КНИГАТА

Евелина Ламбрева

web

"Ех, не мога да ти се начудя..." - прошумоля Книгата във вътрешния джоб на палтото й. Авторката вдигна яката си, зарови брадичка още по-дълбоко във вълнения шал и погледна часовника си. Беше изминал вече половин час от уреченото време. Площадчето пред Издателството беше притихнало, сгушено между старинните къщи в студа на ледовитата вечер. Прозорците на отсрещните жилища приличаха на безброй очи с шарени очила и сякаш наблюдаваха скришом какво става по тесните улички, разперили се като пръсти на светеща длан. Предалпийският град се подготвяше за Коледа. Елхички трептяха празнично пременени пред околните магазинчета, над фризьорския салон пресвяткваха разноцветни електрически гирлянди, а запотените стъкла на италианския ресторант отсреща сякаш се бяха зачервили от вино и веселие...

Беше много студено. Температурите бяха паднали сигурно на повече от минус десет градуса. Авторката стоеше, пристъпваше от крак на крак, за да се постопли и продължаваше търпеливо да чака Издателката, която все още не се появяваше отникъде.

"Не, определено не те разбирам... - промълви Книгата от топлото си убежище, - само на двеста метра оттук имаш голям уютен кабинет, престижно работно място, признание... Защо стоиш тук и чакаш?... Приличаш ми на проститутка, която е тръгнала да предлага душата си някому в най-големия студ, а този някой май не знае дали изобщо я иска?!"

"Е-е-е-е, хайде, недей така сега и ти - усмихна се скрито Авторката. - Как проститутка?! Ти си хубава книга, искам да те покажа и тук на всички, точно такава, каквато си - затова те и преведох сама. Освен това Издателката е също с балкански корени и ще ни почувства още по-истински от другите тук... Забавила се била малко, ами случва се, ето, сега ще й звънна..."

Набра номера на мобилния телефон. Никой не вдигна.

"Хмммм" - прошепна книгата.

"Ще опитам пак..." - каза авторката и звънна повторно, този път много продължително.

- Митрович! - чу се изведнъж от другата страна.

- Добър вечер, госпожо! Обажда ви се Емилия Горчева, имахме уговорка да се срещнем тази вечер в издателството ви и да говорим за моята книга...

- А, вие ли сте? Да. Ами елате след двадесет минути в ресторант "Стария дъб", не е далеч от издателството, ще го намерите лесно по пътя за Университета.

- Добре, госпожо, благодаря! Тръгвам...

"Сега пък в ресторант... - започна да негодува книгата. - Става все по-абсурдно... Ех, Емилия, защо ти трябват такива приключения? Нали ме издадоха в България, нали ми се радваха твоите почитатели, нали празнувахме премиери. Не ти ли стигна?! Защо трябва да излизам и тук? Аз съм си българска книга и се притеснявам да звуча на немски език. Какво искаш постоянно и от двете ни?!"

"Казах ти вече: ти си хубава книга и искам да те представя навсякъде, защото те обичам" - вирна глава Авторката и влезе в ресторант "Стария дъб".

След малко се появи и Издателката. С дребничкия си ръст и с пискливия си глас напомняше непораснало момиче.

- Госпожо Горчева, вашите разкази са добри, и най-важното - конкурентноспособни на литературния пазар! - каза делово Издателката.

"Боже мой, Емилия, мен вече ме превърнаха в стока! Говори за мен, сякаш съм пералня или кафемашина" - почти изплака Книгата.

- E, вярно, на някои от вашите български герои ще бъде погледнато като на екзоти тук, но нали не сте израснала в немскоговорящия свят, разбираемо е... - засмя се фалцетно Издателката.

"Ох, сякаш ми удари плесница!... Защо нарича с такава насмешка моите деца екзоти, а, Емилия?... Не ми харесва тази жена!..." - запротестира тихичко Книгата.

- Донесох договора. Вземете го със себе си, прочетете го, помислете си и ако решите да го подпишете - заповядайте в издателството в следващите дни. Само ми се обадете предварително, за да бъда там. Работя с много автори в момента и съм постоянно в движение...

- Благодаря ви, госпожо Митрович! - двете жени стиснаха ръцете си.

- Ах, щях да забравя... - каза Издателката, - ще видите такава точка в договора. Половината от сумата по издавнето трябва да поеме авторът. Другата половина я осигурява издателят, обикновено чрез спонсори. Докато се обадят спонсорите обаче, минава доста време, особено когато става дума за нов автор. Ако желаете книгата ви да излезе по-бързо, трябва да внесете цялата сума като след намирането на спонсори тяхната половина от сумата ще ви бъде върната от издателството. По принцип ние си имаме редовни спонсори, но не мога да ви гарантирам колко бързо ще се отзоват.

- Колко е цялата сума? - попита Авторката.

- Три хиляди евро, плюс/минус десет процента. Останалите неща в договора са стандартни.

- Ще събера в най-скоро време цялата сума и ще я внеса! - решително каза Авторката.

"Ти си полудяла! Спри се, моля те, Емилия!" - прошепна Книгата.

- Така е най-добре! - усмихна се Издателката. - Няма страшно, спонсорите не са проблем, само че бавно четат ръкописи, защото са заети хора...

Сбогуваха се. Авторката притисна Книгата до сърцето си:

"Нали ти казах! Ето, както виждаш, всичко е наред!"

"Ще видим..." - отвърна Книгата.

В началото на новата година договорът беше подписан и необходимата сума преведена. Немското издание трябваше да излезе в началото на пролетта.

В средата на април се обади Издателката:

- Госпожо Горчева, много се извинявам, но книгата ви мъничко ще се забави... Разболя се художничката ми, ще отсъства продължително време и трябваше да й намеря заместничка. Заместничката вече започна работа, но нали знаете, докато свикне, минава време... Мога ли да ви помоля за отсрочка от най-много един месец?

- Но разбира се, госпожо Митрович, иска ли питане? Аз не бързам за никъде, бъдете спокойна, имате пълното ми разбиране!

- Благодаря ви! Много сте мила...

В края на май позвъни Авторката.

- Всичко е наред - каза Издателката, - художничката работи с пълни обороти по книгата ви. Скоро ще ви изпратя корицата...

В началото на юли корицата наистина пристигна и Авторката ахна от възхита:

- Но тя е просто прекрасна, цветовете й напълно съответстват на съдържанието!

"Ето виж, тази ще бъде немската ти дреха. По нищо не отстъпва на българската!" - каза закачливо Авторката и сложи корицата до Книгата.

"Хубава е наистина - промълви Книгата, - но аз още не съм я облякла..."

"Ще я облечеш скоро, много скоро!" - прегърна я Авторката и веднага се обади на Издателката.

- Значи, да влиза за печат? - попита Издателката.

- Да, имате пълното ми съгласие! - отговори развълнувано Авторката. - А кога да я очакваме, кога ще излезе?

- Предполагам до две-три седмици, ако не се случи нещо в последния момент... Ще ви се обадя!

"Ако не се случи нещо в последния момент?" - плахо повтори Книгата, преди Авторката да я сложи в чантата си и да потегли към летището за лятната си отпуска.

Във втората седмица от отпуската Книгата плахо попита:

"Няма ли да звъннеш на Издателката?"

"Хмм, добре!" - посегна към телефона Авторката.

Никой не вдигна. Нито през следващите дни. Нито през следващите седмици...

Най-накрая, към средата на септември, се чу познатото пискливо:

- Митрович!

- Здравейте, госпожо Митрович! Обаждам се да попитам как стоят нещата около книгата ми. Излезе ли от печат? - изрече притеснено Авторката.

- Не, не е излязла още, госпожо Горчева, печатат я в момента - спокойно отвърна Издателката. Ами, как да ви кажа... Изпратих я в печатницата, както се разбрахме тогава, но я върнаха - художничката била направила нескопосано файловете и в печатницата не могли да ги отворят. Трябваше после да се прави всичко наново.

"Ех, Емилия, Емилия...!" - въздъхна Книгата.

- Къде е ръкописът ми сега? - преглътна сухо Авторката.

- Как къде, ами в печатницата, разбира се! Изпратих я повторно в средата на август...

- Значи тогава всеки момент трябва вече да излезе?

- Ще ви се обадя до края на седмицата, като говоря с печатницата. Хайде да се видим другата седмица и да поговорим за премиерата, да отидем заедно да видим залата в Малкия театър, където смятам да направим представянето - предложи Издателката.

Срещнаха се, както се бяха уговорили. Тръгнаха пеш към театъра.

- Успяхте ли да говорите с печатницата? - попита Авторката.

- Да, говорих - отвърна безучастно Издателката.

- Какво ви казаха? Кога ще излезе книгата ми? - погледна я с очакване Авторката.

- Не можаха да ми кажат точно кога. Печатат я... Не обичат да ги притесняват, когато работят усърдно...

- Но в какви срокове излиза тук една книга, щом веднъж е влязла в печатницата?

- Зависи. Понякога са необходими от четири до осем седмици.

- Но това са два месеца! - извика Авторката.

- Защо нервничите, моля ви? Досега бяхте търпелива, какво ви стана изведнъж? Отпечатването на книгата е мой ангажимент, моя отговорност, не ваша! Оставете тези неща на мен, те не са ваша работа! - ядоса се на свой ред Издателката.

Двете жени спряха по средата на улицата. Гледаха се, но сякаш не се виждаха. Говореха възбудено, но думите на никоя от тях не достигаше до другата.

- Не искам на премиерата си да чета от ръкопис и гостите ми да не могат да си купят книга!

- Какво лошо има в това? Гостите могат да се нанесат в списък и аз да им изпратя впоследствие книгата! Не е задължително да е излязла, за да й направим премиера.

- Но аз не съм съгласна на такъв вариант! - разпали се още повече Авторката

- Тук аз решавам, не вие! Аз съм издателката, аз разпореждам!

- Зная! - стисна зъби Авторката.

- Мислех ви за по-търпелива! - каза с насмешка Издателката. - Знаете ли какво, хайде, като излезе книгата ви, да приключим отношения и да не работим повече заедно?

- Да, това би било най-доброто решение и за двете страни! И аз нямам повече желание да работя с вас! - погледна я гордо Авторката.

"Крайно време беше, Емилия, крайно време беше! Спомняш ли си колко отдавна ти казах, че не харесвам тази жена...? - каза Книгата. - Кога най-после ще се научиш да не приемаш всичко за чиста монета? Колко пъти още ще трябва да скочиш към слънцето, да паднеш, да удариш душата си до синьо, да затвориш прозореца си, за да се спасиш и после отново да скочиш до следващото падане? Защо пак и пак отваряш широко вратите на душата си? И на кого ги отваряш?" - плачеше Книгата.

- Вие си позволявате да говорите така с мен?! - възмути се Издателката. - Тогава няма да дойда на премиерата ви!

- Както желаете! - впи поглед в нея Авторката. - Тогава няма да има и премиера! Слабо ме интересува дори дали ще разпространите книгата ми. Просто не ми пука!

Обърна се и тръгна. Прибра се вкъщи. Не можеше да си намери място от обида и омерзение. Не затвори очи цяла нощ. В тишината на нощта на нощното шкафче тихо ридаеше Кигата...

На другия ден реши да сложи край на тягостното очакване. Влезе в интернет и откри телефонния номер на печатницата в Германия. Позвъни.

- Печатница "Шарен свят", на телефона Ерика Линден, добър ден! - представи се дружелюбен глас.

- Добър ден, госпожо! Казвам се Емилия Горчева. Сборникът ми с разкази в момента се печата във вашата печатница. Можете ли да ми кажете кога точно ще излезе, понеже много се вълнувам?...

- Как казахте, че се казвате?

- Емилия Горчева! А книгата ми е озаглавена "Къси съединения"...

- Съжалявам, госпожо, няма такъв ръкопис заложен при нас!

- Не може да бъде! Бихте ли проверили по-обстойно?!

- Такъв ръкопис никога не е постъпвал при нас. Много съжалявам, че трябва така да ви разочаровам...

Авторката не можеше да повярва на ушите си. Значи ръкописът й не бе влязъл въобще за печат?!

Реши да се поразсее от връхлитащите я едно след друго съмнения, подозрения, безсилие, недоумение, ярост. Отиде до пощата да получи препоръчаното писмо, което нейна приятелка й беше изпратила. Взе пратката и отиде в парка. Подпря се на някакъв стар клен в една странична, пообезлюдена алея. Отвори големия плик и от него изпадна книга. "Естер ми е пратила нещо интересно за четене! Разкази някакви..." - усмихна се Авторката и я отвори. Вътре намери и картичка с кратка бележка: "Съжалявам, мила, но не мога да ти го спестя! Бъди силна!... С обич: Естер..."

На корицата се мъдреше някакво чуждо име, вътре - непознати заглавия... Седна на една пейка и се зачете... Колкото повече четеше, толкова повече застиваше във вцепенение - сюжетите й бяха познати, до болка познати, изстрадани в срещи и наблюдения, във фантазията и страховете й, макар и с леко подправен смисъл. Българските герои, които щяха "тук" да бъдат приемани като екзоти вече носеха чужди имена, говореха изискано и умерено, а балканските градчета и селца, в които се развиваха действията се бяха превърнали в алпийски... От гърба на корицата се усмихваше нехайно някоя си Дуня Тервич с посланието: "Уважаема читателко, уважаеми читателю, ако някои от историите в тази книга ти се сторят необичайни или ужасни, не бързай да ги приемаш за напълно измислени. Дали ще се намериш в някоя от тях, това ще остане за мен тайна..."

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2008, № 3 (100)