Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КРАТЪК ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
От началото на писмеността до нашето време

Г. Д. Попов

web | Кратък исторически преглед...

ІІ. От половината на ХІV в. до епохата на Възраждането (1762 г.)

Падението на Първото българско царство (1018 г.) зле се отрази на българската литература; ако и да се захвана при твърде благоприятни условия, ако и да показа наскоро забележителен успех, сега тя трябваше да угасне. Възстановлението на царството (1186 г.) подобри обстоятелствата и за литературата, но оживлението й захваща се от половината на ХІV в., от царуванието на Йоана-Александра (1331-1365 г.), който горещо обичал литературата и усърдно се грижил за църковните работи. По негова заповед била преведена от гръцки хрониката на Костадин Манасия, един препис от която пази се във Ватиканската библиотека и е украсен със седемдесет образа, които представляват събитията от българската история и фамилията на Йоана-Александра. За него бяха преписани и няколко църковни книги и сбирки, които са опазени и досега (в московските библиотеки).

Забележителна личност във времето на Йоана-Александра бил Теодосий Търновски, един от добре известните български светци: той горещо борил се за православието с еретиците, напр. с богомилите на събора в 1350 год. Времето на Йоана-Александра било много благоприятно за църковна деятелност и Теодосий приготвя добри деятели, които продължиха неговата плодотворна работа. Като един от достойните негови ученици бил Дионисий: той превел много “Слова” от Йоана Златоуста, между които има шест против йудеите, но много по-знаменит ученик и приятел Теодосиев бил последният Търновски патриарх Евтимий, свидетел на турското завоевание; той е една от най-забележителните и достойни личности в нашата история и литература. Евтимий бил избран за патриарх в 1375 г., във времето на последния български цар Йоан Шишман.

След превземанието на Търново (на 17 юли 1393 г.) от сина на Баязета Челеби, Евтимий принуден бил да остави столицата си и да иде в Македония: тук той проповядвал между своите съотечественици, раздаде на бедните парите, които му бяха дали болярите, и убеждавал българите да пазят отечествената вяра. След смъртта Евтимий биде причислен към лика на българските светци. Евтимий написа цял ред съчинения (до 18); това са: житиета на българските светци, повести, похвални слова и послания. Евтимий написа и житието на св. Йоан Рилски и на Мъгленския епископ Иларион. В житието на Илариона, както е забелязано по-рано, намира се “Прението” му с богомилите и армяните, материал за което Евтимий взел от “Паноплията” (написан в XI в.) на Зигабена или Зигадена. Голяма Евтимиева заслуга е изправлението на църковните книги, което било предизвикано от важни обстоятелства: най-напред книгите хабяха се от невежеството на преписвачите; сетне в самия език ставало голямо историческо изменение: старобългарският език силно влияел се от народната реч, защото среднобългарският език вече не притежавал старите характеристически отличия; според това ринезмът и другите отличителни звукове и форми употребявали се криво. Даже в ръкописите от XII век личи вече падението на старобългарските звукове и форми; освен това чистотата на езика повреждала се от сближението на българите с гърците, албанците и власите. В XIV век изменението на старобългарския език стана доста чувствително и според това Евтимий залови се за изправлението на книгите в духа на стария, църковния език. По отзива на Костадин Костенски, Евтимий бил “великий художник словенских писмен и потьща се съписати утвърждение сим”, сир. написа правила, които бяха задължителни за преписвачите на църковните книги: в противен случай “възбранение быст невеждам, еже не писати божественна писания”.

Голямата литературна деятелност на Евтимия напомни бляскавия период на Симеона и се отрази на всичката тогавашна православно-славянска книжнина.

Между другите списатели от среднобългарския период известни са: приятелят на Евтимия Киприян (родом българин, от 1376-1406), руски митрополит, който се прочу като “възстановител на просвещението” в Русия (собственно в Москва). От него известни се послания до различни лица, в които говори се за църковната наредба и духовенство, и разглеждат се различни съвременни въпроси; сетне следва житието на Св. Петър и др. Ученикът на Евтимия Григорий Цамблак (родом от Търново), Киевски митрополит (от 1416 г.), който еднакво принадлежи, по своите съчинения, на руската, българската и сръбската литератури: той написал много поучителни слова и няколко житиета. Руските църковни историци хвалят неговия “чист славянски” език. Обаче слогът на Цамблака носи характер риторически, защото той твърде силно подражава на византийските образци; според тона речта му понякога не толкоз лесно се разбира. В историята на сръбската литература Цамблак влиза [с] “житието” на царя Стефан Дечански. Костадин Философ, или Костенски (от първата половина на XV век), който счита се еднакво и български, и сръбски списател. Учител му бил някой си Андроник, Евтимиев ученик. След падението на България, Костадин пресели се в Сърбия и там захвана да работи при двора на сръбския “деспот” Стефан, сина на нещастния Лазар. По покана на последния, Костадин написа съчинение върху славянския език и преведе “Учително Евангелие”; но главният му труд е “житието” на Стефан Лазаревич (написано в 1431 г.). Това съчинение не е обикновено “житие”, [но] е цяло историческо съчинение, което описва съдбата на Сърбия в XIV-XV век и нейните отношения към мюсюлманите, Византия и други съседни господарства. Освен това, то съдържа най-старо историческо свидетелство за поселението на турците на Балканския полуостров, защото гръцките списатели: Дука, Франтца и Халкокондила писаха за турците вече след превземанието на Цариград (1453 г.). И в литературно отношение съчинението на Костадина представлява голям интерес: по него ние съдим за високото литературно образование в Сърбия през първата половина на ХV век. За своите съчинения Костадин бил известен в свое време като списател, който владеел тайната на “византийските плетения и глаголи”. Съдържанието на “житието” съставляват: описание на географическото положение на Сърбия и нейните естествени богатства: самото животописание на Стефана излага се в свръзка с историята на онези народи, с които Сърбия е влизала в сношения. Според това ние намираме тука подробно изложение на турската история от султана Оркана до Магомеда и историята на Тамерлана, животът на когото е разказан от рождението до смъртта му. Трябва да се забележи, че начинът, по който е съставено “житието” на Костадина, е доста оригинален и съгласува се с историческите начини на много по-късни списатели. Две статии от “житието”: за Амурата и Косовската битка и повест за Тамерлана, влязоха и в руските летописи.

Броят на известните български списатели от средния период свършва се с имената на видинския митрополит Йоасаф, Владислав Граматик и калугерина Теодосий - автори на житиета.

Оживлението, което Евтимий внесе в българската книжнина, не можа да произведе добро следствие: турското покорение спря развитието на националния български живот, а заедно с това и литературата лиши се от необходимото условие за своя напредък.

Характерът на среднобългарската литература е същият, който отличава нашата литература и от първия период, сир. църковно-догматически и богословски; при това и в този случай литературата стояла далеко от народния живот.

Положението на българския народ и състоянието българската книжнина през времето на турското робство.

Турското завоевание прекъсна политическото съществувание на България и нейната църковна независимост и захвана се двойно робство, което беше еднакво страшно за българската народност: турците и цариградското гръцко духовенство по най-варварски начин само грабеха у българите последните материални средства и ги лишиха от всяка възможност за национално образование. Според това България незабавно падна в крайна материална и морална бедност. От миналата история българите запазиха само един обществен елемент - християнството, което единствено е крепило българската народност до последния ден на нашите дълги исторически мъки и теглила, които за половината българи следват още и сега. От другите обществени елементи, - литературата, със своя изключително църковен характер, не успя да достигне до едно ясно за обществото заключение, а господарствената българска наредба не можа да изработи здрави политически основи; така що българите нямаха с какво да се опрат на силния враг и бяха потъпкани от него неочаквано.

Историците привеждат различни причини, с които обясняват падението на България. Главната причина е вредното византийско влияние върху исторически младия български народ: от Византия българите взеха своето църковно образование, закони, обичаи, а заедно с това и нейната несъмнена нравствена изхабеност. Нашите царе без нужда приеха разкошния етикет на гръцките императори и захванаха да се носят твърде високо по отношение към народа; в управлението с държавата те съобразяваха се с Византия, и старата българска патриархална власт замениха с византийския деспотизъм и угнетение на народа. Това именно обстоятелство не допусна българите да си изработят самостоятелно здрави политически основи, които би осигурили за напред тяхното независимо съществование. Еднакво с господарствената власт и старото наше духовенство подражавало на византийското и отличавало се със своя формалистически, хладен и горд характер; а, оттука произлезе и неговото презрително отношение към народа, който в условията на патриархалния си живот, имал нужда от особено внимание и нравствена отхрана. Но Византия в този случай с нищо не помагала. А когато народният протест против неестествената за България византийска наредба предизвика между българите богомилската ерес, официалната църква употреби против нея обикновеното оръжие - осъждания и проклетии, без да се погрижи върху просвещението на народа или да обърне внимание върху това, което могло да бъде законно в народния инстинкт. Вредното византийско влияние отвори си свободен достъп в България през времето на първото гръцко господарувание (1018-1186) и сет[н]е още повече усили се.

Друга немаловажна причина, която замъчнявала обединението на българите, било богомилството: това мрачно учение внесе в българската история незадоволение от обществената наредба, и с омразата, която развивало в народа против правителството, парализирало самата обич към отечеството. По причина на преследвание от българското правителство (напр. в 1211 г.) богомилите гледали на турците даже като на освободители.

Трета причина бил феодализмът. Болярството, както в Сърбия и Босна, стремило се към независимост и с това разединявало политическите сили на държавата; интересите на горните и долните съсловия не се съгласували. Простият народ бил в такова едно притеснено положение, което го прави равнодушен към господарствените работи; според това цялото общество може да се покаже безсилно във време на опасност. Тази именно причина благоприятствувала за успешното развитие на богомилството, в което, освен това, бил доста силен именно демократическият елемент; следователно, в успехът на богомилството изказвала се народната опозиция против господарството и църквата.

При всичко това, падението на България не може да се обяснява само с нейната слабост, защото турците на онова време бяха страшни даже за централна Европа: след България и Сърбия падна самата Византия; сетне покорена беше Венгрия, Австрия плащала данък на Турция, и границите на последната бяха достигнали до Поляшко и до Московското господарство. Това било едно от страшните азиатски налитания, които претърпявала Европа, и България биде смазана като първа спънка. Но тя не загина...

Времето на турското господарувание в България досега остава тъмно за историята; но робството за българите било пълно и страшно. Горните съсловия, в които лежала силата на държавата, приемали исляма: с това те запазвали си напрешното значение, но от народа вече откъсвали се и присъединявали се към неговите най-върли гонители и притеснители. По този начин славянските сили, българските и сръбските, усилвали турското правителство: новообратените славянски мюсюлмани ставали турски паши, пълководци, везири. Славянският елемент в турското правителство бил до толкоз силен, щото, както свидетелствуват пътниците от началото на XVI век, всичките яничари говорили по славянски, и Турция готова била да се обърне на славянско магометанско господарство. Султанът Селим II твърде високо ценил славянския език, който бил разпространен по неговите широки балкански и съседни земи. Но после славянският елемент се потурчи съвършено, а за народа бил чужд от самото начало...

Казват, че турското господарувание от първо не било толкоз тежко, както сетне. Едно време турците бяха даже прочути със своето правосъдие. Но от половината на XVII век, когато турското правителство захвана да пада морално и когато, заедно с това, то се убеди, че славянството в неговата държава е потъпкано и че то не ще може да направи съпротивление, положението на българите в Турско захвана да става отчаяно: захвана да се разпространява невежество и бедност, църквите събарят се, последната книжнина изгубва се, духовенството огрубява; най-насетне народът окончателно обърна се на един нещастен роб, какъвто беше до последно време и какъвто още е и днес в Македония.

Към страданията от турците присъедини се и безкрайната църковна експлоатация от страна на цариградската патриархия. Когато, след падението на България, уничтожи се и Българската (Търновската) патриархия, църковната власт над България даде се на цариградския патриарх, а след превземанието на Цариград, освен духовната, той получи от правителството и гражданска власт над православните народи в Турско. Цариградският патриарх беше единствения[т] посредник между правителството и народа, с когото той разпореждал се, както знаял или искал: напрешната борба между българите и гърците свърши се с подчинението на първите. Оттогава на българите вече не се даваха високи духовни длъжности, макар че болшинството между православните поданици на патриарха винаги е било на тяхна страна. Върхът на това църковно угнетение захваща се от края на XVII в., когато властта над православните българи взеха в ръцете тъй наречените фанариоти, които получиха това име от цариградската махала Фанар или Фенер.

Фанариотите бяха страшни за българите не по-малко от турците и заплашваха даже националното съществувание; те сприятелиха се с турското правителство, което без тях не могло да се помине, защото те най-добре знаели правителствените закони и работи; те били банкери и драгомани, господари в Дунавските княжества, в България владици, в Цариград - патрици.

Фанариотите презирали езика и обичаите на българите, никак не се грижили за техните нужди и само ги грабили; а за да лишат народа от съзнание на неговото положение, намеренно поддържали в него невежеството и унищожавали всичко, което би могло да му напомни за неговата народност: славянското богослужение замениха с гръцко, винаги преследвали и още преследват българските училища, като карат българските деца насилствено да се учат само на гръцки; унищожавали българските книги и ръкописи (това, за жалост, го правило и неразвитото българско духовенство) и, най-насетне принуждавали бедния народ да им плаща техните често най-гнусни удоволствия. Въобще фанариотското грабителство не знаело граница.

По такъв начин дълго време вървяла българската история. Нещастното положение принуждавало българите да напущат своето отечество, и мнозина захванаха да се изселват, най-много във Влашко и Молдавия и (от половината на миналото столетие) в Южна Русия, сетне в Сърбия и Банат. Други пък ставали хайдути и си отмъщавали на притеснителите, както знаели или можели. За народа хайдутите бяха едничките застъпници и юнаци. Най-сетне българите захванаха да приемат унията, само и само да се отърват от нетърпимата тирания на цариградския патриарх. Унията обаче не е ново явление в българската история: още Йоан-Асен (1218-1241), като искал да се отърве от злоупотребленията на гръцкото духовенство, опитвал се да се сближи с папата. Унията се яви в новото българско царство в началото на XIII в.; а сега тя предизвика се от фанариотското притеснение. Част от българите, “павликяните” (напрешните богомили), станаха даже католици, броят на които впрочем не надминава 50,000 (живеят в околностите на Пловдив и Свищов). Много българи станаха даже магометани, много съвсем се потурчиха, а по-заможните и онези, които получаваха някакво образование, ставаха гърци или власи.

Ясно е, че при такова положение на работите никаква литература не била възможна, но при всичко това старата книжнина прекъсна се не отведнъж. Отпърво старите книги още пазели се и имало грамотни човеци. В Сърбия в ХVІ век още печатаха се църковни книги и имало печатници в Скутари, в Белград и по други места. У нас за днес известен е само един такъв пример: Яков Крайков от Средец и Йероним Загурович от Катаро напечатаха във Венеция Псалтир в 1569 год. и Молитвеник в 1570 год.

Българските ръкописи от времето на турското господарувание са редки; от тях ние видим, че съдържанието на старата литература продължавало се и в тези по-късни сбирки. В Люблянската библиотека пази се една българска сбирка, която съдържа: Словото на Дамаскина за страшния съд, преведено на простонароден език, и предполагаемото слово от Йоана Златоуста за душевното покаяние, пак преведено, види се, от гръцки.

В указаните произведения, може да се каже, продължи се свръзката, която съединява старата българска литература с произведенията от края на миналото столетие, когато вече захвана да се усеща Българското възраждание. През времето на турското робство българите имат няколко нови светци: това са: мъченици, които пострадаха от турските зверства; за тях обаче не са написани житиета, и имената им запазиха се само в месецословите.

След падението на българското царство и неговото книжно образование, измениха се и литературните отношения между православните славяни: по-напред Русия получавала от България духовни лица, списатели, певци, живописци и ръкописи, а сега самите българи имаха нужда от помощ и търсеха я в Русия: от XVI век българите захващат да отиват в Русия за парична помощ и книги. Отпърво те получаваха ръкописи, а сетне печатни църковни книги, които единствено поддържали старото църковно предание. Своето минало българите до толкоз бяха забравили, щото считаха за руски онези църковно-славянски книги, които по-преди от тях бяха преминали на север.

 

 

© Г. Д. Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.03.2006
Г. Д. Попов. Кратък исторически преглед на българската литература. От началото на писмеността до нашето време. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Г. Д. Попов. Кратък исторически преглед на българската литература. От началото на писмеността до нашето време. Солун, 1886.