Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАБОТА

Иван Бозов

web | Литературата - виртуални срещи

Бавно тръгвам към асансьора. Часът е 15.30. Точно време да започна работа. По принцип не съм от толкова късно, но днес ме сложиха на "вечерна служба", както му казват. Работя в градската библиотека на Блу Каунти. Малко и китно градче в Калифорния. И тази голяма библиотека някак си не ми пасваше съвсем. Но какво да се прави, след като градчето съществува от много, много дълго време. Било е издигнато още с първите заселници в района. И библиотеката му постепенно се е разраствала и разраствала. И в момента е на цели 5 етажа, два от които са под земята. И на втория подземен етаж се намира мястото, към което съм се запътил аз в момента. Отдел, предназначен за стара литература и произведения на ужасите. Да, точно така. Звучи невероятно, но си е така. Цял един етаж само за това. И наред с модерните романи, които всъщност не са толкова ценни, тук има и голям брой книги, които се предполага, че са научни. Книги, написани преди стотици години. Книги за ада и за дявола, за черни магии и за вещици, за заклинания и ритуали, целящи призоваването на злите сили. Хората в миналото може и да са им вярвали и да са ги взимали насериозно, но сега вече не мисля, че някой би се заел да призовава дявола. Макар и да живеем в странен свят. Книгите са по-скоро ценни поради факта, че повечето от тях са уникати. Има ги само тук. Някои ги има и на още две-три места по света. Най-често из Централна Европа. А и все пак представляват някакво научно произведение, колкото и смешен да им се струва на повечето този факт.

Асансьорът пристига. Влизам в него и си слагам пропуска пред червения лазер. След секунди вратата му се затваря и аз поемам надолу към "отдел - 2", както го наричаме тук. Етажът е съставен от 3 помещения. Всяко отделено от другите с дебели бетонни стени. Големината им е различна. Асансьорът спира в средното помещение, което е и най-голямото. В него, освен рафтовете с книги, се намира и наричаната от нас "гара". Това е малък участък, на който пристигат поръчките за книги от посетителите в библиотеката. Използва се сложна (поне за мен) система с малки вагончета, командвана от компютър. Всяко помещение си има определен номер, който просто се задава на вагончето и то тръгва към целта си. Така наречетната "гара" се намира точно срещу вратата на асансьора. Зад него се простират рафтовете с книги. В помещението има около 5 основни блока с книги, като всеки блок се състои от няколко шкафа за книги, разделени помежду си от тесни коридорчета. Интересен факт е, че постоянно светещи са единствено лампите между основните блокове. Лампите в малките коридорчета между секциите във всеки блок се светваха автоматично само когато между тях влезеше човек.

И именно тъмнината беше първото нещо, което ми направи впечатление, като излязох от асансьора. И като се има предвид фактът, че се намирах два етажа под земята и че книгите не стояха на познатите дървени шкафове, а на рафтчета от студен сив метал, неприятното чувство на празнина се засилваше още повече. Беше ми необяснимо как така нямаше никой по това време тук. Все пак би трябвало да има поръчки и някой да се мотае из коридорчетата в търсене на книги. А и на “гарата” нямаше жива душа. Вероятно имаше някой в съседното помещение, където се намираха модерните книги. Така или иначе старите мистерии не привличаха толкова голям брой хора и за мнозина събираха единствено прах.

Бавно закрачих напред. Никакъв шум не се долавяше. В другото помещение бе също така мрачно. Светеха само няколко лампи, които така или иначе си бяха постоянно пуснати. Запътих се към втория блок с книги, който се намираше отляво. Когато го наближих, внезапно чух нещо. Лек шум. Все едно някои прелиства страници. Но пък си беше все така полумрачно. Влязох в блока и първите лампи светнаха автоматично. Но осветиха само района около мен. А шумът идваше някъде отпред. Бавно тръгнах между рафтовете, мъчейки се да доловя откъде всъщност идва. Но вече не се чуваше нищо. Изведнъж погледът ми се спря на един от новите романи на ужасите, разказващ за призрачни същества, причакващи хора в тъмното. Усетих как косъмчетата по врата ми настръхваха. И все пак бях човек със здрави нерви, който не вярваше в нищо свръхестествено. Но атмосферата си беше наистина зловеща. Тъмнина почти навсякъде. Пълна тишина. Никакви живи същесва. Ако не се броят демоните, които сега излизаха от книгите и дебнеха плячките си.

Странното беше, че забелязах между два от редовете с книги да стои една от количките, с които пренасяме поръчаните книги от ползващите библиотеката хора. Понеже те нямаха достъп до тази част, ние стояхме тук и цял ден изпълнявахме техните поръчки. А тази количка просто си беше зарязана така между книгите. На нея стояха вече няколко книги, които нетърпеливият читател сигурно чакаше от доста време вече. Имаше и още няколко бележки. Явно все още неизпълнени поръчки. Сигурен съм, че никой от колегите ми не би зарязал така количката с неизпълнените дори до край поръчки някъде си между редовете. Все едно човекът се бе изпарил. Изчезнал така изведнъж някъде в нищото. А и тази възможност пасваше идеално на днешната ситуация: по-запустяло място не бях виждал досега в живота си. Къде се бяха дянали всички, по дяволите.

Чу се лек клокочещ звук. Все едно течаща вода. Погледнах нагоре. Не знам защо. Просто инстинкт. И видях тръбите на вентилацията. Ами, да. Просто въздухът ми беше първата мисъл. После се усетих, че няма как така въздухът да издава подобен звук. Но човек в подобни ситуации се хваща за всяко обяснение, което не изискваше намесата на нещо свръхестествено. А шумът продължаваше. Тогава ми се стори, че пред мен се движи някаква течност. Червеникава, може би? Поради тъмнината не успях да я различа добре. Тръгнах бавно в нейната посока. Когато влязох между следващите два реда с книги, светлините автоматично светнаха. Поне направиха опит да светнат. Лампата изскърца леко. После угасна. Сърцето ми заби още по-бързо. Изглежда не работеше. После се чу пак познатото жужене и лампата премигна още един-два пъти. И накрая светна. Все едно влизах в някое забравено от бога мазе, където живееха паяци и други създания на мрака, и прахолякът, и където човешки крак не бе стъпвал с години. А тази библиотека днес май изглеждаше точно така. Направих опит да се поусмихна и да мисля за нещо забавно. И да прогоня параноята. Не знам какво ми ставаше, но имах някакво странно чувство в свития си на топка стомах. И това чувство беше оправдано, както разбрах след малко, защото течността беше кръв. Измежду два рафта малко по-напред отдясно бавно се изнизваше тънка струя кръв. Зави ми се свят. Загубих равновесие и за да не падна, се облегнах на рафта до мен. След като се поуспокоих, доколкото беше възможно, теглен от някакво странно любопитство, продължих. Но осъзнах, че няма какво всъщност да следвам. Кръвта вече не беше там пред мен. Разтърках очи и пак погледнах натам. Не. Никаква кръв. Просто изтормозеното ми съзнание си правеше шеги с мен. Нещо, което не намирах за много забавно.

Когато стигнах до мястото, където трябваше да се намира локвата кръв, върху мен се стовари втори удар. Между двата реда отдясно беше моята колежка. Но без признаци на живот. Бледа като платно, тя лежеше на пода с очи, вперени към тавана. Езикът й изплезен, лицето, покрито със съсирена кръв. Косата сплъстена също така от кръв. Изглежда бе получила удар някъде по главата. А може би бе получила няколко удара, не само един. Нямах много време за преценка. Стомахът ми реагира достатъчно бързо. Малко преди него и главата ми, която щеше да се пръсне. Зави ми се свят. Очите също ме заболяха. Стана ми горещо. Чувството беше отвратително. Олюлях се и паднах на пода, точно до студения труп. Тавана над мен се въртеше с бясна скорост. Аз лежах в собственото си повръщано. В главата ми се въртяха хиляди гласове. Крясъци от болка и ужас. Крясъци, които идваха от ада, бях убеден.

Не знам колко време съм лежал така, но в един момент се почувствах много по-добре. Поне така ми се струваше. И все пак нещо не беше съвсем наред. До мен нямаше труп. Някой го беше взел или просто преместил. Но защо аз бях все още жив? Станах бавно. Много бавно и тръгнах нанякъде. Накъде и аз не знаех. Просто исках да се махна от това място. Днес нямаше да се работи. Не можех. А и вероятно тук някъде, измежду рафтовете, бродеше убиец. А аз бях единственият свидетел и трябваше да умра. Въпреки огромното натоварване на психиката ми за толкова кратко време (нямах часовник, но не мислех, че е минал повече от час, откакто влязох в библиотеката), бях с учудващо бистър ум. Върнах се по пътя, по който бях дошъл. Естествено, всичко си беше подредено. Без следи от кръв и без разлагащи се трупове между рафтовете. Единствената ми мисъл бе: къде е убиецът. Затова трябваше да съм и максимално тих.

И тогава го чух. От другото помещение, където се намираше и асансьорът, се чуваше странен шум. Все едно някой се промъква между рафтовете. Когато минах през вратата и се озовах в него, разбрах, че шумът идва от мястото, където бяха книгите, посветени на окултните ритуали и призоваването на зли сили. Зави ми се свят. Ами, ако убиецът не беше човек, а демон, дошъл от ада? Съзнанието ми отново взе да блокира. Тръгнах по посока на шума. Интересно нещо сме ние хората, си мисля понякога. Независимо колко ни е страх, винаги тръгваме по посока на “шума”. Любопитни да разберем какво се крие там. Кое чудовище го издава. Когато влязох в редовете с книги за сатанинството, забелязах някаква странна мъждукаща светлина на няколко метра вдясно пред мен. Отидох право към нея. Понеже беше скрита между два съседни реда с книги, не успях веднага да разбера какво представлява. Но когато влязох между редовете, видях. Светлината идваше от няколко свещи на пода. Подредени горе-долу в кръг. Между тях стоеше някаква стара книга. Книга за магии. A на всяко ъгълче по страниците й беше изрисуван по един странен знак. Древен символ, предположих аз. На някоя секта или поклонничество. Но реално това си бяха само догадки. За пръв път виждах този мистериозен знак. Сякаш някой бе правил окултни ритуали тук. Или убиецът искаше първо да си поиграе с мен. Побиха ме тръпки за пореден път.

Усетих странен полъх в гърба си. Нещо стоеше точно зад мен. Някаква сянка. Дори и не се обърнах. Затичах се колкото можех по-бързо напред. Зад мен се разлетяха книги, рафтове летяха към тавана. Човешко същество не бе способно на подобно нещо. Точно наближих асансьора и усетих как парчета кожа се отлепиха от гърба ми. Все едно някой беше залепил хартия за тях с най-здравото лепило на света и после заедно с хартията отлепяше и това, което бе залепено за нея. Потече кръв. Страшно много кръв. Температурата стана непоносимо висока. Само още няколко крачки. Вратата на асансьора, странно защо, бе отворена. Скочих напред. Най-дългият скок, който съм правил някога. Но изгубих още парчета кожа. Болката беше ужасна. Гърбът ми пареше. Кръвта хвърчеше като фонтан във всички посоки.

След секунди бях в асансьора. Жив, но не би трябвало за още дълго. Ако не друго, щях да умра от загуба на кръв. Но странно защо, не чувствах болка. Извъртях се и опипах с ръка гърба си. Всичко си беше там. Никакви парчета липсваща кожа. Усмихнах се. За пръв път от доста време. Въобще не ме интересуваше как беше възможно това. Поне бях жив. Захилих се на глас. Силен, почти истеричен смях. После изгубих съзнание.

 

Съвзех се в някакво чуждо легло. В непозната стая. Над мен беше надвесена красива млада жена. Колежката ми от библиотеката, която бях видял вече един път мъртва.

- Хей, вече се събуди - каза тя усмихната.

После забелязах, че от врата й виси някакъв странен дървен символ. Същият като този, който видях на странната книга в библиотеката. Нямах идея откъде се е сдобила с него. Не ми се искаше да зная също и за какво й беше. Както и нямах идея какво се случи онзи ден в библиотеката. Така и не научих.

 

 

© Иван Бозов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006