ИЗ "В ИМЕТО НА ЖИВОТА"

Евелина Ламбрева

web

1.

- Кантонална полиция, Виле на телефона, добро утро, госпожо доктор! - прозвуча плътен мъжки глас в ухото ѝ, когато Марлиз Дорман вдигна телефона.

Силна гореща вълна обля корема ѝ, стомахът ѝ се сви. Тя потрепери. Обаждаха ли се от полицията толкова рано сутринта, никога не беше за нещо безобидно.

- Добро утро, господин Вилe!

Светкавично през главата ѝ минаха всички имена на пациенти, с които можеше да се е случило нещо лошо: Кьопел, Лохер, Ахерман, Айзеншмид, Дитрих, Йованкович, Баренци, Александровна...

Вече беше станало почти осем часа. Тя седеше с димяща чаша кафе на бюрото си и се подготвяше за терапевтичния час с първия за деня пациент. Настолната лампа я смущаваше. Бялата светлина бодеше очите ѝ и я караше да ги държи постоянно присвити. Беше спала лошо, както често ѝ се случваше в последно време.

- Вие ли сте психиатърката на Флавия Когуар? - попита полицаят.

Строгият му глас не вещаеше нищо добро.

- Да, аз съм. Случило ли се е...? Какво...? Какво е станало?

Почти се задави. Думите сякаш оставаха залепени за гърлото и трудно излизаха от устата ѝ. Опита се да си спомни последния разговор с Флавия Когуар. Той не беше оставил у нея лошо чувство. Сбогуваха се на вратата усмихнати. За какво си бяха говорили в последната сесия? За какво... За какво... А, да, сега се сети. За някакво ново, непознато настроение, за нещо като събуждане, с което Флавия Когуар не знаела какво да прави, за това беше говорила пациентката.

- Флавия Когуар е изчезнала. От около седмица никой не я е виждал. Кога беше за последно при вас? - разтърси я мощният глас на полицая.

- Преди около три седмици. Трябваше да дойде миналата седмица, но не дойде. Не се и обади, за да откаже часа. Два пъти ѝ звъних, но тя не си вдигна телефона. Оставих ѝ съобщение на гласовата поща и я помолих да ми се обади, за да уговорим нов час за следващата сесия.

- Нас ни извикаха съседите. Пощенската кутия на Флавия Когуар преливала от невзета поща, освен това в жилището ѝ денонощно светели лампите и никой не я бил виждал дни наред - обясни полицаят с въпросителна нотка в гласа си.

- Но как стигнахте до мен? Откъде знаете, че Флавия Когуар е на лечение при мен? - попита объркана Марлиз Дорман.

- Бяхме в жилището ѝ. Направихме повърхностен оглед на дома на изчезналата. На масата намерихме картончето за консултации с името ви, датата и часа на следващата сесия при вас. Възможно ли е пациентката ви да е заминала някъде за по-дълго време, в отпуск например или нещо такова?

- Нямам такива сведения. Не ми е казвала, че ще си взима отпуск. Освен това от известно време насам тя избягваше да излиза. Ходеше само да пазарува и да тича сутрин и вечер.

- Нищо ли не работеше?

- Работеше, но повече от вкъщи. За една компютърна фирма.

- Госпожо доктор, може ли да ви помоля да подадете молба за национално издирване? - попита полицаят и продължи, без да дочака отговор. - Флавия Когуар изглежда няма никакви близки, които биха могли да подадат молбата.

- Майка ѝ живее в Цюрих. Ако не се лъжа, и тя носи фамилното име Когуар. Моля ви да я откриете и да я разпитате. Въпреки че пациентката ми отдавна избягва контакт с майка си, не мога да изключа отново остър конфликт между тях. Разбира се, с всички възможни последици от такъв сблъсък!

- Смятате, че не е изключено самоубийство, така ли?

- По принцип нищо не е изключено, но в последния ни разговор нямах чувството, че съществува някаква опасност Флавия Когуар да посегне на себе си. Ако се е случило нещо лошо, ще е било най-вероятно нещо неочаквано, свързано с майка ѝ. Търсете майката! За съжаление, не мога да ви кажа нищо повече! - каза високо Марлиз Дорман.

- Да, ще я търсим! Но сега веднага ни трябва попълнената бланка, за да започнем интензивно национално издирване на Флавия Когуар. Ще подадете ли молбата за благото на пациентката си? Разбира се, че не сте длъжна да го правите, ако не искате, но бихте ни помогнали много, ако...

- Разбира се, ще попълня молбата за национално издирване - прекъсна го Марлиз. - Нямам проблем с това. Моля, пратете ми формуляра.

- Веднага го пускам с мейл. Благодаря за съдействието, госпожо Дорман. Дочуване! - сбогува се учтиво полицаят.

Мобилният ѝ телефон даде сигнал, че мейлът е пристигнал. Марлиз седна пред компютъра и започна да попълва формуляра от полицията. Име: Флавия Когуар. Пол: женски. Дата на раждане: 17.02.1991. Гражданство: швейцарско. Собствено и фамилно име на родителите: баща - господин Когуар, починал, майка - госпожа Когуар, живуща в Цюрих. Следваше актуалният адрес, който Марлиз нервно преписа от пациентската папка на Флавия Когуар, а след това започна да разгръща един по един листите назад в историята на заболяването ѝ. Лечението на Флавия Когуар беше започнало преди няколко месеца. Беше дошла с цел да разчисти миналото си, да постави ново начало в живота си и да напредне по-бързо. Ръст: около 163 см. Тегло: 52 кг. Телосложение: стройно. Коса (цвят, дължина, прическа): русо-кестенява, до раменете, подстригана на стъпала. Облекло: дълъг, тъмнокафяв памучен пуловер, върху който е щампован огромен дракон, черен зимен клин, сиво палто от изкуствена кожа с качулка, високи черни кубинки. Особени белези: изключително бяла кожа, синьо-зелени очи, розово червило. Душевно състояние: към момента на изчезването: непознато. Напуснал/a дома си на: около 15.02.2016. Придвижва се с: обществен транспорт, защото няма шофьорска книжка.

Марлиз Дорман натисна бутона "изпращане" и погледна през балконската врата. Улицата беше мъглива, влажна и все още потънала в утринния здрач. Обичаше да работи в такива дни - в продължение на много години беше забелязала, че през есента и зимата, когато времето е лошо, работеше много ефективно. Но днешният ден не би могъл да започне по-отвратително и Марлиз отбеляза колко се радваше, че е петък.

Извади папката с историята на заболяването на първия за деня пациент и се запъти към чакалнята, където един стар господин вече я чакаше нетърпеливо. Прав, подпрян на бастуна си, той я изгледа с упрек - беше закъсняла с цели пет минути, а знаеше, че той не може да чака.

2.

Още като отвори очи и погледна към будилника на нощното шкафче, Марлиз усети отново онова смутно настроение, което я завладя изцяло след вчерашния разговор с полицията. Обърна се в леглото и стисна клепачи, сякаш се надяваше по този начин да пропъди досадното чувство. Беше седем часът, събота сутрин, твърде рано за ставане след такава неспокойна нощ.

Флавия Когуар не излизаше от главата ѝ. Младата жена беше изчезнала, а Марлиз не я познаваше достатъчно дълго, за да може да си обясни какво би могло да се е случило. Спомни си първата им среща. В една слънчева ранноесенна утрин Марлиз поздрави Флавия Когуар в чакалнята на кабинета си и я покани да влезе в кабинета. Тя си избра спонтанно стола, от който се виждаше планината със заснежения ѝ връх, а не онзи, който гледаше към прелестния изгрев над езерото. Марлиз помнеше, че онази сутрин беше споменала прекрасния изгрев. Флавия Когуар не реагира на чудесната картина с играта на багри в далечината, само я регистрира безучастно, поглеждайки през прозореца навън. Разговорът започна трудно.

Искам да се справям по-добре с миналото си, каза тя, сведе глава и потъна за известно време в мълчание. След това повдигна поглед и го закова върху картината, която висеше на стената над бюрото на Марлиз. Картината беше копие на "Пепел" от Едвард Мунк, сложено в красива рамка. Марлиз обожаваше изобразителното изкуство, почти не пропускаше нова изложба в страната и се занимаваше задълбочено с историите на картините, които ѝ харесваха. Тя обичаше Мунк повече от всичко. Купи си тази репродукция на една екскурзия в Осло, където отиде специално за да се запознае на място и подробно с живота на Едвард Мунк. Картината му "Пепел" я очарова особено, творбата представяше жена, която изглеждаше така, сякаш не знаеше как да продължи в живота си. Женската фигура стоеше изправена в бяла разкопчана рокля и, хванала се за главата, се взираше като вцепенена с празен поглед напред в далечината. Зад гърба ѝ се виждаше тъмна гора, а вляво от нея - свита мъжка фигура, която сякаш се опитваше да се скрие от себе си и от света. Мъжът държеше сведената глава и лицето си в ръце, за да ги потули. Марлиз видя в женската фигура себе си, а в неясните очертания на мъжката фигура съпруга си Хуго, който неотдавна беше починал внезапно. Картината предизвика у нея силно усещане за нежелана и съдбовна раздяла, за някаква неизбежна разлъка, за която нито жената, нито мъжът бяха готови.

Марлиз забеляза, че новата ѝ пациентка не може да откъсне поглед от картината и присвила вежди, я гледаше с някаква смесица от любопитство и подозрение. Озадачава ли ви картината, наруши Марлиз мълчанието. Не, съвсем не, поклати енергично глава Флавия Когуар. На непознато място и изобщо в нови ситуации си избирала винаги някакъв предмет, върху който да се концентрира, за да свикне по-бързо с обстановката.

Марлиз обаче не беше сигурна, че това е единствената причина, поради която новата ѝ пациентка наблюдава картината толкова замислено. Струваше ѝ се, че женската фигура докосва у Флавия Когуар нещо, свързано с нейната собствена история. Да не знаеш как да продължиш нататък, беше често проблем, с който хората идваха на терапия. Тази тема занимаваше и Марлиз по онова време, когато след смъртта на мъжа си замина за Норвегия, за да се отдаде на творчеството на Мунк. През цялото време на този първи разговор Флавия Когуар гледаше рядко Марлиз в очите, но погледнеше ли я дори за миг, погледът ѝ беше много проницателен. Лицето ѝ беше бледо, големите ѝ синьо-зелени очи искряха като полярни светлини изпод нежните ѝ светли вежди. Марлиз я запита как живее, а тя разказа какво работи, как протича работният ѝ ден, каза още, че няма приятел, но много ѝ се иска да има. Разказа също, че през свободното си време ходи да тича, че чете много, и че се намира в положение на постоянно бягство от майка си.

Следващите сесии протекоха сходно на първата. Флавия Когуар идваше, сядаше безмълвно на стола си, в първите минути се оглеждаше трескаво из кабинета, след това приковаваше поглед за дълго на стената в "Пепел" и мълчеше. По някое време започваше да говори без подканване, но и без да гледа Марлиз в очите. По време на честите дълги паузи Марлиз се питаше в какви ли светове се движи и потъва този млад човек, докато мълчи. Към края на сесията Флавия говореше все по-спонтанно, а на Марлиз се струваше, че я чува от някакъв друг свят. С течение на времето младата жена се открехваше все повече и макар че избягваше да я гледа в очите, Марлиз имаше чувството, че химията между двете се получава и че се разбират добре. Доказателство за това бяха писмата, които новата пациентка ѝ пишеше между терапевтичните сесии.

Флавия Когуар отказваше упорито да проведат разговор с майка ѝ. Понеже искала да прекъсне завинаги взаимоотношенията си с нея, а терапията била единственото ѝ "безмайчино, свободно лично пространство", майка ѝ не трябвало да получава в никакъв случай достъп нито до това пространство, нито до терапевтката ѝ. За нищо на света майка ѝ не трябвало да научава и за терапията. Защото, ако тя научи за вас, госпожо доктор Дорман, терорът ще започне и срещу вас, майка ми ще цъфне в кабинета ви, ще иска да ви застави да говорите, ще ви заплашва и ще ви набеждава за неща, които не сте и сънували. Тя се опита да направи така навремето с госпожа Пелегрини, докато училищното ръководство не се принуди най-накрая да потърси подкрепата на полицията и да ѝ забрани да се доближава до района около училището. Ако майка ми научи за вас, ще се повтори същото, както с госпожа Пелегрини. И тогава ще трябва да ви сменя с друг терапевт, както всяка година си сменям и жилището, откакто майка ми ме прогони навремето от квартирата с другите студентки.

А възможно ли е изчезването на Флавия да няма нищо общо с майка ѝ? Може пък и да се е срещнала на живо с някой виртуален приятел, да са заминали двамата някъде из планините, за да се усамотят интимно, далеч от погледите на света? Тя искаше да си намери приятел и посещаваше платформи за онлайн запознанства.

Марлиз отвори отново очи. Нямаше смисъл да умува, трябваше да се въоръжи с търпение и да чака, докато полицията ѝ се обади. Въздъхна, отметна завивката и провеси голите си крака от леглото. Беше се разсънила напълно. Навлече домашния халат, пусна си едно еспресо от кафе-машината и седна на кухненската маса пред прозореца.

Навън беше мрачно, мъгливо и влажно, но пък, за щастие, поледицата постепенно се размразяваше. Марлиз отпи глътка кафе и погледна към двора на съседите. Зимно опакованите палми и розови храсти приличаха на мълчаливи, облечени в кафяви униформи пазачи, а листата на банановите дървета висяха сънливо като огромни, уморени криле. Ако Флавия Когуар не беше изчезнала, Марлиз щеше да се наслади на един спокоен и уютен уикенд. Тя обожаваше кротките, замечтани зимни съботи и недели не по-малко от светлите, топли уикенди през лятото, когато косовете свирукаха силно още рано сутрин, а привечер жабите от малкото декоративно блато в градината крякаха медитативно, когато през дългите почивни летни дни не можеше да се спре от работа, защото или косеше поляната в двора си, или непрекъснато плевеше цветята и няколкото лехи, които беше засадила с боб, картофи, тиквички и билки. Погледът ѝ се спря върху замръзналото блато и тя се усмихна с умиление. Преди малко върху леда се приземиха две свраки, които сега подскачаха смешно наоколо като неумели кънкьори.

Марлиз погледна часовника и стана. Беше време за сутрешен душ. След него денят вече можеше да започне. Както всяка събота след сутрешната разходка с дакела си, щеше да иде да види майка си в хосписа и да обядва там с нея. А за вечерта се беше уговорила с добрия си приятел Роланд Бухер да идат на концерт.

Марлиз живееше с дакела си Антон - едно миловидно, кротко същество, което тихо и ненатрапливо обикаляше насам-натам из двуетажната къща и обичаше да подремва, свито на кравай до Марлиз на дивана, докато тя гледаше телевизия. Антон беше като дете и понеже Марлиз беше вдовица и нямаше деца, му отдаваше всичките си грижи. Като я видя, че става от масата, Антон примлясна и вдигна любвеобвилен дакелски поглед към нея. Толкова много преданост и неподправена благодарност се усещаше в този поглед, че тя го зяпна в захлас. По едно време Антон се размърда и взе да души с вдигната муцунка, а Марлиз прочете в очите му нетърпеливо желание за разходка.

- Е, сега ще трябва да потърпиш още няколко минути, докато се изкъпя - погали го тя по главата и забърза към банята.

Когато излезе от спалнята облечена за деня, Антон седеше вече пред входната врата, скимтеше радостно и махаше с опашка, предвкусвайки удоволствието от предстоящата разходка.

3.

Входната врата на блока щраква меко зад гърба ѝ. Флавия натъпква слушалките на айпода плътно в ушите си. Както винаги, когато тича, слуша "Варайъти лаб". Te правят страхотен пърформънс и са ужасно готини. Кратки, отсечени, остри тонове и студени, далечни гласове. Като ледени дъждовни капки, които зимният вятър шиба право в сърцето. Като малки остриета, които пробождат отвсякъде. Това ѝ харесва. Флавия поема въздух и бавно потегля. В новата си черна екипировка за джогинг с впит в тялото костюм с качулка се чувства като водолаз.

Такааа, сега следва потапяне. Дълбоко вдишване и гмуркане в бездънната подводна пещера на болката. Там е топло. И сигурно. Там е у дома си, винаги и навсякъде, когато е сама. А Флавия най-често е сама. Самотата е втората ѝ родина. Хората само отвличат вниманието от важните въпроси, които човек трябва да си постави. Болката е тази, която помага да се съсредоточиш върху себе си. Да направиш себе си център на собствения си живот. Болката е верен приятел. Флавия обича да е насаме с него. Гласовете на "Варайъти лаб" отварят шлюзовете на болката. Тя залива Флавия и се слива с нея. Сега Флавия е с единствения си приятел и изцяло при себе си.

Излиза от квартала, пресича главната улица и се понася по алеята с подкастрените кестени, чиито потънали в зимен сън клони приличат на драконови глави. Това е Драконовата алея на Флавия. Тя обожава да тича между драконовите дървета. Стига края ѝ и поема надолу. Завива по безлюдната пътека, която минава отначало покрай няколко многофамилни къщи, а после край зеленчуковите градини на любителите градинари, с които свършва градът. Този е най-краткият път до Малкото езеро, около което Флавия тича всяка вечер.

Новият ѝ костюм за джогинг е съвсем удобен. И държи топло, мразовитият студ почти не се усеща, дори когато се движи бавно. Флавия спира недалеч от светещата в пъстри лампички дървена будка за сандвичи и напитки в края на града. За миг затваря очи. В сянката на високата улична лампа стъпва на пръсти, разтваря ръце и с плавни движения започва да се върти в кръг. Наоколо няма никого, който може да я види. Пред затворените ѝ очи изплува малкото странно подскачащо създание от филма за един художник, който беше гледала наскоро. Интересно, за името на филма не може да се сети изобщо. Но причудливият, клатещ се танц на изящната черна фигура е останал в главата ѝ. Злокобното същество присъства навсякъде в живота на художника и витае непрекъснато около него. А той дори не усеща как призрачната твар го следва на всяка крачка. Външно тя се държи твърде незабележимо. Движи се безшумно като котка, шляе се наоколо и плавно подскача. Всеки я вижда, но подминава присъствието ѝ. Изглежда твърде незначима и безобидна. Точно като Флавия. Изведнъж Флавия има чувството, че това създание е тя.

Животът е пълна нелепост. Шибана работа, спор няма. В това отношение никой не може да измами Флавия. Няма сила, която да я накара да мисли другояче. Дори и милата госпожа Дорман не може. Флавия има много високо мнение за госпожа Дорман, защото терапевтката ѝ я приема такава, каквато е. Изслушва я, не я човърка и не се опитва да се изживява като ясновидка. Оставя Флавия просто да бъде себе си. Както правеше навремето в детството ѝ Арнолдина. На Флавия обаче ѝ е жал за добродушната госпожа Дорман. Защото госпожа Дорман и понятие си няма какви чудовища отглежда Флавия в пещерата на болката си. Само ако знаеше, само ако знаеше... Не, госпожа Дорман не бива да научава нищо за тях! Госпожа Дорман не трябва и да чува за тях. Иначе ще бъде много разочарована. Толкова разочарована, че Флавия ще я загуби. А Флавия никак не иска да я загуби. Много ѝ е важно госпожа Дорман да я обича, да чете писмата ѝ и да я слуша. Те двете се разбират толкова добре.

Завива ѝ се леко свят и отваря очи. Днес не е яла още нищо. Няма да е лошо да се подсили с един билков чай от будката, преди да продължи към Малкото езеро. Пак завалява сняг. Флавия се запътва към лавката и продължава да мисли за госпожа Дорман. Госпожата ѝ е малко смешна, но това я прави още по-симпатична. Госпожа Дорман носи обикновено черен клин и облича все някакви широки сиви, черни, лилави или тъмнозелени измачкани поли, които висят под коленете ѝ като престилки. И над обичайно тъмните пуловери около врата ѝ винаги е увит неизменният широк синьо-сив шал. Госпожа Дорман никога не носи бижута. Няма дори и обеци. Всъщност тя прилича на дакела си, който стои кротко в кабинета ѝ и през по-голямата част от времето лежи в кучешкото си легло пред прозореца. Госпожа Дорман е обичлива жена дакел. Тя едва ли има представа какво значи да се претопиш в болката си. Иначе нямаше да бъде толкова добросърдечна.

На високите масички пред будката няма никого. Само собственикът Звездан отегчено зяпа през тезгяха навън и пуши. Флавия го познава. Звездан е родом някъде от Изтока и живее в нейния квартал. На Флавия са ѝ много забавни мустаците му на тюлен и разваления немски, на който говори. Изключва челната лампа, издърпва слушалките на айпода от ушите си и пристъпва към тезгяха. Поръчва билков чай.

- Ти заслужава един път спортна медал - засмива се Звездан и ѝ подава картонената чаша с димящ чай.

- Аз? Спортен медал? Че защо? - усмихва се учудено Флавия.

- Заради джогинг на лед - отвръща той. - Лед днеска много опасно. Ти няма страх да падне?

- Да ме е страх? Как ли пък не - клати глава Флавия и духа горещия чай.

- Още една медал заслужава тогава. Заради няма страх - продължава да се шегува той.

- Мене никога не ме е страх - казва напето Флавия.

Звездан поглежда през рамото ѝ.

- Ето, тука и друг за медала идва - смее се той.

Флавия се обръща. Още един бегач спира пред будката. Той се връща от Малкото езеро. Мъжът е висок, слабоват, а шарките на костюма му за джогинг са с цветовете на дъждовник, жълто и черно. Смъква челната лампа, сваля жълтата качулка, поздравява. После минава край Флавия и се изправя пред тезгяха. "Всички хора са изгубили крилете си дракони" е щамповано в черно на гърба на костюма му.

- Ти днеска вече на джогинг край, бро? - пита съвсем развеселен Звездан.

Флавия вперва поглед в гърба на непознатия млад мъж. Явно това е някой, който също като нея обича дракони.

- Да, бро, край за днес. Пътеката край езерото е съвсем заледена, не може да се тича - издишва той и се обръща.

Погледите им се срещат. Късо подстриганата му коса блести под матовите лампички на будката, лицето му е покрито с дребни капки пот, тъмните му очи се спират продължително върху нейните. След това се обръща отново към Звездан и си поръчва чай с ром.

- Аз нали на тебе това казал? - подвиква Звездан на Фалвия. - Аз не знае кога умре само!

- И кога е следващата репетиция на групата ни? - смее се непознатият. - Бас държа, че пак си забравил датата - поглежда той закачливо и сякаш съзаклятнически към Флавия, поне така ѝ се струва. Не е хубав. Никога на би се загледала по такъв мъж на улицата. Но миловидността, която струи от него, е спечелваща. Смехът му - свеж като плясъка на летен водопад, очите - стоплящи като грога, който пие. Има излъчване на хлапак пакостник, готов всеки момент да направи някоя нова беля. Да не вземе да ти хареса! В никакъв случай! Да не би да си помислиш, че е свободен и само тебе чака! Забрави! - обажда се на висок глас болката.

- Адриян, днес понеделник, репетиция в четвъртък, това аз зная. Не забравя дойда този път - казва леко пообидено Звездан и пали цигара.

Значи, мъжът се казва Адриян, а двамата със Звездан свирят в състав.

- Добре де, бро! Пошегувах се - усмихва се той, изважда портфейл, плаща и понечва да си тръгне. Когато се сбогува, погледите им отново се срещат. Две двойки очи се запознават. Странно, защо Флавия е толкова възбудена? Болката я зове. Трябва да продължи да тича.

- Чао, чао, Звездан! - махва тя, надява си качулката, включва челната лампа, пъха слушалките в ушите си и тръгва. Маратонките ѝ са оборудвани със сигурни шпайкове за бягане, поледицата не може да я стресне.

- Луда жена - извиква след нея Звездан и клати неразбиращо глава. Флавия не го чува. Вече е погълната изцяло от "Варайъти лаб".

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2019, № 7 (236)