ОТВЪД "АПОСТОЛОВ" - ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПОМИРЕНИЕ С МЪРТВИТЕ

Евелина Ламбрева

web

Ако се намирахме с разказвачката от романа "Апостолов" в условията на психотерапия, бих кимала утвърдително:

"Да, госпожо, разбирам Ви напълно! Баща ви, така както го описвате, е страдал най-вероятно от униполярна налудна депресия, а животът на близките на такъв болен никак не е лек, дори понякога е много мъчителен. Разбирам, че омразата към баща Ви се проектира и върху българските му корени, върху България, а в края на краищата и въру Отеца в небесата, отредил Ви такава съдба с такъв земен баща! Между другото, питали ли сте се някога защо сте завършили теология? Разбирам и мрачното Ви детство, децата на такива родители се чувстват често виновни и смятат, че те са причината за състоянието на болния родител. Същевременно, усещайки, че са невинни и безсилни, те развиват с течение на времето омразата като мощно оръжие срещу безсилието си. Да, точно така, като вид психична защита, която пази душевния апарат от разрушителната експлозия на болката. Именно омразата Ви осигурява необходимата дистанция към бащата, когото бихте обичали силно, ако беше здрав. Но той се е самоубил, а самоубилите се предизвикват ярост, агресия и понякога дори дълготрайна омраза у близките си. Защото самоубилият се ги кара да се чувстват още по-виновни и по-безсилни, за цял живот у тях остават въпроси, на които никога няма да получат отговор. Да, усещам болката Ви, но дали не дължите точно на тази болка извисяването си до изкусна майсторка на немското слово и до една от значимите писателки в най-новата немска литература? Тоест, дали баща ви не е допринесъл, макар и гротескно, за Вашето творческо развитие на талантлива литераторка именно чрез болката, която Ви е причинил? Колкото и да мразите българския си корен, нима това не е една от проявите на българския ген, благодарение на който сте способна толкова силно да мразите и така впечатляващо да обличате омразата в слово?"

Така бих говорила с разказвачката по време на психотерапевтична сесия. Но ние не сме в психотерапевтични условия и аз не съм неин психотерапевт. Запознавам се с нея като читател на романа "Апостолов". А като обикновен читател аз мога да се опитам да разбера разказвача, но не съм длъжна в никакъв случай да проявявам разбиране, когато той се гаври и издевателства над мен със злорадо, садистично удоволствие, повръщайки върху ми фонтани жлъчна злоба, пък дори тя да е литературно призната и наградена от реномирани немски литературоведи на Лайпцигския панаир на книгата. Като читател не мога да се защитя по друг начин от тази злоупотреба с читателското ми доверие, освен да захвърля книгата. Тъй като обаче съм български читател и цял живот съм живяла на принципа "Това, което не ни убива, ни прави по-силни" (Ницше), аз не захвърлям книгата, а се дистанцирам емоционално от разказвачката, спирам да й вярвам за това, което се мъчи да ми разкаже и внуши. С две думи: чета и й гледам сеира докъде ще стигне, но вече не участвам в литературното случване. Защото език, от който лъха глобална човеконенавист, макар и да изрича на някои места интересни философски разсъждения, мене не може да ме спечели. Не може да ме спечели и високоинтелектуален литературен стил, който се обезценява сам, поставяйки се в услуга на излезли от контрол примитивни чувства на злоба, злорадство и тържество над нещастието. Изобщо, не може да ме спечели роман с аутистично себевглъбен основен тон, който звучи с неоснователна и с нищо неоправдана надменност и от който струят такава самодостатъчност и самодоволство, че човек се пита: "Що ще жената?"

Кой знае защо, четейки романа и поглеждайки от време на време към снимките на авторката в интернет, се сещам за героинята на Чудомир от разказа му "Не съм от тях". Усещам, че съм започнала да виждам разказвачката като Чудомирова героиня и ми става забавно. Това, което чета, започва да ми изглежда още по-неубедително и повърхностно. Улавям се, че се питам авторката ходила ли е наистина в България, или е събирала информация и снимки за описваните градове от интернет, върху които после е конструирала омразните си фантазии? Описаните наблюдения за българската действителност биха могли спокойно да се отнасят за всяка една страна от бившия соцлагер. Ходила ли е изобщо в България Левичаров? Този въпрос не ми дава мира. Прекъсвам четенето, влизам, ровя се из интернет, чета материали за Сибиле Левичаров. Оказва се, че наистина е посещавала България. От монитора ми се усмихва авторката и сякаш чувам нашенски фалцет: "Не съм от тях, как’ Сийке-е-е-е, не съм от тях!"

В интервюто си за швейцарския “Tagesanzeiger" от 9.04.2009 Левичаров казва, че отдавна е преодоляла самоубийството на баща си. Аз дълбоко се съмнявам в това. С романа си "Апостолов" авторката хвърля ръкавицата към България, откъдето, разбираемо, ще й бъде отвърнато от много страни със силна неприязън. Вероятно това от своя страна ще даде нова почва, нови поводи за ненавист и ще закрепости настоящата й омраза към българското. Така непреодоленият вътрешен конфликт с бащата ще продължава да бъде реинсцениран и проектиран върху България отвъд смъртта на един болен човек, който, както всички болни хора на този свят, с нищо не е бил виновен за това, че е бил болен. Докато Сибиле Левичаров не протегне душа за помирение с мъртвия си родител. Дано да успее. Да не забравяме все пак - тя е теолог!

10.04.2009
Holzhaeusern

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.04.2009, № 4 (113)