Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "КАЗВАМ СЕ МАРЧЕЛО"

Евелина Ламбрева

web

Евелина Ламбрева - Казвам се МарчелоКакто всяка петъчна вечер, Фабиана Бианки беше излязла из града на лов за персонажи, истории, сюжети или каквото там Бог изсипеше от литературната си кошница.

През лятото, когато градът се пълнеше с всякакви хора от близо и далеч, ловуването протичаше общо взето еднообразно. Привечер тръгваше на дълга разходка. Първо обикаляше из тесните улици на стария град, спираше пред витрини, клубове и улични сергии, после се спускаше по едрите павирани стълби надолу към кея, спираше се до заетите пейки, заслушваше се в разговори на различни езици - някои разбираше, други не. Онези, които й бяха съвсем непознати, й се струваха най-интересни. Фабиана си фантазираше диалози само върху интонацията на речта, в която се заслушваше. Хората от Балканите например като че ли постоянно се караха помежду си. Тамилите пък сякаш превъртаха вретена през езика си, като че ли предяха плавно, докато говореха. Фабиана не различаваше руснаци от поляци или чехи, но техните славянски езици й звучаха меко като обяснения в любов. Най-трудно й беше да си фантазира върху японски и китайски, между които не намираше особена разлика. Гласовете на хората от тези държави звучаха някак детински наивно и равно, изреченията им бяха кратки, отсечени, а от тях не долавяше никаква позната емоция. Разходката на Фабиана приключваше с вечеря в някое бистро, където тя отново напрягаше слух към съседните маси. Надяваше се да дочуе любопитна история, интересен разговор или тема, от които можеше да се роди сюжет за нов роман. Водеше си бележки за всичко, което й се струваше впечатляващо. Описваше с подробности лица, атмосфери, настроения, щриховаше походки, маниери и гласове с търпението на начинаеща участничка в курс по творческо писане, а не като известна писателка, чиито романи се радваха на успех в Швейцария и в чужбина. Фабиана Баинки не беше спирала да прави така от онзи миг, в който посегна да напише първия си разказ.

Когато беше на четиринадесет години, на улицата на господин Вениамини се разигра драма, за която писаха всички вестници. На някакво парти в една от съседните къщи трима младежи в силно наркотично опиянение скочили от прозореца, хванати за ръце. Водело се следствие дали става дума за колективно самоубийство или нещастен случай. Елвира, вярно ли е, че близо до вас се бил преселил да живеел истински наркоман, попита Фабиана приятелката си. Вярно е, но той вече е мъртъв, няма да мога да ти го покажа, отвърна тя. Опиши ми го, моля ти се, как изглеждаше, разтвори Фабиана тефтерчето, което винаги носеше със себе си, и зяпна Елвира. Висок... сух... слаб... с разрушени зъби... рошава коса... блуждаещ поглед... много дружелюбен, учтив... постоянно се усмихва... говори с тих глас..., бързаше да запише Фабиана. "Сделките на мръсния рай" беше първият й разказ за наркоман, успял да скъса с дрогата, заживял нормален живот, но дилърите надушили следите му, взели пак да го преследват, прилъгали го с кокаин, а когато един ден той и гаджето му се надрусали, решили, че могат да бъдат като птиците и полетели от покрива. Темата страшно я интересуваше, беше й жал за жертвите на дрогата. Стоя в библиотеката с часове и направи подробни записки за всички растения, от които можеше да се получи наркотично вещество. Помоли майка си да отидат в аптеката на един познат аптекар, за да види истински наркотик. Магистърът й показа кокаин и й обясни как действа, а Фабиана грижливо си записа всичко до последната подробност. После посетиха домашния лекар. От него Фабиана научи как живеят, от какво страдат и как най-често умират хората, станали зависими от дрога. В следващите й разкази се говореше за дилъри и наркомани, за халюцинации и смърт от предозиране, за убийства в състояние на наркотичен глад. Фабиана ги четеше първо на Чарли, който обикновено дремеше в краката й с притворени очи и от време на време изпускаше дълги кучешки въздишки. Чуеше ли Чарли да въздиша, Фабиана решаваше, че разказът й е станал несполучлив, че е скучен и Чарли въздиша от досада. Тогава сядаше и го пренаписваше. Случваше й се да пренапише разказ двадесет пъти, докато се убеди, че и Чарли най-после го харесва. Чак тогава го показваше на господин Вениамини, а той клатеше глава и казваше, че и лекар не би могъл да напише такъв прочувствен разказ за жертвите на наркоманията. Изненадваше се на търпението, с което Фабиана събираше информацията за разказите си.

 

Вече беше минала година, откакто нашумя последният й роман, но оттогава у Фабиана се загнезди някакво постоянно чувство на недоволство. С всеки изминат ден й се струваше все повече, че още не беше написала онзи роман, който винаги й се е искало да създаде. До късно нощем си блъскаше главата над въпроса за какво трябваше да разказва романът, в който онова, което смътно усещаше, потъваше в тъмни подмоли от неизречими мисли или се разпадаше веднага, щом се опиташе да погледне към него с вътрешното си око.

Спря се на една оживена спирка и се загледа в хората, които слизаха от автобуса. Някакъв странен белокос мъж около шестдесетте, с оплешивяло теме, небръснат, с бяла тридневна брада се запъти бавно и навъсено към будката на ъгъла. До кръста този човек изглеждаше като мъж - широкоплещест, с плосък гръден кош, носеше черно-кафява тениска, върху която беше облякъл късо сако с три четвърти ръкави в цвят карамел. От кръста надолу беше жена - бонбоненорозов шушлеков анцуг тип шалвари и леко заострени черни обувки в класически стил. Пристъпваше маниерно на високите токчета с леко отворена разкрачка. Пръстите на ръцете му бяха фини, отрупани със сребърни пръстени, средно дълъг маникюр в тъмно червено. Само на показалеца и кутрето си нямаше пръстени. Фабиана се вторачи с любопитство в кръглото, но не пълно лице. Арогантният му, изпълнен с превъзходство поглед, блуждаеше, но само привидно. Колкото и да се стараеше да изглежда себевглъбен и незаинтересован от света около себе си, мъжът знаеше много добре, че всички го гледат, особено жените. Наслаждаваше се на вниманието, което предизвикваше у тях, и кокетно поклащаше вдигнатите си, сякаш висящи на закачалка, рамене. Фабиана се опита да си го представи като персонаж - жертва на любовно убийство например, намерен опакован в картонен калъф като коледен подарък зад един шкаф? Не, не. Не искаше и следващият й роман да се върти около разкриване на убийство. Криминалето не трябваше да се превръща в клише, съдържащо непременно жертва и убиец, имаше и други престъпления, за които можеше да се пише. Но кои? За кои?

Фабиана се приближи до будката, за да доогледа мъжа-жена, който тъкмо плащаше цигарите си. Не, той определено не й харесваше за персонаж, не намираше у него никакво предизвикателство. Хрумна й, че мъжът може би сам знае колко е скучен и затова се опитва да привлече вниманието с необичайния си външен вид. Фабиана се сети, че тя също трябваше да си купи цигари, и застана на малката опашка до една интересна двойка. Мъжът беше дребен и слаб, с късо подстригана, прошарена, обърната назад като бодли на таралеж коса. Имаше леко изгърбен нос, който приличаше на крива пиперка върху гладко избръснатото му лице, и говореше напевно с мек глас. Жената беше доста по-млада, едрогърда, дългокоса особа, поне с една глава по-висока от него. Очите й шареха на всички посоки, сякаш се страхуваше, че ако спре да се оглежда дори за миг, щеше да пропусне нещо много важно. Двамата явно работеха заедно във фирма, която се занимаваше с финанси, защото жената не спираше да говори за курсовете на борсата, за днешната печалба от тях и за реакциите на конкурентите. Мъжът я слушаше доволен и кимаше с глава, а когато тя разви някаква идея за печеливша сделка, той видя, че Фабиана ги наблюдава, сбута я и каза тихо: "Звучи чудесно, трябва само да проверим дали е легално това, което ти се върти из главата." Жената се усети, че някой я гледа, и побърза да го увери: "Ама разбира се, че е легално, нали знаеш, ние никога не рискуваме, щом има опасност да попаднем в сива зона." Банково престъпление? Защо пък да не напише криминален роман за някакво крупно финансово престъпление? Темата за банките сега и без това занимаваше всички. Фабиана си взе кутия цигари и обърна гръб на двойката. Не, и за банково престъпление не й се пишеше, не искаше такава банална злободневна тема. Тогава за какво? За какво? Може би за някой зрелищен банков обир, в чиято основа в края на краищата щеше да се окаже, че стои най-висшият финансов шеф, чиито съучастници пък отвличат шестгодишната му дъщеря? Такъв сюжет беше предсказуем и затова твърде скучен, не си струваше изобщо да се захваща с него. Фабиана махна с ръка и се запъти към едно бистро в центъра, в което обичаше да вечеря. Ясно беше, че и тази вечер търсенията й щяха да останат напразни. Измежду лицата, които срещна, не успя да разпознае никое като свой бъдещ персонаж, не й хрумна никаква идея за сюжет, не я впечатли ни един дочут разговор.

Това, което й се случи преди няколко дни в Берлин, сигурно нямаше да се повтори. Докато разглеждаха с приятели един от позанемарените източни квартали, минаха край някаква стара кожарска фабрика, в която сега се помещаваха ателиета на все още неизвестни художници. Фабиана настоя да разгледа картините им, макар че отвън сградата изглеждаше ужасно порутена, а вътре човек се препъваше в най-различни боклуци и се задушаваше от прахоляк. Вратата на последното ателие в дъното на тъмния коридор беше отворена. Пред статива стоеше слаба руса жена и рисуваше вглъбено. По стените висяха картини на деца с невероятно изразителни лица. Очите на едно от тях приковаха Фабиана на място. Изпод небрежно прибраните коси тези очи всъщност наблюдаваха проницателно, но предразполагащо; искрено, но невярващо; огорчено, но изпълнено с надежда. Ще ми продадете ли този портрет, госпожо, попита Фабиана художничката, която чак сега ги забеляза и се стресна. Това било най-новата й творба, днес я приключила, как да я продаде веднага, самата тя още не й се е порадвала, усмихна се смутено жената. Искам да имам това дете на всяка цена, не съм виждала никога по-красноречиво говорещи детски очи... Сякаш няма да мога да си тръгна оттук без тях, впери настойчиво поглед в художничката Фабиана. Тя се стъписа. Никой досега не беше искал толкова упорито нейна творба, а тази жена дори не попита колко струва картината. Момченце ли е, или момиченце, не мога да позная, но това няма значение. Това дете ще е персонаж в бъдещия ми роман, усещам го. Нарисували сте го точно така, както би ми го продиктувало и моето въображение, затова, още като го видях, разпознах в него свой бъдещ герой, обясни Фабиана. Все още изумена, художничката продължаваше да се колебае дали да продаде картината, но когато Фабиана й предложи сума, каквато тя не бе и сънувала, жената най-накрая склони.

 

Докато вървеше между кестените по една от крайбрежните алеи, Фабиана реши да поспре и да погледа високия водоскок, който се издигаше като бял език над езерото и сякаш се опитваше да близне бавно потъмняващото юнско небе. Лугано беше наистина най-красив през лятото.

- Извинете, мога ли да Ви попитам нещо? - стресна я гласът на млад мъж, който неусетно беше застанал до нея и също съзерцаваше фонтана над езерото.

- Да? - погледна го Фабиана с любопитство.

Погледът му излъчваше свенливост, а притеснителната, почти момчешка усмивка върху силно брадясалото лице издаваше някаква непохватност, която го правеше симпатичен.

- Много ми е неудобно, но... можете ли да ми дадете малко пари - измънка младежът. - В голямо затруднение съм.

Не приличаше нито на наркоман, нито на пройдоха, нито на гамен. Беше облечен спретнато, в чисти дънки и памучна оранжева риза с къс ръкав. На Фабиана й стана интересно.

- Безработен ли сте? - попита го без заобикалки. Искаше й се да научи повече за него, не й се случваше всеки ден някой с нищо не биещ на очи младеж да я спре на улицата и да й поиска пари.

- Не - поклати глава мъжът. - Студент съм.

- Искате ли да вечеряме заедно? Пари на ръка не бих ви дала, но ако сте гладен, можем да похапнем някъде. Аз току-що се канех да тръгвам към едно бистро тук наблизо.

- Да вечеряме заедно? - учуди се на поканата младежът. - Но ние не се познаваме... - сините му очи се ококориха изпод тъмнорусия перчем.

- Защо не? - засмя се Фабиана. - Тъкмо ще ми разкажете как живеят сега студентите. Аз съм завършила отдавна.

- Ами добре тогава - той кимна учтиво. - Благодаря за поканата!

Младият мъж й се стори странен. Фабиана беше убедена, че той криеше някаква тайна, и тази мисъл развихри внезапно въображението й. Може би беше някой свръхбогаташки син, който искаше да усети как се чувстват просяците и затова си правеше експерименти с разни хора на улицата? Или пък незаконен емигрант от Източна Европа? Бохем някакъв, проиграл последните си пари на рулетка в казиното? Може пък и да беше циганин от немски говорещата част, който пребиваваше наблизо в бивак заедно с жена си, децата и още няколко цигански семейства с караваните? Във всеки случай не приличаше на измамник и Фабиана нямаше причина да се страхува от него, колкото и да беше подозрителна към непознати.

В бистрото, което Фабиана обичаше, винаги беше весело, но тази вечер цареше скука. Наоколо не се въртяха никакви улични музиканти, а дежурните посетители ги нямаше. По масите навън бяха насядали само туристи, които хапваха мълчаливо или пушеха.

- Това тук е много специално място - обясни Фабиана, докато придърпваше плетения стол. - Заради редовните му клиенти. Страхотни образи са! Има един бивш наркоман, Клаудио се казва. Вечер първо донася на гръб калъфа с китарата си, оставя го на някоя маса, а после домъква пак на гръб пияната си жена. Докато той свири и пее на хората, жена му се клатушка около масите да събира милостиня за тригодишния им син, и обяснява как музиката е помогнала на мъжа й веднъж завинаги да скъса с дрогата. Друг един, Сандро, пристига всяка вечер с опитомения си плъх и през цялото време си разговаря с него, трогателна гледка! Роня пък е една възрастна жена, която постоянно повтаря, че светът е такъв, лош, защото тя, без да иска, му е изтървала края. Упреква се, че не е изпълнила задачата си да му бъде добра майка, и затова ставали всичките злини. Приятелката й Карола непрекъснато я утешава, че така й се виждало, защото носела погрешните очила. Праща я на очен лекар, за да си смени очилата. Цяла вечер Карола се налива с бира, понеже според нея най-добри били бирените очила. Изобщо тук се събират всякакви безобидни чудаци и като си пийнат, става изключително забавно. Идвали ли сте друг път?

- Не - поклати глава мъжът. - Изглежда, работи само през лятото, има маси само навън.

- Работи през цялата година, но вътре е доста тясно, затова почти не се вижда. Освен това е за пушачи, още една причина да не се вижда много-много. Току-виж някои фанатици непушачи го потрошили. Пушите ли? - Фабиана запали цигара.

- Не - отвърна младежът. - Какво работите?

- Как да Ви кажа - смути се изведнъж Фабиана, - аз... не работя. Завършила съм библиотекарство. Работих десетина години като библиотекарка, а после...

- Ви съкратиха и сега сте без работа?! - погледна я жалостиво младият мъж. - Как тогава ме каните на вечеря? - изчерви се от неудобство той.

- Не, не са ме съкратили. Не съм безработна - засмя се Фабиана. - Живея от писане.

- Как така от писане? - недоумяваше младежът. - Какво точно пишете?

- Криминални романи - изплю камъчето Фабиана.

- Значи, криминални романи... - повтори той. - А как се казвате?

- Фабиана Бианки.

- Фффабиана Бббианки ?! Искате да кажете, че Вие сте писателката Фабиана Бианки?

- Приемете го, както искате - на свой ред поруменя Фабиана и сведе глава. Искате ли да си говорим на "ти"? Аз съм Фабиана.

- Ама Вие наистина ли искате да си говорим на "ти"? - сякаш не вярваше на ушите си младият мъж. - Аз съм Микеле. Казвам се Микеле.

Поръчаха си по една салата, пене с четири вида сирена и бутилка вино. Докато вечеряха, Микеле разказа, че учи в консерваторията последна година, специалност струнни инструменти, по-точно контрабас. Родом бил от Аскона, доскоро живеел при родителите си, но се скарал с тях, защото не можел да борави с пари и изпаднал в дългове. Отскоро живеел на квартира. Сега пак бил останал без пукнат франк. Всичките му пари отивали за хобито му - отглеждал токита, а поддръжката на животните и терариумите била скъпа.

Когато Фабиана махна на келнера, за да поиска сметката, Микеле се наведе към нея, погледна я продължително в очите и прошепна:

- Фабиана, аз... мога, ако желаеш,... ако позволиш... да ти се реванширам за вечерята... със... сещаш се, нали?

Не, не се сещала, откъде да знае какво имал предвид Микеле, нали казал, че няма никакви средства, за какво реванширане говори изобщо, зачуди се Фабиана. Можел да й се отплати за вечерята с няколко любовни часа, дори с цяла любовна нощ, поясни Микеле, това искал да й предложи.

- Секс?! Микеле, как ти хрумна такова нещо?! Ти да не си жиголо? - разсмя се на висок глас Фабиана и плесна с ръце.

- Дано не те разочаровам, но...

- Но?!

- Да, аз наистина така си помагам финансово, работя като жиголо. Ако си нямаш приятел, а ти се иска секс, можеш да ме наемеш, тарифата ми не е висока - окопити се Микеле.

- Да те наема ли?! - ококори се в първия момент Фабиана. В следващия миг тя едва не подскочи от мисълта, която я проряза като внезапно острие. Помълча като втрещена няколко секунди, а когато Микеле започна да се чуди какво става, изведнъж каза:

- Слушай, Микеле, аз наистина искам да те наема, само че не така, както си мислиш. За секс мъже много, а аз не съм остаряла толкова, че да си плащам за секс. Една жена на тридесет и осем години...

- Как тогава искаш да ме наемеш? - прекъсна я леко разочарован младият мъж. - Аз не умея да правя много други неща...

- Искам да ти предложа една сделка - сви очи Фабиана и се вторачи някъде в далечината.

- Надявам се, разбираш, че на мен ми трябват пари, Фабиана?

- На теб ти трябват пари - повтори тя, - а аз мога да ти ги давам.

Микеле я погледна въпросително. Помъчи се да разгадае по лицето й накъде бие разговорът, но Фабиана продължаваше да съзерцава с непроницаема мимика нещо, което само тя виждаше пред себе си в далечината.

- Каква сделка? - не издържа мълчанието Микеле.

- Ако ми разказваш за работата си като жиголо - отвърна като насън Фабиана.

- Ама ти сериозно ли говориш? - ококори се Микеле. - И защо те интересува толкова тази работа?

- За бъдещия ми роман. Един от персонажите ми ще бъде жиголо - изрече убедено Фабиана и след като плати сметката, подаде на Микеле петдесет франка. - Ако си съгласен така, ще се виждаме веднъж седмично, всяка сряда вечер тук.

- Съгласен съм, Фабиана! Страхотно! Няма да се наложи да продам нито едно от токитата си! - сините очи на Микеле светеха от радост и той стана от стола.

- Аз ще остана тук още малко, ти можеш да тръгваш - каза тя и извади бележника си. Искаше да опише на спокойствие бъдещия си персонаж, макар и все още да не знаеше в каква история щеше да го включи.

След като приключи, повдигна глава и видя една млада жена, която водеше лабрадора си на каишка. Доста маси наоколо бяха празни, а тя сякаш се чудеше къде да седне. Кучето пристъпваше послушно пред нея и душеше по земята. Когато жената се приближи към нейната маса, Фабиана забеляза, че в другата си ръка държеше дълга пръчка, с която почукваше по настилката. Беше сляпа, а кучето я водеше и я предпазваше от опасности. Като моя Чарли, същия закрилник, въздъхна Фабиана и стана да си ходи. Кучето се спря пред нея, а големите му, блестящи като въглени очи я загледаха любопитно. Не се стърпя, посегна към животното и го погали по главата, а то се протегна към нея. Фабиана усети влажния дъх от муцуната му около коленете си. Колко обичаше този дъх на обичлива, власата кучешка муцуна, колко й липсваше той. Откакто Чарли умря от старост, нямаше ден, в който да не се сещаше за него, макар че бяха минали вече толкова много години. Никога не помисли да си вземе ново куче, не искаше никога повече да се привързва така силно към друго животно и така болезнено да страда след смъртта му.

- Анджи, ела тук! - придърпа каишката към себе си, видимо притеснена, жената. - Извинете, кучето ми, щом си хареса някого, започва да му досажда.

- Не се притеснявайте, в никакъв случай не ми досажда. И аз имах лабрадор. Те са такива - чувствителни и любвеобилни - отвърна Фабиана, клекна до кучето и понечи отново да го погали.

- Но аз не искам да се учи така. Не искам да дава на всеки да го милва - каза раздразнено жената, докато придърпваше каишката отново към себе си. Лабрадорът веднага се подчини, пристъпи назад и застана до стопанката си. Фабиана се сбогува смутено.

Беше толкова уморена, че още щом прегърна възглавницата си, усети как започва да се унася...

 

Присъни й се Чарли, който се затича към нея през някаква отровнозелена ливада. През ливадата течеше река, мътна като сива каша, а по нея се носеше някаква детска глава с големи, изразителни очи. Тя ту се появяваше, ту потъваше във въртопа, а Фабиана крещеше: Чарли, Чарли, спаси момченцето, може да е още живо!. Казвам се Марчело, проговори изведнъж Чарли с човешки глас и както тичаше наоколо, тялото му изведнъж започна да се превръща в мъжко човешко тяло. Чарли, къде си, къде си, Чарли?, викаше безпомощно Фабиана и вцепенена от ужас, не можеше да помръдне от мястото си край реката. Казвам се Джино, отвърна вместо Чарли мъжкият глас и Фабиана видя пред себе си млад мъж с обръсната глава, безизразни очи и голо мускулесто тяло, цялото нашарено от удари с ремък. Той сякаш четеше мислите й. Трябва да стана като любимия си тукай Беос, каза мъжът, а откъм небето писнаха в дует два женски гласа: Невинен е! Момченцето, момченцето в реката!, пищеше Фабиана. Майка ми е дявол, отвърна спокойно мъжът. Фабиана понечи да хукне, но краката й сякаш се бяха вкоренили в земята. Токитата са и дяволи, и ангели, в затвора трябва да се отглеждат токита, обади се детската глава от реката. Млъквай, Франческо, ти си мъртъв, засмя се зловещо мъжът. Всички знаят убиеца. Казвам се Марчело-Джино... Чарлиии! Чарлиии!, ревеше с глас Фабиана. Казвам се Марчело-Джино, зная, че не зная кой съм, проехтя застрашаващо мъжкият глас и Фабиана скочи в леглото си от ужас.

От дете не беше й се случвало да сънува такъв кошмар. Какъв беше този Марчело? Откъде се беше появил? Какво искаше да й каже? Плувнала в пот, Фабиана стана, запали нощната лампа и отиде в банята да се наплиска с вода. След това седна отново в леглото и посегна към бележника си. Когато записа целия кошмарен сън, разбра, че беше сънувала сюжета на следващия си роман. Сега трябваше само да слуша внимателно какво имаше да й разказва Марчело.

 

 

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.06.2015, № 6 (187)

Други публикации:
Евелина Ламбрева Йекер. Казвам се Марчело. София: Рива, 2015.