КРАТЪК ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
От началото на писмеността до нашето време

Г. Д. Попов

web | Кратък исторически преглед...

В наше време българската литература едвам захвана да се събужда след свършека на продължителното турско-гръцко робство; но в старо време тя [е] била първа литература за всичкото православно славянство - и по времето, и по историческото значение.

В своето историческо развитие българската литература представлява три периода:

1) Стар - от началото на писмеността до половината на XIV в.; 2) Среден - от половината на ХІV в. до епохата на Възражданието (1762 г.) и 3) Нов - от епохата на Възражданието до нашето време.

I. От началото на писмеността до половината на XIV век

Българската писменост захваща се от IX в., когато солунските братя Св. Кирил и Методий, със славянската азбука и с превода на Св. Писание на славянски език, туриха за пръв път здрава основа за по-нататъшното й развитие. Това събитие стори цял преврат в историята на славянските народи и ги туря на нов път в развитието, защото те, като се сдобиха с национално писмо, получиха в същото време средство за напредвание. От славянската азбука и захваща се собствено “културната” история на славяните.

След смъртта на Методия (885 г.) неговите ученици Климент, Горазд, Наум, Ангелар и Сава, по причина на преследвание от немско-католическото духовенство в Моравия, избягаха в България, дето приятелски бяха посрещнати от българския цар Борис (852-888; † 907). Под неговото покровителство те продължиха своята плодотворна апостолска деятелност в България, най-много в югозападния й край (в Македония).

По-нататъшната просветителна деятелност на Методиевите ученици принадлежи вече към царуванието на Симеона (893-927), което било особено благоприятно за утвърждението на християнството и за развитието на българската писменост; според това, времето на Симеона нарича се в Историята “Златен век на българската книжнина”. В това време явиха се и първите български описатели, по-главните от които са:

Сам цар Симеон, който е превел една голяма сбирка (“Златоструй”) от словата на Св. Йоан Златоуст.

Климент, Методиев ученик, Епископ Словенски († 916 г.; гробницата му е в Охрид); той писал проповеди и похвални слова в чест на светците и на слав. апостоли.

Горазд, много-учен мъж, който твърде добре бил запознат с гръцкия и славянския език.

Йоан, Екзарх Български, приятел на Симеона. От него останаха: превод на Дамаскиновото богословие: “Небеса”; “Шестоденье”, дето тълкуват се първите глави от книгата “Битие”; превод на Дамаскиновита граматика и диалектика (философия) и, най-сетне, няколко поучителни слова.

В сбирката на Симеона и в съчиненията на Йоана Екзарха личи стремление към научно съдържание.

- Константин, епископ, който е превеждал от гръцки различни слова и поучения, със свои притурки, и написал на стихове молитва, в която говори се за покръстванието на Славяните и която е първо произведение от нашата изкуствена поезия.

- Храбър, калугер, който написа важна статия: “О писменех”, в която намираме най-старо свидетелство за изнамерванието на славянската азбука от Св. Кирил.

Имената на други описатели не са известни, но като резултат от техните трудове (от X-XII в.), бяха многобройни преводи на поученията от св. отци: Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Ефрем Сирин, Кирил Йерусалимски и др.

Указаните дотука произведения принадлежат към старобългарската официална църковно-поучителна литература, която била твърде изобилна. Освен нея имало и исторически съчинения - в превод или оригинални, именно: Поп Григор (?) превел летописа на антиохи[й]ския ритор Йоан Малала (474-527); към този превод притурени са: “Палея” (ветхозаветна история) и “Александрия” (баснословна история за Алексан. Макед.). Сетне, преведени бяха летописите на Георгия Амартола и Симеона Метафраста и хронологията на Никифора. От оригиналните български летописи не е достигнал до нас нито един паметник, но тяхното съществование в старобългарската литература потвърждава се с несъмнени исторически указания; запазиха се само някои и други летописни откъслеци, между които намира се и много интересния[т] списък на българските князове до втората половина на VІІІ век.

Но църковно-поучителните и историческите произведения не бяха достъпни за простия народ; според това в старобългарската литература имало цял ред други съчинения, предизвикани от естествените поетически стремления на народа. Насам се отнасят различни повести и приказки с хероическо и романическо съдържание, от които по-забележителни се тези: “Книги Александр”, сир. история за Александр Македонски е сказание за “Троянската война”, приказка от Хиляда и една нощ: “Синагрип, цар Адоров и наливския страни”; романът “Девгениево Деяние”: действующите лица и събитията в този роман принадлежат на гръцката земя, която противополага се на сарацинската, а юнаците бият се за вярата; сетне следват: легенди за “Варлаам и Йоасаф”, приказка “Стефанит и Ихнилат” и “Сказание о царе Соломоне и Китоврасе” и др. Като източник за всичките тези повести и приказки била пак Византия.

При историческия преглед на нашата стара книжнина не може да се не кажат поне няколко думи за богомилската ерес, която беше нашироко се разпростряла по Балканския полуостров и която имала и своя литература. Тази ерес беше занесена в България от Азия и захвана да се развива тук същевременно с християнството. Своето название тя носи от името на поп Богомил (или “Йеремия, поп български”?), който се яви във времето на цар Петър (927-907)¹ и придаде на сектата особен славянски и народен характер. Богомилската ерес била дуалистическо вероучение, което обяснявало произхождението на света от действието на две начала, добро и зло (Бог и дявол), които и господаруват над него. От България богомилството премина и в западна Европа, в Италия и Южна Франция (паторени, катари и албигойци).

Православното духовенство не могло да бъде равнодушно към успеха на богомилството; според това явиха се обличители на това еретическо учение, които в своите съчинения доказваха неговата несъстоятелност. От тези обличители известни са: Поп Козма (X в.), от когото останаха 13 слова, половината от които отнасят се направо до богомилството; в тези слова съдържа се и главният, собствено българския[т] източник за изучението на богомилството в X век. Атанас, йерусалимски калугер; той написа “Слово о древе разумнем добру и злу”, “Слово о наузех (магеснически повезки) и о стрелце громней” и др.

Иларион, мъгленски епископ († 1164 г.); той 30 години управлявал мъгленската епархия (в средна Македония), населението на която било повечето еретическо. В житието на Илариона, което е написано от търновския патриарх Евтимий (XIV в.), представена е неговата препирня с еретиците.

Успехът на богомилите обяснява се от характера на техния живот и тяхното учение: те прекарвали благочестив аскетически живот, обяснявали на простия народ различни религиозни тайни, като: творението на света, спасението на душата, бъдещите съдбини и др.; сетне, отрицавали официалната йерархия, а заедно с нея и държавната власт “учат же своя си не повиноватися властелем своим, хуляще богатих, отец ненавидят, ругаются старейшинам, укоряют болярий, мерзки Богу мнят работающих царю, и всякому рабу не велят работате господину своему”. Съществен пункт във вероучението на богомилите било и отрицанието на брака, който, по тяхното убеждение, бил произведение на дявола; според това те мразили децата и ги наричали: “мамоничища” и “дяволичища”.

С характера и съдържанието на богомилската литература ний запознаваме се от тъй наречените “отречени” или “лъжовни книги”, от които едни имат неточно произхождение (ветхозаветно и новозаветно) или византийско, а другите били български и собствено богомилски. Под “лъжовни книги” в старо време въобще разбирали: старите апокрифически (неприети в християнския канон) книги и указания върху някои лица и събития от Ветхия и Новия Завет и книгите от по-късно време, които пак съдържали подобни фантастически предания; сетне следвали различни легендарни статии, астрологически и магеснически книги, суеверия и др. В средните векове количеството на “лъжовните книги” уголеми се с нови легенди и суеверия.

“Лъжовните книги” били еднакво разпространени по всичкия християнски изток и запад, макар че Църквата навсякъде строго ги осъждала и ги забранявала. Техният голям успех бил съвършено естествен, защото религиозни човеци намирали в тях подробни положителни отговори на най-интересните въпроси от Ветхия и Новия Завет. В първия случай християните интересирали се от сказанията за сътворението на света, за дявола, за съдбата на Адама и др.; от новозаветната история интересни били преданията за Спасителя, Неговите ученици, светците и мъчениците, за края на света и за страшния ад.

В “лъжовните книги” съдържа се народно-християнската поезия и митология, при това не само на българите и богомилите, но въобще на цялото православно Славянство от стария период. В Русия те били известни под име “български басни”. Тези именно “басни” и споменатите по-горе повести и приказки представляват чисто литературния елемент в нашата старобългарска книжнина. Към нея принадлежат и старите народни или “бесовски” (както ги наричало православното духовенство) песни и поетически предания от дохристиянско време, защото народът не можал така леко да забрави езичеството, с което беше прекарал цели векове.

Трябва да се забележи, че старобългарските ръкописи запазиха се повечето в руски преписи от XV-XVII век, защото самите оригинали губеха се през дългите исторически бедствия на българите или пък намеренно уничтожаваха се от гърците след турското покорение, но има опазени и оригинални старобългарски ръкописи от XII век.

Ще укажем тука по-главните съчинения от лъжовната литература, които се изброени в тъй наречения Индекс, сир. списък на истинските и лъжовните книги, най-старият текст на който е от XIV век. Този Индекс има предвид всичката съвременна нему лъжовна славянска литература и е съставен в Русия, по примерът на гръцките Индекси, които изброявали неканоническите книги от Ветхия и Новия Завет; но първоначалното му произхождение било южнославянско и именно българско.

Към ветхозаветната история отнасят се: “Сказаня об Адаме”, дето подробно разправя се за живота на Адам и Ева в рая, за тяхното изпъждане от рая, за разкаянието на Адама и др.; споменатите по-горе сказания за Соломона, който бил толкова прочут със своята мъдрост; слово “о крестном древе” - един от твърде разпространените апокрифи.

Към новозаветната: - сказание от Афродитияна за чудото, което станало в Персийската земя: тук разправя се как мъдреците научили се за рождението на Спасителя и отишли да му се поклонят и да му занесат дарове; “Евангелие Св. Томы” (XV в.), което разправя за детинството на Христа; “Никодимово Евангелие”: то разказва за страданията и смъртта на Спасителя; “Воспрашанье” от апостола Вартоломея до Спасителя, как Христос ходил в ада, и до Богородица - за тайната на зачатието (XIV в.); “Воспросы” от Йоана Богослова до Христа на Таворската планина (XIV в.); “Воспроси” от Йоана Богослова до Авраама за живота на онзи свят. Сетне следвали различни фантастически житиета: Георгиево мученье (ХІV в.), Никитино, Ипатиево, Иринино мученье и различни астрологически или магеснически книги: Громник, Молнияник, Коледник, Звездочтец, Трепетник и др.

Голям авторитет “лъжовните книги” имали най-вече у богомилите, които и се грижили най-много за тяхното разпространение в народа. Като тяхно произведение счита се лъжовната книга: “Воспросы Iоанна Богослова к Господу”, в която по-отблизо изложено е учението на еретиците, които не се задоволявали нито с каноническия Апокалипсис, нито с апокрифическия (в превод от гръцки).

От България тази книга, в латинска редакция, разпространи се и между албигойците. Тя съдържа въпроси от Йоана Богослова (когото богомилите особено почитали и считали го за ангел) и отговори на Христа, който му говори за състоянието на злите духове до тяхното падение, за сътворението на света и човека и за второто пришествие. В целия паметник личи дуалистическото учение на богомилите, които признавали, че светът е създаден от Сатаната, който получи власт от Бога на седем дни. Ветхозаветната история в латинската книга (славянският оригинал не е найден) представлява се като произведение на дявола; според това богомилите отрицавали Ветхия Завет, не признавали Мойсеевите и другите пророчески книги и мислили, че до пришествието на Христа човеците зависели от дявола и от него получавали закон. Божието царство, по тяхното убеждение, захванало се само от пришествието на Спасителя.

Друга космогоническа, при това твърде разпространена в средните векове книга била: “Беседы трех святителей”. Богомилското учение за сътворението на света запазило се и в едно руско народно космогоническо сказание: “Свиток божественых книг”, съдържанието на което известно е и по старите ръкописи от XV-XVI в.

Като автор на специално богомилски произведения счита се споменатият поп Йеремия или Богомил (?), главният пропагандист на богомилската ерес в България. Нему Индексът приписва му цял ред лъжовни книги и басни, именно: въпроси от Йеремия до Богородица; въпроси и отговори върху това, от колко части е създаден Адам; лъжовни молитви (сир. баяния) за треската и други различни болести, които известни били под общо название “Нежите” (демоническо същество); сетне “Слово Иеремия презвитера о древе честьным и възвешени святяя Тройца и в памят Мойсееви” и др. Последното съчинение съдържа няколко апокрифически сюжета. Разказът захваща се от времето на Мойсея, когато трите дървета: кипарис, певга и кедър, сториха чудо, като направиха сладка вода от горчивата, която евреите бяха намерили в пустинята; по-нататък разказва се, какво значение тези дървета имали при построението на Соломоновия храм и как те послужили за кръст на Спасителя. Сетне действието пренася се във времето на Христа и тука следва цял ред легенди: за това как намериха Адамовата глава и как я заровили на Голгота; за това как Христос орал с плуг; как Проф, синът на цар Селевкия, сприятелил се с Христа; как ефеския[т] княз Авгар пратил до Христа послание и получи[л] Неговото изображение на парче платно; за това, как Христа го турили за поп; за сотника Лонгипа; най-сетне, за разпятието на Христа.

Всичките изброени тук сюжети известни са в старославянската “отречена” литература и покрай “Словото на Йеремия”; но то представлява ги в особена, отлична от другите (по-късни) сказания, редакция, и, следователно, явява се като независим труд. Но при всичко това, “Словото” не може да претендира на произведение специално българско и богомилско, защото сказанията, които влизат в съдържанието му, Йеремия взел от готов източник: легендите за кръстното дърво били въобще твърде много и изложените в “Словото” епизоди имат гръцко произхождение; даже рядката легенда “как Христа го турили за поп”, била известна на гръцките списатели. Според това, поп Йеремия не може да се смята за автор на всичките тези произведения: той може би, е първият, който ги превел и ги събрал всичките наедно, или пък той най-напред погрижил се да разпръсне тези легенди между своите ученици. Сетне вярванията за треската и “лъжовните молитви” отнасят се към онези суеверия, които сякогаш били известни на всичките народи, така що автор за тях не съществува: и в този случай Йеремия, може би, възползувал се само от готовото народно вярване, записал го и го пръснал в народа. Някой от Йеремиевите “басни” взаимствували се от латинските книги, както свидетелствува за това йерусалимският калугер Атанас.

Съдържанието на “лъжовните молитви” съставляват баяния против дванайсетех трески и “нежитът”. Треските представляват се под образа на измислените дванайсетте Иродови дъщери, които гологлави излизат от морето и отиват да мъчат човеците за различни грахове. Всяка от треските притежава особени качества, които личат от имената им: Тресея, Огнея, Ледея и др. В името на апостола Сисиния, ангелите Сихаила и Аноса и четиритях евангелисти: Лука, Марка, Матея и Йоана, лъжовната молитва закълнава треските да не мъчат болния (имрек).

“Нежитът” е дявол, който произвежда различни физически болести в човеците: той поселява се в човешката глава, суши мозъка, кърши челюстите, троши зъбите, криви шията, оглушава ушите, ослепява очите и др. Той се бои от Исуса Христа и архангела Михаила - Гавраил, в името на които баянието и го закълнава.

Като автор на “лъжовните молитви”, поп Йеремия (ако той може да се смята за такъв) съобразявал се с вкуса и понятията на простия народ, който безсъзнателно смесвал християнството със своите езически вярвания и заменявал имената на старите божества с имената на християнските светци: св. Илия, св. Георги и др.

Лъжовната и богомилската литература има и немаловажно историческо значение: от една страна, тя допълнявала, а от друга, противодействувала на официално-църковната литература, която от самото начало отдалечи се от народа, защото, първо, по характера на изложението, стояла много по-горе от народното развитие, и, сетне, защото не давала на народа нито необходимото живо поучение, нито необходимите научни познания. Според това грамотните човеци залавяли се за лъжовната литература, която от тях преминавала и към народа.

Старобългарската литература през първия период на своето развитие носи характер изключително църковно-догматически, легендарен и исторически във византийски смисъл. От този характер произлизат и двата главни нейни недостатъка: 1) отсъствие на научно съдържание и 2) презрително отношение към народния живот, който от началото притежавал твърде много езически елементи, от които народът не можал така леко да се освободи след приеманието на християнството.

Обаче покрай своята бедност в научно отношение, старобългарската литература изобщо има голямо историческо значение: 1) тя стана готова основа, на която по-щастливо разви се сръбската и руската литератури; 2) заедно с последните две тя съдържа в превод всичките византийски богословско-литературни произведения; 3) освен превода на старогръцката православна литература, тя съдържа паметници, интересни за изучението на общоевропейските средновековни сказания, защото много оригинални гръцки ръкописи или изгубили се, или не се намерили; понякога пък славянските преводи притежават и особени редакции, които имат значение за историята на самите гръцки текстове.

БЕЛЕЖКИ

1. Вероятно печатна грешка, вярното е: цар Петър (927-969) - б. ред. [обратно]

© Г. Д. Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.03.2006
Г. Д. Попов. Кратък исторически преглед на българската литература. От началото на писмеността до нашето време. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Г. Д. Попов. Кратък исторически преглед на българската литература.От началото на писмеността до нашето време. Солун, 1886.