ИЗ "ЗАЩОТО ГОВОРЕХМЕ НЕМСКИ"

Евелина Ламбрева

web

НОЩТА НА СМЪРТТА

Нима вчера можеше да ми мине през ума, че след няколко часа ще бъда в самолета от Цюрих за София? Че ще седя сега в този боинг като парализирана или управлявана от чужди сили марионетка, като някаква сянка на себе си и няма да зная разказва ли ми някой история, в която участвам, или всичко, което се случи през изминалата нощ, е истина. До мен мълчат мъжът ми и синът ми, всеки вглъбен в себе си. Боингът се издига все по-високо над Цюрих, долу все по-бързо отлитат назад есенни планински гори и заснежени алпийски върхове. Подреденият ми делник изчезва в облаците.

Само до преди броени часове - уютна октомврийска вечер вкъщи. В градината навън се вихри есенен вятър, който смита безразборно листата на дървета и храсти. Приспивен дъждовен звън във вечерния здрач. Сосът „Ванилия” къкри тихо на печката. Уханието му ме отнася в спомени за редките моменти на спокойствие от детството ми, когато седях до майка в малката кухня и я гледах как търпеливо биеше на ръка масления крем с ванилия за неделната торта. Прахчетата бяха опаковани в съвсем мънички шумолящи хартийки. След като майка изсипеше съдържанието им върху захарта и маслото, пъхваше по някоя празна опаковчица в пазвата си, за да мирише и там на ванилия. Докато чакахме да се изпече блатът на тортата, седях на коленете й, гъделичках я, тя се съпротивляваше, а аз се забавлявах от шумоленето на пакетчето в пазвата й.

Часовникът на печката прозвънява. Викам Кристиян и Веселин за десерта. Сядаме в хола и похапваме студен ябълков щрудел, полят с горещ сос „Ванилия”. Веселин се върна преди няколко дни от България и не се уморява да ни разказва за ваканцията си. Обяснява ни подробно къде е бил, какво е видял, с кого се е срещнал. През лятото и есента той се връща редовно при баща си. Преди две седмици навърши осемнадесет години. Разпитвам го какво правят майка ми и баща ми в Дъждец. Добре били, казва той, само дето дядо му този път му се сторил някак си особен. По-различен бил отколкото друг път, май имал депресия. Веселин не можал да прецени, не бил специалист като мене. Няколко дни след рождения му ден седяли една вечер с дядо си на огряната от лунна светлина тераса, дядо му дълго мълчал, след това изведнъж започнал да говори с него така, както никога досега. Доста необичайно му се сторило на Веселин.

- И какво ти каза? - пита Кристиян.

- Ами, че сега вече съм станал пълнолетен и колко хубаво било за него да види как неусетно съм се превърнал в млад мъж, с когото можел да се гордее. Каза и много добри неща за тебе, мамо...

КАЗАЛ СИ ДОБРИ НЕЩА ЗА МЕНЕ?! Ти ли, татко? Това ти ли си бил наистина? От облаците струи мълчание. Обвиняващо, наказващо бащино мълчание. Някой зад мен хърка, но не мога да позная дали е мъж, или жена. Дами и господа, прелитаме над Бърно, съобщава пилотът. Гърдите ми - като двигателите на този боинг. В тях сега се вихрят чувства, за някои от които няма име, а и аз изобщо не се опитвам да ги назова, защото иначе бих се уплашила от себе си, от това, колко чудовищност е скрита вътре в мен. Затова ги оставям всичките едновременно да бучат, да кънтят, да скърцат, да дращят, да пищят. Тези безброй разстроени контрабаси, виолончела, валдхорни, туби, фанфари на смъртта, продънващи тъпани и крещящи чинели, които ме изпълват с врявата си така непоносимо, сякаш съм се превърнала в залостена концертна зала, от която няма излизане. Гърлото ми е пресъхнало и свито като в страшен сън от детството, тялото ми тежи, сякаш изобщо не е мое, не зная дали въобще още мога да се движа. Иска ми се да се събудя от звъна на часовника вкъщи, да стана просто от леглото и да започна да се стягам за работа. Но не се събуждам, не мога да се събудя - не съм заспивала повече от двадесет и четири часа.

- Значи, баща ми е говорил добро за мен?! И какво точно?

- Че си направила за него и баба толкова много добри неща. Ако не си била ти, не знаел как са щели да я карат с техните мизерни пенсии през изминалите години. Без твоята помощ сигурно нямало да могат да си купуват лекарства, да си плащат тока, водата, телефона, камо ли да си позволят нещо повече. Каза, че си добра дъщеря и че ти е много благодарен за всичко!

И понеже Веселин не го бил чувал никога да говори така трогателно, си помислил, че дядо му сигурно се е разболял от депресия. Баща ми винаги е бил недоволен от мен, не можах никога да му угодя. Защо ли пък сега изведнъж му е хрумнало да ръси благодарности? Да не би внезапно да се е освестил, или да е получил незнайно как някакво неземно просветление? Глупости! Всъщност благодарности и похвали съвсем не вървят за депресия. Какво ли му става? Това просто не е баща ми! Много странно...

- Отдавна не съм му пращала пари - отбелязвам аз.

- След като толкова цени подкрепата ти, е крайно време да му пратиш пак - обажда се Кристиян.

Съгласявам се и започвам да търся картончето с банковите координати на баща си. А то - като че ли е потънало в земята! Няма го никъде. В никоя папка, в никое портмоне, в никое чекмедже, на никоя лавица. Обръщам цялата къща - няма го! Помолвам Веселин да се обади на дядо си и да го пита за банковата му сметка. Той не иска да звъни точно тази вечер, щял да говори с дядо си в събота, но аз упорито настоявам да свърши тази работа сега.

Необяснимо силно вътрешно желание, на чийто натиск не мога да се противопоставя, ме принуждава да се заема с превеждането на парите веднага. Сякаш иначе добрите думи, които баща ми е изрекъл за мен пред сина ми, щяха се изпарят във въздуха. От радостната ми възбуда ли идва този неустоим подтик, от това, че за пръв път в живота си получавам бащино одобрение, макар и не лично? Или може би е неудържим импулс на благодарност заради признанието на баща ми, което напразно и отчаяно чаках десетилетия наред? Интуиция някаква? Предчувствие, че точно сега ще се случи нещо съдбовно, защото от бащиното сърце най-после се откъсна похвала?

- Не, аз искам още тази вечер да изпратя на дядо ти пари! Веско, хайде, моля ти се, обади му се!

Веселин въздъхва с досада и посяга към телефонната слушалка. Ало, бабо, добър вечер! Как сте? После изведнъж млъква. След малко чувам: „Чакай, сега ще ти дам мама!”

До мен достига сдържаният глас на майка ми: „Обади се след петнадесет минути. Баща ти нещо не е добре със сърцето. Спешните лекари са тук, правят му в момента ЕКГ. Чува, че се обаждате, и се усмихва, но не може да говори с вас сега.”

Такава деловитост в тона й познавам само от детството си, когато й се обадех в болницата, а тя беше заета със спешен случай. Тогава изчезваше цялата, иначе типична за нея, нежност от гласа й. Знаех, че в такива моменти не бива да я безпокоя повече, защото не беше на мое „разположение”. А като единствен акушер-гинеколог в район с население от двадесет хиляди души тя често биваше на разположение за други хора, но не и за мен. За мен я нямаше! Първо пациентките й, а за всичко останало имаше друга графа, в която се чакаше дълго. Мразех всичките тези жени с надути кореми, вресливите бебета в родилното отделение, шофьора на линейката, който звънеше по всяко време вкъщи, за да я вземе по спешност за раждане или за някакъв си винаги неотложен случай. Заради всички тях никога не можех да поиграя с нея на спокойствие на „Не се сърди човече”, майка ми никога не успяваше да седне да ми прочете приказка или да излезе с мен на разходка. Години наред всяка втора нощ спирачките на линейката ме изтръгваха от съня ми, когато майка ставаше и тръгваше за болницата. Гледах я в бледата светлина на нощната лампа как слага очилата си, как старателно реши дългата си коса и я вдига на неизменния си кок, как се облича и изчезва в нощта. Никога не видях досада или неохота на лицето й, не я чух да мърмори за това, че я вдигаха посреднощ. Замисленият й поглед излъчваше готовност и търпение. За умора не можеше да става и дума. Синът ми мина по моя път и се зарече никога да не става лекар.

Питам какво му е на баща ми и каква е диагнозата на дежурната лекарка. Майка се опитва да ми обясни, че било „прединфарктно състояние”. Чудя се как може да повярва такова нещо?! Кой лекар би приел диагноза „прединфарктно състояние”. И какво изобщо става там сега?!

- Не мога да ти кажа нищо повече в момента, обади се след петнадесет минути. Баща ти трябва веднага да тръгва за болницата - отрязва ме майка ми и затваря телефона.

Навън барабани нощният дъжд. Кристиян и Веселин седят в хола. Замислени лица. Мълчание. Какво ли се случва сега в Дъждец? Ставам и отивам до стенния гардероб. Зад вратите му съм подредила няколко икони и един малък иконостас, които майка ми подари, когато напусках България - моето място за молитви вкъщи. Държа го скрито от чужди погледи зад вратите на гардероба. Не ми се вярва да се е случило нещо лошо, опитвам се да се самоубедя и го отварям. От голямата икона в средата ме гледа Христос. Погледът му ме изпълва с покой и милост...

Изведнъж виждам себе си като млада лекарка на село, в раздрънканата линейка посред нощ, стиснала в ръка медицинската си чанта, на път към едно забравено от Бога българско село в планините, на домашно посещение при спешно болен. Линейката не може да стигне до къщата, която е дълбоко в дола и до нея няма път. Шофьорът спира горе на шосето, аз слизам, спускам се пеша надолу по стръмния склон, препъвам се, почти падам и изпускам лекарската чанта, ампулите в нея се раздрънчават стряскащо. Огромната луна над мен свети ярко, мълчи всезнаещо и огрява стърнището в нивата, през която трябва да мина, за да стигна до блещукащите в бледожълто прозорчета, зад които разтревожени хора очакват помощта ми...

„Не се страхувай, всичко е така, както трябва да бъде! Всичко е наред, не се страхувай!” Това е посланието на душата ми, което долавям в матовата светлина на хола. Нещо подобно мълви и Божията майка от иконата с младенеца. Е, тогава, казвам си, няма място за притеснения, и се отпускам успокоена в креслото. След малко набирам отново телефонния номер на родителите си.

Баща ми бил сега на път за болницата в Казанлък, обяснява майка ми. Днес през целия ден не бил добре и не се отделил от нея. Споменал, че му е малко лошо, но не й позволил да извика домашната лекарка, и друг път му се били случвали такива неща. Пожелал си за вечеря баница. Не се застоял, както обикновено, дълго на терасата, макар че времето било топло. Тя направила баницата, седнали да вечерят и както се хранели, изведнъж му станало горещо. Помолил я да отвори прозореца, не му стигал въздухът. Тъкмо била отворила прозореца, той й викнал да го затваря, втрисало го. Тогава забелязала, че устните му посиняват и извадила слушалката си да го прислуша. Баща ми този път не се противил никак. Когато чула, че сърцето му прескача в галоп, се обадила веднага в Бърза помощ, без изобщо да го пита. Дежурната лекарка пристигнала веднага.

- И? Какво показа ЕКГ-то? - питам.

- Нали ти казах какво ми каза колежката: „прединфарктно състояние”! - отвръща леко раздразнено майка ми. Тя никак не обича, когато питам едно и също нещо по няколко пъти. А аз често повтарям въпроса си, щом отговорът ми звучи неубедително.

Усещам как майка изобщо не осъзнава, че лекарката просто се е изразила предпазливо за диагнозата на баща ми, за да ги пощади и двамата в тази тревожна ситуация, понеже знае, че родителите ми са били нейни колеги.

- Ами, обади й се и я питай тогава! Тя ще ти обясни. Трябва вече да са пристигнали в Казанлък - отстъпва майка ми.

Майка не могла да тръгне с баща ми, защото през нощта няма обратен транспорт до Дъждец. Той й се усмихнал и й помахал с ръка за довиждане, докато качвали носилката в линейката. Тя му извикала, че сутринта веднага ще тръгне с първия автобус за Казанлък. После латвията потеглила с включен буркан...

- Добре, майко, дай ми телефона на дежурната лекарка!

Колежката вдига веднага джиесема си. Чувам се как я поздравявам с „добър вечер” и как я питам за състоянието на баща ми. От другата страна на телефонната линия дружелюбен женски глас ми обяснява делово: „Заварихме баща ви в критично състояние с тежък инфаркт на миокарда...” Изброява ми всичко, което е направила. ”На път за болницата в Казанлък състоянието му обаче се влоши толкова, че трябваше да изключа системата. При пристигането, докато го прехвърляхме от линейката в Бърза помощ, почина. Реанимационните мерки се оказаха напразни. Много съжалявам, че трябва посред нощ да ви съобщя такава лоша новина! Сега пътувам обратно за Дъждец, отивам при майка ви. Ще се погрижа за нея...”, звучи по телефонното трасе от България.

Механично благодаря на дежурната колежка за положените усилия и затварям телефона.

- Баща ми е починал! Преди няколко минути, докато са го прехвърляли от линейката в болницата!

- Какво?! Починал?! - извикват Кристиян и Веселин в един глас някъде отдалече, макар че и двамата седят до мене.

- Дядо е починал?! Не може да бъде! Дядо не може да си отиде просто така! Винаги съм си мислел, че той никога няма да умре! - шепне Веселин.

- Явно, и той е смъртен! - отвръщам аз. Макар че и аз никога не съм си представяла как ли би било, ако баща ми е мъртъв.

Изведнъж се чувствувам като обгърната от невидима вата, като в мека защитна опаковка, която ме пази от всичко около мен и не позволява на нищо да ме достигне.

Татко? Наблизо ли си някъде, татко? Отговорът е мълчание. Но това мълчание има глас. Заплашителен бащин глас, който така ме изпълва цялата, че за мен почти няма място в самата мен. Стряскам се. Май съм позадрямала. Боингът бръмчи тихичко, стюардесите разтребват празните опаковки от обяда. Дълбоко под нас бели губери от облаци, наоколо ослепителна дневна светлина и синева.

- Сега трябва да действаме бързо! Да се обадим на летището в Цюрих, да поръчаме билети за следващия полет до София, да извикаме такси - казва Кристиян.

- Чакай! Аз не зная дали искам да дойда. Не можете ли да идете в България без мен? - прекъсвам го аз.

- Как така без теб?! - изглежда ме мъжът ми изумено.

- Ами, ей така! Аз не искам да дойда и това е! Не искам да ходя на погребението му!

- Не можеш да направиш такова нещо! - клати глава той, сяда до мен и ме заковава с погледа си. Погледът на Кристиян е огнище, а очите му - като два въглена в него. Понякога пламтят радостно, понякога тлеят спокойно и излъчват топлина, понякога хвърлят искри, които те изгарят. Сега са нажежени така, че ме парят. Изведнъж избухвам в сълзи. Защо ли плача, след като не изпитвам никаква тъга, сама не зная.

Кой е казал, че трябва непременно да присъствам на погребението на баща си? Защо да си причинявам ненужни емоции около цялото това неочаквано пътуване, да се натоварвам с допълнителни ангажименти, да обръщам с главата надолу цялата си седмична програма, да изскачам от релсите на подредения си живот? Защо изобщо трябва да си нарушавам спокойствието?! Та той цял живот ме е тормозил! Никога не ме е обичал! Никога! Мъчех се отново и отново да намеря път към него и винаги, когато смятах, че съм го открила, той ме е отблъсквал. Ръката, която постоянно се опитвах да му подам, той отхвърляше рязко, щом я усетеше прекалено близо до себе си. В един момент трябваше да приема нещата такива, каквито бяха. И го направих! Тогава обаче започнах да го мразя и да желая смъртта му. Това ме успокояваше, защото в омразата си се чувствувах недосегаема, защитена в уюта, който ми даваше тя. Цял живот не можах да направя нещо, което той да одобри. И какво стана сега? Тъкмо си прекърши езика да ме похвали един-единствен път, взе, че падна и умря, да не би отново да се опитам да го доближа! Е, защо да ходя на погребението му? От хорска срама? За да демонстрирам порядъчно възпитание? Майната им на всички добри обноски, не мога цял живот да се съобразявам с разни норми и с това, какво щели да кажат хората!

- За да можеш да се простиш с него, мила! Знаеш, колко е важно! - прегръща ме Кристиян. Разхълцана, полагам глава на гърдите му. Толкова е хубаво, че чувствам сега отново онази опора, която ми дават неговата земност и прозорливостта му.

- Не можеш просто да не дойдеш, мамо! - синът ми търси с поглед подкрепата на Крис.

Следват дълги, търпеливи убеждения, апели към разума ми, към професионалния ми поглед върху ситуацията, докато най-после се съгласявам да тръгна и аз за България.

- Слава богу! - въздъхва облекчено Веселин.

Вярвам много на двамата си мъже, затова се оставям да ме водят. Кристиян и Веселин са добре обигран мъжки отбор, на който винаги може да се разчита. Подкрепят се и взаимно се поддържат. Особено когато трябва да се преборят за нещо с мен, изграждат непробиваем фронт.

Звъня на майка.

- Научи ли? Татко е починал току-що!

- Научих! Трябваше да се сетя, че ще стане така, трябваше да тръгна с него...

Загадъчни, направо злокобни неща се били случили, докато изнасяли баща ми на носилката през двора към линейката, разказва тя през сълзи. Първо старото ни куче Цезар започнало така печално да вие, че на майка ми й настръхнала кожата. После в ясната нощ внезапно се разразила страшна буря със светкавици и дъжд като из ведро. А нищо преди това не предвещавало, че може да излезе буря! Много зловещо било... Всичко продължило, докато линейката отпътувала. След това природата утихнала също така изведнъж, както се била разгневила. Небето се успокоило, луната се показала отново.

Опитвам се да си представя... Светкавици, гръм от ясно небе през октомври... вън на двора в Дъждец дива хала брули клоните на дърветата... порой, който плющи като размахан от вятъра камшик. Всичко това толкова подхожда на баща ми. Дали призрачната буря е стреснала стария Цезар толкова силно, или животното просто е предчувствало нещо лошо за своя спасител, че да вие така жално? Животните усещат, когато нещо не е наред с хората, които се грижат за тях. Баща ми беше спасил Цезар от улицата преди няколко години и го беше довел у дома. Някой го бил изоставил полусляп и сакат със задния десен крак. Кучето се мотаело безпомощно по шосето и една кола щяла за малко да го сгази, затова го прибрал. Направи му на двора колиба, хранеше го редовно. Така той се привърза към нас и стана верен пазач на къщата. Разпознаваше ни всички по гласовете и радостно се хвърляше на всеки, който го доближеше от семейството. Милият Цезар, какво ли е щял да каже на майка ми, ако можеше да говори? А баща ми на носилката дали е чул протяжния му вой? Дали се е уплашил от него?

- Хайде, майко, до утре! И спри да се самообвиняваш, има неща, които човек не може да предвиди, особено ако не иска да се случат.

Всичко тръгва невероятно бързо. Стягаме багажа, запазваме си билети за следващия самолет до София, звъним в късна доба до България на приятели, които да дойдат да ни вземат от летището и да ни закарат с колата си до Дъждец...

Тъмни хълмове прелитат като сенки край нас измежду портокаловите лъчи на късното следобедно слънце. Пред очите ми - пусти есенни поля, микроскопични овчи стада, пръснати като бели гъби по оголелите поляни. Миг след това димящи фабрични комини, оръфани балкони с простряно на тях пране, еднообразни високи блокове, занемарени сгради с червеникави покриви. София се показва като препълнения пепелник на баща ми след безсънна нощ. Толкова безутешно сив и опушен ми изглежда сега този град, че нямам търпение да го напуснем. Силно скърцане ме изтръгва от мислите ми. Спускат се колесниците на самолета. Боингът се разтриса силно при допира с грапавата родна писта. Сърцето ми прескача. Някъде от задните редици се разплаква дете. Реве непоносимо силно. Запушвам си ушите. Въпреки това не мога да заглуша уплашените му писъци. Като че ли чувам себе си да пищя.

На летището не ни посрещат никакви роднини. Баща ми се изпокара с всички - с брат си, със сестрите си, с децата им. До днес не познавам братовчедите си по бащина линия. Спокойно можех да се влюбя в някой братовчед, без да зная, че имаме кръвно родство помежду си, така се шегувах доскоро. Същата вражда баща ми поддържаше и с роднините на майка ми, с лелите и чичовците й. Те пък останаха негови врагове през целия му живот. През целия ми живот. Врагове до гроб. До вчера. Защото от вчера той е мъртъв. Най-после!

Какво облекчение само! Няма вече кой постоянно да ми натяква къде съм сбъркала в живота, няма кой непрестанно да ме сравнява с чуждите дъщери и да подчертава колко умни били те и как трябвало да ми служат за пример. Няма вече кой да оплюва българските ми приятели и да ги прогонва, без дори да им каже „Добър ден”, с обидна забележка или с надменно мълчание, посмееха ли въобще да пристъпят вкъщи. Най-после няма от кого вече да се срамувам. Най-после няма да се налага да обяснявам на всички, че с нищо не съм виновна за поведението на баща си. Няма вече кой да разбива приятелствата ми. Българите са лоши - прости, необразовани, брутални, нахални, примитивни, лицемерни, хора без мярка и възпитание - такова беше непоколебимото му убеждение. Затова ми забраняваше да имам приятели българи. Щом съм искала приятели, те трябвало да бъдат само от Германия. Защото всичко, което идваше от Германия, бе добро, имаше стил и ниво. Беше просто перфектно!

Смъртта му - дар Божи! Ама защо чак сега, Господи, защо чак сега?! Можеше много по-рано да спасиш майка и мен от това чудовище, баща ми!

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2012, № 6 (151)

Други публикации:
Евелина Ламбрева Йекер. Защото говорехме немски. София: Сиела, 2011.