Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЖИПИЕС НАВИГАЦИЯ

Димитър Няголов

web

Пътешествието на Недко до Испания се провали, но той не съжалява. За малко да се удавят с Кажимира. Майка му, мама Кера, се радва, че се върна. Джипиесът ще те обърка, бе го предупредила, и предсказанието й се сбъдна. Как само посрещна Кажимира! Не откъсва поглед от сините очи на момичето, бистри като планинско езеро. Смехът на Кажимира и русата й коса изпълват селската къща и в стаите става светло, топло и уютно.

Братовчедът Росен отдавна кани Недко в Испания, но той все отказва. Добре ми е в Могилино, отговаря. Защо да пътувам хиляди километри, нали се видяхме? Майка е щастлива, че ни гостуваш. Но се притеснява горката. Чака да се оженя, та да се радва на внуци. Не спи, обикаля сърдита къщата и само за това говори. Поне ти я зарадвай. Няма ли край теб колежки? Мен ме остави. Наситих се на жени по морето.

Двамата бяха отраснали заедно в Могилино. Росен бе с две години по-голям. Родителите му починаха отдавна, той продаде къщата в Могилино и се запиля по чужбина. Учи в Испания, спечели конкурс и сега бил доволен от работата си. Като деца ловяха риба в Тунджа. Росен се заклещи в подмола на дълбок вир и въздухът в гърдите му свършваше. Не можеше да се измъкне от коренището на елшата, рибите чезнеха пред очите му, а водата ставаше гъста и черна. Още секунди и щеше да се удави. Тогава Недко се гмурна във вира, разчупи корените и го освободи от опасния обръч. От този ден Росен го обича като брат, а мама Кера като собствена майка. И идва всяка година в Могилино.

Мама Кера, рови припряно из шкафовете, слиза, пъргава за годините си, няколко пъти в мазето и трупа по масата чинии, чаши и бурканчета. Стаята се насища с аромата на селски ястия - печена с масло кокошка, туршии, мариновани гъби и баница. Има и ракия, вино, сладка и конфитюри. Започвайте, заповядайте! - кани ги мама Кера и подхваща: и ти, Росене, за кога чакаш? Няма ли да се жениш, та поне ти да ме зарадваш? Закъснявате вече, а годините се нижат. И недей, моля те, да каниш Недко в Испания. Той тук да си стои, в Могилино. Изнесохте се като мравешка пътека по Европа. Но мравките се връщат в мравуняка. Има ред и в пътеката, и в мравуняка им. Всяка мравка знае и изпълнява задачата си. Работнички, строители, войници. Ред и дисциплина. А вие, какво? Само се щурате напред-назад за развлечения и печалбарство.

Времето в Могилино е разцепено - удар с огромна бухалка по часовника и стрелките спират. Селото е зашеметено и няма сили да се задържи на краката си. Запада с всяка изминала година. Старите напускат белия свят, а деца не се раждат. По улиците се мяркат като призраци лошо облечени хора, угрижени и сърдити на целия свят. В дворовете не се виждат цветните градини, които Росен помни от детството. Бронзовите чучури на каменните чешми, от които бълбукаше студена балканска вода, са изтърбушени от циганите-специалисти по цветни метали и от зеленясалите дупки се подава засъхнал мъх. Като очите на слепец са!

Пред портите на грубо сковани пейки тук-там седят баби и старци. И си бъбрят. Често сами на себе си. Мама Кера не излиза на пейката. Седи вкъщи пред телевизора и следи новините и научните предавания. Онези, сладникавите сериали, които жените коментират по цял ден, тя не гледа. Затова не сяда при тях на пейката. Но знае какво става по света. Преди Недко да тръгне за Испания, му каза за магнитните бури: ще объркат апаратчето, дето Росен постави в колата, не тръгвай сега! Изчакай седмица, докато слънцето се укроти.

Мъжкар и половина си, Недко, завиждам ти, да знаеш, говори Росен. Не познавам друг човек, който се радва на живота като теб. Ела най-после в Испания, откога те каня. Сигурен съм, че фламенкото ще ти хареса, само да чуеш китарите им! А как тропат с крака и тактуват с длани, невероятно е! Да не те обидя - ти пееш и свириш хубаво, но фламенкото е друго. Огнени песни и танци!

Недко отглежда ездитни коне в Могилино. Туроператорски фирми плащат да обслужва чужденци, любители на конни преходи. Откарва конете в балкана и повежда чужденците по планинските пътеки. Нощуват в хижите. Недко подрежда конете, а после цяла вечер пее и свири на китарата. Репертоарът му е безкраен. Преди години бе спасител по морето и живееше безгрижно. Радваше се на запознанства с жени от цял свят. Най-много му допадаха и се сприятеляваше с полските групи. Но не се обвързваше. Отминеше ли лятото, жените напускаха плажовете, а той се прибираше в Могилино.

Мама Кера все натяква, че е време да се задоми. Да се кротне най-после, да се ожени и я дари с внуци. Пък и ти, Росене, казва на госта, и ти закъсняваш. Стига си го канил в Испания. Разходки и развлечения, кротнете се вече! Предлагам да ми гостува, пък той да реши, отвръща Росен. Прибирам се със самолет в Испания и те чакам, казва на Недко. Когато решиш, качвай се на колата и идвай! Ще прекосиш целия континент - Будапеща, Прага, Виена, Париж. С колата ще ти е по-интересно. Нося ти джипиес-апарат за навигация. Казват, че и мравешка пътека може да се наблюдава от космоса. Безброй спътници кръжат над главите ни и не можем да се скрием. Като на длан сме - милиони мравки, щукнали по своите пътеки. Нагласил съм джипиеса от Могилино до моя адрес в Севиля - улица "Санта Клара" 38. Няма опасност да се объркаш. Апаратът показва пътя на картата и с глас те предупреждава, когато трябва да смениш посоката наляво или надясно. Настроен е на български. Бъди спокоен, няма да се загубиш. И кредитна карта ти оставям за бензин, храна и за хотелите. Елате двамата, Росен кани мама Кера, и ти да видиш свят. Познавам света, отвръща тя, всичко научавам от телевизора, защо ми е да бия толкова път.

Недко решава най-после и тръгва. Изчакай, спира го мама Кера, по телевизията само за магнитните бури на слънцето говорят. След седмица ще отминат, обясняват, тогава тръгни. Недко не я слуша, товари багажа, слага китарата в купето и включва джипиеса. Преди да потегли, мама Кера подава шише с вода от чешмата в двора. Тяхната чешма не е разрушена и от чучурите бълбука студена балканска вода. Недко няма нужда да следи табелите, на апаратчето се изписва маршрута и женски глас съобщава кога да завие наляво, кога надясно. Пуска музика, времето е хубаво, а настроението му е хиляда градуса. Никога не е пътувал в чужбина, а сега ще обиколи цяла Европа. С кредитната карта от Росен може да се разхожда свободно, затова не прави план. Ще пътува с колата, умори ли се, ще спира, ще разглежда градовете, ще пренощува и на другия ден пак ще потегля. Когато стигне! Ще съобщава на Росен къде се намира. Апаратчето в колата е нагласено до крайната точка - улица "Санта Клара" в Севиля.

Недко пътува вече няколко часа. Нежният глас се обажда: след петстотин метра завийте надясно, навлизате в магистрала. Недко спазва указанието, завива надясно, но след километър асфалтът свършва и колата заподскача по тесен планински път. Може да е отклонение заради ремонт, решава Недко, и продължава напред. Гласът от джипиеса съобщава, че следва тунел и млъква. Няма ни тунел, ни магистрала. Вече е тъмно. Друсат се с китарата по дупки и коловози, струните подрънкват и колата се изкачва все по-нагоре в планината. Непозната планина, тук не е минавал с конете. Вековна дъбова гора огражда пътя от двете страни. Под билото забелязва осветена постройка и на фаровете табела - хижа Русалка.

Недко спира пред входа. Носи багажа и китарата, но когато влиза в трапезарията, развеселените туристи не го забелязват. Момчетата и момичетата, полски студенти, които учат у нас, са със зачервени лица от водката и нашенската ракия. Смеят се, натискат се и се целуват. Две двойки припряно поемат, като се подкрепят взаимно, по стълбището към спалните на втория етаж. Останалите стават още по-разгорещени и шумни. С два-три удара по струните на китарата Недко привлича вниманието им. Прав, с изпъчени гърди, стъпва с левия крак на близкия стол и запява с цяло гърло "Еще Польска не згинела", както се полага за марш. Бе научил песента от поляците на морето. "Мазурка на Домбровски" се казва, му обясниха, и е посветена на Ян Домбровски, герой от полските легиони на Наполеон. Военна песен, която после става полски химн. Недко пее, а студентите изтрезняват изведнъж, изправят се с дясна ръка на сърцето и запяват с него. Хижата се издува от мощното - "Еще Польска не згинела!". Двете двойки, които бяха поели към спалните, се връщат тичешком и се включват в хора. След последния акорд дълго ръкопляскат. Едно момиче с дълга руса коса тича от далечния край на масата, прегръща Недко и го целува. Овациите избухват с нова сила. После вдигат наздравици и пеят още песни. И полски, и български. Недковият репертоар за една вечер не се изчерпва. Групата оредява, студентите се оттеглят по стаите, а Недко забелязва момичето, което го поздрави с целувка, да гледа странно. Той безпогрешно разпознава този поглед на жените - очите приканват и задължават. От бялото лице летят стрелите на греха. Двамата, като обречени марионетки, теглени от небесни въжета, без да разменят и дума, се надигат от масата и излизат навън. Прекосяват поляната пред хижата и под короната на огромния дъб, облегнати на вековния ствол, все така безмълвни, се любят. След последния, изригнал от гърлото на момичето зов, дъбът се разклаща, зашумява и отгоре им се посипват листата му. Падат безкрайно дълго, нежни и дъхави конфети, галят главите и раменете им, напластяват се, докато скрият голите им тела.

Сутринта потеглят с Кажимира. Тя не спира да говори. Недко обяснява за пътуването до Испания. Идвам с теб навсякъде, гушка се в него момичето, и завинаги! Разказва за Полша и разпитва за Могилино, за Росен и за мама Кера. Сините й очи, бистри като планинско езеро, го притискат, дългата руса коса гали лицето му, а струните на китарата подрънкват от подскоците на колата по неравния път. Джипиесът съобщава, че след километър следва магистрала. Завий наляво, нарежда гласът. Недко завива, попадат на асфалтов път, който по нищо не прилича на магистрала. Продължават напред, пътуват вече няколко часа, а джипиесът мълчи. Най-после навлизат в магистрала с по три платна. Изкачват се по широк, модерен мост над Дунав. Джипиесът нищо не съобщава. Кажимира се притиска в Недко, целува го и с косата си закрива пътя от погледа му за миг. Когато се отдръпва, Недко с ужас вижда, че след няколко метра мостът внезапно свършва. С последни усилия спира колата на самия ръб. Висят над реката, а Кажимира се залива от смях. Към другия бряг няма мост. Далеч напред стърчат само няколко колони. Недко се съвзема, студена пот полепва по гърба му. Дунав мост-2 трябваше отдавна да е готов, прошепва, затова е вкаран в маршрута на джипиеса. Обръща колата, изключва апарата и потеглят обратно.

Пристигат късно вечерта в Могилино. Кажимира дълго плиска бялото си лице на чешмата в двора. Мама Кера се взира в сините й очи, бистри като планинско езеро, и отваря припряно шкафовете. Слиза няколко пъти в мазето, пъргава за годините си, и трупа по масата вкусни селски ястия. Предупредих те да не тръгваш, казва на Недко, магнитните бури повреждат навигационните уреди и апаратчето те е подвело. Но е на добро, на добро, подскача и потупва гърба на момичето. Късмет е, че не ме послуша, иначе нямаше да се срещнете. Смехът на Кажимира и русата й коса изпълват селската къща и в стаите става светло, топло и уютно.

 

 

© Димитър Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2015, № 6 (187)

s