КРАТЪК ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
От началото на писмеността до нашето време

Г. Д. Попов

web | Кратък исторически преглед...

III. От епохата на Възраждането (1762 г.) до нашето време

Възражданието на българския народ и на българската литература захваща се от половината на миналото столетие, когато дългите жестоки мъки от турците и от гърците бяха съвършено съсипали българина в нравствено и материално отношение, "Нашият народ, казва Дринов, беше мъртав от началото на XVIII в.; българите ги нямало като народ; те били сбирщина от угнетени, потъпчени и ограбени човеци. Даже самата дума "народ" изгуби се тогава и замени се с гръцката "хора", с която се наричат простите селяни, които са родени само за безкрайна работа и много други теглила" ("Период. спис.", IV, 4.),

Най-сетне в 1767 год. фанариотите унищожиха и последния представител от миналия свободен български живот - Охридската патриархия, която, макар че е била в гръцки ръце, но сé пак напоминавала на българите за едновремешния бляскав период на изгубеното им царство.

При такива именно обстоятелства, когато нашият народ беше достигнал вече до едно отчаяно за неговата националност положение, Хилендарският йеромонах и проигумен Паисий (родом от Самоковската епархия) свърши в 1762 год. и разпространи между българите своето забележително историческо съчинение: "История Славянобългарская о народах и о царях и святых българских, и о всех деяниях българских", - от което и захваща се днес историята на българското народно и литературно "възраждание". Това съчинение направи голямо впечатление на онези грамотни българи, в които не беше още угаснало съвършено националното чувство и предизвика в мнозина от тях патриотически стремления. Материала за Историята Паисий събирал по България и даже в "Немската земля" (може би, в южна Австрия); а за пособия му послужили: краткото историческо съчинение от Мавро Орбини за сърбите и българите - Regno degli Slavi (1601) в превод на руски от 1722 г., и църковната история от Барония, пак в руски превод от 1716 год. От местните източници нему известни били само някои стари паметници и легенди. В предисловието Паисий обяснява причината, която го накара да напише своето съчинение: от една страна, нему жално му било, че българите нямали отечествена история, която би разправяла за тяхното бляскаво минало, а от друга страна, много тежко му ставало, когато слушал укори от чуждите човеци (сърбите, гърците и русите), че българите нямат история. Ето неговите собствени думи: "По мало сьядаше ме ревност и жалост по рода своего болгарскаго, зашто не имеят история заедно совокупена за преславная деяния испервая времена рода нашего и святих и цари. Тако и укараху нас многажди Сербие и Греци, защо не-имеяме своя история; аз зрях по многах книгах историях ради болгари много известие написано. Того ради восприях труд много за две лета собирати по мало от много истории и у Немска земля по-вече за то намерение ходих."

Целта на Паисиевата "История" била да послужи "на пользу роду болгарскому", сир. с въспоминанието на бляскавите страници от миналия исторически живот да възбуди в българите патриотически стремления, да изобличи онези от тях, които отричали се от своята народност, и да отговори на обвиненията, които чуждите човеци сипели върху българите. В тази цел съдържа се и голямото значение, което книгата на Паисия има в историята на нашето възраждание. Относително българските ренегати Паисий говори: "Аз видях от много болгари зашто идут по чужди язик и обичай и на свой язик хулет, за то зде написах, и они отцеругатели кои не любят свой род язик, написах да знает"... Той по няколко пъти се повръща към тези ренегати, "оний ся обраштают на чужда политика и нерадет за язик болгарски, но ся учат читати и говорити по гречески и срамеется да ся наречет Болгари"... И сетне: "О неразумне и юроде! поради что ся срямиш да ся наречеш Болгарин, и не четеш по свой язик и недумаш. Или не са имали Болгари царство и господарство?... Но са рече: Греци са по-мудри и по-политични, за то, рече, лучше е пристати по Греци. Но вижд, неразумне, от Греци има много народи по-мудри и славни, да ли си оставля някой Грек свой язик и учение и род, как то ти, безумге, што оставляш и не имаш никой пробыток в гръцка мудрост и политика. Ти, Болгарине, не прелштай ся, знай свой род и язик и учи ся по своему язику: боле ест болгарска простота и незлобие"... В отговор на тези, които казвали, че българите нямат знаменити и учени мъже, но че те сичките са прости аргати и говедари, Паисий пише: "Или не са имали Болгари царство и господарство, за толико царствовали и били чудни по вся земля, и много пути от силни Римляне и от мудри Греци дан въземали и давали им царюве и кралюве свои царски дьштери в съпруество и да би имали мир и любов с цари болгарски; и от всего славякаго народа най-славни били Болгари, първо са они патриарха имали, перво са ег кръстили, найболе земля они освоили, тако от своего народа славянскаго они силни и чесни били, и перви святии словенскии от Болгарски род и язик просияли, как по реду вся в сию историю написах, и за то имеют Болгари от много истории свидетелство." Ако пък българите сега действително са прости аргати и говедари, то "тая вина Болгаром от греческая духовная власт происходит и много насилиие неправедно от гречески владики терпът во сия времена... Но Болгари почитают их за архиереи и сугубо плаштают им должное, за то по нихна простота и незлобие въсприимут от Бога мзду свою; тако и оня архиереи што с насилие, а не с архиерейско правило творат Болгаром велика обида..., и они по свое дело и безсовестие восприимут мзду свою от Бога по реченому: яко ти воздаси комуждо по делом его." На русите и сърбите, които се присмивали на българите, Паисий отговаря: "Но они Руси и Сербие" да благодарат Бога, де ги е покрил от попрание... и от греческая власт архиерейская. Што Болгари страдают, да са они то мало искусили, то би весма Болгаром благодарили за што в толико страдание и насилие держат свою веру непремено." Дълго време "Историята" на Паисия разпространявала се между българите в преписи, някои от които представляват и значителни вариянти сравнително с оригинала; най-сетне Христаки Павлович Дупничанин напечата в Пеща в 1844 год. с такова заглавие: "Царственник, или история Болгарская, която учи, от где са Болгари произшли, како са кралевствовали како же царствовали и како царство свое погубили и под иго подпаднали" и др.

Ученик на Паисия бил Софроний, Врачански епископ (1739-1815), родом котленец. Отпърво той бил поп с мирско име Стойко Владиславов, а в 1794 год. биде назначен за епископ във Враца под име Софроний. През живота си Софроний претърпял много мъки и страдания, от които най-сетне реши се да се избави, като отиде във Влашко в 1803 год. Тука (в Букурещ) залови се за литературна работа с цел да бъде поне косвено полезен на българския народ и в 1804 г. написа своята автобиография (която съдържа скъпоценни исторически сведения за нещастното положение на българите, до което те бяха достигнали в негово време под варварското турско-гръцко управление), а в 1806 год. издаде в Римник сбирка от църковни поучения (преведени от старославянски и гръцки) под заглавие: Κγριακοδρομιον. Тази сбирка е първата напечатана на новобългарски език книга, а събраните в нея поучения добре известни са и сега.

Софроний е забележителна личност между деятелите от епохата на нашето възраждание: той бил проникнат с дълбока, гореща и искрено-безкористна обич към българския народ според това нему и не толкоз леко му било да се раздели с него, и той оставил отечеството си от немай-къде, както и сам говори за това в автобиографията си: "Имам обаче една скърб и бою се от Бога да ме не суди Бог, като узех оное паство на рамена своя и оставам го, но паки надею се на Бога всемилостиваго, како го не оставил заради почивание мое, но от големая нужда"... Искреното му желание да бъде полезен на народа си го накарало да се земе за перото: "За това се трудя денем и ноштем да испиша няколко книги по нашему болгарскому язику, та ако не би възможно мене да сказувам им с уста моя, да чуят от меге грешнаго некое полезное поучение, а тий да прочетут писание мое и да уползуют се."

Българските патриотически стремления, които захванаха чувствително да се развиват в началото на нашето столетие, намериха добър отзив и между българските иностранни търговци, от които ще споменем: Дим. и Кост. Мустакови (габровци), Йорд. X. Генович, Ив. Бакалоглу и др.

След изданието на "Κγριακοδρομιον" изминаха се цели 18 години до появлението на второто печатно съчинение именно: в 1824 год. Петър Берович (или Берон, 1797-1871) напечата в Брашов (Кронщадт) своя "Буквар", който много скоро се разпространи между българите: в предисловието Берович осъжда българските училища, които учеха децата по Часослова, и препоръча системата на взаимното обучение, която се прие и скоро се разпространи. Подир "Букварът" на Беровича печатните български книги захванаха да се появяват вече по-често: Атанас Стоянович († 1868) напечата в Пеща, в превод от руски "Священно цветособрание" (1825 г.), и сетне други книги; Васил Ненович издаде в същата година "Свяшченна История"; Петър Сапунов и от Серафим Искизахаренин издадоха в 1828 г. превод на Новия Завет.

Определено и силно движение придаде на българското възраждание литературната деятелност на Венелина (1802-1839), който със своите големи заслуги в полза на българския народ, справедливо захваща най-лично място в историята на нашето просвещение. Юрий Венелин родом бил карпатски русин от северна Венгрия. Отпърво фамилията му била Гуца, но [в] Лембергския университет той я измени, защото намисли да побегне в Русия. В Лемберг Венелин занимавал се най-много с историята на славянските народи; в 1823 год. той отиде в Русия и живя отпърво в Бесарабия, дето добре се запозна с кишиневските българи и окончателно заинтересира се с историята на българския народ. Сетне той постъпи в Московския университет на медицинския факултет; 1829 год. свърши курсът и в същата година издаде първия том от своето съчинение: "Древние и нинешние болгаре", което привлече вниманието на учените хора и направи голямо впечатление на малобройната тогавашна българска публика при това и на онези българи, на които до тогава даже не им текнувало за тяхната народност. На другата година Руската академия помогна на Венелина да извърши неговото много мъчно и опасно пътувание по България: тук той срещал големи спънки даже у самите българи, които не разбирали целта му, и според това отнасяли се към него с недоверие и подозрителност. Но покрай големите мъчнотии, от които Венелин неведнъж падал в отчаяние и мислил да се остави от захванатата работа, той свърши своето пътувание по България, лично запозна се с българския народ, събра много ръкописи, с големи мъки записа много песни, изучи новобългарския език и състави българска граматика, но не пълна, защото успя да се запознае само със северното наречие. Най-сетне той свърши и втория том на своето съчинение, което се посрещна с голямо съчувствие и се оцени по достойнството: в тази оригинална книга българите за пръв път видяха своята история, която в живи поетически картини рисувала миналото величие и слава на българския народ и му посочвала пътя за възражданието. Освен книгата: "Древние и нынешние болгаре" Венелин издаде и други съчинения, сé повечето върху южните славяни.

В научно отношение съчиненията на Венелина нямат сериозно значение и днес вече съвършено остаряха. Причината на това обстоятелство леко се обяснява от младенческото състояние, в което се намирала на онова време българската история и етнография: най-сериозните учени от края на миналото столетие и от началото на сегашното, като: Шлецер (1735-1809), Добровски (1753-1829), Копитар (1780-1844), Шафарик (1795-1861) и др., знаеха въобще твърде малко за българите и на Венелина падна му се да решава за пръв път даже елементарните въпроси от историята и етнографията на българския народ. При всичко това Венелин в историята на нашето просвещение (както е забележено по-горе, има голямо значение, с което той справедливо ползува се не за това, че създал българската история, не затова, че със своите съчинения възкреси българския народ, че стана причина за възражданието на българската народност, която беше съвършено загинала. Тази заслуга, без съмнение, е най-голямата и най-плодотворната работа, която можеше да се направи на един народ, и българите добре и искрено я оцениха.

В този случай нам ни текнува една от епитафиите на мермерения паметник, който одеските българи поставиха на гроба на Венелина в Москва: "Напомнил свету о забытом, но некогда славном, могущественном племени Болгар, и пламенно желал видет его возрожданье". Венелин бил високо даровит човек, при това голям ентусиаст, който захвана да работи в полза на българите в онази епоха, когато Вук Караджич (1787-1864), Шафарик, Челековски (1799-1852), Коллар (1793-1852) и др. работеха за сърбите, чехите и словаците. Тук потребни бяха не само научни сили, но и гореща обич към народа, поетическо одушевление от миналото, стремление да се повдигне народното достойнство в сегашното. С такава обич към народа Венелин бил надарен изобилно: той много работил, имал големи сведения, но не можал да се задоволи с едно сухо изброявание на фактовете; при това състоянието на тогавашните знания върху българите не му давало достатъчен материал за строга историческа реставрация на миналото, и той често си помагал със своята извънредна фантазия, която е главната черта на литературния му характер. Значението и целта на литературната деятелност на Венелина била - с възпоминанието на миналите славни времена да възбуди в българите нравственото достойнство и да им посочи път за по-добро бъдеще...

Със своята плодотворна деятелност Венелин постави сериозно въпроса за българското възраждание и възбуди патриотически стремления в мнозина българи, между които са и габровците В. Априлов († 1848) и И. Палаузов¹. Отпърво Априлов, както и другите тогавашни образовани българи, поддържали гръцките училища и гръцките революционери, но от 1831 г., когато се запозна с книгата на Венелина, той стана вече един от най-горещите български патриоти. Обичта към българския народ подбуди Априлова и Палаузова да отворят в Габрово в 1835 г. първото българско училище, уредено по европейски начин. Априлов, освен патриотическата деятелност, известен е и като автор на някои и други съчинения, писани на руски или на български език: "Болгарские книжники" (Одеса, 1841), "Денница новоболгарскаго образования" (Одеса, 1841), "Мисли за сегашното българско учение" (Одеса, 1847) и др. Габровското училище има голям успех, при всичко, че гърците и българските гръкомани се мъчеха по разни начини да му пречат. След малко време отвориха се български училища и по много други места: в Казанлък, Карлово, Панагюрище, Калофер, София, Търново, Котел и др. - които получаваха необходимите учебни пособия от Габрово. От тогава елементарното народно-българско образование осигури се занапред и българските книги от 40-те години вече не бяха редки.

За учител на новоотвореното габровско училище беше поканен от[ец] Неофит (йеромонах, сетне архимандрит в Рилския манастир), който тогава и сетне направи твърде големи услуги на българската педагогия и въобще на българското народно движение. По желанието на Априлова и Палаузова, от[ец] Неофит отиде в Букурещ, дето основателно се запозна със системата на взаимното обучение и приготви необходими книги: състави много учебници (катехизис, българска и гръцка граматики, таблици за взаимното обучение) и издаде на новобългарски език "Новия Завет" (Смирна, 1840). В същото време работили в Свищовското училище Христаки Павлович Дупничанец ("Писменник общеполезен", Разговорник греко-български", Белград, 1835) и Неофит Бозвели, архимандрита от Хилендарския манастир ("Славянобългарско детоводство", Крагуевац, 1835; "Краткая Св. История и Священний Катахизис", Белград, 1835). Освен тях учебници съставляваха Райно Попович ("Христоития, или благонравие", Будин, 1837 и др.) и Богоров.

Подир 10 години, откак се отвори Габровското училище, България вече броеше до 50 народни училища; умножиха се учителите, и полека-лека захвана да се създава образована публика от онези български младежи, които свършваха образованието или в Цариградския американски Robert College или, по-често, зад граница: в Париж, Одеса, Киев, Москва, Букурещ, Белград, Загреб, Виена и най-много в Прага. Според това захванаха да се явяват и по-сериозни български списатели, които владееха европейско образование. Същевременно уголеми се и нуждата от съчинения на български език. Тази нужда предизвика български печатници, които се отвориха в Солун (1839, от архимандрита Теодосия), Смирна (1840, от А. Диамандиева), и Цариград (1840, от Огняновича, сърбин). Книгите, които се печатаха в 40-те години, имаха предвид най-съществените потребности на образованието: това бяха буквари, учебници, правила за възпитанието, преводи на полезни за младежите книги и др. Според това новобългарската литература от началото на своето развитие и даже до днес имала и има изключително педагогически характер: главната й цел билa да даде на народа елементарни знания и да развие националното чувство, което беше толкоз важно за по-нататъшната борба с враговете.

Когато българите захванаха полека-лека да съзнават своето нещастно и унизително положение, нашите патриоти не можеха вече да се задоволят само с народните училища: те скоро захванаха да мислят за съществените български социални въпроси - църковният и политическият, от удовлетворителното решение на които зависеше единствено и нашето човешко съществувание в бъдещето. Но обстоятелствата бяха сложени така, щото необходимо било да се реши по-напред църковният въпрос, защото фанариотите не само угнетяваха българския народ материално, но не му дозволяваха да отваря национални училища, които можеха да бъдат толкоз опасни за българската елинизация, която до тогава сполучи да откъсне от българите не малко умствени и материални сили.

Борбата на българите с гръцкото византийско духовенство заради църковна независимост е отколешно явление в нашата история: тя захваща се още от първите времена на българското християнство. Една от главните причини за тази борба били църковните гръцки злоупотребления, от които вече цар Борис оплаквал се на папата (тогава църквата още не беше разделена) и го молил да назначи за България патриарх; но папата Николай му отказа, защото България не беше всичката покръстена. Сетне битките на Симеона с гърците имали не само политически, но и църковни причини: гръцкият патриарх Николай в писмата си до царя мъмри го, защо той пъди от своята държава цариградските попове и ги заменява с български. Освен църковните злоупотребления, имало и други причини, които подбуждали българите към църковна независимост: цар Симеон, който по титлата беше се уравнил с гръцките императори, не иска да остави и българската църква без патриарх, толкоз повече, че това било съгласно даже с учението на самите гърци, - именно, че независимият цар (какъвто е бил българският) не можал да допусне щото националната църква да бъде подчинена на чуждестранно управление. Независимата българска църква действително се основа: в първата половина на X век, във времето на цар Петър, за български патриарх биде избран Дамян и по съгласието на византийския император Роман Лакапин, утвърден в този сан от императорския синклит. В 1019 год. гърците под предводителството на Василия Българохтона, покориха българското царство и свалиха от престола българския патриарх Давид; но при това те не отричаха автокефалната българска църква, която беше основана в Охрид, дето, в края на първото царство бил престолът на българския патриарх. След паданието на първото царство, автокефалната охридска църква падна в ръцете на гърците и Охрид стана център за гръцката власт над българите и за тяхното погърчвание. Но гърците не сполучиха да потъпчат българския народ, и в 1186 г. двамата братя, Асен и Петър, възстановиха българското царство. Сега пак се подновиха стремленията към църковна независимост, които се подигаха всеки път, когато народът усещал се по-силен политически. А тъй като автокефалната Охрида беше в ръцете на гръцкото духовенство, то независимата българска църква основа се в Търново, столица на второто българско царство; отпърво тук беше архиепископство, а сетне - патриархия. Възстановлението на българската патриархия дължи се на царя Йоан-Асен (1218-1241). Търновската патриархия потвърди се от императорския византийски съвет и от вселенските патрици. Първият патриарх на Търновския престол беше Йоаким (ръкоположен в Лампсак в 1234), последният - Евтимий. Когато падна второто българско царство, заедно с него падна и независимата българска църква: духовната власт и сетне гражданската над православните християни в Турско даде се (както беше забелязано) на цариградската патриахия. През дълго време на турско-гръцкото робство българите бяха до толкоз съсипани и потъпкани, щото не можеха да мислят за църковна независимост; но вече в началото на възражданието те захващат да изказват своите сякогашни незадоволения от гръцкото духовенство: от[ец] Паисий твърде зле е настроен против него в своята "История". С течение на времето незадоволенията от гърците уголемяваха се и сетне захванаха да се изказват по-решително: в 40-те години българите вече искат свои владици; но определен характер това движение взе малко по-късно. Гърците отпърво просто игнорираха законните български требования; и когато, на основание на хатти-хумаюнът от 1856 г. (в него Турция обещава на раята различни правдини, между прочим и религиозна равноправност), българите се отнесоха до турското правителство с формално прошение и го помолиха да учреди българска йерархия, то църковният въпрос влезе в сериозна фаза на своето развитие, и от тогава захвана се явна борба между гърците и българите, през време на която последните показаха въобще голяма твърдост и юначество. В тази борба гърците по своето обикновение употребиха против българите всичките свои законни и незаконни средства: и каноническите закони и дипломатическите тънкости, и всевъзможни интриги и насилия. Ожесточението на гърците против българите беше голямо, но и естествено, защото тука работата се касаеше до въпроса за тяхното материално и национално господарувание над българите: решението на църковния въпрос в наша полза, от една страна, лишавало фанариотската хазна от главния източник на нейните приходи, а от друга страна, бъдещата Византийска империя, за възстановлението на която гърците мечтаели, изгубвала една голяма българска провинция, за погърчюванието на която употребиха се до тогава големи усилия и дълго време. Според това гърците, по най-безсъвестен начин, захванаха даже да повтарят своите напрешни измислици, - че български народ не съществува, но че това сa гърци, които, за жалост, приели варварски език. При всичко това, гърците не сполучиха да потъпчат църковния въпрос и султанът принуден беше да го реши сам, със силата на своята власт: през февр. месец 1870 год. той издаде ферман, с когото се учреди българска Екзархия. Българите тържествуваха, но патриархът не искаше да изпълни фермана. Най-сетне в 1872 год. за екзарх биде избран Иларион; но той не можа да се удържи дълго време на мястото си, и след няколко месеца него го смени Видинският епископ Антим. В същата година през септември месец, патриархът наложи на българското духовенство и на неговите привърженици схизма.

Църковният въпрос, решението на който българите очакваха с нетърпение, предизвика голяма политическа литература против гърците, която съдържа се в отделни издания или в журнални статии. Голям успех в този случай има брошурата: "Приятелское писмо от Българина к Гръку" (Прага, 1852); друга оригинална полемическа статия по църковния въпрос е "Мати Болгария" (нап. в 1876 г.²) от Нефита Бозвели; това съчинение е написано на полународен и полуцърковен език и проникнато е с истинно-патриотическо въодушевление. Но най-много статии по църковния въпрос напечатани са в тогавашните български журнали и вестници.

Основателят на нашата журналистика е Фотинов, който захвана да издава в Смирна "Любословие" от 1844-46 г. Сетне захвана да се редактират периодически издания в Цариград; "Цариградски Вестник" (1849-1861) от И. Богорова, сетне от А. Екзарха): този орган борил се против католическата пропаганда между българите, органът на която била "България" от Д. Цанкова; "Български Книжници" (1858-1861), един от най-добрите български журнали на онова време; "Македония" (1867-1870) от Славейкова, "Читалище" (от 1870 г.) от Балабанова, и др. От заграничните периодически издания с либерално или даже революционно направление, ще отбележим: "Братски Труд" (2 ч., Москва, 1860-62), дето участвуваха: Жинзифов, Каравелов, К. Миладинов; "Дунавски Лебед" (Белгр., 1860-62) и "Бъдещност" (Букурещ, 1864) от Раковски; "Народност" (Букур., 1866-1869) от Касабова; "Свобода" (Букур., 1870-1872), и "Независимост" (Букур., 1873-1874) от Л. Каравелова; "Периодическо списание" (12 книги, 1870-76), журнал на Българското Книжовно Дружество в Браила и др. Сръбските събития през 1875-76 год. развълнуваха и в България патриотическите мечти и надежди, които, захванаха да се изказват в новооснованите тогава революционни органи: "Български Глас" (Белгр., от 1876) от Иванова; "Нова България" (Гюргево, от 1876) от Белобрадова и Папаркова, и "Стара Планина" (Букур., от 1876), от С. Бежана и Веселинова, - с уводни членове на френски език.

Българските периодически издания до освобождението съставлявали две различни, често даже съвършено противоположни по направлението групи, - Цариградски и загранични: първите издаваха се под надзора на строгата турска цензура и според това те не можеха да говорят свободно за положението на българските работи и истинските потребности на нашия народ, но принудени бяха, за поддръжка на своето съществование, постоянно да ласкаят турското правителство, даже когато то извършвало своите гнусни работи над българите. Заграничните издания, наопаки, пишеха съвършено свободно за мъките и теглилата на българите и явно подбуждаха народа на въстание. Но против гърците и цариградските издания пишеха без особено предпазвание. Всичките наши журнали и вестници въобще не траеха дълго време, главната причина на което било, разбира се, тогавашното положение на нашето отечество: българите, които на онова време бяха разделени на няколко части и разпръснати по различни господарства, при това без общо свъртало (център) и без национално горно образование, не можеха да образуват редовна за четение публика, - толкоз повече, че нашите загранични издания не се допущаха в България, като революционни, даже когато те и не бяха такива. Еднакво с публиката разпръснати бяха и нашите сили, които работеха по разни места: в Цариград, Русчук, Белград, Букурещ, Браила, Одеса, Москва, Прага; при това те не бяха еднакво образовани: едни притежаваха основателно научно образование, а другите бяха полуобразовани или самоуци.

След Венелина, с не по-малко значение в историята на нашето освободително движение, ползуват се главните български списатели: Г. Раковски, П. Славейков и Л. Каравелов.

Георгий Савов Раковски (1818-68), родом котленец, е един от оригиналните списатели в новобългарската литература. В неговата личност най-добре се отразиха, състоянието, нуждата, стремленията, с една дума - идеалите на съвършеното нему българско общество; според това животът на Раковски представлява за нас голям интерес... Благодарение на своето необоримо влечение към знание, Раковски получи добро, но не строго специално образование по различни клонове от науката, която следвал: в Атина, Париж, Цариград и Русия; от това условие зависеше и неговата разнообразна литературна деятелност: той бил поет, историк, етнограф, публицист, агитатор и даже хайдутин, а нередовната му памят му помогна да изучи добре, освен българския, и много чужди езици: руски, сръбски, влашки, турски, арабски, старогръцки и новогръцки и френски; при това той много хубаво знаел българския народ и особено Турция, което било толкоз необходимо за борбата с врага. Впечатлителният ум накара Раковски да се замисли вече от рано върху положението на българския народ, комуто той служил с такава гореща обич и с такова самоотвържение, с които въобще малцина българи могат да се похвалят у нас.

Материал за своите бъдещи съчинения Раковски захвана да събира още в Балканите, дето принуден бил да се крие като хайдутин: тук роднините му донасяли храна, народни предания, песни и стари книги, от които той извличал потребните нему неща. Неговата литературна деятелност захвана се още от времето на Кримската кампания, когато той почна да издава в Нови Сад (в Австрия) "Българска денница", която австрийското правителство сетне забрани (1857). В същия град в 1856 год. той издаде "Предвестник горскаго пътника", а в 1857 год. поемата "Горски пътник". Съдържанието на първото съчинение съставляват две статии: в първата авторът излага своите мисли върху събитията в България през 1853-1856 год., а във втората ("За просвещението в Турция", превод от немски) накратко, но твърде характерно очертава живота на интелигентните турци. Това съчинение претърпя до сега две издания: първото е придружено с карикатури, а във второто (Пловдив, 1884), наместо карикатурите, напечатан е "Български марш", стихотворение, написано от Раковски в 1855 год. С този марш той подбужда българите на въстание, като ги насърчава с името на руския император Николай, който ще покаже на света, че славянските племена били някога славни... и др. Поемата "Горски пътник" е написана на прозаически стихове (без размер и без ритми): съдържанието й съставляват разказите на българските юнаци, които бяха избягали от България и се готвеха за отмъщение. В края на поемата притурени са интересни забележки по митологията, историята и литературата на българите. Наскоро след тези съчинения Раковски напечата и други: "Български хайдуци" (Букур., 1857) и "Показалец или ръководство, как да ся изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытия, языка, народопоколения, стараго ни правления, славнаго ни прошествия и проч." (Одеса, ч. I, 1859). В последната книга той дава интересни сведения по географията и етнографията на българите и описва техните съвременни и по-напрешни занаяти, нрави и обичаи. В Одеса, от 1858 год., Раковски бил възпитател на българските младежи, които се учеха в тамкашната духовна семинария; но като сякогашен скитник, той не можа да се посели тук завинаги, и ето в 1860 год. отива в Белград и издава там "Дунавски Лебед" (1860-1862) и съчинения: "Няколко речи о Асеню Первому, великому царю българскому и сыну му Асеню Второму", "Кратко разсъждение върху тъмния и лъжовния начала, на коих е основана стара повестност всех европейских наодов" и "Български за независимо им священство днес възбуден въпрос и нихна в Цариград черкова". В първото съчинение авторът най-напред хвърля бърз критически поглед върху византийските историци и изобличава тяхното пристрастие и лъжливите им сведения за българите; сетне, на основание на някои и други стари български паметници, издадени и ръкописни - излага историята на двамата български царе и говори за тяхната деятелност през времето на кръстоносните походи. Напечатаният в това съчинение материал има значение и днес, и не само в българската литература, но въобще в славянската. В Землин Раковски издаде "Глас едного българина". В 1862 г. той събра българска чета с цел да вземе участие във войната между турците и сърбите, която се очаквала тогава; сетне той отиде в Букурещ, а оттам в Бесарабия - в Киприяновския (български) манастир, дето живели някое време заедно с Панайота Хитова, известния български хайдутин. Предполагат, че в Киприяновския манастир Раковски написа "Отговор на богословская гръцка брошура", или "Български вероизповеден въпрос", който се напечата в Букурещ в 1864 година на български и на влашки език. Последното съчинение, издадено до смъртта на Раковски е "Българска старина" (Букурещ, 1865), която той предполагал да издава периодически, в неопределено време, но излезе само първата книга за месец юли. Това съчинение не съдържа нищо политическо и е напечатано без името на автора, защото той иска да го разпространи между българите в Турската империя, дето името му добре било известно на правителството. В "Българска Старина", която представлява две не строго определени части, Раковски за пръв път излага своята теория за дълбоката древност на българите в историята, които, по негово убеждение, са най-старо арийско поколение; в българския език и в българските вярвания той намира най-близко съответствие със санскритския език и с индийските веди, - теория, която по-сетне намери такова широко примение у Ст. Верковича, който се погрижи да приготви даже и славянски веди. Между другите въпроси, Раковски спира се в "Българ. старина" на българската "Сурва година" или "Сурваки" и в названието "Сурва" вижда имената на индийските богове Сур и Сива: даже най-малките дреболии в българските народни обичаи по нова година Раковски обяснява с помощта на индийската митология; тъй също, много думи в българския език той обяснява направо от санскритския (Раковски го нарича "самскритии"}, и цели текстове от Зендавеста тълкува с помощта на българския език. Всичко това Раковски обяснява с помощта на своите собствени съображения, с които въобще фантазията му била богата. Единственият му ръководител в санскритския език бил френският санскритолог Бюрноф, от когото тъй увлечен бил и Веркович. По същия начин Раковски по-нататък доказва преимуществото на българския език пред староелинския, при това българският в неговите очи представлява неизчерпаем източник, отдето могат да се вземат обяснения за какъвто език щем. Втората част на "Българска Старина" представлява разсъждение върху кимбрите или кимерийците. В съкратен вид, но с някои и други добавления, това разсъждение влиза в съдържанието на издаденото вече след смъртта на Раковски съчинение: "Ключ българскаго язика" (Одеса, 1880).

В "Ключа" Раковски иска да си реши мисълта, която се яви у него още в 1857 г., - именно: не е ли възможно да се дадат и за българския език правила върху производството на думите, както притежават класическите "езици". След един продължителен труд той дойде до такова заключение: "първобитният език на всеки народ трябва да се търси в първобитното появление на човека на света, а най-старата история или най-първото начало на всеки народ трябва да се търси в първобитния му език". Като припознава, че най-старите езици на света са санскритският и зендският и в същото време като счита тези езици за най-близки до българския, той дохожда до "здраво-мислено заключение", че "там трябва да се търси старото битие" на българите. След това той дава едно оригинално понятие върху езика и захваща да обяснява по ред буквите от българската азбука по същия начин, който упражнява и в "Българска старина", сир. на основание на своите собствени съображения; при това, за главно оръдие в обяснението служи му пак санскритският език. Изказаните в тази част от "Ключа" мисли по-нашироко развити са в "Българска старина". В разсъждението за кимбрите или кимериите авторът трактува най-много за франките и другите, които сравнява с индийските брахмани (пазители на първоначалните писмена) и с българските самодиви, самовили, горски диви (?) и със змейовете. По убеждението на Раковски, келто-кимбрския друидизм е тъждествен със старата българска религия и самите келто-кимбри са българи. Обясненията следват по такъв начин: "първото арийско поколение гебри, името на които гърците измениха първо на Κίμαροι, а сетне на Κιμμέρια, дойдоха преди няколко столетия до Р[аждането] на Хр[иста] от север в България, смесиха се в Тракия с по-отколешните арийци, които дойдоха тук през Мала Азия, именно през Босфора и Дарданелите под известно в историята име пелазги и съставиха голям тракийски народ. Българо-славяните приеха Зороастровата религия, а заедно с нея и характерните отличия на зендския език, многобройни примери от които видим в сегашния български език". Гръцките и латинските указания относително франките Раковски отхвърля и опитва се самостоятелно да определи първо, местата, които бяха заселени от тях, и, сетне, значението на думата фряг (фряг) и др. по такъв начин: Meroveiy = Миро-вой; Merovinges = Мировинги, сир. Миро-воювичи; фруг = врьнг = врьнк = вранк = враг, intrepide, fier, feroce, bandit; Druides от derw - (chêne) = дърво - дуб (габър) bardes = барди = бьрди = бръди = броди = бродняци, които се скитат, самодиви = самодеви и др. За да покаже сходство на друидите със самовилите и самодивите, Раковски привежда върху тях няколко български песни; а в доказателство на това, че галите живели едно време в България, привежда други две народни песни, в които споменува се "галатска вода." Сетне, на основание на проповедта на ап[остол] Павел и Сила в Македония, той доказва, че българите не приеха християнството от гърците, че Св. Писание не е преведено на славянски език от гръцки и че писмо българите имали до кн[яз] Бориса; след това утвърждава, че българите наричали се още и македонци, или, другояче, че македонците били българи, а след[ователно] и македонските царе Филип и Александър Велики били българи. В края на тази глава Раковски говори, с общи думи, за значението на българите във Византийската империя (за това той подробно говори в едно от неиздадените свои съчинения: "Основни начала за Българската най-стара повестност"), при това Костадин Велики, по негово убеждение, бил българин.

Но покрай големите недостатъци, с които са пълни научните съчинения на Раковски, той дава в тях понякога много скъпоценни указания и сведения по етнографията на българите и най-вече по географията и по народните предания.

По въпроса за произхождението на българите Раковски е последовател на тракийската теория. Недостатъците на научните съчинения на Раковски обясняват се с това, че той макар и да знаел много добре народния живот и българската старина, нямал сериозна научна основа; при това горещото му патриотическо чувство го карало възможно по-скоро да възстанови "бляскавото минало" на българския народ, и той, както и Венелин, си помагал с фантастически измислици и с митологията, за да удовлетвори поне с помощта на тях своето чувство, което търсило за българския народ слава, значение и свобода.

Много по-сериозен е Раковски в разсъжденията върху въпросите за съвременната нему турска политика, която имала непосредствено отношение към българския народ. Своите мисли върху тези въпроси Раковски развива както в периодическите революционни издания ("Българска денница", "Дунавски лебед" "Бъдещност"), така и в отделни съчинения. Последното и може би най-интересното съчинение в този случай, издадено след смъртта му, е "Изтуплений дервиш, или възточний въпрос" (Пловдив 1884), в което Раковски описва състоянието на Турция през времето на реформите, които бяха подкачени от Султана Махмуда (1789-1826) - до смъртта на първия министър Рашид паша. Това съчинение е предизвикано от мненията на западно-европейските туркофилски списатели; в него авторът доказва, че никакви реформи не могат да поддържат гнилата Турция. "От нашето описание, казва Раковски, читателите ще видят изображението на стария и новия дух на турския народ, падението на народния и войнския дух, голямата сиромашия, в която те паднали от мързел и от глупавите предразсъдъци, сякогашната им непримирима вражда с християните и непременното падение на това гнило тяло, което образованата Европа напразно се мъчи да излекува и да го възстанови, за нещастието и страданията на цели дванайсет милиона християни, които живеят в Европа под жестоката тирания на този звероподобен народ". Авторът излага мислите си във вид на разговор между султана Махмуда и министрите Рашид паша и Хюсейн паша. Разговорът излага "изтупления" дервиш пред двама французи, на които той им се присмивал, когато те приказвали в кафенето, на Долма-Бакче за турските преобразувания и за благодетелните от тях последствия. Дервишът разказва, че след тържественото нощно въртение при богослужението, според обичая, той паднал в безсъзнателно състояние и с духа си бил на онзи свят: там в неприлично за мюсюлманите място, той видял сенките на султана Махмуда и министрите: Юзреф паша, Хюсейн паша, Тахире паша, Фети Ахмед паша (зет на султана) и Рашид паша, - които седели на кръг, приказвали за османската държава и освен това, даже против алкорана, говорили за европейските преобразувания и за много други неща. Самият дервиш е от партията на старите Турци; според това той доказва на французите, че реформаторските действия на Махмуда и на неговите министри са празна работа, и те не само че не повдигнаха Турция, но, наопаки, съвсем я опропастиха. Съчинението не е свършено и разговорът ограничава се само между Махмуда, Рашид паша и Хюсейн паша. Махмуд иска да се научи от Рашид паша, който е живял на земята по-дълго от него, какви следствия произлезли от неговите преобразувания и Рашид паша откровено излага всичките лошавини, които турската империя тегли от реформите... Цялото съчинение е написано въобще доста живо и картинно: при това авторът майсторски отбелязва много характерни черти от политическия и обществения живот на турците. Освен "Изтуплений дервиш", Раковски остави след смъртта си цял ред не напечатани съчинения: своята автобиография, втората част от "Горски пътник", "Показ." и "Ясена".

В заключение към сведенията за живота на Раковски и за неговите съчинения трябва да кажем, че той, покрай големите недостатъци на своите научни съчинения, покрай неестествения, полуславянски и полубългарски език, с който тези съчинения са написани (особено "Горски пътник", "Българска старина" и "Ключа"), има голямо историческо значение по въпроса за нашето възраждание: в свое време той бил всичко, което било потребно за събужданието на българския народ; както Венелин, за да предизвика в българите патриотически стремления, Раковски се потруди да им разправи за миналото и се погрижи, доколкото му дозволяваха силите, да събори онези авторитети, пред които българите задължени бяха не само да благоговеят и да им се кланят, но в името на които трябваше да погубят себе си духовно и материално; - именно: гърците, заедно с тяхната култура, и турците; при това Раковски указа на своите съотечественици и средства за борба с върлите врагове.

Петко Рачов Славейков, родом от Трявна (род. в 1825), е един от най-популярните български списатели: макар и да не получи систематическо образование, но, благодарение на Своята неуморна енергия и нередовна дарба, той можа да добие доста основателни, при това твърде разнообразил познания. Неговата литературна известност захвана се от 1852, когато той издаде в Букурещ първите свои съчинения "Басненик" и "Смесна китка". Като списател, Славейков притежава доста разнообразен талант: той е поет, журналист, сатирик, педагог и учен. В 1857 г. той отиде в Цариград [и] захвана там своята плодотворна деятелност в българо-гръцката борба по църковния въпрос. В 1857 и 1861 Славейков издава своите прочути "Смешни календари" сир. сатирически статии, дето в смешен вид представляваха се недостатъците на тогавашното българско общество и ся осъждаха фанариотите; с тези "Календари" издателят спечели в българската литература голяма слава като сатирически списател. В 1863 г. Славейков захвана да издава сатирически журнал "Гайда", който не трая дълго време; подир "Гайдата" патриотическите стремления го подбудиха да издава литературно-политически вестник "Македония" (1867-1870), който бил най-добрият и при това най-интересният вестник в Турско на онова време: в него Славейков, доколкото дозволяваха обстоятелствата, подигал различни въпроси по нашето възраждание, и най-много грижил се да развие патриотически чувства в македонските българи, които бяха съвършено потъпкани от фанариотите и гъркоманите. Редом с българските статии, в "Македония" печатаха се статии и на гръцки език или пък на македонско наречие, но с гръцки букви, щото много българи на онова време не знаеха славянската азбука. И в този случай сарказмът бил главното оръжие за Славейкова в борбата му с фанариотите или техните привърженици. Най-сетне "Македония" биде забранена от турското правителство, като опасен в държавата революционен вестник; самият издател лиши се от право да издава занапред какъв-годе вестник и даже биде затворен в тъмницата за някое време. След освобождението от затвора, Славейков предприе голям труд - географическо описание на България; освен това, той събирал народни песни, описвал народните обичаи, писал исторически статии, превеждал различни повести и поучителни книжки и др. За голяма жалост и нещастие, богатите географически, етнографически и филологически материали, които Славейков можа да събере за България, изгоряха в Стара Загора (дето той бил учител до освобождението на България) във време на катастрофата, която този град изтегли през последната руско-турска война. След освобождението на България Славейкова се посвети на политическа деятелност: отпърво той бил председател на Народното събрание, а сетне министър на вътрешните работи.

Любен Каравелов (1830-1878), родом от Копривщица, захваща лично място в историята на нашето освободително движение, като горещ патриот, добър агитатор и даровит оригинален списател. Образованието си Каравелов захвана от първо в Копривщица, в тамкашното българско училище, а сетне го продължи в Пловдив. В 1857 г. той отиде в Русия и постъпи в Московския университет, дето старателно занимавал се с руския език и въобще с литературата. Печатно Каравелов стана известен със своята статия "Славяните в Австрия", която е напечатана в журнала "Братски Труд". В 1861 г. Каравелов с помощта на Славянския благотворителен комитет в Москва издаде "Памятники народнаго быта болгар", а малко по-сетне захвана да печата в руските вестници своите повести и разкази от българския живот. В 1865 г. той отиде в Белград, а оттам в Нови Сад, с цел да се запознае по-отблизо със сърбите. Оттука той пращал в периодическите издания различни повести на сръбски език, които се ползуваха у сърбите с голямо съчувствие. В 1868 г. убиха сръбския княз Михаил: по този случай подигна се преследвание против партията на Карагеоргиевича и заедно с другите подозрителни личности съмнението падна и върху Каравелов; според това той биде арестуван и затворен в тъмницата, отдето се освободи тамам през шест месеца, когато се доказа неговата невиновност в извършеното престъпление. След освобождението от затвора Каравелов отиде в Букурещ и захвана да издава там вестник "Свобода" (1870-1872). "Направлението на този вестник" - казва Жинзифов - е антитурско в пълен смисъл на думата, а целта му - да покаже на българите, че трябва да се надяват единствено на своите собствени сили и да не очакват никакво добро от турското правителство." В този вестник Каравелов печатал, освен политически статии, своите оригинални повести от българския живот, стихотворения и критически статии. Сетне "Свобода" обърна се в полусоциалистически орган "Независимост" (1873-1874). След "Независимост" Каравелов издава "Знание", научно-литературно списание. Военните събития през 1876 и 1877 г. прекъснаха вестникарската и литературната деятелност на Каравелова, който подир това незабавно и умре в Русчук, дето, след освобождението, мислеше да издава политически вестник. От по-главните литературни произведения на Каравелова, между които има напечатани предварително на руски или на сръбски език, ще отбележим: "Стана", "Хаджи Ничо", "Неда", "Три картини от българския живот", "На чужд гроб без сълзи плачат", "Българи от старо време" и др. Между многото достойнства, които въобще отличават даровитите произведения на Л. Каравелова, голямо значение има слогът на автора: може решително да се каже, че никой от българските списатели не притежава такъв гладък, лек, чист и естествен език, с който се написани всичките съчинения на Л. Каравелова. Но покрай несъмнените достойнства, литературните произведения на Каравелова не са свободни и от големи недостатъци, причината на които обаче зависела не толкоз от автора, колкото от съвременните нему обстоятелства (голям недостатък от учени мъже и даровити сериозни списатели), които на онова време изисквали от списателя разнообразна литературна деятелност: както Раковски и Славейков, Л. Каравелов бил публицист, повествовател, поет, политик, критик, педагог и др.; ясно е, че при такива мъчни за българския списател условия Л. Каравелов нямал възможност да работи сериозно и дълго време върху всяко едно от своите талантливи произведения. Стихотворенията на Каравелова (напр. "На Раковски", "На Александра II", "Хубава си, моя горо", "Я повдигни, мила майко", "В сегашните времена" и др.) дъхат с дълбок искрен лиризъм и отличават се по своя обикновен сатирически характер. Критическите статии на Л. Каравелова тъй също бяха твърде полезни в свое време: благодарение на тях, мнозина от младите българска списатели ставаха по-сериозни, други пък съвършено преставали да пишат, като се убеждавали в своята явна авторска несъстоятелност. Освен оригиналните произведения и журналната деятелност, Каравелов преведе известния роман от А. Пушкина "Капитанская дочь" и издаде няколко книжки с научно-възпитателно съдържание: "Сокол", "Библиотека за деца" и др.

Между другите списатели, които имат по-голямо или по-малко значение в историята на новобългарската литература, известни са: Найден Геров, поет и филолог, родом от Копривщица; образованието си получил в Одеса, бил няколко години учител в Пловдив и сетне руски консул в същия град. В Одеса, още в 1845 г., той: издаде поема "Стоян и Рада", а в Цариград - "Песнопойче" в 1860 г. От филологическите му работи по-важни са: първите букви от руско-българския речник и книжката: "Няколко мисли за българский язык и за образованието у българите" (Цариград, 1852), в която той защищава старославянското произхождение на българския език от гръцките нападения.

Кс. Ив. Жинзифов (Райко, 1838-1877), родом от Велес. В 1858 год. той остави Кукуш, дето пръв беше захванал да преподава в училището български език и отиде в Русия; там той се учи отпърво в Харковската семинария, а сетне в Московския университет, дето и свърши курса по историко-филологическия факултет в 1864 г. След свършека на образованието си, Жинзифов остана в Москва за учител в лицея на цесаревича Николая, дето и прослужи до самата си смърт. Печатно стана известен с "Новобългарската сбирка" (Москва, 1863), дето освен неговите оригинални произведения, напечатани са на македонско наречие "Слово о полку Игорев" (староруска поема), "Любошин сут", "Краледворска ръкопис" и няколко стихотворения от малорусийския поет Шевченко; сетне следват: поема "Кървава кошуля" (Браила, 1870), "Разходка" и историческа статия, напечатана във вестник "Време" под заглавие: "За отношенията на византийските императори към България в царуванието на последний цар Александър Асен". Освен означените съчинения, Жинзифов пращал стихотворения, оригинални или в превод, в Браилското "Периодическо списание" и в "Читалище". Васил Друмев (от 1874 год. епископ Климент) написа "Нещастна фамилия. Българска народна повест" (1860 г. в Бълг[арски] Кн[ижици], сетне отделно в 1873) от времето на въстанието на кърджалиите; в нея авторът, между прочим опита се, но несполучливо, да отхвърли българския член; в 1872 г. в Браила той напечата своята историческа драма: "Иванку, убиецът на Асеня I", която до днес счита се за най-добро произведение от този род в новобългарската литература. Като драматически списател, известен е и Д. Войников: той написа няколко драми от историческия и обществения живот на българите, - именно: "Покръщение на Преславский двор" (1868), "Велеслава, Българ. Княгиня" (1870), "Крум страшний", "Райна княгиня", "Стоян войвода", "Поевропейчване на един Турчин", "Криворазбрана цивилизация" и др. Всичките тези произведения написани са без особена дарба, но покрай това, в свое време те ползували се с голяма популярност и често се представлявали на сцените по главните градове в Румъния и България. И. Блъсков написал повест "Злочеста Кръстинка" (Русчук, 1870) и др. поучителни и нравоописателни съчинения, а Р. Блъсков - "Изгубена Станка" (Болград, 1866; Русе, 1867)³, повест от времето на татарските върлувания в Добруджа. Христо Ботев (1848-1876), родом от Калофер; учил се в Русия и сетне бил учител в българските села в Бесарабия (в Комрат) и в Румъния (в Браила и Александрия). В 1874 г. участвувал в издаванието на Каравеловата "Независимост", а сетне сам захвана да издава революционен орган "Знаме"; в 1876 г. във време на въстанието в Панагюрище, той с една чета от 230-тина българи, мина по Дунав на парахода "Радецки" в България, взе участие в бой с турците, над които и удържа победа при Милин камък, близо до село Баница; но в боя при Враца падна убит. През краткото време на своето авторство Хр. Ботев написа няколко съвършено изящни стихотворения, в които ясно личи неговата нередовна поетическа дарба; - това са: "Прощавание", "Делба", "Хаджи Димитър", "Молитва", "Майци си", "В механата", "Патриот" и др. Н. Козлев в духа на народната поезия написа няколко твърде сполучливи стихотворения, между прочим поемата "Църен арапина и хайдут Сидер" и др. Между другите млади български поети известни са: Чинтулов ("Стани, стани, юнак балкански!" и др. бунтовнически песни), В. Попович, П. Иванов, Ст. Стамболов и особено Ив. Вазов, който за своите леки и изящни стихотворения ("Черна гора", "Преминуванието през Дунава", "Патриотизъм" и много други), които често са проникнати с дълбок и искрен лиризъм, справедливо ползува се у нас с голяма популярност.

Същевременно с произведения от изящната словесност, съставлявали се и учебници по общообразователните предмети в нашите учебни заведения. Учебници съставлявали или превеждали мнозина от образованите българи, но тук ние ще споменем имената на по-главните: Партений Зографски (архимандрит, сетне архиепископ), И. Груев, Д. Манчев, Д. Войников, И. Момчилов, С. Радулов, Н. Михайловски, А. Робовски, Д. Мутев, Н. Бончов и др.; освен учебните книги, изброените списатели превеждали на български език и произведенията от прочутите иностранни списатели: Фенедон, Молиер, Лесинг, Шилер, Булвер, Велтман, Гогол, Шевченко и др.

По историята на българския народ освен Раковски, работили или работят: Гаврил Кръстевич и Марин Дринов. В своята "История българска" (един том, Ц[ариград], 1869-71) Кръстевич показа големи исторически познания, но при всичко това съчинението му не е свободно от голям недостатък: авторът, както и Венелин, захваща българската история от хуните и Атила. Марин Дринов, родом от Панагюрище (род. в 1838); образованието си свършил в Московския университет, и от няколко години насам занимава професорска длъжност в Харковския университет. Главните свои досегашни съчинения Дринов написа на български или на руски език; те са: "Поглед връх произхождението на българский народ и началото на българската история" (Виена, 1869); "Исторически преглед на българската църква от самото начало до днес" (Виена, 1869); "Заселение Балканскаго полуострова славянами" (Москва, 1873); "Южные славяне и Византия в X век" (Москва, 1876) и др. Освен тях, в известното нам Браилско "Периодическо списание" той напечата статия за Паисия и Софрония, за източниците на българската история, които ги той открил в италианските библиотеки и архиви, филологически статии върху българската азбука, български народни песни, критически статии и др.

Голям успех имаха между българската образована публика записките на Панайота Хитова; те са издадени от Л. Каравелова под заглавие: "Моето пътувание по Стара планина и животописанието на некои български стари и нови воеводи" (Букур., 1872); сетне те бяха преведени на руски език и напечатани в т. II на "Славянския сборник", дето са придружени с една добра статия за балканските хайдути. В своите записки Панайот Хитов (роден в 1830) много добре запознава ни с българското хайдутство: той сам бил хайдутин и воевода няколко години.

Забележително е, че той никога не се учил в училище и вече на възрастни години изучи се да пише и така увлекателно да описва своята чудна съдба. Панайот Хитов искрено разказва за своето "Пътувание" и безпристрастно се отнася както към своите братя - българите, така и към техните врагове - турците; в неговата брошура животът на българите под турското правителство е осветлен много добре; според това тя представлява скъпоценен материал за народната българска история и за епическата поезия, толкоз повече, че П. Хитов помести в нея няколко твърде интересни хайдушки песни.

С това ние и свършваме историческия преглед на българската литература, която вече в последните години, до освобождението, захвана чувствително да напредва: до 1876 новобългарската литература съдържала повече от 800 разни съчинения и 51 периодически издания (глед. съчин. на Иречека "Книгопис"). Няма съмнение, че българският народ, като част от славянското племе, което, по своята умствена дарба, стои въобще твърде високо между другите нации, ще бъде в състояние, даже в не толкоз дълго време, да създаде една богата и сериозна българска литература. В това ние не можем ни най-малко да се съмняваме, особено като вземем във внимание неизчерпаемата българска народна поезия и благоприятните исторически условия, с които българите захванаха да се ползуват едвам от последните дни...

Солун, 6-й май 1886.

БЕЛЕЖКИ

1. Първото име на Палаузов е Спиридон - б.ред. [обратно]

2. "Мати Болгария" е написана през 1846, а публикувана през 1874 г. - б.ред. [обратно]

3. Автор на повестта "Изгубена Станка" е И. Блъсков, а годината на първото издаване е 1865 г. - б.ред. [обратно]

© Г. Д. Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.03.2006
Г. Д. Попов. Кратък исторически преглед на българската литература. От началото на писмеността до нашето време. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Г. Д. Попов. Кратък исторически преглед на българската литература. От началото на писмеността до нашето време. Солун, 1886.