...А ПОНЯКОГА ТАКА СЕ ПИШАТ РАЗКАЗИ

Емилия Дворянова

web | Литературата - виртуални срещи

Преди няколко години ми се случи един концерт. Често ходя на концерти, което личи и от книгите ми, но този беше специален, за някои "идолопоклоннически" (за мене не съвсем, но стана такъв), защото свиреше Найджъл Кенеди. На този концерт Найджъл ми свири на ухото. (Наричам го с малкото му име именно поради този факт, който ни направи твърде близки, без той да подозира). Дойде до мен, навярно защото седях на десетия ред до пътеката, приседна на мястото, където обичайно би трябвало да лежи ръката ми и раковината (както я наричат французите) или охлювът (както го наричаме ние) на цигулката му, докосна ухото ми.

Не мога да не призная, че Найджъл улучи точния човек, на чието ухо да свири, което би могло да се приеме като доказателство за неговия гений. Бях възторжена и възхитена.

След концерта, на който Найджъл свири на ухото ми, поради което то беше докоснато от раковината на неговата цигулка, същото това ухо заживя самостоятелен живот. Започна да пищи, бучи, цвърчи, пиука, стърже, заглъхва, отглъхва, потропва, понякога си позволяваше да засвири по начин, неприсъщ за ушите, които обикновено улавят звуци, а не ги произвеждат. Едновременно с това натрапчиво виждах по улиците една жена с пуловерче, която седеше на концерта два реда пред мен и прекрасно я помнех, един господин с бяла коса три седалки вляво от мен, двама младежи от третия ред, и когато ги срещах, усещах как се извръщат след мен и със сигурност чуват звуците, които произвежда ухото ми. Започнах да се притеснявам от тези нередности.

Започнах още повече да се притеснявам.

Тогава седнах и написах

Концерт за изречение I (вж. по-долу)

Ухото млъкна, успа се за известно време, май беше удовлетворено, а аз си харесах разказа и го публикувах, защото, когато публикуваш нещо, то окончателно те напуска и завинаги се отърваваш от пищене, бучене, пиукане или каквото те е нападнало.

Мина известно време, ухото отново припука. Звукът беше тимпанен, предупредителен. Не чаках дълго, и щом срещнах господина с белите коси, написах

Концерт за изречение II (вж. по-долу)

Не го публикувах (но пък сега го правя), защото разбрах, че случаят е различен, необичаен като това Найджъл Кенеди да свири на ухото ти, и удовлетворението е само временно упоение, следователно дали ще публикувам написаното или не, няма никакво значение. Със сигурност щеше пак да се случи.

Както вероятно се досещате, след още време написах

Концерт за изречение III (него го няма по-долу, но ако някой много държи, мога да му го приложа)

и когато след време ухото отново се зае да произвежда неприсъщи му звуци, реших да не си играя на дребно, да не го лъжа и да не се самозалъгвам, ами да напиша един

Концерт от много изречения (него съвсем го няма по-долу),

който да представлява безкраен канон, т.е. безкрайно залъгване-самозалъгване, което да не позволи на ухото да изпада в неправомерни илюзии относно собствените си способности.

С това искам да кажа, че понякога така се пишат разкази. Отиваш в залата и Чуваш, после притваряш очи и Виждаш: една жена с пуловерче, един мъж с бели коси, после още една жена, още един мъж, и разни други неща...

А ето и разказите, които временно успокояват:

Концерт за изречение I

... “Амати” е, защото звукът е засебен, заглушено обърнат навътре и с онази особена патина, която “е”-струната никога не излъчва, освен ако не е на “Амати” и този трилер би звучал сребристо вместо да се гмурка в матова белота, кремаво дантелен, сякаш изпълнен на “d”..., но спокойно би могло да е “Гуарнери”, ако мекотата на “а” е подвеждаща и се дължи на магията на пръстите му след като той така сладострастно извлича тона като да гали... толкова хубаво беше, божествено... а на “Гуарнери” щеше да искри и да бъде светло синьо... но аз така и не успях да разбера каква е цигулката, само защото закъснях с 15 минути и той побесня, дори не благоволи да ми отговори на въпроса, при това без нищо да подозира... ако подозираше бих разбрала яростта му и нямаше въобще да го питам: - “Амати” или “Гуарнери”? - още повече не беше време за въпроси и залата съвсем притихнало мълчеше, очакваше... само нашите стъпки проскърцаха, когато звукът бликна от струната и онзи мотив ме изтръгна, от мен самата ме изтръгна, а после, когато се преля в долния регистър... като че струни бяха опнати в мен, толкова нежно ме галеше, не съм преживявала никога това и аз ще му кажа: - не искам да продължава така, вече не понасям грубостта, студенината, ръката, която е положил на облегалката до мен и трябва да се дръпна в другия край, за да не го докосвам, но там е наклонил главата си някакъв ужасно висок мъж и не виждам... ще изтърпя, а когато свърши концерта просто ще си призная... бих се хванала на бас, че е “Амати”, но ще ме пита - на колко? - и ще се подиграва, освен това как можа да си позволи - да го попитам съвсем нежно, защото все пак освен че сме съпрузи бихме могли да сме приятели: “Амати” или “Гуарнери”? и да не отвърне нищо, присвивайки очи в онзи най-сърдит жест, единствено защото съм закъсняла след като има толкова сняг, отвсякъде се е затрупало, но той не подозира откъде идвам, а се добрахме с колата едва-едва, по пътя нищо не се виждаше и снежинките хвърчаха като луди в пелена, тимпанът закъсня с една частица от секундата, но обоят се усети и влезе - няма гаф - все пак колата едва не затъна и се пързаляше ужасно... той как ли се е върнал обратно, дали въобще е успял след като ме остави на ъгъла, а снегът все тъй продължава да засипва и си представям да бях останала там, в подножието на планината да ни затрупа двамата, дори концерта бих пропуснала и заменила завинаги с камината, която гореше и дървата пръскаха искри като пламнали снежинки, в които бих изгоряла, защото ръцете му... този човек има гениални пръсти, как пипа само и какво туше, като да е уловил душичката на цигулката, плъзга се в нея така, че дори забравяш да мислиш за виртуозността - все пак “Амати” или “Гуарнери”? - толкова мразя някой да не ми отговаря, но няма да позволя да ми провали концерта, трябва само да се спася от неприятното чувство, че е до мен и излъчва гняв - нима и музиката не може да го смири,излъчва гняв, а уж е цигулар и би трябвало да усеща душичката, да се размеква, но няма да ме засегне и щом свърши, ще му кажа - признанието е най-добро, за да има поне за какво да се гневи, след като той все пак ме докара навреме, поне миг преди началото, за да нямам неприятности, и дори не успяхме да се целунем... захлопнах вратата на колата и тичах... - скръбно ми е от това, сякаш без целувката съм потънала в неочаквана пауза, заредена със звук тишина и не мога да изляза оттам, а сега следва тази тема, която винаги обсебва с тъга и той така я разля, взе я широко като да прегърна целия оркестър, направо го всмука в своя звук, уж матов, но навсякъде проникващ, проникна ме и никога не съм преживявала това, ръцете му докосват едва-едва, без никакво усилие, без никакво насилие, като магия, в която вълните се следват една след една... а пицикатите се отдръпнаха отгоре, покатериха се и тук музикалната вълна сякаш секва - кои каденци ще изсвири?... разбира се, тези, в тях музиката тъй постепенно набъбва, набъбва до онова тремоло, след което успя да изчака фразата в невероятно премерена пауза, за да я подеме сякаш я извлича от мене самата, Боже мой, какъв усет за кулминацията, разтърсва ме цялата... - не, не съм преживявала такова сливане в края на последния акорд, отвъд който няма край и просто следва Largo-то... щастлива съм, че чувам това, щастлива съм и ще му призная, направо ще му кажа, че обичам друг и трябва да се разделим, защото не мога да живея и в кожата си още нося неговия мирис... сега вече всичко се размекна, като че въздухът се усмири и в това продължително звучене пръстите тръпнат, едва докосвайки струните в нежно вибрато... сякаш завинаги ще отзвучи, заедно с кларнета ще се сниши в най-дълбокия стон, но аз знам как ще бъде събуден от флейтата - Боже, колко е хубаво! защо ли трябва да страдам, а просто не му разкажа как огънят стене в камината и разпръсква светлина, чиито топли отблясъци прегръщаха моето тяло и в душата ми просветля, дори сега, само когато помислям за това, вълните се стичат, после отново поемат нагоре - как взе този флажолет, не само него, цялата поредица флажолети се нанизаха във въздуха и почти зримо остават кацнали върху невидими нишки в пространството - каква е тази цигулка, тези ръце! - “Амати” или “Гуарнери”? - без значение, ще разбера, дори може би в програмата пише, но нямаше време и когато влязохме вътре светлините вече бяха угаснали и всички очакваха първия тон... не, не искам да свършва, тимпаните скоро ще възвестят края с онова угасващо тремоло и върху “а”, после върху “е” ще зазвучат последните трели... - трябва да е “Амати”, и все пак “а”-струната не носи този тембър, най-специфичния, който винаги гали и сякаш повлича надолу... значи може би е “Гуарнери”... и тъй ми се иска да плача, защото всичко се свърши и хората вече беснеят, френетично пляскат, но аз искам да върна времето отново назад, отново и пак...

...бис... бис...

- Господи, скъпи, беше невероятно, невъзможно, никой не ме е разтварял така... не, не ме проникна, направо ме проникнови - чувал ли си по-нежни пръсти? Не ми се прибира в тази зимна приказка, романтично е и не искаш ли да походим пеша - майка ти няма против да стои при децата... впрочем, когато влизахме, не ми отговори каква е цигулката, дори помислих за миг, че ми се сърдиш, но нали виждаш снега... “Амати” или “Гуарнери”?

- “Маджини”, скъпа, “Маджини”, нарочно не ти отговорих, за да опиташ сама... няма никога да се научиш да различаваш... просто ти липсва слух, съкровище...

- Все пак е важна насладата... как звучи...

Концерт за изречение II

... ето го най-после на живо този идол на учениците ми, изкусени в нездраво съвършенство, съблазнител някакъв

- но как да ги убедя -

виждам поне пет в залата, изпаднали във възхита от белите му обувки, като палячо е и никакво уважение...

този свят... този изпаднал в несвяст свят... неистово ръкопляска...

...първото “ла” на концертмайстора, първото “ла”... той отговаря:

кварта,

квинта...

...съвършен е звукът, винаги съм мислел, че някои “Маджини” са по-добри дори и от “Страдивариус”, цветът им е друг, тонът, в който звучат, е цинобърен, кървав и какво би могло да се изтръгне, особено от такъв екземпляр... тъй ми се ще да докосна охлюва, ключовете... съвършена е шийката, грифът леко повдигнат... казват, в резонаторния отвор била магията и в резонаторната дъска... - ще си умра с отворени очи, задето никога не ми се случи поне да пипна такава... и на учениците си, докато стържат по разни “Кремони” все разправям - цигулката, цигулката, деца... душичката й...

...сега ще започне, началото е най-важно, всичко изхожда от него, концентрирано в първия тон... там нямаш право на грешка... първата фраза, провалиш ли се... -

...хайде, вдигай лъка...

...вдигна лъка...

...по дяволите... все тъй става... някакви пълни идиоти, дилетанти някакви, немарливци в живота, сега ли намират да влизат... и скърцат, точно местата пред мене и в самото начало не мога да чуя най-важното... мъж и жена - тя с пуловерче, панталони, светът тъй усилено се проваля, как можеш да закъснееш, да дойдеш с пуловерче, всичко притихнало, ще се случва най-важното и изведнъж... скърца се... седалките се затварят... повдигат се гърбове... не, нямат срам... невежите не могат да знаят колко важен е първият звук, вторият, съчленението на фразата, можеш само това да чуеш и ако го чуеш, вече всичко е ясно - излиташ - музиката вече е излетяла и вътре е целият код - пълни простаци...

сядат най-после, сигурно въобще не съзнават, а аз, който толкова чаках, вече пропуснах, исках да чуя точно този нюанс... как ще премери ферматата... толкова трудно е да усетиш точно колкото трябва да удържиш... -

малка пауза сякаш направи, взе дъх... да, цигулката пее, най-близка е до човешкия глас и диша, и диша, -

а жената пред мен продължава да мърда, за миг се оглежда, естествено... тези ходят неясно защо, гледат кой друг е вътре, и пуловерчето... как е възможно подобно неуважение, всъщност съвсем ясно е - като белите му обувки, като щръкналата коса...

никаква класика... никаква класика...

но каквото и да си мисля, звукът е прекрасен; ако човек истински се заслуша, веднага откроява цигулката, тази прелест “Маджини” се извисява над всичко останало, целият оркестър е подчинен, на колене е... а тя звучи мургаво, не ми беше хрумвало, но “Гуарнери” например е сякаш блондинка...

и се приплъзва в тоновете, сякаш тя влиза в тях - трябва да разсъждава човек: къде е тонът, къде е цигулката, как всъщност се сливат и кой точно кого... тази лигатура не я изсвири както трябва; въобще не я призна и повтори тона, а в партитурата я има... младите с нищо не се съобразяват, все трябва да им повтарям - вярност, вярност към знаците, те са Алфата и Омегата - мъча се да внушавам, но тях джазът ги извращава, сякаш всичко може и никакви правила... не, не съм докрай справедлив... тази фраза... вълшебство и дори гърбът на жената пред мене потръпна, видях го... потръпна пуловерчето...

пуловерче... как е възможно?, сякаш не е в храм, а в планина... камина й трябва и кожа на мечка... а мъжът й до нея, той как ли понася, дали изобщо понася... тези наши оркестри, не, няма да се научат... винаги нещо ще сгафят, тимпанът не може да блъска така, трябва да е по-приглушен, а тромбонът се изложи, бих казал, и то преди кулминацията, изпусна се точно когато цигулката се подготвя за най-важното... точно на това място трябва всички да бъдат съвършени, за да влезе тя с пълна сила... ето на, като буря е в нежността си...

“Маджини”

“Маджини”...

Вирджиния... просто едно име, но как се разгръща, показва се и е единствено на света... няма друг такъв инструмент, сега съвсем сама ще покаже какво може в каденците, ще изпълни сама себе си с неговите ръце...

а тя е с пуловерче... поради което днес мъжете са твърде нещастни, нещастници - просто няма жени... вече влезе в каденците, всъщност почти брилянтно го сътвори, не мога да не призная... въпреки че нещо все ме тормози отвътре... не може така - тези каденци са негови, големите винаги пишат каденци, той явно мисли, че е голям... не, не може така... някаква прекомерност, няма истинска класика, а май всички са възхитени - няма свят... само техниката е съвършена - ето това не мога да не призная - съвършена е техниката и като в магия гонитбата на тоновете ще свърши, като вятър ще прошумоли, накрая оркестърът ще се обади премерено, в съгласие с цялото... да, просто го потвърждава гениално... партитурата е гениална и ето сега...

всичко се потвърди.

Тишина... за Бога, не мърдайте... кой идиот си позволява да ръкопляска? Боже, каква простотия... и защо толкова много кашлят в най-важната тишина? от нея се ражда Largoto,

Largo... по-бавно, още по-бавно... днес все забързват темпата, не могат да устоят на времето, да му сложат юзди, то ги убива, завлича ги...

не знам, но в тези фрази Маджини е съвършена, какъв звук...

...съвършен ритуал... Вирджиния подготвя в себе си музиката, стопля банята, нейният концерт започваше в два...от кабинета си чувам как се лее водата

допълвах я с тонове... скъпи, влизам в банята... не надзъртай... но аз свирех и си представях... Маджини, скъпа, прекрасна си, знам, от косата ти капе... втората тема, абсолютно съвършена е, просто в този концерт вторите теми във всичките части се родеят с абсолютната красота, всъщност те правят цялото...

...ако беше до мен, сега щеше да гледаш с презрение Вирджиния това пуловерче, под което лопатки потръпват, да, виждам отдолу все пак е жена... но днес хората въобще не разбират...

...ще ми намажеш ли скъпи гърба с крем... най-нежната кожа и роклята върху кувертюрата на леглото - всичко това е заради музиката... и заради мен...

класика, класика... Маджини, ти знаеше как човек се подготвя за причастие в нея до вечерта, когато се пристъпва в най-важното... тук трябва толкова внимателно да се пипа, извличат се най-трудните флажолети...

...малко помада...

... грима...

...допира на дантелата и Вирджиния, удивено те гледам и двамата знаем, всичко това е за мен... целувка по охлюва на ухото, по ключицата, по шийката... и влизаше осветена в залата в най-ярката светлина, която с началото изведнъж ще заглъхне и ти ще се потопиш... най-прекрасна, ухаеща... и лопатките под дантелата тръпнат... защото ти чуваш това... как потъва... ето го, con sordini...

...съвършен резонанс...

няма място за тишина, време няма...

Attaca...

...е, добре. Ръкопляскайте.

Бис.

Признавам - увлече ме. Само че това не е всичко. Пляскат масово - какво ли разбират? Нещо все пак се извращава в това свирене, нещо не е така, както е... трябва да формулирам пред учениците. Ако Вирджиния беше тук, щях с нея да споделя и защото тя тъй прекрасно умееше просто да слуша, със сигурност и аз щях да съумея да обясня... нужен е съвършен резонанс...

Жената...

Бис.

© Емилия Дворянова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.02.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006