СЮЖЕТНИЯТ КОНФЛИКТ В “ОСЪДЕНИ ДУШИ”?

Димитър Сумерски

web

Фани Хорн иска да се шиба за бирени капачки (морфин) с Ередиа, но не с Рикардо, а с Луис, има разлика. Луис е брат на Рикардо и пласьор на марихуана, опа, на морфин, а тя е наркоманка. Димов я направи наркоманка, тя можеше и да не е наркоманка, но морфинът взе, че й хареса. Фани Хорн иска да се шиба и с Рикардо, не за бирени капачки, а за удоволствие, за да удовлетвори страстта си. Спорно е каква точно е нейната страст, от какво е породена, дали от чисто плътско привличане към особата на Рикардо или поради фетишизирания му статут на църковно лице. Нека да гледаме на расото и монашеския орден като на сексуални атрибути, а на страстта - като на необходимост да се принизят сакралните символи на духовността, да се поругаят ценностите, утвърдили обществото. Рикардо пикае и на ордена, и на вярата, за да шиба Фани... но в някой друг роман, точно в този Димов решава да го извае от камък. Никакви чувства и желания не са способни да отклонят Рикардо от пътя му в полза на църквата.

Ще взема да си купя ланец, днес си харесах един на „Денкоглу”, плетката е на “Гучи”, а изработката турска. И така Рикардо стъпва здраво на „Денкоглу” и решава да си купи ланец, но не знае къде да смени испанските си песети за български левове. И аз му идвам на помощ, обяснявам му, че, ето, ланецът струва 78 лева, значи трябва да смени пет хиляди седемстотин и деветдесет песети. Водя го двадесет метра нагоре, където един сарацин му прави “санже” и отмъква от Ередиа шест хиляди песети, срещу което Ередиа получава куп нарязани еднотипно хартийки и пет лева на цяло. Ередиа хуква да го гони и тук проличава огромният публицистичен талант на Димов, и ние разбираме, едва сега, далновидността на автора, който описва монаха като изключително атлетичен. Именно физическата издръжливост, предвидливо изтъкната от автора, отвежда Ередиа по стъпките на измамника до площад „Гарибалди” и оттам по улица „Ангел Кънчев” право в мрачния сутерен на зданието, намиращо се на номер пет. По зла ирония на съдбата там се помещавал Съюзът на българските писатели, който точно по това време (27 март 1952 г.) заседавал по нашумелия тогава случай “Тютюн”. Ередиа нахлул точно в момента, когато членовете обсъждали промените, които Димов трябвало да внесе в романа с оглед препоръките на другаря Вълко Червенков, поместени в редакционната статия на в. “Работническо дело”, бр. 76 от 16 март 1952 г. под надслов: „За романа „Тютюн” и неговите злополучни критици”. Панталей Зарев, който бил докладчик по случая, успял да напише само: „...15.30 ч. в залата връхлетя Ередиа”. Нахлуването на Ередиа било изтълкувано от критиците като лош знак. Като се има предвид официалното отношение на комунистическото управление към църковната институция, това е лесно обяснимо. Мнозина от присъстващите съжалили, че връхлетелият не бил брат Доминго например, който привличал вниманието на казионната критика с комунистическите си убеждения и революционерските си качества.

Съмнителна или не историята с абстиненцията на Фани Хорн е литературен факт. Димов решава да я тласне по наклонената плоскост на наркотичната зависимост в момент, когато развитието на героинята е достигнало своеобразен връх. И тук започва големият литературен спор - дали постъпката на Фани е достатъчно мотивирана от гледна точка на психологическата правдивост. Е, аз пък ще ви кажа, че не в това е въпросът. Не в частния случай, не в решението на героинята да посегне към спринцовката с морфин, а в голямата спринцовка, тази, която още като се родим, животът ни забива отзад, това е същинската спринцовка, това е наркотикът - наркотикът живот, който запалва страстите, под напора на които рухва и героинята на Димов.

После той си купил нови обувки, с които да отиде на погребението й, след като хванал преди това сарацина, разбира се, и си взел песетите обратно.

Някои казват, че Димов убива героя си, но това не е вярно. Критиката го убива. В онези години не било възможно едно църковно лице, което при това не е дори православен християнин, а служител на йезуитски орден, да продължи да живее сред страниците на социалистическата литература. Такъв един персонаж би могъл единствено да буди нови и нови спорове и в този случай поговорката “по-добре мъртъв, отколкото йезуит в роман на Димов” още веднъж потвърждава голямата си актуалност и днес.

© Димитър Сумерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2006, № 2 (75)