Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДОБАВЕНО ВРЕМЕ

Димитър Няголов

web

В града очакваха футболния мач като празник. Падна се отборът да играе с италиански гранд четвъртфинал от европейското първенство. Първата среща като домакини, а след две седмици - гостуване в Италия. Хората се размечтаха - мили, Боже!, - ами, ако момчетата спечелят четвъртфинала, а след това и полуфинала и току-виж станали европейски шампиони!

Преди и след мачовете, като по команда, феновете на отбора се събираха край Царската чешма на централния площад. И започваха спорове и прогнози за предстоящия мач, или коментари за току-що приключилия. Ако бе завършил със загуба за отборa, се сипеха обиди към футболистите, треньора и съдията.

Сборището жужеше като пчелен кошер, но внезапно притихваше, появеше ли се Генади Ананиев. Групата се разместваше, за да освободи пътека пред него и той тържествено заставаше в средата. Изправен, с високо вдигната глава, приличаше на ораторите от прочутия ъгъл в лондонския Хайд парк. Винаги носеше папийонка и кърпичка в джобчето на сакото с цветовете на клубния флаг, както и роза, втъкната в бутониерата. Дългата му прошарена коса, която се стелеше свободно на рамената, бе укротена откъм челото и скалпа с лента, също с цветовете на футболния флаг. Болезнено обсебените от играта фенове бързаха да се срещнат с Генади Ананиев, за да чуят коментар за завършилия мач или прогноза за предстоящия. Той бе пенсиониран хирург и дълго време лекар на отбора. Една крачеща енциклопедия на футболните събития от преди трийсет-четирсет години не само в града и страната, но и в целия свят. Изпънатата му стойка, въпреки неговите над седемдесет години, с едва забележимо подпиране на изящен бастун, както и изрядното му облекло, придаваха аристократизъм на групата около Царската чешма. А в официалната ложа на стадиона, където сядаше, придружен от своя внук Анани, се чувстваше и държеше като в храм.

Преди решаващия мач с италианците Генади Ананиев застана, както винаги, в средата на футболната агитка, вдигна предупредително бастуна над главата си и извика тържествено:

- Един на нула за нас!

Кратка и ясна прогноза, в която феновете вярваха фанатично, и окрилени, в превъзбудено настроение, поеха с песни и скандирания към стадиона. Генади Ананиев и внукът Анани тръгнаха към официалната ложа. Преди да седне на запазеното си място, Генади се ръкува с градските първенци и шефовете на отбора и на всеки казваше високо:

- Един на нула за нас! Един на нула за нас!

Те приемаха присърце прогнозата и спокойно очакваха началото на мача.

Срещата започна спокойно. Четвърт час отборите се опознаваха, за да открият слабостите на противника, и гол не падаше. Феновете в началото възторжено скандираха, но постепенно гласовете им заглъхнаха и до почивката необичайна тишина прихлупи стадиона. Нула на нула!

Генади Ананиев одобряваше играта на момчетата, ръкопляскаше им при всяко красиво изпълнение и въпреки че нямаше все още гол, бе убеден в прогнозата си и спокойно очакваше победата. Пет минути преди края на мача централният нападател изпълни страхотен наказателен удар и топката се изхлузи между пръстите на италианския вратар, както вятърът се промушва между клоните на дърветата. Един на нула! Стадионът изригна от радостни възгласи, а Генади Ананиев стана прав, размаха високо бастуна и се провикна:

- Казах ли ви?! Казах ли ви?! Един на нула, един на нула! Познах ли?

Но когато в края на мача обявиха на светлинното табло шест минути добавено време, радостта на Генади Ананиев помръкна. Започна да хули съдията и обясни на внука:

- Как е възможно?! Шест минути добавено време! Цели шест минути! Съдията ще ни провали. Ще ни закопае! Шест минути! Знаеш ли, Анани, че за шест минути добавено време италианците могат да вкарат два, че дори и три гола! И какво значи добавено време?! В човешкия живот времето върви неотменно напред. И няма никакво добавено време, нито минута, нито час. Кой колкото има да живее и нито една добавена секунда!

- Дядо, успокой се! Погледни, няма друг гол и все още водим с един на нула! - обърна се внука към дядо си и в следващия миг забеляза разкривеното му лице.

Генади Ананиев се тресеше, очите му бяха изпълнени със смъртен страх. Високо вдигнатата ръка с бастуна увисна безжизнена край тялото, а кожата на лицето му от зачервена, изведнъж стана морава. Фъфлеше безпомощен, залитна и се свлече в прегръдката на своя внук. В официалната ложа настана суматоха. Помогнаха на Анани и с дежурната линейка на стадиона той откара дядо си в болницата.

Няколко дни лекарите се бориха за живота на Генади Ананиев, но напразно. С всеки изминал час състоянието му се влошаваше. Божият дъх постепенно напускаше тялото. Дишаше едва-едва, лежеше неподвижен и не отваряше очи. От болницата обясниха на внука, че са безпомощни и той реши да го прибере вкъщи.

- Убеден съм, че дядо би желал да завърши живота си в собственото си легло - каза на лекарите...

След като го настани вкъщи, Анани се обади на свещеника за последна молитва и причастие. Свещеникът пристигна, приготви молитвеника и потира, нахлузи епитрахила, но преди да започне тъжния ритуал, се появи красива, висока жена, която, въпреки възрастта си, ходеше изправена. Бе модерно облечена, с добре поддържана и боядисана в кафяв светломахагонов цвят коса. На лицето имаше дискретен грим, а сините ѝ очи бяха жизнени, гледаха доброжелателно, някак си закачливо, и предразполагаха събеседника.

- Леля Соня - представи я Анани.

Живееха в един град с Генади, но не бяха се виждали и чували от много години. Откакто загуби жена си, Генади Ананиев често искаше да сподели с внука, че желае да се срещне със Соня. Чувстваше се неловко и не намери смелост да му разкаже за времето, когато със Соня са били съученици и приятели, за следващите им срещи в годините, когато са се обичали, и как, за съжаление, са се разминали в живота.

Жената се усмихна едва-едва и се обърна към Анани и свещеника:

- Може ли да ни оставите насаме с Генади? Отче, извинявай, ще те помоля да изчакаш за молитвата и причастието.

Свещеникът свали епитрахила и смирено тръгна, заедно с Анани, към съседната стая.

Соня приседна на леглото до болния. Генади дишаше шумно, на пресекулки, с продължителни паузи, в които лицето му посиняваше. След паузите вдишваше дълбоко с особен, стряскащ писък. Писък на смъртно ранена птица! За кратко дишането се успокояваше, ставаше по-равномерно и лицето му порозовяваше. Но не след дълго започваше да диша пак шумно, на пресекулки, с още по-продължителни паузи с посиняване, които завършваха със смразяващия писък. И отново, и отново всичко се повтаряше в кошмарен ритъм. Ръката на Генади бе студена и безжизнена. Соня пое мраморната ръка с нежност и желание да предаде своята топлина, за да възвърне живота в гаснещото тяло.

- Генади, любими! Мили, Генади! Отвори очите си, погледни ме, Соня съм! Отново съм при теб! През целия си живот съм мечтала да бъдем заедно. И наяве, и в сънищата си представях, че вървя до теб, че се грижа за теб, а ти ме даряваш със същата нежност и любов, както в младите ни години. Защо се разминахме, Генади? Защо? Ти ме изостави и създаде свое семейство. Аз ти останах вярна и цял живот бях с теб и те чаках. Чак сега, когато може би ще те загубя завинаги, разбирам, че гордостта ми задуши нашата любов. Трябваше да те потърся, да направя крачка към теб, да разпаля отново чувствата ни.

Соня трепереше. Особена, непозната топлина заливаше тялото ѝ. Усещаше, че нейната топлина преминава в ръката на Генади, а оттам изпълва тялото му с живителния Божи дъх, за да го дари с часове и дни, в които да бъдат заедно. Добавено време за пропуснатата любов!

- Помниш ли, Генади - продължи да говори жената, - абитуриентския ни бал? Тогава се любихме за първи път. След края на тържеството бяхме в градския парк чак до сутринта. Изгревът озари щастливите ни и доволни лица. После ти замина да следваш, а аз останах в града. Често идвах в София. Най-красивият дар, който някога съм получавала, бяха дните и нощите в студентската ти квартира. Посрещаше ме на гарата. Преди влакът да спре, ти ме виждаше на прозореца и тичаше по перона, за да ме прегърнеш и целунеш още на стъпалата на вагона. Никога не забравих пламъка в очите ти, докато тичаше край спиращия влак. Аз и досега нося в сърцето си този пламък. Защо помръкнаха очите ти? Защо загаси любовния плам?

Погледът на Соня се премрежваше от навлажнените очи. В един момент усети, че ръката на Генади се затопля, и потръпна неволно. Избърса сълзите си и видя как мраморната студенина на ръката се отдръпва, а кожата бавно порозовява. Наведе се и дълго целува пръстите и дланта му. После продължи да говори:

- Генади, още докато следваше, ти престана да ме търсиш. Изчезна студентът, който тичаше по перона на гарата с влюбен и изграрящ от желание поглед. Моята гордост, а може би и свенливост, ми попречиха да ти се обадя, да те потърся в студентската квартира, която пазеше щастливите ни мигове. Останах да учителствам в града, да те чакам и да живея със спомена за нашата любов.

Соня продължаваше да стиска ръката му, избърса отново сълзите си и видя как изостреното лице на Генади се отпусна, носът му не стърчеше вече толкова грозно, а кожата бавно порозовяваше. Тя напрегна слуха си. Шумното дишане на пресекулки с продължителни паузи, които завършват с писък, бе изчезнало. Генади дишаше тихо и спокойно като в дълбок сън.

- Ти създаде семейство - продължи да разказва Соня. - Имаш деца и внуци. Бях учителка на всички и им се радвах като на мои деца. Защото, Генади, винаги съм мечтала да имам деца от теб. Наши деца. Но ние се разминахме безвъзвратно, Генади! Защо? Защо се разминахме? И когато жена ти напусна този свят, пак не намерих кураж да те потърся. А толкова много желаех да бъдем отново заедно, въпреки годините ни.

Ръката на Генади трепна. Клепачите му едва-едва се раздвижиха и между миглите се показаха сълзи като капки роса по цветчетата на розите. Той отвори очи, надигна се в леглото, усмихна се на Соня и хвана двете ѝ ръце. Дълго ги целува и плака...

Когато Анани отвори вратата, видя, изненадан, дядо си и Соня да седят в леглото и да държат ръцете си. Свещеникът надникна зад гърба на Анани и се прекръсти при вида на чудото.

- Как завърши мачът? - попита Генади.

- Един на нула, дядо, нямаше гол в добавеното време. В неделя ще гостуваме в Италия...

Феновете се събраха на Царската чешма. Чакаха автобуса, който щеше да ги закара на летището и оттам в Италия. Генади Ананиев пристигна, както винаги, с неизменната папийонка с цвета на футболния флаг, лентата за коса в същия цвят, роза в бутониерата на сакото и изящния бастун. Феновете радостно го приветстваха.

Генади бе уговорил шофьора и автобусът, преди да напусне града, спря пред дома на Соня. Дядото се усмихна загадъчно и каза на внука си:

- Седни отзад на друга седалка... Соня ще дойде в Италия.

Автобусът потегли с развети от прозорците знамена, песни и скандирания на феновете. Генади Ананиев се изправи и извика високо прогнозата за мача-реванш:

- Нула на два! Нула на два!...

 

 

© Димитър Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.06.2020, № 6 (247)