Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТНОШЕНИЯТА НА СРЪБСКАТА ИПЕКСКА ЦЪРКВА КЪМ ОХРИДСКАТА В НАЧАЛОТО НА ТУРСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО

Юрдан Трифонов

web | Избрани студии

Състоянието на православните църкви на Балканския полуостров и техните взаимни отношения около началото на турското владичество все още си остават ненапълно разяснени. Така за Влашко по-старите историци (Голубински, Мелхиседек и др.)1 мислеха, че по време на воеводата Мирчо Велики2 и на цариградския патриарх Антоний3, между 1389 и 1394 г., е зависело църковно от охридския архиепископ, макар че преди това е зависело от Цариградската патриаршия. Причината да мислят така бе тая, че в протоколите на Цариградския синод е запазено копие от недатирано писмо, поместено между документи от 1389 и 1394 г., в което патриарх Антоний пише до κῠρ Μῆρξος, че не може да отменява решението на "вашия охридски архиепископ" по някакво брачно дело, а всички мислеха, че под Μῆρξος се разбира влашкият воевода Мирчо. Но покойният К. Иречек успя да издири, че под κῠρ Μῆρξος се крие не влашкият воевода Мирчо, а дребният сръбски княз в Албания Мркша Жаркович, който през 1391-1414 г. е владял градовете Валона, Химара и Берат и който поради това наистина е зависел от охридския архиепископ. За Молдова отначало се приемаше, че е зависела от Охридската архиепископия още по времето на воеводата Юга Кориятович (1374-1375 г.), защото в един прибавен от монаха Мисаил пасаж в летописа на Уреке се казва, че воеводата Юга поставил за митрополит Теоктиста с благословението на охридския патриарх, а този Юга погрешно се отъждествяваше с Юга Кориатовича, понеже друг молдовски воевода с такова име не е съществувал. Но отпосле се разясни, че монах Мисаил е предал погрешно съобщението на по-стария, тъй наречен Путненски летопис, гдето се говори не за Юга, а за деспота Георги, който не е никой друг, освен Георги Бранкович. Според това съобщение ръкополагането на митрополита Теоктиста станало в господаруването на воеводата Александрел, който умрял в 1454 г. Затова сега се приема, че Теоктист е бил посветен от патриарха Никодима, чието име се среща в сръбските извори около 1445-1453 г. Но в 1452 г. е споменат в един надпис (на манастирска църква при с. Лешани) и охридски архиепископ Никодим, та се явява въпрос дали молдовският летопис има предвид единия, или другия Никодим и следователно дали Молдовската църква е зависела от Ипек4, или от Охрид. Освен това, има запазени две писма, разменени между охридския архиепископ Доротей и молдовския воевода Стефан Велики5, с дата 1456 г., а по индикта (14) - 1466 г. В първото от тях воеводата моли архиепископа да изпрати хора, които с негово благословение да поставят митрополит вместо починалия Висарион, понеже далечината до Охрид и водените тогава войни на запад не му позволявали да изпрати лице, което да бъде ръкоположено от него. Във второто писмо архиеп. Доротей отговаря, че и нему е невъзможно да изпрати свои хора, защото сам той трябва да се пресели, по заповед на султан Мехмеда ІІ, в Цариград поради крамоли между охридските първенци (боляри) и клира, затова му изпраща писмено благословението си и дава позволение ръкополагането на Висарионова приемник да се извърши от тамошните епископи, като повикат и влашкия (унгро-влахийския) митрополит Макарий, който също бил подчинен на неговата архиепископия. Затова всички по-стари историци приемаха, че в половината на ХV в. Молдова е зависела църковно от Охрид. Но в 1913 г. румънският историк и славист Богдан6 обяви въпросните две писма за фалшификат. При всичко това, той приемаше, че в молдовския летопис става дума за охридския Никодим, който е бил наречен "сръбски", защото румънските писатели не са прокарвали разлика между южните славяни, а са ги наричали все "сърби". Неговото мнение за църковната зависимост на Молдова от Охрид се споделяше и от другите румънски историци. Оставаше необяснено само това, кога и как е била прекъсната тази зависимост. Ала миналата година младият гръцки учен Ласкарис обнародва в Bulletin-a на историческия отдел от Румънската Академия на науките7 студия под заглавие "Ioachim, métropolite de Moldavie, et les relations de l’église moldave avec le patriarcat de Peć et l’archevêché d’Achris au XV siècle", в която изказва убеждението си, че Молдовската църква никога не е зависела от Охридската архиепископия, защото патриарх Никодим, който е ръкоположил митрополита Теоктиста, не е имал нищо общо с Охрид, и че молдовската традиция за зависимост от Охридската архиепископия се дължи на легенда. Това убеждение на Ласкариса, което напълно отхвърля досегашните възгледи за отношенията между Молдовската църква и Охридската, се нуждае от оценка; а последната може да се направи както трябва само ако се разясни какви са били отношенията на Сръбската църква към Охридската по време, когато Сърбия е паднала под турците. По-раншните историци са мислили, че основаната при Душана8 Сръбска патриаршия е просъществувала до 1766 г., когато е била подчинена под Цариградската. Но в 1868 г. проницателният издирвач на сръбското минало архим. Ил. Руварац9, като прегледал съобщенията за сръбските патриарси, дошел до заключение, че през цял век не е имало сръбски патриарси и че следователно Сръбската църква през това време не е била самостойна, а е зависела от Охридската архиепископия. Унищожаването на Сръбската патриаршия според него е станало след окончателното падане на деспотството под турците (1459 г.). Повечето учени приеха мнението на Рувараца, което и сега преобладава в историческата книжнина. Ала в 1912 г. ние, като прегледахме известията за Сръбската патриаршия, дойдохме до заключение, че мнението на Рувараца е вярно само в онази си част, гдето гласи, че тази патриаршия е била съединена с Охридската архиепископия близо един век, но че съединението на двете църкви е станало не след окончателното падане на деспотството, а по-рано, около 1446 г., и то така, че патриарх Никодим е станал същевременно и охридски архиепископ10. Нашето мнение досега е разгледано само от Ласкариса в споменатата негова студия, но не изцяло, а само в оная му част, гдето доказваме, че архиеп. Никодим, споменат в надписа на Лешанския манастир (в Долна Дебърца) от 1452 г., и патриарх Никодим, често споменуван в сръбските извори около това време, са едно и също лице. На първата част от нашата статия, гдето разглеждаме доказателствата на Рувараца, той не се е спрял, макар да се е убедил, какво тия доказателства не са достатъчни да се приеме, че Сръбската църква се е подчинила под Охридската едва след завладяването на деспотството от турците ("il faut en effet avouer que ces arguments ne sont pas suffisants pour prouver que l’Eglise serbe a été soumise à l’archevêché d’Achris après la conquête du despotat de Serbie par les Turcs").

В 1922 г. П. Костич обнародва в Споменник Српске Кр. Академjе (кн. LVI) 6 документа на сръбско-славянски език относно опита на смедеревския митрополит Павел да възобнови Ипекската патриаршия. Тия документи дадоха повод на сръбския академик Л. Стоянович11 да се яви с ново мнение по въпроса, изказано в статията му Српска Црква у међувремену од патриjарха Арсениjа ІІ до Макариjа (ок. 1459-63 до 1557 г.)12. Според неговото мнение Сръбската църква е била подчинена чрез султански ферман на Охридската едва в 3-та десетина на ХVІ в., а дотогава, макар да е била обезглавена, т.е. да не е имала патриарх, не е била под чуждо управление. Ласкарис намери доказателствата на Стояновича за недостатъчни, но не ги разгледа подробно и заяви, че при досегашните извори въпросът за времето, когато Сръбската църква е била подчинена под Охридската, не може да бъде решен положително и че "на бъдещите издирвания остава да решат кое от двете положения (на Рувараца и Стояновича) е по-близо до истината"13.

Според нашето мнение обнародваните досега извори не са така недостатъчни, както ги представя Ласкарис. Нека забележим, че и той, и Стоянович съвсем са пренебрегнали важната кореспонденция на охридския архиепископ Матей и неговия приемник с неозначени по име цариградски патриарх и император (без съмнение Мануил ІІ, 1391-1425 г.), обнародвана от Г. Баласчев в Минало, год. І, кн. 1 и 2; освен това, новите документи, напечатани в Споменик, кн. LVІ, относно борбата между Павла Смедеревски и архиеп. Прохора, Ласкарис не е използувал никак, а Стоянович ги е разгледал набързо. Не са използувани още и много от приписките, събрани от Стояновича в 6-те книги на негова сборник Стари српски записи и натписи. Най-после въпросът за отношенията на Сръбската църква към Охридската не бива да се разглежда съвсем отделно от въпроса за положението на Търновската, което положение донегде е било аналогично с онова на Сръбската църква. А понеже ние писахме както по въпроса за унищожаването на Търновската патриаршия14, така и по онзи за съединението на Ипекската патриаршия с Охридската архиепископия15, считаме се задължени да разгледаме по-обстойно въпроса за отношенията между Сръбската и Молдовска църкви към Охридската в ХV и началото на ХVІ в. и да направим оценка на съображенията, въз основа на които Стоянович и Ласкарис са съставили своите мнения. Трябва да посочим, че нашите статии са останали съвсем неизвестни на Стояновича, та много от изтъкнатите в тях факти са избегнали от вниманието му; но това обстоятелство има и положителна страна: тя е, гдето показва, че, макар той да е вървял по друг път и да си е служил с други извори, пак е дошел до аналогични заключения с нашите относно липсата в ХV в. на по-сетнешната централизация в църковното управление.

 

* * *

Ще захванем от Сръбската църква, понеже правилното решение на въпроса за нейните отношения към Охридската дава възможност да се схване по-добре и онзи за Молдовската. Както се спомена по-горе, Ил. Руварац, който пръв е обърнал внимание върху липсата на ипекски патриарси от половината на ХV до половината на ХVІ в., е дошел до заключение, че след падането на сръбското деспотство Ипекската църква е била подчинена под Охридската. Според нашето мнение тя не е била подчинена, а е била съединена с последната, и то не след падането на деспотството, а по-рано; а по мнението на Л. Стоянович, сръбските епархии са продължавали да живеят свой отделен живот, неподчинени на чуждо управление, дори до третата десетина на ХVІ в. Явно е, че ако последното мнение излезе истина, първите две, които приемат, че е имало връзки между Сръбската църква и Охридската до това време, падат. Наистина, и според Стояновича, през цял век не е имало сръбски патриарси; но самостойна църква може да бъде и без патриарх, както е била напр. Руската от 1448 до 1589 г. Ето защо мнението на Стояновича трябва да бъде подложено на по-подробна оценка. А понеже то е било съставено до голяма степен въз основа на обнародваните в Споменик, кн. LVІ, документи, ние ще разгледаме най-напред тях.

Въпросните документи се състоят от 2 послания и 4 решения. Те не са дошли до нас в първоначалния си вид: посланията и едно от решенията (на четиримата патриарси) са били написани най-напред на гръцки, а след това са били преведени на църковно-славянски (сръбска редакция), на който са били написани и решенията на Охридските събори. Едните и другите ще да са били преписани един или повече пъти, докато попаднат в книгата, гдето ги е намерил Костич16. Че преписването не е било много внимателно, показват ни срещаните в тях грешки: а) в отделни думи: велко (вм. велико, в края на док. IV), семы (вм. есмы, I док.), ѡ (вм. ѿ) всехъ ихъ избавитъ господъ (I док.), доврѣ (вм. добрѣ II док.) и ѹ анатемѹ неѡгрѣшимѹ (вм. неѡтрѣшимѹ, V док.), благословї (вм. богословїа) тъзоименитїи Іоанъ (I док.), распънаихъ (вм. распъншихъ, IV док.) и пр.; б) случаи от неправилно съгласуване: и прочеехоименитихъ (вм. прочиихъ именитыхъ) людiи (IV док.), или бѹдѹтъ (вм. бѹдетъ) митрополитъ или епископъ (IV док.), въ сiе (вм. сихъ) четирѣхъ постѣх (IV док.) и пр.; в) безсмислени фрази, които изглежда да се дължат на изпуснати думи, напр.: и кои инокъ имат близъ инокинмъ (IV док.). Несъмнено изпущане трябва да приемем за онзи пасаж от док. V, в който се привежда едно правило на Картагенския събор. Той е напечатан така: "к҃. еже и деветое Карѳагенскаго събора правило иже за небрѣженїѥ ѿ приобщенїа ѿлѹченъ" и пр. (с. 37, стълб. 1). Издателят е схванал началото така "двадесетое еже и деветое", що би значило: 20-то правило на Картагенския събор, което е еднакво с деветото. Но това схващане е несполучливо, защото 20-то правило на Картагенския събор по съдържание не подхожда към поведението на съдения в Охрид Павел (то говори за женитба на църковни четци) и няма нищо общо с вярно посоченото 9-то правило на същия събор. Дори ако четем първите думи, както трябваше да бъдат напечатани: "ке҃. (двадесеть петое) же и деветое...", пак няма да получим първоначалната редакция, защото и 25-то правило на Картагенския събор не говори за отлъчените от общение клирици, а изисква при ръкополагане на епископи или какви да е клирици да им се напомнят решенията на съборите, за да ги не нарушават. Смисъл добива разглежданият пасаж само ако се допусне, че след думите .ке҃. (=двадесеть петое) е следвало "светыхъ апостолъ", защото наистина 25-то апостолско правило говори за лишение от сан на сгрешили епископи или други клирици, но без отлъчване от църквата. Впрочем нито това правило, нито правило 20 или 25 на кой да е друг събор не отговарят буквално на въпросния пасаж, защото правилата, приведени в решенията и на трите Охридски събора против Павла Смедеревски, са предадени не буквално, а с общи думи. Не е невъзможно някои думи в документите да са били несполучливо прочетени и от самия издател. Но, макар че тези документи не са достигнали до нас в първоначалния си вид, те не губят значението си, защото грешките им не са съществени. Това излиза наяве, особно като се сравни документ II, който представя решение ("сѹжденїе"), издадено през септемврий 1530 г. от четиримата източни патриарси - александрийския Иоаким, антиохийския Михаил, иерусалимския Иосиф и цариградския Иеремия, с определението или решението (ἀπόφασις), подписано само от цариградския патриарх Иеремия пак в септемврий 1530 г., което биде напечатано най-напред от руския канонист А. С. Павлов17 и препечатано от Ил. Руварац в Гласник, кн. 47. Сравнението показва, че новоиздаденото "сѹжденїе" на четиримата патриарси е доста точен превод на Иеремиевото решение (ἀπόφασις), само че в първото Прохор е наречен блаженѣишїи архїепископъ Новїе Iѹстїнїанїе патрїархъ иже ес(ть) Охрїдскїи, а в гръцкия текст на второто стои "μαϰαρίώτατοϛ Αρχιεπίσκοπος της Πρώτης ’Ιουστινιανῆς, ἤτοι τῶν ’Αχριδῶν". За титлата "патриарх" в "сѹжденїе"-то на четиримата патриарси ще говорим по-долу; тука ще забележим само, че думите "Новїе Iѹстїнїанїе" ще да са се явили по подражание на думите Νέας Ρώμης в титлата на цариградския патриарх.

По хронологичен ред разглежданите документи трябва да се наредят така. На първо място трябва да се постави решението ("сѹжденїе") на I Охридски събор против смутителите на реда в архиепископската диоцеза. То е турено на четвърто място в ръкописа, а от Стояновича - на второ, но всъщност предхожда по време всички други документи, защото носи дата 7037 г. от сътв. на света (= 1529 или 1528, в зависимост от непосочения месец). Макар че съборът е бил предизвикан главно от своеволните постъпки на митроп. Павла Смедеревски, неговото име дори не е споменато в решението; същият събор е разгледал и много други неуредици, които се срещали низ епархиите. На второ място трябва да дойде посланието на александрийския патриарх Иоаким до архиепископа Прохора, писано в мес. орармѹтеа, т.е. в египетския месец pharmuthi, който е продължавал от 27 март (по юлианския календар) до 26 април18. Патриархът бил отишел по Великден на поклонение в Иерусалим (по обычаю прїидохомъ въ светыи градъ Їерѹсалїимъ съвръшитїи светое въскрьсенїе господа и бога и спаса нашего)... Годината не е посочена, но от индикта (3-ти) се вижда, че това е било в 1530 г. (Великден тогава е бил на 17 април). Там той за пръв път чул за опита на Павла Смедеревски да възстанови Сръбската патриаршия от сърбина иеромонах и духовник Герман, който също така бил отишел на поклонение в Иерусалим. Вече на трето място иде писмото на същия александрийски патр. Иоаким до архиеп. Прохора, което в ръкописа и от Стояновича е турено на първо място. И в него годината на написването липсва (посочени са само месецът и денят - 15 юний); но тя не може да бъде друга, освен 1530, защото когато било писано писмото, вече имало общо съгласие (между кои не е казано, но явно между патриарсите) да се даде морална подкрепа на архиеп. Прохора: въси съложихомъ се писатїи обще к твоеи добродѣтелнои волїи разѹмѣвше ѿ многыхъ, паче же ѿ вселенскаго патрїарха Константин града ки(р) Їеремїю... и съмѹщенїе еже иматъ твоа епархїа; а решението (сѹжденїе) на четиримата патриарси носи дата 1570, септемврий. Когато патр. Иоаким писал по-предишното си писмо в април, той бил чул за несъгласията в Охридската църква само от иеромонаха Германа, а преди да напише писмото си в юний, бил слушал за същите от мнозина, а особено от цариградския патр. Иеремия, с когото и ще да са се споразумели най-напред да подкрепят Прохора. На четвърто място трябва да се тури решението на патриарсите, което в ръкописа стои на второ. След него, на пето място, иде решението на II Охридски събор от 13 март 1532 г., което и в ръкописа стои пак на пето място, и най-после, на шесто място, остава решението на III Охридски събор от 20 юний 1541 г., на който присъствували още антиохийският патриарх Михаил и иерусалимският Кирил. Последните наедно с Прохора поставили имената си начело на решението. Че този документ не е бил изпращан като послание, се вижда не само от това, че е издаден и от името на самия Прохор, но още и от това, че в него няма думи за изпращане, каквито има в решението на четиримата патриарси: "и подаде се светѣй архїепископїи Охридскои". Самото му съдържание, както и вървежът на борбата между Павла и Прохора, който вървеж ще се съобщи по-долу, показват, че изложеното в него решение не е на II събор, а на друг, много по-сетнешен, който станал по заповед на самия султан: повелѣнїемже силнаго цара паки Охридскїе цръкве прѣдстателство и енорїа съвокѹплѥнїе съедин(и)т се, коже быстъ и прѣжде не тъчїю, нъ и съборѹ събрати се еже о Павлѣ изложенїю (грешка вм. низложенїю) по чинѹ архїепископскомъ повелѣвъ. По силата на султанската заповед в Охрид се събрали митрополитите и епископите, па ще да са присъствували и двамата патриарси, които, види се, преди това са били дошли в Цариград, отгдето са били поканени от Прохора да отидат в седалището му. В решението е казано: Темже божествнїи и свещенiи съборъ благодатїю пресветаго дѹха обрѣтающихъ въ епархїи Охридскїе цркве Пръвїе Iѹстїнїанїи всеосвещениїихъ митрополїтъ и боголюбезныхъ бивихъ епископъ съборнѣ оубо сънидохомсѧ... (с. 38, стълб. 1). На събора било прочетено и послание от цариградския патриарх Иеремия; а във II събор такова послание не е било четено.

Против пълната автентичност на IV документ изглежда да говори несъответствието между споменатите в началото му патриарси Михаил Антиохийски и Кирил Иерусалимски и ония, които църковно-историческите съчинения посочват за патриарси в 1541 г. Стоянович казва, че, според Лекиена, в тази година иерусалимски патриарх е бил Герман II (1534-1579), а антиохийският Михаил е бил сменен в 1540, та не е можел да подписва акт от 1541 г. За да обясни това несъответствие, той допуща, че е възможно, в год. з҃.м҃.ѳ҃. последното ѳ да е погрешно прочетено от преписвача вместо а, та годината да е била всъщност 1533; но сам посочва, че на това предположение се противопоставя обстоятелството, че Лекиен никак не споменува иерусалимски патриарх Кирил, па се не споменувал, уж, и цариградският Иеремия (всъщност, както се каза, негово послание е било прочетено на събора). Стоянович допуща, че в случая Прохор е направил фалшификация, но намира последната за маловажна. Според нас няма никакво основание да се допуща фалшификация от страна на архиеп. Прохора в имената на патриарсите, защото тя би била безцелна и само би го изложила пред митрополитите и епископите, па и пред божегробските поклонници, които добре са знаели името на иерусалимския патриарх; освен това фалшификацията би дала и оръжие в ръцете на противниците му. По-вероятно е да се допусне, че сегашните ни сведения за патриарсите през първата половина на XVI в. са непълни. За такава непълнота говори напр. обстоятелството, че между 1493 и 1579 г., т.е. за един срок от 86 г., се посочват само двама иерусалимски патриарси Доротей Аталас и Герман II19, когато е известно, че през същия срок в Цариград е имало 16 сменявания на патриарси.

И така, във въпросните документи трябва да съглеждаме не фалшификация, а дребни грешки. Те изнасят доста нови сведения относно положението на Охридската архиепископия в първото тридесетилетие на XVI в. и затова трябва да бъдат използувани. Досега ги е разгледал само Л. Стоянович и въз основа главно на тях и на някои други извори, които ще се споменат по-долу, е формулирал следните положения: 1) Сръбската църква от пропадането на държавата и от смъртта или напущането престола от патр. Арсения II дори до третината на XVI в. е останала обезглавена, но не е попадала под чуждо управление; 2) в третата десетина на XVI в. тя е била подчинена чрез султански ферман на Охридската архиепископия, която може би и сама едва тогава е била призната за самостойна ("коjа jе можда и сама тек тада призната као самостална"); но присъединяването й към последната, поне изцяло, не е могло да бъде прокарано поради отпора на сръбските архиереи, и 3) поради въвеждането на новия ред, настъпила е борба между признатата от държавата Охридска архиепископия и непризнатата Сръбска църква, която борба е траяла до 1557 г. и едва тогава е била прекъсната от Мехмеда Соколовича с признаването Сръбската църква за самостойна20.

Като е формулирал първото положение, Стоянович, естествено, е трябвало да обясни защо, като не е попаднала под чуждо управление, Сръбската църква е била обезглавена, т.е. лишена от върховния си иерарх (патриарха), а Охридската е запазила своя архиепископ. Тази разлика той обяснява с обстоятелството, че Охридската църква не е била свързана с никаква държавна организация, докато, напротив, Сръбската е била съставна част от държавата, та затова, когато последната се е уголемявала, и църковната организация се е разширявала с нови области, и сръбските владици са заемали мястото на гръцките, и обратно. Само във времето на Душана е имало две църкви в държавата - Ипекска и Охридска, но в последната не са влизали епархиите, които по-рано (т. е. преди Душана) са били усвоени от сърбите (с. 122). Така трябва да е било според него и по времето, когато турците почнали да завладяват сръбската държава: отделни епископи са отпадали от Ипекска патриаршия и над тях механически е почнал да разширява властта си охридският архиепископ. За да докаже тясната зависимост на сръбската църковна организация от държавната, Стоянович посочва, че след смъртта на патр. Сава IV, която се случила в 1375 г., когато Душановата държава вече била се разпаднала, станало много трудно да се събере събор за поставяне нов патриарх. И когато такъв бил събран и бил поставен за патриарх Ефрем, неговата власт, както и оная на неговите приемници, едва ли се е простирала по на юг от държавните граници на Лазара и Вука, а по-късно на Стефана Лазаревича21 и Георги Бранковича22. Когато пропаднал и този остатък от някогашната велика сръбска държава, пропаднала и организацията на Сръбската църква (с. 123). Но, ако Сръбската църква да е била тъй тясно свързана с държавата, трябваше патриарсите до окончателното падане на последната да се намират все в нея, а те са продължавали да стоят в Печ, който са напущали само временно при бъркотиите на първите турски нашествия. Щом областите се успокоявали, макар да се намирали под турска власт, патриарсите се връщали в Печ. Както показахме на друго място23, има само един случай, когато патриархът е престоял по-дълго време в столицата. Това е било във времето на патр. Никона, който бил избягал от турските притеснения. Че неговото живеене в тогавашната столица Белград е било временно, вижда се от думите на Константина Костенечки, че патриархът му възложил да напише биографията на Стефана Лазаревича, когато дошел в столицата (тамо томоу тогда пришьдьшоу)24. В деспотуването на Лазара [II] Бранковича25, което главно трябва да се има предвид, когато става дума за извършена по време на турското завладяване промяна в положението на църквата, патриархът не е живял в столицата Смедерево и изобщо в деспотството и не е взимал участие в държавните работи. И след смъртта на Лазара Бранковича (20 януарий 1458 г.), когато било учредено регентство, патриархът нито е участвувал в него, нито се споменува да е действувал при учредяването му. През последните години на деспотството земите на юг от Сръбска Морава, наедно с патриаршеското седалище Печ, са били в ръцете на турците. Когато последните се настанили в тях, патриарх бил Арсений II, който е светителствувал не след Никодима, а преди него; тогава те не унищожили патриаршеството, а само му наложили "великѹ дацїю", или "велики датак". А от всичко изложено следва, че затова, защо Сръбската църква е престанала да съществува като отделно цяло от Охридската, трябва да се търсят по-други причини, отколкото неразривната уж връзка между църковната организация и държавата, която връзка турците не можели да оставят непокътната.

Сега да се спрем на твърдението, че наедно с турското завладяване над отделните епископии механически е почнала да се разширява властта на охридския архиепископ. То може да значи само едно, именно, че турското правителство е било съвсем индиферентно към църковните работи. И наистина, според Стояновича, вътрешното положение на турската държава дори до Сюлеймана Великолепни не е било сгодно за уреждане на църковните отношения у покорената рая. Сгода за такова уреждане настанала едва в царуването на този султан, който, покрай много други епитети, носи и прозвището "кануни" (законодател). А всъщност турското правителство, начело със султаните, нито е било индиферентно към църковните работи в държавата си, нито е оставило оправянето им чак до царуването на Сюлеймана, а ги е уреждало така, както е уреждало и работите на мохамеданските учреждения. Още при завладяването на България много имоти са били завещани от благочестиви мюсюлмани на джамии, училища и различни благотворителни заведения, и завещанията им не само са бивали редовно заверявани от съдебните власти, но понякога са бивали оформявани и със султански фермани. Така завещанието за карловския вакъф е било заверено още на 8 април 1399 г.26; а в допълнението към завещанието за плевенския вакъф, което допълнение е писано в 1505 г., се казва: "Този свещен шериатски акт (ваквиет-нааме), щом се състави, написа и одобри от мютевелията Хасан бей, а тъй също и от шериатския съвет, поднесе се на одобрение и санкциониране на великия султан и император Баязид II и пр.27. А че и работите на православните са се уреждали с фермани и от същия Баязид II, па и по-рано, за това имаме несъмнени доказателства. Така в 1506 г. е бил издаден ферман пак от този султан на името на ипекския кадия, в който ферман се казва, че "ипекския митрополит Иоаникий, като дошел при него (султана) в Стамбол, изложил в просба (арзухал), какво отдавна време наследството на умрели в манастирите калугери, попове и митрополити всякога е принадлежало на църквата, и духовните завещания всякъде са били изпълнявани, а сега се появявали някакви наследници, които отнимали онова, що се падало на църквите, и с това погазвали духовните завещания"; поради тази просба бил издаден ферман, с който се заповядва да се изпълняват духовните завещания28. А щом дребни материални интереси на църквата са се уреждали с фермани, как може да се допусне, че преди Сюлеймана архиепископите и митрополитите ще са изпълнявали длъжностите си без формално разрешение от страна на Портата, т.е. без ферман? И наистина, вече в писмото на непосочен по име цариградски патриарх до охридския архиеп. Матей от началото на XV в. (около 1416 г.), обнародвано от Баласчева, Охридската архиепископия се представя като силна поради поддръжката на светската власт (разбира се, турската): "(Между духовните) именно е силен не онзи, който разполага със светската власт (ὁ ἐξουσίαν ἒχων ϰοσμιϰήν) и чрез нея притеснява другите, а онзи, който има на своя страна правото и на когото помагат свещените канони."29. Като не искал да се мисли, че си служи само с друговерна власт, архиеп. Матей издействувал признание за новите граници на своята архиепископия, след включването в тях на Софийската и Видинската епархии, и от византийския импер. Мануил30. И в послесловието на кратовеца писар (дяк.) Димитър от 1466 г. се казва, че, след преселването на архиеп. Доротея в Цариград, което преселване станало по заповед на Мехмеда II, прѣемникь прѣстолѹ ѡхрїдьскомоу ѹстраает се кирь Марко, патрїархъ бывьш кѡнстаньтїн града, повелѣнїемь царьствоующаго31. Разбира се, че Мехмед II е поставил по-предишния цариградски патриарх Марко за охридски архиепископ не с устна заповед, а чрез ферман. Че турците не са се държали индиферентно към църковните работи в новозавладяваните от тях земи, показва ни и споменатото вече съобщение в списъка на сръбските патриарси, според което при патр. Арсения II, когато била пленена и покорена сръбската земя, "наложише тѹрци великѹ даці҃ю (resp. датак) на патриаршкоую власть."32. От него се вижда, че, макар турското правителство да не се е бъркало много във вътрешния живот на църквата, не е пропущало да извлича материални облаги от нея; а щом имало патриаршески данък, той не е можел да не бъде определян с ферман, и църквата не е могла да бъде оставяна безпомощна в групирането на намиращите се под турската власт нейни епархии, от които е трябвало да се прибира плащаният на хазната данък.

От гореказаното се вижда, че властта на охридските архиепископи е можела да се разпространи над Сръбските епархии не "механически", а със знанието и позволението на турската власт. Не по-малко безосновно е и твърдението на Стояновича, че разширяването на тази власт е ставало вероятно непосредствено, а не чрез епископите, поставяни от самия архиепископ ("и то вероватно непосредно, а не преко епископа коjе jе сам постављао", с. 122). За да докаже това си твърдение, той посочва примера с Кратовската епархия, която архиеп. Доротей, според споменатото по-горе послесловие на писаря Димитра, обикалял в 1466 г., и в която, според Стояновича, тогава вече не е имало епископ, ("где тада jамачно ниjе више било епископа"). Но приведеният пример не доказва въпросното твърдение. Кратовско и тогава, както по-рано, па и по-късно повечето не е имало отделен епископ, а върху него се е простирала властта на щипския епископ и на кюстендилския ("коласийски" или "бански") митрополит. При това случаите, в които се споменува отделен епископ за Щип и Кратово, са повече от времето, когато Ипекската патриаршия е била наново възстановена. Важното тук обаче е друго, именно че Кратовско в 1466 г. не за пръв път е минувало под Охридската архиепископия и че за никакво разширяване на власт без посредството на епископите не може да става дума. Архиеп. Доротей пътувал низ диоцезата, за да я урежда и нагледва и, като минал през Кратово и се запознал с Димитра, в лицето на когото намерил опитен писар, помолил го да препише за архиепископията книгата Законник (както ще се каже по-долу, това била Синтагмата на Матея Властар33), ко да испишоу законникъ сѣи великои црьквы ѡхрїдьскои, прьвои ɪоустїанїи, защото в архиепископията въпросната книга се намирала само на гръцки, а не и на сръбски език. Най-после, каква нужда е имало Доротей да търси посредството на епископ, дори ако го е имало? Кратовско е паднало под турска власт не наедно с деспотството, защото е влизало във владението на Константина Велбужски ("Константинова земя"), което владение е изгубило автономните си права през втората четвъртина на XV в., без да е било ограбвано и разпокъсвано34, та от него не могат да се вадят доказателства за положението на Сръбската църква.

 

* * *

И така, охридските архиепископи са били легализирали положението си и са били назначавани с фермани още в началото на турското владичество. Какви са били тия фермани сега не знаем; но има основание да допущаме, че те не са съдържали изброяване на епархиите, а са говорили за архиепископската диоцеза като за цяло, па не са споменували нищо и за подчиняване на Сръбската църква под Охридската. За такова допущане имаме следните основания: 1) Ако във фермана на архиеп. Прохора да са били изброени поименно епархиите му, Павел Смедеревски не би могъл да отдели няколко от тях и да се прогласи за самостоен архиепископ и дори патриарх. 2) Има известие, че през второто патриархуване на Иеремия I между него и архиеп. Прохора имало спор на коя диоцеза принадлежи Сервийската (според Мелетия Атински, а според Малаксоса - Верийската) епископия, която по онова време била подчинена на Солунската митрополия. Архиеп. Прохор поискал да я отдели от последната и следователно от Цариградската патриаршия чрез светската власт: τοῦ ἀρχιεπισϰόπου Άχριδῶν Προχῶρου ϑελήσαντος διά τῆς ϰοσμιϰῆς ἀρχῆς ’ν ἀποσπάση τήν ἐπισϰοπήν Σερβίων ἀπὸ τοῦ Θεσσαλονίϰης ϰαί, συνεπῶς, ἀπὸ τῆς ϰυριαρχίας τοῦ οἰϰουμενιϰοῦ πατριάρχου (Γεδεών. Πατριάρχιϰαί πίναϰες, с. 503-4). За да докаже своите права, Прохор си послужил не със своя ферман, а със стари постановления и привилегии (ἀρχαῖαι διατάξεις ϰαί προνομίαι), които не могли да му помогнат35. Че и във фермана на цариградския патриарх по онова време епархиите още не са били изброявани поименно, показва ни разказът на Крузия за начина, по който патриархът успял да отбие претенциите на Прохора върху Сервийската епархия. Когато последният се явил пред дивана в Цариград и показал старовременните документи, па дал и 100 флорини харач за нея, патриархът се чудел какво да направи. Научили го да извади фетва, в която се казвало, че щом някой е стопанисвал имот повече от 100 години, не може да му се отнема. Патриархът показал пред дивана такава фетва (ἒδειξε τόν φετβάν) и доказал, че неговата църква е владяла въпросната епархия повече от 300 години. Заедно с това и той се задължил да плаща за нея като Прохора по 100 флорини, и спорът бил решен от пашите в негова полза36.

Тъкмо такива препирни са станали причина в по-сетнешните патриаршески и митрополитски фермани да се изброяват епархиите или дори казите. Така във фермана на ипекския патриарх Арсений, издаден от султ. Махмуд I в 1731 г., са изброени всички кази, които са влизали в диоцезата37. Във фермана на цариградския патр. Кирил от 1855 г. са посочени поименно както отдавнашните епархии на Цариградската патриаршия, така и ония, които са принадлежали до 1766 г. на Ипекската патриаршия. Във фермана на софийския митрополит Мелетий от 1669 г. са изброени казите на неговата епархия38, и т.н.

Но щом фермани са били издавани още от първите времена на турското владичество, защо в тях, ако не са били изброявани всичките епархии, да не е било споменато поне, че епархиите на Сръбската (Ипекската) патриаршия са били присъединени към Охридската? Според нашето мнение причината на това трябва да се търси в обстоятелството, че двете църкви са били съединени още преди окончателното падане на деспотството под турска власт. Към доказателствата, които приведохме за подкрепа на това мнение в споменатата вече наша статия Съединението на Ипекската патриаршия с Охридската архиепископия в XV в., намираме за потребно да приведем тук още едно, което ще ни бъде потребно и при разглеждане студията на Ласкариса. Него ни дава патриаршеската титла на охридските иерарси, употребявана редом с титлата "архиепископ". Всеки, който е преглеждал протоколите на Охридската архиепископия от XVII и XVIII в.39, знае, че в тях нейните иерарси се наричат ту архиепископи, ту патриарси. Така в акта за избора на архиеп. Григория от 8 август 1681 г. се казва, че той бил поставен на патриаршеския престол (ἐν τῷ πατριάρχιϰῷ Θρόνῳ)40; в акта от 1 август 1693 г. за избора на архиеп. Игнатия е казано, че бил поставен "за наш патриарх и архиепископ" (ἐνϑρονίσαντες Πατριάρχην ϰαί Άρχιεπίσϰοπον ἡμῶν)41. Като е забелязал и Гелцер, в заглавието на актовете се среща само титлата "патриарх". Обикновено се мисли, че тази титла, която охридските архиепископи са си прикачили през време на турското владичество, е тяхно самоволно дело, което се дължи на суетност и на желание да си придадат по-голяма важност. Така Гелцер бележи, че въпросната титла криела в себе си големи претенции (grosse Prätensionen in sich bergende Titel) и че Цариградската патриаршия е признавала за законна само по-скромната им титла "архиепископ" (Der Ptriarchat... с. 177). Заслужава обаче да се обясни как е станало, щото охридските архиепископи да почнат да си присвояват патриаршеска титла не по времето, когато са стоели на върха на силата си, напр. в XIII в. при архиеп. Хоматияна42, а когато са станали играчка в ръцете на турските големци, въпреки истината, че "нищета мѫжа смиретъ". Според нашето мнение охридските архиепископи са почнали да се наричат и патриарси и затова, защото с тяхната църква се е сляла и Ипекската патриаршия. По времето, когато султаните за пръв път захванали да им издават фермани, те вече са се наричали и патриарси, затова тази титла била усвоена от султанската канцелария. И наистина, в обнародваните досега фермани Охридската църква се нарича "патриаршия". Така се нарича тя например във фермана, издаден от султан Мустафа III в 1757 г., с който ферман се нарежда приемниците на умрели или сменени архиепископи да не се държат отговорни за частните дългове на последните. В него се казва: "От съдържанието на настоящия ми царски указ... ще разберете, че патриарх Методий, който е законен патриарх на Охрида и на казите и епархиите (по-право: селищата-ерлери), находящи се под юридическата духовна власт на Охридската патриаршия, е подал до славния ми императорски диван... писмена жалба. В жалбата си реченият патриарх заявява, че подир отстранението от патриаршеския пост на бившия патриарх-калугер Дионис, управлението на Охридската патриаршия било възложений върху тъжителя - патриарх" и пр.43 Вече в самото начало на фермана се казва, че той се изпраща до селищата и казите, които се намират под духовната власт на охридския патриарх (Охри патрикияги вакоѫ оланъ ерлеринъ ве казалари). Пак патриаршия е наречена Охридската църква и във фермана, даден на цариградския патриарх Кирил в септемврий 1855 г. В него са изброени 46 епархии на "бившата Охридска патриаршия" и се заповядва да не се допуща отделянето на Ипекската и Охридската патриаршии от Цариградската44. Като се знае колко султанската канцелария е била консервативна, трябва да се допусне, че употребяваната от нея титла "патриарх" за охридските иерарси се дължи на стара традиция, именно още на първите фермани, дадени на последните. Цариградската патриаршеска канцелария е пазела да не нарича тия иерарси с титла "патриарх", па и самите те, поради обстоятелството, че в старите хрисовули, с които са си служили да доказват своите права (от Василия Българоубиеца и подправената Юстиниянова), църквата им се нарича архиепископия, във външните си сношения обикновено са избягвали титлата патриарх, коята е преминала върху тях от Сръбската църква; но султанските фермани са я употребявали редовно. Затова, види се, тя е употребена и в славянския превод на решението (сѹжденїе), издадено от четиримата източни патриарси на архиеп. Прохора на 6 септемврий 1530 г.: Понѥже нын блаженѣишїи архїепископъ Новїе Іѹстїнїанїе патрїархъ иже ес(ть) Охрїдскї...45. В гръцкия текст на решението, подписан само от цариградския патриарх Иеремия, титлата "патриарх" липсва46. А щом патриаршеската титла на Охридската архиепископия е могла да бъде усвоена от нея, без да предизвика отпор от страна на другите патриаршии, особно на Цариградската, само поради съединената с нея Ипекска патриаршия не може да се приеме, че след настаняването на турците в сръбските земи епархиите на Ипекската патриаршия са съществували уединено, всяка за себе си, без да са били присъединени към Охридската архиепископия, както мисли Стоянович. Според него, "след смъртта на патриарха Арсения II не е имало вече организувана Сръбска църква, защото не е могъл да се събере събор, който да избере нов патриарх. Останалите след Арсения епископи и митрополити, било ония, които са били под негова власт, било другите, които са били вън от нея, са останали всеки за себе си, и когато някой умирал или е бил изгонван, седалището му или е оставало празно за дълго време, или пък и съвсем не е бивало попълвано" (с. 123). Че това не е било така, показва ни, между друго, и решението, издадено в септемврий 1530 г. от четиримата източни патриарси, за което се спомена по-горе. В него се казва, че Ипекската архиепископия, която по някаква нужда била отделена някога си от Охридската и станала автокефална за известно време (и въ самозаконїе наста даже до негда), не останала в това положение докрай, а пак била подчинена на последната: не ѹбо даже до конца прѣбыс(ть) нъ пакы цръквїи того подложи се и подклоненаа тои бис(сть)... ко Пек и вса сръбскаа земл светѣишее архїепископїе Охридскои Пръвои Іѹстїнїанїи, коже ѿ прѣжде и даже и до нын повиноваше се47. И в гръцкия текст на решението, издаден от патр. Иеремия, се казва: ϰαϑώς ϰαί ἀπ’ ἀρχῆς ϰαί ἒως τοῦ νῦν ὐπετάσσονιο48. Наистина, патриарсите не са знаели добре историята на Охридската и Сръбската църкви, но те не са можели да не знаят какво е било положението на тия църкви 15-20 г. преди написването на решението им, защото са били хора на възраст, а за един от тях (цариградския Иеремия I) се знае, че 10 г. преди това (1520-1522) е бил пак патриарх. Сръбските епархии са могли да останат уединени за малко време след погрома на държавата, но не за дълго. Дори ако тяхното духовенство не би се усетило само да влезе в общение с другите, за да обмислят положението си, самите охридски архиепископи, които са се придържали о теорията за идентичност на тяхната църква с някогашната Първа Юстиниана49, не са оставали пасивни, а са гледали да присъединят към нея всички епархии, за които са мислили, че им принадлежат по старите хрисовули. В този им стремеж те са бивали насърчавани и от примера на Цариградската патриаршия, която си е присъединила Търновската църква чрез морален натиск, па се е опитвала да подчини и Молдовската. Вече архиепископ Матей, като се възползувал от умиряването на турската държава след междуособната борба на Баязидовите синове, пътувал низ диоцезата си, в която включил и митрополствата Софийско и Видинско, макар че те през време на Второто българско царство не са влизали в нея. При пътуването си той ръкополагал и епископи в овдовелите епархии. За това свидетелствува неговият приемник (в писмото си до цариградския патриарх), който пише, че откак императорът и синодът признали границите на диоцезата му, Матей "смело отишел в подведомствените си епархии, като извършвал и ръкополагания" (ἐξῆλϑεν ϑαῤῥαλαίως ἐν ταῖς ῦπ’ αὐτοῦ ἐπαρχίαις χειροϑεσίας ποιῶν)50. Както видяхме по-горе, по епархиите е пътувал около 1466 г. и архиепископ Доротей, който при едно такова пътуване ходил в Кратово, гдето помолил писаря Димитър да препише за архиепископията славянския превод на Властаровата Синтагма. Че пътуването не е било само до Кратово, показват ни следните думи на Димитровата бележка: и об’ходещоу (Дородею) въсы и села и градовы по ѡбласти дрьжавы своее црькѡвнаа направлющоу, и вѣрные люди господьніе въ вѣрѣ потврьждающоу51. Можели ли са такива деятелни архиепископи да оставят Сръбските епархии да стоят уединени? А че писар Димитър е нарекъл в своята бележка архиеп. Доротея само "бльгарскїи" (блаженаго архїепископа бльгарскаго кѵр Дорѡѳеа), а не както е наречен той в писмото му до молдовския воевода Стефан - "архїепископъ прьвїе їѹстїнїанїе и вьсѣмь бльгарѡмь и срьбліемь, севѣрныимь странамь и прочиимь", това се дължи на обстоятелството, че Димитър се е придържал о терминологията на преписаната от него Синтагма на Матея Властар, към която е направена приписката. И наистина, в Синтагмата Охридската църква се нарича само българска: "О охридскомь иже и бльгарскы нарицаеть се кѵпрскомь же и иверскомь." (Περί τοῦ Βουλγαρίας, τῆς Κύπρου ϰαί τῶν Ίβήρων).

 

* * *

Нека да разгледаме известията, които са дали повод на Стояновича да мисли, че сръбските епархии са живели дълго време уединено, и то понякога без да се заместват умрелите или изгонените им архиереи. Такава е приписката към ръкописно евангелие в Хилендарския манастир от 1481 г., в която се казва, че книгата била написана, тогда владичьствѹющѹ новоосвещеномѹ митрополитоу белградскомѹ кѵрь Филоѳею52. Такова е и съобщението в Лѣтописьць господь срьбскыихь, че, след като Георги, синът на ослепения от турците деспот Стефан, станал в 1486 г. монах, повикал подир няколко време (около 1500 г.) софийския митрополит Калевит в гр. Купиник (Сремско), за да го ръкоположи за свещеник под име Максим53 - което показвало, че по-наблизо не е имало никакъв епископ (сравни Глас, LVI, 123). Но първото известие не може да докаже мнението на Стояновича, защото Белград по време на Максимовото ръкополагане не е бил в турски ръце, та, ако е имало "новоосвещен" митрополит, причината не трябва да се търси в разстройството на Сръбската църква, а в местни обстоятелства, които не са се дължели на разорение и разбягване. Белград е паднал в турски ръце едва при султ. Сюлейман Великолепни (29 август, 1521 г.). Освен това, епитетът "новоосвещен" може може да значи и това, че митрополит Филотей е бил ръкоположен наскоро, а не че епархията му е стояла от падането на деспотството до неговото посвещаване без митрополит. Колкото за повикването на софийския митрополит Калевит в гр. Купиник след 1486 г., то може да се обясни, както сме показали на друго място54, или с голямо разширение на Софийското митрополитство ("Велика Сардакия"), което ще да е обнемало по онова време и Нишко, или на роднински връзки между деспота Максима и митрополита Калевита. Най-после, за положението на Сръбската църква не бива да се вадят заключения от положението на пограничните с Унгария епархии, гдето борбата между турците, от една страна, и маджарите наедно с изселилите се в земята им сърби, от друга, още е продължавала. В случая трябва да се имат предвид главно епархиите, които са паднали под турците наедно с патриаршеското седалище Печ. Особно не трябва да се вземат предвид митрополити, които са били вън от Турция, каквито са били, покрай споменатия вече белградски Филотей (1481 г.), още милешевския Давид (1466-1470) в държавата на херцег Степана, и зетските (черногорски) Висарион и (след него) Вавила (1492-1495), за които говори Стоянович.

Много по-голямо значение от двете, разгледани по-горе известия, на които се е спрял Стоянович, имат ония, които говорят за архиепископи в сръбските земи в началото на XVI в. Той обаче ги е използувал без оглед към съществуването на такива и в българските епархии, затова е извлякъл от тях крайни заключения. Такова известие имаме от 1509 г. в една приписка към Октоих, писан "при всеѡсвещеннѣм архїепископѣ кѵр Іѡаннѣ вь местѣ ѿ них сьзданнѣи црькви ѹспѣнїа прѣсветїе богородице вь Трѣ(бинѣ)55. Друго подобно имаме от 1508 г. в приписка към житие на св. Сава, в която се казва, че то било писано "прѣдрьжещѹ прѣстоль светаго Саавїи прѣѡсвещенномоу архїепископоу кѵр Іѡваннѹ, игоуменоу же соущоу тогда вь домоу спасовѣ и светаго Саавїи бившоу іеромонахоу кѵр Гаврилоу. Понеже в същата приписка се казва, че книгата била писана повѣленїем иконоба (-ма) милишевскаго архiидїакона Василїа56, може да се мисли, че тук става дума за архиерея на Милешевската епархия, която няколко време преди падането на Херцеговина под турците е била присъединена към последната. В една приписка към Миней от 1524 г., писан в Требине (Херцеговина), се казва, че книгата била писана "прѣдрьжещѹ прѣстоль светаго Савы срьбскааго вьсеѡсвещенномоу митрополитѹ кѵрь Маркѹ, игѹменѹ же соущѹ тогда вь домѹ спасовѣ и прѣсветые богородице кѵрь Маркѹ іермонахѹ."57. Не е мъчно да се види, че и в приписката от 1509 г. (№ 404), и в тая от 1524 (№ 451), които са писани в Требине, в манастира "Св. Богородица", става дума за една епархия, на която архиереят е наречен еднаж "архиепископ", а друг път "митрополит". Коя е тази епархия, не е посочено изрично, но, понеже за архиепископа Иована се говори и в приписката от 1508 г. (№ 399), писана в Милешевския манастир, най-вероятно е, че "архиепископ" се е наричал архиереят на Милешевската епархия, в чието седалище - манастира "Св. Спас" - е бил гробът на св. Сава, поради което този архиерей се е наричал "прѣдрьжател прѣстола св. Савы". В тази епархия ще да е влизало и Требине, макар по-северните околии на Херцеговина да са съставяли особна епархия, чийто митрополит Висарион се споменува в 1517 г. в приписка № 453: вь дьни господина мѵтрополита землѥ Херцѣгове вѵрь Висариона. Дали Стоянович включва Требине в Милешевската епархия, или обяснява споменуването на архиепископа Иована в приписките на манастира "Св. Богородица" чрез упражняване от негова страна някаква върховна власт и над Херцеговинската митрополия, не се вижда от статията му. В последната е казано само това: "Двете тия приписки (№ 399 и 453) ясно показват, че в това време Иован не е бил херцеговински митрополит, а архиепископ, който е държал престола на св. Сава, докато херцеговински митрополит е бил Висарион" (с. 125). Но това не е толкова важно; по-важно е, че Стоянович смята милешевския архиепископ за съвсем независим иерарах, само защото е наречен архиепископ и държател на св. Савова престол. И наистина, като прави упрек на Рувараца, че в други случаи придавал голяма важност на приписките, а тука не ги взимал в същинския им смисъл, а ги извъртал, само защото считал за доказано, че Сръбската църква след падането на държавата е била подчинена на Охридската архиепископия, - той продължава: "между това всичките тия явно натегнати тълкувания падат, щом се приеме, че Сръбската църква, макар и непризната официално, все е живяла някак самостойно, ако не в Печ и в старите граници, то поне при гроба на Сава, и че властта на охридския архиепископ след падането на Сръбската държава, така механически и още непризната от държавата, се е разширила само върху южните сръбски епископи" (с. 122).

Последните думи на Стояновича до голяма степен изместят въпроса за положението на Сръбската църква в началото на турското робство, защото той вече търси свободна Сръбска църква в земи, които при турското завладяване са били вън от деспотството, като допуща, че Печ и близките до него епархии са могли да бъдат подчинени на Охрид още тогава; а, както се казва и по-горе, когато става дума за унищожаване или присъединяване на Сръбската църква, има се предвид на първо място патриаршеското седалище с близките около него епархии, а не отдалечените; но, и така да ограничим мнението на сръбския учен, то пак не може да се приеме, защото архиереят, който е имал седалището си в манастиря "Св. Спас" при гроба на св. Сава, не е бил независим (автокефален) църковен глава, а митрополит-архиепископ, т.е. митрополит с известно отличие, а може би и с по-голяма автономност. Такива митрополити в първите векове на турското владичество е имало няколко. Това се вижда и от решението на I Охридски събор, свикан да разгледа делата на Павла Смедеревски. В него четем: "И кто ли ѿ клирик цръковныхъ коѥ любо епископїи или архїепископїи по съмръти коего любо ѿ сихъ вишеречннихъ възмѣтъ что ѿ кѥли его... да ѥс(ть) проклѣтъ...58. Тук явно става дума за няколко епископии и архиепископии. Ето и други примери за това, че в първите векове на турското владичество е имало няколко архиепископи-митрополити. Подвързачът на едно евангелие и други книги в Студеница писал в 1543 г., че това било при "Вьсеѡсвещеннаго архїепископа кѵр Іѡсїфа" (прип. № 6260); а в 1543 г., и според Стояновича, Сръбските епархии вече са били подчинени на Охрид. Че тука става дума за митрополит-архиепископ, показва ни обстоятелството, че в 1532 г. под решението на II Охридски събор против Павла Смедеревски се е подписал "Мина, исплънителъ митрополита Студено", а под решението от 1529 г. на I събор се е подписал самият "митрополитъ стѹденчки" Никон59. В 1428 г., когато още Сръбската патриаршия е съществувала, скопският архиерей, в една приписка към пергаментен Пролог, е наречен архиепископ: В лѣт(о) s҃. ц҃. л҃. s҃. мѣсеца генар(а) iа҃. дьнъ прѣстависе в’сеѡсвещѣнни архїепискѹпъ скопски кѵр Маѳеи вь дьни господина Гюрга (прип. № 6123). Така е наречен скопският митрополит и в недатирана приписка към ръкопис от XIV в.: Кроткомѹ, драгомѹ ми братѹ Мирославѹ, архїепископѹ скопскомѹ (прип. № 4615). Едва ли може да има съмнение, че на този митрополит се е давала и титла "архиепископ", за да му се даде особно отличие като на прототрон60. Същото отличие е било разпространено и към други митрополити, особно поради издигането на седалищата им в политическо отношение. Така, кюстендилският митрополит, дори когато е бил включен в Ипекската патриаршия, се нарича архиепископ. В една приписка върху Петогласник, писана в с. Ослокощица в 1644 г., се казва, че това било... "при архиепископа кир Ананїа, владыка бывши Бански"61. Сведения за тая митрополия-архиепископия вж. в книгата Северна Македония, от Й. Иванов, гл. VII. Върху наричането на търновските митрополити с титла "архиепископи" няма нужда да се спираме, защото за него сме писали в статиите си Унищожението на Търновската патриаршия62 и пр. и Велика Търновия, Велика Сардакия и Велика Европия. В последната е приведен пример и за софийските митрополити (с. 92). И Зетската епархия, във втората половина на XV в., и преди падането, и след падането на деспотството, с което не е била свързана по това време, се нарича ту митрополия, ту архиепископия. Така, в една приписка към ръкописен сборник от 1453 г. се казва, че книгата била написана "повелѣнїемъ прѣѡсвещеннаго архїепископа зет’скаго кѵр Іѡсїфа" (прип. № 301); а в 1484 г. зетския архиерей е наречен митрополит: Тога сьдрьжещѹ прѣстоль митрополїѥ цетинскїѥ, коже ѥст митрополїа зецка, прѣѡсвещеннѡмѹ митрополитѹ кѵрь Висарионѹ и свещеннеишему епископѹ кѵр Вакиле... (прип. № 353). Понеже Зетската епархия е била в държавицата на Църноевичите (Черна гора), не може да има съмнение, че нейният архиерей се е държал като автономен в управлението й; а от кого е получавал посвещение, това не се знае. Но вътрешна автономия в голяма степен са имали всички митрополити по онова време; централизация и в Цариградската патриаршия се установява главно след Самуила I (1763-68 и 1773-74). Ако някои митрополити са се наричали и архиепископи, то е било не за да се представят за автокефални, а за да се изтъкне особната чест, която им се е давала. Така се е наричал, твърде рано след унищожението на патриаршията, и търновският митрополит, макар да няма никакво съмнение, че той е бил посвещаван от цариградския патриарх, а в самата епархия са се посвещавали само подчинените нему епископи. Положението на Милешевската митрополия-архиепископия ще да е било, ако не напълно еднакво, то във всеки случай твърде близко с онова на Търновската. На прозвището "прѣдрьжатель прѣстола св. Савы", което някои приписки дават на милешевския митрополит-архиепископ и на което Стоянович дава голямо значение, отговаря още по-гръмкото "обладател на българската земя", срещано в някои приписки от епархията на търновския. Така, в една приписка към четвероевангелие, писано в с. Горна Нетрополия в 1573 г., се казва: " тогда обладющѹ бль’гаскѹ́ю земло благочестивомѹ рхїекѹпѹ кр рсені҃ю̀, въ настолни град Трьнов63; но, както последният се е считал зависим от Цариградската църква, така и първият е бил зависим от Охридската. Докъде се е простирала вътрешната автономия на тия и на други митрополити, които са си прикачвали и титлата "архиепископ", каквито са били в първите векове на турското владичество софийският, кюстендилският и др., ние сега не знаем. Несъмнено е обаче, че тази вътрешна автономия за населението е имала по-голямо значение, отколкото посвещаването на митрополитите от цариградския патриарх или от охридския архиепископ. Затова ние сме благодарни, гдето Стоянович, макар да се е увлякъл повече, отколкото трябва от титлата "архиепископъ" и от прозвището "прѣдрьжатель прѣстола св. Савы", станал е причина да се обърне наново внимание върху положението на църквите в Балканския полуостров в първите времена на турското владичество. Когато (в 1906 г.) ние за пръв път изказахме мнение, че Търновската църква е била подчинена на Цариградската не със султански ферман, а чрез нравствен натиск от страна на последната и не без съгласието на самите българи, които са се надявали, че Цариград ще устои пред турската сила, а също и мнение, че Търновското митрополитство-архиепископство е запазило известна вътрешна автономия, нашето мнение биде посрещнато от мнозина с недоверие, а от един с голямо самомнение наш историк дори надменно64. Съпоставянето на сведенията за Търновското, Софийското и др. български митрополитства-архиепископства с ония за сръбските не може да не потвърди нашето мнение. Това съпоставяне трябва да отиде и по-далеч, като обгърне и румънските митрополитства; но тук не е място да става това. Доста е да се спомене, че там двойната титла "митрополит-архиепископ" се е затвърдила повече. Така, в една грамота на влашкия воевода Антоний65 (1669-1672 г.), във време, когато Влашката църква несъмнено е била под Цариградската патриаршия, Трансилванското белградско (на Alba Iulia66) митрополитството, чиито архиереи са се посвещавали от влашките митрополити67, е наречен с тази титла: митрополитства Белоградскаго архиепископства седмоградскiа ли залѣсныѧ сѝрѣч Ардѣлскоѧ землѧ...68). Тази титла в ново време минува и у сърбите. Например в надписа (№ 4018 п. у Стоянович) от 1822 г. на темплото в Любостинската църква се казва, че последното било поставено "при архїепїскопа митрополїта Агаѳангела", във времето на Милоша Обреновича. И така, не може да има никакво съмнение, че титлата "архиепископ", давана на някои митрополити, не показва пълна църковна независимост, а само известна чест и някаква автономност; затова Стоянович не е прав, като се основава на нея, да твърди, че Сръбската църква не е била съединена с Охридската.

* * *

Сега да се върнем към последното доказателство, с което си е послужил Стоянович. Такова той намерил в големия според него успех на Павла Смедеревски срещу архиеп. Прохора, който успех показвал, че Прохор не е защитавал стария ред, а е въвеждал нов. Стоянович пише: "Големият брой последователи и спомагачи, които е добил (Павел) и между миряните, и между духовниците, по-скоро може да се обясни като самопроизволно бунтуване ("спонтани револт") срещу въвеждането на нов ред, отколкото като последица от дълговременен и на широка основа приготвен заговор да се катурне ред, основан преди 50-60 години" (с. 128). Какъв е бил новият ред, който е бил въведен със султански ферман, преди да се развие борбата между Павла и Прохора, и то, както изглежда, по просба на последния, това може да се види от решението на I Охридски събор в 1529 г. От него се учим, че по-преди просбите за нови архиереи са се подавали до местните кадии, и след като се получавало тяхното съгласие, кандидатите повечето отивали сами в Цариград, за да действуват да им се издаде ферман, без да се обърнат предварително за одобрение към архиепископския синод в Охрид. Прохор издействувал ферман, с който се заповядвало назначаването на митрополити и епископи да не става без съгласието на синода, и просбите за издаване ферман да се препращат само чрез охридския кадия: Тако же иже прѣдставит се кои любо митрополитъ или епископъ, потом же кто въсхощетъ да въспримитъ онѹ енорїю кромѣ хотѣнїа и испитанїа архїепископова и начрътанїа събора егѡ, и кромѣ знанїа кадїе Ѡхридскога, ко пишететъ повел великаго цара, а не коже твораахѹ прѣжде злаа и законопрѣстѹпнаа дѣюще людїе, въземлюще арзы (=съгласие, разрешение) ѿ инѣхъ кадїи ѿходѣще на Портѹ съ надворнымъ (=външен, светски) сѹдомъ и законѡмъ, а не по законѹ божїю и сѹдомъ цръковнымъ (с. 35-36). Новият ред въвеждал известна централизация, която засягала не ръкополагането, а начина за получаването ферман. По-рано архиепископският синод се поставял чрез получения ферман пред свършен факт и трябвало само да изпълнява, като нареди носещият фермана да бъде ръкоположен; а сега се искало кандидатите да се обръщат най-напред към него. И при новия ред за издаването на ферман трябвало да ходатайствува кадия, който ще да е бил длъжен да провери верността на изложеното в просбата относно опразването на владишката катедра и качествата на кандидата; но този кадия бил само един - охридският. А че наистина ферманите дотогава се издавали на името на местния кадия, показва ни ферманът, даден от султ. Баязида II на ипекския митрополит Иоаникий; той е адресуван до ипекския кадия69. Едва по-късно, може би, след възстановяването на Сръбската патриаршия от Мехмеда Соколовича (1557 г.), посредничеството на кадията е било отстранено, а просбите за заемане на опразнените владишки катедри вече се изпращали до патриарха, който ходатайствувал за издаване ферман. Затова в онзи, даден на ипекския патриарх Арсений в 1731 г., се казва (т. 6): "митрополиите ще се дават не по предложение на кадиите, а само по предложение на патриарха"70. Но дейността на архиеп. Прохора не се е ограничила само в изменяване на дотогавашния ред за издаване фермани на нови владици; той възстанал и срещу някои вършени дотогава злоупотребления от духовни лица, напр. срещу честите разтръгвания на бракове, взимане пари при причащаване, съвместно живение на монаси и монахини и др. Последното се вижда от решенията на I Охридски събор (док. IV). С тази си строго пастирска дейност Прохор не е могъл да не повдигне против себе си някои от тогавашните архиереи, които ще да са били ограничени сега в добиване материални средства по незаконен начин. Второто писмо на александрийския патр. Иоаким до архиеп. Прохора споменува между недоволните от архиепископа костурския митрополит: "и съмѹщенїе еже иматъ твоа епархїа ѿ нѣкыих неповинѹющих се мѹжъ и съмѹщающїи и колѣблющїи Христовѹ цръковъ, иже недостоинѣ съдржетъ архїереиства прѣстолїи, коже Касторскїи (и) ини подобнїи емѹ, прѣстѹпающїи ѿчьск’и прѣдѣль и съборъ светыхъ". Последните думи на александрийския патриарх най-добре показват, че борбата срещу архиеп. Прохора не е била предизвикана от това, че той, уж за пръв път подчинявал под своя власт свободните дотогава Сръбски епархии, защото Костур никога не е влизал в Сръбската църква, и неговият митрополит дори е бил прототронен на Охридската. Може да е имало и някои други недоволни, но след I събор те са се смълчали; костурският, обаче, не се е подписал както под решенията на този, така и под решенията на II събор. Ако борбата да е била главно затова, загдето се променявало досегашното положение на Сръбската църква, като се подчинявала за пръв път формално под Охрид, трябваше най-много противници на Прохора да се явят в самото й начало. А такова нещо не виждаме. В решенията на I събор не се споменува като противник на архиепископа нито един митрополит. Не е споменат дори и Павел, защото той, както се казва в решенията на II събор, показал лицемерно разкайване и дал клетва да не действа вече така, както е действувал дотогава: клѣтвами обещав се к томѹ не дръзати болѥ. На II събор се отлъчва и проклева заедно с него само Теофан Зворнички и едва в решението ("сѹжденїе") на Михаила Антиохийски, Кирила Иерусалимски и Прохора Охридски, с което се потвърждават решенията на III събор, се споменуват като единомисленици на Павла, покрай Теофана Зворнички, още двама - Неофит Лесновски и Пахомий Кратовски. Излиза, че през 12 години Павел е успял да привлече към себе си само трима владици.

За да можем да разберем защо борбата на Павла Смедеревски срещу архиепископа Прохора не е могла да добие характер на по-широко народно сръбско движение, ние трябва да разгледаме нейния вървеж. Наистина в обнародваните от Костича документи няма много преки указания за това, но в решенията на трите събора са посочени църковните правила, въз основа на които е бил осъждан Павел, а от тяхното съдържание можем да направим заключения за действията на последния. В решенията на I събор, както се каза, името на Павла не е споменато; но в тях се говори за люта буря и за беззаконни хора, които се били нахвърляли върху църквата като кучета и заграбвали митрополства и епископства не по църковния устав: прилѹчи се ѹбѡ сеи светѣи и велицѣи цръквы тръвленїе и бѹра люта ѿ сколныхъ безаконѣиши неистовѣщіихъ се и безчинѣ наскакающiихъ кромѣ законнаго ѹстава на митрополїе и епископїе иже сѹтъ подъ ѡбластїю іее. В какво се е състояло заграбването на епархии не по църковния устав, става ясно из казаното в същото решение за начина, по който се добивали фермани чрез ходатайството на местните кадии. Можем следователно да приемем, че първото нарушение на каноните от страна на Павла се е състояло в това, гдето е добил катедрата си чрез ферман, издаден без съгласието на архиепископа и негова синод. На събора Павел признал вината си и поискал прошка, като обещал да не повтаря грешката (к томѹ не дръзати болѥ). Последните думи вече загатват и за други действия вън от неканоничното получаване собствената епархия, по всяка вероятност - за опитване да си подчини и други епархии, защото само то може да се повтаря, а не и заемането на собствена епархия. За наказание, I събор (1529 г.) поставил Павла под запрещение, т.е. отнел му е правото да свещенодействува, докато се види, че се е поправил; но той не зачел това наказание. За това се учим от решението на II събор (март, 1532 г.), в което се казва, че Павел продължил да вълнува църквата, да освещава църкви и да ръкополага попове и дякони, па се прогласил и за архиепископ и се разгласявал за такъв чрез писма: Паки же начетъ творити послѣдн горша пръвїихъ: првое, ко цръковъ божїю колѣбати злими ѥго начинанми; въторое же цръквамъ освещенїе свещенодѣиствовавъ; третїе въ иже попы и дїаконїи рѹкоположивъ несвещенѣ и безчинѣ; четврътое ко себе архїепископа своими писмѣнми повъсѹдѹ свидѣтелствѹетъ... Освещаването на църкви и ръкополагането на попове и дякони от страна на Павла са счетени от II събор за престъпление, понеже той (Павел) бил под запрещение, а не го зачел. За това престъпление както той, така и ръкоположените от него, начело с Теофана (Зворнички), са били осъдени от същия събор на лишение от сан и отлъчване от църквата въз основа на правилата 25-то апостолско и 6-то на Картагенския събор. Прогласяването на Павла за независим от Прохора архиепископ ще да е станало наскоро след I събор, защото по Великден 1530 г. александрийският патриарх Иоаким чул за него от сърбина иеромонах Герман, а патриарсите в своето решение, писано в септемврий същата година, посочват, че Павел отделил от Охридската диоцеза Ипекската и някои други църкви: Пекскѹю цръковъ и съ тою и инїи црьквѣ ѿсече ѿ Охридскїе епархїе. Решението на II събор още повече озлобило Павла и го тикнало към крайности: чрез турските власти той успял да хвърли Прохора наедно с неговите църковни сановници и някои митрополити в затвор, па се прогласил и за патриарх. И наистина, в решението на III събор, утвърдено и от патриарсите Михаил Антиохийски и Кирил Иерусалимски, се казва: и ѿцепи се ѿ светые и великїе църкви првї Їѹстїнїанїе и себѣ самоволнѣ архїепископа, паче же и патрїарха прѣименовавъ, духовнаго же ѡтьца своего, блаженнаго архїепископа Пръвїе Їѹстїнїанїе, Блъгаромъ и Сръблемъ кѷр Прохора, кѹпно же съ всеми властїи црквїи его и некїихъ ѿ митрополитъ, и ѹзами тешкими и тъмницами лютѣ озлобивъ досади. При затварянето на Павла и неговите хора са били извършени и ограбвания: пограблѥнїемъ сътвори безчиниѣ и неподобиѣ, же срамъ ес(ть) глаголати. Наедно с прогласяването за патриарх, Павел преместил и седалището си в друг град, но в кой - не се знае. Това се вижда от обстоятелството, че в III събор против него е приведено и 14-то апостолско правило, което гласи: Не позволительно епiсконѹ ставлѧ́ти свою́ па́рхїю во ну́ю преходи́́́ти. Същото се вижда и от използуването на I правило на Картагенския събор, което има сходно съдържание. Поради големите злини, които Павел причинил на църквата, III събор приложил към него и 2-то правило на Картагенския събор, като го лишил от право да се причасти дори като мирянин и преди смъртта си: ниж(е) ѹмирае людскаго (=мирско) да сподоблiенъ бѹдетъ приобщенїа.

Ако се гледа само на временния успех на Павла в борбата му с Прохора, може да се помисли, както е помислил и Стоянович, че първият е имал силна поддръжка от високото духовенство и народа. А всъщност неговият успех се е дължал на турска подкрепа, която той, не се знае как, е имал за няколко време на своя страна. Затова има достатъчно посочвания в документите. Както се казва, вече I Охридски събор (1529 г.) възстанал против ония, които добивали фермани: "ѿходѣще на Портѹ съ надворнымъ (=външен, нецърковен) сѹдѡмъ и закономъ, а не по законѹ божїю и сѹдѡмъ цръковнымъ" и които пакостели на християните "надворнымъ ѹхїщрѣнїемъ". И патриарсите в своето "сѹжденїе", писано в 1530 г., казват, че Павел отделил Ипекската и някои други църкви с помощта на светската власт (разбира се, турската): вънѥшнѹю властъ потрѣбовавъ имее еже ѿ людии (=от миряните) нѣкїе помощникїи съ подаанїемъ злата подвигъ съ Пекскѹю цръковъ и съ тою и инїи црьквѣ ѿсече ѿ Охридскїе епархїе. В решението на III събор се привежда изписка от послание на цариградския патриарх, в която се казва, че Павел трябвало да се отлъчи от църквата въз основа на правилото: аще кои епископ мирскїе властителѥ стежавъ, и с теми съдържател црьквїи бѹдетъ да изврьжет се... (явно, 30 апост. прав.). Към това правило съборът прибавил и 29 апостолско, което предвижда да се извърже и лиши от общение епископ, който получи достойнството си с пари. Най-голямата грешка на Павла в очите на високото духовенство, която грешка отстранила последното от него, била тая, че той увеличил паричните вноски на владиците и на архиепископията, давани на хазната. За да стане архиепископ, а след това и патриарх, той ще да е увеличил дотогавашните вноски на отделените от него епархии. За това се загатва в решението на III събор, гдето е казано: "цръков же божїю тешкими бременами обложавъ". Виканият пред събора Павел бил запитан: коихъ ради вины толика зла и теготѹ сътвори и (на) великѹю цръков и на архїепископа нашего и на все митрополїе и епископы". Теготата, която засягала всички владици, не е могла да бъде друга, освен увеличаване паричните вноски. Когато Прохор успял да отстрани Павла, той ще да е постъпил по същия начин, по който постъпил, според разказа на Крузия, патр. Иеремия в спора си със същия Прохор за Сервийската епископия (вж. по-горе), именно, ще да се е задължил да плаща същата сума, която внесъл и Павел; но вината за увеличаване на вноските се е отдавала на последния. Друга постъпка, която е отдалечила високото духовенство, па и народа от самозвания печки патриарх, е било затварянето на Прохора и на някои митрополити, както и ограбването им. Интересно би било да се знае как е успял Павел да стори това. Че то е станало с помощта на турски властник, няма защо и да се говори; но кой е бил той и как е успял Павел да го привлече на своя страна - за това в документите няма никакво загатване. Ала като вземем предвид, че след 1526 г., когато маджарите били съсипани при Мохач, султ. Сюлейман често е предприемал походи в Маджарско било за довършване на завладяването й, било за борба с Фердинанда Австрийски и че такива походи е предприемал и в 1540 и 1541 г., можем да допуснем, че в някои от походите Павел се е сближил с великия везир. Дали в случая е играла роля и някоя интрига с политически характер, не се знае. Разпорежданията против Прохора, направени набързо във време на похода, отпосле, откак архиепископът успял да излезе от затвора, са били отменени, особно защото в полза на Охридската архиепископия са действували не само българските и турските първенци в Охрид, начело с кадията, но и патриарсите, особно цариградският, чието влияние ще да е било силно. Със своите действия Павел не само не е отслабил, но още повече усилил въвежданата от Прохора централизация в уредбата на църквата, защото е станал причина във ферманите за архиепископията да се вписват задължения, които по-рано са се практикували само по традиция. Така изглежда, че във фермана, с който е бил възстановен архиеп. Прохор, се е заповядвало да се събере събор за разглеждане на Павловото дело. Благодарение на това самозваният патриарх, колкото и да се държал надменно (къ семѹ же никоего ѿвета не имѥѥ ниже пакы смѣренiа), бил принуден да се яви пред събора: Изволенїем же божїемъ блаженнїи архїепископъ нашь кѵр Прохоръ тъмничнаго страданїа и ѹзамъ свобожденїе, и къ царскомѹ градѹ приспѣвъ въ настоеща царствѹющемѹ о своеи досаде повѣдавъ; повелѣнїемже силнаго цара паки Охрїдскїе цркве прѣдстателство и енорїа съвокѹплѥнїе съедин(и)т се, коже быстъ и прѣжде не тъчїю, нъ и съборѹ събрати се еже о Павлѣ изложенїю (навярно, вм. низложению) по чинѹ архїепископскомъ повелѣвъ.

Излиза, прочее, че борбата на Павла Смедеревски с Прохора и опитът му да отдели Ипекската църква от Охридската не са били плод на самопроизволно бунтуване на духовенство и народ срещу нововъвеждано подчиняване на Сръбските епархии под Охрид, а са били дело на честолюбив и енергичен митрополит, който искал да възстанови Сръбската патриаршия с помощта на влиятелни турци и който, поради материално ощетяване на нейните епархии в полза на хазната, е отдалечил от себе си високото духовенство, а покрай него, и миряните първенци. От всичко гореказано пък, вярваме, се доказва, че мнението на Стояновича, какво Сръбската църква едва в третото десетилетие на XVI в. била формално подчинена под Охридската, от която дотогава живеела независим и съвсем отделен живот, не може да се приеме. Тази църква не само не се е държала на страна от Охридската до времето на Прохора, но е била съединена с нея още преди окончателното падане на сръбското деспотство. Относно самия начин на съединяването й, ние изказахме по-рано (в статията си Съединението на Ипекската патриаршия и пр.) предположение, че то не е било наложено от турците след окончателното падане на деспотството, а е станало по-рано (около 1446 г.), и то така, че патриарх Никодим Печки е станал охридски архиепископ. Това предположение ние направихме между друго, за да можем да обясним защо молдовската традиция говори за временно подчинение на Молдовската църква под Охрид; но, понеже гръцкият учен Ласкарис прогласи тази традиция за легенда и се противопостави най-решително срещу нашето предположение, ние ще трябва в друга статия да разгледаме по-подробно и въпроса за отношенията на Молдовската църква към Охрид.

Текста подготви Мария Пилева

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. [Голубински, Евгений (1834-1912) - руски богослов-историк, академик в Императорската Академия на науките. През 1871 г. издава "Краткий очерк истории Православных церквей болгарской, сербской и румынской или молдо-валашской". Мелхиседек Самсониевич, Канделаки - учил също като Голубински в Московската духовна академия (1909-1913).] [обратно]

2. [Мирчо Стари (1386-1418) - влашки воевода, отхвърлил васалната си зависимост към османците.] [обратно]

3. [Антоний IV - вселенски патриарх (1389-1390, 1391-1397).] [обратно]

4. [Автокефалната църква в Печ / Ипек (сега в Косово, Метохия) е наричана по различни начини - Печката (на сръбски Пећка), Пекската, Ипечка, Ипекска. Ю. Трифонов също си служи с различни варианти на името. При нормализирането на текста, освен при цитатите, е възприет вариантът, използван в заглавието - Ипекска.] [обратно]

5. [Доротей - охридски архиепископ до 1466 г. Стефан Велики (1433-1504) - молдовски княз.] [обратно]

6. [Богдан, Йоан (1864-1919) - румънски лингвист и филолог, славист.] [обратно]

7. Bulletin de la section historique de l’Académie Roumaine, t. ХІІІ (1927). [обратно]

8. [Стефан Душан (1308-1355) - сръбски владетел от династията на Неманичите, по чието време Сърбия достига предела на своето териториално разширение.] [обратно]

9. [Руварац, Иларион (с монашеско име Йован) (1832-1905) - сръбски историк-медиевист. През 1861 г. приема монашески сан, през 1872 г. става професор в богословската академия в Сремски Карловци, а между 1875-1882 е ректор.] [обратно]

10. Виж. нашата статия Съединението на Ипекската патриаршия с Охридската архиепископия в ХV в., в Сп. на БАН, кн. ІІІ, (1912). [обратно]

11. [Стоянович, Люба (Любомир) (1860-1929) - сръбски учен, академик, член на Радикалната партия, няколко пъти министър на просветата и един мандат министър-председател на Сърбия.] [обратно]

12. Глас Српске Кр. Академиjе, СVІ, с. 113-131. [обратно]

13. Пак там, с. 29. [обратно]

14. СбНУ, кн. ХХІІ и ХХІІІ. [обратно]

15. Сп. на БАН, кн. 3, 1912, № 2, с. 11-42. [обратно]

16. От думите на Костича, че въпросната книга "ми je доцниje нестала", не може да се разбере дали е пропаднала съвсем, или само не е вече в неговите ръце. [обратно]

17. Чтенiя в Импер. Общ. Исторiи и древностей россiйскихъ при Московском университете, кн. 4-ая (1876). [обратно]

18. Вж. Ginzel, T. K. Handbuch der mathematischen und technischen Chronologie, Leipzig, t. I, (1914), с. 225. [обратно]

19. Вж. Лопухиновата Православная богословская энциклопедiя, т. VI, стълб. 388-9. [обратно]

20. Глас, CVI, с. 130-131. [обратно]

21. [Стефан Лазаревич (1374-1427) - сръбски независим владетел (1389-1427).] [обратно]

22. [Георги Бранкович (ок. 1377-1456) - независим сръбски владетел след Стефан Лазаревич (1427-1456).] [обратно]

23. Съединението на Ипекската патриаршия с Охридската архиепископия в ХV в. в Сп. на БАН, кн. ІІІ, (1912), с. 21-24. [обратно]

24. Гласник, кн. 42, с. 325. [обратно]

25. [Лазар II Бранкович (1421-1458) - сръбски деспот (1456-1458).] [обратно]

26. Сп. Минало, ред. Г. Д. Баласчев, год. I, кн. 4 (София, 1910), с. 352. [обратно]

27. Пак там, кн. 3, с. 256. [обратно]

28. Jастребов, И. С. Податци за историjу српске цркве (Београд, 1879), с. 40-41. [обратно]

29. Минало, год. I, кн. I, с. 8. [обратно]

30. Ibid. с. 10 и 12. [обратно]

31. Starine, XII, с. 255. [обратно]

32. Гласник, кн. 23, с. 243. [обратно]

33. [Матей Властар (+ ок. 1360) - византийски йеромонах, химнограф, преводач на ранните гръцки отци и автор на богословски трактати. Неговият труд "Азбучна синтагма" (1335) е един от основните източници на църковното право в Православната църква.] [обратно]

34. Вж. Йорд. Иванов. Северна Македония (София, 1906), с. 140-143. [обратно]

35. Стоянович погрешно мисли, че в случая става дума за Сърбия ("да тражи Србиjу", с. 127). Последната не е била едно епископство и никога не е зависела от Солунската митрополия. [обратно]

36. Гласник, св. VIII (1856), с. 128-9. [обратно]

37. Пак там, кн. XI, с. 181-2. [обратно]

38. Преглед (изд. на св. Синод), год. I, кн. VIII (1908), с. 388-9. [обратно]

39. Те бидоха напечатани най-напред от А. Шопов и Г. Стрезов в СбНУ, кн. VI (1891) и X (1894), а след това препечатани от Гелцера в съчин. Patriarchat von Achrida. [обратно]

40. СбНУ, VI, 198-9. [обратно]

41. Пак там, с. 202-3. [обратно]

42. [Димитър Хоматиан (на гръцки: Δημήτριος ὁ Χωματιανός, Димитриос о Хоматианос) - византийски архиерей, писател и канонист, архиепископ на Охридската българска архиепископия, титулуващ се "архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България“ около 1216-1234 година.] [обратно]

43. Преглед, год. I, кн. IV, с. 202. [обратно]

44. Гласник, св. IX (Београд, 1857 г.), с. 233 и 237. [обратно]

45. Споменик, LVI, с. 34, стълб. 1. [обратно]

46. Гласник, кн. 47, с. 266. [обратно]

47. Споменик, LVI, с. 34, стълб. 1. [обратно]

48. Гласник, кн. XLVII, с. 270. [обратно]

49. [Първа Юстиниана (Юстиниана Прима) - Архиепископия охридска на Първа Юстиниана и на цяла България) е автокефална православна църква, приемница на Преславско-Дръстърската патриаршия. Създадена е през 1018 г. от император Василий II и закрита със султански ферман през 1767 г., като нейният диоцез е присъединен към този на Цариградската патриаршия.] [обратно]

50. Минало, год. I, кн. I, с. 10. Пак там Баласчев изказва мнение, че "Матей не е ходил лично в София и Видин да ръкополага" и че "ръкополаганията на митрополити се вършело обикновено в престолния град на архиепископията" (кн. II, 128). Но това се е вършило в по-сетнешните времена, а в извънредния случай, за който става дума, когато Матей за пръв път обхождал диоцезата си, той извършвал ръкополагания в самите епархии, както изрично е казано в гореприведените думи на неговия приемник. Колкото за думите, на които Баласчев основава своето мнение и които се срещат в патриаршеското писмо до архиеп. Матея: (предпочетохме да мислим) "че някои непосветени и чужди епископи ще да са отишли в София и Видин и захванали разбойнически да управляват, като са подправили името на твое светейшество", - те се дължат на познатия похват на патриаршията да се преструва, че уж не вярва на онова, що е чула за противника си, за да му даде възможност да отстъпи. Но и самите тия думи говорят за ходене в София и Видин. [обратно]

51. Starine, XII, 255. [обратно]

52. Стари српски записи и натписи, I, № 351. [обратно]

53. Љafarik, Památki, с. 82. [обратно]

54. Виж статията ни "Велика Търновия" и пр. в: Известия на Истор. друж. (София), кн. V, с. 95-6. [Трифонов, Ю. Велика Търновия, Велика Сардокия и Велика Европия. // Изв. на Истор. дружество, 5, 1922, с. 85-111.] [обратно]

55. В сборника Стари српски записи и надписи, № 404. [обратно]

56. Пак там, № 399. [обратно]

57. Пак там, № 451. [обратно]

58. Споменик, LVI, с. 36, стълб. 2. [обратно]

59. Споменик, LVI, с. 37 и 36. [обратно]

60. Гласник, кн. 27, с. 289. [обратно]

61. Бълг. преглед, г. V, кн. V, с. 74; също Й. Иванов. Северна Македония, с. 263. [обратно]

62. [Трифонов, Ю. Унищожаването на Търновската патриаршия и заместянето й с автономно митрополитство-архиепископство. // СбНУНК, 22-23, 1906-1907, с. 1-40. Вж. също: Трифонов, Ю. Избрани студии. Варна: LiterNet, 2006-2014 <https://liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/unishtozhavaneto.htm> (23.02.2012).] [обратно]

63. Цонев, Б., проф. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Нар. библ. в София, Т. 1, София, 1910, с. 52-53. [обратно]

64. Вж. брошурата Финансовото положение на Охридската архиепископия, с. 10-15. [Баласчев, Г. Д. Финансовото положение на Охридската архиепископия и нейното унищожение (с прибавка на един ферман). С., 1908.] [обратно]

65. [Антоний I Попещи - владетел на Влахия (1669-1672).] [обратно]

66. [Има се предвид град Алба Юлия в Трансилвания, Румъния. Градът е наричан още Бѣлградъ (среднобългарски) и Ердељски Београд сръбски). Седмоградско - славянско название на Трансилвания.] [обратно]

67. Голубинскiй, Краткiй очерк..., с. 406. [обратно]

68. Сбырку, П. А. Из кореспонденцiи румънских воевод, с. 33. (Том 82 от Сборн. отдл. рус. яз. и слов. Импер. Акад. наук, г. 1907). [обратно]

69. Jастребов. Податци за исторjу српске цръкве, с. 40. [обратно]

70. Гласник, XI, с. 183. [обратно]

 

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ

Тодорова 1997: Тодорова, Олга. Православната църква и българите ХV-ХVІІІ век. София: Академично издателство "Проф. Марин Дринов", 1997.

Тодорова 2003: Тодорова, Олга. Православната църква в българското социално пространство през ранните столетия на османската владичество. // Българската църква през вековете. Съст. П. Петков. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2003, 114-136.

 

 

© Юрдан Трифонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.02.2012
Юрдан Трифонов. Избрани студии. Варна: LiterNet, 2006-2014

Други публикации:
Македонски преглед, год. IV, кн. 4, 1928, с. 43-78.