ЦЕННОСТИ

Георги Стоянов

web | Литературата - виртуални срещи

Бранко тръгна от сервиза към къщи. Не можеше да определи какво му е, но не се чувстваше добре и подозираше, че липсата на сън в последно време има общо с тая работа. Знаеше, че и сега, като се прибере, пак няма да може да заспи. Не беше и гладен, въпреки че минаваше 2 часа. Изнерви се, че не може да предприеме нищо, което да му помогне да се почувства по-добре. Гледаше в една точка през предното стъкло и управляваше колата, като че ли по интиуция. Пак се отдаде на тежките мисли, които го съсипваха напоследък. И най-неприятният момент - проваляше се при опита да разбере и разобличи Проблема. На пръв поглед всичко изглеждаше... Точката, в която продължаваше да се взира, се раздвои и изненадващо се превърна в очи. Големи и изразителни очи на малко дете. За по-малко от секунда, Бранко се върна в реалността; там, на булеварда, където очевидно беше успял, в последния момент, да застопори колата на два сантиметра от пресичащото дете. Сега, с малко закъснение, чу и осъзна пищенето на спирачките. Инстинктивно погледна пешеходния светофар - зелено. Момиченцето продължи да го гледа втренчено, с въздействащите си очи, за около две-три секунди, след което се строполи на шосето. Той изскочи светкавично от колата, клекна до детето и взе главичката му в ръцете си. Малката беше загубила съзнание. Внимателно я вдигна и я постави на предната седалка. Подкара към Пирогов. Съсредоточи се върху ситуацията и неусетно прогони ония мисли. Караше бързо и прецизно. Подсъзнателно се почувства добре, жизнен. Беше под влияние на онзи позабравен живец от миналото му, свързан със стремежа за справяне със ситуацията. С появата на сградата на болницата, в главата му нахлуха спомени за покойната му съпруга - беше я загубил при катастрофа. Успя да прогони и тях и скоро, с детето на ръце, прекрачи прага. Обясни ситуацията на възрастен лекар, който му каза да изчака в коридора, влезе в стаята, където лежеше момичето и хлопна вратата след себе си. Бранко отиде до тоалетната и на излизане се погледна в огледалото. Отдавна не го беше правил и видяното не му хареса. Прошарената му коса беше оредяла. Стори му се и че е напълнял, а видя и забележимо петно, вероятно от кафе, върху сакото. От няколко дена беше зарязал и бръсненето. За момент се отврати от себе си. Помисли си, че човек лесно би го взел за скитник и почти на глас се самонагруби. Върна се пред вратата на стаята, от която сега се чуваше детски глас. След минути излезе сестра, обясни му, че детето е в съзнание, но е добре да си почине и че бащата е уведомен и е на път към болницата. Каза му, че може да си върви, но той предпочете да остане. Излезе пред сградата и запали цигара.

Като следовател, десетки пъти му се беше налагало да посещава Пирогов, но така и не успя да превъзмогне непоносимостта си към миризмата в коридорите. Припомни си някои от случаите от едно време. А за почти двадесет години служба, имаше незабравими такива. И огромната част от тях успяваше да доведе до успешен край. Това, което му помагаше, беше способността му да мисли. Дарба да преценява ситуацията, фактите, хората; правеше го бързо, прецизно, с въображение. Умееше да се изолира от света около себе си и дълбоко да се концентира. Многократно награждаван за заслуги, пред него се откриваха възможности за блестяща възходяща кариера, но това, което го спираше, беше желанието му да създаде и да се отдаде на нещо свое. Моментът за това настъпи преди седем години. Напусна службата и с посъбраните през годините средства отвори малък автосервиз. Закупи оборудване, нае четирима работника и успя да създаде дружеска обстановка в малкия колектив. Нещата потръгнаха. Не печелеше много, но беше доволен. За самия него рядко имаше работа, напрежение липсваше, прекарваше достатъчно време с Яна. Животът му се преобърна преди пет години - в деня на нейната смърт. За това време Бранко беше свикнал със спомена, но постепенно изгуби всякаква жажда за живот. Реши, че ще е прекалено клиширано да се обърне към алкохола и успя да устои на неколкократните изкушения. Помогна му тежката форма на инат, която притежаваше, а не някакъв вид проява на здрав разум. И така, с течение на годините, усещането, че животът му е безсмислен се усилваше.

Десет минути по-късно разговаряше с бащата - кльощав мъж, на около 35, с нечист вид и измъчен поглед. Прие разказа на Бранко с безразличие, измънка: "Аха; ясно" и нищо повече. Оказа се, че е изпуснал детето от очи за секунди. Беше пил, но не изглеждаше пиян. Бранко се готвеше да си върви, но нещо в момиченцето го беше запленило и реши да разбере поне името й. И понеже беше харизматична личност и умееше твърде добре да предразполага хората към разговор, започна диалога с "На колко годинки е?" и след неколкоминутен разказ на неохотливия му допреди малко събеседник устата на Бранко беше полуотворена, а погледът му - смутен и невярващ.

- Колко са събрани до момента?

- Четири хиляди - отвърна бащата с трагикомична гримаса.

Занесе й малко плюшено зайче и бонбони. "Благодаря" - изчурулика детето и отново го погледна за момент с тъмните си очи, след което се загледа в тавана на лекарската стая.. Този път пленителният й поглед прониза Бранко още по-дълбоко. Подозираше, че малката може да го свърже с инцидента и да е настроена враждебно, но напротив - проведоха съвсем дружелюбен разговор. Детето беше изключително будно за петте си години и умееше да общува. Често се усмихваше, някак си срамежливо, а когато се смееше, слагаше ръка пред устните си, за да заглуши звънливия си глас. Липсващите тук-там млечни зъби я правеха още по-чаровна. Имаше хубава кестенява коса, а тъмните й очи обливаха всичко наоколо с излъчването си. Устата му пресъхна. Отказваше да повярва, че това създание е обречено. Настана неловко мълчание и Бранко нерешително стана да си върви. Изпита странно желание да целуне момичето, но бързо го озапти, припомняйки си видяното в огледалото и предвид доктора и бащата, които стояха до стената и и без това го гледаха със зле прикрито подозрение.

На път за вкъщи, под влияние на случилото се, обичайните размисли на Бранко не бяха на обичайната тематика. Разсъждаваше върху съдбата на детето. Болно по рождение, сега спешно се нуждаеше от бъбречна трансплантация. С всеки изминал ден положението му се усложняваше, а събраните средства покриваха точно една десета от необходимите за операцията в Германия. Прогнозите на лекарите бяха черни. "Не може да е истина" - мислеше си той и тъгата, която го изпълваше, се превръщаше в ярост. Беше дотолкова потиснат, че се чувстваше замаян. Редуваше настроения на отчаяние и гняв. Опитваше се да мисли за друго и се надяваше времето да успокои страстите му. Прибра се у дома, но само за няколко минути пустият апартамент го пропъди. Запали отново колата, без да е решил накъде отива. Запъти се към сервизa. Планираше да си намери някаква работа, която да го разсее. Реши да прегледа отчетите за месеца, но бързо му омръзна, а и не успяваше да се концентрира. Затова се зае с по-непретенциозна дейност - почистване. Забърса един-два прозореца, подреди инструментите, а накрая грабна метлата. Правеше се, че не забелязва учудените погледи, които работниците си разменяха.

Вече се свечеряваше, а мисълта да се прибере в празния апартамент го отблъскваше. Бай Весо, опитен механик с отдавна побеляла коса, благ характер и винаги безупречно чист гащеризон, остана след края на работното време. Бранко имаше малко добри приятели и Весо беше един от тях. Като такъв, той знаеше за мъките му и винаги се опитваше да помогне с каквото може. Когато останаха насаме, Бранко му разказа за момиченцето. Бай Весо познаваше събеседника си чудесно. Замисли се, после погледна Бранко изпитателно и задържа погледа си върху него за около пет-шест секунди. Въздъхна тежко. Понечи да каже нещо, но се отказа и се покашля, за да го прикрие.

- Какво - попита Бранко?

- Нищо - отвърна възрастният мъж. - Дано стане нещо... да се оправи детенцето...

Повече не говориха за случая. На път към дома си, Бранко се отби за вечеря в близкото бистро. Отново не беше гладен, но се насили. Докато вечеряше, се замисли за Весо и за всички онези свои приятели, с които преди беше неразделен и от които се беше отчуждил през последните години. Домъчня му.

Тази нощ не спа. Редуваше дременето пред телевизора с пушене на балкона. Неприятното усещане не го остави и на сутринта. Чувстваше се скапан. Влиянието на събитията от предния ден не беше изчезнало; напротив - беше в по-тежка фаза. Колкото повече се опитваше да не мисли, толкова по-зле ставаше. Прекара поредния безличен ден; сам, без да размени и дума с някого. Последва още една безсънна нощ и нова депресия. Костите го боляха, главата му пулсираше, премрежният му поглед създаваше впечатление за налудничавост. Замъкна се до сервиза, където изплашените от вида му работници бяха готови да извикат Бърза помощ. Бранко изглеждаше и се чувстваше по-зле от всякога. Както обикновено, присъствието му в сервиза не беше необходимо, камо ли в това състояние. Реши, че една разходка ще го освежи и тръгна из близкия парк. След като повървя дълго, седна на една изпочупена пейка. Наблизо играеха деца. Загледа се в тях и остана неподвижен известно време. Всеки техен крясък предизвикваше усещане за малка експлозия в главата му. Въпреки това той прекара повече от час на пейката. Спомни си за детството на сина си. Палаво и будно дете, което впоследствие се превърна в копие на баща си. Сега, когато момчето беше на почти 30 години, именно тези прилики им пречеха в общуването и двамата рядко успяваха да прекарат известно време заедно, без да се скарат. Естествено, обичта и уважението им бяха взаимни, но стигнаха до извода, че по-редките срещи са по-здравословна среда за взаимоотношенията им. Една вечеря, гостуване или питие веднъж месечно беше малко недотатъчно за бащата, но напълно задоволително за сина, който отдавна беше взел живота в ръцете си и нямаше необходимост от натрапваща се родителска грижовност.

Бранко стана рязко и решително тръгна обратно по пътеката. В мислите си повтаряше, че няма какво да загуби.

Събуди се към 7 сутринта и с радост установи, че за първи път от години, беше спал. Остана няколко минути седнал в леглото, обгърнал главата си с ръце. Взе душ, облече си и излезе с мисълта да хапне някъде. Появата на апетит също го изненада приятно. След обилната закуска запали цигара над димящата чаша кафе. Половин час по-късно отново пушеше, отпиваше от изстиналата напитка и ту се взираше в една точка, ту мигаше учестено, като нервно търкаше ръцете си една о друга. Мисълта му постепенно набираше обороти, като могъща, дълго време неизползвана машина, с клеясали от времето колела, които бавно навлизат в ритъм.

Паркира пред сервиза и излезе от колата. Момчетата веднага забелязаха промяната. Не бяха виждали тази уверена походка на шефа си от години. Направи им впечатление и външния му вид и одобрително се усмихнаха. Задоволството им трая кратко. Помоли ги да спрат работа и да го изслушат. Говореше ясно и уверено, както не беше говорил от години. Попита за графика през седмицата и директно пристъпи към въпроса. Обясни им, че има проблеми и се налага да затвори сервиза. Вероятно ще продаде всичко. С достойнство и без да създава впечатление за гузност, заяви, че съжалява и че всички ще получат прилично обезщетение. Каза, че се надява на разбиране и би искал съдбата пак да ги събере заедно. Не вярваше в последното, но остави тази мисъл за себе си. Мъжете бяха шокирани. В малкия им колектив всичко се знаеше. Те бяха станали свидетели на преобразяването на Бранко след смъртта на съпругата му, странното му поведение, меланхолията, угриженото изражение. Но постепенно свикнаха с факта. Знаеха също така, че сервизът функционира с прилична печалба и няма причина за затваряне. Без да продумат, те се заловиха отново за работа. Бай Весо изчака да се отдалечат и загледа Бранко умислено. За секунди погледите им се срещнаха. После по лицето му приплъзна едва забележима усмивка, а очите му придобиха странен блясък. Пристъпи напред и потупа силно Бранко по рамото, след което тръгна бавно.

- Какво? - попита Бранко, предусещайки отговора.

- Нищо - отвърна през гръб възрастният мъж.

До две седмици сервизът трябваше да преустанови функционирането си.

От този момент Бранко, превърнал се в съвсем друг човек, започна решително да следва целта си. В главата му бяха избистрени основите на плана, а със съпътстващите подробности му предстоеше да се справи. Знаеше, че ще го направи. Беше приел факта, че ще рискува, преценявайки, че единствената възможна загуба е животът му, който в последно време се беше превърнал в нещо без голяма стойност. Веднъж тръгнал по пътя на преследване на целта си, малко неща, и в никакъв случай страхове, бяха в състояние да го отклонят от него. Отдаде се на размисли за предстоящото, като с всяка изминала минута усещаше позабравените приливи на увереност, негов верен спътник навремето. Имаше около месец на разположение.

Започна наблюдението си същата вечер. На 50 метра от южната му тераса имаше бар, спечелил си лоша репутация; лесно обяснимо, имайки предвид крайния квартал. Благодарение на многобройните нощи, прекарани с цигара на балкона, и на впечатляващата си наблюдателност той беше забелязал, че почти всяка нощ сред паркираните коли се отличава и такава с хасковска регистрация. Знаеше и друго - обикновено към 3 часа до колата отиваха четирима души. От багажника се изваждаха две компактни чанти, след което двама потегляха с колата, другите пресичаха и слагаха стоката в тяхната. По време на двуседмичното наблюдение Бранко беше използвал услугите на свой приятел, ключар по професия, и беше усвоил, в прилична степен, отварянето на багажник на съответния модел автомобил със специално изготвен ключ. На следващия ден в местното РПУ се получи анонимен сигнал за издирвани личности, посещаващи въпросното заведение. Изчака търпеливо две нощи и на третата забеляза приближаващите се две полицейски коли. Тръгна незабавно - подходящият момент за неговото действие беше, докато униформените са в бара, като по този начин се изключваше възможността някой да излезе. Десет минути по-късно той слагаше чантите в собствената си кола.

Не знаеше какво има в чантите, не го и интересуваше. Знаеше обаче на кого, по всяка вероятност, принадлежеше пратката. Бранко познаваше местния "подземен бос". Преди 25 години бяха прекарали един семестър заедно в академията на МВР. После всеки пое по своя път. Не бяха приятели, но нямаха и причини за омраза. Бранко беше наясно с доста от навиците на т.нар. Тачо и по-специално с мястото, където обядваше - лъскав ресторант по средата на затънтена градинка. Беше разузнал и осъществил връзка с един от готвачите, млад любител на тревата, която Бранко му осигуряваше почти без пари - беше закупил известно количество от кварталния дилър. В този ден имаше среща с младежа, в 13:30, при задния, служебен вход на заведението. Помоли момчето да го заведе до тоалетната. Още с влизането Бранко видя къде са се настанили Тачо и охранителите му - ъглова маса с изглед към входа. Приближи се тихо откъм гърбовете им и подигравателно подвикна: "Охраната ти е на ниво", като имитираше с уста пистолетни изстрели. Беше напрегнат, но не толкова, колкото очакваше. Стараеше се да се държи небрежно. Пет минути по-късно говореха насаме. Бранко директно заяви, че има нужда от пари и предложи да работи за него. Беше доказал способностите си, разправи му и за чантите. Нуждаеше се от "аванс" - разказа за момиченцето, като го представи за своя племенница. Тачо се усмихваше надменно и спомена за игра с огъня. Говориха повече от час.

Петнадесет дена по-късно Бранко излизаше от банката. Сумата, която тъкмо беше превел, се оказа достатъчна. За това спомогна и продажбата на собствената му кола, оборудването на сервиза и някои по-ценни неща от апартамента. Поиска от служителя в банката собственикът на сметката да бъде незабавно уведомен за транзакцията.

Тръгна безцелно надолу по улицата. Сложи ръка над челото си и се загледа в блестящото слънце. Усмихна се. Господи, откога не се беше усмихвал! Запали цигара и продължи разходката. Почувства се щастлив - каквото и да се случеше с него оттук нататък, целта му беше изпълнена. Разсъждаваше върху ситуацията, в която се намираше. Майната му, щеше да измисли нещо...

© Георги Стоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006