Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАК

Димитър Няголов

web

Наричаха го Тянката. С това име - нито мъжко, нито женско, - го знаеха в Могилино и съседните гари. И когато една сутрин селото се събуди без него, всички се мъчеха да си спомнят истинското му име, но не можеха. Той беше и си остана просто - Тянката.

Мъжете вървяха към гарата, трепереха от есенната влага и си предаваха новината за нелепата му смърт.

Първа го видя циганката Сяра. Беше станала рано, събра наръч дърва пред ракиджийницата и когато запали печката в малката стая, петте циганчета се разшаваха под чергите. Тя им каза да не мърдат, защото беше студено и излезе отново.

В ракиджийницата четирима мъже доваряваха казаните, заредени от вечерта. В Могилино варяха сливова ракия и остатъците от джибрите се изхвърляха в дълбока вада зад ракиджийницата. Там беше се образувало езеро от костилки, вонящо и отделящо пара след всяко отваряне на казаните. Дърветата се огънаха от тежестта на Сяра, тя стигна до средата на моста и спря уплашена. Над костилките имаше фуражка. Обикновена железничарска фуражка с козирка и знаци плуваше върху миришещата маса. Циганката замръзна на мястото си, защото знаеше, че през нощта в ракиджийницата беше Тянката.

Вечерта, докато печеше чушки на жаравата край казаните, Сяра чу Тянката да казва на Даскала:

- Скръндза си ти, Даскале, скръндза и половина!

Даскала не отговори. Беше го извикал да му помага и още по пътя от селото, докато вървяха край магарешката каручка, спореха за заплащането. Тянката никога досега не беше се пазарил. Ходеше да работи на близки и познати, може да се каже на цялото село, ей-така, просто да им помогне, но никога не се пазареше. Умееше да бърка бетон на строежите, косеше трева майсторски, през пролетта обръщаше дворовете на самотните баби, а през зимата им цепеше дърва. Цигара винаги димеше между пожълтелите му зъби. Лицето му беше потъмняло, очите гледаха глуповато и весело, изпъкнали от орбитите, а ръцете му едва забележимо трепереха. Беше слаб и прегърбен, добил вида и цвета на траверса, над която са преминали хиляди влакове - опушена, омазнена и прегоряла.

Работеше съвестно и ако му платяха, добре, ако не му платяха, минаваше само с почерпката. Вечерта отиваше в кръчмата, стоеше там, докато затворят, и кога повече, кога по-малко пиян се прибираше.

На сутринта тръгваше за гарата, провесил на рамо кожена торба, от която се подаваше дръжката на железничарското му флагче. Зад него вървяха мъжете на Могилино. Те работеха в града и пътуваха с първия сутрешен влак. Вървяха на групи и говореха за времето, лозята и завода. Тянката крачеше отпред като пълководец. Над фуражката му се виеше цигарен дим, а от торбата стърчеше дръжката на флагчето.

Младите работници вървяха сънени и сърдити. Мислеха за жените си, останали в леглата, топли и мърморещи, че ги събуждат толкова рано. По-старите работници бяха свикнали, не им се спеше и водеха сериозни разговори за работата, лозята и ракията.

На гарата се скупчваха на перона и наближеше ли времето за идването на влака, Тянката излизаше от дежурната стая и тръгваше към стрелките.

- Да не обърнеш влака, ей! - подвикваха след него. - Както не си изтрезнял от снощи, може да объркаш стрелките!

Работниците се качваха във вагоните и влакът профучаваше край стрелките, където Тянката стоеше изправен. Само в този момент, само тук, край прелитащите един след друг вагони, той беше горд и сериозен. На лицето му личеше доволство и свежест, а с дясната си ръка издигаше високо нагоре жълтото флагче.

Когато мъжете се връщаха вечерта от завода, той пак стоеше изпънат и горд край стрелките, пак беше сериозен, а флагчето се развяваше от преминаващите вагони. Фуражката беше сложена правилно, униформата му стоеше добре, ясно личаха знаците на петлиците, а копчетата блестяха.

Ако някой от работниците строеше къща или гараж, ако имаше голяма ливада за косене, или друга някаква работа, изчакваше Тянката на перона, за да го покани да помогне. Той винаги се съгласяваше - вземаше кожената торба, пъхаше в нея жълтото флагче и тръгваше. И никога не се пазареше.

Но с Даскала дълго спори, защото знаеше, че Даскала е скръндза. Нито пиеше, нито пушеше. Било вредно за здравето и за семейството. Беше пресметнал колко пари е спестил за десет, петнайсет и двайсет години от това, че не пуши и не пие, беше превърнал парите в жилища и леки коли, които можело да купи на синовете си, но не ги купил.

Тянката и Даскала бяха пренесли джибрите, бяха нацепили дърва и чакаха да се освободи казан, за да започнат варенето на ракията. Другите мъже, които бяха вече готови, почерпиха Тянката. Тялото му се затопли от прясната ракия и той отново извика:

- Стиснат си, Даскале, много си стиснат!

Даскала се направи, че не го чува и излезе да върже магарето и да премести каруцата. От челото на Тянката се стичаше пот, куртката му беше разкопчана и от време на време той избърсваше лицето си с ръка.

- Не пие, а вари повече ракия от вас - говореше на другите мъже, които си подаваха старо, очукано канче. - Продава я! По пет лева литъра я продава и ги трупа, трупа ги тия пари!

Беше поискал от Даскала да му плати за помощта с три литра ракия.

- Три литра ракия!? Това са петнайсет лева бе, Тянка! - възкликна Даскала. - Ще ти дам литър и костилките от джибрите.

- Че защо са ми костилки? Няма да те замервам с тях!

- За подпалки, Тянка, като ги изсушиш, знаеш ли колко добри подпалки са за печка? По-хубави от борина!

Тогава Тянката извика:

- Моята жена с траверси пали печката, Даскале! С траверси от бракуваните. Нацепил съм ги като клечки за зъби! Костилки ще ми даваш!? Чуваш ли се какво говориш, Даскале? Като борина, а?

Сяра изпече чушките. Даскала и другите мъже бяха седнали край казаните и тихо говореха. Сяра излезе и тръгна към своята къщичка. Тянката обикаляше край дървения мост над ямата с костилки. Циганката го отмина и подгони децата, които играеха пред къщата.

Изпитата прясна ракия пареше в гърдите на Тянката. Той се промушваше между трънаците и се заканваше шепнешком:

- Костилки ще ми дава! Като борина! Ще му дам една борина аз на него!

Беше решил да напълни всички съдове, които носеха за готовата ракия, с костилки. Ще ги напълни с вонята, ще ги нареди в каручката и ще си тръгне.

Тянката продължаваше да се промушва между трънаците и копривата. Усети неприятната миризма на скапани джибри и започна да му се гади. Отвътре изчистваха казаните и топла вълна от вонящи отпадъци се спусна във вадата. Парата се вдигна към Тянката, той беше стъпил в костилките и топлата вълна го блъсна в коленете. Тянката гребна с шепи от лепкавата каша и извика:

- На ти подпалки, Даскале, на-а-а!

И хвърли нагоре мръсотията. Тя падна обратно върху него, заля лицето и цялото му тяло, а от рязкото движение Тянката загуби равновесие и се пльосна в костиковата помия. Тя го пое навътре, обхвана го отвсякъде - жестока и лепкава прегръдка, от която не можеше да се отскубне.

Отвътре блещукаха отблясъците на огъня, пара излизаше под стряхата на ракиджийницата, а малко по-нататък се виждаше светлина от къщата на Сяра. Мъжете край казаните си подаваха очуканото канче и тихо разговаряха, петте циганчета на Сяра лапаха чушки и сирене и нито те, нито мъжете чуха виковете за помощ. Тянката беше успял в началото да се хване за някакъв храст на брега, но го изтърва, после с пръсти усети брега, но и той му се изплъзна. Тянката викаше изнемощял, уплашен и внезапно изтрезнял.

Тянката потъваше. Фуражката му беше отскочила настрани. Разбра, че е без фуражка и реши на всяка цена да я намери. Тя му бе необходима! Той не можеше без фуражка! Какво щеше да каже началникът на гарата, ако го види гологлав? Може ли да стои гологлав край стрелките и да държи жълтия флаг? Не може! Престана да вика и започна да шляпа с ръце, за да търси фуражката. Шляпа дълго после се отказа. Беше покрит целия с лепкавата мръсотия, задушаваше се. На повърхността беше останало само лицето му, вирнато нагоре. Небето притъмня и се спусна към него, звездите се струпаха на едно място. Някъде отдалеч се чу локомотивна свирка и звездите започнаха да се нареждат една зад друга. Наредиха се в колона, образува се един дълъг, много дълъг влак, който тръгна бавно към неговите стрелки - последният влак. Звездният влак, който не успя да посрещне, защото беше без фуражка и беше загубил някъде жълтото флагче. И влакът спря. Звездите гаснеха една след друга.

Малко след полунощ, когато Даскала свари първия казан с ракия, в костилковото езеро нахлу гореща, лепкава и миризлива каша, която поклати мъртвото тяло на Тянката...

Сяра, както бе спряла на моста, изписка и дърветата се разлюляха под краката й. Мъжете изскочиха от ракиджийницата и хукнаха към вадата, а циганката тръгна към селото.

Работниците вървяха към гарата. Новината, пренесена от Сяра, ги настигна. Бабите прехвърляха новината от къща в къща през оградите, а младите жени се измъкваха от топлите си легла и уплашено гледаха към мъжете, които вървяха към гарата.

Работниците не виждаха пред себе си прегърбената фигура на Тянката с цигарения дим над главата му и с дръжката на флагчето в кожената торба. Те вървяха сънени и сърдити и се питаха дали ще тръгне влакът към завода. Може би няма да тръгне, отговаряха си, защото няма кой да му даде път. Кой ще премести стрелките? Кой ще вдигне флагчето?

Тянката го нямаше.

Мъжете се скупчиха на перона и попитаха началника на гарата дали ще има влак.

- Как няма да има? Защо да няма?

- Ами... - каза един от мъжете - Тянката го няма. Тянката се удавил. Кой ще премести стрелките?

Началникът огледа работниците и обясни, че стрелките се командват с автомат, автоматично и нищо, че Тянката го няма, влакът пак ще тръгне за завода.

- Значи, автоматично, казваш - повтори мъжът.

- Да, да, автоматично, електронно - каза началникът и оправи червената си шапка, защото забеляза задаващия се влак.

Влакът спря и малко преди да изсвири, както всяка друга сутрин, над гарата се разнесе писък.

Беше силен, нечовешки вик, който се сгъсти над гарата и падна като гръм над мъжете и началника. Те стояха вцепенени минута-две, после се огледаха, ослушаха и разбраха, че викът, който беше паднал като гръм над гарата, идваше от селото.

Беше изпискала жената на Тянката.

 

 

© Димитър Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.07.2016, № 7 (200)