Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЯДО МИТЬО

Димитър Няголов

web

На Спасовден дядо Митьо пристигна рано в църквата. За първи път се умори по дървената стълба на камбанарията. През пет-шест стъпала спираше. Най-после с пухтене се изкачи на площадката с камбаните, облегна се на една от гредите и дълго оглежда селото и долината, докато дишането му се успокои.

Повече от двайсет години биеше църковните камбани на Могилино в делнични и празнични дни. И по погребения. Досега не беше се уморявал. Беше слаб, жилав старец над осемдесет години с почерняла и сгърчена кожа на лицето и живи сини очи. Преди година съпругата му си замина от този свят и той остана сам в селото, което се топеше с всеки изминал ден. Искрите на огъня, огрявал селото от векове, отлитаха надалеч, пламъкът избледняваше и жарта се превръщаше в сива и студена пепел.

Търговецът Янко пристигаше с микробус и предлагаше на хората хляб, храни и други стоки. Спираше в центъра и веднага изгладнели кучета, надживяли стопаните си, обсаждаха микробуса с кръвясали очи и оголени зъби. Янко им подхвърляше хляб и салам, иначе щяха да го разкъсат. Преди години идваше всеки ден, после три пъти в седмицата, а отскоро микробусът пристигаше един път седмично и старите хора накисваха коравия хляб във вода, за да преглътнат с беззъбите си уста лепкавата каша.

Могиленци напускаха белия свят самотни и отчаяни. След смъртта им децата и внуците идваха от града, заключваха къщите и овързваха портите с вериги. Безлюдните улици буренясваха. Дядо Митьо обикаляше призрачното село и навярно би полудял от тази самотност, ако не изкачваше всеки ден прогнилата стълба на камбанарията до площадката с двете камбани. Малката издаваше нежен звън: "дзън-дзън", а голямата звучеше тържествено: "дан-дан". Дядо Митьо извайваше с двете игрива мелодия: "дзън-дзън, дан... дзън-дзън, дан-дан..." А при погребение удряше само голямата камбана и над Могилино се разнасяше протяжен звън: "дан-дан", два пъти за жена, и "дан-дан-дан", три пъти за мъж.

За кого биеше камбаната? В селото тук-там се мяркаше жива душа. Дядо Митьо се чувстваше по-зле от корабокрушенец. Корабокрушенецът живее с надежда, че все някога край самотния остров, на който се е спасил, ще премине кораб и ще го отнесе към родния бряг. Къде да отиде дядо Митьо? Къде да избяга от убийствената самотност? Спасителният бряг е църквата. И докато го държат краката, ще изкачва скърцащата стълба и ще бие камбаните, за да чуват в долината, че Могилино е живо.

Преди три години внукът Митко, който живее в Канада, дойде за няколко дни в Могилино и донесе за църквата апаратура с тонколони и флашка със записи на църковна музика.

- Тук ми е хубаво, дядо - каза момчето. - Харесвам долината, реката и балкана. Но какво да правя в селото, какво да работя? Пък и моите приятели ги няма. Пръснаха се по света като пилци.

- Тъй, тъй! - отвърна дядо Митьо и топка стегна гърлото му. - Ти си знаеш работите. Ти решаваш.

Внукът си замина, обажда се няколко пъти и после замлъкна. Дядо Митьо не знаеше нищо за него, но всеки ден, още щом се събудеше, се вглеждаше в снимката, окачена на стената над леглото. А в църквата, както го обучи внукът, преди да тръгне към камбаните, пускаше апаратурата и към църковния свод се извисяваше гласът на Великия бас Борис Христов: "...православному болгарскому народу... на многая лета!"

По празниците в Могилино идваше от града отец Николай, за да отслужи литургия. Бабите, пременени с новите си дрехи, се скупчваха пред олтара и смирено слушаха службата. После отец Николай, след като хората от месец на месец намаляваха, започна рядко да идва в селото. Пък и останалите баби вече не можеха да стигнат до църквата. Преди месец дядо Митьо го извика и двамата отидоха при поредната жена, прикована към леглото, за да получи последно Свето причастие. След това седнаха в двора на църквата.

- Дядо Митьо - каза отец Николай, - намалява не само Могилино.

Повечето села и градове се стопяват. Специалистите казват, че българите изчезват с осем души на час. Това е трагедия за народа, трагедия за държавата!

- Тъй, тъй! - обажда се дядо Митьо. - Ей на, в Могилино колко останахме?! Аз съм единственият мъж в селото. То, какъв ли мъж съм, ама нейсе! Има още няколко баби в другите махали. Не съм ги обикалял скоро да разбера живи ли са, мърдат ли още по тая земя. Младите им се изнесоха по чуждите държави и хич не мислят за тях. И никой не знае дали някога децата ще се завърнат в Могилино.

На камбанарията щъркели бяха изградили гнездо и всяка пролет го подновяваха. Металният кръст на върха беше вплетен в гнездото. Когато дядо Митьо забиеше камбаните, щъркелите, като двойка балетисти, се издигаха и спускаха в кръг около прозорците на камбанарията в ритъм с игривата мелодия и тракаха с клюнове.

След последния удар на камбаните, дядо Митьо се надвесваше от камбанарията, гледаше отгоре танца на щъркелите и ядосано подвикваше:

- Върнете децата ни, щъркели! Нали носите бебета?! Върнете децата на Могилино! Селото умира!

После дълго оглеждаше безлюдното село. Всеки ден по улиците препускаха каруци, с които цигани от съседните села, като армия-завоевателка, обезкостяваха Могилино. Изнасяха от къщите бакъри, тенджери, тигани и всичко, оставено от наследниците. Имаше и къщи с окрадени керемиди и оголените покриви стърчаха зловещо към небето. Дядо Митьо наблюдаваше безпомощен набезите, чудеше се докога ще има неща за крадене и мърмореше:

- От немотия крадат, от немотия и простотия. Никой не ги е научил кое е добро и кое зло. Досега не са посегнали на църквата - кръсти се дядо Митьо, - но и те, горките, са човеци и все още имат страх и срам от Бога!

Дишането се успокои и дядо Митьо пристъпи към камбаните. На Спасовден ги би по-дълго от обикновено. Умори се. Силна болка стегна гърдите му, прилоша му, но успя накрая да удари три пъти голямата камбана. Протяжни три удара, както се полага за мъж: "дан... дан... дан!" Селото се завъртя, заедно с вихрения танц на щъркелите. Те видяха безжизненото тяло под камбаните и тревожно зачукаха с клюнове.

След няколко дни отец Николай дойде в Могилино с микробуса на Янко. Църквата беше отворена и отвътре се носеше мощният глас: "...многая лета... многая лета!" Изкачи се на бегом по дървената стълба към камбаните и след като не намери там дядо Митьо, обиколи олтара и цялата църква. Нямаше го никъде. Отиде в къщата му, взира се в стаите, вика в двора и по безлюдните улици, но от него ни следа. Нямаше кого да попита. Тича из селото като обезумял. Черното расо се ветрееше като траурен флаг, закачен на гърба му. Върна се в църковния двор, погледна нагоре към гнездото и извика:

- Къде е? Хей, щъркели, къде е дядо Митьо?

Те разпериха крила и се издигнаха високо в небето. Отец Николай проследи полета на птиците и прошепна:

- Възнесъл се е! Възнесъл се е на небето дядо Митьо!

На връщане към града повтори в микробуса:

- Възнесъл се е, да знаеш, Янко!

- Какво говориш? Как тъй ще се възнесе? - Янко го погледна учуден.

Очите на отец Николай гледаха трескаво, а ръцете му трепереха:

- Дядо Митьо живееше като свят човек - каза. - Направо си беше истински светец! А със светците стават чудеса!

Янко рязко отби от пътя, спря и загаси двигателя. Двамата изскочиха от микробуса и се заслушаха. Над долината се разнасяше игривата мелодия на могиленските камбани: "дзън-дзън, дан... дзън-дзън, дан-дан..."

 

 

© Димитър Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2014, № 7 (176)