ЛИЛИ

Димитър Няголов

web

Влязох в терминал 2 на Софийското летище и отдалеч забелязах колежката Лили. Седеше на скамейката, а в краката ѝ бяха клекнали двете ѝ дъщери, обхванали колената на майка си и обърнали лицата си нагоре към нея. Щяхме да пътуваме с Лили за Швеция. Вечерта ми се обади по телефона с коронния си въпрос, който звучи като заповед:

- Нали нямаш нищо против да дойда до теб?! Дойде и остави огромен куфар в ергенската ми квартирa. Помоли ме аз да го чекирам и пътувам с него. И обеща да каже в самолета защо точно аз трябва да го пренасям и какво има в куфара. На Лили не можеше да се противоречи. Големите ѝ черни очи гледаха подкупващо, тя се усмихваше едва забележимо и повтори своя въпрос-заповед:

- Нали нямаш нищо против?!

На летището влачех огромния куфар, като кон, впрегнат в каруца. Моя багаж бях скътал в малка пътническа чанта. Запътих се към Лили и коленичилите в краката ѝ изпращачки. Две дъщери тийнейджърки. Лили ги гледаше с умиление, поставила ръце на раменете им и грижовно приведена над тях. Гледката ме върна в детството, когато през ваканциите ходех в селото на баба. Тя имаше козичка и две козлета близначета. Баба изпращаше козата със стадото от селото на паша. Вечерта козата тичаше към двора, блееше отдалеч често-често, призивно, с особена нежност, а козлетата отговаряха отвътре с неукрепналите си гласчета. Късите им опашчици трептяха в бърз ритъм, те подскачаха, устремени към вратата, нетърпеливи да захапят майчините цицки. Любов ли беше това? Или инстинкт за хранене. Нищо не разбирах от любовта и затова още бях ерген. Трудно възприемах жените с внезапните им приумици и коварни капризи. Какво е любовта, питах се и не намирах отговора. Може би словоизлиянията за любов са само красива брошка към отношенията между мъжа и жената. Не исках да мисля сериозно за това, но счупеното ребро на Лили и огромният ѝ куфар, с който прекосих Европа и го върнах обратно, без да го отворя, не ми даваха мира.

Преди два месеца в института пристигнаха трима учени от университета по радиология в Лунд, Швеция. Разработили програма за изследване последиците от аварията в Чернобил. Заедно с тях вземахме проби, или както казваме "пробовземане" (каква дума само!) от кладенци, чешми, от почвата, фуражите, млякото на кравите и овцете, зеленчуците и плодовете от дворовете на хората в различни райони на страната. Станахме приятели с шведите. Професор Елис Холм, около шейсетгодишен, общителен и приятен човек, бе известен учен в областта на радиационната защита. Mладите му сътрудници Ролан и Ханс говореха с него приятелски, на малко име, но в същото време спазваха непринудена дистанция.

Лили възприе буквално нашенския всенароден устрем за съюзяване с Европа. И се сля с красивия викинг Ханс. Една сутрин ми се обади:

- Нали нямаш нищо против да дойдеш веднага до нас?!

Предния ден двамата с Ханс се разхождали и разглеждали София, после отишли в стаята му в хотела и още от вратата той я прегърнал.

- Сграбчи ме яростно - обясни Лили, - нещо изпука, изпращя и започнах да усещам силна болка при всяко вдишване. Ще ме придружиш ли до болницата? Нали нямаш нищо против?!

Каза на лекаря, че се подхлъзнала в банята и ударила гърдите си в ръба на ваната. Навярно и на съпруга си е казала същото. Имаше спукани две ребра. Лекуваха я, не идваше на работа, но ходела в хотела на викинга.

След две седмици шведите си заминаха, а след месец изпратиха покана да отидем двамата с Лили в Лунд. В техния институт щяхме да обработваме пробите. И там щяхме да пробовземаме (каква дума само!) от морето, почвата, храните и въздуха.

В самолета Лили заговори уверено, с твърдост, която досега не бях забелязвал в нея:

- Няма да се връщам в България. С Ханс се уговорихме. Харесва ми, позволявам си да споделя, че за първи път се влюбвам толкова силно. Непреодолимо. Ще остана в Швеция при него. Той обеща, че съвсем скоро ще се разведе. Аз също ще се разведа и двамата ще се оженим.

Говореше настървено, превъзбудено, сякаш бързаше за състезание, уверена, че ще подобри световен рекорд. Очите ѝ искряха, думите ѝ ни обгръщаха с топлота и нежност. Рисуваше припряно с много думи мъжествената сила, красивото лице и културата на Ханс. Неговото вежливо и елегантно отношение, когато ѝ кавалерства. Погледът, лицето и жестовете на Лили бяха се променили неузнаваемо. Цялото ѝ тяло вибрираше, обладано от вселили се във всяка клетка изгарящи чувства. Ако съществуваше точен уред, можеше да измери божествено сияние, обгърнало Лили, по най-високата скала на отдаденост, чувственост и доброта. Навярно това е любовта, си мислех, докато слушах трепетните излияния. Дали всяка жена поне един път в живота си попада във водовъртежа на същите изпепеляващи чувства? Дали и аз ще срещна някога жената, която да изпитва същото към мен? Сигурен съм, че ще бъда щастлив и всеотдаен. Само веднъж Лили спомена, че ще страда за дъщерите си, сви се на седалката и се умълча за няколко минути. Но възбудата и устремът към предстоящото ни приземяване в Швеция, задушаваха мислите за тийнейджърките.

Лили продължи припряно:

- В куфара, който ти чекира, нося подаръци за Ханс. Купих ги от модните бутици в София. Луксозни мъжки дрехи и обувки. Последните модели бельо - боксерки, фланелки, чорапи. Модерни ризи, вратовръзки, пуловери и два костюма - единият пролетен, от светъл шантунг, а другият за зимата от тъмносин туид. На дъното на куфара има три чифта обувки от естествена кожа. Едните са черни, официални, другите - спортни обувки, светлокафяви, а третите са маркови маратонки.

В Лунд професор Елис и Роланд ни посрещнаха сърдечно. Ханс го нямаше. Не се появи и следващите дни. Съпругата му Илва, която работеше в същия институт, сподели разтревожена:

- Ханс се върна от България объркан и тревожен. Мълчеше. Отбягваше ме. Не искаше да се среща с никого от колегите и познатите ни. Какво се е случило с него? Не можех да си обясня поведението му. Дали не е срещнал някоя жена в София и се е влюбил в нея? Кажете, моля ви, какво се е случило в България?

Мънкахме, че не сме забелязали нещо нередно в поведението на

Ханс, докато работихме заедно у нас.

- След няколко дни - продължи разказа си жената - Ханс отиде на север, близо до Лапландия, където имаме ранчо. Малка къщичка на брега на езеро. Измина повече от месец, откакто е там. Не ми се обажда. Когато го потърся по телефона, или не отговаря, или казва няколко думи, че почива и лови риба.

Изненадана и огорчена от страхливото бягство на Ханс, няколко дни Лили беше посърнала и раздразнителна, но скоро се отърси от коварния удар и се сприятели със съпругата му Илва. Двете бъбреха приятелски, ходеха по магазините, на кафе и по ресторанти. Илва ни канеше на гости в дома си, но нито един от нас не отваряше и дума за Ханс. Лили дишаше спокойно, без болка, потиснала възбуждащия спомен от желязната прегръдка на викинга.

Прибрахме се в София. На летището двете козлета чакаха майка си. Тя ги прегърна. Стори ми се, че се разплака. Аз отминах с големия куфар, потътрил го като кон, впрегнат в каруца. От следващия ден щях да се обличам с модните ризи, вратовръзки и костюми, щях да се разхождам с най-новите модели обувки.

Лили излезе в отпуска. На Коледа я поздравих за празниците и попитах как се чувства.

- Добре съм! - отвърна. - Чакам дядо Коледа с елена Рудолф да пристигнат от Лапландия. Нали нямаш нищо против?!

© Димитър Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.02.2021, № 2 (255)