Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОРЦЕЛАНОВОТО КУЧЕНЦЕ

Димитър Няголов

web

Трефи обичаше да се разхожда на панаира. Люлките, виенското колело и кънтящата музика създаваха празнично настроение.

- Да разгледаме тази сергия! - каза и задърпа мъжа си.

Сините очи на Скулптора иззад щанда я пронизаха. Лицето му грееше. Често го срещаше в квартала. Говореха, че е известен скулптор, наскоро пристигнал в града. Висок, широкоплещест, с дълга черна коса, която падаше свободно на раменете като на жена. Когато се разминаваха на улицата, Скулпторът се усмихваше. Гледаше втренчено, настоятелно и погледът му я притискаше. Поздравяваше едва забележимо с кимване на глава и косата му се раздвижваше. Може би Трефи само си въобразяваше, защото той нито веднъж не спря да я заговори. Продължаваше с широки крачки пътя си, но при всяка среща тялото й се изпълваше с приятна топлина.

- Остави ги тез дрънкулки! - прошепна съпругът и подбутна Трефи, но тя отново го задърпа към сергията.

- Заповядайте, госпожо! - широко се усмихна Скулпторът.

Трефи имаше слабост към порцелана. Притежаваше красиви сервизи, купувани в чужбина. Но истинска страст изпитваше към поцелановите фигури и пластики. В хола, спалните и коридорите бе подредила цяла поредица. Пренареждаше ги, радваше им се и купуваше все нови и нови. Най-близките приятелки се увлякоха от хобито й и също започнаха да купуват порцеланови фигурки и да си ги разменят като истински колекционери.

- Заповядайте, госпожо! - повтори Скулпторът, отдръпна се в края на тезгяха и описа с елегантен жест широк полукръг към рафтовете. - Господине, заповядайте, заповядайте и вие!

Повечето фигури бяха на животни. Личеше майсторската ръка. Нямаха нищо общо с евтиния порцелан, които се продаваше навсякъде. Тези фигури имаха живот, бяха в движение - скок на животните и полет на птиците. Очите и окраската придаваха характерния им нрав - свирепи тигри и леопарди, кротки сърни и страхливи зайци, готови на мига да побягнат и се скрият. Трефи разглеждаше фигурките от всички страни, издигаше ги на височината на очите си и като добър познавач ги оценяваше с премрежен поглед. Поставяше ги пред себе си на тезгяха, разменяше местата им, милваше ги, а Скупторът продължаваше да сваля все нови и нови от рафтовете.

- Хайде, вкъщи е пълно с порцелан! - Стефан подбутна жена си. Беше навъсен и нетърпелив. Любезният Скулптор го дразнеше.

Омаяна от красотата пред себе си, тя не обърна внимание на подканата му, сякаш не съществуваше.

- Стига си гледала! Вкъщи е пълно с порцелан! - повтори съпругът.

Трефи невъзмутимо продължи да разглежда фигурките. Тогава Стефан я избута настрана, зае нейното място на тезгяха и каза:

- Пакетирайте това слонче, ако обичате. И този жираф, и лъва! - подаваше фигурите на Скулптора, който старателно ги опаковаше в хартия и поставяше в торбичка.

Стефан беше спокоен човек и рядко се ядосаше, затова Трефи се изненада, когато той продължи:

- И тази лисица, и лебеда, и гълъбчетата.

Изчакваше Скулптора с опаковането, навеждаше се наляво и надясно, за да надникне зад гърба му и посочваше фигурки от рафта. Тези на тезгяха, които Трефи бе огледала и отделила, свършиха.

- Какво правиш? Спри! - обърна се към него Трефи.

Без да й обръща внимание, Стефан посочи:

- И бика, и зебрата, моля!

Фигурите в сергията оредяваха. Скулпторът припряно опаковаше. Гледаше ту мъжа, ту жената, притеснен от избухването на скандал, и ръцете му затрепераха. Трефи дърпаше мъжа си за лакътя и повтаряше:

- Спри, умолявам те! Спри!

Скулпторът се надвеси над тезгяха, като се подпря с двете си ръце, за да закрие рафтовете и спре ядосания клиент. Стефан се наклони надясно, надникна зад гърба му и отново поръча:

- Този бухал също опаковайте! - надникна наляво и посочи: - И зайчето, да, да, това зайче, и щъркела. Това е щъркел, нали?

- Не, розово фламинго.

- Добре, фламинго. Пакетирайте и него!

Трефи се отдръпна настрана с гръб към сергията. Трепереше, сълзите й напираха, а краката й омекваха. Усещаше, че всеки миг ще се строполи на земята. Какво става със Стефан, какво го прихвана? Никога не бяха се карали. Винаги е бил добронамерен и учтив. Нито насаме, нито пред приятели е постъпвал така - да я засрами и унижи. Главата й бучеше. Някъде отдалеч, като изпод земята, дочу гласа на Скулптора и се обърна.

Скулпторът бе излязъл пред тезгяха, погледна към Стефан, който стискаше торбичките, и се усмихна:

- Това куче е за очарователната ви съпруга. Подарък за голямата покупка! Бонус! Моля, госпожо, това е за вас, заповядайте! - Скулпторът се наклони артистично и целуна ръката й.

Порцелановото кученце опари дланта й.

Стефан тръгна към къщи. Размахваше торбичките, сякаш носеше опасен товар, който всеки миг ще се взриви, ще го разкъса и той бързаше да го захвърли на безопасно място. Мълчеше и въртеше глава наляво-надясно. Отстрани изглеждаше на напрегнат, ядосан човек, готов да повали всеки, който се изпречи отпреде му. Трефи подтичваше след него. Музиката и шумът от панаира ставаха все по-далечни. Трефи искаше да се върне, да се потопи отново в шаренията на сергиите, да изпие бира, може да си вземе захарен памук. А защо да не отиде на цирк? Толкова обича цирка! Клоуните, животните, акробатите. С удоволствие би изгледала представлението. Би се скрила всред веселите групи от деца, млади семейства, влюбени ученици, за да забрави срама, който изпитваше - да върви след ядосания и забързан мъж.

Но продължаваше да подтичва след него. Не, нямаше никакво намерение да се умилква и го умилостивява. Може би трябва да се върне до сергията и да се извини на Скулптора за глупаво поведение на съпруга си. Да изкупи всички фигури! Какво го прихвана? Беше детинско и просташко. Как я опари смаяният поглед на Скулптора, когато рафтовете започнаха да се изпразват, а мъжът й продължаваше да посочва фигурка след фигурка. Погледна я със светлосините си очи, но в погледа му, освен изненада, имаше и подкрепа, желание да й вдъхне кураж, да я успокои. Очите му говореха: “Не се притеснявайте, нямате никаква вина, благодаря ви, че харесахте моите неща! Вие не сте виновна! Не се обвинявайте!”

През трите години, откакто бяха женени, Стефан не се е държал така. Той измисли името Трефи. Родителите бяха я кръстили Трендафилка. Всяка пролет по време на розобера в града се провеждаше конкурс "Царица Роза". Стефан имаше успешен бизнес, притежаваше стабилни фирми и бе един от спонсорите на конкурса, а тя - ученичка в последния клас на гимназията и кандидат-царица. На генералната репетиция, когато представяха момичетата, Стефан се провикна:

- Чакайте, чакайте! Какво е това име Трендафилка?! Трендафилка Христова Пенчева. Моля ви, това е шоу! Представление! Нека бъде Трефи. Просто Трефи.

Всички я гледаха - участничките, гостите и журито. Гърлото й бе пресъхало, но тя се насили и извика от подиума:

- Но аз харесвам името си! Какво му е на името?

- Ти си на сцената, момиче. Нека Трефи бъде артистичното ти име!

И тя спечели конкурса. Стана Царица Роза, а после много скоро се ожениха. Последваха разходки по света. Пазаруване на скъпи дрехи и бижута, подмяна на мебелите в дома им с поръчки от чужбина. Тя се потопи в прекрасно ежедневие, обсипана с внимание и уважение. Срещаха се с много мъже, които я заглеждаха. Някои бяха доста упорити в ухажването, но тя не ги допускаше до себе си. Беше хубава жена и не отстъпваше на новите кандидатки за титлата "Царица Роза". Канеха я на конкурсите и в първата година тя постави короната на новата Царица. Стана по-женствена, полагаше всекидневни грижи за фигурата си, за лицето, косата, ходеше на фитнес, масажи и употребяваше най-хубавата козметика. Винаги бе с модна прическа на тъмночервената си коса, а от дискретния грим, който полагаше, нежнозелените й очи излъчваха магнетично привличане. Дрехите й бяха от известни марки. Тя подбираше моделите и цветовете в премерена хармония и тоалетите не се натрапваха, но впечатляваха с елегантност и стил. Стефан се възхищаваше на усета й към красивото и бе спокоен за облеклото, мебелите и всичко, което купуваха вкъщи.

Трефи помагаше в бизнеса му, но като негова сянка, като хубава жена, която издигаше самочувствието му пред партньорите при преговори, сделки и официални вечери.

Този живот я радваше. Какво повече би искала една млада жена? Можеше да си позволи всичко, което пожелаеше. Обличаше се добре, срещаше интересни хора и се грижеше за разкошната къща.

Докато подтичваше след Стефан, животът й като от филмова лента се изнизваше в лудешки каданс. Беше останала рано без майка, почти не я помнеше, а когато започна да учи в гимназията, почина и баща й. Преди да почине, бе на лечение в Хисаря. Оттам й подари красива порцеланова каничка с емблемата на курорта. Трефи я пазеше като очите си на видно място в хола над камината, за да напомня всеки ден за него. От тази каничка се запали по порцелана. След смъртта му остана да живее с баба си в Могилино. Пътуваше всеки ден от селото за училище и въпреки безпаричието, баба й я обличаше с вкус, като префасонираше стари рокли, блузи и поли...

Стефан се разположи на фотьойла в хола и започна съсредоточено да вади от торбичките порцелановите фигури и да ги подрежда на масичката. Трефи седна срещу него. Не желаеше да задава въпроси, да го моли и успокоява. Бе твърдо решила да го накара да се извини за странното си поведение и унижението, на което я подложи.

Най-после Стефан подреди фигурките по някакви свои критерии, които Трефи се мъчеше да разгадае. Той мълчеше. Един-два пъти Трефи долови бърз, изпълнен с ярост поглед, с който косо я пронизваше. Сумтеше, докато разопаковаше и подреждаше фигурките в кръг. Само за минута спря странното си занимание, отиде до бара и напълни чаша с уиски. Върна се обратно, отпи солидна глътка и продължи да подрежда фигурите.

Когато постави и последната фигурка, протегна ръка към нея и подканящо раздвижи пръстите си:

- Кученцето, подай кученцето! - каза.

Тя се изправи до масичката. Ръката й беше се схванала от стискането. През целия път от панаира до дома бе напрягала толкова силно пръстите си, че когато ги разтвори, се изненада, че кучето все още е цяло на дланта й. Подаде го и чак сега забеляза, че мъжът й бе подредил фигурките в своеобразен порядък - хищници, домашни животни и волни птици. Стефан постави кученцето в средата на кръга.

- Прекрасно кученце, нали? - попита.

Трефи стърчеше до масата, вперила поглед в омагьосания кръг. Фигурките играеха пред очите й.

- Кученцето е красиво, нали? - повтори Стефан.

После побутна слончето, което бе точно пред него. Беше със значителни размери, с високо вдигнат и извит хобот. Предният ляв и задният десен крак бяха изнесени напред и нагоре и придаваха на масивното тяло боен устрем. Трефи се изненада как само за миг възприе толкова подробности. Слончето стоеше стабилно само на двата си крака и тя си помисли, че вероятно това е голямо постижение на Скулптора. Стефан повторно побутна слончето, то се наклони и затисна стоящия до него жираф, който се заклати на елегантните си крака и се строполи. Дългата шия на жирафа достигна центъра на кръга, а краката му потрепнаха в предсмъртен гърч и събориха следващата фигура. Беше грациозна сърна, извила шията и главата си на една страна и наострила уши да долави стъпките на своите преследвачи и полети в прикритието на гората. Като плочки на домино животните и птиците полягаха една по една, сякаш простреляни от ловци в засада. Ако някъде в кръга се получеше засечка и доминото спираше, Стефан, обладан от ловна страст, с насочени показалец и среден пръст като пушка-двуцевка, отривисто се надигаше от фотьойла и побутваше следващата фигурка.

Трефи стоеше край масичката. Всички фигурки бяха налягали и с насълзени очи тя виждаше как краката на животните и крилата на птиците болезнено потрепват.

Стефан я погледна и с изкривено от саркастична усмивка лице попита:

- Разкошен подарък получи, нали?

После се наведе над масичката, отпи уиски и започна да изправя повалените фигурки и да ги подрежда.

Кучето стоеше самотно в центъра на кръга. Трефи огледа съвършеното изпълнение - бе изправено на задните си крака, а тялото му се издигаше напред и нагоре. Опашката му радостно вибрираше от срещата с любимия стопанин. Бе изплезило езичето си, а предните лапички, грациозно обърнати една към друга, очакваха прегръдка.

Животните и птиците бяха подредени в кръг. И отново Стефан побутна слончето, то тромаво се заклати, събори жирафа, той повали сърната и жестокото сафари се повтори. При засичане на доминото, с рязък скок на ловец, той се надигаше и събаряше поредната фигура.

На Трефи й се стори, че кучето подскача и се върти по посока на падащите животни и птици.

- Спри, спри! Защо правиш всичко това? - проплака Трефи.

Нямаше сили да помръдне и стоеше изправена край масичката.

Стефан не отговори. Излезе от хола и след малко се върна с кухненски нож. Постави го на масичката извън кръга и пак попита:

- Красиво кученце, нали?

И отново се зае с изправяне и подреждане на фигурките. Трефи олекваше, краката й омекваха, всеки миг щеше да загуби съзнание. Кръгът бе възстановен. Животните се отразяваха от полирания плот и тя се чувстваше като подгонена от глутница. Трябваше да избяга, да се скрие, преди да бъде разкъсана. Трепереше, обливаше я студена пот, искаше, но не можеше да направи и крачка. Стефан взе ножа, замахна и с острието удари кучето по гърба.

- Спри, чуваш ли!? - извика Трефи.

Кучето подскочи и изскимтя болезнено. Стефан повтори с по-голяма сила удара. Не очакваше, че порцеланът е толкова твърд. Кученцето само потрепна. Мъжът се разяри, замахна с ножа и отнесе едната лапичка. Кучето зави безпомощно, Трефи го грабна, изтича на горния етаж и се затвори в спалнята си…

На другия ден рано сутринта отиде в ателието на Скулптора. Гледаше омагьосана красивите фигури и пластики, а той разказваше как работи по стари китайски техники. Ароматен дим от синя датска порцеланова лула се виеше и обгръщаше лицето му. Скулпторът показваше бронзовите заготовки и топилните поти, в които изпичаше порцелана. Обясняваше за пропорциите на каолина, кварца и фелдшпата, за глазурата и боите, с които рисуваше. В ателието я заобикаляха истински произведения на изкуството, различни от стоката, която бе изнесъл на панаира.

Денят се изнизваше неусетно от увлекателните разкази за изложбите и музеите, които бе посетил, а Трефи потъваше все по-дълбоко в топлината на очите и силното му тяло.

Прибра се късно вкъщи. Стефан седеше в хола и отпиваше уиски. Когато вдигна поглед от вестника, Трефи долови в очите му страх и объркване. Тя застана пред камината и постави до хисарската каничка на баща си изящно порцеланово кученце.

Стефан се отдалечаваше. Ставаше все по-мъничък, едва забележим и чужд. Трефи изкрещя:

- Виж, това куче не бива да пострада!

Изправено на задните си крака, то размахваше опашка, протягаше предните си лапи напред за прегръдка, а очите му преливаха от вярност.

 

 

© Димитър Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.01.2018, № 1 (218)