Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
"LUDO ERGO SUM!"1 - ПОСТМОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И ГРАНИЦИТЕ МЕЖДУ НОРМА И ПАТОЛОГИЯ В УСЛОВИЯТА НА НЕОЛИБЕРАЛИЗМА

Евелина Ламбрева

web

"...No tears to cry no feelings left
This species has amused itself to death..."

Roger Waters, "Amused to death"

Индивидуалистичната култура на западните общества със своята себецентрираност понастоящем бива определяна като нарцистична (Лаш 1979). В този смисъл понятието "нарцисизъм" добива все по-голямо значение в постмодерното общество, слагайки своя отпечатък и върху трудовите взаимоотношения в условията на неолиберализма. То е обект на засилен научен интерес от страна на учените в областта на социалната психология и на личностовата психология.

В своята статия "Нарцисизмът - личностова вариация и личностово разстройство" Катрин Риттер и Клаас-Хинрих Ламерс правят обстоен преглед на съвременното ниво на познанията ни върху нарцисизма. Опирайки се на Глосаря на психоаналитичните термини и концепти (Речник 1967), авторите посочват, че в специализираната литература понятието "нарцисизъм" често се използва само дескриптивно, най-общо казано, в смисъла на "една концентрация на психичните интереси върху себе си". Те разглеждат явлението нарцисизъм като континуум от три степени: нарцистични личностови черти у здрави хора, нарцисизмът като личностов акцент и нарцисизмът като личностово разстройство (психопатия).

Нарцисизмът като личностово измерение, нарцистични личностови черти у здрави хора

Здравият човек с нарцистични черти притежава висока екстроверсия, ограничена поносимост, положителна себепреценка и негативна оценка за други хора (Полхъс 2001). Риттер и Ламерс изтъкват, че лекото себенадценяване се среща много често у човека и е здрава личностова особеност, тъй като повишената себеоценка окуражава и улеснява индивида при вземането на трудни решения, изпълнението на тежки задачи или преориентирането му към нови активности (Тейлър, Браун 1988; Милър 1983). Така нарцистичните черти са едни от най-значимите ресурси в човешката регулация на чувството за собствена цена. Здравият нарцисист показва стабилно чувство за себезначимост, емоции като гордост и способност да се вчувства в другия. Същевременно той е способен да зачита и собствените си желания и потребности. Някои автори (Морф, Родевалт 2001) говорят в този смисъл дори за социална интелигентност, тъй като нормалните личности със средно изразена нарцистичност притежават способността да извличат от изискванията към тях оптимална или максимална полза.

Нарцисизмът като личностова акцентуация

Градацията на нормалната нарцистична личностова вариация, съчетана с емоционална студенина и доминантно агресивно поведение в междучовешките взаимоотношения се описва като нарцистична личностова акцентуация или субсиндромално нарцистично личностово разстройство. Тя се среща както в клиничните популации, така и при здрави хора.

Еднозначна патология в смисъла на нарцистично личностово разстройство е налице едва тогава, когато нарцистичните черти предизвикват страдание, накърняват способността за справяне с живота и са налице необходимите критерии по DSM IV (Психиатрична Асоциация. Диагностичен и Статистически Мануал на психичните разстройства, четвърта ревизия).

Нарцисизмът като личностово разстройство

Диагностични критерии по DSM IV: Дълбоко втвърдени представи за грандиозност (във фантазията или в поведението), потребност от постоянно възхищение и липса на емпатия. Началото на разстройството лежи в ранната зряла възраст и се проявява в различни ситуации. За да баде поставена диагнозата, трябва да са изпълнени минимум пет от следните критерии:

  1. Индивидът има грандиозно чувство за собствената си значимост (например преувеличава собствените си постижения и таланти; има очаквания да бъде признат като превъзходен, без да е вложил необходимия за това труд).

  2. Обладан е от фантазии за безграничен успех, власт, блясък, красота или идеална любов.

  3. Вярва, че е нещо изключително, неповторимо, че може да бъде разбран само от много избрани и видни личности (или институции) и че може да общува само с тях.

  4. Изисква прекомерно възхищение от обкръжението си.

  5. Показва претенциозно мислене, т.е. преувеличени очаквания да бъде третиран с предпочитания или автоматично съгласие с изискванията му.

  6. Държи се използвачески в междучовешките си отношения, т.е. извлича полза от другите за постигане единствено на собствените си цели.

  7. Показва липса на емпатия, не проявява желание да признава чувствата и потребностите на другите и да се идентифицира с тях.

  8. Често сам е завистлив или вярва, че другите му завиждат.

  9. Показва арогантно, надменно поведение или нагласи.

В своята книга "Нарцисисти, егомани, психопати в управленческия етаж" швейцарският психиатър-психоаналитик Герхард Дамманн (2007) изтъква, че някои личностови черти, които могат да варират от тежко нарцистични до психопатни, благоприятстват икономическата предприемаческа кариера. Той посочва следните белези, които дори представляват "селекционни предимства" в една такава карирера:

  • повърхностен чар;

  • преувеличено чувство за собствена цена;

  • тенденция към себенадценяване;

  • харизматични черти;

  • пристрастеност в трудовото поведение;

  • потребност от непрестанна стимулация и постоянен глад за възбуждане въз основа на тенденцията към бързо изпадане в скука;

  • способност към направляване, въздействие и манипулация на околните;

  • липса на чувство за вина до склонност към лъжа;

  • повърхностност на чувствата и поради това неспособност за обвързване и изпитване на лоялност;

  • емоционална студенина, липсваща емпатия (способност за вчувстване в другия);

  • готовност за поемане на риск;

  • отказ от отговорност за собственото поведение;

  • голяма вътрешна "подвижност" въз основа на липсващи реални обвързаности и идентичности.

От изложеното добиваме впечатлението, че белезите на нагласите и поведението, които DSM IV постулира като научни критерии за поставянето на диагнозата "Нарцистично личностово разстройство", са желани качества на индивида, благоприятстващи издигането му в икономическата кариера при неолибералните трудови взаимоотношения. Близко до ума е, че патологично-нарцистични личности в управленческите етажи ще се водят единствено от интересите си за максимална печалба. Такива ръководители ще целят краткосрочни ползи и няма да се интересуват от евентуални загуби в дългосрочен план, сварзани най-вече с междучовешките взаимоотношения (Морф, Родевалт 2001).

Последиците, свързани с условията на новия капитализъм, с изискванията на работодателите към работонаемателите в трудовия неолиберален свят занимават и американския социолог Ричард Зенет в книгата му "Гъвкавият човек". Зенет посочва, че човешкото поведение по същество е програмирано за стабилни социални контакти, които понастоящем биват непрестанно застрашавани и подкопавани от новите трудови условия. От работонаемателя се изисква да бъде изключително подвижен и да бъде готов във всеки един момент да потегли натам, накъдето има за него работа. Изграждането на трайни приятелства, поддържането на стабилни социални контакти и връзки става невъзможно. Последиците са обезкореняване, осиротяване, социална изолация и отчуждение. Модерният трудов свят според Зенет представлява съвкупност от проекти, в които обаче липсва отъждествяването на изпълнителите им с тях. Тук "гъвкавостта" се изразява и в отчуждение към собствената дейност, защото проектите, върху които се работи в екип, придобиват огромни измерения, прегледността изчезва, всеки е съвсем тясно концентриран върху моментната си задача, без да вижда връзката й с цялото.

Гъвкавия човек в книгата си Зенет описва като податлив Аз, колаж от фрагменти, който постоянно се променя, който се отваря непрестанно за нови преживявания - това са психологическите условия, които отговарят на краткосрочния, несигурен трудов опит, на гъвкавите институции и постоянния риск.

В статията си "Субектът в постмодерността - между мултифрения и грижа за себе си" (2003) професор Хайнер Койп от катедрата по психология на Университета в Мюнхен заостря вниманието ни върху някои много тревожни актуални тенденции в глобализираното общество. Той изтъква, че ...социологически анализи на настоящето показват драматични обществени промени, които имат последици върху справянето с ежедневието и изграждането на идентичността на субектите. В противоречие с тържествените неолиберални обещания за безгранично много нови шансове сериозните интерпретации на настоящето описват един амбивалентен процес, който далеч не приобщава положително всички обществени групи, напротив, по-скоро повишава опасността от изключване от обществото. Хора, които не отговарят на новите изисквания за свръхподвижност, мобилност и всестранен фитнес, са особено засегнати от процеса на изключване. С право се поставя въпросът, дали тези изисквания от своя страна не действат разрушително върху човешката личност.

Койп изтъква, че кризата на Модерността и свързаният с нея край на еднозначността съдържа шансове за превъзмогването на ригидните шаблони за нормалност и отваря потенциал за плуралистични житейски концепции.

Сред представите, които претърпяват тотален прелом в Постмодерността, е представата, свързана с понятието "идентичност". Психоаналитикът Ерик Ериксон (1974) определя чувството за идентичност в смисъла на акумулираното доверие в нашата способност да запазим у себе си единството и приемствеността, с които ни виждат другите (Рьослер 2008). Според Ериксон идентичността има две компоненти - личността, която смятаме, че сме, и личността, за която ни смятат другите. Чувството за идентичност ни дава отговор на въпроса "Кой съм аз?". Идентичността се формира в юношеската възраст, изграждането й завършва с настъпването на ранната зряла възраст и така тя остава постоянна и непроменяема до края на живота.

Кристиан Рьослер изтъква, че променените условия в постмодерното общество поставят под въпрос концепцията на Ериксон за идентичността, тъй като в Постмодерността свързващата сила на традиция, религия, принадлежност към дадена социална група е загубила своето значение. Според Роб Уитли (2008) постмодерният човек е напълно изтръгнат от традиционните институции като голямото семейство, религиозните конгрегации, профсъюзите, местните съобщества. Той е свободен да създава и изгражда своята идентичност както му харесва, той е "дизайнер на собствения си живот". Този процес социолозите наричат "индивидуализация" (Бергер, Лукман 1996). Същевременно обаче постмодерният човек е изправен пред непосилната трудност на огромния избор от възможности за идентичност като например възможни начини и форми на живот, житейски философии, възможности за обличане, за себеизразяване и др. Този процес бива наричан "плурализация". В хода на културната комуникация на тези плурализирани избори на идентичност решаваща роля играят медиите и така те стават основни посредници при изграждането на идентичност(и). Индивидуализацията и плурализацията предизвикват, разбира се, огромни загуби в единството и предсказуемостта на преливащите една в друга идентичности. Днес идентичността се разбира като полицентрична - дори фрагментирана - като кърпена, или “патчуърк идентичност". Изхождайки от тази гледна точка, личността вече е съвкупност от множество частични личности и частични идентичности (Герген, Герген 1987). Кенет Герген, виден американски социален психолог, въвежда понятието "мултифрения". Той обяснява мултифренията така: С "мултифрения" исках да опиша настоящия ни опит, че ние ставаме все повече част от една нарастваща мрежа от връзки, от директни междучовешки, но и от електронни, и такива от "втора ръка". Върху нас връхлита едно страшно бързо нарастващо многообразие от желания, опции, възможности, задължения и ценности. И ние трябва да живеем с това, че много неща са безкрайно противоречиви. Това ново съзнание би могло да бъде предшественик на един по-висш, по-добре развит начин да живеем като хора с междучовешки взаимоотношения. Ние разпознаваме напразността на "автономията" и границите на логическата свързаност и постепенно се научаваме да ценим това, какво означава да бъдеш част от многообразието на различни смислови системи, които ни свързват помежду ни.

Тази мисъл на Герген бива бързо приета от стратезите на постмодерните пазарни идеологии. За Герген се смята, че той притежава невероятната способност да попива бързо различни съвременни течения и културни промени и да създава от тях пазарни стратегии: той наблюдава, че Аз-ът на западния човек се размножава и вижда в това размножение голям шанс за една нова офанзива на съзнанието в европейските предприятия. Според неговата теория, колкото повече Аз-ове съществуват, толкова повече съзнание би могло да бъде представено и колкото повече съзнание съществува, толкова повече комплексност би могла да бъде превъзмогната. Това, което в професионалните психиатрични кръгове се описва като Бордерлайн-синдром, Герген го вижда в светлината на една плурализация на Аз-а и плурализация на съзнанието, които смята за "еволюционна необходимост".

Следователно възникват много Аз-ове у една и съща личност. Това е новият тренд. И за него съществува вече специализирано понятие: мултифрения... предизвикателство и шанс за идния пазарен мениджмънт. Герген прогнозира също, че мултифренният Аз все повече ще прониква в сектора на консумацията и че скоро ще имаме налице и преобладаващо мултифренни потребители.

Тук вече особено назрява въпросът за границите между нормалност и психопатологично отклонение в постмодерното общество. От изложеното дотук става очевидно, че е налице тенденция към заличаване на тези граници.

Според Роб Уитли (2008) откъсването на индивида от неговите обичайни свързващи структури дестабилизира т.нар. "онтологична сигурност", която се разбира като силно усещане за постоянство, благонадеждност и последователност в материалните, социални и културни условия на всекидневния живот. Тази сигурност се счита за предшественик на общото психическо благосъстояние.

Хайнер Койп изтъква, че съвременният човек трябва постоянно да превключва от една ситуация в друга, при това става дума за коренно различни ситуации, в които се изискват различни, понякога взимноизключващи се части на личността. Тази реалност се нуждае от субекти, които могат да живеят в различни роли и идентичности, без да изпадат в състояние на обърканост. Койп цитира Джереми Рифкин с неговата метафора за "протеистичната личност". Метафората се опира на бог Протей от гръцката митология. Според мита той е можел игриво да приема всякаква форма или роля, но е трябвало да заплати затова екзистенциална цена: да не може да намери себе си никога. Протеистичната личност на Рифкин и Гъвкавият човек на Зенет стават норма в условията на неолиберализма - човекът в новия капитализъм трябва постоянно да се приспособява към променящи се обкръжения и нови условия, да има постоянен достъп до информации, пазари, лобита и сцени. Обществената диагноза на Рифкин за настоящето звучи така: Основен белег на Постмодерността е лекомислената игра, докато Модерността се отличаваше с трудолюбие. В една система, в която работата заемаше основно място, продукцията беше операционалната парадигма и собствеността представяше нейните плодове. В един свят, който се подрежда около играта, властва представлението и достъпът до преживявания става цел на човешкото действие. В епохата на достъпа, в която се пишат сценарии, разказват се истории и се инсценират фантазии, е от второстепенно значение да се произвеждат и разменят неща, да се акумулира собственост (Рифкин 2000). За индивидите от постмодерното общество на забавленията и преживяванията Рифкин казва: Всички търсят игра и забава.

Уитли, цитирайки Кушмен, смята, че процесите на разединение водят до създаването на един "празен селф", който е един от отличителните белези на постмодерното общество - селф2, лишен от значимо съдържание и връзки, запълнен с консуматорство.

Светът, в който се инсценира постмодерната игра, прилича на карнавал: в него всичко е повърхностно, мимолетно, преходно, бегло, несериозно, необвързващо. Сменят се маска след маска, роля след роля, костюм след костюм, сценарий след сценарий. Играта на Homo ludens e безотговорна, но безгрижна ли е тя?

Логично си задаваме въпроса: за инфантилизъм на обществото ли става дума, или за регресия на едно възрастово по-ранно стъпало, за връщане към едно по-ниско възрастово ниво? Припомняме, че от гледна точка на психоанализата под регресия се разбира несъзнаван защитен психически механизъм, който възрастният индивид несъзнавано включва, когато действителността му стане непоносимо фрустрираща и той не е в състояние да се справи с фрустрацията, или когато изпадне във вътрешни конфликти, които не е способен да разреши. В този смисъл регресията се превръща в авариен изход, в спасително бягство от непоносимата реалност. Като всеки психически защитен механизъм, така и регресията представлява несъзнаван опит за минимализиране на страха, за постигане на чувство за сигурност и за запазване на психическото равновесие.

От казаното дотук е повече от ясно, че са налице достатъчно основания да приемем, че постмодерната игривост носи регресивен характер. Както изтъква Роб Уитли в статията си "Постмодерност и психично здраве" (2008), рискът и непредсказуемостта са обичайните условия в Постмодерността. На супраиндивидуално ниво рискът и непредсказуемостта се свързват с природни катастрофи (за пример авторът сочи Чернобилската авария), с икономическа нестабилност (банковата и финансова криза, борсовия срив) и с тероризъм (събитията от 9.11.2001 г.). На индивидуално ниво тези явления будят асоциация с потенциална безработица, финансова несигурност и брачни кризи. Тези тревожни реалности непрекъснато нахлуват у човека чрез медиите - телевизия, радио, вестници, книги, научни проучвания, интернет. Така осиротелият постмодерен индивид е изложен на нескончаем страх за утрешния ден, безпокойство и тревожност. Чрез индивидуализацията си той се губи самотен в непредсказуемия океан на Постмодерността, където непрестанно го връхлитат цунамита от тревожна информация за рискове, несигурност и опасности да бъде изхвърлен през борда.

Парис (2004) обяснява увеличаването на зависимостите от субстанции, нарастването на личностовите разстройства (психопатии) и произтичащите от тях парасуицидални поведения3 в Западните общества с разпада на социалните връзки и флуидността на социалните роли, особено при младите. Повишеният индивидуализъм се свързва и с размера на реалните самоубийства, като те са много по-чести при хора, които живеят сами, отколкото при хора, които са приютени в някаква общност. Така постмодерната индивидуализация се приема като рисков фактор за различни психиатрични болестни явления като депресии, самоубийства, страхово-тревожни състояния.

Постмодерният човек живее в "робството на свободата" (Шварц 2000) и в мъките на безпределния си избор. В опита си за бягство от оковите на прекомерната свобода, на вътрешната празнота и отчаянието си той прибягва към екстремистки политики, натрапливо консуматорство и сексуални девиации. За да се самосъхрани и оцелее, той се оттегля нарцистично към себе си, концентрирайки интереса си в себелюбието.

В това отношение възможностите за себеизразяване, които му дава интернет, са действително безгранични. Така неговите връзки и междучовешки взаимоотношения стават постепенно предимно виртуални и се изживяват чрез скайп, фейсбук, май спейс, секънд лайф и други непрестанно възникващи нови електронни форми за общуване. Той заживява необвързващо, незастрашено и анонимно в чатове, форуми, блогове, които му дават безкрайна възможност да се себеинсценира, да изживява фрагменти от личността си, свързани с желанията и копнежите си, и да се показва такъв, какъвто би желал да го виждат другите. Желаните инсценирани идентичности печелят понякога дори публичност и слава. Постмодерният човек е все по-гладен за контакти и все по-неспособен за трайни реални връзки, защото се страхува от обвързване и ангажименти, от поемане на отговорност. Той се превръща в обектофил, който обича компютъра си като партньор и се впуска с него в дълбините на интернет порнографията, мастурбирайки натрапливо пред монитора. Нарцистичната регресия го тласка към забранени зони като консумацията на детска порнография, порнография с животни, порнография с консенсуално насилие и реални изнасилвания. Той се идентифицира и с палача, и с жертвата, тотално загубил ориентация кой е всъщност.

Постмодерният нарцисизъм е медиализиран, т.е. той търси и намира изява чрез медиите. Микрофонът, телевизионният екран, мониторът на компютъра са нарцистичното огледало, заменили майчиното лице от детството. Това майчино лице, което е излъчвало признание, одобрение, възхита всеки път, когато детето е обръщало поглед към него, е изчезнало от живота на възрастния, а копнежът по родителско признание, особено ако не е бил удовлетворен в детството, се засилва и бива проектиран върху екрани и публика. Това е нарцисизмът, който разпознаваме в артиста травестит, приемащ онази идентичност, която изискват от него спонсорите му; в застаряващия денди - политик, бизнесмен, журналист, писател, подлагащ се периодично на лифтинг, блийчинг, фотоподмладяващи процедури и липосукция, за да остане вечно млад и будещ възхита дори в собствените си очи; на залязващата медийна звезда, която започва да продава интимността си, пишейки похотливи романи, само и само да се задържи за още миг на сцената; в аноректичната манекенка, постоянно недоволстваща от тялото си и подлагаща го на оперативни корекции според последната дума на естетичната пластична хирургия; в невротични писателски крясъци, издигащи омразата в апотеоз пред литературни критици, изпаднали в състояние на духовен оргазъм от литературния dirty talk4.

Има нещо много символично за цялото постмодерно нарцистично общество в начина, по който загива холивудският актьор Дейвид Карадайн. Той умира в резултат на причинен от самия него нещастен случай - самоудушава се в любовна садо-мазохистична игра сам със себе си в хотелска стая в Банкок. Този случай е показателен за това, как би могло да изглежда бъдещето на постмодерния човек: сам, в гардероба си или пред компютъра, улисан в нарцистична автоеротична игра с множеството си идентичности, загиващ неусетно в екстаза на експеримента с поредния пазарен хит. Или казано с думите на Роджър Уотърс, станали заглавие на един от прекрасните му музикални албуми, "Amused to death" ("Забавлявал се до смърт"). Ако не съумее да изгради и да се приюти в едно гражданско общество, даващо отпор на всякакви злокачествени нарцисисти, егомани и психопати в управленческите върхове на неолибералната епоха, които диктуват неговия "избор". Една важна предпоставка за изграждането на такава стена срещу враждебния неолиберален ред е налице - засилващият се копнеж на човека да бъде вкоренен и интегриран в общност, e отново осезаем. Този феномен, възникнал непредвидено, се явява една неочаквана и благоприятна последица от неолибералния капитализъм.

08.06.2009
Holzhäusern

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. "Играя, значи съм." - перифраза на мисълта на философа Рене Декарт "Cogito ergo sum" - "Мисля, значи съм". [обратно]

2. Понятието е използвано в смисъла на аналитичната психология на Карл-Густав Юнг. Юнг описва Селфа като "непознаваема, трансцендентна "среда" (ядро, център) на личността, която, ако се изразим символно, колкото и парадоксално да звучи, обхваща и една периферия с много силна интензивност, т.е. притежаваща изключително мощно излъчване." Този "център" и неговият "обхват от периферия" Юнг нарича Селф и го смята за мястото на произход на Аз-а (Джакоби 1971). "…Както несъзнаваното, така и Селфът е априори това, което е налице и от което произхожда Аз-ът..." (Jung, цит. по Джакоби 1971). Той е несъзнаваният фундамент, чийто експонент в съзнанието е Аз-ът. Символи на Селфа като обединяващата всичко цялост според Юнг се срещат у всички култури. Като примери той посочва Yin и Yang, Shiva и Shakti, слънцето и луната, хермафродита, камък, топка, животно, "космически човек" и най-вече Мандала. Юнг вижда Селфа и като "Архетип на Божия образ", като "огледален образ на Бога в човешката душа". [обратно]

3. Неуспешен опит за самоубийство като вид апел към обкръжението. [обратно]

4. "Мръсно говорене", сексуална практика за повишаване на възбудата по време на секс чрез произнасяне на мръсни думи и изрази. Терминът тук е използван в преносен смисъл. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Американска 2003: American Psychiatric Association. Diagnostisches und Statististisches Manual Psychischer Störungen - DSM - IV - TR. Göttingen, Bern, Toronto, Seatel: Hoegrefe, 2003.

Бергер, Лукман 1996: Berger, P., Luckmann, T. Modernitat, Pluralismus und Sinnkrise: die Orientierung des modernen Menschen. Gutersloh: Bertelsmann, 1996.

Герген, Герген 1987: Gergen, K. J., Gergen, M. M. The self in temporal perspective. // Life-span Perspectives and Social Psychology. Ed. R. P. Abeles. London: Erlbaum, 1987.

Дамманн 2007: Dammann, G. Narzissten, Egomanen, Psychopathen in der Führungsetage. Bern Stuttgart Wien: Haupt, 2007.

Джакоби 1971: Jacobi, J. Der Weg zur Individuation, Walter, Olten. 1971.

Ериксон 1974: Erikson, E. H. Dimensions of a New Identity. New York: Norton, 1974.

Ериксон 1992: Erikson, E. H. Kindheit und Gesellschaft. 11 veranderte Auflage. Stuttgart: Klett-Cotta, 1992.

Зенет 1998: Sennett, R. Der flexible Mensch. Die Kultur des neuen Kapitalismus. Berlin: Siedler, 1998.

Интервю 1994: Interview with с Gergen, K. // Psychologie heute, october 1994, p. 36.

Койп 2003: Keupp, H. Das Subjekt in der Postmoderne - zwischen Multiphrenie und Selbstsorge. // Psychiatrische Praxis, 2003, 30 (S1), pp. 3-13.

Лаш 1979: Lasch, C. The culture of narcissism: American Life in an Age of Diminishing Expectations. London, New York: W. W. Norton & Co, 1979.

Милър 1983: Miller, A. Das Drama des begabten Kindes und die Suche nach dem wahren Selbst. Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1983.

Морф, Родевалт 2001: Morf, C. C., Rhodewalt, F. Unravelling the paradoxes of narcissism: A dynamic self- regulatory processing model. // Psychological Inquiry, Issue 4 January 2001, vol. 12, pp. 177-196.

Парис 2004: Paris, J. Sociocultural factors in the treatment of personality disorders. // Handbook of personality disorders: Theory and Practice. Magnavita, J. J. (editor). Hoboken, NJ: Wiley, John & Sons, Incorporated, 2004, pp. 135-147.

Полхъс 2001: Paulhus, D. I. Normal narcissism: Two minimalist accounts. // Psychological Inquiry, 2001, vol. 12, pp. 228-230.

Речник 1967: A Glossary of Psychoanalytic Terms and concepts. Moore, B. E., Fine, D. (Editors). New York: American Psychoanalytic Association, 1967.

Риттер, Ламерс 2007: Ritter, K. Lammers, C. H. Narzissmus. Persönlichkeitsvariable und Persönlichkeitsstörung. // Psychother Psych Med 2007, vol. 57, pp. 53-60.

Рифкин 2000: Rifkin, J. Access. Das Verschwinden des Eigentums. Frankfurt: Campus, 2000.

Рьослер 2008: Roesler, C. The self in cyberspace. Identity formation in postmodern societies and Jung’s Self as an objective psyche. // Journal of Analytical Psychology, 2008, vol. 53, pp. 421-436.

Тейлър, Браун 1988: Taylor, S. E., Brown, J. D. Illusion and well-being: A social-psychological perspective on mental health. // Psychological Bulletin, 1988, vol. 103, pp. 193-210.

Уитли 2008: Whitley, Rob. Postmodernity and mental Health. // Harvard Review of Psychiatry, November-December 2008, vol. 16, No 6, pp. 352-364.

Шварц 2000: Schwarz, B. Selfdetermination: the tyranny of freedom. // American Psychologist, 2000, vol. 55, pp. 79-88.

 

 

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.07.2009, № 7 (116)