Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОКЛУЦИ

Евелина Ламбрева

web

Госпожица Шьонмайер, дребна, суховата женица около шестдесетте, реши, че е боклук и трябва да се самоизхвърли. Откакто я уволниха от работа след цели двадесет и пет години, в които не бе отсъствала нито ден, смяташе, че се е превърнала в тежест върху и без това изнемогващите плещи на света.

Живееше под наем в неголямо жилище, което доскоро делеше с осемдесет и петгодишната си майка и петнадесетгодишния си котарак Люсиен. Майка й се спомина миналата пролет, а наскоро след това една кола прегази Люсиен, който, вече почти сляп, беше избягал на улицата. И тъй като едно зло рядко идва само, няколко дни по-късно госпожица Шьонмайер се подхлъзна в банята, падна и си счупи крака. Ходеше на работа с патерици, стискаше зъби и не се оплакваше на никого. Така я беше учила майка й - никога да не се оплаква, да се жертва за другите, да понася стоически всяко страдание, с две думи - да живее по Христовия пример. Затова, когато новата шефка й връчи заповедта за уволнение, тя не тръгна да търси правата си, не се разгневи, даже и не се разплака. Прибра надве-натри личните си вещи от кабинета, в който работеше с още две счетоводителки, докато те, погълнати от работата си, тракаха по клавишите на компютрите и се взираха в запълнените им от край до край с цифри екрани.

- Всичко добро! - пожела им на тръгване госпожица Шьонмайер.

- Всичко добро и на теб! - прекъснаха за момент колежките й работата. - Обаждай се! - казаха те учтиво, прегърнаха я сдържано, после погледнаха часовниците си и седнаха отново пред компютрите.

Изведнъж в живота на Гертруда Шьонмайер се появи толкова много време, колкото тя не само че не бе имала никога досега, но и не би могла да си представи, че може да съществува. Не знаеше какво да прави с него, къде да го дене, а й се струваше престъпление да го прекарва пред телевизора, на разходка или с вестник в някое кафене. Имаше достатъчно спестявания, с които да преживява скромно в следващите години, докато навърши години за пенсия, проблемът не опираше до парите.

Представи се в няколко старчески дома, в които попита дали имат нужда от придружители за разходка на старите хора. Предложи услугите си на благотворителни начала, но й отказаха след няколко пробни разходки - била недостатъчно общителна, освен това, може би защото още куцала, се заморявала бързо и тогава лъхала на пот, което било неприятно за околните. Отзова се на няколко обяви във вестника, в които стопани търсеха някой да се грижи за котката им, докато те бяха в отпуск, но и оттам получи само откази. Щом хората чуеха, че госпожица Шьонмайер предлага да се грижи за домашния им любимец безвъзмездно, изглеждаха я подозрително и бързаха да я отпратят. Когато веднъж затвориха вратата зад гърба й, чу, докато ровеше за чадъра в чантата си: "Как да пуснем в дома си жена в такъв неподдържан външен вид?! Има нещо гнило в цялата работа - прилича на клошарка, а не иска пари за труда си. Може да е към някоя банда крадци, които я пращат да оглежда жилища под предлог, че ще се грижи за котката..."

Времето стана най-големият враг на Гертруда Шьонмайер. То сякаш бе легнало като призрак отгоре й, затискаше я с туловището си и не помръдваше. Всичко пред очите й се превръщаше в едно странно, постоянно разрастващо се тъмно петно, което нахлуваше с въздуха, който дишаше, все по-дълбоко навътре в нея, поглъщаше силите й, вкаменяваше мислите й и я заковаваше часове наред в креслото или в леглото й. Намрази светлината, водата, храната, спря да пазарува и да проверява пощенската си кутия, не се интересуваша дали вън е ден, или пък нощ, пердетата й оставаха денонощно спуснати.

"Аз съм боклук... - мислеше си госпожица Шьонмайер - ...истински боклук, а всички боклуци рано или късно започват да миришат и да пречат на околните... Няма кой да дойде и да се погрижи боклукът да бъде занесен там, където му е мястото - на бунището. Трябва сама да го направя и да спестя труда на хората от социалната служба, които все един ден ще се появят, щом завоня силно... Те си имат достатъчно друга работа и грижи..."

Надигна се от креслото и пооткрехна пердето. Навън беше тъмно. Уличната лампа хвърляше мека млечна светлина, която трептеше съвсем бледа в октомврийската мъгла. При мисълта да освободи света от тежестта на още един боклук, госпожица Шьонмайер събра сили, отиде в коридора, облече стария си шлифер, обу сандалите, заключи вратата на жилището, пусна ключа в пощенската си кутия и излезе на улицата.

Вън миришеше на нещо чуждо, непознато. Всичко й изглеждаше далечно и някак си недействително. Дори влажните есенни листа, окапали по тротоара, й приличаха на грозни лекета, които също като нея само замърсяваха този иначе чист и подреден свят. Госпожица Гертруда Шьонмайер пресече безлюдното паркче с детската площадка и се озова до контейнерите за боклуци на отсрещния блок. Огледа се, за да се увери, че наоколо няма никого, после отвори внимателно капака на най-близкия контейнер, който беше и най-достъпен за качване, и скочи в него. Поразмести малко старателно вързаните чувалчета с отпадъци, настани се между тях, но тъй като с нейното присъствие контейнерът се оказа вече препълнен, успя само да притвори капака му.

"Такааааа... - каза си госпожица Шьонмайер - сега ще трябва да почакам до сутринта, докато дойде боклукчийската кола и ме натовари. Аз съм най-големият боклук тук и дано не затрудня работниците..."

Затвори очи, скръсти ръце и зачака... Тъкмо беше започнала да се унася в сън, успокоена, че е сторила единственото най-правилно нещо, което би трябвало да се направи с един боклук, когато изведнъж нещо изшумоля до главата й. Миг след това усети върху бузата си влажна муцуна, която я подуши, убоде носа й с нещо като мустаци, после светкавично се извъртя и някаква голяма, мека опашка почти я плесна през устата.

"Това пък какво беше?!" - стреснато си помисли госпожица Шьонмайер и се понадигна. През пролуката под светлината на уличното осветление видя как върху капака на съседния контейнер се беше спотаило животно с остра муцуна, щръкнали уши и дълга, пухкава опашка.

"Сигурно ще е някоя градска лисица - каза си госпожица Шьонмайер. - Горкото животно, как ли съм го уплашила, щом само докато ме подуши, и веднага избяга. Всичко живо се плаши и бяга от мен..."

Когато майка й беше още жива, бяха гледали заедно по телевизията филм за градските лисици, които наред с миещи се мечета, язовци, невестулки и таралежи обитавали кротко града и живеели в хорските градини. Денем спели, а нощем излизали да си набавят храна от контейнерите за отпадъци. Градските лисици иначе не били плашливи като горските, приближавали се до човека, обичали да си играят през нощта със забравени в градината детски играчки, обуща, градинарски принадлежности. Във филма бяха показали дори един психиатър, който разказа как, докато проветрявал кабинета си, изведнъж на балконската врата застанала такава лисица и пристъпила с предните си лапи в помещението. И двамата се наблюдавали взаимно, без да помръднат, повече от минута, след което лисицата изчезнала в близките храсти.

Госпожица Шьонмайер отново се унесе. Мислеше си за майка си и Люсиен и се опитваше да си представи света, в който те се бяха пренесли. Беше сигурна, че и в техния нов свят няма място за боклуци като нея, затова не можеше да се надява, че ще отиде при тях или че изобщо ще ги срещне вече някога...

Откъм паркчето се чу шум и после досами контейнерите нещо като котешко мяукане, само че много по-слабо и немощно.

"Сега пък каква животинка идва? - запита се Гертруда Шьонмайер, без да помръдва. - Може да е някое миещо се мече, нали и те обитавали нощем града?..."

В този момент чу като насън мъжки глас:

- Хайде, отваряй бързо този капак, мятай го и да изчезваме! Бързо, докато не ни е видял някой! Хайде, че започва да съмва!...

- Чакай само да го увия по-добре! - отговори женски глас, после някой вдигна капака на контейнера, в който лежеше свита госпожица Шьонмайер. В скута й тупна нещо като пакетче, а една ръка отвън ловко и рязко затвори капака.

В контейнера настана пълен мрак и госпожица Шьонмайер нито виждаше, нито разбираше какво става. Пакетчето в скута й започна да шава, да се извива и да издава онези същите мяукащи звуци, които беше доловила преди малко.

"Боже мой, това е човек! Новородено!" - почти подскочи Гертруда Шьонмайер, когато напипа в тъмното личице и разперени като пипалца ръчички. - Новородено, а вече боклук?! Боклук като мен?! Не, човек не се ражда боклук и няма право да бъде изхвърлен още с раждането си на боклука. По-късно... да-а-а, тогава вече е нещо друго, ако той сам реши, може да се самоизхвърли. Но никой няма право да изхвърля новороден живот при боклуците. Никой! Гледай ти какви хора имало...!"

Сякаш изведнъж излязла от вцепенението си, госпожица Шьонмайер отвори капака и изскочи навън, стиснала здраво пакетчето. Зави й се свят и се свлече до контейнера. Когато отвори очи, над нея се бе надвесил възрастен мъж, който я потупваше по бузата и питаше: "Госпожо, чувате ли ме?" До него някаква жена се кръстеше и повтаряше, докато набираше телефона на "Спешна помощ": "Боже мой, дали пък не е Мадоната с Младенеца?!"

15.09.2008

 

 

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2008, № 10 (107)