Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЯТЪР ПО БРЪШЛЯНА

Юрий Салимов

web | Литературата - виртуални срещи

Това беше много стара къща, която трудно можеше да се види, ако минаваме спокойно по тихата уличка. Високата метална ограда се изпречваше най-отпред, ръждясала и наклонена от едната страна към пътя, а от другата - към двора, обвита силно в бръшлян, който като че ли единствен я задържаше все още изправена. Над старата ограда бяха надвесени огромните клони от оголените вече дъбове, чиито корони царствено се извисяваха на фона на обагрените в оранжево и червено облаци, които като че ли неподвижно стояха върху кристално чистото синьо небе. Дърветата бяха почти напълно окапали, а малкото останали листа тръпнеха от слабия вятър, ефирно повяващ оголените клони и като по клавиши преминаващ през всеки един лист от бръшляна, обвил студената ограда. И тези брилянтни и нежни вълни донасяха аромата на онази тиха, особено прекрасна есенна вечер, толкова лек и ненатрапчив, като неволна въздишка. Въздишка, произнесена тихо и глухо, сякаш от невинно нахлулия спомен по отдавна отминалото детство...

Нов силен порив развълнува дърветата и зелената ограда, портата слабо изстена. Заиграха се няколко невъздържани листа и полетяха на запад, по влажната и студена улица. Единствено тези пориви на вятъра пробуждаха за миг царственото спокойствие. Дори бяха изчезнали онези малки птици, които иначе тъй неуморно пееха... Както се бе чувал някога, много отдавна на тази тиха улица, детски смях. Постепенно вечерта преминаваше, отстъпвайки на тъмнината.

Някаква слаба, мъртва светлина започна да мъждука през оградата и оголените клони на дърветата от единствения прозорец, който се виждаше. Ала колкото повече се приближаваше човек, толкова по-странна и неясна ставаше тя. Постепенно в онзи прашен прозорец можеше да се различи треперещата светлина на камината, а ако се качеше човек след това върху пукнатите няколко бъчви под същия този прозорец и ако се вдигнеше още съвсем малко на пръсти, щеше да съзре една странна човешка фигура, надвесена силно над ниска дървена маса.

Върху масата бяха разхвърляни небрежно, но някак в необясним порядък, стари писма и снимки, а леко встрани от тях от една голяма чаша се носеше жълтеникава пара, такава, каквато бе самата светлина в стаята. Всъщност тази стая бе неприлично тясна, макар и с висок прашен таван. Стените бяха облепени с невъзможно остарели тапети, чиито цветове по никакъв начин не можеха да се различат. По ъглите висяха гъсти паяжини, които също така покриваха не малка част от прозореца. В наведения над масата черен силует се разпознаваше фигурата на старец, упорито вглеждащ се в някаква снимка, толкова безизразно, че приличаше на загубило разсъдъка си същество, което едвам можеше да се назове човек. Неочаквано обаче той се размърда - може би вече удовлетворил безумното си съзнание - и бавно се изправи, макар стойката му трудно да минаваше за изправена - толкова прегърбен беше старикът. Невъзмутимо и механично се отправи към камината и облегнат над нея, бързо захвърли току-що разглежданата снимка в огъня. Тя се сви и пламна, след което се превърна в пепел. Не знам защо, но по цялата му безумна и жалка поза се подразбираше мъчителната подбуда на това му действие. Тази вечер възрастният човек се сбогуваше със спомените си, колкото му бяха останали в паметта, и изгаряше всичко, което би могло да му напомни за миналото. И го правеше с такъв ясен жест, сякаш това минало вече бе изгубило за него всякакво значение и смисъл, сякаш отминалият му живот бе просто ненужен спомен, от който безумното му съзнание се опитваше да се избави. Правеше впечатление въпреки това, че не захвърли наведнъж всичко в огъня, а едно по едно отбираше, кое по-напред заслужава унищожението си и кое бе все още твърде ценно, за да се изгори. Старецът повтори този ритуал още два пъти и уморен, с усилието на цялото си тяло, седна на високото си кресло и облегна замислено главата си назад. Изведнъж отново се изправи, като че ли в някакво вътрешно колебание и едва след няколко минути размишления, за втори път се отпусна на облегалката.

Небето вече бе тъмно, а градината шумолеше от поривите на вятъра, все по-засилващ се с настъпването на нощта. Във въздуха се носеше напрежението от приближаващата се буря. Дърветата неспокойно стенеха. Шумата политаше във всеобщото безпокойство и няколко листа, невъздържано полетели, се удариха безшумно о прашния прозорец на стаята. Дали, усетил този почти недоловим звук, старикът се обърна към мръсното стъкло. В погледа му се прочиташе мисълта за късния час и някакво смътно колебание, такова, каквото човек изпитва, преди да реши нещо изключително важно.

След малко той се повдигна от креслото си и се отправи към вратата, ала преди да излезе, неочаквано се спря, върна се до ниската маса, наведе се и взе нещо от нея, след което отново се запъти към вратата и излезе. Другата стая бе още по-слабо осветена. Една-единствена свещ вече догаряше върху едно черно и особено прашно пиано. Старецът понечи да го отключи и насочи ключа, който бе забравил на масата, седна на малкия дървен стол и отвори дървения капак. Светлината плъзна по мръсно белите клавиши и сякаш развълнувана от допира си с клавиатурата, леко затрепери. Ръцете на човека също като че ли потреперваха, дали от старостта или все пак от вълнение. Може би от треперещата светлина изглеждаше така, ала в очите му почти се забелязваше проблеснала сълза. Сълза, каквато мъчно можеше да се види у толкова възрастен човек. Той бавно вдигна едната си ръка и натисна един клавиш. Прозвуча дълбок, но все още неуверен тон. Звукът бързо се разнесе из широката и студена стая, затихна... Старикът се вслуша продължително, уверявайки се в достоверността на звука и на слуха си. Понечи с лявата си ръка и натисна същия, но по-нисък тон, след което повтори същото с двете си ръце и продължи някаква позната мелодия. Прозвучаха дълги, продължителни и дълбоки тонове. Звуците им изпълниха помещението. Лицето на старика бе някак щастливо, ала в същото време някакво горчиво чувство се изписваше по него.

Навън вятърът още веднъж се развълнува и един клон едва не почука по прозореца на стаята. След миг забързано се чуха многобройните капки дъжд, изсипващи се върху земята. Кристалните звуци от пианото се съчетаваха с дъжда и заедно оформяха някаква странна мелодия, която ту се издигаше, ту се снижаваше, ту забързваше или заглъхваше, почти смълчавайки се до пълна тишина... Вятърът разпръскваше дъжда на талази. Макар и мрачно, по небето все още можеше да се откроят падащите все по-ниско облаци, спускащи се по билото на Витоша. И сега тя изглеждаше толкова близка, толкова позната! Облаците и мракът постепенно забулваха планината. В същия дъжд бързо премина нощта.

* * *

Светлината от прозореца на къщата отдавна бе загаснала, а друга, бледнееща и спокойна, озаряваше ясното небе от изток. Капки дъжд се стичаха по покрива на къщата, по ръждясалите водостоци и по олющените первази. От оголените дъбове също така прокапваха брилянтно чисти и хладни капки. Шумата бе мокра и от нея се носеше упойващ есенен аромат. Тишината бе същата като вчера. Бавно и постепенно настъпваше денят.

Металната порта слабо изстена и в двора се озова възрастна жена, която носеше торбичка с хляб и кисело мляко. Фигурата й бе слаба, прегърбена и някак жалка. Побелялата й коса за миг се развълнува от порива на вятъра и старицата прикри гърлото си с широката черна кърпа, която небрежно бе наметнала на раменете си. Въпреки това походката й бе бодра и жива. Лицето й като че ли бе усмихнато, доколкото можеше върху него да се изпише такава емоция. Тя за миг се спря и съзря открехнатия прозорец от малката стая и в изражението й успя да се забележи странно учудване, което бързо премина през старческото й съзнание. Старицата продължи мълчаливо към входната врата на къщата, прехвърли торбичката с продуктите в лявата си ръка. Вратата бе отключена, жената влезе и бързо я захлопна след себе си, подбутвана от внезапно засилилия се вятър.

Далеч отнякъде се дочу почти недоловимо песента на някаква малка птичка, която сякаш бе и някъде в далечината, или може би на близкия дъб. Чуруликането й бе толкова нежно и приятно, че неволно човек се случва да затаи дъх, да се вслуша в красивите звуци и спокойно да им се наслаждава. Навярно това бе синигер, а може би някоя друга дребна пойна птица. Вятърът разнасяше упойващата мелодия, така както разнасяше и есенния аромат сред глухата градина и заедно с нея гъделичкаше всеки един лист от зеления бръшлян, обвил така здраво оградата и пръснат навсякъде около нея. Розовата светлина от изток все повече се издигаше по синьото небе и обливаше в лазурни алени и кремави цветове няколкото пръснати по него бели облаци. Светлината ставаше по-ярка, а цветовете по-бледнеещи и бели, макар през есента всичко да бе толкова ярко, толкова кристално чисто и ярко!... Оголените дъбове, осветени от възхождащата светлина, изглеждаха също някак тържествени и красиви, а онази слаба мъгла, която се гушеше из техните клони, ставаше все по-ефирна и прозрачна. Тези сутринни мъгли и сенките от всеки клон, от къщата и от ниските голи храсти, преливаха постепенно в светлината на родения нов ден, така както единствено есента можеше да ги сътвори. А същата тази есен сякаш напомняше за нещо отминало и може би някога щастливо и прекрасно, като първата любов, като онова безценно и далечно детство, което все така си спомняше в песента си синигера, а може би за някои далечни забравени сълзи, по лицето на отдавна напусналия живота ни човек...

Слънцето се бе издигнало и ярко озаряваше малката градина. По нея тихо и незабелязано преминаваше старицата, със същата торбичка в ръка, прегърбена и с черната кърпа върху главата си. Сега тя ходеше някак по-бавно и самата като че ли бе още по-наведена напред. Лицето не се виждаше изпод кърпата. Както преди, тя за миг се спря, замисли се за момент, без да се обърне, повдигна леко кърпата си и бързешком се прекръсти. Металната врата отново изстена и вятърът отново отнейде се появи. Той все така започна да облъхва бръшляна и всеки един лист чувствително потреперваше, като клавиш, изпод който звучеше стар, но въпреки това дълбок и плътен тон. Бръшлянът като че ли никога не успяваше да се намокри или да премръзне, сякаш времето не можеше да се докосне до него, сякаш единствено той е бил създаден, за да съхрани спомена, на който някога е бил свидетел, а заедно с него и живота на едно безвъзвратно и никому ненужно минало...

 

 

© Юрий Салимов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006