СПОМЕНИ ЗА СПИНОЗА ИЛИ ГЕОМЕТРИЯ НА СЪРЦЕТО

web | Литературата - виртуални срещи

Х. Л. Борхес

I. "Не мога да възприема тази вяра; ако някой ме кръсти със сълзите си в нея, ще я възприема; ако Разбойникът слезе от кръста и ми я преподаде; ако Митарят и Блудницата ме научат на нея, тогава тя ще стане моя..." - ми пише моят млад приятел, когото понякога срещам на църква, преди да си тръгне след литургията за оглашените. Маниерно, но искрено. Какво да му отговоря? - ето какво: "Щом тъй говориш, млади приятелю, то явно ти вече си възприел вярата. Дали обаче тя те възприема такъв (тази, последната дума, може да я задраскам), е друг въпрос..." Като за начало стига; после ще го довърша, но докъде е стигнал светът, щом ние, евреите, пак тръгнахме да учим народа на християнство!

Да, евреин съм, но съм православен. Историята на моето неверие (защото сигурно съм неверник за юдейския закон) е стара почти колкото мен, но мога да ви я разкажа кратко и съдържателно колкото виц за евреи с умерена продължителност.

Пò ме вълнува, дали да я напиша на момчето (казва се Теодор); по-добре не, засега - нека вижда в мен нещо повече или, поне, по-различно от един стар педофил...

Нищо, ще я разкажа на вас, да се посмеем.

ІІ. Аз бях млад и вярвах в бога на Спиноза.

Той беше много по-млад и вярваше в бога на Хитлер.

Оная пламенна и животрептяща Етика, доказана more geometrico, тази алгебра на Прекрасното и геометрия на сърцето, излята в определения, аксиоми, теореми за Свободата, Вечността, Субстанцията и самия Бог, опиваше разума ми до екстаз и го хвърляше в неистов буен танц и той пееше дрезгаво като един Висоцки:

"Всичко, което съществува, съществува или в себе си, или в друго нещо";

"Това, което не може да се схване чрез друго нещо, трябва да бъде схванато чрез себе си";

"От дадена определена причина по необходимост следва действие и, обратното, ако няма определена причина, невъзможно е да следва и действие"...

Тази смес от григориански хорал с еврейски мотиви и вагантски възторг, която си бе всъщност доста обикновена, макар и весела чалга, сега ми звучи наивно и тъжно като песните на Хитлерюгенд тогава.

За неговата вяра и до днес не научих нищо; разбира се, известното - за Тържеството на Райха и Светата Арийска раса, за враговете - евреи и т.н., го знам, но същината някак упорито ми убягва.

ІII. "Не дим из огъня той, из дима светлина ще получи" - казва за поета Хораций; Кристоф (така се казваше момчето) беше тихата и едва мъждукаща, но много красива светлинка в отровната и черна пушилка, изпълнена с гъсти и мазни сажди, наречена - как? - аз сам не знам - екзистенция? Живот? Da sein? Както щете я наричайте, затова имате имена - да именувате. Но как да получа този светлик и, което е по-важно - какво да правя с него, също не знаех, но тъй ми се искаше да го имам... Аз бях поетът и трябваше и плътта, и душата ми да се докоснат до тази красота колкото може по-плътно и задълго, защото бяха жадни за светлината й като две тъмни нощни пеперуди в техния самоубийствен порив към запаленото кандило.

Срещнах Кристоф, прекрасния Хитлеров юноша, в един топъл и ветровит есенен ден, като този сега, в края на един век, на който много отдавна му е дошло време да свърши; беше ’41-ва, войната. Разбира се, срещнах го случайно; аз, прекъснал отдавна студент по медицина в Германия, се препитавах с променлив успех от частни уроци по хармония, защото хармонията не бива да се изоставя дори през войната. Плащаха ми както и в каквото се случи - цигари, храна, дрехи, лекарства, пари...

И тогава дойде той. Бях си намазал очите с една стрихнинова маз с подръчни делирианти - атропин, скополамин и т.н., която сам приготвях от porkia depurata, дървесна пепел и други нещица - идея, подхвърлена ми от Прокъл в коментара към "За държавата"; чаках да ми се отворят очите, та да видя Прекрасното, доколкото то се открива на очите, ако ще и да се отворят на четири. Глупак! - със същия успех щяха да ми се отворят и ако си бях намазал гъза.

"Ще може ли..." - плахо започна той - "Всичко, каквото ти хрумне" - безцеремонно, донякъде, но не и грубо, го прекъсвам аз. После му разказах за сулбдоминантата на втора степен и неаполитанския акорд и свирихме Скарлати, ако си спомням добре; важното е, че щеше да дойде пак, и то много пъти.

ІV. Хитлер бе нисичко божество с тънки мустачки и остър глас, перманентно еуфоризирано с амфетамин.

Спиноза бе един млад пророк на собственото си сърце.

Нашите авторитети бяха пусти стихии, съвместими като необходимото и невъзможното, като истинно-несъществуващото и самото Битие..., но ето,

V. ...едно момче бавно смъква мъничката си униформа на Хитлерюгенд, една сребърна кама с надпис Blut und Ehre върху нея, затоплена от бялата плът, издрънчава сърдито на пода... един юноша сяда гол зад пианото и засвирва Чимароза; ре-минорът глухо, скръбно, угнетено завитава, призрачно и отчуждено, а камата сякаш трепва, копнееща да се забие нежно в ре-миноровото сърце...

...а старецът гледа от зимните дълбини на своята 1999 г. - мизерното Finale на Просешката опера, наречена ХХ в., към животрептящото телце, застанало зад махагоновото туловище на рояла; тъне в невинната му белота, изтъкана от цветисти полифонии, разслаблен от паркопан, амантадин и ефедрин, вдишва ароматите на етер, спирт и антенол и все повече замира в своето любимо visio на пеещата детска голота...

"Sehensucht" - хлипа мъжествено Тил Линдеман.

VІ. О, Кристоф, ти, малка молекула леворфанол в мътнотата на ликвора ми;

Ти, страстно ухание на неземен афион в полята на сърцето ми;

Ти, мой тайнствен рецептор на някой незнаен сигма-лиганд;

Ти, нежно стръкче мандрагора в хербария на изтеклите ми дни;

Ти, малък инхибитор на риданията ми;

Ти, допаминов водопад, облял острите скали на безумието ми;

Ти, делирогенен поток на радостта ми;

Ти, еритроксилон незнаен, зареял взора ми в неистова зеленина;

Ти, леко псилоцибиново изваяние в лапидариума на скръбта ми;

Ти, хиосцинова премала, легнала в негата на ума ми;

Ти, пеганум див, избуял в мрачните лабиринти на ретросплениалния ми кортекс;

Ти, меко кетаминово одеяние на старческите ми голотии;

Ти, последна ми опиопанова еуфория;

Ти, печална лофофора, поникнала в ангелски стъпки;

Ти, крехко мое серотонин-ергично мечтание в притомата на огнени безсъници...;

Радвай ме!;

"Gibt mir deine Hand und

Spiel mit mir..." -

нали те намерих в сърцето на вятъра; нали ръцете ми те взеха от купела на бурята; нали грабнах те от пламналите длани на дъжда; нали те отнех от утробата на студения въздух; нали те извиках от скута на фъртуната; нали те призовах из ръцете на градушката; нали те издърпах от ноздрите на урагана; нали те приех от плащаниците на мъглата; нали те откъснах от класовете на здрача; нали те откраднах от жадните шепи на нощта; нали те изведох из дълбоката памет на мрака; нали те вдигнах от постелята на меката пепел; нали те сричах в текстурата на студените морета...

VІІ. О, Кристоф-Спиноза, и сега в горчивината на пелина чувам гласчето ти, как чувственозвънко трепти и възбудено диша:

"Колкото повече съвършенства притежава всяко нещо, толкова повече действа и толкова по-малко страда, и, обратното, колкото повече действа, толкова то е по-съвършено..."

"Всичко, което душата познава от гледище на вечността, познава го не от това, че схваща настоящото действително съществуване на тялото, но от това, че схваща същността на тялото от гледище на вечността...";

и целувам тялото, способно на много неща, що има душа, чиято най-голяма част е вечна... И ще целувам, дорде не се възправи твоят Хитлер срещу нас и викне:

"Според присъдата на ангелите и по решението на мъдреците, ние отлъчваме, отблъскваме и проклинаме Кристоф де Спиноза със съизволението на Бога и тази света Арийска раса и пред лицето на Свещените свитъци - Mein Kampf и всички новели, които са в нея написани: като с отлъчването, с което Кошуа отлъчил Йерихон, с проклятието, с което Елиша прокълнал децата, и с всички проклятия, които се намират в Книгата на Закона. Да бъде той проклет денем и да бъде проклет нощем! Да бъде той проклет, когато спи, и да бъде проклет, когато става от сън! Да бъде той проклет при неговото излизане и да бъде проклет при неговото влизане! Господ да не му прости никога! Той ще изсипе Своя гняв и Своята ярост против този човек, който е натоварен с всичките проклятия, написани в Книгата на Закона. Той ще изтреби неговото име под Небето и ще го отдели за негово злощастие от всички колена на Райха с всички проклятия на Небосвода, които стоят в Книгата на Закона!"

...Но аз ще стана, ще тръгна по Берлин, по улици и по стъгди да търся тогова, когото душата ми люби; търсих го и го не намерих; защото устните на моя възлюбен са по-добри от упойка за коне...

VІІІ. "Нека думите ви бъдат "да, да" и "не, не", е казано в Евангелието, но лично аз се придържам към малко по-опростен вариант - едно "да" и едно "не" са достатъчни; ако моят съвет представлява някакъв интерес за тебе, то би могъл да се придържаш към същото" - тъй още ще напиша на Теодор, това младо светило на метаетиката в епохата на нейния залез, защото го намирам за премного и пре-краснословен, за разлика от Кристоф, който пък бе тъй мълчалив... Но защо трябваше да говори, когато само диханието му бе достатъчно, за да хвърли в делириум и екстаз ума, сърцето и всичко, дето се наричаше Аз; трябва ли да описвам това лице, имам ли език за такава красота и мога ли да изредя тези съвършенства, щом едва дочитаме Списъка на корабите ("Безсъница и Омир... на корабите списъка прочетох до средата" - О. Манделщам)... Но беше дете и вярваше в това, което според възрастните, трябва - Хитлеровото спасение и царство, които изискваха моята смърт.

Напуснах тази Германия, горчива като търновска бира и се върнах в България, тъй като бях български евреин, което се оказа по-безопасно; после бавно възприех вярата на Онзи, който моят народ разпна. Но преди това, преди това...

ІХ. И ето, един старец, вкочанен от болестта на Паркинсон и треперещ като на Страшния съд допива едно горчиво кафе и излиза на разходка в парка - виждам някакви юноши около чешмичката, обвити в смътни индийски благоухания. Устните им бяха гневно пригложени, лицата - пъпчиви и очукани от боксове, та не им обръщам внимание, защото разумът също е чувствен... и сигурно тъкмо това е вдъхновило Баумгартен да създаде своята Gnoseologia minor - естетиката, която понякога наричаме "еротика", а друг път - "порнография", зависи за кой от онези два ероса на Платон говорим. Поглеждам ги само и се усмихвам в сърцето си, и пак си спомням за Кристоф - юношата, който можеше да бъде разстрелян заедно с мен, но предпочете да бъде разстрелян от руснаците в Берлин ’45-та в името на Хитлеровия бог, като достоен син на своята клета истина. Blut und Ehre, какво да се прави...

Какво още да ви разкажа за него и себе си - най-смешното вече го знаете; само ще се разходя в парка, докато и този есенен ден отлети като тих дим в етера на времето.

"Komm im mein Boot" - дочувам отнякъде протяжен глас.

© Емилиян Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006