Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪС ЗВЪН НА МОНЕТИ

Евелина Ламбрева

web

В този кишав есенен ден Алфред Хегрот седеше срещу компютъра в кабинета си и преглеждаше в детайли най-новата борсова информация. Вторачен в цифрите на екрана, Хегрот клатеше глава с недоумение и подхвърляше нервно химикалката си. От десет години работеше като ръководител на екипа в отдел "Частно банкиране" на Банка "Алта Прима", но това, което се случваше в момента във финансовия свят, не можеше да се сравни и с най-ужасния кошмар.

Телефонът му иззвъня и банкерът стреснато вдигна слушалката:

- Алфред Хегрот, слушам ви?

- Добър ден, г-н Хегрот, обажда се Кастор.

КАСТОР беше паролата, с която се представяше по телефона един от много богатите частни клиенти на Алфред Хегрот, Вилмут Бест.

- Да, г-н Кастор, кажете. Какво мога да направя за Вас?

- Да ми върнете обратно парите, десетте милиона, които вложих при вас и които вие инвестирахте отвъд океана в банка "Моргест". Както всички вече знаем от пресата, тази банка преди няколко дни е обявила фалит!

- Съжалявам наистина, г-н Кастор, но няма да можете да получите парите си обратно. Никой от нас не е очаквал, че точно "Моргест" ще се окаже в несъстоятелност. Според всички реномирани рейтинг агентури, тази банка се е смятала винаги за една от най-сигурните в света!

- Но вие и вашата банка... не може да не сте знаели, че напоследък "Моргест" е имала затруднения! Това просто не е възможно!

- Наистина нямахме основания да предполагаме, че "Моргест" има проблеми!

- Значи, не сте работили достатъчно съвестно и не сте направили задълбочени проучвания! Очаквайте съдебни неприятности с мен! Адвокатът ми ще Ви потърси скоро! Не съм свикнал да губя в живота, особено когато става дума за пари! Дочуване! - Клиентът КАСТОР затвори рязко телефона.

"По дяволите!" - изруга наум Алфред Хегрот. - Какво искат от мен тези хора?! Никого не съм подвел, никого не съм съветвал лекомислено. Старият Бест не инвестира от вчера и знае много добре, че всяка сделка е свързана и с рискове. Хубаво му беше, когато години наред си прибираше тлъстите печалби от спекулациите, към които аз го насочвах... Не бил свикнал да губи... Ако някой тук не е свикнал да губи - това съм аз!"

Телефонът отново зазвъня настойчиво.

- Алфред Хегрот, кажете моля? - издекламира частният банкер учтиво.

- Самършайн на телефона, г-н Хегрот, здравейте! Как сте?

- Здравейте, г-н Самършайн! Благодаря, не мога да се оплача...

- Лоши новини достигнаха до мен, г-н Хегрот, много лоши. Собственикът на американската фирма за инвестиции "Лудоф анд сонс" - легендата от Уолстрийт, в един от чиито фондове преди време инвестирах двадесет милиона евро, се оказва един от най-големите финансови престъпници на всички времена, ако може да се вярва на вестниците! Пресата в целия свят гърми, че онези 10% годишна печалба, които ние, инвеститорите, сме получавали, не само е съществувала просто на книга, но и парите, които сме инвестирали във фондовете на "Лудоф анд сонс", са загубени! Всичко е действало на принципа на снежната топка!

- Да, г-н Самършайн, за съжаление това е вярно. И ние бяхме потресени, като научихме вчера. - отговори Хегрот, като си повтаряше постоянно: "Спокойно, спокойно... и това ще мине!"

- Но как сте могли да не се усетите толкова време?! Може ли банка с вашето реноме и опит да се окаже толкова наивна?! Питам се какво ли е Вашето лично участие в цялата тази история?! Може би комисионни някакви?!

- Г-н Самършайн, но вие знаехте, че инвестирате парите си във хедж-фонд, фонд с много голям риск! Това го обсъдихме заедно тогава, ако си спомняте?

- Разбира се! Аз съм човек, който обича да поема големи рискове, затова съм и толкова успял в живота! Който не рискува, никога не печели, но това е друга тема! Къде бяха ревизионните ви служби?! А американските служби за банков и борсов надзор?! Вие и вашата банка не сте си изпълнили съвестно задълженията, след като не сте проверили истинските рискове на фонда! Или може би всички играете заедно за сметка на нас, клиентите?!

- Фирмата "Лудоф анд сонс" е била проверявана нееднократно и от ревизионните служби, и от една от най-отговорните американски служби за банков и борсов надзор. Не са били откривани нередности.

- Вие злоупотребихте с доверието ми и ще си понесете последствията. Ще се видим в съда, г-н Хегрот! - Клиентът с парола САМЪРШАЙН, Кристоф Барфелд, стовари телефонната слушалка.

"Гледай го сега и този Кристоф Барфелд - каза си Хегрот. - След като съответните служби не са надушили нищо в продължение на години, то откъде мога аз да зная, че в края на краищата Луис Лудоф ще се окаже мошеник от класа?! Мошеници е имало винаги, кои по-глупави, кои по-изпечени. Кой би могъл да подозира, че Лудоф, който известно време също е работил в американска служба за банков и борсов надзор, ще се окаже мащабен измамник?! Рискът си е проблем на клиента, не мой. Той решава колко и какъв риск да поеме..."

Следващото телефонно обаждане беше подобно, по-следващото - също. Разярени и уплашени, заможните клиенти на Алфред Хегрот го обвиняваха за грешки според своите си представи, заплашваха го със съд, след което му затваряха гръмко телефона. Всеки път, като му тръшваха слушалката, Хегрот усещаше болка в ухото, което миг след това писваше все по-силно.

След обед в кабинета му връхлетя запъхтяна секретарката:

- Спешно съвещание при шефа на ръководителите на екипите! След десет минути всички трябва да са горе в Заседателна зала № 4!

Алфред Хегрот поприбра разпилените книжа от бюрото си и забърза към горния етаж.

Този път всички бяха точни на минутата. Главният директор на "Алта Прима" пристъпи направо към фактите:

- О`кей, да започнем! Задават се тежки времена за нашата банка. Оказва се, че сме сериозно засегнати от фалитите на американските банки "Моргест", "КЮДЕЕР", "Виктън & со", както и от измамите във финансовия конструкт на американската инвестицоинна фирма "Лудоф анд сонс", в които вложихме не малка част от парите на наши клиенти - частни фирми и частни лица. Загубите на нашата банка до момента възлизат на над два милиарда евро, а последиците от фалитите в световен мащаб са засега непредсказуеми.

"По дяволите!" - чу се сподавено от различни места на залата.

- Мисля, че не е необходимо да уточнявам за какви последици става дума. Ясно ви е, че навсякъде ще има значителни съкращения на работни места, много фирми и предприятия ще обявят несъстоятелност, а ние ще загубим важни и влиятелни клиенти. Стратегията за оцеляване на нашата банка ще се движи в четири насоки: да поискаме незабавно от държавата финансова помощ, за да запазим ликвидност; да затегнем кранчетата за пари към Източна Европа; да предотвратим изтичането на платежоспособни клиенти към други банки; и не на последно място - да преосмислим щата си, тук в Централното седалище на банката, както и в различните й представителства по света.

В залата настъпи пълна тишина. Алфред Хегрот заби поглед в земята и се запита, както може би се питаха повечето от колегите му: "А премиите ни накрая на годината, какво ще стане с премиите ни?"

- А, да, щях да забравя - наруши мълчанието Георг Видрих, главният директор на банката - премиите ви в края на тази година ще бъдат вероятно драстично намалени, няма да има премии, които да надвишават един милион евро.

- Господин Видрих, смятам, че е напълно погрешно да се посяга на възнагражденията ни, и особено на годишните премии. Няма да можете за задържите най-добрите банкери, ако възнагражденията не съответстват на очакванията им. Това е ясно и на децата! - надигна глас Клотер от отдела "Частно банкиране на фирми".

- Господин Клотер, този въпрос е много сложен и се опасявам, че не можем да го решим точно сега - отвърна му сдържано Георг Видрих. - Има ли други въпроси?

- Какво становище трябва да изразяваме пред клиентите, които постоянно звънят и искат от нас отговор за загубите си? - попита някой.

- Изслушвайте ги, както и досега, търпеливо, бъдете учтиви и казвайте, че трескаво търсим решение на трудностите, но засега нямаме чудотворна рецепта за излизане от създалата се ситуация. Обръщайте им внимание на факта, че става дума за световен проблем, от който, за съжаление, е засегната не само нашата банка.

- А за парите им? Какво да им казваме за парите им?

- Казвайте им истината. А истината е: парите са загубени. Ще могат да им бъдат възвърнати не повече от тридесет хиляди евро. - Видрих обходи с поглед цялата зала. - Още въпроси?

Тъй като нямаше повече въпроси, главният директор закри заседанието с думите: "Очаквам максимално ефективни резултати от работата ви, въпреки неприятните прогнози..."

Когато се прибра вечерта вкъщи, Алфред Хегрот целуна разсеяно жена си, подържа не повече от пет минути тригодишния си син на ръце, а после седна с блуждаещ поглед на масата за вечеря. В главата му се въртяха цифри, сценарии за предстоящи разговори с клиенти, заплахите за съд на КАСТОР, САМЪРШАЙН и другите пострадали, които днес му се обадиха, за да го обвинят за щетите си. Чоплеше едва-едва из чинията си и не обелваше нито дума.

- Какво ти е, Фреди, защо си така мълчалив тази вечер? Проблемите в банката ли те тормозят? - запита го жена му.

- Проблеми е меко казано, Сабрина. Разбираш ли, тук става дума вече за катастрофа в невиждан мащаб. Кой как ще излезе от нея най-накрая, е абсолютно непредсказуемо.

- Да, и вестниците постоянно пишат за това. Но ние лично, нашето семейство, застрашени ли сме? - Сабрина Хегрот доля на мъжа си чашата с вино.

- Засега не директно, мила, само дето в близко бъдеще ще ми се струпат съдебни разправии с клиенти на главата, което още не ми се беше случвало.

- Съдебни разправии? Че какво искат от теб, в какво те обвиняват?

- Търсят отдушник в безсилието си и аз се явявам много удобен за ролята на жертвеното животно. Може би искат да се откажа доброволно от годишните си премии в следващите няколко години и да им ги преотстъпя, ха-ха-ха-ха! - изсмя се Алфред Хегрот.

- Ти ще се справиш, скъпи, аз вярвам в теб. - Сабрина погали скулестата му буза и прокара пръсти през прошарената му коса.

- Нали ме познаваш - Алфред улови ръката на жена си и целуна дланта й, - аз не търпя да бъда притискан до стената от когото и да било!

Хегрот стана от масата, пусна телевизора и превключи на борсовия канал "Blumberg TV".

- Отивам да приспивам Виктор, лека нощ, Фреди! - пожела му Сабрина и се оттегли в спалнята на втория етаж на луксозния мезонет.

Следващите седмици се оказаха истинско предизвикателство дори за един толкова енергичен и гъвкав човек като Алфред Хегрот. Ставаше сутрин в четири и половина часа, защото в шест започваше първото му заседание с главния директор на банката и другите ръководители на екипи. След заседанието изпиваше набързо две-три чаши кафе и потегляше към летището. Летеше почти всеки ден до различни европейски държави и се прибираше вечер. На всеки две седмици летеше и до други континенти. Навсякъде посещаваше частни клиенти и ги убеждаваше въпреки трудностите да останат клиенти на "Алта Прима". Случеше ли се да не е на път, прибираше се вечер вкъщи след осем часа, вечеряше набързо и продължаваше да работи: пишеше резюмета и рапорти за срещите си с посетените клиенти, формулираше за тях нови инвестиционни предложения според обновения рисков профил, следеше развитието на борсите и прогнозите на анализаторите. Бизнес телефонът му "BlackBerry" не спираше денонощно да му предава чрез sms най-актуалната борсова информация. Единственото време, което му оставаше що-годе незаето, бе времето, което прекарваше, чакайки с колата си в колоната на някое по-голямо задръстване. Тогава се облягаше за няколко минути на кожената седалка на Лексуса си и пускаше компактдиск с клавирни изпълнения на Шопен.

- Имам чувството, че много се преуморяваш напоследък, Фреди - казваше му Сабрина, която го намираше късно вечер заспал или пред телевизора, или пред компютъра и го будеше, за да си легне в спалнята.

- Не се притеснявай за мен, скъпа, кризисните ситуации изискват кризисни мерки. Това няма да трае вечно, но просто сега се налага да работя повече... - изричаше сънено Алфред и едвам се довличаше до леглото.

Нощем спеше неспокойно, стряскаше се, а пристигнеше ли sms с най-новата борсова информация, светваше нощната лампа, прочиташе го и тогава заспиваше отново.

* * *

Тази вечер Алфред Хегрот се върна вкъщи по-рано от обичайно. Сабрина Хегрот се изненада и в първия момент се зарадва много, но като видя трескавия поглед на мъжа си с някаква необичайна влага в очите, попита притеснено:

- Фреди, случило ли се е нещо?

- Сега всеки ден се случва по нещо, което да доналее масло в огъня, та така и днес! - Алфред се опита да се усмихне.

- Нова разправия със заможни клиенти ли?

- Старата-нова разправия, мила! САМЪРШАЙН се организирал с още няколко мои клиенти, които загубиха милиони от инвестициите си в хедж-фондовете на " Лудоф анд сонс".

- И?

- Подали са колективна жалба в съда срещу "Алта Прима" и лично срещу мен. Обвиняват ни в недобросъвестност!

- Тати, тати-и-и-и! - появи се Виктор на вратата на детската си стая от втория етаж и се спусна към баща си.

- Внимавай да не паднеш по стълбите! - викна му, сякаш малко раздразнен, Алфред.

- Няма-а-а-а! - изплези се малчуганът. - Виж, тати, аз рисувам мечка!

Алфред Хегрот взе сина си на колене и се опита да продължи разговора с жена си:

- Тези клиенти сами пожелаха да вложат точно в "Лудоф анд сонс" парите си. Освен това, не аз, не "Алта Прима" взема решенията чии пари да бъдат приети в тези хедж-фондове, а американската фирма "Уърлд Уайд Инвестмът Сюпервижън"!

- Но тогава от какво се притесняваш? - попита Сабрина.

- Имали подозрения за мен, че получавам комисионни за всяка инвестиция в "Лудоф анд сонс"!

Виктор драскаше върху блокчето си и викаше: "Мечка, мечка, тати, виж, това е мечка!", но тъй като Алфред не му обръщаше много внимание, детето започна да се смее високо.

- Хайде, спри се Вики, нали виждаш, че говоря с мама?! - гласът на Алфред прозвуча гневно.

- Виктор май те дразни тази вечер - отбеляза Сабрина.

- Да, дразни ме! Гласът му сякаш прорязва главата ми с острие. Днес цял ден съм така - всеки звук наоколо връхлита в ушите ми с някаква страшна сила и като че ли ме оглушава.

- Много работиш, легни си тази вечер по-рано. Искаш ли да ти направя успокоителен чай от портокалов цвят?

- О, да, това ще бъде много добре!

- Тати-и-и, мама-а-а! - изплака Виктор, който беше се качил отново в стаята си, явно усетил, че родителите му тази вечер няма да се занимават много с него.

- Вики, нарисувай ми катеричка и след малко ще се кача да я видя - викна му нежно Сабрина и сервира чая.

- Знаеш ли как се чувствувам в момента Сабрина? - продължи поуспокоен Алфред, след като отпи от ароматния чай.

- Как?

- Като набеден престъпник!

- Не отиваш ли твърде далеч? Тук въобще и не може да става дума за някакво престъпление! - замислено отвърна жена му.

- Когато бях на шест години, играехме често с няколко други деца в дома на едно приятелче, Теодор. Теодор ни мъкнеше у тях и когато ги нямаше родителите му, ни показваше какво държат из чекмеджетата. Една вечер, както си играехме на пода в хола им, излезе от кухнята зачервена майка му и каза: "От къщи е изчезнало едно малко, светлосиньо портмоненце, в което имаше пари! Десет франка на монети! Някой от вас го е взел!" Всички се уплашихме и млъкнахме. "Не съм аз!" - каза русичката Тереза и се разплака. "И аз не съм го взел!" - изрече тихо Карл, синът на един учител. "И аз не съм!" - викна Силвия с плитките. "Аз също не съм!" - казах аз и ми идеше да потъна в земята от срам, толкова ми беше обидно. "Добре, тогава като отричате, трябва да ви претърся!" - отсече майката на Теодор. - "Наредете се в редица!". Ние се наредихме в редица, а тя започна да ни опипва дрехите и джобовете. След като не намери портмонето у никого от нас, каза: "И да знаете, само някой да го е пипал - ще умре още тази нощ! Портмоненцето беше намазано с отрова и който от вас го е докосвал - свършено е с него!" Това вече беше много страшно. Аз знаех, че не съм взел портмонето, но бях го виждал у Теодор, едно такова малко, пластмасово, със закопчалка с копче. Не можех обаче да си спомня дали не съм го пипвал, без да искам, без да съм забелязал. А майката на Теодор каза, че който го е докосвал, ще умре още същата нощ. Прибрах се вкъщи, но не посмях да кажа на майка и татко, беше ме срам. Легнахме си вечерта, а аз не можах да заспя. Постоянно ми се въртеше в главата - пипал ли съм това портмоне? Ами ако наистина случайно съм го докоснал?. Лежах с отворени очи, беше ме страх, че ако ги затворя, ще умра. Държах ръка на сърцето си, за да съм сигурен, че бие. Следях всяко свое вдишване и издишване. Продължавах да съм жив, значи може би не бях пипал портмонето. Като се събудих сутринта, не издържах и разказах всичко на майка. Тя каза, че не е възможно да умра и че майката на Теодор е искала само да ни сплаши, за да си каже, който е взел портмонето. След няколко дни Теодор съобщи на улицата, че са си намерили портмонето - някаква Кума Лиса го била потулила някъде у тях, за да си направи шега...

- Фреди, преуморен си, трябва ти почивка! - каза тихо жена му. - Никога не си разказвал такива неща! Освен това имаш нездрав вид, отслабнал си, блед си, бързо се палиш за дребни неща.

- Почивка?! Ха-ха-ха-ха! - изсмя се нервно Алфред. - Каква почивка точно сега?! Почивка - в гробището, като дойде това време!

- Хайде да си лягаме, поне една нощ да се наспиш?

- Добре, мила, да лягаме...

Алфред Хегрот се събуди през нощта от някакъв странен, много силен шум и в първия момент не можа да разбере сънува ли, или не. Някой над него, сякаш развързал кожена кесия, изсипваше в главата му монети, стотици, хиляди монети, които се удряха в мозъка му и със звън се търкаляха към лявото му ухо. Обърнеше ли глава, монетите започваха да дрънчат още по-силно и се търкулваха и към дясното му ухо. После като че ли изтичаха от двете му уши, връщаха се обратно в кесията, а една невидима ръка отново и отново ги разпиляваше из главата му. Алфред светна нощната си лампа и погледна часовника. Беше два и половина. Сабрина се размърда и той угаси лампата. Не искаше да я буди. В ушите му продължаваха да звънят монети, а звънът им кънтеше и отекваше в главата му неспирно. Имаше чувството, че оглушава и това го изплаши не на шега. Разтрепера се целият, а от ударите на сърцето му, което се разхлопа, долавяше същия този ужасен звън на монети. Измъкна се тихичко от завивките и слезе на долния етаж. Наля си чаша кола. Усещаше ушите си заглъхнали, като че ли някой ги бе затворил в стъклени буркани, а звънът в тях продължаваше да го преследва все по-силно и вече му причиняваше болка. Пусна телевизора и включи "Blumberg TV". Новините бяха катастрофални и вещаеха фалити на нови банки. Превключи на музикалния канал, но усети, че долавя няколко пъти по-силно от обикновено всеки тон, който излизаше от свързаните с телевизора тонколони. Мелодии и гласове като че впиваха нокти в мозъка му, разбъркваха монетите, подхвърляха ги, оставяха ги да падат една върху друга в дланта на онази невидима ръка, която звучно ги изсипваше в кесията, за да ги разпръсне после отново в главата на Алфред.

- Фреди, защо не спиш, зле ли ти е? - чу той гласа на жена си, която слизаше по стълбите към него.

- Сабрина, моля те, стъпвай по-леко, стълбите скърцат толкова силно, та чак ми режат в мозъка!

- Стълбите скърцат толкова силно, та чак ти режат в мозъка ли?! - повтори озадачена жена му. - Какво ти става? Стълбите скърцат така, както са скърцали винаги, не смятам, че сега скърцат по-силно от обикновено. Какво ти е?

- Не зная... Събудих се изведнъж от някакъв много силен шум в главата и в ушите, едва го издържам, струва ми се, че ще полудея!

- Шум ли? Какъв шум в главата и в ушите?

- Шум със звън на монети! В ушите ми звънят монети, които като че ли някой постоянно изсипва в главата ми! Нетърпимо е! Имам чувството, че този шум става все по-силен и най-накрая ще ми пръсне мозъка! Нищо не помага срещу него. От един час се опитвам да гледам телевизия, да слушам музика, но не изчезва. Напротив, дори става все по-зле.

- Хм, помня, че баща ми страдаше от нещо подобно. Знаеш ли какво му помагаше? Взимаше големия механичен будилник и го долепяше до ухото си. Ритмичното тракане на будилника го караше да се заслушва и отвличаше вниманието му от шума в ухото. Дай да опитаме и ние имаме тук на тавана един такъв старинен будилник, който още не съм изхвърлила.

Сабрина се облече и донесе будилника от тавана. Така, с долепено до стария часовник ухо, Алфред Хегрот прекара остатъка от нощта. На сутринта тръгна за работа, а монетите неспирно звъняха в ушите му. Докато пътуваше с колата си към банката, на няколко места изквичаха трамваи по релсите, когато трябваше да спрат на спирка. Наложи се за момент да запуши уши и едва не се блъсна в колата пред него. Пристигна по-рано от обичайно на работното си място. В кабинета му беше тихо и звънът на монети ечеше още по-отвратително. След заседанието в шест с главния директор на "Алта Прима" и другите ръководители на екипи Хегрот се върна в кабинета си и седна пред компютъра. Слава богу, днес нямаше да пътува никъде. Опита се да се съсредоточи върху кореспонденция, на която трябваше спешно да отговри, но монетите постоянно се търкаляха една през друга в ушите му, звъняха неистово, отвличаха вниманието му и му пречеха да се концентрира. По едно време на вратата от съседното помещение се появи секретарката, г-жа Симон:

- Господин Хегрот, извинете за безпокойствието, но телефонът ви звъни, а вие не го вдигате? Сигурно сте много зает? Какво да казвам, когато ви търсят?

- Телефонът ми да е звънял? Не може да бъде! Откакто съм в кабинета си, не е звънял. Или може би съм бил в тоалетната... Тук съм, разбира се, че съм тук, свързвайте ме с всички, които ме търсят, госпожо Симон!

Денят се оказа мъчителен. Поне петнадесетина пъти на Алфред Хегрот се стори, че телефонът му звъни. Вдигаше слушалката и се представяше автоматично: "Алфред Хегрот, слушам ви?". След това чуваше, че линията дава свободно и разбираше, че телефонът в кабинета му не е звънял. Същото се случи няколко пъти и с неговия BlackBerry бизнес телефон. През целия ден не успя да работи ефективно, тъй като сякаш някаква стъклена стена се бе издигнала между него и околния свят. Разбираше трудно какво точно му се казва, мисълта му течеше мудно и на моменти блокираше, беше много разсеян. Когато вечерта се качи в колата си, за да се прибере вкъщи, го обхвана паника от представата за предстоящата нощ, която действително се оказа кошмарна. Отначало пронизителният звън на монетите не го остави дълго да заспи. След като се поунесе за около час със стария будилник на възглавницата до ухото си, изведнъж се събуди в панически страх, целия плувнал в пот. Невидимата ръка разсипваше безпощадно железните монети в ушите му. На следващата сутрин го беше страх да тръгне за работа. Пътят минаваше през един тунел, а Алфред Хегрот не можеше да си представи да мине през тунела. Усети стягане в гърдите, силно сърцебиене, зави му се свят, коленете му се разтрепераха. "Или полудявам, или умирам...", каза Алфред на Сабрина с пресъхнали уста и пресипнал глас. Сабрина му направи успокоителен чай. Алфред реши да се придвижи до банката с такси, защото мисълта да отиде на работа с трамвай отново предизвика у него панически страх.

- Трябва да идеш на лекар, Фреди! Не можеш да продължаваш така! - каза загрижено жена му.

- Сега просто не е момента да ходя по доктори, Сабрина! - каза Алфред и излезе за таксито.

Когато пристигна в кабинета си, г-жа Симон му съобщи още на вратата:

- Днес непредвидено ще трябва да летите до Франкфурт. Спешно съвещание на международно ниво заради световната финансова криза!

Алфред Хегрот застина неподвижно пред бюрото си. Не можеше да мръдне. Стоеше прав и гледаше в една точка през прозореца. Не виждаше нищо. В ушите му звъняха стотици, хиляди чисто нови монети. Не знаеше колко време бе прекарал в това вцепенение, но изведнъж в кабинета му връхлетя самият главен директор Георг Видрих:

- Какво ти става Алфред? Закъсняваш за събранието в шест вече точно с двадесет минути! Знаеш, че без тебе не можем да започнем! Звънях ти по телефона поне четири пъти, а ти не вдигаш! Какво е това по дяволите?! На всеки от нас тук всяка минута сега е безкрайно ценна!

- Телефонът ми не е звънял! - поокопити се Алфред Хегрот.

Госпожа Симон го погледна изненадана и много озадачена.

* * *

- Да, разбирам - каза д-р Редингер, домашният лекар на семейство Хегрот. - По всичко личи, че сте много, много преуморен, г-н Хегрот. Всички направени прегледи и изследвания не сочат да имате някакво сериозно телесно заболяване. Имате спешна нужда от почивка!

- Не мога да си позволя в никакъв случай точно сега да си взема отпуска! - отсече Алфред Хегрот.

- Няколко дни отпуск няма и да решат проблема - отвърна лекарят. - Имате нужда от лечение с напълно откъсване от работата за известно време!

- И да си стоя вкъщи по цял ден сега, когато банката се нуждае най-много от мен?! Абсурд!

- Не е подходящо да си останете и вкъщи в това състояние - продължи спокойно д-р Редингер.

- Какво предлагате тогава? Какви възможности имам?

- Според мен е най-добре да постъпите на лечение в психитрична клиника!

- В психиатрична клиника?! Та аз не съм луд, г-н докторе! Вие ме обиждате! - разпали се Алфред Хегрот. - Само затова, че в ушите ми звънят непрестанно монети, от които ме е страх, че някой ден ще ми пръснат мозъка, и затова, че от звъна им не мога да спя нощем, вие искате да ме вкарате в психиатрия?! Не, няма да постъпя на такова място! В никакъв случай! Не може ли да ми дадете лекарства и да продължа да ходя на работа?!

- Това няма да помогне, особено сега, когато натискът върху вас на работното ви място расте постоянно. Казахте, че не можете да се концентрирате, на мен това ми се струва опасно. Едва ли ще бъде във Ваша полза, ако започнете да допускате груби грешки в работата си...

Алфред Хегрот сбърчи чело. Да, тук д-р Редингер беше прав.

- Няма ли някакъв друг тип заведение, в което бих могъл да се лекувам?

- Щом не желаете в психиатрична клиника, което би било най-доброто в случая, можем да помислим за някоя от психо-соматичните рехабилитационни клиники в планините - каза лекарят.

- Не искам да постъпвам в никакво лечебно заведение, което съдържа в наименованието си думичката "психо"! Няма ли други алтернативи?

- Има още една като компромис. Мога да ви изпратя във Вила "Примула".

- Каква е тази Вила "Примула"?

- Вила "Примула" е новооткрито заведение. Намира се на един живописен алпийски хълм с прекрасен изглед към цялото езеро Флемензее, но престоят там не се заплаща от болничната каса.

- Парите нямат значение! - прекъсна го Хегрот.

- Вилата е с много висок хотелски стандарт и е обзаведена само за петима обитатели. Престоят в нея трае минимум четири, максимум осем седмици. Таксата на ден е хиляда евро. За обитателите основно се грижат двама икономи. Веднъж в седмицата идва психотерапевт от една, разположена наблизо, психиатрична клиника, с когото обитателите могат да разговарят, ако желаят. Също по желание може да се ползва и лечение с акупунктура. Разбира се, вилата разполага с фитнес зала и с най-модерно оборудван спа център. Иначе програмата включва медитация, планински преходи, физиотерапия, креативни занимания, в това число и музикални упражнения под ръководството на специалист-терапевт. На обитателите се предоставят само биологично чисти хранителни продукти. Те готвят сами по план, хранят се заедно и сами се грижат за чистотата на кухнята. Останалото се върши от камериерки.

- Хм, това вече звучи приемливо! Колко време смятате, че трябва да остана там?

- Мисля, че ще бъде достатъчно, ако останете шест седмици. Ето ви един проспект на Вила "Примула". Обадете се направо там и уговорете с някого от икономите датата на постъпването си.

- И защо трябва да отидеш там за шест седмици, Алфред? - попита изненадано главният директор на "Алта Прима".

- Страдам от непоносим шум в ушите, Георг! Не мога да спя, не мога да се концентрирам...

- Е, хайде сега, май малко преувеличаваш! Заради някакво си бръмчене в ушите. И на мене ме бръмчат ушите от години, но не им обръщам внимание. Ако не те познавах добре, щях да си кажа, че симулираш - смигна му свойски Георг Видрих.

- Добре, че ме познаваш! - опита се да се усмихне Алфред Хегрот.

- Ще бъде в голяма полза на "Алта Прима", ако можеш да ограничиш отсъствието си от работа до четири седмици. Знаеш, че точно сега на нас ни е много трудно да се лишаваме от най-добрите си служители. Клиенти масово изтеглят парите си от нашата банка и ги внасят в малките банки. До този момент само от това текучество сме загубили вече тридесет милиарда евро! Сега най-много от всякога се изисква частните банкери да обгрижват частните клиенти така, че да ги задържат в "Алта Прима". Освен това над главите ни се струпват съдебни дела. Има вече подадени колективни жалби на заможни клиенти заради изгубените им пари от фалиралите американски банки и от вложенията в хедж-фондовете на "Лудолф анд сонс".

- Зная, Георг, тези неща не ми излизат и на мен от главата!

- Тогава, възстановявай се бързо и идвай пак на работа!

- Благодаря, Георг, ще се постарая!

* * *

- Изглежда просто прекрасно! - каза Сабрина на Хегрот и изключи мотора на мерцедеса си.

Слънцето се беше показало отдавна над снежните Алпи и разпиляваше лъчи с меден оттенък над цялото езеро, гладко и притихнало в зимното утро. В огледалните води на Флемензее се оглеждаха като кокетни дами планинските върхове, хълмовете и горите от отсрещния бряг.

- Да, само да не беше този идиотски звън на монети в ушите ми! - въздъхна Алфред и извади куфарите си от багажника на колата.

Вила "Примула" беше разположена на терасовиден склон, който слизаше плавно към езерото. Изложението й беше такова, че всяка стая и всяко помещение за общо ползване имаха изглед към Флемензее. Зад вилата се ширеха заснежени иглолистни гори, към чиито дълбини отправяха песъчливи пътеки.

- Строена е в началото на двадесети век като място за зимен отдих на влиятелното семейство фон Гролимунд. Така пише в проспекта - отбеляза Сабрина, като не спираше да се оглежда и да вдишва мириса на утринната зимна гора, примесен с лека миризма на дим от горящи в камина дърва.

- Наистина всичко е много внушително - потвърди мъжът й. Дано само докато си тръгна, да успея да се отърва от тези идиотски монети, които не спират да дрънчат. Дано им хареса тук и да пожелаят да останат! - пошегува се той.

Влязоха в обширно фоайе, в което кротко и уютно вече пламтеше камината. През огромните стъклени врати се виждаха от край до край блесналите води на езерото. Обстановката създаваше истинско домашно настроение.

- Няма начин човек да не се възстанови тук! - каза с тих възторг Сабрина Хегрот.

- Ще останеш ли, докато се настаня, или бързаш да тръгваш? - попита Алфред.

- Ще трябва да тръгвам, Фреди. Разбрах се с детегледачката да остане с Виктор до обяд, а вече е десет часа. Имам все пак към два часа път до вкъщи...

- Ще ми липсвате двамата с Виктор!

Алфред Хегрот прегърна продължително жена си и след като я изпрати до вратата, се представи на рецепцията.

- Това е Вашата стая! - отвори вратата г-н Шулер, единият от икономите на Вила "Примула", и внесе куфарите. - В стаите няма интернет и телевизор, за да могат обитателите да се отдадат единствено и само на себе си. Телевизори има в двете холови помещения на долния етаж, а в едното от тях е разположен и компютър с интернет. Всеки се вписва за времето, в което желае да ги ползва, в тетрадки, които се намират до тях. Записването става сутринта на същия ден. Във Вашата стая има музикална уредба с радио и компактдиск, минибар, телефон, ваната в банята е с джакузи. Всяка сутрин ще ви бъде донасяна кошничка със свежи плодове и два от централните вестници. Програмата за следващия ден всеки обитател си изготвя сам, на писалищната масичка се намират предвидени за тази цел формуляри. В папката има проспект с различните терапии, спа услуги, туристически маршрути за различно дълги походи, а също и за планински преходи. Туристическите мероприятия могат да бъдат провеждани поединично или в група с други обитатели, придружават се обаче задължително от опитните планинари г-н Килсер или г-н Вебер, които познават тази част на Алпите като петте пръста на ръката си.

Закуската сутрин се сервира от нас, а за обядите и вечерите през седмицата се грижат обитателите, като тези, който готвят, ни представят - на мен или г-н Мозер, другия иконом, списък с желаните хранителни продукти един ден преди това. Продуктите закупуваме от селяни в околността, които произвеждат само биологично чисти храни. В събота и неделя обядите и вечерите са на ресторантски начала във уикенд залата за хранене. Това е така, защото само през почивните дни обитателите ни могат да посрещат гости. Господин Шулер погледна часовника си:

- Сега е единадесет часа и петнадесет минути. Обядът е точно в дванадесет часа в зала "Валдфогел". Предвиден сте за обяд, другите обитатели Ви очакват. Настанете се спокойно и заповядайте! Желая Ви приятен престой във Вила "Примула".

- Благодаря! - отговори сдържано Алфред Хегрот.

Никак не му се слизаше за обяд. Не беше спал вече за поредна нощ, в ушите му кънтеше умопомрачително металният звън на парични късове, а единственото, което искаше сега, бе да влезе под душа, да пусне силно струята му над главата си и да остане там с часове, заслушан в шуртенето на водата. Беше открил, че това го успокоява и му помага поне за малко да отвлече вниманието си от въображаемите монети, които се търкаляха една през друга в мозъка му и сякаш му се присмиваха. Разопакова багажа си, сложи стария механичен будилник на нощното шкафче и излезе на терасата. Над планинските хълмове започнаха да се скупчват гъсти облаци и слънчевите лъчи сега приличаха на крехки пръсти, обагрени в сребристо, които с мъка се провираха през облачната завеса и се опитваха да я разтворят. Езерото беше придобило оловносив цвят. "Ще завали сняг" - помисли си Алфред Хегрот и заслиза по мраморните стълби към залата за обяд.

В преддверието на зала "Валдфогел" беше подготвен преди обяда малък аперитив в чест на пристигането на Алфред Хегрот. Бяха дошли останалите четирима обитатели на "Вила Примула" и двамата икономи, г-н Шулер и г-н Мозер. В първия момент Алфред Хегрот се стресна и се смути доста, като разпозна между присъстващите Ханс Кройтерман, негов колега, ръководител екип "Частно банкиране на фирми" в крупната, нашумяла в последните финансови скандали, банка "Вижън". Хегрот го познаваше само бегло от международни заседания, а Кройтерман се направи отначало, че не го познава. "Той пък за какво ли е тук?" - запита се Алфред. Нов поток монети звънна в ушите му.

- Наздраве и добре дошъл! - вдигна тост г-н Мозер.

- Благодаря за приятното посрещане! - отвърна Хегрот и както беше редно, тръгна да се представя на останалите. Звънът го оглушаваше до такава степен, че трябваше да се напряга почти нечовешки, за да схваща, какво му говорят.

Обитателите изглеждаха приятни хора. Единият от тях, дребничък, около шестдесетте, с очила и добродушен поглед, се казваше Маркус Кристен. Говореше тихо и Алфред постоянно трябваше да се накланя към него, за да го чува и разбира. По професия бил домашен лекар, същевременно активен местен политик. Другият, Рудолф Боклер, слаб, рижаво-русоляв мъж, над петдесетте, с много бяла кожа, осеяна с лунички и прилежно сресан наляво перчем, се представи като гимназиален учител. Имаше и една жена, г-жа Соня Вайтдорф. Тя беше средна на ръст, с къса червена коса и очила с черни рогови рамки, изпод които се усмихваха живи тъмни очи. Работела като мениджърка във фармацевтичен концерн. Кройтерман беше едър, с внушителен глас, месест нос и леко къдрава, пригладена назад сива коса. Барабанеше постоянно с пръсти и си подсвиркваше нещо под носа.

- Здравейте, възможно ли е да сме се виждали някъде, или греша? - измери го с поглед Кройтерман, когато Алфред отиде да се чукне с него.

- Възможно е, да! - отвърна Алфред и се отдалечи. Алфред Хегрот беше най-младият от обитателите на Вила "Примула" и останалите проявиха към него особен интерес. Никой обаче не го запита по какъв повод бе дошъл тук. Никой не разказа и за себе си такива подробности.

След аперитива всички минаха в залата за хранене. Г-жа Вайтдорф бе сготвила крем супа от манатарки, телешко печено със зеленчуци, а за десерт бе приготвила панакота, гарнирана с горещи горски плодове. Алфред Хегрот забеляза, че Ханс Кройтерман седна на другия край на масата и че веднага започна да си говори с учителя Рудолф Боклер. "Кройтерман май ме отбягва и това е добре така!" - каза си Хегрот.

Като приключиха с обяда, обитателите се сбогуваха и Алфред се качи в стаята си, за да изготви програмата си за следващия ден. Реши след закуската да отиде на медитация, след това на физиотерапия, а след обяда да посети пробно музикотерапията, която се провеждаше в група. Останалата част от времето до вечеря щеше да прекара във фитнес залата и спа центъра. След вечерята щеше да влезе за половин час в интернет, за да провери електронната си поща и да отговори на най-належащите писма, резервира си и един час за гледане на късните новини и обзори по телевизията. Попълни формуляра, предаде го на рецепцията, вписа се в тетрадките за ползване на интернет и телевизор и излезе да поразгледа околността около Вила "Примула".

Навън беше задухал вятър, който свистеше в клоните на високите ели наоколо. Прехвърчаха снежинки. Зад вилата надолу се виеше главният път и отвеждаше към няколко живописни алпийски селца. Виждаха се островърхите камбанарии на спретнатите им църквици и пушещите комини на кокетните бели къщички. От главния път нагоре на няколко места тръгваха черни пътища през гората, на които с табели бяха обозначени възможните туристически маршрути и времето, за което се стигаше пеша до различните цели. Алфред навлезе малко в гората. Тук короните на внушителните ели се поклащаха над главата му и проскърцваха като стари дървени стълби в зимната тишина. Когато вятърът поутихваше, тук-там прелиташе с крясък кос или гракваше гарга. "Тези птици са като пазачи на гората през зимата" - помисли си Алфред. Стана му студено и се запъти обратно към Вила "Примула". Мислеше до вечерята да остане пред камината във фоайето и да се опита да чете вестник, а ако можеше да се концентрира, да започне и някаква книга.

През нощта се разрази истинска буря. Навън, откъм планината, се чуваше грохот, вятърът виеше като тревожно животно и запращаше едри парцали мокър сняг срещу прозорците. Алфред Хегрот лежеше буден на тъмно в леглото, допрял ухо до стария будилник. Не можеше да заспи. Монетите звъняха неспирно в ушите му, а воят на вятъра вън му навяваше чувство за някаква необяснима обреченост. Обзе го отново страх. Имаше чувството, че някой стягаше гърдите му като в менгеме и че сърцето му ще изскочи всеки момент. Причерня му пред очите и му се стори, че потъва като парцалена кукла някъде в непознати измерения. Не смееше да мръдне. Също както някога като дете беше сложил ръка на сърцето си и се питаше дали ще доживее утрото...

Стресна го мелодията на електронния му будилник. Алфред скочи от леглото. "Оживял съм, значи не се умирало толкова лесно! Чудно, даже съм успял и да поспя!" - каза си поуспокоен Алфред. В този момент невидимата ръка отново развърза кесията и започна да ръси безброй звънливи монети в главата и ушите му.

Алфред се приготви за деня и слезе в "Кръглата зала" на закуска. "Кръглата зала" представляваше уютно помещение с овална форма и се разполагаше в десния ъгъл на вилата. До голямата кахлена печка, която щедро даряваше дъхава дървесна топлина, Алфред откри с облекчение внушителен старинен стенен часовник с махало, което тракаше ритмично и звучно. Скоро дойдоха и останалите обитатели.

- Спахте ли добре, г-н Хегрот? - попита дружелюбно Соня Вайтдорф и седна на масата на Алфред. - Усетихте ли снощната буря? Чух тази сутрин по радиото, че на много места тук в околността имало повалени ели, които направили пътя непроходим. Долу в селцата бурята повредила електрическата мрежа и хората останали няколко часа без ток. Добре, че не се случи през деня, сигурно щеше да има и пострадали.

- Благодаря, поспах - опита се да се усмихне Алфред.

Оказа се, че за медитация след закуската се бяха записали още Соня Вайтдорф и Рудолф Боклер. Като изпиха сутрешното си кафе, тримата слязоха в приземния етаж на вилата, където беше стаята за медитация. Събуха обущата си и седнаха удобно на пода. Медитацията се водеше от г-жа Клемент, висока, слаба жена с права руса коса, превръзка през челото и широки дрехи. Тя поздрави Алфред с "добре дошъл", после запали свещ в центъра на стаята. Сложи на специална поставка до стената картина, изобразяваща вход на пещера, в която прониква сноп бледа светлина, и прикани участниците да се отпуснат и да потеглят на вътрешно пътешествие към себе си, наблюдавайки картината и мислейки за нея...

Алфред се опита да се съсредоточи върху картината и да разпусне въображението си. Постепенно потъна в себе си. Изведнъж видя вътрешността на главата си като пещерата от картината, а бледият сноп светлина като поток от сребристи монети, които нахлуваха в нея. Всяка монета се търкулваше със силен звън навътре в пещерата, следващата я догонваше, блъскаше се в нея, а от сблъсъка им кънтеше цялата пещера. Пещерата имаше много лабиринти, които Алфред оприличи на мозъчните си гънки. На входа на всеки лабиринт стоеше някакво двуглаво чудовище, което следеше движението на монетите в двете посоки и не допускаше да настъпи задръстване така, че монетите да спрат да се движат, да се удрят и да дрънчат. За тази цел чудовищата държаха в лапите си железни стикове за голф, удряха с тях постоянно една част от пристигащите монети и ги отпращаха в различни посоки. Друга част пропущаха, като ги шибваха звучно, от което монетите звънваха още по-силно и се разлитаха още по-бързо из лабиринтите. Освен това чудовищата бяха облечени в ризници от монети и понеже непрекъснато бяха в движение и скачаха, звънът на ризниците им се сливаше с този на монетите. Сякаш и чудовищата, и монетите се кискаха в някакъв зловещ металически кикот, от който Алфред не можеше да избяга, защото всичко се разиграваше в собствената му глава. Обхвана го отново паника, която почти го вцепени...

- А сега приканвам всички да се върнат отново към реалността на ежедневието ни и да отворят очи, докато преброя от десет в обратен ред до нула - каза г-жа Клемент и започна да брои, но Алфред не я чу. Когато каза "нула", Соня Вайтдорф и Рудолф Боклер отвориха очи и се разкършиха. Алфред Хегрот седеше неподвижен на пода със запушени уши.

- Лошо ли Ви е, г-н Хегрот? - запита го поуплашена на висок глас г-жа Клемент и го побутна по рамото.

- А, не, не, май съм заспал! - стреснато отвърна Алфред и се разтрепера. Беше излязъл от вцепенението. Вътрешните картини бяха изчезнали, но звънът на монети продължаваше да го преследва мъчително.

След като приключи медитационния сеанс, Алфред Хегрот реши, че повече няма да посещава медитацията. Чувствуваше се по-зле, отколкото преди сеанса, шумът в ушите му не само че не намаля, но и се усили отново, и го изпълни със страхове, които вече не можеше, а и не искаше да крие.

По време на физиотерапевтичните си процедури Алфред разказа на физиотерапевта проблемите си и му описа какво бе преживял по време на медитацията.

- Мисля, че трябва да говорите с психотерапевта, който е и психиатър. Утре ще бъде тук, съветвам Ви да се запишете за разговор при него - каза физиотерапевтът.

Този път Алфред Хегрот не възрази.

- Опитвал ли сте да заглушите звъна в ушите си с музика, която обичате? - попита д-р Фонтобел, след като изслуша много внимателно Алфред и го разпита надълго и нашироко за целия му досегашен живот.

- Не съм се сещал за такъв вариант - отговори Алфред. - Единственото, което досега мъничко заглушава този адски шум, е тракането на механичен будилник или стенен часовник, донякъде и шуртенето на силна струя вода от душа.

- Маскирането на шума в ушите от друг, външен източник на постоянни слухови дразнения и по този начин отвличането на вниманието от "вътрешния" шум са решаващи стратегии в превъзмогването му. Ще трябва обаче сам да откриете кои звуци, тонове, мелодии ви помагат, защото при всеки човек това е различно - обясни психиатърът. - Ако желаете, можете да посетите тук музикотерапията и чрез нея да се опитате да разберете дали определена музика може да притъпи звъна в ушите ви.

- Ще опитам тогава непременно! Възможно ли е звънът в ушите ми да ми пръсне мозъка, например да получа мозъчен удар? - изрече Алфред най-големия си страх.

- Категорично не! - отсече убедително д-р Фонтобел. - Но това е най-често срещаният страх почти у всички хора, които заболяват за пръв път от остър тинитус.

- Остър тинитус? - повтори Алфред Хегрот.

- Да, така се нарича заболяването Ви - каза психиатърът.

- Но, доколкото съм чувал, това не се лекува! - изрече обезпокоен Алфред.

- Не е така. Лечението е комплексно и се провежда с екип от различни специалисти. Наистина все още нямаме вълшебно лекарство срещу тинитус, но това не значи, че нищо не може да се направи срещу него! Най-важното обаче е засегнатият да успее да си изработи собствени стратегии за справяне с шума. Препоръчвам Ви, като приключи престоя Ви тук, да си потърсите психиатър там, където живеете, и да обсъждате заедно с него какво трябва да промените в ежедневието си и в живота си въобще.

- Не искам да променям нищо в живота си! - опълчи се Алфред Хегрот. - Иначе идеята с музикотерапията ми харесва и ще се запиша за индивидуална сесия при музикотерапевта.

- Добре! - усмихна се дружелюбно д-р Фонтобел. - Ако продължавате да не можете да спите и ви измъчват страхове, елате пак, тогава ще помислим за лекарства.

- О, не, не искам да пия никакви психиатрични лекарства! Мисля, че разговорът ми помогна достатъчно, за да се ориентирам как бих могъл да си помогна сам - Алфред Хегрот стана от стола и се сбогува набързо с д-р Фонтобел.

- Довиждане, г-н Хегрот, и ако Ви потрябвам за разговор или препоръка, заповядайте пак! - изпрати го до вратата д-р Фонтобел.

Алфред се огледа в коридора и побърза към стаята си. Не искаше в никакъв случай Кройтерман да го види, че излиза от кабинета на психиатъра.

Вечерта разказа на Сабрина по телефона за срещата си с д-р Фонтобел.

- Щом ти е казал да потърсиш психиатър тук, около нас, защо пък да не го направиш? - каза Сабрина. - Какво ще загубиш, ако опиташ?.

- Не ми трябва психиатър! - отговори й категорично Алфред.

- Не разбирам защо така се противиш? Оня ден четох във вестника, че всеки четвърти-пети човек в страната посещава психиатър. А в Америка пък почти всеки, от определени среди, разбира се, си имал психоаналитик и не предприемал никакви важни стъпки в живота си, без да ги обсъди със своя "шринк".

- Всеки знае себе си, мила! Аз не съм типът човек, който ще губи време и пари, докато повярва на някакъв психиатър, че трябва да промени живота си, особено когато не е убеден, че трябва нещо да променя. А представяш ли си какво ще стане, ако някой в банката научи, че ходя на психиатър?! Това значи при първа възможност да ме изхвърлят от работа, особено пък сега в тези ужасни времена. Очарован съм обаче от идеята на д-р Фонтобел да отида на музикотерапия и да опитам чрез музика да се справя с дяволските монети в ушите си.

- В края на краищата трябва сам да вземеш решение какво искаш да правиш, Фреди - съгласи се жена му.

* * *

В просторната зала за музикотерапия бяха разположени, всеки на специално място, най-различни инструменти: европейски, африкански, американски, няколко азиатски. Имаше представители на всички видове - клавишни, духови, струнни, ударни. След няколко индивидуални сесии с музикотерапевта, г-н Колер, стана ясно, че Алфред най-добре понася клавишните инструменти. Понеже беше свирил дълги години на пиано, двамата с г-н Колер решиха Алфред да продължи да идва на индивидуални сесии през целия си престой във Вила "Примула" и да възстанови уменията си. Щеше да свири под ръководството на г-н Колер, а после щяха да обсъждат преживяванията му по време на свиренето. Освен това, г-н Колер го посъветва да си купи айпод и да запише на него клавирна музика, която да слуша постоянно.

- Обожавам валсовете на Шопен! - възкликна Алфред Хегрот в една от следващите срещи с музикотерапевта си. - Едно време можех да свиря няколко от тях, иска ми се да си ги припомня и да науча някои нови. Записах си Шопен и на айпода. Прослушах вече много негови творби и установих, че в доста от тях пианото звучи съвсем сходно на търкалящите се из ушите ми монети и маскира звъна им! Снощи дори за пръв път успях така да заспя и не съм се будил до сутринта!

С всеки изминат ден Алфред напредваше в свиренето на пиано, техниката му ставаше все по-обиграна, пръстите - по-уверени. Упражняваше се по цели часове, а докато свиреше, вниманието му беше изцяло погълнато от нотите, клавишите, тоновете, мелодиите. Един ден се улови, че когато свири, или когато слуша Шопен от айпода си, въобще не мисли за звъна на монети, който като че ли беше позаглъхнал, или поне не се натрапваше вече така непоносимо, както преди. Колкото по-малко Алфред се заслушваше, за да проверява дали го чува, дали звънът се усилва, или си остава със същата сила, толкова по-добре му се удаваше и да отвлича вниманието си от него чрез музиката. Започна дори да тренира целенасочено, когато не свири, да върти из главата си и да си тананика валсовете на Шопен, повечето от които той вече владееше на пианото.

Изтичаше втората седмица от престоя на Алфред Хегрот във Вила "Примула". Една сутрин на закуска той изненада останалите обитатели и икономите на вилата с покана за домашен концерт на пиано след вечерята.

Онази вечер бе на ред да готви Ханс Кройтерман. В кухнята около него сновеше г-жа Вайтдорф и му помагаше. Напоследък ги виждаха често заедно. Кройтерман беше решил да поднесе "Фондю шиноаз" с телешко, говеждо, свинско, агнешко и пуешко месо, седем различни соса, чипс, кисели краставички, царевички и лучета. За десерт бе предвидил бял шоколадов мус, гарниран с фурми. Соня Вайтдорф подреждаше съдинките със сосовете и киселите зеленчуци, докато Ханс Кройтерман изваждаше фино нарязаните парченца различни меса от опаковките им и ги диплеше в два сребърни подноса.

- Хегрот пък за какво ли може да е тук? - каза Ханс Кройтерман. - Толкова е млад. Аз на неговите години пращях от здраве и енергия, през ум не би ми минало да се усамотя на таково място.

- Никой не може да надзърне в душата на другия, за да знае какво се крие там - отвърна Соня.

- Права си, сигурно и на мен външно не ми личи какво преживях през последната година. Поне бих се радвал, ако не ми личи!

- Всяко страдание според мен е строго индивидуално и субективно преживяване - продължи замислено Соня. - Това, което на теб ти е причинило страдание, може за други да е незначително, а за трети дори смехотворно и обратно.

- Е, на мен наистина ми се струпаха много неприятности, за които едва ли някой би казал, че са незначителни нещица. - Ханс Кройтерман се усмихна горчиво и отпи от чашата си с бира.

- На мен също! - каза Соня Вайтдорф. - Чак се чудя как оцелях досега.

- В началото на годината първо ме изненада жена ми, че иска развод. Заради тъпите патици от бижутерския магазин "Шивълър". Изпратили на домашния ми адрес писмо, адресирано до жена ми, с указания за поддръжка на едно много скъпо дамско бижу, което обаче не беше получила тя за подарък, а една дама от Корея. Разводът продължава и сега. Тече много неприятно, защото жена ми си е наела адвокатка феминистка и двете са решили да ме разорят. После имах големи проблеми с кокаина. Световната банкова и финансова криза отдавна чукаше на вратата, а аз се тъпчех постоянно с кокаин и риталин, за да бъда безотказно трудоспособен и винаги в добро настроение, както се изисква в нашите среди. Толкова съм бил прекалил, че веднъж, без да искам, съм се отровил. Някой ме намерил паднал на улицата и са ме закарали в спешното отделение на болницата. Оттам постъпих доброволно на лечение в една психиатрия за три месеца и вече не вземам кокаин. Пенсионираха ме обаче от работа предсрочно преди няколко седмици, просто намериха за какво да се хванат и да ми предложат да изляза в пенсия четири години по-рано. Това, особено в сегашната ситуация, никак не е необичайно. По съвет на психиатъра си дойдох тук, за да не посегна отново към кокаина. Мисля да се преориентирам професионално. Обмислям да отида някъде в Източна Европа и да се занимавам с търговия на недвижимо имущество. Източна Европа е нешлифован диамант, който го разбере навреме - ще спечели.

- Ужасна година! - въздъхна Соня Вайтдорф. - Аз загубих мъжа си и майка си при автомобилна катастрофа. От трима ни в колата оцелях само аз със счупени таз и крак. Месеци наред пред очите ми оживяваха картините от сблъсъка с отсрещната кола. Чувствах се виновна за това, че аз оцелях, а те загинаха. Дори не можах да се опитам да им помогна, защото бях останала неподвижна! Дълго време не можех да спя от болки и непоносими мисли. Започнах да взимам сънотворни, наред с болкоуспокояващите лекарства. Веднъж отидох в командировка в Хелзинки и като пристигнах късно през нощта в хотела, видях, че съм си забравила лекарствата. Нямах и рецепта в себе си. Прекарах три кошмарни дни и три кошмарни нощи. Разбрах, че съм се пристрастила към лекарствата и като се прибрах, отидох веднага при домашния си лекар. Споделих му съмненията си, а той ги потвърди. Тъй като обаче не бях взимала продължително болкоуспокояващите и сънотворните, успях да се отърва от тях, а домашният ми лекар ми предписа един антидепресант, който много ми помогна. Негова беше идеята да дойда и тук. Само не зная къде да отида на Коледа, тя вече наближава - засмя се дяволито Соня. - Синът ми е студент в САЩ и няма да се прибере тази година за празниците.

- Искаш ли да прекараме заедно Коледа? - попита изведнъж оживено Ханс Кройтерман.

- И ти ли ще бъдеш сам на Коледа?

- Ами, с кого да бъда? Дъщерите ми са семейни и покрай развода ни с майка им, не искат и да чуят за мен!

- Добър вечер! - чу се от трапезарията гласът на Рудолф Боклер.

- Добър вечер! - влезе след него Маркус Кристен.

- Здравейте на всички! - поздрави от вратата и Алфред Хегрот. - Да не забравите след вечеря концерта на свещи пред камината във фоайето! Освен това черпя всички с чилийско мерло, имам повод!

- И какъв е поводът? - полюбопитстваха останалите.

- Успях да победя тинитусът, който ме доведе тук! - отвърна гордо Алфред Хегрот.

- И как? - запита изненадан и впечатлен домашният лекар Маркус Кристен.

- С музика! С г-н Колер успяхме да установим, че изпълнения на пиано го маскират толкова добре, че когато сам свиря, или когато слушам музика, вече не ме измъчва и не ми пречи както преди!

Маркус Кристен не отговори нищо.

- Симулантче, така си и мислех! - прошепна в кухнята Ханс Кройтерман на Соня Вайтдорф. - Днес са малко хората, които нямат шум в ушите, а той заради такава дреболия дошъл тук! Кой знае за какво са го насмели в банката и сега бяга от отговорност с тинитус във Вила "Примула". Ама това е сега младото поколение банкери, все те най-много знаят, те са най-компетентните, защото са завършили елитни университети или висши училища, аргументират се постоянно с научни данни, те са иначе най-, най-, най-... Като настъпят обаче условия, различни от обичайните, капитулират веднага и току се разболеят...

- Не го съди така строго, Ханс! - каза тихо Соня Вайтдорф. - Просто ние нищо не знаем за него.

- Вечерята е готова! - влезе с усмивка в трапезарията г-жа Вайтдорф. - Моля, заповядайте на масата, господа!

След нея се появи Ханс Кройтерман с двата сребърни подноса месо на ръце. Подсвиркваше си тихичко "Мъни, мъни, мъни, маст би фъни..."

* * *

Беше мразовита слънчева утрин. Ледени кристали скреж блестяха по клюмналите треви и по клонките на елите. Долу пробляскваше езерото с огледалните си води. Алфред Хегрот облече дебело яке, обу туристическите си обувки, уви около врата си шал, нахлупи филцовата си шапка и се приготви за тръгване. Днес двамата с Рудолф Боклер щяха да излязат на малък поход в планината, придружавани от планинарите г-н Келсер и г-н Вебер. Щяха да се изкачат до върха на съседния хълм и да спрат за обяд в гостилница "Хирш". После щяха да се приберат по друг път до Вила "Примула".

Точно в десет часа се срещнаха във фоайето и потеглиха. Отначало тръгнаха направо през гората, по протежението на буен поток, чиито ледени води подскачаха звънливо по камъните. Алфред се заслушваше във водоскоците и вдишваше пестеливо студения въздух.

След малко Рудолф Боклер се изравни с него.

- Снощи свири прекрасно на пианото, Алфред! Като професионален пианист! - усмихна се учителят. - Отдавна ли свириш?

- Свирил съм петнадесет години на пиано, но после го занемарих, защото от работа и семейни ангажименти не ми e оставало никакво време за музикални занимания. Пък и работя в област, която няма нищо общо с музиката.

- Така живеем май всички и не забелязваме, че отдаде ли се човек само на задължения, загиват много заложби, които природата му е дала като подарък по пътя му - замислено каза учителят.

- Просто няма как - отвърна Алфред Хегрот. - Ако си решил да правиш кариера и да се издигаш в дадена област, нямаш друг избор, освен да зарежеш всичко останало, което няма пряко отношение към кариерата ти.

- Така е по принцип, но понякога работата поднася толкова неприятни разочарования, че като погледнеш назад през годините, започваш да се питаш за какво е било всичко и дали си е струвало да влагаш толкова много от себе си, да се жертваш, щом хората около тебе така бързо свикват със саможертвата ти. Тя става за тях нещо съвсем в реда на нещата и те вече не ценят усилията ти. Напротив дори, възползват се от всеотдайността ти, а тайно в себе си ти се присмиват и я тълкуват като слабост - продължи Рудолф Боклер.

- Чак толкова не съм се замислял - призна си Алфред. - Според мен човекът по природа е егоист и иска да има все повече. А за да има все повече, трябва да работи все повече, по-бързо, по-ефективно и да бъде по двадесет и четири часа в денонощието на разположение на работодателя си. Иначе не би могъл да си позволи малко повече лукс, а аз например, ако трябва да бъда честен, обичам лукса. Какво бих бил без своя Лексус, какво би била жена ми без нейния Мерцедес, без палтото от екзотични кожи? Какво бихме били без своя мезонет от триста квадратни метра, без икономката и детегледачката си, без яхтата си, без вилата си в Пиемонт, без ексклузивните си почивки на еди-кои си острови? Просто едни безлични същества, които никога нямаше да имат достъп до средите, с които общуваме сега.

- Природата на човека наистина е егоистична, но проблемът според мен е там, че никой не признава правото на ближния си също да бъде егоист - отсече Рудолф Боклер.

- Егоизмът стои в основата на всички борби, в които побеждава само онзи, който е способен да наложи интересите си над останалите. Не виждам нищо лошо в това човек да е егоист. Бях чел някъде, че егоизмът е част от инстинкта ни за самосъхранение. Ако човешкият род не е бил егоистичен, нямаше да успее да се съхрани и да оцелее досега - каза убедено Алфред Хегрот. - От времето на Стария Рим досега нищо у човека не се е променило по отношение на стремежа му към повече притежание и повече лукс. А също и в начините му да се сдобива с тях.

- Аз съм решил да се сбогувам с целия лукс тук и да приема други предизвикателства, различни от тези, с които ме сблъсква професията ми тук - каза Рудолф Боклер. - В този смисъл е и престоят ми точно във Вила "Примула".

"Планината явно предразполага към откровения", помисли си Алфред Хегрот и попита:

- По какво преподаваш?

- По френски език и литература в една гимназия - отвърна Рудолф Боклер.

- Не ти ли харесва вече да си учител?

- Напротив, винаги съм обичал професията си, но сегашните условия в училищата са такива, че не ми позволяват да я упражнявам тук такава, каквато съм си я представял, докато следвах. Учениците се държат така, сякаш всичко им е позволено, особено децата на по-заможни хора. Трябва да избягваш да ги критикуваш, ако не искаш да имаш неприятности с училищното настоятелство, на което родителите им с неоснователни претенции веднага се жалват, ако си порицал детето им. Освен това си позволяват да те поставят под натиск, ако са по-влиятелни хора. Този стрес е най-неприятният. Много учители трудно издържат точно на него. Като добавим и работата вечер вкъщи по подготовка на уроците за следващия ден, писането на планове, проверяването на контролни и останалите, свързани с пряката ни работа, отговорности, се получава едно натоварване, на което човек би могъл да издържи само ако получаваше нужното признание за това, което върши и дава като учител. Но на практика признанието е малко. Изчезнало е и уважението към учителя. Не минава ден, в който да нямаш разправии с ученици и родителите им заради твоя оценка, от която са се почувствували ощетени или недооценени. От цялото това постоянно напрежение много от нас напускат учителската професия или се разболяват. Тези, които остават, трябва да заместват отпадналите си колеги поне временно. По този начин тяхното натоварване се увеличава още повече, докато един ден се изчерпят и те. Така се случи и с мен. Работех на две места, замествах допълнително ту този, ту онзи, ежедневно разправии с ученици заради дисциплина и оценки, разговори с родители, обяснения пред училищния директор. Започнах да не мога да спя, сутрин ставах с такова нежелание да започна деня, всичко ме гнетеше и нищо не можеше да ме зарадва. Дълго не можех да повярвам на домашния си лекар, че съм изпаднал в депресия от прегаряне, защото винаги съм се съмнявал в съществуването на такова състояние въобще. Винаги за мен "депресия" е било някаква прищявка, по-скоро нещо като модна диагноза, с която да се прикрива мързелът. Брат ми успя най-накрая да ме убеди да потърся психиатър. Той се оказа много внимателен и отзивчив човек. Подкрепи ме с разговори и лекарства, помогна ми да повярвам отново в себе си. След като депресията ми отзвуча, разбрах, че трябва да променя коренно живота си, ако искам да се съхраня. Дойдох във Вила "Примула", за да си изясня какво искам от живота си занапред. И понеже нямам семейство и не съм обвързан, реших след няколко месеца да напусна страната и да замина за Камерун. Там ще се включа в един образователен проект, в рамките на който заедно с други колеги от Европа, ще изградим френско училище - каза Рудолф.

- Господа, наближаваме вече върха на хълма, гостилница "Хирш" се вижда оттук! След като се наобядваме, ще тръгнем през горските пътеки на местността "Беренвалд" обратно за Вила "Примула". Като започнем слизането от гостилница "Хирш" надолу, ще минем през много красиви смесени широколистни и иглолистни гори - прекъсна разговора им г-н Вебер.

Четиримата мъже влязоха в гостилница "Хирш". В нея цареше уютно оживление. В камината пламтеше голям пън, който припукваше и от време на време наоколо отскачаше по някоя искра. На няколко маси бяха насядали големи семейства с децата си и възрастните си родители. На пода до тях, отпуснати от топлината, блажено примигваха с очи кучетата им. Бабите и дядовците забавляваха най-малките си внучета, мъжете играеха карти с по-големите деца, а жените си говореха за техни си неща. На едната от масите бе седнал и самият гостилничар, който отпиваше с гостите си черешова ракия, собствено производство. Гостилницата беше подредена скромно, но с вкус, и излъчваше много гостоприемна атмосфера. На всяка от дървените маси върху карираните в светлокафяво и розово плътни покривки бе поставена саксийка с коледна звезда. В същите цветове като покривките бяха и перденцата, отметнати настрани и прикрепени към стените с малки везани поясчета. На первазите на прозорчетата се гушеха саксийки с дребни бели, розови и тъмночервени циклами.

- Каква планинска идилия! - възкликна Алфред Хегрот. - Не очаквах да срещна толкова хора тук.

- Това са планински селяни от околността, които идват с децата и родителите си, братята и сестрите си всяка неделя на обяд. Старците се радват на неделното печено с картофи и зеленчуци, на внуците и сладката приказка с дъщери, синове, снахи и зетьове. Неделният обяд за всички тях е голям празник - поясни другият планинар, г-н Келсер.

- С какво точно се занимават тези хора на хиляда метра надморска височина? - полюбопитства Алфред Хегрот.

- Отглеждат кози, овце и някои специални породи крави. Произвеждат мляко, масло, сирене. През лятото косят и ливадите си, от които добиват сено за животните през зимата. Някои от тях имат и развъдници за пастърва - отговори г-н Вебер.

- А нашият гостилничар, г-н Щребел, сега разработва експериментално ферма за червен дивеч - допълни г-н Келсер. - Ако желаете, можем на тръгване да видим сърните му.

- Гостилницата прилича на картинка, извадена от детска книжка! - отбеляза Рудолф Боклер. - А тези хора тук изглеждат щастливи и доволни от живота си.

- Не мога да си представя как може някой да е доволен и щастлив от живота си на хиляда метра надморска височина, в обкръжението само на овце, кози и крави и единствените лица, които да вижда често, да са тези на роднините му. И това постоянно, цял живот?! Сигурно и те мечтаят за далечни страни, за пътешествия, за големи градове с много магазини и кафенета. Къде пазаруват?

- Долу в селцата или в близките градчета. Имат по някакъв стар джип, с който се придвижват до населените места. С него карат и децата си на училище. Животът им никак не е лек, но те сами са направили своя избор - да продължат семейната традиция на планински селяни - уточни г-н Вебер.

Скоро обядът им беше сервиран и четиримата се насладиха на неделното печено на г-н Щребел. След кафето се сбогуваха и потеглиха обратно през местността "Беренвалд".

Смесената гора се оказа наистина много внушителна. Между величествените ели и смърчове изтягаха мощни коренища огромни буки, дъбове, преплитаха клони ясени и диви кестени, чиито оголели корони приютяваха сега крехките слънчеви лъчи. Някъде писукаше птичка, другаде клокочеше дребно поточе изпод ледени висулки, излели се в причудливи фигури над тъмнозеления мъх - гората говореше на своя зимен език.

- Дано се оправдаят очакванията ти в Камерун, Рудолф - наруши мълчанието Алфред Хегрот.

- Аз нямам кой знае какви очаквания към Камерун, Алфред. Иска ми си просто да бъда полезен така, както аз смятам, че бих могъл да бъда. Искам работата да ми носи пак удовлетворение, а тук не виждам за себе си такава възможност. Ти доволен ли си от твоята работа? Напоследък, както чувам, банките също имат много проблеми - отвърна Рудолф Боклер.

- За мен моята работа е всичко: и професия, и призвание, и хоби - трите, събрани в едно - засмя се Алфред. - Е, разбира се, и семейството ми е важно! Вярно е, че напоследък в банковия бранш се струпаха много проблеми, но проблемите са точно затова - за да бъдат разрешавани.

Прибраха се привечер във Вила "Примула". Алфред се обади по телефона и поръча камериерката да му приготви вана с екстракт от козе мляко. Докато чакаше, си пусна валсовете на Шопен. Днес не му се беше налагало да ползва айпода си с лечебна цел.

* * *

Следващите дни на Алфред Хегрот се оказаха спокойни и той реши, че няма нужда да остава пета седмица във Вила "Примула". Освен това наближаваше Коледа, а той искаше да прекара празниците вкъщи със семейството си.

- Оня проклет звън на монети се появява вече само от време на време като спомен за кошмара, и то, когато мисля за него - каза Алфред на жена си по телефона.

- Чак се учудвам, че музиката толкова ти е помогнала, Фреди! - отвърна му Сабрина. - Всъщност няма значение какво ти е помогнало. Важното е, че за Коледа ще си си у нас! Виктор постоянно пита за теб и те чака! Значи, така се разбираме, в неделя на обед идваме да те вземем.

Денят беше дъждовен и Алфред Хегрот реши да прекара няколко часа в спа центъра. След витализиращия масаж с билкови масла облече халата си и се запъти по стълбите към подземната част на вилата, където се помещаваха ретариумът - биосауната със светлинна и ароматна терапии, и тепидариумът - помещението за отдих след сауната, облицовано изцяло с нагрети речни камъни. Навсякъде в подземието звучеше тихичко релаксираща музика, а в разширенията на стълбището между сивите гранитни стени горяха факли.

Алфред постоя около половин час в ретариума, освежи се в малкия басейн с джакузи и влезе да полежи в тепидариума. На едната от дървените пейки там завари Маркус Кристен, загледан в игривите пламъци на факлите на стената.

- Здравей, Маркус! - поздрави го Алфред Хегрот.

- Здравей, Алфред! И ти ли си решил да прекараш малко време в размисъл тук? - попита Маркус Кристен.

- Чак в размисъл не, но в този дъждовен ден сякаш най-доброто, което може да направи човек, е да се поразглези на такова място - отвърна Алфред.

- Правилно, понякога не е хубаво човек много да разсъждава - отбеляза Маркус Кристен. - Колкото повече разсъждава, толкова по-нещастен се чувства.

- Има нещо такова - потвърди Алфред и легна на отсрещната пейка.

Двамата мъже замълчаха за известно време, унесени в релаксиращата музика. По стените подскачаха загадъчно сенките на пламъците, сякаш се гонеха между речните камъни.

- Колко време ще останеш още във Вила "Примула"? - наруши мълчанието Алфред Хегрот.

- Още три седмици - отвърна Маркус Кристен.

- Сигурно ще си идеш вкъщи за Коледа и Нова година, а после ще дойдеш пак? - попита малко изненадано Алфред.

- Не. Ще остана тук и по празниците - каза Маркус.

- Няма ли да ти се сърдят у вас?

- У нас няма вече никой и затова не искам да се прибирам там точно за тези празници. Жена ми почина след тежко боледуване преди няколко месеца, а дъщеря ми е омъжена в Австралия. Поканиха ме за Коледа да им ида на гости, но на мен не ми се пътуваше толкова надалече през зимата.

- А частната ти практика? Няма ли да негодуват пациентите ти, че те няма толокова много време? - продължи да пита Алфред.

- Частната си практика я затворих. Завинаги! - отговори Маркус.

- Но как така? Ти не си още в пенсионна възраст, не ми се вярва да си минал шестдесетте?

- Да, така е, на петдесет и девет години съм, но обстоятелствата ме принудиха да затворя частната си практика на общопрактикуващ селски лекар след тридесетгодишна дейност - продължи Маркус Кристен. - Условията на работа стават все по-абсурдни. Все по-малко млади лекари имат желанието да практикуват на село. Професията на селския лекар вече никак не е привлекателна за младите - никой не иска да е постоянно на разположение, да обслужва спешни случаи извън обичайното си работно време и да може да си позволи отпуска не повече от две седмици в годината, защото няма кой да се грижи за пациентите му. Стигна се дотам, че като се пенсионират възрастни колеги, няма кой да поеме частните им практики и пациентите им. Няма нови колеги! Така се струпва все повече работа на тези, които продължават да практикуват, чиито брой пък непрекъснато намалява. И колкото по-всеотдаен ентусиаст си, колкото по-съвестно си гледаш работата, толкова повече работа те връхлита. Влизаш в една дяволска мелница, която те смила. Ето, изведнъж жена ми, която ми вършеше административната работа, умря, а аз не мога вече да си спомня кога за последно си отделихме свободно време, което да прекараме приятно заедно! Сега и да искам вече - не може, защото нея я няма. Не желая да живея повече така, затова закрих частната си практика...

- И какво ще правиш сега? - заинтересува се Алфред Хегрот.

- Мога да кандидатствувам за доверен лекар към някоя болнична каса, мога да се изселя в Австралия при дъщеря си. Дали да остана тук, или да емигрирам, зависи от това, дали ще искам да остана активен в политиката на страната и за в бъдеще. Това е голямата ми дилема в момента, на която търся отговор с престоя си във Вила "Примула". Първо обаче ще трябва да се възстановя, защото се чувствам преуморен и в момента не съм способен да взимам такива важни решения.

- За коя партия работиш? - полюбопитства Алфред.

- В партия, която се застъпва за социални реформи в трудовата сфера - отвърна Маркус Кристен.

"Добре, че нямам проблеми в това отношение и не се нуждая от социални реформи" - помисли си Алфред Хегрот.

- А ти докога си тук, Алфред? - запита на свой ред Маркус Кристен.

- Тази неделя си тръгвам, жена ми ще дойде да ме вземе.

- Какво ще правиш после?

- До Коледа ще си остана вкъщи, а веднага след коледните почивни дни се връщам на работа! - категоричен бе Алфред Хегрот.

- Хм, а защо не започнеш работа след Нова година. Шефовете ли ти оказват натиск? - смигна му Маркус.

- Донякъде и те, но самият аз май съм си най-строгият шеф! - засмя се Алфред.

- Внимавай много със стреса и преумората и усмири малко вътрешния шеф, за да не поеме пак тинитусът ти шефство над него! - пошегува се Маркус Кристен. - Хайде, аз трябва да тръгвам, защото съм наред да готвя за вечеря. - Маркус Кристен стана от пейката и се загърна в халата си.

- До довечера! - каза Алфред.

- До довечера! - сбогува се Маркус.

* * *

В първия работен ден след Коледните празници Алфред Хегрот паркира черния си Лексус в подземния гараж на банка "Алта Прима". Беше се обадил на Георг Видрих и на г-жа Симон, че ще започне отново работа между Коледа и Нова Година.

Излезе от асансьора и отключи кабинета си. От стаята на г-жа Симон ухаеше приятно на сутрешно кафе. Алфред Хегрот почука на вратата й.

- Добро утро, г-н Хегрот и добре дошъл! - отвори му г-жа Симон. - Ще пиете ли кафе? - усмихна се някак си притеснено тя.

- Добро утро, г-жа Симон! Да, с най-голямо удоволствие ще изпия едно кафе - отвърна Алфред. - Какво ново в "Алта Прима"? Имам чувството, че не съм бил тук от години...

- На фона на световния финансов хаос и нашите проблеми се увеличават - отвърна кратко секретарката. - Но, подробности ще чуете след малко на заседанието на ръководителите на екипи, което, както винаги, е в шест часа.

Телефонът в кабинета на Алфред Хегрот иззвъня и той отиде да го вдигне.

- Добро утро, Алфред, надявам се вече да си се възстановил? - гласът на директора Георг Видрих звучеше сдържано и делово.

- Да, Георг, благодаря, радвам се, че отново съм на линия и започвам работа! - каза Алфред.

- Алфред - продължи Георг Видрих, - днес не е предвидено да присъстваш на заседанието на ръководителите на екипи в шест. В седем часа обаче ще има друго важно заседание в Залата за конференции, № 2, на което присъствието ти е задължително.

- Разбрано, Георг!

- Хайде, до после! - каза Видрих.

- До после! - отвърна Хегрот.

На бюрото му бяха струпани няколко купчини писма, които г-жа Симон бе сортирала по важност и неотложност. Алфред се зае да ги чете.

Точно в седем часа Хегрот влезе в уречената зала за конференции и се стъписа. Там го очакваха оперативният директор на "Алтеа Примус", Курт Бирвегер, директорът на отдел "Човешки ресурси и мениджмънт", Паул Шелберт, и главният директор Георг Видрих. Посрещнаха го с каменни лица и всеки от тях избягваше да срещне погледа на Алфред.

- Пристъпвам направо към повода за това извънредно заседание - взе думата оперативният директор Бирвегер. - Събрали сме се тук, г-н Хегрот, за да Ви уведомим, че Банка "Алта Прима" желае да преустанови трудово-договорните отношения и да се раздели с Вас. Нашето предложение е това да стане по взаимно съгласие и без много шум.

Алфред Хегрот не можеше да повярва на ушите си. Полазиха го ледени тръпки.

- Бихте ли ми обяснили по какви причини банката желае да се раздели с мен? Все пак работя тук от десет години! - каза тихо Алфред Хегрот.

- Знаете ли, г-н Хегрот, живеем в смутни за банковия сектор времена, а смутните времена понякога изискват вземането на непопулярни решения! Това е, което мога да Ви кажа! - изрече с леден глас оперативният директор. - Искаме да Ви помолим също да освободите за двадесет и четири часа кабинета, в който се помещавате.

"Да освободя за двадесет и четири часа кабинета си, в който съм работил цели десет години?! И как да стане това за толкова кратко време?!" - помисли си Алфред Хегрот.

- Още нещо важно - продължи оперативният директор Курт Бирвегер, - все още умуваме дали да не лишим всички сътрудници тази година от годишните им премии и да изискаме от тях да върнат на банката и миналогодишните си премии. "Алта Прима" е в много затруднено положение, а когато става дума за оцеляването й, ще прибегнем и до такива мерки, ако се наложи...

Навън зазвуча утринната камбана на близката църква. Алфред Хегрот имаше чувството, че всичко това не се случваше на него. Сякаш някой друг, а не той стоеше изправен срещу господата в представителни костюми и лица на играчи на покер. Сякаш не на него, а на някого другиго бяха казали току-що, че от утре вече няма да е на работа тук.

Камбаната навън продължаваше да бие и ударите й отекваха тежко в главата на Алфред. Изведнъж в ушите му отново звъннаха с демонична сила безброй монети. Невидимата ръка пак развърза кесията и започна да ръси и да разпилява безразборно метални парични късове из главата на Алфред, а на него му се струваше, че оглушава от тази смесица на камбанния звън отвън и призрачното дрънчене в ушите му.

Като насън слезе в кабинета си и затвори вратата зад гърба си. Сети се за айпода си и валсовете на Шопен. Не, сега най-малко можеше да си позволи да слуша музика.

Шумът в ушите му се усилваше с някаква главозамайваща сила, която сякаш никой не можеше да спре. Зави му се свят, коленете му омекнаха, а в главата му се кикотеха двуглавите чудовища. Наля си чаша кока-кола и седна на стола си. Когато се посъвзе, почувства, че започва да го обхваща дива ярост, от която цялото му тяло се тресеше. И колкото по-силно звъняха в главата му монетите, толкова по-силно усещаше яростта да напира в гърдите му като неконтролируема стихия. Успя да запази самообладание, докато минаваше през стаята на г-жа Симон и слизаше в гаража. Включи двигателя на Лексуса и потегли трескаво към къщи.

- Алфред, много рано си приключил днес! - посрещна го изненадано Сабрина, която тъкмо се беше приготвила да излиза на разходка с Виктор.

- А, не, мила, не съм приключил още, забравил съм вкъщи важни документи и минавам само да ги взема! - мина покрай нея Алфред като фурия и сякаш почти не я забеляза.

- Добре тогава, чао до довечера! - викна му Сабрина и излезе.

На връщане към банката Алфред Хегрот караше нервно. В главата му сред чудовищния звън на монети се въртеше само една мисъл, която Хегрот си повтаряше магически през целия път: "Непопулярните решения водят понякога до непопулярни последици...".

Изкачи стълбите към залата за конференции, номер 2, и отвори вратата.

На отсрещната страна на улицата служителките на застрахователна компания "Санурия" пиеха кафето си в десет часа. Стреснаха ги три гърмежа, последвани след кратка пауза от четвърти.

- Гледайте ги банкерите от "Алта Прима", много рано почнаха с новогодишните фойерверки! - каза едната. - А уж нямало много поводи за радост в банката им тази година.

- Върви им вярвай после, че били в криза - каза другата и отхапа блажено от маслената си курабийка.

31.12.2008

 

 

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2009, № 2 (111)