Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"НАКЪДЕ ТЕЧЕ РЕКАТА"
За джендър ролите и джендър стереотипите по времето на социализма и последиците от тях за постсоциалистическите мъже и жени

Евелина Ламбрева

web

Чавдар Ценов. Накъде тече рекатаТеорията за ролите се занимава със социалните очаквания към индивида да изпълнява определени задачи и да се държи по определен начин. Според основните положения на тази теория под социална роля разбираме "типичните социално нормирани очаквания, които обществото поставя на носителя на определена социална позиция". Ролите на половете, джендър ролите съдържат освен описанието на свойствата на съответния пол и нормативните очаквания към дейностите му (Psychosoziale 1998).

В повечето култури винаги са съществували разграничени представи за мъжкост и женскост, както и различни възгледи по отношение на разпределението на ролите между двата социални пола според предписаните им от обществото задачи и задължения.

Прегледът на литературата показва, че в западноевропейските държави и САЩ атрибутите на мъжкостта са тясно свързани с представата за интензивна производителност, работни постижения, материален успех и сексуална потентност и че разбирането за мъжка джендър роля почива основно върху фундамента на трудовия успех. В тези култури мъжката джендър роля изисква от носителя си издръжливост, самодисциплина, активност, борбеност, решителност, смелост. В общества, основаващи се на люта борба за оцеляване и безмилостна конкуренция, мъжът трябва да работи изключително много, интензивно и продължително. В такива култури мъжката джендър роля, идеалната представа за нея, както и представата за норми в тази роля са колективни представи, институционализирани от обществото като водещи. Традиционната мъжка джендър роля, утвърдена на запад и доминираща като такава и до наши дни, включва следните изисквания към мъжа: да бъде независим, да бъде снабдител, основен доставчик на материални блага за семейството си и да може да го изхранва сам, да бъде защитник на жена и деца, да бъде силен, рационален, борбен и сексуално активен, да отговаря за контактите на семейството си "навън" (с институции, служби, учреждения и т.н.). Традиционната женска джендър роля (която обаче претърпява постоянно и силно развитие от края на шестдесетте години на миналия век насам) пък поставя жената в условия на материална зависимост от мъжа, в подчинение към него като към защитник (напр. подчиненост към бащата, към съпруга), приписва й слабост, пасивност, нерешителност, колебливост, емоционалност, ирационалност, поставя й задачите да обслужва домакинството, да отглежда децата и да отговаря за тях до пълнолетието им, да бъде социален балансьор в семейството и да се грижи за добрите отношения вътре в него.

Може би читателят вече се пита защо правя това въведение и какъв е смисълът му в контекста на романа "Накъде тече реката", който съм си поставила за цел да прочета от гледна точка на джендър ролите и стереотипите. Причината за това е сблъсъкът ми при четенето на романа с един друг модел на мъжкост, твърде чужд и непознат на това, което се разбира открай време под мъжка джендър роля в буржоазно-капиталистическите индустриализирани общества. Странният модел на мъжкост, който откривам по страниците на романа, е този на вечно умуващия мечтател, на нерешителния, колеблив, безкрайно себенеуверен мъж, който бездейства и пасивно чака животът да му се случи, да се нареди от самосебе си, някой да му помогне, да му намери работа, да го снабди с апартамент. И тъй като този някой в романа най-често е някоя, т.е. жена, се срещаме с една мъжкост в пълна зависимост от проактивната роля на жената, и с една женскост, която е необходима на социалистическия мъжкия индивид, за да оцелее. Или иначе казано, главните герои в романа - Михаил и Коста, а и второстепенният герой, професор Липов, сякаш отговарят на западните представи за традиционната женска джендър роля, а героините - за традиционна мъжка роля. На какво би могъл да се дължи този интересен парадокс, това пълно обръщане на джендър ролите? За изолирано явление ли става дума, или за социален феномен, типичен за времето на социализма, в който са раснали Михаил и Коста? Опасявам се, че става дума за един от социалните феномени в социалистическото общество и по-долу ще се опитам да обоснова тази си хипотеза.

Теорията за имитациите, която е близка до теорията за идентификацията, приема, че джендър поведението започва да се заучава още в ранното детство чрез връзките на детето с основните и първично обгрижващи го личности, към които то изпитва интензивна емоционална привързаност. В смисъла на тази теория, момичетата се идентифицират с майките, а момчетата с бащите си, тъй като както момичетата, така и момчетата се изживяват вътрешно сходни, дори идентични със съответния родител, в резултат на което приемат ценностните нагласи, външното поведение и схващанията на този родител.

За бащите на двамата герои като обект за идентификация с мъжката джендър роля не научаваме почти нищо. Бащите липсват не само като убедителни идентификационни фигури, те липсват като самостоятелни, себеуверени личности въобще. Като цяло, бащите присъстват в романа или като сенки на жените си, или в безличното дуо "родители". На въпроса защо се е стигнало дотам, много убедителен отговор дава публикуваната наскоро в онлайн изданието Портал Култура рецензия за романа "Накъде тече реката" със заглавието "Третият принцип". В нея Десислава Неделчева посочва:

Най-напред си мислех да пиша за бащата в социалистическата държава. Той нямаше авторитет за сина, защото Партията му го беше взела. Не любовно взела, а насила. Първо му взема страха, после авторитета... Бащите на Михаил и Коста са обикновено "зад вестника", тях направо ги няма. Социализмът ги всмука по точно определен начин. В социалистическото семейство над контрола на майките стои отнетият авторитет на бащите... (Неделчева 2019).

Случайно или не, първата част на романа започва с образа на майката на Михаил. Тя се явява за него несъзнавана идентификационна фигура, макар и отношението му към нея да е амбивалентно, несигурно, нееднозначно. В резултат на това и той се развива като несигурен, амбивалентен, нерешителен човек, "мечтателник" като майка си, макар и да не приема нейните наставления как да живее, макар и да проявява пасивно противоборство срещу нейните очаквания към неговия живот. В края на краищата идентификацията му с нея стига дотам, че Мишо заживява от ден на ден все повече като майка си в края на земните й дни. Но страшното е, че той повтаря нейното регресивно развитие, повторение, настъпило известно време преди смъртта й, доста по-млад е, около 50-годишен, и така се отдава без време на бавната, тиха и кротка смърт на живо.

...Преди да се превърне в споменник, майка му е била мечталник, но това ни най-малко не ѝ е пречело да му прави всекидневни и повсеместни забележки, докато е бил малък, а когато пораснал и започнал да ѝ идва на гости, неизменно да го посреща и изпраща с по някой и друг назидателен монолог, нямащ нищо общо с природата на мечтите. Едва в края на живота ѝ можели да поговорят за спомени и мечти, които били оказали основно влияние върху характера и на двамата. Само че на нея вече не ѝ се говорело, за нищо не ѝ се говорело. Искала животът да я остави на мира. Кротко чакала смъртта. Дотогава Мишо не я бил виждал толкова спокойна, да не се тревожи какво ще кажат хората за тях, ето той не се жени, деца няма, поне света да беше обиколил... (Ценов 2018: 47-48).

Някои постфройдисти, привържениците на Аз-психологията, застъпват тезата, че всички деца - както момчетата, така и момичетата, изграждат първичната си идентичност и първата си социална привързаност към хранещата страна от родителската двойка, т.е. към майката. Според тази теория налице е едно ранно, удължено единство, един вид психическо сливане с майката, при което физическото разделяне между майка и дете, настъпващо с раждането на детето, в никакъв случай не означава автоматично и психологическо разделяне, с еквивалентна значимост и същата необратимост както раждането. Момчетата и момичетата преминават през едни и същи фази на индивидуацията (Mahler, Pine, Bergman 1982). Момчето обаче има по-особени проблеми с процесите на разграничаване от майката и с индивидуацията си, които се коренят в превъзмогването на първичното му чувство за единство с майката. В това отношение момичето сякаш няма толкова значителни проблеми, тъй като чрез първичната му симбиоза и чрез идентификацията с майката женскостта на момичето само се подсилва и утвърждава. Момчето, напротив, трябва да се пребори за своята автономна идентичност, за онази идентичност, която се определя като "мъжка" в обществото, в което живее. Това означава конкретно, че то трябва да мине през някакъв суров изпит, да извърши значим радикален акт на разграничаване и освобождаване от майката, за да може да стане самостоятелна мъжка личност. Ако това не се случи, момчето ще се стреми във въображението си винаги към онова познато състояние на щастливо единство с майката от детството и по този начин, загърбвайки предизвикателствата на самостоятелната мъжкост, ще бъде тласкано назад, обратно към детството. Борбата за мъжкост се разбира в западните общества като вид борба срещу регресивни желания и фантазии, като борба срещу идилията на симбиозата с майката, като борба против "вечното дете у човека". Като цяло, регресията в различните й форми и проявления е неприемлива не само за отделния индивид, но и бива отхвърляна от повечето общества, тъй като се смята от тях за опасна заплаха. Затова тези обществата очакват радикален отказ от регресивни, симбиотични желания в ползата на една зряла мъжкост, която да влага своя принос за благото на обществото.

Нищо такова не се случва нито с Михаил, нито с Коста, главните герои на романа. И двамата остават неосвободени, неразграничени от майките си, отдадени на регресивни, детински желания, които ги превръщат в мечтатели, неспособни да вземат решения за собствения си живот и развитие. Те са уловени в един дяволски кръг от взаимноподхранващи се състояния и преживявания - умуване, самосъзерцание, съмнения, отхвърляне на възможности, самосъжаление, малоценностни чувства, водещи в крайна сметка до самосаботаж. Инфантилният протест срещу родителите, и по-специално срещу майките им, изразяващ се в пасивност, нехайство и детински инат, само втвърдява дяволския кръг и не води до осъзнаване на необходимостта от поемане на лична отговорност за собственото житейско развитие. Така и двамата герои, всеки посвоему, предприемат бягство от действителността като опит за разрешение на тежките си интрапсихични конфликти, като опит за самоспасение от непосилните предизвикателства и изисквания на постсоциалистическото време към мъжката джендър роля: Коста се пропива, а Мишо седи изтегнат на канапето, все по-дълго втренчен в "ненагледната си точка... някъде на тавана". Копнежът по неживяната свобода и същевременно страхът от свободата на несвободно израсналия мъжки индивид вкарват и двамата герои във вътрешни конфликти със себе си, които ги застопоряват в безуправност, в невъзможност за адекватна адаптация към новото време:

...Примирен Примиренов, това ми е името. Или по-точно Занемарен Отпуснатов. Неподдръжко Недовършков. И други подобни. Иначе дай ми в кухнята да се заканвам какви чудеса ще извърша. Откъде накъде ще ми има вяра Стуци? На колко мои благородни закани беше ставал свидетел? А колко от тях осъществих? Седем, три, една поне? И вместо да се стегна и да започна отнякъде, цялото ми време отива в подсмърчане и съжаления по изпуснатото в миналото. В закани какви чудеса ще извърша в бъдещето... (Ценов 2018: 129).

В желанието си за лична промяна при същевременен страх от тази промяна както Михаил, така и Коста все повече се себеблокират и регресират в развитието си, изпадайки в нови зависимости (от жени), които се явяват продължения на старата зависимост от родителите, и по-специално от майките. Макар и вече мъртви, майките продължават да живеят у синовете си чрез интернализираните от синовете им предсмъртни образи, с които героите се идентифицират след майчината смърт. Бездействието на синовете е оправдано чрез защитните механизми на интелектуализирането и рационализирането, а страхът от свободата е толкова голям, че тя се изживява само във фантазиите. При Михаил този страх достига степен, която води до толкова силно вътрешно разцепление, че той говори често за себе си в трето лице единствено число, понякога дори и се "разтроява".

Литературната ми справка показва, че основните изисквания за развитието на мъжкостта в индустриализираните капиталистически общества не важат за социалистическото общество и за социалистическия мъж. По тази джендър тематика липсва всякаква литературна информация за очакванията към мъжката джендър роля в социалистическото общество. Затова пък съществуват ясни изисквания към женската роля и ясни женски джендър стереотипи.

"...Социалистическият есенциализъм в мисленето на женската идентичност е парадоксално явление, което има свой аналог... в битието на социалистическата жена...", пише проф. Милена Кирова на тази тема в "Неслученият канон" (Кирова 2013: 30-31). "...Тази жена - четем по-нататък - "кратко казано, може всичко, не се спира пред никакви прегради, не познава умора, изпълнява отговорностите на двата пола, при това с неувяхващ ентусиазъм и чувство за дълг. Тя е грижлива майка и почтителна дъщеря; духовно разкрепостена личност и предана опора на своя съпруг; тича да пазарува хляб и мляко, глади ризи, докато се старае да "обича истински" и да бъде "воин на вечността в сърцето си" (...); по цял ден работи - от птицегледачка и звеноводка до капитан на китоловен кораб и космонавт (...); вечер е кротка съпруга, сутрин - неукротим борец за световния мир. И всъщност няма значение дали реалните, конкретни жени (...) в България са били точно такива. По-важното е, че те са се съизмервали с идеала да бъдеш чудо жена (...). Така вече можем да забележим, че образите (...), представляват продукт на държавната политика за пълна и всестранна (класова) употреба на втория пол. И в това се състои един от най-големите парадокси на духовното наследство от времето на държавния социализъм (...)" (Кирова 2013).

В този смисъл и българската майка се явява "майка юначка", но в никакъв случай "майка юнашка". Защото юнашката майка отглежда самостоятелни синове, а майката "юначка" се нагърбва и с грижите, и с живота, и със задълженията, и с отговорностите на синовете си, които не изпуска никога от своя контрол. Но с това пък става убедителен и достоен образ на подражание за дъщерите си, които, както виждаме в романа, до една са борбени, предприемчиви, смели, находчиви, креативни, динамични, комбинативни, прагматични, инициативни, самостоятелни, независими. Те (Лиза, Евдокия, Роза, Илияна, Бианка, Здравка) са в постоянно движение, работят от сутрин до мрак, развиват се, преследват мечтите си с действия, изграждат желани кариери, пътуват по света, печелят като самостоятелни предприемачки... и са готови да се грижат майчински за незрели мъже, от една страна, профилактично обезвредени чрез личностна кастрация от социалистическата политическа система, а от друга - неосвободени от пипалата на собствените си социалистически майки.

Жените явно не са представлявали никаква опасност за социалистическия режим, защото той е упражнявал над тях двоен контрол: от една страна, чрез патриархалните структури на семейството, в което личностно кастрираният мъж, притежаващ достатъчно тестостерон, може да размахва юмруци, когато си поиска, а от друга страна - чрез патриархалните и ясни йерархически обществени структури, в които юмруци може да размаха винаги, когато сметне за необходимо, комунистическата партия ръководителка. Но натоварвайки жените с цяла палитра от роли в смисъла на социалистическия идеал за многостранно развитата личност (майка, съпруга, другарка, производственичка, културен деец, общественичка, партийна активистка) и позволявайки им да взимат ръководни позиции на работа и в обществото, социалистическият строй създава у тях едно привидно чувство на безкрайна важност, значимост и незаменимост. Колкото и парадоксално да звучи, тъкмо второто се явява един безценен начален капитал за собствено развитие на постсоциалистическата жена.

Опитвам се да си представя как би се развил животът на Михаил и на Коста, ако не беше дошъл политическият обрат след падането на Берлинската стена. Сигурно рано или късно те биха повторили сценария и пътя на бащите си. Пасивността, нерешителността, колебливостта, липсата на смелост, на собствена инициатива и на предприемчивост, а за сметка на това пълното, компенсаторно отдаване на плътски наслади (ексцесивни ядене, пиене, секс) - този типичен за социализма мъжки джендър стреотип беше удобен както за властимащите в социалистическото общество, така и за носителите на мъжката джендър роля. Чрез него едната страна държеше в покорство и пълно подчинение, а на другата страна й беше удобно и безопасно да живее така, защото не й се налагаше да се бори, както се борят мъжете в капиталистическите общества, подчинени все повече на условията на социалния дарвинизъм:

...Като се замислел Коста, те точно по комунистически живеели. Наоколо никой не си давал особено зор, всички работели нещо, но през по-голямата част от времето били заети да си уреждат нещо друго, от съвсем дребни битови проблеми - липсата на плочки за баня на пазара, до по-едрите липси - липсвали най-вече апартаменти и коли, а всички били кандидати за тези екстри на комунистическия начин на живот. Идеалът на комунистическия начин на живот било притежанието на апартамент (по възможност тристаен), вила и кола. Апартаментът задължително трябвало да е обзаведен с няколко възлови ансамбъла: холна гарнитура от мека мебел и персийски килим, розова мивка и розови плочки в банята, синя тоалетна чиния и сини плочки в тоалетната (е, можело и обратното).

Разбира се, хора всякакви и комунистическият живот, колкото и еднотипен да бил, все пак търпял известни нюанси спрямо онези, които нямали накъде да мърдат и го живеели. Така например за Коста и приятелите му да живееш по комунистически, означавало преди всичко да наблягаш на поркането, и то не по заведения, а по апартаменти, далеч от чуждите очи (а най-вече - уши), с реалната възможност запоят да продължи през цялата нощ, на следващия ден с по-леки питиета до вечерта, когато колелото на напиването отново щяло да се завърти до безпаметност. И така - до пълно пресищане, траещо три до пет дена, през което време не се налагало немили-недраги да се влачат по лекции или, не дай боже, на работа, да влизат едва ли не и на упражнения и да чакат кога ще настъпи заветният миг и отново в нечий апартамент ще се съберат за ритуалите на описания животоподдържащ тяхната компания процес, дори нещо повече - кръговрат. Кръговрат, без който комунистическият начин на живот би угаснал в люти мъки...

Изобщо в ония дни не само пиели, но и ядели по комунистически, къпели се по комунистически, правели любов по комунистически, а същевременно радиото и телевизията непрекъснато обяснявали, че когато дойде комунизмът, тогава ще настъпи раят, той още не бил дошъл, дошло било развитото социалистическо общество. Как обаче живеели по комунистически в развитото социалистическо общество, когато комунизмът не бил настъпил, това радиото и телевизията не се наемали да обяснят... (Ценов 2018: 83-84).

Ако се върнем към описаните по-горе традиционни джендър роли, типични за буржоазните общества, и изхождайки от западните стереотипи за мъжкост и женскост, то смело можем да кажем, че социализмът беше превърнал мъжете в жени и жените в мъже. Трагичното в случая е, че това се възпяваше и възхваляваше в стихове и песни. В ушите ми зазвучава "Моето мъжко момиче..." и едва сега разбирам какъв е бил смисълът на този текст и защо той беше толкова популяризиран под формата на песен. Защото в социалистическото общество мъжки момичета и женски момчета се управляваха най-лесно чрез манипулация на чувството им за (не)значимост.

Никъде другаде в най-новата българска литература не съм срещала по-прецизно и по-задълбочено изследване на средностатистическия постсоциалистически български мъж с последиците от възпитанието му в несвобода, с вътрешната му несигурност, с несамостоятелността му, с неразграничеността му от родителите, със себенеувереността и страха му да бъде себе си, както в романа "Накъде тече реката". Този роман е една литературна студия за социалистическата и постсоциалистическата мъжкост, изправена пред предизвикателствата на новите неолиберални капиталистически условия. В този смисъл самото заглавие "Накъде тече реката" символизира основната дилема на героите и насочва мислещия читател към неговите собствени вътрешни дилеми.

Holzhäusern, Schweiz
04.05.2019

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Кирова 2013: Между традицията и еманципацията. Българските писателки във времето 1944-1989. // Неслученият канон. Български писателки от 1944 година до наши дни. Съст.: М. Кирова. София: Алтера, 2013.

Моето 2014: Моето мъжко момиче. Изп. Стефан Данаилов и Маргарита Хранова. // YouTube, 09.09.2014 <https://youtu.be/Ke1Cg_7ovkI> (09.05.2019).

Неделчева 2019: Неделчева, Десислава. "Третият принцип". // Портал Култура, 25.04.2019 <http://kultura.bg/web/%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BD%D1%86%D0%B8%D0%BF> (09.05.2019).

 

Mahler, Pine, Bergman 1982: Mahler, S., Pine, Fred, Bergman, Anni. Die psychische Geburt des Menschen. Symbiose und Individuation. Fischer S. Verlag GmbH, 1982.

Psychosoziale 1998: Psychosoziale Medizin. Buddeberg, Claus, Willi, Jürg (Hrg.). Berlin, Heidelberg, New York: Springer, 1998.

 


Чавдар Ценов. Накъде тече реката. Пловдив: Жанет 45, 2018.

 

 

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.05.2019, № 5 (234)