ОДИСЕЙ

Димо Петров

web

Багерът, който копае рова зад къщата ни, ломоти тихо, приспивно. Кварталът наистина се променя с часове. Детските крясъци, идващи от двора на църквата, от ден на ден стават все по-дрезгави. Яйцата в хладилника се излюпиха и сега в кухнята ядат пилешко. Дървоядите ще замлъкнат: ще са оглозгали до шушка тясното ми легло. На водата ще й писне да замръзва и завира, пръстта ще се спече и ще стане на пясък. Скоро онази малка Гретичка от Младост I ще се разхожда с трите си дъщери по отеснелите улици, а ние ще се въртим в отпуснатите си старчески кожи, без да можем да си спомним откъде ги познаваме.

Ето: лесно е да се пишат писма.

И още по-лесно е да се четат. За да не забравя да го кажа по-късно, да призная няколко неща още сега: никога не съм можел да си те представя като стара. Всъщност такова писмо би могло съвсем да отрови безумните ни старини. На тази възраст човек трудно може да прецени дали е с всичкия си, мен дори ме е страх да не кихна, когато ходя да се облекча, за да не падне ченето ми в тоалетната чиния. Дали защото имаме общо минало, заради все още веселия ни характер ли, не е ясно, но досега все сме успявали да споделим странния си хаос.

Така че е лесно да се пишат писма. Все още си спомням колко смешно ни беше, когато научих каква е съдбата на приятелите ми. Големи, здрави, волни мъже, които не се спират пред нищо, за да постигнат целта си. И ти им показа същността им. Остави ги да пасат изхвърлените от прибоя водорасли, да се скитат из поляните на твоя остров, докато не ги улови някой от слугите ти. Така им се пада, мислех си, и още не мога да не призная, че имаш изтънчено чувство за хумор.

Лесно е да се напише, но не знам защо не постъпи по същия начин и с мен. Може би историите ми те бяха впечатлили, или пък измъченият ми вид. От дългото странстване бях измършавял като улично псе, а слабостта особено се харесва на жените. Мислеше, че мога да остана при теб за цял живот и предвижданията ти почти се сбъднаха. Казвам почти, защото никога не си могла напълно да властваш над мен. Аз имах своите битки и слава, имах малкото театър в свободното време, имах богатство, с което малко мъже могат да се похвалят. За мене писаха много поети, историите ми послужиха за забава във всички владетелски дворове, на поколения ученици служих за пример. За тебе научиха покрай моите патила - нарицателно за изкусителка; мимолетно, но много опасно удоволствие. Учителите обичат крайните определения, така че от тяхно име те моля да им простиш, все пак светът, в който живеят, е много по-голям от нашия остров.

Ти може би ми роди деца, но тяхното име е непознато за Историята. Радвам се за тях, защото в моята сянка трудно се живее.

Всичко е толкова лесно да бъде написано. Непоносимо свободно се изливат тези думи върху листа, все едно че ги пиша само за себе си. Не чу ли? От екипажа ми пак някой изпсува. Писна аларма и прекъсна съненото хълцотене на кварталните птички. Сега съм си почти като у Дома. В продължение на толкова години се разхождах по сухия пясък на убежището ни. Миговете, прекарани тук, бяха щастливо време - раните ми зараснаха, престанах да се събуждам нощем, разтреперан от спомена и кошмарите. Дори имам собствена градина, която съм засадил с двете си ръце. Ти като че ли ми дари най-голямото блаженство, което може да получи един мъж. В зло и добро прекарахме дните си, повече няма какво да се желае.

Ето, виждаш, лесно е да се пишат писма. Особено когато има толкова неща да си спомняме. И отново почукаха на вратата ми: чудят се какво толкова може да прави капитанът им – сам, затворил се в прашната си барака. Отвън вече ме чака луксозният ми сал, построен с помощта на нашите поданици и може би нашите деца. Запасил съм се с достатъчно вода и осолено месо (генетично обогатено от наследниците на моя екипаж), ще вземем и няколко от прислужниците ти. Ще опънем пясъчните си въжета, ще се надуят седефените ни платна, ще плисне бистрото море по мраморната кърма на тримачтовия ни кораб и ще отплаваме към непокътнатите заливи на забравената ни родина.

Недей да бързаш. Недей да гледаш повече празничните си премени, наядени от молците. Няма вече смисъл да поръчваш на плетачките нови дантели.

В кухнята изядоха пилето, а Гретичка с трите си деца заспива пред телевизора, положила сбръчкани уморени ръце върху мазна престилка. От двора на църквата пак цвърчат подлудели хлапета. Дървоядите разпериха пеперудените си криле и отлетяха. Уморена, водата плиска по стените на древната мивка и се оттича завинаги към морето ми. Само багерът копае пак, рови, само за нас раздира земята.

© Димо Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.03.2006, № 3 (76)