ПЕРВЕРЗНОТО МАЙЧИНСТВО В РОМАНА "МАЙКИТЕ" НА ТЕОДОРА ДИМОВА

Евелина Ламбрева

web

Темата за женските перверзии е сравнително нова в психологията. Едва от около 20 години насам тя е обект на задълбочени наблюдения и проучвания. Понятието „женска перверзия” е свързано с основни сфери на преживяването у жената, в това число женската полова идентичност, женската сексуалност и женската агресия.

В психоанализата и сексологията перверзията дълго време се счита за „домена на мъжа” (Бекер 2003), или накратко с думите на Джойс МакДъглас: „Нима има перверзия без пенис?”. Способността на мъжа за сексуализиране на агресията, за екстернализиране и фетишизиране се смята за специфична за мъжкото развитие. В този смисъл жените не отговарят на клиничните критерии за перверзия и при тях са описвани откъслечни „мъжки перверзии” или се говори за „перверзионни еквиваленти”.

С течение на времето много психоаналитици събират наблюдения, които показват, че жените преживяват, преработват, изразяват и екстернализират по много по-различен начин от мъжете своите страхове, душевни конфликти, травми и агресии, свързани с тяхната полова и сексуална идентичност. Поради тази причина женските перверзии дълго време остават скрити от полезрението на науката и са търсени не там, където трябва.

За пръв път женската перверзия е последователно изследвана и описана през 1988 година от английската психоаналитичка от аржентински произход Естела В. Уелдън в книгата й „Майка, Мадона, Курва. Прославянето и унижението на майката и жената”. Книгата е издадена на немски език през 2003 година под заглавието „Перверзии у жената”. В нея Уелдън критикува досегашното определение за перверзия като твърде стеснено и отнасящо се предимно до мъжката сексуална функция. В своите разсъждения тя стига до извода, че при перверзиите у жената екстернализирането и фетишизирането касаят собственото тяло, матката и особено детето като произведен от нея продукт, съответно като част от женското тяло.

Уелдън схваща перверзната сцена като „обръщане на инфантилната травма... в перверзната сцена се инсценира фантазията за отмъщение, която същевременно има функцията да неутрализира травмата, сякаш тя не се е случила... Постоянното повтаряне на перверзната сцена служи за жизнено необходимата регулация на чувството за собствена цена (лично достойнство), т.е. като нарцистична пломба. При жените бива фетишизирано или цялото собствено тяло, или матката, или детето като част от женското тяло. Обръщането на травмата в случая означава, че една майка, която самата е била някога парциален обект на майка си, сега принуждава (чрез контролиращо поведение, манипулативност, девитализация) собственото си дете да се приспособи към нейните потребности (Бекер 2003).

Преди да разгледаме в смисъла на Естела Уелдън представените от Теодора Димова в романа й „Майките” различни типове майчино поведение, ще се спрем на перверзното майчинство като една от формите на проявление на женската перверзия. Перверзната майка злоупотребява телесно или емоционално с детето си, тя го манипулира, упражнява физическо или психическо насилие над него, извършва посегателства спрямо него (понякога и от сексуално естество). Тя причинява на детето си това, което някога нейната майка й е причинила и чрез перверзните си деяния спрямо детето несъзнавано отмъщава на собствената си майка за страданието си. С цялата си мощ се опитва често да възпрепятства индивидуацията и сепарацията на детето, за да може то завинаги да остане нейния манипулиран парциален обект. Първоначално тя несъзнавано го възприема като „заместител на липсващия й фалос”, а впоследствие гледа на него като на „играчка” или „предмет” (Гранов и Пери 1980): отношението й към детето прилича на отношението на перверзния фетишист към фетиша му. Перверзните деяния на майката и враждебността й от фантазии за мъст служат на превръщането на детската й травма в победоносен триумф на възрастния. Така перверзната психодинамика се повтаря и предава на поколенията.

В своя потресаващ и изключително впечатляващ роман „Майките”, описвайки поведението на децата, които убиват учителката си, Теодора Димова успява по неповторим начин да се докосне в дълбочина до разранените души на техните майки, дори до душите на майките още едно поколение назад. Нещо повече - тя развенчава реалистично и правдоподобно мита за прославеното и възвеличавано майчинство и сякаш посланието, което долавяме индиректно, е, че представата за идеалното майчинство е едно недостижимо очакване на обществото - било то тоталитарно, посттоталитарно или демократично. Защото всяко едно общество, наред с останалите изисквания към женската роля, поставя и изискването за безупречно майчинство: майката трябва да е усмихната, мила, нежна, сърдечна, търпелива, всеотдайна, жертвоготовна, да заличи всякакви свои потребности в името на децата си, да бъде всеки миг на тяхно разположение, да се справя безпроблемно с всички предизвикателства на майчината роля, да бъде силна духом, сякаш да забрави, че и тя си има собствена биография и може би непревъзмогнати раннодетски травми и психични конфликти. Тя трябва да поеме отговорността да отгледа физически здрави и душевно уравновесени деца, които да имат успех в живота и да изградят кариера. И всички тези задължения и повинности трябва да поема с радост, да се чувства доволна и щастлива от задачата си! Сякаш жената, ставаща майка, трябва да забрави, че е човек и да се превърне в Земна Мадона. Обществото никога не си задава въпроса постижим ли е този идеал? Защото, водено от представата си за „майчинския инстинкт”, то очаква този инстинкт да върши чудеса... Да върши чудеса дори когато жената в своята роля на майка се чувства сама, неопитна, неподготвена, когато не получава подкрепа в семейството от физически или емоционално липсващия мъж, когато самата тя носи на гърба си тежката раница на своето болезнено детство:

...сутрин се събуждаше с чувството, че нещо е пропуснала, нещо не е направила и тогава се сещаше: детето! Алекс! Аз всъщност имам дете! Толкова непривичен й се струваше този факт, че дълго не можа да свикне с него, въпреки че непрекъснато си повтаряше: ето, сега вече съм майка, майка съм, имам дете... Марина не изпитваше онова висше щастие от Алекс, каквото се очакваше от нея... Беше станала майка и трябваше да се грижи за Алекс. Така, както трябваше да завърши висше образование, да се омъжи, да работи, да има семейство - това бяха все неща, които се изискваха от нея да направи. И тя ги правеше - безропотно и машинално...

Но несъзнаваното ни застига и ни устройва засади точно там, където най-малко искаме или очакваме. Ако една жена не може да отговори на идеала за майчинство на обществото, в което живее, било то, защото самата тя е психически крехка, уязвима, чувствителна, неуравновесена, незряла, било то, защото с настъпването на майчинството у нея отново оживяват болезнени преживявания от миналото, още повече ако тя живее в социални условия с труднопреодолими препятствия, то у нея лесно се пораждат и развиват несъзнавани чувства за вина, които биха могли да намерят израз в отявлена или подмолна омраза и агресия към детето й, и да се проявят като перверзно майчино поведение. Защото само върху детето майката може да властва необезпокоявано, при това легитимирано от обществото: безсилната иначе майка започва да се възползва от оръжието на майчината власт като репаративен опит да оцелее в собственото си екзистенциално безсилие:

Христина отговори: събуждам се сутрин, като че ли съм извадена от катранен казан с тъга, трудно ми е дори да дишам, усещам физическа умора, като че ли цял ден съм работила и всичко е черно, черно, черно и не искам да ставам и не искам вече да дишам и нищо не може да ме зарадва... не, не ме радваш, Андрея, не ме радваш дори никак, знаеш ли, колкото повече порастваш, толкова повече съжалявам, че те родих, съжалявам, че се омъжих за Павел, съжалявам, че живея... трябва да ти призная, миличка, дори понякога тайно от себе си си представям как ви е сгазил трамвай наведнъж и двамата, как аз плача на погребението ви и съм с черни очила, но дълбоко в себе си се радвам, защото сега вече спокойно ще мога да се самоубия...

...като че ли Христина беше успяла да откърти част от душата на дъщеря си, беше се борила дълго и беше успяла най-накрая да я откърти и сега лакомо я поемаше в себе си, вероломно я дъвчеше, оглозгваше парчето от душата на Андрея, може би си мислеше, че то ще й даде сили или най-малкото поне ще зарази и дъщеря си със своята болест и двете ще си боледуват заедно и заедно ще влизат и излизат в катранения казан с тъга и обреченост и нещастие, като че ли Христина носеше невидим за останалите кръст, като че ли изкупваше непонятен за самата нея грях...

Усещаме безсилието у майката на Андрея - Христина, чувстваме самотата й, невъзможността й да се справи с живота си и в същото време ставаме свидетели на парадокса как чрез перверзното майчино поведение тя се превръща за дъщеря си във властен, чудовищен авторитет. Страданието на майката буквално приковава дъщерята към нея, пречи на момичето да се развива и израства самостоятелно и свободно. В случая перверзното майчинство е продукт на емоционална нестабилност и неадекватна индивидуация и представлява повторение на перверзното майчинство, на което е станала жертва и самата Христина като момиче. Нейната майка се самоубива: Когато се върнах, я видях обесена в стаята с двата стола и масата... Висеше от гредата на тавана върху колана на розовия си пеньоар... Под нея имаше локва. Миришеше на урина... Като майка си и Христина се самоубива, само че бавно и мъчително пред очите на дъщеря си Андрея. От съвременната психология знаем, че няма по-агресивен акт към близките от акта на самоубийството. И че чрез самоубийството си самоубийците наказват онези, които биха искали всъщност да убият...

Безграничната власт на постоянно болната майка откриваме и у майката на Калина, Петя, която ...повечето време... прекарвала пред лекарските кабинети, непрекъснато си откривала нови и нови болести, ходела по изследвания сутрин, обед и вечер, давала кръв и урина, пиела лекарства... Чрез своето бягство в болестта тя всъщност прехвърля отговорността за оцеляването на непълното семейство върху 14-годишната си дъщеря, която трябвало да се справя с две болни жени... инвалидизирана майка и парализирана баба. Агресията на Петя е предимно пасивна, когато не е пред лекарския кабинет, тя е вкъщи пред телевизора: ...А! „Двайсет и четири”! зарадва се Петя и блажено се върна на мястото си, откъдето щеше да потъва в напрегнатата криминална интрига.

Фрустрацията от несправянето с битието и с майчинството, което както при повечето майки, описани в романа, е нежелано, намира израз в психическия терор, който Петя постоянно упражнява, от една страна, спрямо дъщеря си, от друга страна, спрямо собствената си майка. В момент на гневен изблик тя разкрива своята душевна трагедия: ...махай се! махай се! Заради тебе стана всичко това! за да те родя! ти ми съсипа живота! Ако не бях те родила, щях да бъда здрава и силна, ти ми отне силата, ти ми взе здравето, върни ми ги!

Съвсем друга форма на проявление на перверзното майчинство откриваме у майката на Никола. Научаваме, че майка му го ражда на седемнадесет години, напълно неподготвена за майчинство, изоставена от родителите си, и по-специално от майка си, заради срама от ранната и нежелана бременност. Тъй като не получава разбиране и подкрепа от майка си след раждането на детето, тя го оставя на чужди грижи в седмична детска ясла. Така и не успява да изгради топла емоционална връзка със сина си, защото център на нейния свят е собствения й нарцисизъм - подобно е отношението и на нейната майка към нея. Албена се отнася към сина си, сякаш той е неодушевен предмет, сякаш е нейна кукла, иначе не бихме могли да си обясним садистичното откровение, в което тя изпада пред сина си, разкривайки му, че той се е родил, защото тя не е могла да направи аборт: ...искрено му се искаше да се продъни земята и той да пропадне в нея, но никога не намери кураж да помоли Албена да не разказва поне за аборта, защото беше наистина унизително, защото, ако Албена беше успяла да направи аборт, него, Никола, въобще нямаше да го има... защото Никола се беше родил благодарение на едно неуспяване, неуспяването на седемнадесетгодишната му майка да направи аборт, да го махне от себе си, да го изреже от корема си, както Никола образно си го представяше.

Всъщност образните представи на Никола, унижението и срамът, които той изпитва от майчиното поведение, са отражение на садистичната агресия, която майка му несъзнавано питае към него. И с която майка му си отмъщава на него за бездушието на собствената си майка, учителката по математика. Кулминация на перверзното майчино поведение на Албена обаче е сцената с груповия секс в Бояна, на която тя, съзнавано или не, прави сина си свидетел. Нещо повече, тя индиректно го прелъстява и то така, че той изживява първия си оргазъм, наблюдавайки сексуалното поведение на майка си. В случая става дума според нас и за инцест. Като извършителка на този инцест, майката обхваща и поглъща жертвата си изцяло, за да не я пусне никога!

Много по-субтилна е проявата на перверзното майчинство у майките на Лия, Дана, Деян и Бояна. Майката на Лия, съпруга на нарцистичен писател, проявява комплементарно нарцистично поведение, което девитализира дъщеря й. В семейството всичко се върти около успехите, славата, грандиозността на бащата - на тях основно служи майката и незабелязано изгражда по този начин непреодолима стена от емоционална дистанция към дъщеря си, дистанция, навяваща безжизненост. Нещо повече - тя я кастрира, обезценявайки я до такава степен, че Лия се чувства като онези играчки от конци.За да усети живот у себе си и за да оцелее в космическия студ на нарцистичното семейство, Лия трябва постоянно да се движи и да танцува...

Физически и емоционално липсващата майка, натоварила невръстната си дъщеря с отговорността и ролята на „жената вкъщи”, която трябва да се грижи за себе си и за страдащия от алкохолна зависимост баща, може да се разглежда също като агресивно перверзно майчино поведение. Чрез него майката на Дана - Лидия, отмъщава на своята майка, лекарка, която заради задълженията на лекарската професия е поверила отглеждането й на чужда жена, гъркинята Калиопа.

Подобен конфликт на роли, благоприятстващ проявата на перверзно майчинство, когато жената не е в състояние да го разреши адекватно поради очакванията на обществото и поради изразени нарцистични личностови черти, откриваме и у майката на Деян и Бояна. Угнетена от раждането на близнаци, в които вижда пречка за развитието на кариерата си като лекарка, тя само ги обслужваше, само ги хранеше, переше, чистеше, извеждаше ги на разходка, само им слугинстваше, само губеше от безценното си време заради тях... Връхна точка в агресивността към децата, породена от безсилието да се справя с живота си, професията и майчинството, е решението й да раздели близнаците, вземайки със себе си Бояна в Канада и оставяйки Деян в България при баща му: Не виждаш ли, че едва се справям с този живот! Едва смогвам да отглеждам теб, а ти искаш да взема и двама ви!

Общото на всички описани в романа „Майките” типове майчино поведение, които интерпретираме като проява на перверзно майчинство, е чувството за емоционално липсващата майка, самовглъбена и концентрирана само върху себе си, живееща в собствен свят, в който детето й е нежелана трудност и тежест, с която тя няма силата да се справи.

Децата, подвластни и зависими от перверзните си майки, се стараят по всякакъв начин да им угодят и да ги омилостивят, за да спечелят липсващата им майчина обич: те са грижовни, мили, отлични ученици, поемат върху крехките си рамене отговорности, за които не са дорасли. И колкото повече се разочароват и огорчават от собствените си майки, толкова повече търсят спасение чрез бягство от семейната реалност към мечтания майчин образ, учителката им Явора. Започват все повече да я идеализират в копнежа си по майчина топлина и разбиране, гледат на нея като на своя спасителка...

Но и учителката Явора, на която децата безрезервно подаряват доверието си и поверяват душите си, се проявява като перверзна майка: тя обвързва с „перверзна грижовност” (Уелдън 2003) учениците към себе си, контролира ги субтилно, манипулира ги като свои нарцистични обекти и ги превръща в собствени нарцистични продължения. Всъщност Явора злоупотребява нарцистично с учениците си, за да стабилизира чувството си за собствена цена, без оглед на това, че впоследствие децата нямат възможност да се разграничат от нея и да станат самостоятелни. Неочаквано, в един момент тя ги изоставя, за да замине с приятеля си, както малкото момиче изоставя куклите си, когато започва да навлиза в пубертета, седнала на пейката като хулиган, тя им съобщава, че ги напуска. Може би смътно прозряла, но много късно в отношенията си с децата, Явора изрича болезнената истина: не трябва да ме имате задълго (...), така ще свикнете с мен и няма да можете да оставате сами, а всеки е сам, съвсем сам... Но в следващия момент усещаме садистичния триумф на възрастния от причинената болка на беззащитното, безрезервно вярващо дете: ако продължа да бъда с вас, ще станете инвалиди, няма да изпитате болката и цялата изоставеност, острието, което пробожда сърцето на всеки, няма да стигне до вас...

И децата, почувствали се предадени, измамени, употребени и изоставени, я убиват... Убивайки идеализираната заместителка на своите перверзни майки, учениците се превръщат от жертви в палачи на перверзното майчинство. Чрез убийството на Явора, която е също вид перверзна майка, те всъщност убиват своите собствени майки, към които агресията и омразата е била табу и като такава - несъзнавана и дълго време потискана.

Феноменът перверзно майчинство като форма на проявление на перверзията у жената е общочовешки и надхвърля границите на държави, строеве и култури. Според Луис Й. Каплан (1991) представите за женственост и мъжественост са концепти на обществото, които зависят от специфичните за пола роли, конвенции, идеални представи, касаещи мъжкото и женско поведение. Колкото и да ни се иска да не политизираме проблема за перверзното майчинство, представен ни така убедително и с дълбок психологически усет от Теодора Димова в романа й „Майките”, не можем да не видим образите на описаните перверзни майки и като продукт на тоталитарното комунистическо общество. Защото техните майки, на които всъщност несъзнавано чрез децата си отмъщават майките от романа, живяха във време, в което на жената й бе наложена насилствено една псевдоеманципация по комунистическия принцип за „равенство на половете”. Те живяха във време, в което беше задължително жената да бъде едновременно безупречна майка, добра домакиня, любяща съпруга, неуморна труженичка. По това време статистиките съобщаваха, че българската жена работи по около 18 часа на ден: 8 часа на работното си място, а в останалото време вкъщи. И никой не я питаше постижимо ли е всичко това и ако е постижимо, каква е цената, която плаща жената в стремежа си да отговори на комунистическия идеал за „многостранно” и „всестранно развита личност”. Българската жена никога не посмяваше да си зададе въпроса „А искам ли изобщо да имам дете?”. Тя нямаше свобода на избор и трябваше да бъде щастлива от множеството роли, които й отреждаше тогавашното общество. Настъпилият впоследствие Преход след падането на Берлинската стена я натовари с нови, необичайни и непознати предизвикателства. В хаоса от разпад на ценности, беззаконие, насилие, недоимък, страх за утрешния ден очакванията към нея не се промениха, напротив - каквото и да се случи в семейството и особено с детето, цялата отговорност продължава да се стоварва върху нея, защото ТЯ трябва да бъде силната при всички обстоятелства... И да продължава да не се пита „Искам ли наистина да имам дете?...”

Независимо от споменатия по-горе специфично български аспект, романът „Майките” на Теодора Димова звучи глобално, този текст би разтърсил всяко сърце на планетата. Защото проблемът за детската агресия и нейните корени става все по-актуален, все по-болезнен и неотложен по всички краища на света. А съвременните условия в световен мащаб просто благоприятстват перверзното майчинство.

31.12.2006
Holzhäusern, Schweiz

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бекер 2003: Becker, Sophinette. Vorwort zu „Perversionen der Frau”. Estella V. Welldon. Psychosozial - Verlag, 2003.

Уелдън 2003: Welldon, Estella V. Perversionen der Frau. Psychosozial - Verlag, 2003.

Каплан 1991: Kaplan, Luise J. Weibliche Perversionen. Hamburg, 1991.

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2007, № 1 (86)