Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ОБЯДЪТ НА СЕМЕЙСТВО ЩУМ"

Евелина Ламбрева

web

1.

Евелина Ламбрева Йекер. Обядът на семейство ЩумВерена Щум се събуди изведнъж много богата. В ранната септемврийска съботна утрин слънчевите лъчи се протягаха сънливо в градината и едва докосваха все още зелените листа на розовите храсти. Струваше й се, че сънува.

Малко преди това беше иззвънял телефонът. Кой може да е толкова рано, си бе помислила в просъница Верена, сигурно някой пак е сбъркал номера, няма да вдигна, обърна се на другата страна в леглото и придърпа затоплената пухена завивка към раменете си. Телефонът продължаваше упорито да звъни и й пречеше да заспи отново. Раздразнена, грабна слушалката, „Имате грешка!”, и без да дочака отговор, я тръшна обратно върху стойката. Сложи си тапите за уши, зави се през глава, твърдо решена да поспи поне още час и половина. Телефонът зазвъня отново. Някой май наистина търси мен, си каза Верена, и, вече напълно разсънена, посегна към телефона.

- Щум! - представи се кратко.

- Добро утро на една нова литературна звезда! - прозвуча възторжено гласът на издателя й от другата страна на линията.

- Моля?! - изсмя се дрезгаво Верена. - Какви са тези шеги по никое време в събота сутрин, когато целият разумен свят си почива, Фриц?!

- Не е шега, Верена, не е! Тази сутрин получих калкулацията на книгоразпространителя!

- И?

- Книгата ти е едва от четири седмици на пазара и вече имаш осемстотин хиляди продадени бройки!

- Осемстотин хиляди продадени книги! Ти чуваш ли се какво говориш, Фриц?! Как осемстотин хиляди, та това е... - отметна рязко завивката от тялото си и скочи като ужилена от леглото.

- Да, това е нечувано, наистина! - продължи мисълта й издателят. - Даже и аз съм изненадан, макар че допусках голям успех на книгата ти. Sex sells, тази пазарна аксиома я знаехме отдавна в издателската група, както и знаехме, че трикът с листата на бестселърите ще проработи. Но въпреки всичко развитието надмина очакванията ни!

- Какво по-точно направихте с бестселърлистата? - полюбопитства Верена Щум.

- Много просто. Издателството откупи чрез подставени лица толкова бройки, колкото са необходими, за да влезе романът ти в листата на най-продаваните книги. Това отключи лавината от истински продажби!

- А пресата? Да не би да са се появили вече отзиви в пресата?

- О, да! Литературните критици са в истинска еуфория, ха-ха-ха! - Фриц Камберт почти се задави от смях. - Сега ще ти прочета извадки от няколко рецензии, появили се тази сутрин във вестниците „Безвремие”, „Огледален свят” и „Обзорна седмица”.

Виж ти, най-четените всекидневници са поместили статии за книгата ми, си помисли Верена, сви устни и заслуша.

- Целил Бюрер от „Безвремие”: „Уникалният фекален език на Щум ни въвежда в драстични сцени, каквито не познават дори най-разкрепостените фантазьори. Въпреки привидното на първо четене порнографско звучене, романът препраща с непринудена откритост към бездните на явления, наричани доскоро в консервативното общество перверзии. Но Щум превръща като истинска магьосница грозотата, пошлостта, падението в литературно изкуство, което прелъстява и обсебва читателя. Най-после се появи автор, и то жена, която чрез словото легитимира заложеното у човека влечение към грозното.”

Телефонната слушалка в ръката на Верена затрепери, докато тя ходеше нервно напред-назад от спалнята в хола, от хола в кухнята и обратно.

- Тук ли си още, Верена, слушаш ли?

- Слушам, продължавай, какво пишат другите вестници?

- Симон Керпелер, „Огледален свят”: „Кой е казал, че литературата трябва да изповядва стремеж към красота и хармония? И защо скучната красота на отживели ценности, от която ни е писнало отдавна, трябва да продължава да тежи като воденичен камък на шията на литературата със своята нереалност? Романът на Верена Щум „Чукай и повръщай” слага край на подобни митове. Човешкото в него е представено такова, каквото всъщност винаги е било, откакто свят светува - една безкрайна страст към мръсното удоволствие, към моментната емоция, към абсолютната свобода на нагона. Триумфът на грозотата, която чрез този роман ни се струва в пъти по-привлекателна в своята убедителност, отколкото отживелиците, все още наричани от някои със старомодните имена „любов” и „естетика”, е пълен! Защото именно грозотата стои в основата на етиката на напълно свободния човек. Или, ако си послужим с остарялото понятие естетика, то грозното в своята естественост е не по-малко красиво от сладникавата еднозначна красота...”

- Хм, но аз не съм се замисляла върху такива неща, докато пишех романа си. Интересни хора са това литературните критици! Изведнъж виждат в текста работи, които и през ум не са минавали на автора.

- А ето как се произнася и Курт Месинг в „Обзорна седмица”: „Такъв виртуозен „Жил дьо ла Туре” е непознат до този момент в литературата. Неповторим жаргон, който ти се иска да усвоиш в ежедневието си, за да станеш неподатлив на стреса...”

- И какво следва отсега нататък? - попита, леко стъписана, Верена.

- Литературни четения из всички литературни къщи, кафенета и форуми в страната, които ще финансира издателството. Интервюта в медиите, участие в телевизионни предавания и така нататък. Само за едно нещо трябва да те предупредя! - каза издателят и замълча за миг.

- За какво?

- Ще трябва да намеря един-двама души, които да напишат отрицателни рецензии за книгата ти. Това ще повиши вниманието към нея, защото ще предизвика скандал. А всеки скандал днес носи пари! Скучно и безинтересно е, когато за дадена книга се появяват само хубави отзиви.

- Най-много заради скандала да загубя работата си, която и без това в момента виси на косъм. Но след осемстотин хиляди продадени книги за една седмица ще трябва да се замисля дали още искам непременно да остана в радиото...

- Е, това ти ще трябва да го решиш! Хайде, от мене засега чао, ще се чуем пак през седмицата.

Верена Щум затвори телефона и се запъти към кухнята. Сега й трябваше едно двойно ристрето - да се ококори наистина, да се убеди, че няма да се събуди в следващия момент, щом се окаже, че разговорът с издателя й е бил само един чудесен сън. Включи кафе машината и докато чакаше зелената лампичка да спре да примигва, седна на кръглата дъбова маса и отвори мобилния си телефон. Още рано сутринта бяха пристигнали пет есемеса. От сестра й Силвия, от брат й Конрад, от една колежка в радиото, от управителя на книжарската верига „Бергер” и от съседката й Елизабет Линзендорф. Всички я поздравяваха за рецензиите в пресата. Не знаеше да се радва ли, или да се страхува от цялата неизвестност на това, което й предстоеше оттук нататък. Изведнъж се притесни - не беше свикнала да се вдига чак такъв шум около нея, а сега сякаш бе попаднала в истински медиен водовъртеж, над който не можеше да има никакво влияние. Усещаше, че романът й бе отключил някакава неуправляема верижна реакция с неясни размери, в непознати територии, и това я плашеше. Верена обичаше да създава около себе си максимална подреденост, да държи под контрол всичко, което можеше да контролира, като се започнеше от парите, които харчеше на ден, и се стигнеше до броенето на калории, които приемаше при всяко хранене. Огледа се наоколо. В кухнята й цареше обичайният ред, всяко нещо беше на мястото си, както в живота й. Така я бе научила майка й още от малка. Така трябваше да бъде, така трябваше да си остане всичко и за в бъдеще. Верена мразеше изненадите и се стараеше да ги държи далеч от себе си с цялата предвидливост, на която бе способна. До днес. До тази сутрин. До позвъняването на издателя й.

Никога не се бе осмелявала да се отдаде така безвъзвратно на въображението си, както докато пишеше този роман. Когато в гимназията преподавателката по литература, госпожа Ханзен, й връщаше някое есе от домашно или контролно, често й казваше, Верена, текстът ти загатва много силно въображение, но защо думите ти сякаш го потискат, излез от себе си, дай си свобода, нека думите ти служат, не ти на тях; не успяваш да излезеш от утвърдените коловози, затова допускаш понякога клишета, от които текстовете ти много губят... Да си дадеше свобода? Свободата! Тази безразборност от хрумвания и пориви, която те излага на толкова непредсказуеми опасности, отнема спокойствието на сигурността, която ти дава познатото, изпитаното, утвърденото. Верена усещаше в себе си бетонни стени, отвъд които не желаеше да прониква, защото подозираше, че зад тях се крие още някакъв неин свят, от който се страхуваше. Още тогава, в гимназията, реши никога да не посяга към писането на художествени текстове, самодисциплинира се в старателното изучаване на немскоезичната литература, а когато по-късно сестра й Силвия записа в университета германистика, Верена реши да направи същото. Веднага, след като завърши, се насочи заедно с още няколко колежки от студентската й група към радиожурналистиката и постъпи в една известна школа в Швейцария. После започна в радиото работа, която обикна повече от всичко.

Но да напише един ден роман, това никога не й бе минавало през ума. Допреди година, когато обстоятелствата така я притиснаха, че думите на госпожа Ханзен от училище зазвучаха по нов начин в спомените й.

 

2.

В бистрото на Керим бе настъпило обичайното оживление по обяд. Почти всички маси бяха вече заети, а редовните клиенти щяха тепърва да нахълтат изгладнели. Халиме и Себайдин шетаха усърдно. Разнасяха кебапи, бюреци, мусака, пълнени патладжани, бира и безалкохолно, отсервираха на момента празните чинии, след което не пропускаха да попитат с учтива усмивка госта дали иска кафе. Керим сновеше постоянно между скарата и триетажната печка. С едната ръка обръщаше агнешки кюфтета и флейки, с другата слагаше във фурната или вадеше от нея тавички със срязани по средата топли питки. Мяташе ги на братовчед си Хюсеин, който пък ги пълнеше с вече готовите кюфтета, с парченца агнешко или с фини лентички месо от дюнер шиша. Хюсеин напъхваше сръчно между месото зеленчуци и подаваше с жест, сякаш подаряваше букет, готовите питки на чакащите на опашка, предимно забързани студенти, които нямаха време да седнат и да обядват.

Целият плувнал в пот, Керим си мислеше, че скоро щеше да се наложи да се разширят, да назначи още сервитьори. В бистрото идваха все повече клиенти, масите не достигаха, понякога опашката стигаше чак до вратата, а Халиме, Себайдин и Хюсеин едва смогваха на поръчките. Откакто въведоха и ежедневно обедно меню с намаление за редовни посетители, не можеха да се обърнат от работа между единадесет и два и половина през деня. Първи пристигаха тези от радиото, те излизаха по-рано в обедна почивка. После идваше малък клас ученици от близкото училище за трудновъзпитаеми деца заедно с двете им учителки. След тях се изсипваха студенти и стажанти от близката болница. Съвсем отскоро започна да идва и компания доста възрастни хора от някакъв старчески дом. Те обичаха да си поръчват дневното меню и искаха задължително към него кисело мляко. Наред с тях в бистрото се отбиваха случайни минувачи, туристи, решили да опитат набързо турската кухня. Важното е работа да има, я колко фирми фалират, колко ресторанти затварят, каза си Керим, и посегна към кърпата, с която от време на време избърсваше струйките солена пот, плъзнали от слепоочията му надолу. Късмет извади, че можа да вземе това бистро - на централна улица, и старият град, и университетът наблизо. Виж, на комшията от горния етаж не му провървя. До преди месец кореецът държеше на другия край на града магазин за азиатски храни и предлагаше на обед бюфет с корейска кухня на няколко масички в единия ъгъл на магазина. Криво-ляво я караше, ама дойде кризата, хората взеха да си правят повече сметка на парите, а кварталът, в който работеше кореецът, не бе от богатите. Първо спрял обедният бюфет, а сега - нямало накъде, трябвало да затвори и магазина, оплака се вчера човекът, докато се качваха с Керим по стълбите към домовете си. И дългове имал към банките, големи дългове, децата му сигурно щели да плащат до гроб. Затова Керим беше решил - ще се ожени, като напечели достатъчно пари. Айтен трябваше да го чака там, при майка си и баща си в Истанбул, да издържи на раздялата, ако го обича. Нали и той изнемогваше от работа, само и само да може да й създаде дом един ден. Засега нещата вървяха добре, ама кой знае докога, пък и разходите му не бяха малко. Всеки месец пращаше пари на родителите си, на братовчед си Исмаил. Исмаил и жена му гледаха болно по рождение дете, ходеха постоянно по болници, а докторите в Истанбул бяха скъпи. Друг свят беше тука, работиш ли, осигуряваш се добре, осигурен ли си, не береш грижа как ще плащаш сметки за прегледи и лекарства.

Други дертове имаха хората по тези земи и Керим понякога изобщо не ги разбираше. Сети се за двете жени, май някакви швейцарки бяха, които вчера следобед седнаха на кафе и баклава в бистрото. Към три и половина часа в него нямаше много хора и Керим чуваше, без да иска, разговорите по масите. Госпожите, и двете около четиридесетте, бяха наконтени като за празник, кой знае закъде бяха тръгнали. Приказваха с тънки гласове, сякаш котки мяукаха. Голям проблем имала едната. Трябвало да се раздели с домашната си боа. Гледали я у тях пет години, привързали се към нея, започнали да я пускат от терариума из къщата. Боата изпълзявала и се свивала до тях на дивана вечер, докато гледали телевизор. Децата й се радвали, петгодишното се търкаляло с нея на пода, а тригодишното гушкало главата й. Боата се промъквала с тях и в детската стая, взела да се качва на леглото им и да ляга между тях. Изпружвала се по цялата си дължина между двете деца и така спяла при тях, много миловидна гледка било. Правили снимки, показвали на роднини и приятели. Кой е казал, че змия не може да се социализира?! По едно време боата спряла да се храни, залиняла нещо. Уплашили се стопаните й, че може да се е разболяла, и я завели при ветеринарния лекар. Като чул каква е работата, ветеринарят се смаял - добре, че я довели навреме, иначе щяло да стане голяма беля: не била болна боата, ами била започнала да пости, готвела се да глътне децата, затова се изпружвала в леглото между тях, за да усети дали ще се побере на дължина в търбуха й цяло дете, затова спряла и да се храни. Трябвало семейството да реши дали да бъде убита, или да я дадат в дом за животни. Голям проблем! Децата плачели, не искали да се разделят с боата, мъжът настоявал да я убият, а жената стояла между двете страни и не знаела кое ще е най-доброто за всички. Най-добре щяло да бъде, посъветва я другата госпожа, да вземе адвокат на боата, който да защитава интересите й. Ето, тя така направила. В чудно красивото им декоративно езеро в квартала се заселили жаби. Всяка година в края на май обаче те започвали привечер да крякат и не спирали по цяла нощ. Намерили се хора да се оплачат в кварталното настоятелство, че жабите им пречели да спят и затова настоявали те да бъдат изселени. Как така ще изселват жабите?! Как така ще ги прогонят, ще ги обезкоренят?! Някой трябвало да защити правата на тези същества. Свързала се със специален зооадвокат, който се застъпил за интересите на амфибиите и успял да издейства да си останат у дома в кварталното езеро.

- Имате ли вестници в заведението? - стресна го гласът на някакъв непознат клиент.

- Да, всички всекидневници - отвърна му Керим. - Изложени са на стойката до автомата за цигари в дъното на помещението. Оттук май не се виждат.

- Моля, донесете ми на масата вестник „Безвремие”! - настоя клиентът.

Керим беше свикнал с всякакви капризи, затова само каза на Хюсеин да наглежда скарата, избърса ръцете си и се запъти към стойката с вестниците.

Той не четеше вестници. Те само плашеха. Ако им вярваше човек, никога нямаше да посмее да помисли за женитба, за деца. Чудеше се на всичките тези хора, които сядаха на обяд в бистрото му, забили лакомо очи във вестниците, как поглъщат храната, без дори да я забелязват. Сигурно изобщо нямаше и да усетят, ако им донесяха чужда поръчка. Не вдигаха поне за малко поглед към градината, към старата върба встрани на бистрото, а тя беше винаги красива - лете като кротка майка с бухнали зелени коси, наесен - посърнала осиротяла вдовица, зиме - приведена доземи белокоса баба. Какво толкова ги приковаваше в тези вестници? Търсеха ли нещо в тях, бягаха ли от нещо, криеха ли се?

- Ето, заповядайте! - усмихна се вежливо Керим и положи днешния брой на „Безвремие” пред клиента, който го беше поискал. Нещо го смущаваше в погледа на този господин около шестдесетте. Той гледаше отвисоко и заядливо, сякаш всеки момент щеше да се скара за нещо. Да не би да е някой от миграционните служби, който дебне за черноработници, или пък частен детектив по работа из квартала, влязъл да хапне набързо, питаше се Керим.

Господинът обаче явно не бързаше за никъде. Първо си поръча бобена чорба, после порция пълнени патладжани с кайма и една бира, след това кафе, второ кафе, трето... Не спираше да прелиства вестника открай докрай, да се зачита в някаква статия на последната страница, пак да прелиства обратно. Керим го наблюдаваше малко притеснено, макар и да знаеше, че няма от какво да се страхува. Документите на всички бяха изрядни, данъците платени, наемът за помещението винаги на първо число от месеца - преведен на собствениците му.

Към три часа в заведението вече не бяха останали никакви посетители, а непознатият клиент продължаваше да седи пред поредното си кафе. Керим тъкмо се беше изправил пред него, за да го попита дали желае още нещо, когато мобилният телефон на мъжа иззвъня.

- Ландман - отекна гръмкият му глас в празното заведение. - Да, да, тук съм отдавна и ви чакам, госпожо Щум! Готов съм, да. Тогава, до след малко! Дочуване!

Докато чакаше господина да приключи разговора, Керим беше успял да зърне задната страница на вестника, онази, в която през цялото време мъжът не бе спрял да се взира и да я препрочита. Мярна някакво неразбираемо заглавие „Чукай и повръщай”, а под него снимка на една червенокоса жена с малък, остър нос. Гледай ти, ама това не е ли онази дребничката, свитата, дето работи в радиото и идва два пъти седмично да обядва тук, в бистрото, когато има рибно меню? Онази крехката, дето, като я видеше, Керим се питаше каква ли майка ще става, като беше едно джезве кокали, ако я духнеш - ще падне. И гласецът й един такъв, мекичък, звънлив като на момиченце. Никога не изяждаше порцията си докрай, половината оставаше непокътната. Докато Керим се чудеше дали е същата, входната врата на бистрото се отвори и в него, сякаш на пръсти, пристъпи червенокосата от снимката във вестника. Леко приведена в кремавия си шлифер, със свити една в друга ръце, жената се огледа, поздрави бегло Керим и се запъти към господина, който, станал на крака, й подаде ръка. Наистина е тя, тази от радиото, убеди се Керим и кимна усмихнат на поздрава й.

- Верена Щум? - изрече въодушевено господинът. - Изключително ми е приятно, Берти Ландман, вестник „Кръгозори”! Благодаря ви, че успяхте да ми отделите време за интервю. Сигурно вече ви преследват отвсякъде колегите журналисти? Докато ви чаках, четох многократно статията за вас в днешния брой на „Безвремие”.

- Приятно ми е, господин Ландман! - пое сдържано ръката му жената. Стисна я също така бегло, както и го погледна. После съблече шлифера си и седна на стола срещу него.

Тя май не гледа хората в очите, когато говори с тях, все едно че е отнесена, забеляза Керим и се обърна да чисти готварската печка, след като им поднесе поръчката - коняк и газирани води.

- Госпожо Щум, вашият дебютен роман „Чукай и повръщай” отбелязва незапомнен търговски успех и всички медии съобщават за него. Как се чувствувате при такъв успех? - запита я господинът, след като включи диктофона си, който междувременно беше извадил на масата.

- Шокирана съм, че изведнъж такава книга се оказва толкова потребна... и четена... - отвърна Верена Щум, без да отмества поглед от чашата пред себе си.

- Вашите герои не са хора, а вибратори, различни по големина изкуствени пениси, вагини, надуваеми гърди, перли на страстта и какви ли не още играчки от един еротикшоп, които нощем оживяват и се впускат в мръсни сексуални игри помежду си. Всички те се мразят едни други. Не любовта е тази, която ги възбужда, а омразата. Защо?

- А защо не? Защо в основата на сексуалното привличане да не може да стои чистата, отявлена омраза?

- И все пак вие успявате да им вдъхнете нещо толкова естествено човешко, че на читателя му се приисква да заживее в този еротикшоп между двете лилави вагини Пичка и Паричка, които се карат коя от тях управлява света, между „ухаещите на малини цици Лили и Вили”, гумената Сузи, резедавия пенис Криви с формата на чайник, вибратора гъсеница Лонгбос с глава на боздуган... Как го постигате?

- Сигурно повечето хора носят у себе си по един невидим еротикшоп, в който се страхуват да влязат. Само трябва някой да ги въведе в него и аз мисля, че точно това се постарах да направя в своя роман - опита да се усмихне Верена Щум.

- Персонажите ви разрушават окончателно и последните езикови табута. Литературните критици вкупом са във възторг от изящно изразената посредством уникалния фекален език омраза в „Чукай и повръщай”. По-лесно ли се пише за секс от името на предмети?

 

Шантав свят. Колкото по-богат, толкова по-шантав, помисли си Керим и се запъти към кухнята, където Халиме, Себайдин и Хюсеин мълчаливо кълцаха месо на тезгяха.

 

3.

Гласовете на последната групичка от класа, която бе останала след часа, за да довърши разпалената си дискусия върху творчеството на Хьолдерлин, заглъхна по коридора. Силвия Щум прибра книгите в чантата си, угаси лампите в класната стая и заслиза по каменните стълби към учителската стая.

Невероятен клас! Не усетих как мина часът, усмихна се тя на себе си. Не очаквах да коментират толкова въодушевено „Хиперион”. Днес на повечето гимназисти Хьолдерлин им е скучен. Кое ли възбуди в този клас такъв необичаен интерес към него? Може би това, че Хьолдерлин е толкова труден и за разбиране, и за изучаване, ги предизвика да се лутат надълбоко между биографията и текстовете му, да анализират сложните му взаимоотношения с Гьоте и Шилер. Учениците са винаги непредсказуеми в реакциите си към даден автор, поклати глава Силвия и все така полуусмихната се отправи към пежото си, което, както обикновено, бе спряла на паркинга в дъното на двора на лицея.

Лицеят се помещаваше в сградата на стар католически пансион, разположен сред обширно имение на края на селцето Клубшен, между Фрайбург им Брайсгау и Базел. Това беше частна гимназия, която се издържаше от месечните такси на учениците и от даренията на заможни покровители. Възпитаниците му бяха деца на свръхбогати родители от целия свят, които бяха свикнали да им се угажда и проявяваха във всяко едно отношение придирчивост към учителите си, защото иначе бързо се отегчаваха. Родителите много държаха децата им да бъдат доволни от училището, тъй като ги виждаха рядко и искаха да са спокойни, че са добре. Всеки месец им пращаха солидни суми и се чуваха с тях редовно по мобилните телефони от различни краища на света. Когато Силвия дочуеше телефонни разговори между родители и деца, учениците звучаха наистина доволни, но тя не можеше да прецени доколко това е някаква фасада от заучена любезност, с която тези деца бяха свикнали още от малки. Имаше съмненията, че не е реално всичко около тях да е толкова безпроблемно, колкото го представяха. Подозираше, че зад повечето винаги учтиво усмихнати лица се крият души като самотни блата, в чиято дълбочина живееха непознати светове. Искаше да опознае точно тези техни глъбинни светове, чието отваряне заниманията по литература можеха да провокират. Затова се стараеше да превръща всеки свой час в изненадващо игрово събитие, в което учениците да участват като на шега, без дори да искат, но да разкриват себе си, разсъждавайки върху чуждия текст.

Силвия още от малка обичаше инсценировките. Като ученичка, когато някой урок й се струваше сух и скучен, започваше мислено да се превъплъщава в онези неща, за които ставаше дума в него, да си играе на роли, представяйки си, че е ту това, ту онова, и така запомняше много бързо материала. Тази тактика, разбира се, не важеше за математиката, физиката, химията, тях гледаше да ги избута някак си, защото нямаше да й трябват. Още тогава знаеше, че един ден ще стане учителка по немски език и литература. Работеше вече пет години в лицея „Клубшен” и се радваше на свободата, която имаше при замислянето на уроците си.

 

Тъкмо се готвеше да потегли към Фрайбург, когато айфонът й извести, че на единия от имейл адресите й е пристигнало ново съобщение. Отвори го. „Здравейте, господарке Додис! Предлагате ли във вашето студио практики „Клиника”? Много бих желал да изживея с вас игри с катетри, игли, хирургични конци и скалпели. Имам и още един въпрос, мога ли да избирам облеклото, с което ще бъдете по време на сеансите? Ако правилно съм се насочил към вас, то моля, обадете ми се на мобилен телефон... Ваш потенциален и напълно покорен роб, Волфганг Кесел.”

Напоследък май всички искат игра на „Клиника”. Какво са подлудели с тези катетри и откъде идва това обожание към катетрите, въобще не ми е ясно. Този няма да го взема, чак до поставяне на катетри не съм стигнала. Нямам медицинско образование и ако стане някакъв гаф, ще загазя здраво.

Силвия се сети за д-р Перлендорф. Дали да го пита на какво би могла да се дължи тази мания към катетрите? Излишно беше, той нямаше да й отговори, щеше да замълчи и да я остави пак тя да си размишлява на глас. Както правеше от една година насам, откакто Силвия тръгна при него на психоанализа.

Миналата година двойният й живот бе започнал силно да я напряга. Денем учителка по литература в елитен лицей, вечер - домина със самостоятелен бизнес във Фрайбург. Бе наела една мансарда, която оборудва като садо-мазо студио с кафез, „машина за издояване”, четири големи свещника в четирите ъгъла на помещението с червени, светлобежови и черни стени. От две дълбоки ориенталски вази стърчаха различни видове камшици, дървени тупалки за килими, жилави пръчки, гумени палки. В средата на стаята бяха монтирани три стойки за връзване, закачалка, от която висяха белезници, нанизи с щипки за пране, черни кожени колани с метални катинари и десетки чифтове разноцветни ботушки с най-различни по дебелина токове. Под скосения покрив в дъното на мансардата бе разположила под остър ъгъл два черни дървени ковчега. Откритият гардароб в преддверието пък беше съкровищница за фетишистите. Там, до маските за нея и за нейните роби, висяха безброй лачени, кожени и велурени костюми, комбинезони, рокли, корсети в крещящо червено, оранжево и черно. Всяко от тези облекла струваше най-малко хиляда и петстотин евро. Силвия вземаше по шестотин евро на сеанс и не обслужваше повече от един-двама клиенти на вечер. Обичаше клиентите си така, както обичаше и учениците си през деня в училище.

Вечер я привличаше играта с животинското, с унижението, с наказанието, възбуждаха я страхът и безпомощността, които се изписваха по лицата на иначе самоуверените в ежедневието мъже, превърнали се изведнъж във флагеланти, подвластни на камшиците й и удоволстващи от болката. Силвия плюеше на воля в лицата им, а те, изплезили езици от възбуда, облизваха и последната капчица слюнка, паднала на пода. Мъжете идваха при нея тайно и даваха воля на сексуални фантазии, които в никакъв случай не можеха да споделят, камо ли да изживеят със съпругите си. Повечето бяха хора със солидни професии, радваха се на престиж и щастливи бракове. Силвия сключваше с робите си договори, в които границите на игрите бяха точно регламентирани. Основно правило беше никоя игра да не оставя каквито и да било следи по телата на клиента.

Когато късно вечер Силвия напускаше студиото си и тръгваше за Базел, където живееше, изведнъж я обземаше безпокойство. Докога играта й между две професии, два града и две самоличности можеше да продължава незабелязано? Какво щеше да стане, ако един ден директорът или някой от колегите й в лицея научеха с какво още се занимава? Най-странното бе, че Силвия нямаше никакво понятие откъде се бе взел у нея този садизъм, който беше усетила за пръв път, когато беше около седемнадесетгодишна. Беше на някакъв училищен карнавал, в който се бе преоблякла като черна котка. До нея се доближи едно момче от по-долния клас, маскирано като плъх. „Имаш много красиви нокти! Искаш ли да ме подращиш с тях?”, запита я то, а тя само каза: „Защо пък не!”. После двамата се измъкнаха зад училището и си поиграха до пълна насита на котка и мишка. Струваше й се, че ако успее да открие корените на садизма в душата си, щеше да й бъде по-лесно да направи своя избор между двете професии и да спре с изтощителната игра на криеница.

Често си представяше как биха реагирали майка й и баща й, ако можеха да знаят как голямата им дъщеря прекарва свободните си вечери. Позор! Много по-голям позор от онзи, който плашеше майка й през цялото време, докато Силвия бе ученичка в гимназията - да не забременее. Но за цялото почитано в околността семейство Щум позор като този щеше да бъде още по-непоносим от нежелана бременност на тийнейджърка в миналото, ако двойният й живот излезеше наяве. Дори и тези представи не можеха да накарат Силвия току-така да затвори студиото си. Нали то я зареждаше с енергията, която й бе необходима в баналния делник? По-малката й сестра Верена написа еротичен роман и вече седмици наред пресата не спираше да шуми във възторг около него. Но това беше нещо друго - еротичният роман на сестра й минаваше в графата изкуство, а в изкуството всичко беше позволено. Още повече че Верена отбеляза с него изключителен успех, а успехът оправдаваше всичко!

 

 

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.04.2012, № 4 (149)

Други публикации:
Евелина Ламбрева Йекер. Обядът на семейство Щум. София: 2012.