Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТОРИЧЕСКАТА СТРАНА НА ДРАМАТА "ИВАНКУ, УБИЕЦЪТ НА АСЕНЯ I" ОТ В. ДРУМЕВ

Юрдан Трифонов

web | Избрани студии

Друмевата драма "Иванку, убиецът на Асeня I", макар да е най-любимата народна драма от появяването си (1872 г.) и досега, още не може да се счита за напълно разяснена и оценена. Първите й оценители (с изключение на Войникова, който се е почувствувал зле засегнат от един отзив за неговите драми на В. Друмева, печатан във в. "Турция"1, и който като драматург е бил просто унищожен след появяването на "Иванку") са посрещнали тази драма с възхищение... Славейков, който е написал най-сполучлива рецензия на последната, във възхищението си намирал, че в нея "характерите са одържани до поразителна вярност", че "няма нищо ни в мислите, ни в думите, което да не е естествено" и че, изобщо, тя е "труд, който прави почет на книжнината ни, в която досега не ся е виждало таквози приобретение"2. Дори Л. Каравелов, който в своите фейлетони под заглавие "Знаеш ли ти кои сме?" се гаври и с Г. Кръстевича, и с П. Кисимов, и с Н. Михайловски, и с М. Балабанов, и с П. Р. Славейков, и с "Читалище", и с "Периодическо списание на Българското книжовно дружество" и който за Войниковите драми каза, че са "безцветни, безжизнени и безграмотни, каквито са повечето наши литературни произведения"3 - за драмата "Иванку" се отзовава одобрително и я нарича "първо дело, т.е. първо появяване в българската литература", чийто автор "е знаял що пише, за кого пише и какво трябва да пише". Макар да не одобрява това, гдето и Друмев, като повечето наши съставители на театрални пиеси от онова време, е написал историческа драма, а не съвременна, той все пак признава, че "Друмев е буква а, след която вървят и другите. Ако неговата книга и да не бъде дълговечна, т.е. ако тая книга след 50 години и да се изгуби от светът, то днес за днес тя ще да се прочете от множество читатели." Но нито Славейков, нито Каравелов, нито повечето други, които са се отзовали одобрително за "Иванку", не са направили подробен разбор - дори литературен, а толкова повече исторически. Едничък Д. П. Войников, който разгледал по-подробно драмата откъм художествена и техническа страна, засегнал и историческата страна на някои от нейните характери, именно на Асеня и Петра, които намерил несполучливи. Според него, те не отговарят на историята, защото не приличат "на тези витязи, които били достойни да изчистят из отечеството си всичките мършавии на лукавата развратница Византия"4. От по-сетнешните критици на "Иванку" само покойният Ст. Минчев засегна историческата страна на драмата. Ил. Миларов5 и Т. Атанасов погледнаха на Друмевото произведение много извисоко и не си дадоха труд да вникнат в идеите, които лежат в неговата основа, затова последният обяви, че "само Войников единствен от всички е дал най-правилна оценка върху художествената цена на Друмевата пиеса" и че "механическата скрепеност на действието и несъразмерната му големина са първите понятия (?), които нарушават красотата на драмата "Иванку"6. При такова пренебрежително отнасяне към пиесата, от Т. Атанасова не можеше да се чака да се залови с издирване на връзката между тая пиеса и предходната ней наша историческа книжнина - издирване, без което нейното разбиране, а още повече нейната оценка не могат да бъдат счетени за достатъчни. Минчев разгледа Друмевата драма по-сериозно и схвана една от основните й идеи - "нравствената санкция на човешките дела". Освен това, той показа връзките й с драмата "Райна княгиня" на Войникова (по-точно би било да се каже - с нейния извор, Велтмановата повест "Райна, българска царкиня") и дори се опита да намери историята, която най-много е послужила на автора, като сполучливо посочи за такава историята на същия Войников, който тъй безпощадно е разкритикувал драмата. Минчев пише: "Тъй както са схванати сюжетът и отделните герои в драмата, те най-много се приближават до изложението на случката в българската история на Войникова. Тази голяма прилика между сюжета на драмата и тази случка, разказана във Войниковата история, открива произхода на сюжета, който трябва да се търси или в тази история, или в изворите, от които се е ползувал Войников"7. Но Минчев не извлече от своето откритие надлежните следствия и не проникна по-дълбоко във връзката между Друмевата драма и нашите истории, за да изкара от тази връзка осветление на някои от характерите в драмата, защото намираше, че за романтик, какъвто бе Друмев, историческата действителност няма голяма цена. Според него, "той (Друмев) е далеч от историческата истина, която не съставлява цел на драмата му; той гледа на събитието и на героите като на символи, в които въплощава своята идея или своето разбиране на историята... За да изрази тази идея, той не се стеснява да измени събитията и обстоятелствата, лицата и отношенията им. Историята, историческото събитие за един романтик не е друго освен резултат на една изкусна интрига, движена от едно необикновено лице. Историята за него е интрига, в която ролята на личното начало - хитростта, ловкостта и личното чувство - вземат връх над общите условия, над колективното начало. Друмев също така схваща нашата история и частно оня исторически момент, който му служи за сюжет"8. Щом е схващал така отношението на Друмева към историята, за Минчева не е и било много важно да изследва по-отблизо историческите извори на "Иванку": тъй било удобно за поета да представи историческите лица и събития в произведението си за свои художествени постижения, тъй ги създал; какво повече има да се издирва? Но, за да приемем, че Друмев наистина така е гледал на историята, трябва да проучим по-отблизо съчиненията, под чието влияние се е намирал. Че той не е могъл да остане напълно верен на последните - е несъмнено, но ние трябва да видим в какво е отстъпил от тях. Това има и чисто исторически интерес, па е потребно и за по-дълбоко вникване в похватите на неговото творчество. А понеже историческите съчинения, от които се е ползувал, бързо са губели значението си с появяването на по-добри и не са могли да му влияят по-късно така, както са му влияели по-рано, - ние добиваме възможност да разберем кога са почнали да го занимават по-отблизо лицата и случките, които са намерили място в драмата, и, следователно, колко време е носил той в душата си своето произведение.

Да захванем от централната случка в драмата - убийството на Асеня. Както е известно, в драмата случката е представена така: В столицата Търново от доста време се подготвя заговор против царя. Начело на заговора стои младият храбър и честолюбив воевода Иванко, любимец на Асеня, комуто е мил не само поради храбростта и хубостта си, но още - защото го обича едничката му дъщеря, Мария. Царят обсипва Иванка с милости, но това не го задоволява, защото той обича не Мария, а дъщерята на пленения грък севастократора Исак - Тодорка, която също така го обича. Тая любов му бърка да изчака да стане царски зет, а чрез това, може би, и управител на царството. У него има желание да стане цар и да царува наедно с Тодорка. Това желание разпалва и бащата на последната, който мрази не само Асеня, а и всички българи, загдето е паднал в плен у тях. Той обещава на Иванка помощ от страна на императора и, за да отстрани дошлия в Търново царев брат Петър, който може да попречи на заговора, приготвя писмо с печата на Асенева духовник отец Иван и друго с почерка на Петра, от които с първото се съобщава на царя за мним заговор на Петра, а с другото Петър, уж, иска помощ от гръцкия император. Царят остава слисан от писмата и изобличава Петра, който, огорчен от братовото си подозрение до дълбочината на душата си, счита за обидно да се защищава. По съвета на Иванкова брат Драгомир, който е царев съветник, Петър бива тутакси отстранен от Търново. Макар убийството на Асеня да е решено, Иванко се колебае да го извърши, защото съзнава, че Асен е достоен цар. Но, докато се колебае, Асеневът изповедник, отец Иван, който хванал нишките на заговора в Цариград, се явява в Търново. Съзаклятниците са заставени да бързат. Иванко излъгва Мария да му даде ключа от тайните врати, които водят в нейните покои и в покоите на царя. Отец Иван се явява при Асеня и му съобщава за заговора, но, без да ще, сам става донегде причина за загиването му, защото, вместо да му предложи да вземе сам мерки и да се пази, успокоява го, като го съветва да се облегне на него, без да подозира, че Иванко е вече в Мариините покои. Асен моли отца Ивана да запази Иванко. Когато нещастната Мария го среща в своите покои и го пита какво търси там и защо му е бил ключът, той й съобщава решението си да стане цар, а тя му изказва презрението си и го моли да не убива баща й. С меч в ръка Иванко влиза при царя, който е готов пак да го прости, ако съзнае грешката си. Иванко напада Асеня, но той се защищава храбро. За да го забърка, Иванко излъгва, че и Мария била с него. Това слисва царя, прави го да се защищава по-слабо и най-после да падне под ударите на убиеца. Мария влиза при татка си и, като го вижда мъртъв, полудява.

Така представено, убийството на Асеня само отчасти отговаря на онова, което знаем за него от съвременника на събитието, византийския историк Никита Хониат. Последният предава убийството така: "Един мъж, подобен на него и по вид, и по характер, и който беше гледан от него много благосклоннно (името му беше Иванко, а тази дума означава Йоан), тайно имал връзка със сестрата на жена му. Прочее, като узнал за тази връзка, [Асен] най-напред поискал обяснение от жена си и я заплашил със смъртно наказание заради мълчанието й около станалото. Когато жена му с разни приказки успокоила убийствените му погледи и пориви, а след това и прибавила, че напразно се сърдел на нея, защото и той добре знаел за тази връзка, той прехвърлил гнева си от жена си на Иванко и изпратил да викат човека късно през нощта, без изобщо да успокои възбуждението си. Този, като помислил, че не без причина и вина го търсят ненавременно, отложил отиването си за сутринта. Но понеже [Асен] отново настоявал и не можел да търпи бавенето, което смятал за пренебрежение, Иванко, който най-сетне се сетил за причината на повикването му, се посъветвал с роднините и приятелите си какво да прави. Те му внушили да препаше дългия си меч, да го скрие под дрехата си и да влезе. И ако Асен излеел гнева си спокойно, ако сдържел кипналото си негодувание срещу него, ако изобщо се задоволел с наказание, което не застрашава живота, да понесе мъжествено и да поиска извинение за провинението, в което бил уличен. А ако [Асен] вдигнел меча си срещу него, тогава и той да се покажел смел, да побърза да предотврати това, което тутакси щял да понесе, да му нанесе смъртна рана и да изпрати в ада този безсрамен и кръвожаден човек. Той така и направил. Понеже варваринът съвсем не мислел да се покаже умерен, а веднага, при първия поглед, се озверил и затърсил убийствения си меч, Иванко успял да го удари в слабините и го убил. И тъй като Иванко веднага избягал и отишъл при съучастниците в делото си, той им разказал за станалото, решили заедно с тях да вдигнат бунт, защото братята на убития и каквито имал роднини и приятели нямало да останат спокойни."9

Както се вижда от приведения откъслек, Никита представя, че убийството на Асеня е станало без подстрекателство от страна на пленения севастократор Исак. Подир това той дори намира за потребно да спомене, че имало слух за такова подстрекателство, но че Исак бил умрял в тъмницата още преди убийството. Като разказва, че Търново било заето от Иванка и неговите съмишленици, но че Петър и Асеновият убиец не бързали да се срещнат - първият защото бил убеден, че изчакването е най-доброто средство да победи съперника си, а вторият - защото виждал, че без помощ от императора няма да успее, - Никита прибавя: "Казваше се също, че Иванко убил Асеня по внушение на севастократор Исака, който и с твърде много други обещания го подбудил за това, а освен това го окуражил и като му предложил да му даде за жена собствената си дъщеря Теодора. Само че той умрял в затвора, преди да бъде извършено убийството"10. Но по-после същият Никита споменува, че предложение за женитба на Иванко с Теодора наистина било направено от Исака. Ето какво говори той за личността на Иванко и за кроежа на императора да го ожени за внуката си: "А Иванко, като дойде при императора, беше приет благосклонно от него и принесе не малка полза на ромеите: той беше висок на ръст, извънредно съобразителен и с голяма физическа сила. Но свирепите черти на лице и грубият му характер явно издаваха кръвожаден човек. И докато пребиваваше при ромеите, той съвсем не се промени и не стана по-мек и с по-гъвкав нрав. Все пак императорът сметнал, че този мъж не е недостоен за дадените му брачни обещания, но отложи сватбата до законното определеното време (защото невестата още чуруликаше с детския си говор [друг вариант - защото беше само на 4 години]), а него включи между велемощните си роднини, като не го остави по-долу нито в почестите на властта, нито по размерите на богатството му"11. Поради това ония, които са писали за убийството на Асеня от Иванко въз основа на Никита, всякога справедливо са представяли, че то е било извършено по подстрекателство от страна на Исака или изобщо на гърците. Друмев пък не само представя Исака за подстрекател на Иванко, а му дава и ръководна роля в заговора и в борбата с Петра и отца Ивана: севастократът следи последните на всяка стъпка и се старае да отбие кроежите и ударите им, а когато те побеждават, избягва заедно с дъщеря си и с Иванко, макар, според Никита, той да е умрял в затвора още преди заговора.

Последното обстоятелство вече поражда съмнение в това дали Друмев наистина се е ползувал направо от историята на Никита Хониата. Защото, при големите злини, които Исак причинява на България чрез подбуждането на Иванко да убие Асеня, и при сатанинската му омраза към българите, която го кара да предпочита междуособието в България пред царуването на дъщеря си, бихме чакали авторът да даде едно удовлетворение на нараненото нравствено и патриотично чувство на зрителите, като представи, че в последния момент Исак, макар да хитрува и да се пази, пада под ударите било на отца Ивана, било на Петра. А щом той не е сторил това, можем да допущаме, че се е ползувал от други истории, в които не се е казвало, че Исак е умрял в България, и не се е посочвала неговата възраст, както и възрастта на дъщеря му. И наистина, не се вижда Друмев да е използувал историята на Никита и относно възрастта на Исака. В драмата последният е представен стар. В действ. I, сц. II., явл. III, той говори: "Дете си, Тодорке, и не ти стига умът. Та затова ли са побелели космето ми."12 На Иванко Исак говори така (д. I, сц. II, явл. VІ): "Прости мене, стареца, задето имах дързостта да прекъсам спокойното течение на светлите ти мисли... Но стар съм, славний войводо, и не можах да предваря..." Дори в очите на остарялата вече баба Кера Исак е старец. За него тя говори: "Само дъртакът Исак, само той е весел и току митка насам-нататък, току разтрива и върти ръце..." (д. III, сц. III, явл. III). Между това, Никита Хониат разказва за него, че бил млад и че изгубил боя при Сер и бил пленен тъкмо поради младежка неопитност. Той пише: "Когато до севастократора Исака достигнал слух, че власите са навлезли вече в пределите на Серския окръг, той, увлечен от младост и възгорден от една неотдавнашна победа, нанесена на власите, без да разузнае по-рано силите на противника, впуснал се върху него още при първото известие. В един миг дигнал на крак войската си чрез условния тръбен звук, пръв възседнал боевия си кон и, като облякъл ризницата си с голяма бързина, тутакси полетел на бой срещу противниците си, разтръсквайки копието си, като че му бил нареден по-отрано лов на елени или му бил устроен лов на дивеч. Като тичал така с всички сили около 30 стадии, той толкоз изморил конницата си, че във време на боя тя била съвсем безполезна; а и пехотата, измъчена от бързото движение, станала отпосле негодна за нищо." Като приказва след това за поставяне на засади от страна на Асеня, той продължава: "Затова, когато най-после влезли в боя частите, които били в засада, той, като омотан в мрежа от всички страни, изгубил по-голямата част от войската си и най-после бил пленен от скитите."13 Ако допуснем, че Друмев е работил драмата си по историята на Никита, не се вижда защо е постъпил толкова против нея, та е представил Исака старец, а не го е представил поне в средна възраст, ако не млад. И в дадения случай най-вероятно е да се предположи, че е работил не по Никита, а по някоя от нашите истории от 50-те и 60-те години на миналия век, защото в тях не се говори нищо за възрастта на Исака. Дори в кратката история на Д. Цанкова, печатана най-напред в "Месецослов за година 1857" (под заглавие "Един поглед върху българската исторія") и съставена по Lebeau14, който е използувал тъкмо историята на Никита, не се говори нищо за възрастта на Исака. Там е казано: "Гърцкий войвода Исаак паднал в ръцете на Асеня, който заповядал да го турят в железа... Исаак, гърцкий войвода, който бил роб, подбудил едного от българскити войводи, на имя Иван, да убие Асеня, та да остане той българский цар." Не е ли по-верятно тогава да допуснем, че Друмев е работил не по Никита, а по някоя наша история? Обаче, колкото последното и да е по-вероятно, ние не бива да се задоволяваме само с вероятност, а трябва да по-търсим по-преки указания, като намерим, напр., образ, който липсва у Никита, а се намира и в драмата, и в някоя наша история. Такъв е образът на Мария, Асеневата дъщеря.

Както може да се види от приведените по-горе изписки из историята на Никита, последният нигде не говори за Асенева дъщеря. За такава не знаем и от никой друг извор. Едничката история, в която се говори за Асенева дъщеря и за увличането й в заговора, е Войниковата. В нея е казано. "Грьцкий войвода Исаак в робството си като не можеше да си отмъсти другояче на Асеня, той подбуди от българскити велможи едного, на имя Иванко, да убие Асеня, та да ся възцари той на мястото му. Иванко приказва за това на своити братия, които такожде бяха на чин в Търново, и на други свои приятели и споразумева ся с тях за да убият царя, та да ся въцари той; а освен тия Иванко сполучи да прелъсти и привлече на помощ в предприятието си и царската дъщеря, която лъжеше с обещание, че ще янаправи царица. И тъй ся състави против царский живот тайно съзаклятие, което най-сетне ся откри. Кога ся научи Асен за това, повиква Иванка една вечер при себе си и заповяда да го убият; но Иванко тоя час изважда скритиа си нож и впуща ся, та пробожда зле Асеня, който умря в същата нощ!"15. Изложението на Войникова прилича на драмата и по това, че и според него Иванко е бил повикан от царя поради кроения заговор, а не защото имал тайни връзки със сестрата на жена му, както е у Никита. Как е могло да се яви такова съобщение, което не само липсва в извора, но направо му противоречи, ще се помъчим да обясним по-долу, а тука ще докажем по-здраво, че Друмев в случая наистина е използувал Войниковата история. Най-добро доказателство за това ни дава книжката "Другар за децата. Нареден от Павла Калянджи. Одесса, 1863". Както съобщават в спомените си В. Д. Стоянов, другар на В. Друмева в Шумен и Браила, и Ив. Гюзелев, негов съученик и сътрудник в съставянето на книжката, най-голямо участие в съставянето на последната взел Друмев. В. Стоянов пише: "В. Друмев е съставил една много хубава българска читанка под название "Другар на Децата", от Павел Калянджи, брат на прочутия наш многозаслужил патриот Иван Ст. Иванов в Кишинев; при съставяне на казаната читанка спомогнали са на В. Друмева и други български младежи, които се намервали по онова време на учение в Одеса: Ив. Гюзелев от Габрово, Ц. Гинчев от Лясковец, Д. Благоев от Самоков, негли и други."16 Гюзелев пък направо съобщава, че Друмев съставил историческия дял на книжката, като се ползувал от историята на Цанкова17. В това съобщение има неточност, макар то да не е съвсем лишено от основа. Работата е там, че Цанковият "Един поглед върху българската история", който Гюзелев има предвид в случая, е поместен в "Месецослов за година 1857", издаден от Цанкова, а Друмев е заел от същия Месецослов (но за г. 1859) едно стихотворение от В. Поповича под заглавие "Изгорение на българските книги", за което ще говорим по-долу, и някои други четива. Самата си кратка българска история, поместена в разглежданата книжка, Друмев, както показва по-точното сравнение, е съставил не по Д. Цанкова, а по Войникова, па отчасти и по "Царственника". За нас в случая е важно това, че в "Другар за децата" убийството на Асеня е изложено по Войникова, който, както се спомена, едничък говори за Асенева дъщеря. В книжката е казано: "Гърците, къту хвана да ги е страх почти тъй също от Асеня, както ги беше страх и от Симеона, подканиха едного от българските велможи, на имя Иванко, да убие Асеня, а на мястото му да ся въцари той сам. Това прелъсти Иванка, който съобщи лошевото си намерение на своите братя. Те къту не бяха по-малко честолюбиви от него, съгласиха ся да помагат в предприятието му. Но за да можи по-лесно да изпълни свой ужасний умисл, Иванко ся пристори, чи люби Асеневата дъщиря, излъга я чи ще я направи царица и я склони да му помага в предприятието." (с. 189). Както видяхме по-горе, същото разказва за Асеновата дъщеря и Войников. Още по-важно е това, че Друмев се е помъчил и да оправдае царската дъщеря за участието й в заговора, като е казал: "Няма съмнение, чи Иванко е не казвал истинското си намерение пред Асеневата дъщиря, защото в противен случай тя не би ся съгласила никога да ся ожени за убийцът на татка си." Това показва, че Друмев още тогава се бил заинтересувал по-отблизо за убийството на Асеня и вече бил създал във въображението си контурите на по-сетнешния образ на Мария, като на силно любеща баща си, но измамена и подиграна мома.

Както може да се види от приведения по-горе откъслек, по времето, когато е съставял историческата част на "Другар за децата", Друмев още не бил заинтересуван за образа на Исака, когото дори не споменава. Но по-после, когато почнал да създава драмата си, той си послужил за неговото представяне с образи, които са го вълнували, когато бил юноша и когато съставял "Другар на децата", именно с образа на фанариотин, например на шуменския гръцки владика Венеамин, за когото още в 1860 г. писал писмо дописка до шуменци18, и с онзи на търновския митрополит Иларион, представен в споменатото стихотворение на В. Поповича "Изгорение на българските книги", което е заето от "Месецословът на българската книжнина за 1859 г." В стихотворението Иларион е представен в момента, когато, уж, отваря патриаршеското книгохранилище в Търновската митрополия и се готви да изгори старобългарските книги и чрез това да нанесе непоправима загуба на омразния нему български народ. Ние вече имахме случай да докажем, че преданието за изгаряне на патриаршеска библиотека от митрополита Илариона е легенда19; но по времето, когато е съставен "Другар за децата", всички наши книжовници са се намирали под впечатлението на брошурата "Открития в древней столице болгарской, Тернове" (1859), издадена от Хр. Даскалов, в която изгарянето се предава като факт. Попович е представил Илариона, че отдавна се тъкмел да отвори книгохранилището, но все не оставал сам. Най-после това му се удало, и той тържествува и чрез доста дълъг монолог изказва сатанинска радост, загдето ще може, чрез изгаряне на книгите, да погребе "Българско служение", т.е. църковната служба на български език. Монологът захваща така:

Стар съм, не можа да мисля,
дявола в старост всичко извърша!
Опит и лудост, кръвта студена -
не сме дечица глупави - млади,
да съдим леко, бързо да правим,
лека и полека работа става;
отведнъж нищо не се достигва!

(Показва се главата.)

Глава ми мърда! Днеска измислих,
отколе го смятах!

(Смее се.)

Ха, ха, ха, много щат вика!
Нека ми викат! Аз кой съм?
Гръцката дума тъй казва:
Гърците хитри всичко познават,
сърца чилешки с хитрост владеят!
Българи прости, страх ги от меня;
анатема кому не страшни!
Клетвата силна - всичко събаря.
Воля, упрямство, инат дебели!
Нека да помнят гръцки владика,
черните дяволи кого щат мъчи!
Пъкъл тъмен - огън разгаря...
Смола възвира - грешници чека...
Дългите куки кого щат тегли?...

Откак отключва скривалището и преглежда някои книги, фанариотинът говори радостно:

Огън, огън съм намислил,
той ще ги глътне една по една!
Ето ви, варвари, вашата бъдност!
Гръцко не щете... Владици пъдите.
Ако ви понося, от нине мразете
нашта народност, нашето учение!
Отмъщение, отмъщение, варвари!
Да чезне българско служение!
Гръцките книги горите църковни -
огън ще и ваште гори!...
Във огън, във огън без жалост
старите ваши стари хартии,
старите ваши списания,
вехтите ваши надежди!
Българско слово да чезне!
Рабове наши сте били -
рабове вечно бъдете!
Огън, огън, огън!...

(Затваря дулапя.)

Аз свърших, туй ми е доста.
Имах желание и него изпълних...
Всичко изведах и съм доволен.
Огън, огън, огън!...

(Помахва с ключа и поглежда дулапя.)

Огън!

(Излиза.)

Последните думи в Иларионова монолог вече наумяват думите на Исака (д. III, сц. I, явл. III): " На, е тъй е (върти си ръцете) ще бъде тогава в България, на каша ще се обърне всичко... Тогава тичай, Алексее, със своите легиони, бий, коли и тъпчи тези нищожни хора! Робове, вечни робове ги направи!"... Но сходството между Илариона, както го е представил Попович, и Исака не е само в отделни мисли, а в духа, който обладават двамата, в желанието им да съсипят българския народ. Ст. Минчев, като обърна внимание на сходството между една фраза, казана от Шекспирова Яго, и друга, която се среща в един монолог на Исака, изказа предположение, че при създаване образа на последния Друмев се е влиял от Яго. Той пише: "...същинският главен герой на драмата, Исак, е схванат съвсем шаблонно в романтичен стил. Той е изобразен като мелодраматичен злодей, който притежава всички качества, що могат да ужасят един български зрител на драмата. При все това изглежда, че Друмев е имал за образец при създаването му Шекспировия Яго. Но докато този последният се явява като жив човек, Исак прави впечатление на същинско чудовище... Само един път се опитва Исак да оцени от по-високо гледище света с неговите морални понятия, но в този случай той се явява голям циник без вяра в нещо свето, освен в своето лично аз: "Съдбата? (Клати глава.) Глупий ти, човече! Съдбата си ти сам! Постарай се сам за себе си - и ето ти съдбата, ето ти орисницата. Така, Исаче, така... Тодоро! Тодорке!... Де ли е отишла? (Мисли.) Роб у Асеня! Роб у българите! Страшно нещо!... Но какво? Не е ли в нашите ръце да обърнем робството на царство? О, човек е хитър, той направва всичко, стига само да има тука. (Показва на челото си. Мисли.) Казват, че народът го обича, и затова той яко седи на престола си. Празни хорати! Властолюбието е такъв демон, щото накарва човека да потъпква и най-светото нещо. И обич, и признателност, и честност, и всички други подобни глупости, които човеците кръстили с име високи и благородни чувства - всичко това е нищо за този демон..." (действие I, сцена II, явл. I). Тези размишления на Исака много напомнят една мисъл на Яго, изказана още в началото на Отело: "Добродетел - краставици! От нас зависи да бъдем такива или онакива." (действие I, сц. ІІІ)20 Ние не ще се спираме надълго върху твърдението на Минчева, че, уж, Исак правел впечатление на същинско чудовище. Впечатлението, което прави той на българските зрители, е предадено по-вярно от П. Р. Славейкова, който казва: "в драмата на г. Друмева гъркът мирише на грък отдалеч, а българинът личи, че е българин не по дрехите и по името, но по онова, що го виждаме, че прави, еще и по онова, което го виждаме, че е неспособен да направи"21. И наистина, Исак не е никакво чудовище: той е грък патриот, обича отечеството си, дъщеря си и Иванко. При всичко че не се спира пред нищо да повреди на България, у него има пак съвест дотолкова, че да се забърка и да изгуби за миг способността да действува, когато пред него се явява полудялата нещастна дъщеря на Асеня. За нашата цел е потребно да обърнем внимание главно на това, че е съвсем погрешно да се мисли, какво Друмев, за да представи грък, е имал нужда да се рови в Шекспировата драма "Отело" и да подражава на Яго, на когото Исак, впрочем, почти не прилича. Не е ли по-вероятно, че при представянето на Асенева пленник той е имал предвид ония фанариоти, с които българският народ се е борил по времето, когато е била съчинявана драмата, и против които Друмев е съставил общоизвестната песен "Я гледайте, братя мили, що се върши там на брега... в Цариград - Фенер"? А ясен образ на фанариот той е имал, от една страна, в лицето на шуменския владика Венеамин, а от друга - в поместеното от него в "Другар за децата" стихотворение за изгарянето на българските книги. Затова Исак не е представен млад, какъвто е бил по свидетелството на Никита и какъвто трябваше да бъде, ако да бе създаден по подражание на Яго. Той е представен стар като фанариотите, защото е въплъщение на старата грешница и неприятелка на българите - Византия. Че при създаването на Исака Друмев не се е ровил и в историята на Никита, показва ни, между друго, и обстоятелството, гдето в първата редакция на драмата, запазена в ръкопис, Исак е наречен не "севастократор", а "военачалник", както го нарича Войников (Цанков го нарича "войвода", както го изрича еднаж и Войников, а Царственикът - архистратиг). Колкото за твърдението на Минчева, че "Историята не познава пленник като Исака: никога и никъде не са били така свободно третирани робите, че да вършат, каквото си щат, както Исак", - то съдържа недоразумение. Никой роб не се третира свободно, докато е истински роб; но, щом стане ръководител на заговор срещу царя и главен съветник на ония, на които е поръчано да го пазят, неговите ръце се развързват. Наистина, Друмев, за да покаже бдителността на византийците и добре организуваното им съгледателство, представил е Исака, че се явява, гдето трябва, и гдето не трябва - което е техническа грешка; но не е вярно, че той е сгрешил, като го е представил, че ходи из Търново да търси размирници, защото, уж, бил забравил, че Исак е роб. Всъщност, Минчев е забравил, че след убийството на Асеня, когато се готвели да правят Тодорка царица, Исак вече не е бил роб, а пръв велможа, баща на бъдещата царица.

Сега да минем на другите лица в драмата, като захванем от Асеня. Както се каза по-горе, още Войников се е изказал неодобрително за характерите на Асеня и Петра, понеже, както са представени в драмата, те не приличат "на тези витязи, които били достойни да изчистят из отечеството си всичките мършавии на лукавата развратница Византия". Наистина, Друмев е представил Асеня като храбър мъж, който не трепва от Иванка и се побеждава от него само затова, защото той излъгал, че и Мария е в заговора, та Асен бил поразен от това съобщение; но представеният от него Асен е прекалено добър и доверчив спрямо Иванка и брата му Драгомира, които стават причина той да повярва на клеветата, че уж брат му правел заговор срещу него. Докато Никита съобщава, че Асен пращал два пъти през нощта да викат Иванка, за да го накаже, и, щом го видял, кипнал и посегнал към страшното си копие, - Друмев представя, че той, и след като е разбрал от отца Ивана за изменничеството на любимия си войвода, не може изведнъж да повярва, че Иванко му мисли зло, и дори когато се убеждава в това, поръчва, да се запази Иванко: Отец Иван (зема пръстена и го целува). Хвала на бога! (Тръгнува да си отива.) Исак (бьрзешком си отива). Асен (пристига го). Само да не се пролива кръв, отче. А най-много запазете Иванка, запазете хубавото му име... Отец Иван. Ще стане добре, царю. (Тръгнува пак.) Асен (спира го). Дай да можехте да ми го пратите тук. Той е с добро сърце... Отец Иван. Всичко ще бъде (д. III, сц. II, явл. III). Явно е, че Друмевият Асен е много различен от "кръвожадният и безпощаден човек", както го нарича Никита. Защо авторът на драмата го е представил такъв? Нарочно ли е постъпил против думите на гръцкия историк?

Минчев е изказал мнение, че в случая Друмев се е намирал под влиянието на французските романтични драми. Той пише: "Според принципа на контраста или антитезата, които владеят във французките романтични драми, Друмев е представил образите на Асеня и Петра много добродетелни, за да изпъкне по-силно демоническата натура на Исака. Асен е същински светец: той е набожен, кротък, благ... И двамата братя са романтични герои, защото характерите им са в противоречие с тяхното положение и роля; те се явяват като щастлива възможност, а не като типични представители на живота, сред който живеят. И двамага са бездеятелни"22. Минчев добре е отгатнал, че Друмев е искал да представи Асеня като светец; но той греши, като мисли, че причината на това се крие в подражаването на французските романтични драми, за които постоянно говори, но от които не е посочил изрично нито една23. Всъщност, Друмев е гледал на Асеня I като на светец, още преди да се залови за съчиняването на драмата си, както са гледали на него още Паисий и неговите последователи, в числото на които е влизал и Войников, макар последният да е намирал отпосле, че Друмев е представил освободителите на България невярно. Вече в "Другар за децата" Друмев, в съгласие с Войникова, който, от своя страна, е писал под влияние на Царственника, разказва, че Асен бил посочен за цар и освободител на България от самаго Бога чрез св. Димитрия. Теглилата на българския народ от гърците, към които по едно време се присъединили и сърбите, трогнали патриарха св. Иван, който живеел в Търново. Той, "къту гледаше сичките тези злини, що теглеше България както от гьрците, тъй и от сьрбите, непрестанно проливаше горещи сьлзи и молеше Бога да избави Българите от гръцкото робство и да му възвърни първите светли, щастливи дни. Бог чу усърдната молитва на този светител български: един ден, като ся молеше св. Иван, яви му ся свети Великомученик Димитрий и му каза: "Иване! Бог помина родът и домът на българските царе. Той ти чу молитвата и мя прати със заповед да благовестиш възобновлението на българското царство и да миропомажеш за цар Асеня: Господ ще бъде с него и ще въздигне скиптърът на българското царство. По тая воля Божия св. Иван повика от Влашко Асеня и брата му Петра, които произхождаха от коляното на Радомира, синът Самуилов, и повеля да направят в Търново храм во имя св. великомученика Димитрия. Когато щеше да ся освещава този храм, в Търново ся събраха сичките български епископи и много народ. Подир освящението, патриархът зе българский царски венец и багреницата, обяви народу Божието повеление и венча Асеня за български цар. Тогава възхищеннийт народ от радост извика велегласно: "Да живее Асен цар на многая лета; Асеню царю Българскому многая лета."24 Същото намираме и в историята на Войникова, който пък го е заел, както казахме, от Царственника, т.е. от Паисия. За дейността на Асеня Войников пише: "той въздигнал много черкви, училища и монастири, както в държавата си, тъй и в Св. Гора; определил да ся дава на беднити милостиня из царскити съкровища. Асен заповяда по всички монастири, в Св. Гора да ся чете по български, дето напред ся е извършвало богослужението на гьрцкий язик; тъй също и във Влашко въведе Българский язик по черквити, в които по-напред ся чело по латински."25 Представянето на Асеня като голям добротворец се дължи пак на Паисия, който посочва извора си: "Неговият син Йоан пише: "Блаженият ми баща цар Асен изразходва и раздаде цялото свое имане и съкровище за милостиня на бедните и черквите."26 Не е мъчно да се досетим, че това представление се дължи на смесването на Асеня I с Асеня II. Същото смесване прави и Раковски, който, като защищава братята Асен и Петър от лошите епитети, които им дава Никита, пише: "Асен и брат му Петър освободили България от византийска чужда власт, от тяжкое поданство, а Никита ги назъвава άνοσιοργοί - нечестиви?! Кату че са сторили нещо си противо християнската вяра. Нечестив ли е человек, кой освобождава отечъство си от тяжкое подданство мъчителев? Назовава ги μιαροί - гнуснави - злодеи! Злодей ли е человек, кой помага бедному народу и го освобождава от тежки мъки, коих чужда държава и сила зверски му е наложила, и дере му кожа?! Ни щем виде по-долу, че Асен първий, как то и Асен вторий били твърде христолюбиви, благочьстиви и благоговейни человеци; съзидали много чъркови и иношки домове, възживили българска книжнина и извишили в най-висок степен българска слава; а не са били каквито ги описва злобное и лукавое перо Никитово!"27 От подчертаните думи се вижда, че Раковски не е правил разлика между характера на Асеня І и онзи на неговия син и е бил убеден, че Никита пристрастно е представил Асеня I като жесток. Между това историите на Войникова и Цанкова, които разказват за Исака, че бил окован в железа и бил откаран в Търново, но не казват нищо за неговата смърт, - за Кюр Тодора Епирски разправят, че бил пленен заедно с домочадието си от Асеня II, но че той го оставил да живее на свобода и после се оженил за дъщеря му. Войников пише: "при това отпусти и заробенити, а само Кюр Тодора задържя при себе и оставил бе го да живее свободно заедно с домочядието му; но по едно время, кога ся научи, че Кюр Тодор ся мъчи да прави съзаклятие против него, той повели, та го ослепиха" (с. 148). Също така е представил Друмев (в драмата си), че се отнася Асен I към Исака: оставил го да живее свободно с дъщеря си, която, уж, била при него. Още преди да се залови за съчиняването на драмата си, той си е представял Асеня като божи помазаник, който на война е страшен, но като човек е не жесток, а милостив и справедлив. Такъв човек може да вика Иванка през нощта, не за да заповяда да го убият без съд, а още по-малко да го убие сам, а за да го изслуша и посъветва, та да го вразуми. И наистина, в "Другар за децата" Друмев пише: "Къту ся научи Асен за това съзаклятие, повика един вечер при себя си Иванка и начена да го съди. Иван, къто помисли, чи можи там да го убият, извади изеднъж скритий си нож, спустна ся врьх Асеня и го прободи в сръцето. Асен в същата нощ умря!" Явно е, че според схващането на Друмева, по времето, когато е съставял "Другар за децата", Асен е викал Иванка да го съди и вразумява, а не да го убива, но той помислил, че може да бъде убит, та за това го пробол, и то не в слабините, както пише Никита, когото Друмев, поне тогава още може да не е бил чел, а в сърцето. Инак не може и да постъпва един цар светец, определен от самаго Бога да избави България. Според Паисия, убийството на Асеня му донесло мъченически венец и, следователно, станало пак по Божа воля: "Благочестивият и славен цар Асен по воля божия свършил с такъв мъченически край."28 Явно е, прочее, че Друмев, като е облекъл Асеня с ореол на светец, не е искал чрез това да представи, по образеца на романтичните французски драми, контраст на Исака, а само е запазил онзи легендарен образ на богоизбрания цар, който е бил начертан най-напред от Паисия. Но нито Раковски, който е поддържал авторитета на последния и го е предпочитал пред Никита, нито Войников и Друмев са могли да запазят напълно създадения от Паисия образ на Асеня I. Според Паисия, Асен "царствовал 50 лета, и наречен стари цар Асен" ("Трем на българската словесност", св. I, с. 69)29. В тъй-наричаната "Зографска история", която обнародваха Ст. Аргиров30 и Й. Иванов31, Асен е умрял на 80 г. и царувал 40 г.: 32. Приписването такава възраст на Асеня се дължи на неверното тълкуване на епитета "старий", който не значи само многолетен, а има значение и на "по-предишен", и който среднобългарските извори (напр. надписът в църквата Св. Четиредесет [мъченици], Синодикът и др.) употребяват, за да различат Асеня I от негова син. В съгласие с тази възраст, съставителят на Зографската история, а след него и Паисий33, са нагласили и годините на царуването му. Раковски, а по него Войников и Друмев вече не говорят нито за 80-годишна възраст, нито за 40- или 50-годишно царуване, а само за 9-годишно; но легендарният образ на Асеня като свят и благодушен цар все е запазен донегде, като е намерил подкрепа и в образа на Асеня ІІ, за когото съвремениците едногласно пишат, че бил благодушен, и когото нашите историци, както видяхме, са оприличавали по характер на Асеня I. Когато Друмев е създавал драмата си, послужил си е до голяма степен с дълбоко заседналия още от детинство във въображението му образ на легендарния Асен I. Като прибавил в него известна безпечност, естествена за човек, който почива на лаврите си и се мисли за ограден от народната обич - безпеченост, с каквато и Шекспир е представил Юлия Цезаря, - Друмев е създал Асеня такъв, какъвто го виждаме в драмата, без да е имал нужда да се съобразява с шаблоните на французската романтична драма, от която, уж, се увличал.

Като имаме предвид казаното, ние ще можем да си обясним как е могъл да се яви разказът за Асенева дъщеря, която, уж, била измамена да вземе участие в заговора срещу баща си - разказ, който намираме само в историята на Войникова и в "Другар за децата" на Друмева. Както се каза, Никита говори за тайни връзки на Иванка със сестрата на Асеневата жена. Но и в двете истории, от които главно са черпили Войников и неговите учители сведения за царуването на Асеня - историята на Раича, по която е била съставена преведената на български от П. Сапунова история на Несковича, и историята на Паисия, предадена в Царственника на Хр. Павловича - се говори не за сестра на Асеневата жена, а за сестра на самия Асен. В историята на Несковича е казано: "Иванко някой благородний болгарин тварде е начел да люби сестрата Асенова, за което се прогневил Асен, и дал нощя да го повикат кам себе си чи със смерт да го казни." (с. 183). Паисий пък никак не говори за незаконна любов. Такава не е могла и да се мисли в дома на богоизбрания Асен. В неговата история е казано: "Тоя Иванко се нагласил със своите и със заговора си склонил мнозина да убият цар Асен и той да се възцари. Така измамил и Асеновата сестра за своето долно беззаконие."34 Но ако Асен, според Паисия, е бил на 80 години, и сестра му не ще да е била твърде млада, затова, вероятно, още учителите на Войникова и Друмева в Шумен ще да са разправяли за любов на Иванка не със сестрата на Асеня, а с неговата дъщеря, готов образ за която са имали във Велтмановата Райна царкиня. Във всеки случай, образът на Мария е бил намерен от Друмева вече готов в историята на Войникова. Не малка роля в неговото създаване е имало, както казахме, и смесването на Асеня І с Асеня II, който е имал дъщери. А колкото за лудуването на Мария, то е могло да бъде подсказано на автора от Шекспировата Офелия.

В съгласие с характера на Асеня е създаден и брат му Петър. Той е благодушен, но храбър. Мнозина са го мислили за безволен и слаб, но това не е вярно. Друмев го е представил не безволен, а прекалено съвестен, родолюбив и самопожертвователен. Наистина, когато съзаклетниците с подправени писма го представят като враг на брата му, и последният го изобличава, без да има право, той се задоволява да каже само, че Бог е свидетел на неговата невинност: "Брате! Бог на небето, който вижда и познава всичко, нека бъде съдия между мене и моите клеветници. (Отива.си с наведена глава.)" Но в това няма нищо чудно: човек, който обича брата си като себе си, след като чува неговите изобличения и вижда, че брат му вярва на клеветите, не може да не се почувствува обиден и съкрушен и да не остави времето да докаже неговата невинност. А велможите говорят за него като за опасен враг и като за човек, който няма да се церемони с тях:

Един велможа (на Драгомира). Какво гледа той условията! Само да се отървем ние от Петра, че... Той не ще е по-добър от брата си.

Добрин. Остави се! Асен беше ни обърнал на слуги. Той не гледаше нито болярска кръв, нито нищо.

Друг велможа. Петър е по-лошев. А пък сега, като е с него онзи калугерин...

Трети велможа. Какво си хортуваш, брате! По-добре още по-тежки условия, отколкото Петър... (д. V, сц. II, явл. V).

И наистина, на тържището Петър се изпречва с меч в ръка пред развилнелите се царски хора с думите: "Къде, приятели?" (действ. IV, сц. II, явл. V). По-после, докато отец Иван обезсърчава съзаклятниците, като им представя Мария и чрез това разбужда съвестите им и парализира енергията им, Петър превзима търновските крепости:

Войникът (влиза бързешком и с як глас). Спасявайте се! Крепостите се превзеха от княза... (д. V. сц. II, явл. XI). И наистина, драмата свършва с излизането на сцената на отца Ивана, Петра и войниците.

Но как тогава да се обясни, че след убийството на Асеня, Петър доста време не предприема нищо решително срещу Иванка? - Обяснение трябва да се търси, преди всичко, в желанието му да проучи положението по-отблизо. Затова именно той пътува между народа наедно с отца Ивана. Там той, както се казва, не по-малко решително от последния се изпречва пред царските хора, които буйствуват без причина. Между друго, той чува, че народът кълне него като убиец на царя (действ. IV, сц. II, явл. V): "Бог да убие Петра, че уби брата си! Гласове. Бог да го убие! Петър (закрива лице с две ръце)". При такова положение как може народът да се поведе изведнъж подир него? Но най-главното е, че той се бои от междуособие. "Петър (въздиша). Длъжен съм! Но отде зная аз, че със своето намисвание не ще направя хиляди и милиони още повече да теглят? Това не е частна работа, отче, ами е цял народ, цяло царство... Бива ли така лесно да си играеме със съдбата на народа си? Отец Иван. Ти безумствуваш, Петре! Петър. Отче! Спокойствието и доброчестината на отечеството ми е скъпо за мене. Сърцето ми е наранено от Иванка, но моето прокълнавание ще се обърне на благословия, ако народът благославя Иванка..." И наистина, малко преди това Петър кани отца Ивана, да се помолят за Иванка. Това е прекалено, но не е чудно за човек, който наедно с брата си е призван от Бога да се грижи за доброто на своя народ. А че Друмев е бил убеден, какво истинските патриоти и в старо време са предпочитали да бъдат отритнати и отстранени от воденето на държавните работи, само и само да избегнат междуособиците в държавата, - показва ни следното место от "Другар за децата", гдето се излага дохождането на престола на Петра, Симеонова син: "Българските боляри, а най-повече старите войводи Симеонови предвиждаха, че при Петра българското господарство ще отслабни, защото гърците - Петровите роднини - явно или тайно ще си впъхнат гагата в правлението на Българското царство. А да ся противят на Петровото въцаруване не ся искаше на българските войводи (кои без съмнение не са били многочислени), защото ся бояха от бунт, който непременно трябаше да избухни, ако би те зели да ся противят. За то много из них ся распиляха тук таме, в безопасни места, да чакат кога ще ся яви благоприятен случай да отстранят гръцката партия" (с. 180). Така е представен и Петър: той се бои от междуособие и предпочита сам да е далеч от престола, само и само да добрува народът. Това е сантиментализъм, но за него не е имало нужда авторът да се рови из френската литература, която той не е познавал: такъв наивен сантиментализъм е въодушевявал дейците от време на Възраждането.

Доста сантиментален е представен и Иванко. В драмата той не е същият онзи Иванко, за когото разправя Никита Хониат. Последният го представя решителен и с нестроги нрави. Когато се посъветвал с роднините си, те му поръчали, в случай че Асен се отнесе към него строго, да действува бързо и решително, и той постъпва така без всякакво колебание. Друмев го е представил с по-чувствителна съвест: макар да желае короната, той не може да забрави добрините на Асеня и се колебае да пристъпи към убиването му, докато дохождането на отца Ивана не го туря в необходимост да бърза. Любопитно е, че в първата редакция на драмата Иванко е представен по-властен и разпоредителен. След като Исак съобщава, че отец Иван е пристигнал, и Драгомир, Добрин и Милко намират, че е необходимо да се бърза, - той изведнъж почва да се разпорежда (д. III, явл. III).

Ив. (грозно и решително). Слушайте! От тази минута аз съм вече пълен ваш повелител... Искам от вас сляпа покорност и послушание, и тежко и горко тому, който бъде и най-малко непослушен!... Ти, Добрине, си днес разпоредител на стражата в царските палати, а ти - Милко - на крепоста. Нека тук и там бъдат съвършено приготвени... Тази нощ сичко трябва вече да се свърши, чувате ли?

Мил. Треба, треба!

Ив. Вървете и внимавайте!... Щом чуете условния знак, - започвайте... Драгомире! дойди с мене! (утива си, а подире му и Драгомир).

Мил. (с възхищение гледа подир Иванка). Е тъй тя искам, Иванко!... сега вече вярвам, че благополучно ще се свърши (утива си)."

В печатаната редакция Иванко оставя Драгомир да дава разпорежданията и самият той не е така страшен и решителен. Това се дължи не само на художествени цели, а и на неверни исторически схващания. Както е известно, мнозина славянофили - чешки и руски - са били убедени, че, уж, славяните не били така жестоки, както немците, и че пороците, които се забелязват у тях, повечето се дължат на чужди влияния. Същият възглед е споделял и Друмев, който е вярвал, че лошите черти у българите повечето се дължат на византийско влияние. Така, в статията си "За отхраната", която е писал в същото време, когато е давал последна обработка на драмата си, той, като говори за "нехарни черти у нас" - жестокост, завист, злопаметство и егоизъм, пояснява, че този недъг "се е вмъкнал по между ни по разни исторически обстоятелства и по други причини, особено защото от много века насам съседствуваме и непосредствено имаме сношение с византийците-гърци, които, както е известно, с нищо друго не са се прославили в историята толкова много, колкото с безмерната и нравствена деморализация, която е могла, малко или много, да се отрази твърде лесно и на най-крепките и увардените народи, съседствуящи с Византия"35. Същото убеждение е споделял и Войников, който в драмите си "Велислава" и "Фросина" представя, че интригите, раздорите и предателствата на българските боляри са византийско влияние. В очите на Друмева, при голямата добрина на Асеня и Мария, Иванко не би могъл да бъде достоен за тяхната обич, ако не е добър, съвестен и родолюбив. Той извършва убийството главно под влияние на Исаковото подстрекателство; но будната му съвест го мъчи и той, колкото и юначен да е, чувствува се сломен и разстроен. Тодорка се оплаква на баща си, че Иванко все за Асеневите добрини й говорел, и Исак признава, че "Иванко не е от онези, които с твърдост и мъжество пренасят такива силни душевни разтърсвания." (д. V, сц. I, явл. IV). Такъв сантиментален характер Иванко показва към края на драмата, особено в първата редакция, та у него се явява раздвоеност и непоследователност. За да отстрани тази непоследователност, авторът е направил в печатаната редакция Иванка и в средата на драмата (д. ІІІ) не така решителен и страшен, какъвто го бил направил в първата редакция, но все пак не е могъл да сполучи напълно. В случая той се е повлиял и от Шекспира, чийто Макбет несъмнено е имал предвид. Сам Друмев, в критиката си на Войниковата словесност, ни подсказва, че се е възхищавал не от французски драматурзи, а от Шекспира. Той пише: "Тия, които са писали хубаво и с произведенията на които се наслаждава, та и чуди всичкият образован свет, писали са така добре, не защото са знаили изискуемите правила, но защото са имали естествени дарби, имали са сърце, чувство, душа, имали са въодушевление... Шекспир например (но знаят ли у нас кой е тоя Шекспир?) не е знаил никакви правила на драматическото изкуство и никак не е писал по тия правила, но и той е написал най-добрите, най-гениялните драматически произведения"36. На друга от Шекспировите драми, именно на "Юлий Цезар", наприличва драмата "Иванку" и по една от основните си идеи, именно по идеята, че добрият цар е опасен за убийците си и след своята смърт. В случая вече може да се говори и за подражаване, но не в смисъл да се крои едно произведение по шаблона на друго, а в смисъл на послужване с идеи и образи, които неволно са поразили автора, много време преди да се залови за своето произведение. В първата редакция Друмев се бил увлякъл в подражаването си на Макбета, като представил, че Иванко халюцинира във време на угощението (д. V, сц. ІІ, явл. 3 и 4); но в печатаната редакция е поправил това си увличане. Важното в случая е това, че Друмев, при представяне характера на Иванка, се е увлекъл в подражаване на Шекспира главно затова, защото, както казахме, нему е трябвал човек със слабости, но не и с такива отрицателни черти, които, според неговите тогавашни убеждения, можели да се намерят не у българин, а у грък. А че при създаването характера на Иванка подражаването на Шекспира е било второстепенен фактор, показват ни другите характери в драмата, напр. тоя на отца Ивана.

Отец Иван не е историческа личност; но характерът му не противоречи на епохата, когато кръстът и сабята често са се въртели от една и съща ръка. Както добре се досеща Ст. Минчев, негов прототип е Петровът брат Боян във Велтмановата повест "Райна, българска царкиня". Образът на Бояна бил заседнал дълбоко в юношеското въображение на Друмева и той го използувал най-напред в "Нещастна фамилия", гдето се разказва, че най-големият от тримата братя, който гонел Джамал-бей, след като скитал по България и Цетина, върнал се в околностите на Шумен и се крил в една местност, наричана "Самодивско жилище", в която околното население не смеело да стъпи. Оттам той ходел сегиз-тогиз в Шумен и разузнавал какво става с братята му, та взимал мерки да ги пази. Използуваното от него "Самодивско жилище" явно е измислено по образеца на пещерата, в която живеел Боян, откак напуснал Цариград и се прибрал в България, близо при Котел. За тази пещера в повестта се разказва следното: "Съвестта мя мъчаше, и аз бягах от Цариград, и ищях да ся скрия, негде далеч в планините на отечеството ми. Отколе аз бях чул, че тая пещера е челюст на смрътта и сички со страх минуваха покрай нея. Аз наумих да влеза вътре, и налучих добро място за себе си, далеч от светат. Отколе тука са живели калугере кришом от хората, и са приемали само оние, които и в стените монастирски не са могли да ся скрият от гонение и от злоба людска"37. И отец Иван, като Бояна, бди отдалеч върху съдбата на царя и царството. По времето, когато се гласял заговорът на Исака и Иванка против Асеня, той бил в Цариград. В това отпращане на отца Ивана в Цариград Минчев вижда несполучливо подражание. Той пише: "Понеже този последният (разбира Бояна) прекарва голяма част от живота си в Цариград, след което се премества в едно подземие (?) близо до Котел, дето се научава за бедствието на българското царство и на своята братаница, Райна княгиня, и отдето той бърза да стигне в Търново, затова и авторът на Иванку е изпратил героя си отец Ивана в Цариград, без някаква необходимост, та по-сетне, когато тоя се научава за заговора (в Търново), да тича на път за Търново и да спасява Асеня и царството. Но ако стоенето на Бояна в Цариград е необходимо за развитието на действието в романа и драмата, напротив пращането на отца Ивана в Цариград е необяснено и съвсем излишно за развитието на действието в Иванку"38. Че Друмев не е осветлил добре за читателите и зрителите на драмата си ходенето на отца Ивана в Цариград - е истина, но не е истина, че това отиване е излишно за действието. Явно е, че Друмев е искал да представи отца Ивана като око и ухо на България в Цариград, гдето се коват интригите против България и отгдето се пращат войски срещу нея. Той е отишъл в Цариград, за да следи по-отблизо какво се крои и предприема против България. В Асенево време калугерите са били интелигенцията на държавата. Те са се считали длъжни да следят живота на царя и болярите и да правят предупреждения всякога, когато видят, че последните не водят държавата из добър път. Такъв е бил възгледът на Друмева за длъжността на калугерите дори в днешно време. Този възглед той е изказал най-подробно в статията си "Нещо за нашата любов и за нашето уважение към духовенството ни въобще", която статия е напечатал (в 1868 г.) в издаваното от Р. И. Блъсков списание "Духовни книжки". Там е казано: "Те (калугерите) са длъжни в монастирите, - далеч от светът и сички негови суетни удоволствия, - да водят строго подвижнически живот, а когато стани нужда, когато, както казахме, вярата и народността ни ся намират в опасност, калугерите трябва да излизат от монастирите и пустините си, да ся разпръсват между народа и да унищожават опасността. Тъй също те трябва да бъдат и пазачи на просвещението."39 Няма съмнение, че ролята, която Друмев е мислел, че трябва да играят калугерите, не е досущ за сегашното време; но че по времето на Асеневци тази роля се е схващала тъкмо така, показват ни, между друго, следните думи на Никита Хониата. Като споменува за неуспешната борба на ромеите срещу братята Асеневци и за грешките и недостатъците на императора Алексия Ангела, той казва: "Никой от високопрестолните архиепископи, които получават най-високите почести, или от дългобрадатите монаси, които нахлупват до носа си калимявките, не се замисляше за това пренебрежение и почти пълно изоставяне от страна на Бога. Те не ни поучиха по какъв начин да му се противопоставим, нито пък излизаха открито да говорят пред императора, предлагайки спасително средство за ромеите. Но като че "Всички се отклониха, станаха еднакво покварени..." (Псал. 13:3), не долавяха какво ставаше и като че ли вървяха срещу ударите на Божия бич."40 Тъкмо в духа на Никитовите искания действува и отец Иван, който представя съвестта на българската интелигенция - духовенството. Той съветва и мъмри по-напред Асеня, а сетне най-вече Петра, който не се решава да подхване борбата, защото се бои от междуособие. Той се чувствува толкова повече длъжен да съветва и мъмри, защото е бил духовник на Асеня. Дейността му захваща главно оттогава, откогато се вижда, че за царството има опасност. Като представител на правдата, той сполучва, макар че на негова и Петрова страна са хора, които не проявяват такава хитрост и съобразителност, каквато проявява Исак. При всичко че несъзнателният тласък за създаване образа на отца Ивана е даден от образа на Бояна, - по-нататъшното обрисуване на този образ е дело на съзнателно творчество, което се е насочвало и контролирало от идеите на Друмева за ролята, що трябва да играе един изповедник на царя от времето на Асеня. Има основание дори да допущаме, че под образа на отца Ивана Друмев първоначално е искал да представи легендарния патриарх Иван, който, според отца Паисия, уж е повикал братята Асеневци от Влашко и коронясал Асеня за цар. Поне името "отец Иван" несъмнено се дължи нему. Когато Друмев е давал обработка на драмата си, той вече е знаел между друго, от Дриновия "Исторически преглед на българската църква", че по времето на Асеня I не е имало в Търново никакъв патриарх Иван; но у него не е могло да не остане убеждението, че някакъв загадъчен Иван, който е бил главен подбудител на въстанието и близък човек на Асеня, все ще да е живял. Дори в 1881 г., когато говорил слово върху развалините на църквата Св. Димитър в Търново, авторът на "Иванку" изказал убеждението, че освобождението на България от Асеня I е станало по ходатайството на Св. Димитра41. Образът на отца Ивана той би създал и независимо от Велтмановата повест; но последната му е внушила идеята да го пренесе по времето на заговора срещу Асеня в Цариград, за да му даде възможност да следи козните срещу България в самото им котило. По такъв начин от легендарния св. Иван, патриарх търновски, останало името и ръководната роля в защита на България срещу гръцките интриги, чийто представител в Търново се явява Исак.

Сега да кажем няколко думи и за дъщерята на последния - Тодорка. Нейният образ не е могъл да бъде създаден направо по нашите истории, защото в никоя от тях не става дума за нея. Според Паисия, Иванко, след избегването си при Алексия, бил приет от него много добре, и Алексий, уж, "нарекъл го свой баща, дал му за жена своята стара майка и вдовица Анна и го поставил за генерал на стария Филипопол и Драма."42 Според Цанкова пък, Иванко се оженил за жената на Исака: "Иван, като видял, че няма от нийде помощ, побегнал в Цариград и там ся оженил за жената на Исака, който го подбудил да убие Асеня."43 Колкото за Войникова, той не споменува за никаква женитба на Иванка. Не споменуват такава още Груев, З. Княжески и Раковски. Образът на Тодорка, както е представен в драмата, не прилича и на онзи, който дава Никита в своята история. Последният, както видяхме по-горе, наистина говори за Исакова дъщеря, която била обещана на Иванка за жена, но казва, че тя била малка, та за никаква любов между нея и него не може да става и дума. Същият разказва, че Иванко, като гледал разцъфтялата хубост на Тодоркината майка, т.е. Исаковата жена, Ана, Алексиева дъщеря, заговорвал, че би предпочел да се ожени за нея, вместо да чака порастването на малолетната Тодорка, но че Ана не го харесвала. Никита пише: "А той, като гледаше пренебрежително на обречената му императорова внучка, отправяше жадни погледи към цъфтящата хубост на майка й Ана, която беше още вдовица, и казваше, мечтаейки за брак с по-голямата: "Защо ми е агне-сукалче, когато ми трябва зряла овца или истинска коза?"44 Няколко време след това Ана била омъжена за Теодора Ласкариса, сетнешния никейски владетел45. Когато Иванко се отметнал от Алексия, последният, след като употребил напразно всички средства да го привлече, обещал да приеме исканията му, едно от които било - да му изпрати годеницата; но, вместо да изпълни обещанието си, потвърдено с клетва, излъгал го и при свиждането го арестувал и турил в окови46. След това Тодорка била дадена за жена на Хриза, владетеля на Струмица и Просек. Впрочем, не се знае дали сватбата наистина е станала, макар булката да била извикана от Цариград, защото Никита не говори за брачно тържество, а казаното за омъжването е поместил в един пасаж, гдето говори за измамническите средсва, употребявани от императора за привличане на Хриза. Той пише: "Защото императорът си послужи и с други хитри похвати по отношение на Хриз, също и с това, че го сватоса за внучката си по дъщеря Теодора, която беше обещал на Иванко, и я извика от Византион"47; но, след като споменава за победата на императора над протостратора Камица, продължава: "Чак тогава той завладя и Струмица, като излъга и в този случай Хриза с хитрост" (кн. III, гл. 7).И така сведения за Исакова дъщеря, която била обещана за жена на Иванка, могат да се намерят само у Никита, от когото са и взети известията за мнима женитба на Асенева убиец за Ана, жената на Исак, която, както видяхме, той напразно искал, или за майката, уж, на Алексия, която погрешно изпъква вместо майка на Теодора. Затова ние би трябвало просто да приемем, че Друмев, макар да е създал повечето лица на драмата си по нашите истории, в случая е използувал историята на Никита, само че си е позволил напълно допустима в поезията волност да представи Тодорка по-възрастна, отколкото е била всъщност. Има, обаче, едно обстоятелство, което ни пречи да приемем, че той е създал образа на Тодорка направо по историята на Никита. То е, че в ръкописната редакция на драмата Исаковата дъщеря навсякъде се нарича София, а не Тодорка, както е у Никита и както е в печатаната редакция. Понеже и ръкописната редакция е писана пак в Браила, както може да се види от правописа й (без ы и i и с шт вм. щ), - ще трябва да допуснем, че, дори ако Друмев е използувал историята на Никита, това ще да е станало, едва когато е давал окончателна обработка на драмата си. Към такова заключение води и обстоятелството, че в ръкописната редакция, както се каза по-горе, Исак е наречен военачалник, а не севастократ, дори в онзи монолог, гдето си спомня какъв е бил по-рано и какъв е в Търново: "А! военачалник, архонт на непобедимите легиони, а сега роб у Българският цар!" (д. I, сц. II, явл. І); а в печатаната редакция: "А! Севастократор, архонт..." Но, понеже Никита говори за военни отряди, а не за "легиони", и понеже, както видяхме, Друмев не представя, че Исак умира в Търново, както е у Никита и както би било по-съгласно с чувствата на българите, за които е предназначена драмата, - принудени сме да допуснем, че Друмев и в Браила не е използувал историята на Никита.

Тука се явява въпросът: как може да се обясни почти пълното пренебрежение на Никитовата история от страна на Друмева? Съвсем ли не е познавал той тази история, или съзнателно я пренебрегнал? Наистина, Друмев малко е знаял византийския гръцки език. Това свидетелствуват такива близки до него лица, каквито са високопреосвещеният митрополит Симеон Варненско-Преславски и покойният д-р Ст. Антонов. Но по времето, когато е бил в Киевската Академия, историята на Никита вече е била преведена на руски (издание на С.-Петербургската духовна академия); за нея говори вече и Раковски, па и в "Български книжници" от 1859 г. се е появил превод на Никитова разказ за буйствата на кръстоносците след превземането на Цариград48, та е съвсем невероятно Друмев да не е чел тази история, екземпляр от превода на която е имало в Киевската духовна академия. Защо тогава той не се е възползувал от нея повече, а е запазил общият дух на епохата само в образа на отца Ивана? - На този въпрос може да се даде двоен отговор: първият е, че Друмев е съставил главните характери на драмата, разбира се, в общи черти, още преди да се запознае с историята на Никита, а след това не е искал да ги изменява; а второто - че, относно убийството на Асеня, той е предпочитал да търси друг извор, като е мислел, като Раковски и други наши книжовници от време на Възраждането, че Никита е писал пристрастно. На първия отговор, след всичко гореказано, няма нужда да се спираме много: Друмев, разбира се, не е писал драмата си в Одеса, па и в Киев, вероятно, ще да е направил само нахвъргвания, откъслечни сцени; но главните образи, както видяхме, той си е съставил още по времето, когато е писал "Другар за децата". А тогава той още не е бил чел Никитовата история. Има, обаче, основания да допущаме, че и по-после Друмев не е искал да се ползува много от Никита, тъкмо защото е мислил, че за въстанието на братята Асеневци историята ни притежава по-верен разказ от Никитовия, именно разказа на отца Паисия. Както се каза, дори в 1881 г. той е продължавал да говори за намесата на Св. Димитрия в освобождението на България. Още в 1860 г., в едно писмо до Дайнелова в Цариград, той се сърди на Т. Бурмова, че при писането на статията си "за разпространението и пр. на христ. вяра между българите" се водил по Шафарика, а пренебрегвал Венелина49. За книжовниците ни от време на възраждането гърците и ония, които много им вярват в историите си, не заслужват големо внимание. А за Паисиева разказ всички тогавашни наши историци са вярвали, че е запазен по предание. Дори Дринов, който не е вярвал на този разказ, пише: "Има едно предание, което казва, че още во времето на Асеня е имало в Търново български патриарх, именно: блаженни светител Іоанн."50 Най-горещ защитник на това мнимо предание е бил Раковски, под чието силно влияние се е намирал Друмев в Одеса, преди да постъпи в белградската легия.

Поради това за Друмева не е било мъчно да пренебрегне Никитовата история и относно образа на Исаковата дъщеря, която той най-напред наричал София, а после нарекъл, съгласно с Никита - Тодорка. А понеже, както се каза, Исак е представен в драмата, че живее не като обикновен роб, а като свободно лице, както е живял Кюр Тодор, робът на Асеня II, - не е невъзможно, образът на София да е бил създаден във въображението на автора по подобие на Кюр Тодоровата дъщеря.

И така, първоначалните очертания на най-важните лица в драмата "Иванку" са били направени отчасти въз основа на исторически съчинения, употребявани у нас през 50-те и 60-те години на миналия век, и отчасти - на историческата Велтманова повест "Райна, българска царкиня". Някои от тях са се явили във въображението му, разбира се, още не напълно определени, вече когато е съставял кратката си история, поместена в "Другар за децата" (1863), и то под влияние не на художествени цели, а на исторически, нравствени и патриотически възгледи. По-после, когато Друмев е създавал драмата си, той е подпълнил и донегде изменил първоначалните очертания. Шекспировите драми "Макбет", "Хамлет" и "Юлий Цезар", а може би и някои други произведения51, са подсказали на автора нови положения и сцени; но чуждите драми само са дали тласък на творчеството му, а не са му служили като материал за прекройване, несвойствено на истински творци, какъвто е бил Друмев. Затова за подражание в тесен смисъл на думата в драмата "Иванку" малко може да се говори. Шекспировите драми са му послужили, между друго, и с това, че са го насърчили да се не плаши от правила, а да твори под влияние на вълнуващите го идеи и чувства. За правилата той пише: "Въобще правилата относително литературните произведения не са се явили по-напред, а сетне на основание на тях да са си писали хората гениалните произведения, а напротив, геният свободно си създал произведения, а после са гледали хората от тия произведения да извадят някои общи правила и закони на творчеството въобще"... "Шекспир... не е знаел никакви правила на драматическото изкуство и никак не е писал по тия правила, но и той е написал най-добрите, най-гениалните драматически произведения."52 Драмата на Друмева има корените си не в французките романтични драми, а главно в оная почва на родолюбив и наивен сантиментализъм, която са образували оригиналните и преведени съчинения на нашата книжнина от време на Възраждането, към което авторът спада с годините на юношеството си, когато пръв път е създал главните й образи.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Брой 13, дописка от 28 април 1870, г. l. [Въпросът с авторството на текста, посветен на постановка на "Велислава" от Д. Войников в Браила, е спорен. Според някои изследователи става дума за дописка от Стефан Илиев. Вж. Българска възрожденска критика. Представена от Г. Марков. София: Български писател, 1981, с. 499-501. Вж. текста на с. 143-144.]. [обратно]

2. Читалище, г. III, с. 746. [Вж. текста в: Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 4. София: Български писател, 1979, с. 400-4001. Също в: Българска възрожденска критика, с. 309-311.]. [обратно]

3. Независимост, г. III (1873), бр. 28 от 31.III. [Вж. текста на "Български драми" в: Каравелов, Л. Съчинения. Т. 6. София: Български писател, 1985, с. 182-184. Също в: Българска възрожденска критика, с. 317-319.]. [обратно]

4. Читалище, г. Ш, с. 669. [Вж. текста в: Войников, Д. Съчинения. София: Български писател, 1978, с. 200-216. Вж. и Българска възрожденска критика, с. 325-342. (с. 321)]. [обратно]

5. Мисъл, год. VI (1896), кн. V, 356-369. [обратно]

6. "Очерк върху историята на нашия театър", ПСп. (София), кн. 7, св. 5-6, с. 408-9. [обратно]

7. "Чужди влияния в Друмевата драма Иванку". Сбор. в чест на проф. Милетич, София, 1912, с. 211. [обратно]

8. Пак там, с. 219. [обратно]

9. Царуването на Алексия Комнина, кн. 1, § 5. [Тук цит. по Извори за българската история. Т. ХХV. Гръцки извори за българската история. Т. 11. Съст. М. Войнов, В. Тъпкова-Заимова, Л. Йончев. София: БАН, 1983, с. 50-51. Тук текстът е наречен "История", уводът преводът и коментарите са на В. Тъпкова.]. [обратно]

10. Пак там. [Цит. изд., с. 51.]. [обратно]

11. Пак там, § 6. [Цит. изд., с. 53. Текстът в квадратни скоби е на Ю. Трифонов.]. [обратно]

12. [Навсякъде цитатите от "Иванку" са по: Друмев, В. Съчинения. Т. 1-2. Съст. Д. Леков. София: Български писател, 1967-1968.]. [обратно]

13. Кн. I, § 4. [обратно]

14. [Шарл Льо Бо (1701-1778), френски историк и литератор. Автор на многотомната L’Histoire du Bas-Empire, en commencant à Constantin-le-Grand par Charles Le Beau (1757-1781). По-рано К. Фотинов превежда откъси от историята на Льо Бо и и ги публикува в "Любословие" (1845-46).]. [обратно]

15. Кратка българска история от Добря П. Войникова. В Вена, 1861 г., с. 135. [обратно]

16. В. България, 1901, брой 91, стълб. 4. [обратно]

17. Ст. Минчев Из историята на българския роман. Материали за живота на Василя Друмев (митрополита Климента). София, 1908, с. 9. [обратно]

18. Тя е останала непечатана при едно негово писмо до Дайнелова в Цариград. Вж. в този Сборник 3-то от писмата, обнародвани от проф. М. Арнаудов. [обратно]

19. Вж. статията ни "Преданието за изгорена старобългарска библиотека в Търново" в Сп. на БАН, кн. XIV. [Студията е включена в настоящото издание.]. [обратно]

20. Сборник в чест на проф. Л. Милетич, с. 21З-4. [Тук цитатът е даден по превода на В. Петров.]. [обратно]

21. Читалище, г. ІІІ, с. 671. [Вж. текста в: Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 4. 408-415 (с. 412).]. [обратно]

22. Сборн. в чест на проф. Милетича, с. 22. [обратно]

23. Напоследък Ем. п. Димитров посочи драмите на В. Юго, с които всъщност "Иванко", по съдържание, няма никакво сходство. Вж. негова "Биографичен и литературен преглед", поместен пред "Нещастна фамилия" в "Библиотека на съюза на българските писатели", Плевен, 1925 г. [обратно]

24. Другар за деца-та, с. 184. [обратно]

25. Войников. Кратка българска история, с. 133. [обратно]

26. Исторія словеноболгарская, по изданието на И. Иванов, с. 40. [Тук цитатът е по Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. Под редакцията на П. Динеков. София: Български писател, 1963, с. 51.]. [обратно]

27. Раковскій. Г. С. Неколко речи о Асеню пьрвому и пр., с. 3-4. [Тук цитатът е по Раковски, Г. Съчинения. Т. 3. София: Български писател, 1984, с. 11.]. [обратно]

28. [Цит. изд., с. 51-52.]. [обратно]

29. [Според днешното издание на "История славянобългарска" в главата "Тук е потребно да съберем заедно имената на българските крале и царе..." за Асен е написано: "Цар Асен, втори Асен, наречен старият цар Асен, след Алусиан, помазан и наречен на престола от бога, царувал славно след Алусиан много години." (с. 71)]. [обратно]

30. ПСп, кн. 68, св. 3-4, с. 226-238. [обратно]

31. Български старини из Македония, с. 159-172. [Страниците във фототипното издание от 1970 са 630-642. Разминаването в страниците се дължи на това, че Ю. Трифонов използва първото издание на книгата от 1908 г., а фототипното издание представя второто издание от 1931.]. [обратно]

32. Ibid., с. 638. [обратно]

33. Не е невъзможно и двамата да са се ползували от изчезналата сега Хилендарска история, която Раич споменува под № 20 в списъка на авторите, от които се е ползувал. [обратно]

34. [Цит. изд., с. 51.]. [обратно]

35. ПСп (Браила), кн. 1, с. 62. [Цит. по ]. [обратно]

36. ПСп (Браила), кн. 9 и 10, с. 188-189. [Цитатът тук е по Българска възрожденска критика, с. 370.]. [обратно]

37. По превода на Ел. Мутева, с. 113. [обратно]

38. Сборник в чест на проф. Л. Милетич, 208. [обратно]

39. Духовны книжкы. Уредник и издател Р. И. Блъсков. Кн. осма. Болград, 1862, с. 225. [обратно]

40. Царуването на Алексия Комнина, кн. 1, гл. 6. [Цит. изд., с. 52. Новото издание посочва в бележка цитата от Псалтира, но не го предава дословно, Ю. Трифонов го цитира според утвърдения превод на Библията, така е предаден той и тук.]. [обратно]

41. Духовен прочит, кн. IX, с. 18-16. [обратно]

42. По изданието на Й. Иванов, с. 40. [Цит. изд, с. 51.]. [обратно]

43. Четвърто издание, с. 60. [обратно]

44. Кн. I, гл. 6. [Гръцки извори, Т. 11, с. 65.]. [обратно]

45. Кн. III, гл. 2. [обратно]

46. Ibid, гл. З. [Гръцки извори, Т. 11, с. 65.]. [обратно]

47. [Гръцки извори, Т. 11, с. 68.]. [обратно]

48. Преводът е направен от Т. Бурмов. [Взиманието на Цариград от латините в 1204 г. // Български книжици, ІІ, 19, с. 612, 20, с. 648, окт. ноем. 1859.]. [обратно]

49. Вж. в този Сборник III писмо от тия, що обнародва проф. М. Арнаудов. [обратно]

50. Съчинения на М. С. Дринова, т. II, с. 66. [обратно]

51. Така, не е невъзможно, сцената с тържището (д. IV, сц. II) да му е подсказана не само от "Райна, блъгарска царкыня", а и от началото на IV действие в драмата "Борис Годунов", от гр. А. K. Толстой. [обратно]

52. ПСп (Браила), кн. IX и X, изд. II, с. 189. [Цит. по Българска възрожденска критика, с. 371 и 370.]. [обратно]

 

 

© Юрдан Трифонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.08.2006
Юрдан Трифонов. Избрани студии. Варна: LiterNet, 2006-2014

Други публикации:
Сб. Климент Търновски - Васил Друмев. За 25-годишнината от смъртта му. Изследвания, спомени и документи. София, 1927, с. 177-214.