РИБНА ПОЕМА

Елисавета Ненчева

web | Литературата - виртуални срещи

Предговор

Да пишеш е същото, като да ловиш риба с въдица. Пускаш кукичката да плува от единия до другия край и обратно и чакаш. Да се улови рибата.

Аз тук си имам един голям рибок. От доста време дебне край кукичката. И от кръглата му уста излизат балончета въздух, които се пукват във връхчето на кукичката. Ти ли си това, Йеронимус? Йеронимус Дълги, ескуайър. Голяма борба ще падне, докато го изкарам, и в крайна сметка ще трябва да го убия... И защо така?

Част І. Пришествие

Самолет каца на летището със задницата напред. От летището се опитват да установят връзка.

- Полет 291, полет 291, какви ги вършите???

- Кацамеее...

- Кой управлява самолета?!? Първи пилот, обади се!

- Еее, първият пилот е пиян....

- Втори пилот, там ли сте???

- И вторият... е пиян...

- Щурман?!?

- И бутилка роом... хлъц?

- С кого говоря, по дяволите?!

- Ъ, с автопилота, и той пиян...

Ще извадя рибока и ще видя, че носи в себе си хайвер. Малки бели топченца. Това е дъщеря му Делва, която се разболя от анорексия, стана мъъничка, мъъничка и накрая той се принуди да я глътне, за да не я изгуби от погледа си. Моментално се почувства странно - от подреденото кълбо с мисли в главата му започнаха да изхвърчат разни думи като ярки цветни парцалчета...

"Ами че аз се превръщам в поет!" - помисли си Йеронимус и му стана мъчно за банката.

Защото по професия Йеронимус бе банков директор, и то извънредно съвестен банков директор

Затова на другата сутрин въпреки всичко той все пак се събуди навреме и отиде в банката, но охраната го задържа още на входа, защото на краката му се бяха озовали кой знае как чифт чорапи на зелени кончета на червен фон. По-късно някой ги нарече "апокалиптични".

Изправиха го същия ден пред управителния съвет.

- Това е възмутително, Йеронимус! Поет! - викаше пискливо шефът на паричния салон и зъбите му, които приличаха на шкафче за валута от полимер, тракаха също възмутено.

- Каква поезия, каква проза! Да дойде на работа с чорапи на зелени кончета! Това е хуманитарна катастрофа!!! - шепнеше смаяният касиер, може би се боеше да не предизвика дявола - Йеронимус, за Бога, конете не се разхождат по краката на хората, това е факт...

- Ти пък откъде знаеш??? - най-накрая Йеронимус се ядоса и реши да се намеси, ала в този момент всички млъкнаха, защото се бе включил синдикът на банката.

- Йеронимус Дълги, ескуайър, отстранен сте от работа, закривам заседанието.

След което синдикът затъмни отражателната си повърхност и премина в режим на почивка.

Йеронимус си тръгна, необезпокояван от никого, и през цялото време си мърмореше за крака и за кончета, за да не събуди дъщеря си, която спеше изморена, сложила краче в корема му. Крачето му убиваше, но той непременно искаше да се наслади на ярките гроздове думи, които грееха в сънищата й. Усещаше как сокът им го изпълва и го прави лек, по-лек от падащ лист.

* * *

Веднага щом се събуди, Делва поиска да лети. Първоначално Йеронимус се обърка, защото знаеше, че човек не може да лети. Обаче Делва се засмя и обяснявайки му, че всъщност човек може да лети, но по различни начини, започна да тъче паяжина от цветни нишки в ума му, за да му обясни нагледно. Йеронимус вече бе престанал да се учудва на това колко пъстри могат да бъдат собствените му мисли.

Но сега си помисли: "И все пак защо да не отида до летището?". Там имаше много самолети - някои кацаха, други излитаха, трети ги хранеха с гориво. Общо взето бяха заети самолети и не му обърнаха внимание. Йеронимус се натъжи, но тогава чу:

- Йеронимус.

- Кой говори?

- Аз, самолетът - самолетът пред него изсъска още веднъж с предните двигатели, за да подчертае присъствието си и срамежливо намигна с един от фаровете си.

- Ха, а аз как разбирам какво ми говориш?! - попита смаяният Йеронимус.

- Много просто. Ти си поет. Поетите разбират всички езици на света.

- Ясно... Слушай, Самолет, бих искал да полетя. Ти би ли могъл да ми помогнеш?

Самолетът се позамисли малко, а после промърмори на себе си:

Рибата да полети в небето
Си е чист късмет...

- Хм, да, ще ти помогна, Йеронимус. Качи се на опашката и се дръж здраво. Ще бъде интересно... пътуване, ей Богу - каза Самолетът и решително прочисти всичките си предни двигатели. Явно се готвеше да излети. Йеронимус бързо се покатери на опашката.

Там беше много тъмно. За да не се страхува, Йеронимус започна да си повтаря стихчето за рибата и за небето, което бе казал Самолетът, и да се опитва да отгатне какво може да означава това. "Рибата... небето...е, добре.. Но все пак "риба" по-добре се римува с "море", пък и тя живее в морето, няма риби по небето, ама че абсурд..."

- Грешиш, драги. На рибите много им се иска да ходят по небето, гарантирам ти...

Йеронимус се вгледа и различи в тъмното до себе си един жираф. Жирафът имаше много тънки крака и като ги бе нагънал старателно, за да не се измачкат, бе седнал по турски. Йеронимус много им се учуди, а жирафът допълни:

- Ами да, навремето играех в цирка морско конче, какви години бяха само... Обаче ми беше много дълга шията, та не беше съвсем правдоподобно и директорът все ми казваше: "Кога ли ще те скъсим, драги"... Хехе, а, да, краката - такива са си по рождение...Да знаеш как хубаво се ветреят на вятъра! - жирафът се натъжи за миг - много бях добър като морско конче...

Йеронимус помълча малко смутено, беше му жал за жирафа, който обаче бързо се съвзе и започна пак да бъбри:

- Хм, да, забравих да представя, Дългоносия - зад гърба ти е. Глухоням е, обаче само как слуша тоя слон - да не повярва човек! В известен смисъл си приличате - ти слушаш и всичко разбираш и можеш подле да го кажеш по всякакъв начин - приемаш и предаваш, хехе, той също приема, обаче не предава, нали е слон, шегичка...

Йеронимус се опита да различи в тъмното силуета на слона, но не успя. "Това ще да е извънредно тактичен слон" - помисли си той.

Жирафът обаче не преставаше да бърбори:

- Ние с Дългоносия избягахме от един цирк, защото сме поети. Чух от самолета, че и ти си поет. Много ми е драго, благодаря... Ама така и не разбрах защо си избягал? Ако не бяха чорапите, щеше да ми приличаш, да прощаваш, на банков директор...

Йеронимус се настани удобно и им разказа за Делва и за всичко, което бе станало. Изслушаха го внимателно, след което жирафът го попита:

- И сега не знаеш накъде летиш?

- Не зная, за Бога!

- Отиваме на края на света - продължи бърборкото. - Там някой изпълнявал желания. Пази си в тайна желанието, докато пристигнем, и после то ще се осъществи. Нали си имаш желание? Ако си нямаш, намисли си нещо.

Йеронимус се замисли, но не можа да се сети за толкова сериозно желание. Чувстваше се замаян. Делва мърдаше с крачета и ръчички в корема му. Цялата се бе оплела в разцъфналата паяжина. И колкото повече Йеронимус се вглеждаше в гонещите се светлинки в паяжината, толкова повече му се доспиваше.

В просънища му се стори, че говори нещо на жирафа за рибите и за небето, а жирафът като че ли му отвърна:

- Та ти си риба, Йеронимус... Един голям рибок... Всички поети са риби... Кой може да мълчи по-добре от рибата? Като се замисли човек, на всички риби им се иска да плуват в небето... Колко относителен е светът само... Нали, Дългоноси?

Рибата да полети в небето
Си е чист късмет
Щастие го наречете

Йеронимус сънува странен сън. Уж беше във вътрешността на самолета. И там бе тъмно като в рог. Но по някакъв начин му се струваше, че вътрешността прилича на бедуинска шатра. Йеронимус се сниши, промъкна се покрай стената и залегна зад нечий грамаден чадор. В шатрата бе все така тъмно, миришеше на скъп тютюн за дъвчене и билки и чадорът пред него изглеждаше като черна дупка.

Внезапно Йеронимус усети как някой го побутва.

- Я, то било човек!

След което в чадора настъпиха някакви плавни промени, от дълбините му се показа нещо метално, невъобразимо цветно, разклоняващо се в единия си край, което най-общо изглеждаше така, сякаш на чадора му бе пониклан цвят - грамофонче.

Грамофончето се опря в бузата му и той чу кратко изшъткване.

После Йеронимус усети как незнайна сило го мушва под чадора. Там грамофончето пак го намери и му обясни:

- Това е за по-голяма секретност. Казвай сега!

- Какво да казвам? - попита уплашеният рибок.

- Казвай какво става.

Грамофончето не изглеждаше враждебно настроено и дори му обясни накратко:

- Това не е грамофонче, а слухова тръба.

- Така ли, отдавна не съм виждал такива - и насън Йеронимус почувства, че се почесва по темето. Темето му беше олисяло. Бивше директорско теме. Дали пък сега нямаше пак да му поникне коса?

- Дръжки ще поникне, чакай второто пришествие. - Дълбокомислено обяви грамофончето, а на Йеронимус не му остана какво друго да добави освен "Ами хубаво".

- Казвай приказката де! - напомни му нетърпеливо грамофончето. И Йеронимус пак заразказва. Делва се бе събудила и пълнеше ума му с бели перлени топчета, а когато станаха достатъчно, започна да скача в тях като в басейн.

- Я слушай - рече, след като чу всичко грамофончето - аз ще си поговоря с нея, знам как, като жена с жена, ти си почини...

На Йеронимус му стана смешно. Слушаше разговора им - някакви леки бълбукащи звуци, наподобяващи плискането на течност в метален рог. Водата пееше, а рогът отекваше...

Рогът: Имало едно време
Един човек,
Който нямал сърце.
Наричали го Принца на мрака.

Делва: Как така нямал сърце?

Рогът: Не му е пораснало още.

Делва: Не може да бъде.
Всички се раждаме със сърца.
Може би някой
Му го е извадил
И Му го е скрил?

Рогът: Не, той без него
Се е родил.
Нали в Библията е писано,
Че ще се роди един
Без сърце?
Ще се роди човек,
Който всъщност
Няма да е човек...
Той... спи тук сега...
Всички имат сърца
А той няма.
Затова започна да вади
Сърцата на другите.
Вади ги с меч,
С нож,
С голи ръце дори...
Гледа ги как тупкат
В шепите му
И как замират
Той бе най-големият познавач
На човешкото сърце в света.
И какво от това?
И какво от това...
Той се отказа от всичко
И поиска да умре.
Само че не можа -
Нямаше сърце.
И сега спи.
Ще спи до края на света.

Делва: Той надява ли се?...

Рогът: Да, всички ние се надяваме
На малко милост...

Йеронимус си мислеше, че това не е поезия. Чудеше се къде, в такъв случай, са границите на поезията. Вероятно на края на света? Делва спусна над него укротена, пулсираща сънна мрежа и той можа да види как в центъра на бедуинската шатра, досами чадора, на няколко педи от земята висеше тяло на мъж и видя как мракът и светлината се бояха от него.

"Дали това е истинският образ на човека?", си помисли Йеронимус, преди да заспи, ала го прекъснаха

- Престани да наричаш слуховата ми тръба "грамофонче", драги!

Насън устните му мърдаха, а слонът се бе приближил и внимателно и задълбочено ги наблюдаваше.

Част ІІ. Апокалипсис

- Какво казал Тарзан, когато видял, че по склона се задава слон, който носи две овце на главата си вместо перука?

- Това е прекалено! Затварям джунглата!

- Спирка "Края на света" - изгромоля учтиво с всичките си двигатели самотелът и кацна.

Първи слязоха жирафът и слонът, после слонът помогна на сънения Йеронимус да се смъкне от опашката и го скри зад левия си заден крак. През това време от корема на самолета заизлиза странна процесия. Най-отпред плуваше във въздуха чадорът с грамофончето - майката на Принца на мрака. След нея вървяха шестима мъже, облечени целите в черно. Лицата на първите двама от тях представляваха по едно око. Другите двама бяха уши. Петият беше нос. А под наметката на шестия се подаваше остър човешки език, който се влачеше безшумно по земята. Шестимата носеха на раменете си спящия, от когото се бояха светлината и мракът, а краката им, обути в чорапи със зелени кончета на червен фон, тежко затъваха в земята.

Краят на света се оказа разкошна снежна градина - огромно кръгло снежно поле, в центъра на което растеше дърво, по-високо от слънцето. Стеблото му бе от лед с нежнорозова кора, клоните бяха от скреж, а вместо листа - над главите на всички заваляваше тихо сняг, щом вятърът разлюлееше клоните...

- Кой прави вятър??? - обади се недоволно майката

- Аз, господарке, простете, краченцата ми... - и жирафът показа краката си, които весело и плавно подскачаха над снега.

Самолетът изчака всички да слязат, след което учтиво изшътка с перката си и накрая отлетя по свои си работи. Самолетите са изключително заети личности.

- Какво ужасно време! - рече жирафът, като продължаваше да подскача грациозно на полупрозрачните си крака сред снежинките. Той всъщност им се радваше. - Какъв ужасен сняг! Каква поезия! - продължаваше щастливият жираф. - Никога не съм виждал такова нещо, какво ще кажеш, Дългоноси? Виж, те имат повече крака от мен - той сочеше снежинките - те са безкрайно много и всичките са прозрачни, каква съвършена форма, каква съвършена грация! Искам това!

Около танцуващия жираф се надипли крехко покривало от мек сняг, под което той се смееше щастливо, тъй като снежинките го гъделичкаха по лявата ноздра. Покривалото жълтееше, розовееше, и изобщо блестеше с всички дипли на жирафското щастие. После покривалото бавно се разтвори в бляскава бъбрива мъглица и жирафът полетя във въздуха от танцуващи снежинки.

Снежинките падаха върху наметалата на мъжете в черно и се стапяха върху тях, без да оставят следа. Някаква сила спираше снега на сантиметри от лицето на спящия, сякаш той бе извън времето. Грамофончето гъргореше нещо.

Внезапно слонът се обади дълбокомислено:

- Всички ще станем вир-вода!

Снежинките падаха на цели гроздове. Голямото дърво сякаш се топеше, сърцевината му се разливаше в образи и сенки, сякаш човек гледа дъно на река. Майката на принца клекна пред него и нареди и на останалите да го направят. Само слонът не клекна, защото имаше ревматизъм.

Клечаха известно време, но нищо не се случи. Майката се изправи неуверено, после тръгна да обикаля дървото. Очите и ушите с носът и езика се вдигнаха безучастно и я последваха със спящия.

Тя обикаляше. Направи три обиколки и се спря. После започна да обикаля от обратната страна. Направи още три обиколки. Нищо.

Дървото се топеше и изглеждаше така, сякаш небето слиза на земята.

Йеронимус наблюдаваше всичко от корема на слона, а мислите му - тънки и треперещи, се ловяха като слаби сребристи мухи в рехавата паяжина от нетърпеливи цветове, които Делва бе изплела в главата му и в която се бе опашкулила цялата.

"Нима това е краят? - помисли си той.

"Нали краят е относително нещо?"

"Рибата да полети в небето
Сси е чист късмет..."

Никой не видя какво стана под корема на слона. Йеронимус внезапно се пусна от левия му заден крак и не падна, а се задържа във въздуха. Ако имаше кой да погледне в огромните му тъмнокафяви, почти черни очи, щеше да види там странни неща.

Първо в зениците му се появи едно бяло яйце, което нарастваше и бе изтъкано цялото от нишки, и се разпука, и се показа булото му, издувано от удари и ритници. Булото се разкъса, показа се ръка с тънки пръсти, после уста, после стъпало... Делва се раждаше отново и в тъмнорозовите й зеници блестеше смях като листа на върба.

А от водната сърцевина на дървото излезе бяла мечка с очи от нежнорозов скреж. Чадорът с грамофончето се клатеше като метроном. Онези, които го носеха, оставиха във въздуха тялото на спящия. Мечокът го обхвана с лапи и го сложи на гърба си, а гърбът му се огъна, защото спящият тежеше колкото целия свят. После мечокът със снежнорозовите очи излезе с клатушкане от кръга на онези, които бяха със спящия.

Тялото се тръскаше отгоре му като парцалена кукла.

И тогава валя дъжд и валя цял ден и цяла нощ.

Майката на Принца дойде и коленичи в сърцевината на дървото, което изгуби формата си от скръбта й и се превърна в зелено водорасло, а от него потече вода, която изпълни света и я нарекоха океан. Казват, че някъде в дълбините му растял разкошен цвят - грамофонче.

На шестимата им поникнаха криле и те застанаха от дясната страна на слона, и новите криле ги боляха, и те откриха дарбата си да говорят, да чуват, виждат и усещат, и се страхуваха, а слонът ги приюти при себе си, както никой не ги бе приютявал (и после човек се пита откъде идвали легендите, в които слоновете крепят света на гърба си)

Мечокът все вървеше под дъжда, а от гърдите на спящия се показа стебло. Беше крехко, зелено и смачкано. Имаше зачатъци на листа.

Стеблото растеше, докато валя.

Мечокът си каза:

- Красива върбичка!

Вместо листа, поникнаха клони. Влажни, трепкащи, тъмнорозови по краищата, като миглите на Делва.

Мечокът изглеждаше така, сякаш носи принц от изтока в блестяща зелена носилка.

Майката с грамофончето би го харесала, ако можеше да го види.

Послеслов

Какво стана с Йеронимус ли?

Той би искал да тръгне след мечока, но осъзна, че не може. Господ да беше, пак нямаше да може. И поиска да се превърне в рибок. Не заради друго, а заради красивите отблясъци, които светлината щеше да хвърля върху люспите му.

И така доказа, че наистина е поет.

И какво от това?

Е, Йеронимус, да те пусна ли обратно във вира, или да те хвърля в коша с останалите?

Йеронимус мълчи и ме гледа с големите си кръгли черни очи, в които се отразява небето.

© Елисавета Ненчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006