринов, нашата история.

Пръв говори за ограбване на пазена в Търновската митрополия архива д-р Ив. Селимински, който посетил Търново през1840 г., когато още бил митрополит Панарет, сменен през същата година. Като споменува за последния, той казва: "Понеже първенците се противяха на безумните му желания, той ги наклевети пред турската власт, че уж тайно кореспондират за съзаклятие. За туй сам се призна пред мене, когато аз пътувах през Търново в 1840 г. и обядвахме заедно на Великден. Той уволни учителя по славянски език, като излишен, и вместо него назначи сина на един негов приятел от Цариград, като учител по гръцки език, за да му отвори място по този начин. Ограби полека митрополийската архива, гдето се пазеха много остатъци от свещените скъпоценности на българските патриарси, които имаха седалището си в столицата на нашите прадеди. Тези скъпоценности бяха останали от по-рано непокътнати от владиците, като книги, ръкописи, одежди, а едвам народът можа да спаси една патерица от неговото светотатство."55 За грабежите на митрополита Панарета се говори и в "Гайда" (г. I, брой 12). Като се споменува как този митрополит бил събрал от манастирите и от селяните, главно от жените, под разни предлози до 300 оки сребро, там се казва: - "Че то гадърлък с хесап не беше неговото ки! Кандилата от черкова бе, на светците венците и на митрополските владишки дрехи звънците, туй сребърните звънци обра, че ги стопи, та ги направи на сребро. Нали видиш, на сека друга черква сè са намерва малко нещо сребърце - туй-унуй направено от сребро, в митрополията таквоз нещо няма за цяр. Вратата бе - туй пиринчените, желтите врата, дет са на мъжката черква на вратата, там в митрополията, той викал куюмджиите да им ги продаде. Хеле го подушиха чорбаджиите, та го спряха. Туй беше наскоро пред изпъжданието му, и нà как са случи тъй, че едно лесно го изпъдиха, дето той са не осети. Ама и чорбаджиите са не усетиха как открадна той на тръгванието си елмаза и някои и други изумруди от митрополската корона." (с. 93-4)56. За книги "Гайда" не споменува, защото, както вече знаем, тя твърди, че повечето от тях били изгорени от митрополита Илариона, а друтите били прибрани в сандъче и отпосле се разпилели. Но че спомените в "Гайда" по отношение към Илариона са неточни, показва ни и обстоятелството, че Славейков твърди какво главата на св. Михаила воина от Потока била уж продадена от този митрополит на един таксидиотин грък, който я занесъл във Влашко (Гайда, г. I, брой 8, с. 6, подлистна бел.)57, когато в една дописка из Търново от 12 февруари 1857, поместена в "Цариградски вестник" (№ 314 от 9 март с. г.), се посочва, че мощите на св. Михаила воина били изпратени от Панарета в Цариград. И д-р Хр. Даскалов говори, че в митрополийската църква в Търново се пазели мощи, но, според него, те били на св. Лъва воина и малко преди онова време (брошурата му е от 1859 г.) били пренесени в Цариград58. В една дописка пък из Търново до вестника "Presse d’Orient", вероятно от д-ра В. Берона, препечатана (в превод) в "Цариградски вестник" (1856, № 302), като се защищава митрополит Неофит против твърдението на някои виенски вестници, че уж бил изгорил някакви си "напечатани книги на сръбския патриарх", - казва се: "Ми наистина знаеме добре, има хора от старите и да помнят, че тука по времето на Илариона Критский намира ся една библиотека в митрополията, кажи царска библиотека, но каквато и да е била, знайно е, че ся е съставлявала, барем от стотина тома български ръкописи. Сега от тях не съществува нищичко. И знаем, че тия книги изгубиха се по времето на поменутаго Илариона, а истина казуваме че Н. П. Г. Неофит нито е горил или потъпкал български или сьрбски печатани книги." Както всеки може да види, във въпросната дописка не се казва, че книгите се пазели в църквата, а се говори за "една библиотека в митрополията". Любопитно е тука посочването, че изчезналите книги били печатани на "сръбския патриарх", следователно, сръбско-славянски черковни печатани книги, които са се употреблвали в България преди руско-църковните.

Че в Търновската митрополия е имало книги вън от църквата, показват ни, преди всичко, описите, запазени в старата кондика на тази митрополия. Така, на с. 10 в казаната кондика е залепен инвентар на книгите и одеждите, останали от починалия в Търново митрополит Калиник (митрополитствувал от 1775 до 1793 г.), който оставил целия си имот на митрополията59. И на с. 102-6 има инвентар на книги и одежди, получени в митрополията, от 1846 г.60 От същата кондика се учим, че дори до 1849 г. по-ценните неща в митрополията и църквата са се пазели у някого от първенците, комуто са се предавали по опис. Едва в тази година секретарят Константин Мегавулис протоколира, че народът нямал никакво право над митрополийското съкровище61. Как, при такъв ред, Панарет е могъл да ограби ценностите на църквата и кои именно, остава неизвестно.

Не се знае също така дали всички книги в Митрополията са бивали предавани по инвентар. По-вероятно е, че това е ставало само със скъпо обковани църковни книги, а не и с нецърковните (исторически, филологически, философски, богословски и др.). Към такова заключение ни водят не толкова посочвания, подобни на това, което се среща в споменатата дописка до "Цариградски вестник" (№ 302 от 1856), че в митрополията се намирала библиотека "барем от стотина тома български ръкописи", колкото обстоятелството, че някои от митрополитите са били високопросветени хора, които не са могли да минат без книги. Това можем да твърдим поне за Илариона, когото съвременниците му величаят с епитетите "премудр" и "соломоноподобен", па дори един от върлите му противници, братът на архим. Онуфрия Поповича, го нарича "философ и богослов гърчки, един втории Костандиа Синаитскии"62. А Иларион, както е известно, е умрял в Търново. Ученолюбив е бил също и младият и добър митрополит Йосиф, който в 1763 г. оставил катедрата си и отишъл в Света гора в скита "Св. Ана", гдето приел схима63; за него има известие, че, като инок в лаврата св. Атанасий съставил няколко слова, канони и молитви и написал псалтира в ямбически стихове64.

Какво е станало с книгите на такива митрополити? Струва ми се, че, за да се обясни изчезването на техните, както и на църковните митрополийски книги, част от които видял Славейков, няма нужда все от дели-Панаретовци. За тях стига и българската ръка. За доказателство на това - ако само има нужда от такова - стига да посочим случая с книгите на няколко пъти споменувания в тая студия прочут учител Ем. Васкидович. През януари 1856 г. той подарил на новооснованото тогава Свищовско читалище цялата си библиотека от около 800 тома. За това четем във "Всеобщій Кондік Славеноболгарскаго училища, Божественнаго преображенія", с. 53, следната бележка: "Господин учител Еманоил Васкидович, бивший учител в то училище от 1815 даже до сего дня, посвящава библиотеката си, съставлена от разни класически списатели еллински, гръцки, словенски, сръбски и на разни други язици до осемстотини тома". За същото се съобщава и в "Цариградски вестник" от 1856 г. № 286. А пък в списъка на читалищните книги65, съставен, както се вижда по годините на някои от тях, около 1870 г., като подарени от Ем. Васкидовича са посочени само 181 книги, от които 21 български, 31 сръбски, 121 гръцки, 5 френски, 1 руска и 1 немска. Какво е станало с другите петстотин и няколко книги? - Станало е това, което обикновено ставаше доскоро, па става дори и сега с книгите на дружествените ни библиотеки: взимат се и не се връщат, само че сега няма кому другиму да стоваряме вината за тяхното губене, освен на самите нас. Но в случая се появява и друг въпрос: отгде е взел Васкидович подарените от него 800 книги? Дали той е търсил да купува книги само от шейха на текето при църквата "Св. Четиридесет мъченици", или е купувал и от хора, близки до митрополията, особено от българите дякони и протосингели, които ще са гледали на гръцките книги от митрополийската библиотека като на не особено потребни? От друга страна, като е бил в близки отношения с последните, не е ли получил някои книги и като подарък? Този въпрос се поражда главно от обстоятелството, че подарените от Васкидовича на Свищовското читалище книги, както показва запазеният списък, предполагат у стопанина им философско-богословска подготовка, каквато за Васкидовича не е известно да е имал. Между тях срещаме не само съчинения на класически автори, но и логики (едно виенско издание от 1795 г., друго от 1801 г.), граматика на философските науки (Виена, 1799), ръководство по физика (венецианско издание от 1791 г.), дисертация (διατριβή) върху Тукидита (Виена, 1799) и пр. Освен това, докато руските, сръбските и френските книги са главно от първата половина на XIX в., гръцките са повечето от втората половина на XVIII в. (1745-1800). Разбира се, въпросът, който поставяме относително произхода на част от Васкидовата библиотека, си остава само предположение, което ще може да се реши, само ако се намерят списъци от пазените в митрополията книги66.

Едно, обаче, остава несъмнено, - то е, че книгите, останали от по-ученолюбивите митрополити, не са запазени досега. Дали те са били разграбени по времето на Панарета, както казва Селимински, или по времето на Илариона, както твърди дописката в № 802 на "Цариградски вестник" от 1856 г. - не може да се каже поне засега. Но че, при наличността на такова разпиляване, не бива да се повтаря легендата за изгаряне на някаква си патриаршеска библиотека, и то по заповед на Илариона, - след казаното, вярвам, е достатъчно установено, макар да не може да се отрича напълно, че на други места и от други хора изгаряне на книги е могло да има.

Четено в Историко-филологичния клон на 16 април 1915 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. [Вж. Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. Под ред. на П. Петров. [Прев. от руски А. Диамандиев и Ив. Раев.] С.: Наука и изкуство, 1978, с. 551.]. [обратно]

2. Като привежда късове от Иларионови писма до Лийвса, г. Шишманов пита: "Не е ли очевидно за всеки безпристрастен читател, че тук имаме работа с тенденциозна историческа измислица, каквито волно или неволно изникват във всяка по-бурна епоха на национална борба?" и притуря: "Ако горното писмо не е достатъчно доказателство против абсурдността на легендата за нарочното запалвание на търновската библиотека, по-нататъшното поведение на Илариона във въпроса за превежданието на свещеното писание на простонародно български е в състояние да я разсипе, мисля, окончателно." (Български преглед, г. ІV. кн. XI, с. 60). [Ив. Шишманов говори и за "Славейковите фантастични съобщения" в: "Един непознат труд на Неофит Бозвели". Вж. Шишманов, Ив. Избрани съчинения. С.: БАН, Т. 1, 1965, с. 137.]. [обратно]

3. "Нашите видни дейци от време на възраждането", казва г. Георгиев, "поради разпространения слух за изгаряне на стари български книги и ръкописи в двора на търновската митрополитска църква, бяха обвинили втова светотатство блаженопочившия търновски екзарх Иларион Критски. Тая клевета бе съвсем несправедлива, защото, ако е имало гръцки митрополит, който да е зачитал българите и родния им език и да ги е покровителствувал, той е бил поменатият Иларион." [обратно]

4. Архив на министерството на народното просвещение, г. ІІ (1910), кн. 4. с. 177-8. [обратно]

5. Според нас, казва той, във време на Руско-турската воина (1828-1829) и веднага след нея (1830), турците по причина на известните български движения за свобода, подозирали и покровителката им гръцка духовна и църковна власт. Всички тогавашни видни българи, заедно с видните гърци, били по-отрано членове на Филики Етерия (завера). Турците навред дирили книги, тефтери и писма, укорни за християните. Тая постъпка и политиката на турците почнала от 1821 г. и траяла до 1830 и после. Църковната православна власт, отговорна за християнското население пред турската власт, събирала всичко писано и напечатано, което можело да се счита за укорно пред турците и принудително и грижливо го изгаряла, за да не падне в ръцете на турците, за спасение и откупление от смърт под турски ятаган на християни с, Бог знае колко, стотици хиляди. (с. 30-1). [обратно]

6. Сборник в чест на проф. Л. Милетич, с. 158-186. [обратно]

7. [Вж. Иречек, К. История на българите, 1978, с. 551.]. [обратно]

8. СбНУ, Т. І, с. 185. [обратно]

9. Из архивата на Найден Геров, кн. ІІ, с. 939. [обратно]

10. Вж. "Летопис на поп Йовча" в СбНУ, кн. ІІІ, с. 382. [обратно]

11. Вж. Априлов, "Денница", с. 23-4. [Вж. Априлов, В. Съчинения. С.: Български писател, 1968, с. 42-43 и 103-104. Тук съпротивата срещу Иларион не се споменава, нито годините на пропъждането и завръщането му. Текстът, който Ю. Трифонов вероятно визира, е: "Народът го смяташе за истински баща и плака, когато на негово място ръкоположиха друг митрополит, а беше извън себе си от радост, когато общото желание на българите го върна на предишния му владишки трон." Цит. изд., с. 103, 104.] Славейков. Гайда, г. І, 1893 г., брой 5, с. 37-8. [Вж. и П. Р. Славейков. Съчинения. Т. 2, С.: Български писател, 1978, с. 113-114, 116-118.] За г. 1831 вж. ръкописния "Всеобщий Кондик Славеноболгарскаго училища Божественнаго преображения" в Етнографическия музей. [обратно]

12. Вж. Библиотека "Д-р Ив. Селимински", І, 56. - Бурмов. Българо-гърцка църковна распря, с. 10. [обратно]

13. Вж. М. Радивоев. Биографията на Ивана Николов Момчилов, с. 3. [обратно]

14. [Вж. Иречек, К. История на българите, с. 552.]. [обратно]

15. [Инициалите М. С. вероятно трябва да се четат М. В. (т.е. Мануил Васкидович), както са употребени по-долу.]. [обратно]

16. Очерк путешествія по Европейской Турціи (изд. второе), с. 148. [обратно]

17. Вж. "Из архивата на Свищовското училищно настоятелство до освобождението ни" в Училищен преглед, г. IX (1904), кн. VIII. Притурка, с. 31. [обратно]

18. [Вж. Иречек, К. История на българите, 1978, с. 551.]. [обратно]

19. Исторически преглед на блъгарската църква, с. 149. По изданието на Академията (Съчинения на М. С. Дринова, Т. ІІ, с. [1911], 132. [обратно]

20. С. 15-18. [обратно]

21. Библиотека "Д-р Ив. Селимински", I, 68-72. [обратно]

22. [Вж. Неофит Бозвели. Съчинения. С.: Български писател, 1968, с. 103-104.]. [обратно]

23. Библиотека "Д-р Ив. Селимински," I, 33. [Вж и Селимински, Д-р Ив. Съчинения. С.: 1989, с. 227.]. [обратно]

24. Ib. 55. [обратно]

25. Болгарска Грамматiка сега перво сочинена П. П. В Крагуевцý, 1835, с. 46-7, подлистна бележка. [обратно]

26. Горский пътник повествователен спев от Г. С. Раковскаго. Списан в лето 1854. Печатан же в лето 1857. У Новый Сад, 1857. [обратно]

27. [Вж. Раковски, Г. Съчинения. Т. 1, С.: Български писател, 1983, с. 503.]. [обратно]

28. [Вж. Раковски, Г. Съчинения. Т. 1, с. 34-5-346.]. [обратно]

29. [Вж. Раковски, Г.Съчинения. Т. 3, С.: Български писател, 1984, с. 352, вж и с. 172-173.]. [обратно]

30. [Вж. Иречек, К. История на българите, 1978, с. 551.]. [обратно]

31. Гайда, г. I, брой 8, с. 62. [Вж. и П. Р. Славейков. Съчинения. Т. 2, С.: Български писател, 1978, с. 117-118.]. [обратно]

32. Княжество България, I, 271. [обратно]

33. Археологически и исторически изследванія, с. 32. [обратно]

34. Тука се ползуваме от случая да изкажем благодарността си към управлението на Народния музей, загдето има добрината да ни снабди с фотографическа снимка от фреската, за която е дума. [обратно]

35. История болгар, с. 664. [Вж. Иречек, К. История на българите, 1978, с. 551.]. [обратно]

36. [П. Р. Славейков. Съчинения. Т. 2, с. 113.]. [обратно]

37. [П. Р. Славейков. Съчинения. Т. 2, с. 114. Бележката в скоби е на Ю. Трифонов, в съчиненията думата е поправена.]. [обратно]

38. П. Чилев. "Старата кондика на Търновската митрополия" в Сп. на БАН, кн. ІІІ, с. 155. [обратно]

39. Известия на Истор. дружество в София, кн. ІІІ, с. 59-60. [обратно]

40. Буквите имандрит са свързани една с друга. [обратно]

41. Време и живот на търновския митрополит Илариона (Макариополски), с. 12. [обратно]

42. Вж. статията му "О древностях города Тырнова" в Известия Рускаго археол. Института в Константинополе, ст. VІІ, вып. І, с. 11 и 14. [обратно]

43. Това мнение ни се вижда по-правдоподобно от мнението на Т. Успенски, който приема, че дори живописта на старата част от църквата е от ХVІІ,а може би и ХVІІІ в. (Ib., с. 12), но в никой случай не е по-стара от ХVІ в. (с. 15). Макар мнението на г. Успенски да би подкрепило още по-добре защищаваната от нас теза относително мнимата старобългарска библиотека в митрополийската църква, - ние мислим, че то не е вярно. Случаят от сегашно действително причастие с ю вм. (пребывающиa. Успенски, Ib. табл. ІІ) трябва да се вземе за сърбизъм, а не за русизъм, както се вижда от замяната на покрай него се срещат и случаи с . А сърбизмите сочат началото на турското робство, а не ХVІІ-ХVІІІ в. Много е вероятно, че фреските с вселенските събори са в свръзка с духовните събори, свиквани по времето на Йоана Александра. Наистина, за втория от тях, житието на св. Теодосия Търновски казва, че станал в (По изданието на В. Златарски, с. 25); но за първия не се казва нищо. По примера на събора от Борилово време можем допусна, че той ще да е станал в някоя църква. Това ще да е дало повод да се рисуват вселенските събори на църковните стени по времето на Йоана Александра и по-после. [обратно]

44. Всъщност наедно с олтарните, колоните са 6. [обратно]

45. Археологически и исторически изследования, с. 112. [обратно]

46. Ib. 105. [обратно]

47. П. Чилев, "Старата кондика на Търновската митрополия", Сп. на БАН, кн. III, с. 143. [обратно]

48. Вж. А. П. Лебедев. Исторія греко-восточной церкви под вдастію турок. Изд. второе, с. 308. [обратно]

49. СбНУ, т. І, с. 185. [обратно]

50. Берон. Археол. и истор. изследв., с. 107. [обратно]

51. Бълг. преглед, г. ІІІ, кн. ХІ, с. 150. [обратно]

52. Ив. Шишманов. Нови данни за историята на нашето възраждане. - Бълг. преглед, г. ІV, кн. ХІ, с. 63. [обратно]

53. Писмо от Райна Поповича в Училищ. преглед, г. VІІІ (1903), кн. VІІІ-ІХ, с. 624. [обратно]

54. Нови данни... - Бълг. прегл. Г. ІV, кн. ХІ, 57-64. [обратно]

55. Библиотека "Д-р Ив. Селимински", кн. I,с. 55. [обратно]

56. [П. Р. Славейков. Съчинения. Т. 2, с. 125.] За тази корона споменува и Берон, който казва: "Но една или пó много святотатски ръце са ограбили тая корона и й са отнели много от тие драгоценни камани." (Археологически и исторически изследованни, с. 114.). [обратно]

57. [П. Р. Славейков. Съчинения. Т. 2, с. 118.]. [обратно]

58. "То же самое должен сказать и о мощах св. Льва война. Известно, что прежде они находились в том месте, где ныне торчит мраморный камен, и перенесени были тайно в недавнее время в Царьград, где тамошніе Болгаре напали на следы их и узнали, что они носят уже Греческое наименованіе..." ("Открытія в древней столице болгарской, Тернове", с. 26). [обратно]

59. Чилев. Старата кондика на Търновската митрополия. - Сп. на БАН, ІІІ, 152. Посочената дата 1722 г. е погрешна, трябва да е 1792. [обратно]

60. Ib. 159 стр. [обратно]

61. Ib., с. 160. [обратно]

62. Известия на Историч. дружество, ІІІ, с. 57. [обратно]

63. Летопис на поп Йовча. - СбНУ, кн. ІІ, 312. [Писахме да се знае. Приписки и летописи. Съст., коментар и бел. В. Начев и Н. Ферманджиев. С.: ОФ, с. 289.]. [обратно]

64. Византійскій временник, 1907 г. вип. I, 204. [обратно]

65. Пази се в Етнограф. музей в София. [Сходни данни за съдбата на библиотеката на Васкидович ("най-богатата, разнообразна и ценна лична библиотека на българин в пределите на българските земи преди Освобождението") вж. и: Кръставо, Т. Неофит Хилендарски Бозвели и Емануил Васкидович - съавтори в "Славяноболгарское детоводство". В: - Неофит Бозвели и българската литература. С.: БАН, 1993, с. 113, 120. Тук и библиография.]. [обратно]

66. За жалост, поради стичането на неблагоприятни обстоятелства, не можахме да се снабдим с препис или фотография от списъците, запазени в старата кондика. [обратно]

 

 

© Юрдан Трифонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.07.2006
Юрдан Трифонов. Избрани студии. Варна: LiterNet, 2006-2014

Други публикации:
Юрдан Трифонов. Преданието за изгорена старобългарска библиотека в Търново. // Сп. БАН, 14, Клон историко-филологически и философско-обществен, 1917, № 8, с. 1-42.