Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Б. Част Втора: Новият век

ІІІ. ВРЕМЕТО НА НОВАТА НИ ЛИТЕРАТУРНА ДЕЯТЕЛНОСТ ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ЕДНА ЧАСТ ОТ ЦЕЛОКУПНА БЪЛГАРИЯ (1855-1878)

Димитър Маринов

web | История на българската литература

А) Българският църковен въпрос.
Б) Домашните книжовни произведения в тоя период.
В) Книжовните произведения на чуждите списатели върху България и българския народ.

А) Българският църковен въпрос.

§ 62. Нашето пробуждане и възраждане е вече извършено и е факт свършен. Движението за национално въздигане и преуспяване, почнато от вечнозелените върхове на Атон, поддържано от цял ред български патриоти и подкрепено от Габрово, обхващаше все по-голямо и по-голямо пространство. Движението отначало бе тихо. След малко приближаваха се от към Цариград ветрове, които имаха за цел да превърнат тихото движение в силна буря.

Бурята настана.

Борбата закипя. Борба величествена, която за всякога ще украсява страниците на нашата история - борба, в която целият българския народ влезна като един человек. Борба, пълна с благородство и патриотизъм, в която потомството ще черпи хубави назидания, пълни с редки самоотвержения и пожертвувания. Тая борба бе неравна - от една страна, убитият български народ със своята история и своите някогашни исторически права, а от друга - гръцкото духовенство, съзнавайки своята неправда, въоръжено с интриги, подлости и насилия.

Българският църковен въпрос е най-важното събитие в нашата нова история след възраждането ни и има голяма важност не само за политическата ни и църковна история, но и за нашата книжнина, защото тоя въпрос бе един силен двигател на нашето учебно дело. В него се показа всичката морална сила, с която е бил снабден нашият народ.

Тоя въпрос не бе борба за догмати, но борба за националност: гърците са искали да държат под влиянието си българския народ и посредством него да осъществят великата идея на елинските патриоти - възстановлението на някогашната Византийска империя, в някогашните й граници, а пък българите са гледали да се отърват от това влияние и да въздигнат по-високо значението на своята нация на Балканския полуостров.

За да се отпочне тая борба, гръцката патриаршия първа е дала причината и знака.

Отварянето на народните училища навред из България е следвало с голяма бързина и безпределен ентусиазъм. В тия училища се развивал българският дух и из тях са излизали проповедници и апостоли с чисто национални идеи.

Гръцката патриаршия, която е била повече политически клуб, отколкото духовно учреждение, не е можела да гледа с добро око тия национални движения у българите, защото в народните училища тя е виждала елемент, който ще разстрои великата гръцка идея. За това се завзела с всичките си сили да убие тоя национален дух още в зачатието му. Разумява се, че освен политическата идея, тука е играл главна роля и финанциалния въпрос на патриаршията, защото заедно с народното пробуждане, трябвало е да пресъхне и паричната река, която е изтичала из България, а втичала се в бездънната пропаст на Фенер.

Всичката сила и всичката ярост на гръцкия мир са били обърнати срещу българските народни учители и училища. В той си поход срещу българските патриоти гръцката патриаршия е употребила всичките законни и незаконни средства: каноническите правила, догматите, дипломатически тънкости, интриги и подлост с насилия; на това нападение от страна на патриаршията, българският народ е отговорил с отпор.

На 2 ноември 1839 год. Султан Меджид издал прочутия по съдържанието си царски акт "Гюлханския хат-и-шериф", който между другите правдини е гарантирал на раята още и свободата на вероизповеданието. Насърчени от тоя царски акт, българите са се решили да издигнат гласа си по-високо в полза на своите правдини. Още преди издаването на тоя акт, в 1833 градовете Самоков и Скопие, когато умрели тамошните владици, поискали и настоявали пред патриаршията да им се изпратят за владици или българи, или поне знаещи български език, ако се не одобрят представените от тях кандидати; но патриаршията не взела никак просбата им във внимание: тя им изпратила изново владици гърци. В 1840 год. Портата, по просбата на видинското население и по препоръката на видинския губернатор, Хюсеин паша, била решила да настои пред патриаршията, за да се ръкоположи за Видински митрополит, дякон Дионисий, родом от Котел. Патриаршията по видимому отстъпила, но щом пристъпил Дионисий в Цариград за ръкоположение, бил отровен от фанариотите.

Систематическа борба срещу домогванията на патриаршията е отпочната, когато се появил на сцената хилендарския монах Архимандрит Неофит Бозвели, родом от Котел. Със своя жив и непреклонен характер отец Неофит е можал да поведе борба, за която е начертал предварително добре обмислен план. Със своя огнен и убедителен говор, той е агитирал навсякъде, а особено между селското население и еснафите. Той е бил още далеко от мисълта да възстанови старата независима българска църква, а искал е само да се ръкоположат и изпратят българи епископи там, където населението е било чисто българско.

По неговото побуждение народът е давал на самия султан жалби, в които са излагали злоупотребленията на гръцките владици и искали българи епископи. За център на своите агитации Неофит избрал Цариград, където живели хиляди български търговци, занаятчии, градинари, млекари и хлебари из Тракия, Македония и Мизия. Той е първият, който е познал голямата важност на Цариград за българите, ако той се избере за средоточие на нашите национални движения. Горещото му желание да се направи в самия Цариград българска църква, в която да се служи на славянски език и която да свърже и събере в едно разпръснатите в Цариград българи, най-после се осъществи в 1848 год. Княз Стефан (Стойко) Богориди подарил и здание за църква, и място за съзиждане на нова църква, заедно с едно друго здание за метох. Новата българска църква е била въздигната във Фенер, под носа на самото фанариотско гнездо. Тая малка и скромна църквица много тясно е свързана с нашия църковен въпрос: тя е била център не само за българите, живущи в Цариград, но и на целия български народ; тя е била огнище на нашите национална движения. От там е давано направлението към къде трябвало да се поведе борбата.

Борбата лека-полека се разпространявала навред и предводителят е бил отец Неофит Бозвели. Патриаршията мислила, че като отстрани от бойното поле предводителят, борбата ще утихне и победата ще бъде откъм нейна страна. Тя е забравила, че самата борба създава предводители, и ако се отстрани един, то на неговото място ще дойде друг. Всичките стрели, следователно, били обърнати срещу отца Неофит. По интригите на патриаршията В. Порта изпратила отца Неофит на о-в Прингипо, като единствен причинител на всичките тия смущения в цяла европейска Турция. Но не останал там той за дълго време. Патриаршията наскоро забележила, че отец Неофит се съобщавал със своите съотечественици, затова издействувала да се изпрати той в Св. Гора заедно с Иларион Стоянов Михайловски. Тук отец Неофит бил арестуван в хилендарската влажна кула, където преседял от 1845 година до 1849; най-сетне, измъчен от немилостивото обхождане на тамошните гръцки калугери и изтощен от влажността на тюрмата, отец Неофит мъченически умрял. Той е първият мъченик за нашата самостоятелна народна църква и за нашите исторически правдини. Той умрял, но борбата не утихнала.

След въстанието, което станало във Видински окръг в 1850 година предизвикано от користолюбието на чиновниците, спахиите и на гръцкия владика, турското правителство само почнало да признава основателността на жалбите, подавани от народа.

През месец август 1851 год. патриархът бил принуден да ръкоположи епископ българин, Иларион Макариополски, но не му дал епархия.

В едно кратко време борбата срещу гръцкото духовенства станала обща и обхванала всичките по-главни градове в България. Навсякъде се искало равноправност между българския и гръцкия елементи, както в училищата, тъй и в църквите. Борбата, както споменахме, беше неравна: от една страна, гърците и гръцкото духовенство, подкрепяно от староосветени привилегии и преимущества и поддържано и от самото турско правителство, а от друга страна, българите лишени от всичко, неподдържани от никого, а въоръжени само със своите морални сили и права и насърчавани от своята патриотическа журналистика в Цариград.

В 1853 год. избухна забележителната "Кримска война", която пробуди в българите изново надежда за политическата им независимост. Особено движение се появило между нашата емиграция в Одеса и Букурещ. В Букурещ се съставило общество под название "Епитропия", а в Одеса друго общество, под название "Настоятелство на Одеските българи". Целта им е била филантропическа и политическа. Но войната се свърши злополучно за Русия и за българите: надеждата на българските патриоти се осуети. В Парижкия договор от 30 март 1856 год. нищо се не споменало за независимостта на българския народ, но в него В. Порта била задължена да въведе в държавата си реформи.

След Кримската война, Султанът побуден от правителствата на Великите сили, на 16 февруари 1856 год. издал известния "Хат-и-хумаюн", чрез който на раята се давала религиозна и национална равноправност и някакви граждански права: свобода на религията, свобода на съвестта, смесени съдилища, пристъп и на християните в държавни длъжности и в войската и много други. В тоя императорски акт са се предвиждали и някои църковни реформи: платите на владиците и патриарха, които са били събирани от епархиите по неопределен начин от разни духовни обреди и от венчила, трябвало да бъдат заместени с определена плата и др.

При края на 1857 год. видинци подали на В. Порта прошение, с което просили, щото техният митрополит да взема определена плата съгласно с духа на хат-и-хумаюна. Патриарх Кирил, комуто било препратено прошението, за да даде своето мнение, отговорил, че трябва да се опази стария ред.

Наскоро след това пристигнали депутации от много епархии с подобни просби, а после всичките колективно подали прошение на правителството, с което молили да се учреди българска Йерархия.

С това българският църковен въпрос влиза в нова фаза.

Движението станало общо. И самите гърци почнали да се оплакват от алчността на патриаршията и нейните владици. Това принудило В. Порта да свика християнско народно събрание, което е трябвало да размисли и да се посъветва върху неизбежните реформи, които трябва да се въведат в църквата. Това събрание е било свикано в началото на 1858 година и трябвало да бъде съставено от патриарха, седем владици и 38 представители, от които десет да бъдат избрани от Цариград, а останалите 28 - из епархиите. От всичките епархии, под влиянието на гръцките владици и техните интриги, българи представители били избрани и проведени само от Търново, Пловдив, София и Видин. Но от тия четирма българи представители Видински, Софийски и Пловдивски, при самото отваряне на събранието, като видели състава на събранието, духа и стремлението на представителите, напуснали заседанието, като вручили предварително протест. Търновски представител напуснал събранието по-после. След дълги съвещания, най-после събранието се разнело на 16 февруари 1860 година, без да свърши нещо.

Тоя резултат на събранието възбудило голямо ожесточение навсякъде из България. От всичките градове са изпращани протести на В. Везир, а с тях заедно и жалби срещу безнравствеността на гръцките владици. На много места фанариотите били изгонени и заместени временно с управляющите от местното духовенство. Цариградските българи искали от правителството да устрои собствено българска църковна администрация; те подкрепили своите домогвания с историческите си църковни правдиви, с някогашните права на каноническите самостоятелни патриаршии: Търновска и Охридска.

С това се почнува третата фаза на нашия въпрос.

Работата стигнала до крайност: разни народни буйства станаха срещу гръцките владици; в София, Русчук, Видин, Търново и други места гръцките владици били изпъдени из владишките домове, забранено им е било да влизат в църквите и отказана им всякаква плата. В някои места, като Русчук и Търново при изпъждането на владиците, жените играли важна роля. Турските дипломати останали поразени от това събитие. Те знаели до сега, че в европейска Турция съществувала само една народност "Ромеи", "Урум-милети", а наведнъж излиза, като из пепелта, нова народност с всичкото си величие, с непреодолима енергия и с големи жизнени сили.

На 3 април 1860 год. Неофитовият другар, Иларион Макариополски, епископ от 1858 год. без епархия, служил св. литургия в българската църква в Цариград. Когато във време на св. литургия, както обикновено се правило, трябвало да спомене името на вселенския патриарх, народът му не дозволил, а настоял щото вместо името на патриарха, да спомене "всякое православно епископство". Иларион благоразумно отстъпил на това настояване на народа и изпълнил волята, му.

Тая постъпка на Иларион е дала ново направление на борбата: въпросът влезнал в нова фаза.

По примера на Цариградските българи, навсякъде из България изхвърлили из църквите името на патриарха и на гръцките владици и заместили го с името на Иларион, когото признали за "свещеноначалник" на българската църква.

Движението по цяла европейска Турция дошло до такава степен, щото и самото турско правителство се заинтересувало да изпита работата по-отблизо, защото патриархът уверявал, че тия движения не са общи, но фабрикосани от няколко смутители. По заповед на самия султан, В. Везир, Мехмед Коброзли, излезнал да обиколи по-големите градове в европейска Турция, та сам да изпита желанието на народа. Навсякъде В. Везир е бил посрещан с жалби срещу злоупотребленията на гръцките владици и е бил обсипван с прошения, чрез които се искало независима самостоятелна църква, отделна от Вселенската църква.

Демонстрацията срещу гръцкото духовенство била толкова голяма и така обща, щото патриарх Кирил бил принуден да си даде оставката. На мястото му бил избран Йоаким.

Между това българското движение обърнало вниманието на някои католически водители, особено на полските емигранти граф Владислав Замойски и княз Чарторийски.

Ние знаем, че Римският първосвещеник още в времето на Борис е искал да подвъргне българската църква под своята власт. Това стремление никога не се е изоставило нито от един папа. Във всичкото време на нашата политическа самостоятелност, Римският престол е действувал пред всичките наши царе в тая смисъл.

Борбата между гръцкото духовенство и българския народ възбуди изново в Рим надежда за сполука

Горните двама полски аристократи искали с помощта на католическите държави, като покровителствуват католиците българи, да ги присъединят към католическата църква и чрез тоя начин да отцепят българите от Русия. Към тях се присъединили някои българи, начело с Драган Цанков и образувала се в Цариград "Българска католическа (униатска) община". Против тая уния са се произнесли всичките по-видни български патриоти. Цариградската българска община на 20 април 1859 год. най-горещо протестирала срещу унията; при тоя протест се присъединили и много други общини из провинциите. При всичко това, жестокото преследване, на което е бил изложен българският народ от страна на гръцкото духовенство и турското правителство, спомагало на унията и тя отначало имала не малък успех.

Цанков, за да подкрепи унията в 1859 г., почнал да издава особен вестник, който носеше название "България". При Цанков се присъединили някои по-видни българи. В Полянската епархия, вследствие преследванията и злоупотребленията на гръцкия владика Мелетий, цялото население приело унията. Арменския Патриарх Хассун отслужил тържествена служба и от депутацията на българската уния приел клетва за вярност и преданост на Римския престол. Цанков с Йосиф Соколски отидоха в Рим, където Соколски на 8 април 1861 бил ръкоположен за Архиепископ на българската църква. Тия са били най-важните събития в историята на унията. Унията е стояла на върха на своето величие. Изгледвало е, че Римският престол сполучи наконец в своите толкоз вековни домогвания.

Патриаршията биде приведена от тия събития в ужас. Русия, където тоя напредък на католическата пропаганда в България произведе най-лошо впечатление, решила да вземе по-активно участие в тая гръцко-българска борба. Патриаршията биде принудена да ръкоположи българин епископ Панарет и да го изпрати в Полянската епархия, където унията беше съвсем овладяла.

Додето унията деятелно работила, Патриаршията със своите действия като че ли искала да й подпомогне.

Патриарх Йоаким щом дошъл на патриаршеския Вселенски престол, първата му стъпка била да отлъчи Иларион Макариополски и Авксентий Велеский, който беше се присъединил при Иларион. Това отлъчване станало на 23 януари 1861 год. От друга страна, за да може да успокои развълнуваните духове, Йоаким поискал от българските представители да му изложат писмено искането и желанието на българския народ. Представителите му изложили желанието на своите общини в тъй наречените "осем точки", в които те искали: народна йерархия и църковна автономия с избираем Архиепископ, който ще има резиденцията си в Цариград и ще признава върховната духовна власт на Патриарха, комуто и ще плаща годишна определена една сума. Патриархът отхвърлил тия искания и в окръжното си послание от 25 февруари 1861 год. той дал на българите тъй наречените "петнадесет обещания", в които обещавал следующето: в чисто българските епархии да постави владици българи, или в краен случай, такива, които знаят български език; да даде преимущество и първенство на българския език в българските училища; да въведе в чисто българските епархии старославянски език в църквите, и да приеме в патриаршеския синод двама българи митрополити. При всичко това българите, като виждаха нещо неясно и неискрено в обещанията, отхвърлиха тия "петнадесет обещания". Между това при нашите отци Иларион и Авксентий се присъедини и Пловдивският митрополит Паисий, който по народност бе грък, но това никак му не бъркаше да прегърне правотата на нашата борба. Отказването си от Патриаршията той дал писмено и с това е нанесъл много силен и чувствителен удар на Фенер. Патриархът, като не сполучил да склони българските представители да приемат петнадесетте му обещания, обърнал оръжието си срещу народните владици: Иларион, Авксентий и Паисий. Той издействувал от В. Порта ферман, за да се изпратят на заточение тия трима старци, което се и извърши на 29 април 1851 год. Партений Полянски биде запрян в Солун. Патриархът мислеше, че с тия свои постъпки ще спре движението.

Унията гледаше да се възползува от всякоя грешка на Патриаршията. Заточението на тримата наши владици произведе в България силно брожение и вълнение. Унията поиска да извлече голяма полза от това събитие; тя усили своята агитация между българите. Тя може би че щеше и да сполучи, ако да не бе излезнал против нея человек, на когото авторитетът беше голям. Тоя человек бе Георги Савов Раковски. Той със своя журнал "Дунавски лебед", издаваем в Белград, нанесе смъртен удар на унията. Той убеждавал своите съотечественици да не оставят своята праотеческа религия и да се не лъжат и не мамят от униатските проповедници. При неговия глас се присъединиха и другите български журнали, между които "Българските книжици", редактирани от Кръстевич и Бурмов, държи първо място. На тоя глас на журналистиката българският народ се отзовал горещо и одобрително: в провинциите се дигнало силно раздражение против унията и нейните проповедници. Резултатът на всичко това бе тоя, че унията не намери подкрепление нито в една община из провинцията, но се ограничи само в Цариград и то с неколкостотин членове. Всичко това доказва, че нашият народ се ръководеше от искрени патриоти и че всякога, както и днес, здравият разсъдък във всичките му действия е преобладавал минутните увлечения и въображаемите облаги.

Унията губила все повече и повече; народът бил подвъргаван на най-жестоки гонения и преследвания от страна на гръцкото духовенство и турските власти, но той мъжествено търпял и не искал да тражи никакви облаги в обятията на унията. Когато на 18 юни 1861 униатският архиепископ Соколски изчезнал из Цариград таинственим образом и се озовал в Русия, в Киев, унията изгубила съвършено своето значение. Соколски живя в Киевската Лавра до самата си смърт, а по-нататъшното управляване на унията бе възложено на одринския униатски епископ Рафаил Попов, за ръкоположението на когото дошъл нарочно из Лвов архиепископ Сембратович. Рафаил управлява униатската църква от 1865 до 1876 год.

Вследствие "петнадесетте обещания" през месец март 1862 год. българските епархии изпроводили в Цариград 28 постоянни представители. Те представили на Али паша, тогавашния министър на вънкашните дела, който управлявал и духовните дела, нови осем точки, в които те искали: 1) Патриаршеския Св. Синод да бъде съставен от шестима гърци и шестима българи митрополити; 2) Шестимата българи митрополити, заедно с шестмина мирски членове да съставляват българския смесен църковен съвет, в който да председателствува един от митрополитите, като глава на съвета, а пък съветът да резидира в Цариград и 3) Владиците да се назначават и изпращат по епархиите по избор и платата им да бъде точно определена. Както се вижда, въпросът влиза пак в нова фаза - повръща се пак в това положение, в каквото беше във времето на Отец Неофит Бозвели. Тука няма ни дума за независима българска църква, което уж било неканоническо. Сега в тия искания няма нищо неканоническо.

Правителството поискало от Патриарха да свика смесен съвет, който да обсъди тоя проект. Тая "смесена комисия", състояща от шестима българи и шестима гърци се събрала на 18 юни 1862 и почнала да разисква представения от българските представители проект. В едно от най-бурните заседания председателствувал сам Али паша. Резултатът на всичките обсъждания на тая комисия бе, че тя се разнесла, без да свърши нещо. Българите подали нов протест и вследствие на тоя протест патриархът си дал оставката, а на мястото му бил избран Софроний (1863 г.). От него правителството поискало да даде най-скорошно решение на спора между българите и гърците, при всичко че българските представители заявили на правителството, защото решението на тоя въпрос очакват от самото правителство: понеже унищожението на българските църкви - Търновска и Охридска - е станало не с Вселенски или поместен събор, то и за възобновлението им няма нужда от такива събори. На 22 февруари 1864 год. Патриархът свикал събор, в който, освен Преславския Антим, Филипополския Панарет, Софийския Доротей и Гаврил Кръстевич, всичките членове били гърци. След четиримесечно обсъждане и съвещание, осемте точки на българите били съвършено отхвърлени от гръцките богослови, и предложили даже да се отмахнат и израженията "български епископ" и "българска църква", за да се предохрани Святата Църква от варваризъм.

След това излезнало царско ираде, с което се дозволява на тримата наши заточени Отци - Иларион, Авксентий и Паисий - да се върнат в Цариград и да се настанят в Ортакьой. Това е произвело едно голямо задоволствие между българския народ.

Додето българските представители в Цариград представлявали разни проекти и протести, борбата в провинциите кипяла. Тъмниците се напълниха с "бунтовници", но от това народът се не отчайвал; на мястото на заточените или затворените дохождали тройно число борци. И патриаршията със своя клир не щадила нищо и никого.

Борбата в Македония се водила още по-жестоко, защото гърците не можали по никакъв начин да се помирят с мисълта, че и в Македония имало българи.

Гръцкото духовенство в тая борба се отнасяло недостойно за неговото звание. Като не е имало доволно морална сила, за да се бори с нашия народ, който е бил пълен с неодолима енергия, черпена из правотата на самото дело, то е прибягвало към такива средства, които са осъдени от историята по най строг начин и които са употреблявани в стара Византия, като неща обикновено. Отрова, убийства, подлост, клевета и други тем подобни са били употреблявани срещу ония наши борци, - учители и други патриоти, които са отваряли български училища и въвеждали славянския език в църквите. Мнозина от нашите борци за народното дело бидоха отровени, а други - наклеветени пред турското правителство като политически престъпници, и като такива - затворени във влажните азиатски тъмници, където мнозина изгниха. При края на 1865 год. четирма честни и влиятелни гръцки търговци в Цариград, които скърбили за борбата между тия две народности, стъпили в преговор с българските представители и в кратко време дошли до примирие. Според това примирие, патриаршеският Св. Синод трябвало да се състои половината от българи, половината от гърци митрополити; владиците трябва да бъдат назначавани по избор, който ще се произвежда в самите епархии; един от синодалните български старци ще седи в Цариград и ще се счита като глава на българската църква. Трябвало е само патриархът да го потвърди. Голямото обаче събрание, свикано на 22 април 1866 год., в което българи са били само Кръстевич и Панарет и състоящо се от духовни и мирски представители, отхвърлило едногласно това примирие като еретическо и демократическо, защото нарушавало националните привилегии на гърците. Най-сетне събранието отхвърлило съвършено българския църковен въпрос.

Според съвета на самите гърци, Софроний си даде оставката през месец декември 1866 год., а на мястото му дошъл Григорий VI, който беше и по-напред патриарх. Той се отличаваше по миролюбивия си дух. По собствената си инициатива той представил на В. Порта нов проект, в който между другото, се предлагало да се образува от епархиите в Дунавската област полунезависим духовен окръг, на когото първият митрополит ще носи титлата "Екзарх на цялата България". Но българите отхвърлили тоя проект, понеже чрез приемането му трябвало е да се жертвуват на фанариотското духовенство българите в Македония и Тракия и искали от Портата безусловно независима църква.

Политическите събития на Балканския полуостров принудили Цариградското правителство да вземе в сериозно внимание българското искане и да направи по-решителна стъпка; при това и рускитя посланик при Портата Игнатиев настоявал да се даде край на българския църковен въпрос. Фуад паша, който беше един от най-видните и способни държавни мъже, умря в 1869 год., 11 февруари. Преди смъртта си той бе изложил някои съвети към самия султан и другите държавни мъже и след смъртта му намериха това политическо завещание. В това завещание Фуад паша между другите съвети, увещаваше В. Порта да удовлетвори желанията на българския народ.

Всичко това е повлияло върху турските държавни мъже и Али паша е взел в ръцете си работата на българите. Според решението на министерския съвет Али паша е поръчал в министерството на вънкашните дела да се изработят два проекта, много сходни с проекта на Григорий VI и ги пратил на патриарха със заповед да ги прегледа и непременно да приеме един от тях. Но патриархът и синодът отхвърлили и двата като антиканонически, антидогматически и антиевангелски, и то по единствената причина, гдето правителството предлагало да се учреди "Екзархат за всичките българи".

Патриархът, като имал предвид свикването на Вселенски събор, комуто да предложи разглеждането на българския черковен въпрос, писал окръжно послание до всичките православни църкви. Българските владици от своя страна обнародвали записка за историческото развитие на българския църковен въпрос. Църквите: Ерусалимска, Антиохийска, Кипърска и Атинска се присъединили към патриарха; Белградският митрополит отговорил в полза на българите, а отговорът на руския св. Синод бил неопределен и двоесмислен.

Али паша в 1869 год. заповядал на една смесена комисия да състави три нови проекта, които такожде били отхвърлени от патриаршията.

Между това движението в цяла България: Мизия, Тракия в Македония, дошло до своята апогея.

Правителството, водимо от политическа мъдрост, решило да постъпи справедливо към един народ, който съставлява болшинство в европейска Турция. В събота вечер 28 февруари 1870 година Али паша повикал при себе си българските представители и по-първите гръцки търговци и чиновници и предал на българските представители императорски ферман от 8 Зилхидже 1286 год. (28 февруари 1870 год.). Чрез тоя ферман султанът повелява да се учреди български Екзархат, който да обема епархиите: Русчушка, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Ловчанска, Врачанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Самоковска, Кюстендилска и Велеска - цели; Сливенска, с изключение на Варна, Анхиало, Месемврия и гръцките крайбрежни села; Созополска без крайбрежията и Филипополска без града Пловдив, Станимака и девет негови села. В тоя същия член (10) като втора алинея беше поставено: ако и в останалите епархии населението, или цяло, иди двете трети, се произнесе за присъединението си към Екзархията или Патриаршията, то след като стане официално проверяване, ще бъде изпълнено желанието на това население. Най-старият митрополит, називаем Екзарх, трябва да бъде избиран и утвърждаван чрез Султански ферман (берат) за Екзарх и глава на Екзархата; той ще споменува в молитвите името на патриарха и от него ще взема и миро.

Догдето българите тържествуваха и изявяваха своята благодарност към Портата чрез многобройни депутации и телеграми, патриарх Григорий VI си дал оставката, а на мястото му дошъл Антим. Той успорно се противял да припознае фермана и утвърждавал, че това дело е в компетентността само на Вселенски събор, а никак не и на едно правителство, особено иноверно,

От голямото тържествуване на българите, в което се указа истинското пространство, населявано от български елемент, турското правителство като че се смути и изгледваше като че беше се измамило върху 10 член от фермана. Патриархът досега уверяваше, че цялото население в Македония и Тракия е гръцко, а пък от благодарителните телеграми и адреси излизаше противното: населението от всичките епархии се изказваше, че е българско и настоятелно искаше по-скоро да стане официалното преброяване и да бъдат присъединени при "своята майка - Екзархията". По неизвестни причини турското правителство почна да действува неискрено към българите и беше наклонно даже да вземе назад фермана. Когато българските владици: Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански отслужиха литургия на Св. Василий Велики 1872 год., то, по желанието на тогавашния патриарх, Великият Везир Махмуд Недим паша, заповядал да се проводят споменатите наши отци на заточение в Никомидия. Тая поставка на правителството произведе такова смущение не само в цяла България, но и в самия Цариград, щото Махмуд Недим паша се видя принуден да повърне назад заточените владици и да заповяда да се пристъпи към избиране [на] Екзарх.

Всякой вярваше, че за пръв Екзарх ще бъде избран най-стария борец за църковния въпрос, другарят на отец Неофит Бозвели, Иларион; но правителството, по неизвестни нам причини, изличи из списъка имената на Иларион и Панарет, като препоръча, щото тия двама архиереи никак да се не избират. Смесеният съвет на 11 февруари 1872 год. в Ортакьой пристъпи да избере Екзарх и първият избор падна на Иларион Ловчански (†13 февруари 1884 год.), но понеже той се усещаше слаб за тоя висок пост, затова, на 16 февруари си даде оставката и на мястото му се избра Видинския Антим. Той биде припознат за Екзарх; турското правителство официално се сношаваше с него, но втората алинея от десети член остана неизпълнена; при всичката просба на епархиите, които бяха вън от ведомството на Екзархията, официално преброяване стана само в няколко от тях (епархии), а в другите не се извърши нито до днес; нигде в Македония и до днес не се изпратиха българи владици.

Събитията, които станаха в 1876 и 1877 год. [доведоха до] свалянето на Антим и турското правителство утвърди за български Екзарх новоизбрания Ловчански епископ Йосиф. Патриаршията свика през септември 1872 год. Вселенски събор, в който взеха участие само църквите, на които клирът е чисто гръцки; тоя събор прогласи за схизматици българското духовенство и привържениците му - т. е. целия български народ. Целта, която искаше да постигне с тая схизма, не се изпълни. Народът остана привързан към своята новообновена независима църква.

Църковният въпрос по видимому се свърши, но не и борбата. Тя още се продължава между гръцкия клир и българския народ. Тя особено е жестока в Македония, върху населението на която гръцкото духовенство има и днес силни претенции. Ако това духовенство и да употребява срещу българските учители и училища, срещу българските свещеници и по събудени граждани същите средства и клевети, каквито и по-преди, но времето е много близо, когато борбата ще се свърши и то в полза на правото дело на българския народ.

Унията, ако и да изгуби първата си слава и предишното значение, но тя не изчезна съвсем изпомежду нашия народ. Благодарение на поддръжката на някои европейски сили, благодарение на борбата, която още се продължаваше, унията просъществува до освобождението ни; тя съществува и днес.

Освен унията между нашия народ се появи нова пропаганда. Протестантските мисионери, които имат за цел "разпространението на словото Божие", възползвани от тая борба, почнаха да проповядват "словото Божие" помежду ни, като мислеха, че българите са идолопоклонци. И трябва да го признаем, тия мисионери работиха и днес работят много по-тактически, отколкото унията. Протестантските мисионери отвориха няколко училища, издаваха журнали и показваха се, че те желаят да видят народа ни образован, а не и прозелит. Между всичките училища училището "Robert College" си изпълни и днес изпълнява много сполучливо целта. То е дало много отлични литератори, но и не малцина горещи противници на православната ни религия.

Б) Домашните книжовни произведения в тоя период.

1. Книжовни произведения с общообразователно съдържание.
2. Книжовни произведения със специално съдържание.
3. Типографии и книжарници.
4. Читалища и други благодетелни дружества с образователна цел.

 

1. Книжовни произведения с общообразователно съдържание.

а. Въведение.
б. Народни умотворения.
в. Поезия и поетически съчинения.
г. Журналистика.
д. Критика и статистика.

2. Книжовни произведения със специално съдържание.

а. Филология и Философия.
б. История и География.
в. Математика и Физика.
г. Естествена история.
д. Медицина.
е. Теология.
ж. Педагогия.

 

1. Книжовни произведения с общообразователно съдържание

а. Въведение

§ 63. Ние казахме, че "българският църковен въпрос" има голяма важност не само за политическата ни и църковна история, но и за книжнината ни.

Той бе силен двигател на учебното дело; той можа да подтикне народа ни към образование и прогрес. Пространството на борбата и почвата на българския църковен въпрос се обележваше чрез българските училища и българските църкви: щом някой град или някое село искаше да покаже, че влиза в борбата и че се опълчва срещу гръцкото духовенство, то първата стъпка трябваше да бъде отваряне [на] българско училище и въвождане в църквата си славянски език. И това бе причината, гдето колкото по-голяма ставаше борбата, колкото по-широко ставаше нейното пространство, толкова повече растеше и числото на училищата. Това пък от своя страна съдействуваше да се умножи числото на грамотните и да се уголеми нуждата от учители и книги. Жаждата за наука растеше: появиха се много списатели или преводачи и отвориха се повече типографии и книжарници.

Обаче, от тая голяма нужда за учители, списатели в книги дойде и това нужно последствие, щото книжнината ни да задържи още своя предишен характер и да се развива по един ненормален път и начин: всякой, който беше колко годе грамотен, считаше се за способен да "списва" или да "побългарява" разни книги. Освен това, в тоя период и ония мъже, които бяха получили едно средно или висше образование нямаха още предначертан план в своите литературни предприятия и занятия; ние виждаме едно и също лице да пише или превежда: граматика, аритметика, география, история, физика, химия, св. история, поезия и пр. - от каквито учебници са имали нужда тогаз нашите училища; ние виждаме още, че физико-математикът списва св. история, теологът -драми, филологът - математика, а историкът - химия и тем подобни, а само малцина специалисти, които се явяват на нашето книжовно поле, ни напомнюват, че ние се намираме в преходящ период и пръминуваме към друго по-нормално положение в нашия литературен живот.

Освен това, борбата, която водехме срещу гръцкото духовенство и против турското правителство, е имала силно влияние и върху самото съдържание и самия характер на нашата литература: тя е пълна с буйни и груби изражения (особено в това се отличава журналистиката), които не биха можали да бъдат употребявани в друго по-тихо и нормално време.

Това направление на нашата литература е нужно и естествено следствие от тревожното и напрегнатото състояние на духовете, от развълнуваното и неизвестно положение на работите и от изключителното време за нашия народ.

Преди да почнем прегледа на другите книжовни деятели и техните трудове в тоя общообразователен отдел, длъжни сме да поговорим предварително за лица, които са имали силно и огромно влияние върху нашата книжнина и които са енциклопедисти в най-широк смисъл на думата. Те създадоха духа и характера на общообразователната ни книжовност в тоя период и със своята тежест разклатиха и поведоха целия български народ към национално възраждане. Тия лица и мъже са: а) Раковски, С. б) Славейков, П. Р. и в) Каравелов, Л.

а) Раковски, Георги Саввов (Стойков).

§ 64. Името на Раковски е тясно скопчено с нашата нова политическа история. Той е бил душата и сърцето на ония революционни агитации, които пробудиха народа и го приготвиха към борба за политическата му самостоятелност и които образуваха цял ред неустрашими и пълни със самоотвержение борци. Смело можем да кажем, че Раковски е учителят на нашите политически борци. Любен, Левски, Ботев, Панайот Хитов, Хаджи Димитър, Стефан Караджата, Стамболов, Бенковски и други мъченици и борци за нашето политическо възраждане не са нищо друго, освен последователи и ученици на Раковски. Той е такова рядко явление в живота на народа, което в разстояние на цял век едва ли ще се появи втори път. Неговото появление е необикновено и извънредно.

Раковски е роден в Котел в 1818 година. Младите си години е провел в родното си място, а после е отишъл в Цариград, където е следвал средното си образование. Още от детинство той показваше такива дарби, които предсказваха, че той ще бъде необикновен деятел. Целият му живот е пълен със страдания, гонения, планове, приключения и борба. Патриот исполин, той искаше да направи за убития и забравен народ в няколко години онова, което се създава в течение на няколко векове. Той е бил филолог, историк, поет, бунтовник - всичко. Той не се спирал пред нищо. За него нямаше нищо невъзможно.

Във време на младите си години той получил добро, но не строго специално, образование по разните клонове от науката; той се учил в Атина, Париж, Цариград и Русия. Това повлияло и върху бъдещата му обществена и литературна деятелност. Неговата извънредна памет му помогнала да изучи добре не само българския език, но и няколко чужди езици: руски, сръбски, влашки, турски, арабски, старо- и новогръцки и френски. Освен това, догдето е бил в България, той е изучил много добре както българския народ, неговите нрави и обичаи, тъй и турската държава и системата на нейното управление, неща, които по-после много му съдействували в неговата борба срещу гърците и турците.

Преследван от турските власти и предаван от самите българи, Раковски е избегнал из своето отечество, в което никога вече не се върнал. След своето избягване из България, той се скитал едно кратко време по различни страни, и най-сетне се спрял в Нови Сад (това беше след Кримската война), където започна първата си литературна деятелност. Тук той е почнал да издава "Българска Денница", който скоро биде нарочена и спряна (1857 год.) от австрийското правителство по ходатайството на турското правителство и гръцкия патриарх, защото Раковски немилостиво бичуваше както турците, тъй и гръцкото фанариотско духовенство. В същата година (1856) и в същия град Раковски издаде книгата "Предвестник горскаго пътника", в която изложи своите въззрения върху българските работи, а в 1857 год. - "Горски пътник", историческа поема.

По вторичното настояване на турското правителство австрийските власти забраниха на Раковски всякое литературно занятие и щяха да го предадат на турското правителство, от което Раковски се отървал и с голяма опасност на живота си избягал в южна Русия.

В 1858 год. ние го виждаме в Одеса, където е учителствувал едно кратко време в тамошната семинария. Тука той е издал "Показалец или ръководство как да се изискат и издирят най-стари чьрти нашего бития, языка, народопоколения, стараго ни правления, славнаго ни прошествия и пр." Част I., Одеса. 1859 год.

Немирният негов дух не може да го остави за дълго време в Русия; в 1859 год. той се преселва в Белград, където е почнал да издава "Дунавски лебед" около края на същата година. В Белград Раковски е издал още няколко книги, именно "Глас едного Българина", напечатана в Землин, 1860 год., "Няколко речи о Асеню Пьрвому, великому царю бьлгарскому и сыну му Асеню Второму". Белград, 1860 год. и "Кратко разсъждение върху тьмныя и лъжовния начала, на коих е основана стара повестност всех европейских народов".

В 1862 год. се случиха такива политически събития, които отвлякоха Раковски от книжовното поле. Сръбското правителство дойде в конфликт с турския гарнизон в Белградската крепост и на 16 юни турците през нощта срещу 17 се осмелиха да бомбардират Белград. От тая постъпка на турския командантин на крепостта, отношенията между турското правителство и Сърбия станаха така обтегнати, щото войната изгледваше неизбежна. Война между Турция и Сърбия, според както мислеха нашите родолюбци, щеше да бъде най-сгодно условие, за да се освободи и България. (В това време Сърбия играеше роля на Пиемонт на Балканския полуостров). Княз Михаил, за да има сполука в предлежащата война, покани живущите в Белград българи да обявят на своите съотечественици, че Сърбия ще се бори и за свободата на братята българи. Раковски беше извън себе си от възхищение. Война, за да се освободи неговото отечество, беше неговият сън, неговият идеал. Той начаса остави перото и го замени със саблята и пушката. Той организира чета от български самоволци, които под предводителството на самия Раковски щяха да се бият за свободата на своето, отечество. Но всичките надежди изчезнаха! Сърбия наскоро се помири с Турция срещу някои малки отстъпки от страна на тая последната, и войната се избегна. Раковски бе принуден да разпусне четата и своите момчета и вследствие едно неспоразумение със сръбското правителство, той остави Белград и се пресели в Букурещ.

Тук се почнува нова негова политическа и книжовна деятелност. Той почна да издава български политически вестник "Бъдещност", който наскоро биде забранен, а на мястото му почна да издава "Бранител". И в двата вестника той бичува, възбужда и вълнува целия български народ и за кратко време стана стожер, около когото се въртеше всичката българска емиграция в Румъния. Той основа и създаде онова училище, в което се възпитаха всичките наши политически борци. Освен вестника Раковски е написал и напечатал тук няколко анонимни брошури, в които горещо е защищавал българските черковни правдини. Сам той в Букурещ представляваше нещо грамадно; бе страшилище за турската империя. Бдително се следваха всичките му и най-малки действия. Той подаде, уж от името на някакъв си централен комитет, на турското правителство оня забележителен меморандум, чрез който се искаше щото султанът да се венчае в Търново или Охрид за български цар, българският език да бъде официален ведно с турския в всичката Европейска Турция и във войската, както и в други длъжности да се вземат и българите - дуализъм, какъвто бе станал между Австрия и Унгария. Каква голяма предвидливост за преуспяването на тия две народности!

В Букурещ той е написал още няколко книги "Българска старина", 1865 год., "Български хайдуци", и "Ключ Българскаго языка", от които "Ключът" е напечатан след смъртта му.

В 1866 год. ново политическо събитие отвлече Раковски от литературните му занятия. Княз Куза бе дошъл с държавния съвет в такова стълкновение, от което на 10 срещу 11 февруари през нощта последва оставката му, вземена насилствено в спалнята му стая. Учреди се привременно правителство начело с трима регенти, догдето да се свика народното събрание, което имаше да избере нов княз и да утвърди прогласеното съединение между Влашко и Богданско (Молдавия). От това събитие Румъния преживяваше критически дни. Мнозина се надяваха да видят пламнала междуособна гражданска война, от която щяха да се възползуват само неприятелите. Но като изключим град Яш, където станаха някои малки улични смущения, в цялата земя приеха станалото събитие с голямо спокойствие. Турция, която сънуваше за някое свое право над Влашко и Богданско, при това неочаквано събитие счете за нужно да натрупа покрай Дунава войски, които очакваха заповед да преминат реката и да окупират цялата страна. Привременното правителство протестира срещу тая постъпка на Портата, и за да подкрепи то още по-силно своя протест, нареди да се събира войска. Раковски пламна. Щастието и свободата на България показаха му се изново засмени. Той събра голямо число самоволни, които трябваше да се бият за свободата на своята родина. Но работите се свършиха мирно и Раковски видя своето заветно желание втори път осуетено!

От извънредното умствено напрегание, от нещастията и неудобствата, които го преследваха на всякоя стъпка, Раковски беше изнурен телесно до толкова, щото най-сетне на 15 октомври 1867 год. той свърши своя пълен с борба живот. В една скромна къщица в Букурещ Великият Раковски издъхна с отворени очи, че не можа да види своето отечество освободено. Многострадалното му тяло биде погребано в двора на българската църква и над гроба му, който бе обраснал в бурени, нямаше никакъв друг паметник, освен полусчупен кръст!

В 1885 год. костите му бидоха пренесени в България и се положиха в църквата "Св. Крал", в София, като чакат деня, когато ще се въздигне над тях паметник.

Това е вкратце биографията на Великия Раковски и кратък преглед на неговата обществено-политическа деятелност.

Като преминаваме към разглеждане на неговите книжовни трудове, ние не можем да не коленичим пред величието на неговия дух и на неговия гений.

Както ще видим, в много случаи в своите историческа съчинения, особено за да изтълкува някои събития из нашия минал живот, той се ръководил не от историческа действителност и правдоподобност, а от своята фантазия, в която създавал и сътворявал сам такива факти, които биха подкрепили своеобразното му тълкувание на въпросното събитие. Той смело е влизал в тъмната ни древност, лутал се из мрака на нашата история и връщал се пълен с необорими доказателства за славното минало на нашия народ. Тая негова смелост и начинът, по който е той разрешавал някои тъмни въпроси из нашата история, свидетелствуват за величието на духа и гения му.

При всичко това обаче, трябва да изповядаме, че някои от неговите съчинения освен драгоценния материал за нашата етнография, география, филология и митология, и по своето историческо съдържание няма да изгубят от своята важност. Защото за да се обори неговата теория и да се докаже историческата несъстоятелност на неговите исторически статии днес, нека ни е простено да изискваме от противниците му не голи обвинения, а критика, подкрепена с такива поне, ако не по-силни, доказателства, с каквито е подкрепил и той "своите предположения".

В своите журнали "Денница", "Дунавски Лебед", "Бъдещност" и "Бранител", Раковски немилостиво и с остри сарказми е нападал и турското правителство, и гръцкото духовенство. Езикът му е бил така остър и доказателствата, с които е подкрепявал своите нападения, така силни и необорими, щото нанасял много чувствителни удари. Турското правителство и гръцката патриаршия, за да се избавят от неговите нападения, ходатайствували пред надлежните чужди правителства, в държавите на които Раковски е издавал своите журнали, и те му са били спирани. За нашия черковен въпрос особено важен е журналът му "Дунавски лебед" (1860-1862 год.), в който уводните статии са писани понякога на френския език. Ако унията, с всичките си шансове за голяма сполука, не можа да успее да се утвърди между българския народ, то за това най-много има да се благодари на "Дунавски лебед", който най-жестоко въстана против унията и с убедителни статии съветваше своите съотечественици да не слушат лъжливите проповеди на някои свои продадени съотечественици, а да пазят своята праотеческа религия.

"Предвестник горскаго пътника", 1856 год. съдържаше две статии: в първата статия Раковски е изложил своите взглядове и своите мисли върху събитията, станали в България през 1853-1856 год., а във втората говори "за просвещението в Турция", превод от немски, в която вкратце, но много вярно, характеризира и очертава живота на турската интелигенция.

"Горски пътник". Историческа поема написана с прозаически стихове (без размер и без ритми). Нейното съдържание се състои от разкази на избегналите в планината юнаци. В тия разкази ние виждаме ония силни и могъществени причини, които са накарвали мнозина да оставят баща и майка, дом и семейство и да отидат в планината, за да отмъщават за неправдите и насилията, извършвани над беззащитния български народ. На края на поемата са притурени много интересни забележки, отнасящи се до нашата история, митология, география и литература. Те и днес не губят ни най-малко от своята голяма важност. "Горски пътник" се чел с неописано възхищение от младежта и може да се каже, че той е послужил като буквар в политическото-революционно училище, в което се възпитаха толкова наши примерни борци. Каква важност и каква тежест е имал "Горски пътник" по онова време, познава се от това обстоятелство, че който не бе прочел него, той не можеше да се счита като "учен", а който бе честит да го прочете приказваше това с някаква неописана гордост. Това обстоятелство, гдето Горския пътник е написан на език съвършено недостъпен за простолюдието; гдето в него няма никакво благозвучие и ни едно от условията на стихосложението - никак не е пречило да се чете с ентусиазъм. В него са изложени неща, които всякой е виждал катадневно пред очите си, които всякой усещал - и това е било най-голямото достойнство на Горския пътник.

Съдържанието му, колкото се касае до изложените теглила на нашия народ по онова време, и днес не губи никак от своето значение, а пък като "буквар" в нашата революционна литература, той ще остане за всегда като драгоценен паметник.

"Българскы хайдуцы", Букурещ, 1857. В това свое съчинение Раковски се бе наел да опише историческото развитие на българското хайдутство, на онова отрадно в нашия минал живот явление, което е доказало, че българският народ не бе още умрял. Съвременното обществено мнение (тоя угнетател на всякоя новопоявивша се мисъл в живота на человечеството; тоя лъжовен тълкувател на истината) бе сполучило да замаца светлото чело на малцината наши народни борци с прякора "хайдуци", равнозначуще с разбойници, грабители и пр. Раковски пръв се нае да даде святост на това име и да докаже, че мъчениците не са и не могат да бъдат разбойници, грабители и пр., а "хайдуците", както ги наричаха, са мъченици за българската свобода. От това време думата "хайдуци" почнува да получава фамилиарност в нашата литература и да се наслаждава с почит и уважение, както и думата "Гизи" (Guex) в ирландската история.

За жалост обаче от тоя негов труд е излезнала само една книжка.

"Показалец и ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытия, языка, народопоколения и пр." (Одеса, част I, 1859 г.) Малцина от нашите учени са познавали тоя народ, из средата на когото са излезнали. Неговите нрави, обичаи и животът му; разните празници и обредите, които се извършват в тия празници - всичко това не само някога, но и до днес, са неща съвършено непознати за повечето от нашите учени. Раковски е искал да докаже, че българският народ води своето произхождение от Индия, в че неговият език е ближен до стария санскритски език, на който са писани свещените книги: затова той се потрудил да намери доказателства за това свое предположение в живота, в нравите, в обичаите, в обредите, в песните и в приказките на самия народ. Цялата история е била за него несъстоятелна, защото съдържала не исторически верни събития и явления, а само измама и неверности.

Тая си мисъл той искал да изпълни чрез съчинението "Показалец". Показалецът е разделен на три части.

Първата част, която е и напечатана, съдържа изложение в две отделения; числото на днешните българи и границите, в които те живеят; земледелието и земледелческите оръдия, начинът на земледелието; българското садовъдство; градинарство; лозоделие; есенни селски занятия; облеклата и женски украшения; седенки и тлаки; сборове и сватба, с всичките обреди и песни. Няколко стари песни и приказки.

Втората част (още неиздадена) щяла да съдържа: Народното българско възпитание въобще. Смърт и погребение с всичките обреди и песни. Главни черти от старобългарското богослужение с обредите и песните, извършвани и пети по случай на разните празници. Старобългарските божества и обредите, извършвани в тяхна чест. За разните чародейства, съчувани до днес между българския народ. Какво направление трябва да вземе българският език.

Третата част (такожде още неиздадена) щяла да съдържа: Описание на Котила и сравнение на днешния Котел със съществующото и до днес в Индостан място Котил. Какви места има още в Индостан, които носят чисти български имена. Описание на Стара планина и други области и страни в България. Няколко бележки за някои събития из нашата история. Пелазгите какъв народ са били. Те стават етрури, от етрури стават илири или македонци, а от македонци - българи. След това се продължава прегледът на нашата история до 1828 год. и най-сетне се свършва с възраждането на народния дух и народната книжнина.

Със съдържанието и на всичките тия три части се стремило да се докаже, че българският народ е най-старият народ на Балканския полуостров, а езикът му е ближен до санскритския.

От тоя свой предначертан труд той е свършил само първата част, която е и издал, и втората, която стои в ръкопис, а от третата, както ще видим, напечатал по-голямата част от съдържанието в "Старина" и "Ключът".

"Няколко речи о Асеню първому и пр." Както споменахме по-горе, Раковски в своите исторически статии се трудил да докаже несъстоятелността на Всеобщата стара история, която е напълнена със заблуждения и неверности и то от гърците, които са писали всякога невярно и по такъв начин са представлявали себе си като най-образован в старо време народ. В това си съчинение Раковски, като хвърля бърз критически преглед върху византийските историци, изобличава тяхното пристрастие и лъжливите им сведения за българите; после въоръжен с чисто български паметници, издадени и ръкописни, представлява историята на българския народ във времето на двамата български царе Асн I и сина му Асен II, като излага и тяхната деятелност през кръстоносните войни. И в това си съчинение Раковски изкарва българите за първобитен народ на Балканския полуостров и неверно писаното за нас от чуждите историци.

Материалът в това съчинение, при всичките си недостатъци, има голямо значение и днес не само за нашата, но въобще за славянската книжнина.

В това си съчинение Раковски пръв е споменал за историята на Отец Паисий и пръв е оценил голямото значение на тая книга и на автора й за нашето възраждане. "Кратко разсъждение вьрху тьмныя и лъжовния начала на коих е основана стара повестност всех европейских народов". Раковски, като цитира някои неща писани от разни гръцки и други европейски историци и като навожда някои свидетелства, вземени из живия наш език, труди се да докаже своята теория - че българите са най-старият народ на Балканския Полуостров.

"Българска Старина", 1865 г.у Букурещ. Запознат по-сериозно с въпроса и снабден с повече материал и с по-много доказателства, Раковски с "Българската старина" е предполагал да изложи по-обширно и съвсем сериозно своята теория за дълбоката древност на българите в историята, които,според неговото убеждение са най-старо арийско племе, а българският език стои най-близо до стария индийски език. Понеже е било невъзможно да се издаде в една книга, която трябвало да бъде много голяма, той е предполагал да я издава в отделни брошури, от които са излезнали само две книжки.

За да докаже своята история, Раковски е прибягнал до нашия език, до нашите суеверия, песни, обреди, баяния и приказки, като сравнявал всичко това с индийската митология и санскритския език. Единственият му ръководител в санскритския език е бил известния френски познавач на санскритския език Евгений Бюрнув. Във втората част на "Старина" Раковски разглежда въпроса за кимврите или киммерийците.

"Ключ българскаго языка", Одеса, 1880 г. Още в 1857 година, когато в Нови Сад е издавал "Горски пътник", Раковски се борил с мисъл: не би ли било възможно да се положат и за българския език някакви правила върху производството на думите, каквито правила притежават класическите езици. Тая мисъл го не оставила спокоен: той чел различни съчинения, издирвал източници, но напразно. Тия издирвания и изучвания не са можали да го доведат до никакво основно следствие, защото намерил, че тия съчинения са били писани по подражание на другите езици, които намали никакво сходство с първобитния наш стар език, и вместо да му дадат прави разяснения, то, напротив, го заблудили и отстранили от първата му матка до толкова, щото затъмнили и най-ясните му значения.

Най-сетне дошъл до следующото заключение: "първобытный язик всякаго народа трябва да се ище в първобытното появление человека на света, а най-старая повестност или най първое начало повестности всякаго народа трябва да се ище в първобытный му язык". В това негово изпитване Раковски се много интересувал и със санскритската стара книжнина, а най-много с голямото сродство, да не кажем почти единство, с нашия български език. Санскритското старо вероизповедание и неговото единство, което се вижда съхранено в народните ни стари предания, приказки, празници, песни, домашни обреди и обичаи, баяния, очищения с вода и поклонения в някои си пещери, нирища и пр. - всичко това го довело до това здравомислено заключение, че нашето старо бытие трябва да го тражим в санскритския и зендския езици.

След това предисловие Раковски почнува своите разсъждения по етимологията на българския език, с помощта на която той разяснява старото ни минало.

В самото изговаряне на азбуката ни Раковски вижда символ на науката и с помощта на тоя символ той се труди да хвърли светлина върху нашата стара и тъмна история. (Това тълкувание ние изложихме в § 30).

Той тълкува думите: кимбри, произлезнало от гебри; франк, произлезнало от врънгъ = врьнкъ = вранкъ = франкъ; друиди (druides) от derw (chêne) = дърво = дуб (габър); барди = (bardes) = барди = бърди = бръди = броди = бродняци, които се скитат; самодиви = самодеви и др. С всичко това той иска да потвърди предположенията си, че келтите и кимбрите, както и франките са стари българи, а пак друидите и бардите имат чисто българско произхождение.

Като цитира няколко глави из Павловите послания и из Апостолските деяния, доказва, че Апостол Павел и Ап. Сила проповядвали Св. Писание и християнството в Македония много по-напред от колкото в Гърция. А понеже в Македония първобитните жители са били българите, то от това следва, че българите са приели християнството много по-напред от гърците и че българите са най-старите християни в Европа.

Раковски мисли, че българите са имали голямо влияние върху развитието на Византийската империя от самото й начало. Българите не само са давали прости солдати, но и отлични пълководци, па даже и императори. Според него и Константин Велики е бил българин.

Във всичките си журнали, Раковски, както казахме, се борил за политическата ни и духовна независимост. Във всичките си статии той се трудил да докаже, че турците не са способни за прогрес, а гръцкото духовенство отдавна се бе лишило от ония добродетели, които е препоръчвала Христовата вяра и нямало нищо общо с християнското учение.

Турското царство в Европа се считаше от всички като ненормалност и аномалия, но според взглядовете на европейската дипломация, нейното съществувание бе нужно зло срещу едно руско нашествие на Балканския полуостров. Ето защо се проля толкова християнска кръв и се иждивиха милиони сиромашки пот, само да може да се удържи някогашното величие на Османлиите и да се закрепи тяхното властвуване над християнската рая. При всичката грижливост на тая дипломация, Турция вървеше бърже по оня път, който беше начертан от самите условия и обстоятелства, всред които тя беше се създала някога - съвършеното й изчезване из Европа беше въпрос на времето. Някои по-искрени и безпристрастни западни списатели я бяха кръстили с прякора "болния человек". Това виждаше и самата дипломация, но за интереса на Запад, Турция трябваше да съществува на всекой начин. Освен комедията, разигравана от турските дипломати с издаването на прочутите царски актове "Хат-и-хумаюн" и "Хат-и-шериф", Турция бе принудена от вънкашен натиск да предприеме въвеждането в държавата си някакви реформи, които, според мнението на западните дипломати можеха да продължат дните на "болния человек". Тия" реформи се възнасяха до небеса от дипломацията; продажната и подкупена европейска журналистика им плетеше "венци хваленiя", а подкупени някои западни списатели посветиха цели томове, за да ги възхвалят и да докажат, че Турция е вече влезнала в пътя на прогреса и цивилизацията. Всичко това имаше една обща цел: да се укрие действителността и да се въведе и държи в заблуждение европейското просветено обществено мнение.

Раковски бе гигантът, който се бе наел да възкреси българския народ и в политическо, и в историческо, и в умствено отношение. Той с негодувание четеше писаното в продажните вестници и от подкупените списатели за Турция и нейния прогрес. С хиляди факти и доказателства той можеше да обори тия утвърдения, но нямаше кой да го слуша. При всичко това обаче, той се не отчая. Освен в многобройни статии, печатани в неговите журналистически съчинения, той приготви особена брошура под заглавие "Изтупленый дьрвиш" или "Възточный въпрос", в която той искал да представи: "изобразението на стария и новия дух на турския народ, падението на народния и воинския дух, голямата сиромашия, в която те бяха паднали от мързел и от глупавите предразсъдъци, сякогашната им непримирима вражда с християните и непременното падане на това гнило тяло, което образована Европа напразно се мъчи да излекува и да го възстанови, за нещастието и страданията на цели дванадесет милиона християни, които живеят в Европа под жестоката тирания на този звероподобен народ". Тая брошура се издаде след смъртта му в 1884 г. от неговата сестра. Тя, ако и недовършена, няма никога да изгуби важността си, защото авторът, като познавал много добре вътрешното положение на турската държава, изложил работите по такъв начин, щото тя - брошурата - ще служи всякога като огледало за турското управление в България. Той излага мислите си във вид на разговор между Султан Махмуд, който най-напред почна да въвежда реформи и министрите му Рашид паша и Хюсеин паша. Тоя разговор е изложен от един "изтуплен дьрвишин" пред двама французи, които в кафенето на "Долма-бакче" са хвалили турските преобразувания. Дервишинът разказал на френците, че като се намервал в едно уединено свято место, след едно тържествено нощно въртене и като се напил, според обичая, с хашиш, дошъл в изтупление и с духа си намерил се на онзи свят. Тамо в непристойно за правоверните място той намерил сенките на Султан Махмуд, Юсреф паша, Хюсеин паша, Тахир паша, Фети Ахмед паша (зет му) и Рашид паша (сват му), които стоящи в кръг, са се разговаряли относително турската държава и въведените преобразувания. Тоя разговор дервишинът е слушал и разказал на френците.

Разговорът не е свършен, Махмуд искал от Рашид паша, като живял повече на земята след него, да му разкаже какви са били следствията от неговите (Махмудови) реформи. Рашид паша с голяма откровеност излага всичките лошавини, произлезнали от неговите реформи.

Освен тия свои съчинения Раковски е написал още няколко брошури анонимни, с които е защищавал интересите на българския народ. След смъртта си, според както виждаме в "Ключът", той оставил в ръкопис още втората част на "Горски пътник", втората част на "Показалецът", втората част на "Асеня" и "Автобиографията" си - всички се съхраняват засега у наследниците му.

Раковски, в заключение ще кажем, като списател има големи недостатъци в своите съчинения. Най-големият му недостатък е тоя, че искал да създаде своеобразна история на българския народ и своеобразна граматика на българския език. Но пак ще повторим, той остава недостижим.

В съчиненията му друг недостатък се вижда, че той е бил раздражителен и жлъчен, но и това съвършено се извинява, щом вземех предвид това обстоятелство, гдето той е бил "един само буден във толкова спящи", както сполучливо се изразява един поет.

С една дума: Раковски е бил велик человек, с дух за широки планове, за борба, за велики идеи и рискове и с него българинът всякога ще се гордее.

Желателно е да се завземат наследниците му да издадат сборник от всичките негови съчинения, издадени и неиздадени до сега.

б) Петко Райчов Славейков.

§ 65. До освобождението ни в самата турска държава един от най-известните и популярните списатели е и П. Р. Славейков. Той се е родил в Трявна на 1825 год., и ако и да не е получил по-високо систематическо образование, благодарение на своя труд, възприемчивост и извънредната дарба, той е можал да се обогати с основателни, при това много разнообразни знания, с които много помогна на нашето възраждане.

Лишени в тоя момент от по-точни и обширни данна върху миналия живот на Дядо Славейков, ние сме принудени да кажем засега вкратце за неговата деятелност нещо, което ще бъде, зная, непълно, но все удовлетворително.

В 1843 година той е излезнал из Свищовското българско училище, гдето е учителствувал Емануил Васкидович, и станал даскал в Търново, в долната махла. Тогава е бил на 16-годишна възраст. По причина, че извадил песен на бившия тогаз Търновски Митрополит Панарет и на наследника му Неофит, той бил изпъден из Търново. С това изпъждане се отпочнува обществената деятелност на Славейков. В 1844 год. той се условил за учител в село Килифарево, от гдето наскоро бил изпъден чрез влиянието на Неофит. Той се скитал по селата, за да намери място за учителствуване, но навсякъде бил изгонван чрез интригите и заповедта на владиката. Най-сетне го виждаме в Пиперково. Дохождането му в това село съставлява важен момент в живота му, защото, както той сам казва в Период. списание, год. 1882, кн. II. стр. 121, тука го посетила първата списателска идея: от един случаен разговор в него се пробудила мисъл да събира народни пословици, гатанки, песни, приказки и др. Дълго време той е ходил навред из България и учителствувал, като при това е изучавал народния живот и събирал народните умотворения. Къде е учителствувал и каква е била неговата деятелност до 1854 година ние не можем да знаем за сега. Знаем само това, че първа негова литературна деятелност почнува от 1852 година, когато той издаде първата своя книжка стихотворения "Басненик", а по-после "Смесна китка", с които той доби първата си известност в нас като списател. Като списател той е развил богата, но разнообразна деятелност: той е поет, филолог, историк, педагог, журналист и сатирик, пък ако щете и теолог - енциклопедист в пълната смисъл на думата.

От 1854-та година ние го виждаме установен в Цариград, където е развил най-богато своята литературно-обществена деятелност. Тук той е издал един ред книжки, които имат разнообразно съдържание; със своите "Смешни календари", пълни със сатира и хумор, с един изкусен и жлъчен сарказъм той немилостиво бичува пороците и недостатъците както на българското общество, тъй и на фанариотското духовенство, с което спечели в нашата литература голяма слава като сатирически списател. До 1863 год. той издаде разни книги: "Веселушка", "Скратенiе на турската исторiя", "Болгарския песни", "Нова-мода календар", "Букувар", "Смешен-календар", "Славейче", "Святый Димитрий Солунский и Македонскыты Славене с Българыты", "Наръчен Наставникът, "Дневник", "Искрица", "Цариградски потайности", "Лодойска поляшка", "Разбойник в балкана", "Робинзон", "Последний Абенсераж", от които едни са оригинален труд, а други - превод.

Но, ако Славейков доби голяма слава и почетно място в нашата литература, то това е заслужил със своята сатира, поезия и журналистическа деятелност. Със своята сатира и поезия до най ново време, да не кажем и до днес, той - Славейков - държи първо място.

Неговата сатира, пълна с хумор, жлъчка и сарказъм беше приятна и произвождаше силен ефект и действуваше чувствително върху читателя. Поезията му, пълна с хубави и благородни мисли и високи идеи, съгрява душата на читателя и привожда я във въодушевление. Обнародваните в "Читалище" негови стихотворения "Не пей ми се", "Жестокостта ми се сломи" и "Тогас поне", са проникнати с истински лиризъм и привлякоха справедливо вниманието на читателите. От тях "Не пей ме се" и днес произвожда в нас тъга...

В 1863 година той предприе издаването на сатирическия вестник "Гайда", която не можа да просъществува за дълго време. Със своите сатирически статии, "Гайда" изсмеяваше пороците на гръцкото висше духовенство и на българското общество, и с това свое съдържание, с което се вярно рисуваше положението на нашия народ, и днес е интересна за четене. След две години Славейков започна издаването на забележителния политически вестник "Македония" (1867-1870). В България отсам Дунава, за черковния наш въпрос "Македония" бе онова, което "Независимост" беше оттатък Дунава за политическата ни независимост. Гласът и мнението на "Македония" бяха силни и могъществени. Тя е пълна с хубави статии, от които много са полемически, пълни с жлъчен сарказъм. В тия статии Славейков горещо и умно е защищавал народните ни интереси. Тоя вестник бе единственият, който най-безпристрастно и неустрашимо се бори за възстановлението на независима черква, а после влезна в опозиция със същата възстановена черква. "Македония" беше още и борец за оная идея, която по-после се въплъти в Св. Стефанския договор.

Тонът, който държеше "Македония" хармонираше с тона на "Независимост" и Каравелов, който не щадеше нищо и никого, за "Македония" всякога се произнасяше с уважение.

Понеже целта на в. "Македония" беше да събуди българите в Македония, то в него имаше много статии и дописки, напечатани с гръцки букви, за да бъдат достъпни и за ония българи, които знаяха да четат само на гръцки.

"Македония" със своето съдържание най-сетне привлече вниманието на турското правителство, което я забрани като опасен за държавата революционен вестник, а самият редактор биде за едно кратко време арестуван и се лиши за всегда от правото да издава какъвто и да било вестник. В това, говори се, имали са малко пръст и някои наши високопоставени българи в Цариград.

След освобождението си, Славейков е бил едно кратко време редактор на "Читалище", което под неговото редактиране, прие по-хубаво направление и се пълнеше с по-отбран материал. Но и това му се забрани косвено, и той, поставен в съвършена невъзможност да работи на журналистическото поле, прие най-сетне да учителствува в Старозагорското училище, гдето го завари и последната руско-турска война на 1877 год.

Славейков имаше богата сбирка по отечествената ни география и беше предприел голям труд - географическо описание на нашето отечество. Обаче, за голяма жалост и за голяма загуба на нашата бъдна книжнина, богатата географическа, етнографическа и филологическа сбирки, плод на дълговременните му трудове, изгоря в пламъците, които погълнаха Стара Загора във време на Руско-турската война. Днес той изново се е завзел да попълни изгорялот, но колко ще му бъде възможно, остава да видим.

След освобождението ни Славейков се посвети изключително на политическа деятелност по учреждението на нашето освободено отечество. Той бе председател на народното събрание и министър и а вътрешните работи. Сега е пенсионерин и се занимава със своя събран материал по нашата отечествена география.

Славейков минава за най-добър познавач на българския език и той пръв доказа гъвкостта му в поезията. Той захваща първо място между борците за черковния въпрос, но и със своите литературни произведения числи се в реда на малцината ни добри литератори.

в) Любен Каравелов.

§ 66. Любен Каравелов е еднакво важен и в политическата, и в литературната ни история. Той е развил богата плодотворна и пълна с важни следствия деятелност и на политическото, и на книжовното поле. Той е обезсмъртил името си и със своята политическа революционна агитация, и със своите книжовни, особено по белетристиката, редки трудове, в които той е останал и до днес недостижим.

Родил се в село Копривщица в 1830 год. Младите си години той е преминал в родното си място и в Пловдив. Първоначалното си образование той е получил в родното си място, а после е отишъл в Пловдив, където в това време е учителствувал известният наш стар учител и литератор Найден Геров. След Кримската война в 1857 г. Любен, побуден от Геров, отишъл в Русия с цел да постъпи в някое военно училище, към която кариера го влачил неговият немирен и революционен дух. Но когато стигнал в Москва, Любен променил мисълта си: той решил да бъде не воин, а литератор. Той постъпил в Московския университет като волен слушател по филологията. Още като студент Любен почнал първите си литературни опитвания.

В периодическото списание "Братски труд" което се редактирало и издавало от московските студенти, той е писал няколко хубави статии, между които заслужват да се споменат "Славяните в Австрия". В 1861 год., с помощта на Славянския благотворителен комитет, излезе на свят доволно сериозният негов труд "Памятники народнаго быта болгар", в който са поместени много наши пословици, легенди, пътни и описание на празниците. След тоя труд Каравелов почнал да се явява със своите книжовни трудове из народния ни живот в разни периодически руски списания като "Библеографическия записки", "Руский вестник", "Петербургския ведомости", "Философически записки" и "Журнал Министер. Народнаго Просвещенiя". За тия свои статии в речените журнали той е вземал една малка сума, с която е поддържал и себе си, и брат си Петко.

В 1866 год. Любен дошъл в Белград, от гдето е мислил да работи върху политическото поле. Той е бил вдъхнат с тая висока мисъл, че спасението на южните славяни лежи не в силните съседни и братски държави, но в искрената тясна и братска солидарност на народите на Балканския полуостров, а особено на сръбския и българския народи, които свързват един език, еднакви нрави и обичаи, една религия и еднакви интереси. За това той искаше да запознае и изучи по-отблизо сръбския народ. Той е ходил много пъти и в Нови Сад. За едно кратко време Любен е научил сръбския език много добре и тъй основно, щото е можал не само да говори свободно, но и да пише на него. В периодическото списание "Млада Сърбадия", той е написал на сръбски език една повест "Ели Крива Судбина" и сериозна научна статия "Из мртвог дома", съдържанието на която е вземено из народния сръбски живот. В тия две повести Любен е употребил такъв чист език, такъв увлекателен слог и такъв гладък стил, щото и ден днешни в сръбската литература стоят на едно високо място; и ден днешни сръбските писатели казват на стила Любенов като на недостижим.

В 1868 година, през месец май, убиха княз Михаил; това важно събитие принудило Любен да напусне Белград и да отиде в Нови Сад. По тоя случай било подигнато преследване срещу цялата Кара-Георгиева партия. Понеже Любен имаше тясно сношение с мнозина по-видни членове от тая партия, от които някои стояха в сродствени свръзки с него откъм съпругата му Наталия (той беше се оженил за сръбкиня Наталия, която е била достойна съпруга и която със своята благост и неустрашимост много пъти е облажавала горчивите му часове и го е насърчавала в тежките му предприятия), то и него обвиниха в съучастие в това убийство. Той биде спрян в Пеща и след шестмесечно изпитване и изследване, след като се доказа неговата невинност, биде освободен. Тогава той се пресели в Букурещ, гдето отпочна редактирането и издаването на вестник "Свобода" (1870 -1872). В това време беше умрял Раковски (1868 г.) и в политическото революционно и агитационно поле се усещаше голяма празнина. Любен достойно замести Раковски и изпълни тая празнина. "Свобода" беше оня център, около който се движеше всичко, що бе останало живо, чувствително и честно в България. Съдържанието и направлението на тоя вестник бе антитурско, антикалугерско и античорбаджийско, а целта му бе да съживи българския народ, да му покаже, че единственото благосъстояние на един народ се състои в политическата му самостоятелност и че българският народ трябва да придобие тая самостоятелност сам, със собствените си сили, без да гледа на ничия чужда помощ. За да може българският народ да има преуспяване, трябва да питае братска любов към сърбите и румъните, които са негови естествени съюзници. Любен напълно съзнаваше тая истина и "Свобода" бе знамето на "Дунавска федерация" между народите сръбски, български и румънски. Освен политически статии, предмет на които беше управлението в турската държава, нашето усилно положение и план за бъдещите ни действия, Любен печаташе в "Свобода" още и свои оригинални повести из българския живот, стихотворения и критически статии. Ясният език, увлекателният стил и гладкият слог на "Свобода" съдействуваха за нейното разпространение, а сериозният и щателно събраният и логически изложен материал увеличаваха нейното влияние и нейната тежест. "Свобода" бе оня всемогъщи лост, който движеше целия български народ към онова направление, което искаше нейният редактор. "Свобода" бе оня неумиген в немилостив, а в също време и отмъстителен съдия, от когото всякой се боеше, пред когото всеки трепереше и симпатиите на когото всякой тражеше. Турското правителство, което бе обградено с хиляди топове, войска и байонети; което бе подкупило почти всичките европейски продажни вестници да го хвалят и което бе поставило жив кордон срещу Румъния, за да запрети проникването в България на всякоя прогресивна и съживляюща мисъл - то само почувствува силата на "Свобода" и затрепери пред фактите, излагани в нейните стълбове. По нейното настояване "Свобода" биде забранена, а на мястото й се появи "Независимост" (1873-1874). Съдържанието на "Независимост" беше още по-жлъчно, а направлението също. Неизвестно защо, Любен ненадейно напусна политическата арена, отстъпи от революционното агитационно поле и премина на чисто литературното поле. Неговата чисто литературна деятелност се вижда в "Знание" - периодическо списание, редактирано от него и пълно с хубави повести из народния живот, със сериозни статии по разни научни клонове, с въодушевени стихове и немилостиво строги критически оценения върху разни книги.

Събитията в 1876 и 1877 год. прекъснаха книжовните занятия на Любен. В сръбско-турската война той биде първият деятел по препращане доброволци на бойното поле, гдето и той взе участие, а след свършването на тая война, той се връща изново в Букурещ. Наскоро се отвори знаменитата за нас руско-турска война. Каравелов бе изтощен. Той не можа да вземе активно участие в тая война за освобождението на нашето отечество, за което освобождение той толкова чезнеше. Войната се свърши със С.-Стефанския договор, а после с Берлинския, който измени в много неща първия. Но вече се образува една независима държава от една малка част от нашето целокупно отечество и Любен можеше да почне своите литературни занятия. Той най-напред отвори печатница в Търново, където почна изново "Знание", но след малко той пренесе печатницата в Русчук, където се настани да живее постоянно.

Наскоро се повика в Търново първото учредително българско събрание, което трябваше да изработи основния закон. Любен виждаше пространно поле за действие. Но неговата деятелност беше свършена. Той бе тежко болен.

Когато вече бе се свикало учредителното събрание в Търново, на 21 януари 1879 г., Любен умря!

Погребението му станало такова тържествено, каквото прилича на Любен.

Днес прахът му почива в гробищата вън от Русчук, близо до праха на Стефан Караджата; гробът му е обраснал в бурен, без никакъв паметник. Но потомството ще знае много по-добре да оцени Каравелов и неговата деятелност, отколкото ние.

Книжовните трудове на Любен са разновидни и с различно общообразователно съдържание: той е бил публицист, повествовател (белетрист), поет, политик, критик, педагог и др.; неговата гореща любов към отечеството вдъхвала му е въодушевление и енергия към всестранен труд.

Белетристическите съчинения на Любен имат голяма важност за нашата книжнина, защото съдържанието им, вземено из народния живот, представлява верни и живи картини из тоя живот с всичките му добри и лоши качества и страни. С тях Любен е имал цел да прокара някоя реална идея, някакъв принцип.

Повестите му са печатани в "Свобода", "Независимост" и "Знание", а някои от тях в сръбски и руски някои журнали. От всичките му повести заслужват да се споменат "Българи от старо време", "Неда", "Воевода", "На чужди гроб без сълзи плачат", "Танчо", "Нешо", "Три картини от българския живот", "Турски паша" и други. Освен тия оригинални повести, Любен е превел от руски известния роман от А. Пушкин "Капитанската дъщеря" и два хубави разказа от Марка Вовчка, именно "Горпина" и "Данило Гурч".

Той е написал и драма "Хаджи Димитър", но несполучливо.

Любен Каравелов е и поет и то такъв поет, на когото в стиховете няма нищо изкуствено. Той писал стиховете си, като и прозата. Главното нещо, на което Каравелов е обръщал внимание, е било мисълта и съдържанието на стиховете, а за формата не е искал нито да знае. Всичките му стихове са естествени, пълни с дълбок и искрен лиризъм и са написани по подражание на народните ни песни. Повечето от тях дъхат с ирония и сатира. Тия свои стихове той е печатал в "Свобода", "Независимост" и "Знание". По-после малка една част от тях се напечатаха в една книжка под заглавие "Нова песнопойка". Народни песни и стихотворения. Т. 1878 год. издава редакцията на в. "Знание".

Той е написал или превел и издал още няколко книжки с научно възпитателно съдържание: "Сокол", "Библиотека за деца" и други.

Критиката му е била строга и безпощадна, па дори и отмъстителна. Никого Любен не щадил; от списателите той искал две неща: да знаят за кого пишат и какво пишат. Критиката (от нея ние ще дадем откъслеци в критическия отдел) на Любен е принесла голяма полза на книжнината ни: мнозина от списателите ставаха по-сериозни и по-внимателни в книжовните си трудове, а други пък съвършено престанали да пишат, като са били убедени в своята списателска несъстоятелност.

Във всичките политически и критически статии, както и в повестите на Любен, подобно на Раковски и Ботев, се вижда безпределен патриотизъм и някаква крайност. Всичко, що не е било съгласно с неговите взглядове и стремления; всичко, което не е отговаряло на неговите идеи и на неговия принцип - всичко това е било за него "гюбре", "смет" и други. Това явление в литературата е ненормално; но другояче не е можало и да бъде. Помислете си: народ състоящ от шест милиона живи същества, и когато околните му народи се борят за человечески правдини и за независим живот, между тоя народ рядко срещате честна и родолюбива душа и навсякъде виждате: мъртвило, подлост, шарлатанство и предателство - представете си, казвам, това явление, и Вие ще си разясните, защо настроението на Раковски, Каравелов, Ботев и други беше жлъчно, мрачно, а до негде и отрицателно.

Биографията на Любен, ако и непълна, е написал С. С. Бобчев и е напечатана в "Наука", книжка I, год. I, стр. 18-32 и книжка II, год. I, стр. 115-124, в която е вярно схваната всичката деятелност на великия Л. Каравелов, както и духа на съчиненията му.

б. Народни умотворения

§ 67. Книжовността на всеки един народ е от два вида: устна и писмена.

Писмената книжовност излага умствената деятелност и способност на интелигентната част на един народ и предава се и опазва чрез изкуствено намерените ония белези, наречени букви - писма.

Устната книжовност е създадена и създава се от самия народ - от масата и съчувала се е между народа чрез устно предание от поколение на поколение. За това устната книжовност се нарича още народна книжовност, народни умотворения.

Народната книжовност, в онова праисторическо време, когато человечеството не е било още дошло до положение да изнамери буквите, е била единствената книжовност. Поради това в нея има драгоценен материал от онова минало време, за което историята нищо не знае и не може да знае.

Народните умотворения са най-важната част във всякоя една литература, защото в тях се огледва, вярно и точно характерът, философията, духът и интелектуалната способност на народа. В тях се виждат свойствата и племенните особености, които съществуват между отделните народи и племена.

Изучаването на тая народна книжовност има голяма важност и за самата писмена книжовност, защото с изучаването на тая народна книжовност, изучава се езикът, нравите и обичаите - с една дума, битът на тоя народ. Писмената книжовност само тогава ще има здрава основа и трайно преуспяване, когато тя се основава на устната или народната книжовност. Гдето старата наша литература не е можала да хване дълбоки корени в народния ни живот, а е пропаднала наскоро след падането на държавата ни под гърците, както споменахме и на друго място, причината трябва да се тражи в това, че в тая старобългарска литература народната ни философия и народният характер и дух не са намерили никакво гостоприемство; че тая наша стара книжовност не се е базирала на народния живот; в нея не виждаме нашия народ с неговите нрави и обичаи и с неговите племенни особености.

След нашето възраждане в периода на настоящата ни литературна деятелност, изследването и изучаването на народните умотворения, почнато от Венелин, колкото и оскъдно, продължено е от нашите учени мъже. Истина, малцина са работниците по изучаването на народната ни книжнина; малък е материалът, събран от тях; оскъдно е знанието, което имаме за нашия народ - но пак все се направило по нещо. Колкото малък и да е периодът на нашата книжовна деятелност преди освобождението ни; колкото положението и обстоятелствата и да са били неудобни за изучаването на народа и за събирането на народните умотворения - при всичко това все пак имаме нещо изучено, изследвано и събрано.

Между всичките деятели по събиране на народните ни умотворения, заслужват да бъдат споменати:

а) Братя Миладиновци - Константин и Димитър.

По събирането на народните ни умотворения, както ще видим, занимавали са се още и други неколцина, но трудът на тия двама македонски братя - мъченици за нашето възраждане - има особена важност и особено значение за историята на възраждането ни. Ако вземем отделно историята на възраждането на Македония, то появяването на Миладиновия "Сборникът" прави епоха в тая история. Гърците проглушиха света, уверяваха западна Европа и потвърждаваха с хиляди измислени доказателства, че Македония - отечество на толкова знаменити личности и в някогашната, и в сегашната гръцка история - е гръцка страна, населена изключително с гръцки елемент. От друга страна, сърбите такожде утвърдяваха с фантастически доказателства и някакви си исторически свидетелства, че Македония е сръбска страна, населена изключително със сръбски елемент. Нашите уверения, че и едните и другите утвърждения са неоснователни и несъгласни с етнографията на тая страна, и че тя е населена с чисто български елемент, истина бяха верни, но изгледваха голословни и на тях не обръщаше внимание никой. Трябваше да се представят по-силни и по-убедителни доказателства. "Сборникът" на братя Миладиновци се яви като мълния над тъмния небосклон на Македония и осветли истинското етнографическо нейно състояние. Гръцките мечти и сръбските фантазии изчезнаха пред истината, извадена наяве чрез "Сборника". Песните, които пее българката и българинът в цяла Македония; имената, с които се кръщават македонските българи - доказаха и на гърци, и на сърби, че по полетата на Струма и Вардар и по върховете на Пинд, Шар, Кресна и Пирин живее, обитава и работи български народ, въодушевляван от своите "народни песни" и пълни с надежда за едно по добро бъдеще.

Трябва всеки да се пренесе духом в онова време, когато се водеше ожесточена борба с неприятелите на нашето национално възраждане, за да може да почувствува онова отрадно и утешително влияние, което са почувствували тогава нашите патриоти от появяването на "българските народни песни, събрани от братя Миладиновци". И ден-днешни тоя "Сборник" (ведно с Верковичевите сбирки), единственият паметник на богатите народни умотворения в Македония, произвеждат в читателя приятно и утешително впечатление!

Константин и Димитрий са родом от Струга, село недалеко от Охрид. По-старият - Димитрий - е бил един от най-ревностните деятели по възраждането и пробуждането на българския народ, а особено на македонските българи, върху които гърците имали силни претенции. Както споменахме, гърците считали Македония за неотделна част от гръцките земи и населена с чисто гръцки елемент, за това и гръцкото духовенство в борбата, която се водеше, полагало е по-големи пречки върху възраждането на македонските българи и дигало е по-немилостиво и жестоко гонение срещу деятелите по възраждането.

Димитрий бил учител в Струга, Охрид, Битоля и Прилеп, гдето негов помощник за кратко време бил Жинзифов, а после отишъл в Кукуш, близо до Солун. По неговите настоявания и побуждения в тоя град се въведе славянско богослужение. Димитрий не се задоволявал само с учителствуването и с разпространяването национално съзнание между своите съотечественици. Той искал да обори гръцките пратеници с по-чувствителни доказателства. Народните песни, приказки, пословици и обичаи ще докажат: какъв народ живее в Македония - и той се завзел да събира това народно богатство.

С тия си занятия Димитрий привлякъл вниманието на гръцкото духовенство, което видяло в Димитрий свой силен враг. Особено Димитрий бил ненавиждан от Полянския епископ Мелетий, против неморалните дела на когото той не е можал да мирува. Тоя Мелетий е, който по причина на своите гонения срещу българите, без да се гледа на неговите неспособности и явно неморални дела, биде повишен на по-голям чин - Охридски митрополит.

В това време по-младия Димитриев брат, Константин, бил в Москва и следвал в тамошния университет. Приготвеният за печат материал от народните песни Димитър изпратил на брат си Константин, с когото е бил в преписка.

През лятото 1861 год., когато Димитрий живял дома си в Струга и работил върху събрания материал, домът му ненадейно бил нападнат от агентите на турските власти и Дииитрий бил грабнат и отведен в Охрид. Заедно с него донесени са били в правителствения дом всичките му книжа. Причината на тая груба постъпка към тоя народен труженик била, че фанариотинът Мелетий го бил наклеветил на правителството като политически бунтовник. От Охрид той бил откаран в Солун и от там в Цариград, гдето бил затворен в тъмницата. В това грабване и затваряне е пропаднала една голяма част от драгоценния събран материал, който той не успял да изпрати на брат си за напечатване.

Константин в това време бил в Загреб, гдето току-що беше свършил напечатването на сборника с материалната помощ на известния хърватски патриот епископ Штросмайер. Щом се известил затова нещастие на брат си, Константин побързал да отиде в Цариград, за да се потруди за неговото освобождение. Мнозина са го предупреждавали да не отива в тъмницата, защото патриаршията, известена за дохождането на Константин, беше употребила всички средства пред турското правителство да се затвори и той. Но Константин, влачен от братска любов, не рачил да послуша съветите на приятелите си и отишъл в тъмницата при брат си, отгдето се вече не върнал: той бил хванат от полицейската турска власт и хвърлен при брат си в тъмницата, от гдето вече не излезнали. Штросмайер подействувал пред австрийското посолство в Цариград, за да се застъпи то за тия двама невинни труженици; при австрийския посланик се присъединил и руския, и В. Порта била принудена да издаде заповед за освобождението им. Но било вече късно. От бдителното око на Фенер всичко това не останало тайно. Щом се узнало за издадената заповед, Фенер потреперил от злоба и употребил обикновеното си средство да се избави от тия двама македонски братя. Тя подействувала дето трябва и ... на 12 януари 1862 год. из тъмницата са били изнесени мъртвите трупове на братя Миладиновци!

И ден днешни скромните плочи и кръстове показват мястото, където почива прахът на тия двама велики македонски братя.

Сборникът носи название "Български народни песни, събрани от братя Миладиновци Димитрия и Константина и издадени от Константина". Загреб в книгопечатницата на А. Якич, 1861 год. За да се напечата сборникът помогнал е материално Йосиф Юрий Штросмайер, комуто е и посветена книгата.

Сборникът се състои от VIII, 542 страници. VІІІ-те страници съдържат "предговора", в който се излага вкратце как е съставен сборникът и значението на народните песни. Самовилски песни има десет, пълни с митологическо съдържание. Същото съдържание имат и песните 11-21, а песните 22-27 имат смешно съдържание. Църковните песни (29-56) са остатъци от старото митологическо време с християнско облекло. Такива са съставлявали богомилската книжнина, толкова жестоко преследвана от държавната ни религия. Юначките песни (57-203) имат съдържание повече из периода на нашето робство; много малко песни има из периода на политическата ни самостоятелност.

По-нататъшният материал е разделен тъй: Песни: овчарски (204 -209), хайдутски (210-228), жаловни (229-262), смешни (263-285), любовни (286-510), сватбени (511-575), лазарски (576-637), жетварски (638-660), играчки (661-672), и две (673-674) кога се пие вино. На страници 515-521 са описани сватбени обичаи в Струга и Кукуш; на страници 521-525 са описани разни суеверия, обичаи и обреди, извършвани на Коледа, Бъдник, Мишинден, Бабинден, Ивановден, Богоявление, Св. Йеремия, Гергьовден, Лазарици и др.; суеверия: за пълтеници, орисници, самовили и др.; на страници 525-526 виждаме детински игри: "войска", "гага", "крижи-мижи" и "котка"; на стр. 526-528 има няколко предания; на стр. 528-529 имена мъжки и женски, а на стр. 530-531 има 50 пословици и 104 гатанки. Тоя последен материал (стр. 515-531) ни доказва, че освен песни, братя Миладиновци са се занимавали още и с изследване на народните ни стари обичаи, гатанки и пословици, който материал е пропаднал безследно.

От събрания материал и от уреждането на тоя материал се вижда, че братя Миладиновци са умеели да се ползуват сполучливо от неизчерпаемото богатство на народното ни творчество и са разумели всичката важност на всякоя една песен. Истина, и сборникът, както всякое едно книжовно дело, има свои недостатъци, но като вземем предвид условията, всред които са събрани тия народни умотворения, и времето, кога са събирани те, то не можем да не извиним тия недостатъци и сборникът не може да се не счита един от най-добрите, които са се появили до днес в нашата литература.

Не зная дали има днес жив някой наследник от тия двама велики македонски братя; ако няма, то желателно би било книжовното наше дружество или же Министерството на Народното Просвещение да вземе на себе инициативата за препечатването на тоя сборник, който днес съставлява голяма рядкост в нас, и чистият приход да се употреби или за някоя научно-благотворителна цел, или же да се въздигне паметник над гробовете им. Та са заслужили това.

б) Чолаков, Василий, родом от Панагюрище, такожде се занимавал със събиране народните ни умотворения. От събрания материал той е дал на братя Миладановци една много малка част от песни, които са напечатани в сборника, споменат по-горе, а останалата част е напечатал в особен сборник под название "Българский народен сборник", събран, нареден и издаден от Василий Чолаков. Част I., Болград, 1872 год. В печатницата на централното училище. Страници XXIV + 356.

Страница VII съдържа предговора, в който се говори много сполучливо за значението на народните умотворения: народни песни, приказки, гатанки, пословици, народни обичаи и обреди. На стр. 1-48 са изложени народните обичаи, обреди и др., извършвани при разни случаи в Татар-Пазарджик и в околните му села. На стр. 48-57 са напечатани народните обичаи в Свищов; на стр. 58-92 се описва лясковска сватба; на стр. 92-104 са изложени обичаи и обреди, извършвани в Кюстендил; на стр. 105-113 са представени играчки, обичаи и обреди в Неврокопско. На стр. 114-118 са напечатани няколко баяния. На стр. 118-124 напечатани гатанки. На стр. 125-246 са напечатани 3300 пословици, между които, много не могат да бъдат наречени пословици. Приказки (девет) са напечатани на стр. 247-260. Народни песни - стр. 261-356 - наброй 117, с разно смесено съдържание.

Критиката (Период. списание, год. I, кн. V и VI) признала тоя сборник, че е без план, без ред и без цел. Нам се вижда, че критиката е много строга. Трябва да вземем предвид времето, когато са събирани тия народни умотворения и обстоятелствата, сред които се е намирал и събирачът, и народът. Наистина, сборникът има някои грешки и недостатъци, но все пак той може да послужи в много нещо на бъдещите наши деятели по изучаване езика ни.

в) Веркович, Стефан И. Той по народност е сърбин - бошняк, но живял е между народа ни цели 30 години. Той е учителствувал по разни страни в Македония, а най-много в град Серес. Освен своето учителство той се занимавал усърдно със събиране български народни песни, предания и обичаи. Част от тоя свой събран материал той е напечатал под заглавие "Народни песме Македоских Бугара". Книга първа. Женске песме. У Београду, правителствена книгопечатница. 1860 год. стр. 373 + XIX". Предговорът е написан на сръбски език с притурка на страници 364-373 малък един българо-сръбски речник. Тая първа книга от сборника на Веркович съдържа само женски песни. До днес Веркович не е продължил печатането на своя събран материал и от другите песни.

С тия издадени песни г. Веркович принесе голяма полза на нашето възраждане. Той е първият, който е изнел пред света необорими доказателства - живото слово в Македония, че населението в тая страна е българско. Появяването на неговия сборник подигна голяма буря върху му в Белград. Сръбските учени шовинисти го наричаха явно фалшификатор, който, подкупен от българската пропаганда, е фалшифицирал сръбските думи и форма в песните. И неговия труд, ако и напечатан (сборникът, гдето се напечата, трябва да се благодари на нашия съотечественик Иванович, родом от Враца, който беше двороуправител при княз Михаил) не принесе му никаква полза, защото книгите му никой не рачеше да купува. И днес може да се намерят книги от неговия сборник по дюкяните на българските бакали и халваджии!

Излъган в своята надежда, Веркович - тоя мъченик на славянската археология - се върна в Македония с още по-голяма бедност, съпровождан сега и от сръбските интриги.

След едно непродължително време (1867 год.) Веркович. изненада целия образован свят с ново едно свое много забележително откритие. Той напечата една сбирка под заглавие "Древная болгарская песня об Орфея, открытая Стефаном Верковичем, сербским и болгарским археологом. Издание В. А. Дашкова. Москва, 1867 год."

В гръцката митология Орфей е представляван като полубог, както Херкулес, Тезей и др. В предисторическия период на старогръцката история Орфей е бил един от участниците в похода на Аргонавтите. Орфей е бил оня знаменит певец, който със своите песни укротявал дивите зверове и помествал канарите.

В тая сбирка на Веркович, Орфей се възпява и изкарва от българите славянин или же българин. Да се допусне подобно нещо, трябва да се приеме, че най-старите жители на Балканския полуостров са славяните; че гърците или же елините са дошли много по-късно и намерили нещо от своята цивилизация вече изработено и създадено - а това означава да се въведе цяла революция в старата история. Ето защо срещу тая Верковичева "Древная болгарская песня об Орфея" въстана целият свят, а най-много нашите учени славяни.

Веркович, без да обръща внимание на тия викове, продължаваше своите изследвания върху стария бит на българите. Продължаваше да събира песни, приказки и да изучава обредите, извършвани в равни места до случай на различни празници. В 1874 год. той издаде първия том от тия свои сбирки под заглавие "Веда-Славян. Болгарскiя народныя песни из до-исторических и до-христiанских времен". Напечатана в Белград, 1874 год. ("Веда-Словена" - български народни песни от предисторично и предхристиянска доба. Открил в Тракия и Македония и издал Стефан И. Веркович. Београд, 1874 год.). В тоя сборник са напечатани 15 песни, в които се описват няколко важни събития: как са се заселели славяните на Балканския полуостров; как се оженило слънцето за девицата Влъкана; за крал Талатина и още по-преди издадената песен за Орфей. Всичките тия песни са събрани из устата на родопските помаци, а особено из устата на помашките певци - рапсоди.

Не се мина много време и Веркович напечата втори том от своите сбирки под заглавие: "Веда-Славян. Обредния песни языческаго времени, сохранившiя ся устним преданiем у Македонских и тракийских Болгар-Помаков. Собрал и издал Стефан Ил. Веркович". Том II, С.-Петербург, 1881 год. В тоя втори том от "Веда Славян" г. Веркович е напечатал 15 000 стихове от разни песни, пеяни по случай на различни празници и при извършването на някои обреди.

В началото на тоя сборник, г. Веркович е напечатал предговор и указал на лицата и местожителството им, които са казали и пели забележените от Гологанов, негов другар, песни.

Както първия том, така и вторият, подигна голям шум а немилостива критика от страна на разни учени мъже. Всякой указваше по някой недостатък в тия сбирки, но всички се съгласяваха в това, че тия песни и обреди са неверни, измислени - литературна мистификация. Само Dozon, който изследва съдържанието на Ведите на самото място, показа се защитник на това Верковичево откритие.

Ние прочетохме с внимание всичките мотиви, с помощта на които сбирките на Веркович се наричат "литературна мистификация", фалшификация и лъжовни, но - нека ни се не вменява в грях - ние ги намерихме за неоснователни. Не му е тук мястото да говорим на пространно за това, но всички трябва да знаят, че обредите, които се описват в тия песни, съществуват и в другите страни на България.

Както и да е, в името на науката и в името на нашата история ние молим Министерството на Народното Просвещение да изпрати приготвен за тая мисия човек в Родопите - в селата, които се указват в самата сбирка - за да се направи обстоятелствена проверка върху съдържанието на "Ведите" и резултатът на тая проверка да се обнародва или в "Периодическото списание", или в отделна брошура. Трябва да се прибърза, додето не са умрели лицата, които Веркович споменува, защото всякое проверяване "по-после" ще бъде късно, а пред историята и потомството ще бъдем отговорни, че нарекохме един труженик на археологическото поле шарлатании, а не рачихме да проверим неговите открития, при всичко, че мястото на тия открития бе няколко часа далеч от нас!

Това изследване ще докаже вярно ли е обвинението върху Веркович или не. В своята брошура, в която Веркович се оправдава, и той сам иска и моли да стане проверка.

По събиране на народното творчество заслужват да се споменат още Любен Каравелов, който е издал и напечатал събрания материал от народните умотворения в сборника "Памятники народнаго быта Болгар", Москва, 1861 год. В тоя сборник Любен е напечатал 3000 пословици, няколко песни и приказки, щателно избирани между многото наши песни, които имат голяма важност за нашата филология.

Също със събиране на народните умотворения са се занимавали: Н. Геров, Ив. Богоров, П. Р. Славейков, Г. С. Раковски и мнозина други, събираният материал на които е напечатан или в отделни книжки, или разпръснато по разни журнали.

в. Поезия и поетически произведения

§ 68. Человек е надарен с творческа сила - да създава. Щом дойде до първата си съзнателност и щом почне да управлява сам своите органи, в неговия дух се проявлява всестранна деятелност: той създава нещо, поправя, разрушава, унищожава и пак създава, било на платно, било на камък, било в думи и пр.

Тая душевна деятелност се нарича художество или изкуство.

Самото естество с хубостта и приятностите на предметите си пробужда в человека тая деятелност.

Щом человек е дошъл до първата си съзнателност, той почва да размишлява върху хубостта и дражестта на околостоящите му естествени предмети. Това размишляване го въздигало на по-висока умствена степен. От наблюдението на околните предмети человек се издигал постепенно към по-високо нещо и е дошъл най-сетне до невидимото - най-съвършеното. С това си наблюдаване той е идеализирал, създавал идеи и идеали.

Всекиму не е дадено да създава идеали; това особено е дарба, с която човек се ражда и която не може да постигне нито с наука, нито е труд.

Человек, колкото по-развити има своите умствени способности; колкото повече е приготвен да разумява тайните на естеството - толкова повече то го пленява и дражи със своите прелести и хубости; толкова повече той разумява величието на природата.

Художеството може да въплъти идеалите във веществен образ или в звук; от тука художеството може да бъде или пластично, или звучно. Първото заключава в себе си живопис, скулптура и архитектура, а второто - музика, пеене и поезия.

Между всичките клонове на художеството, поезията създава най-съвършени идеали. Тя със своите крила: умът и фантазията, се въздига понякога до самото невидимо - най-съвършеното, и от там, очистена от всякакъв земен недостатък, поглежда към съвършенството и блаженството. Предмет на поезията е само: хубавото, честното, правото. В каквото положение и да бъде человечеството, до каквато степен на своето образование и да достигне, то всякога ще се пленява, ще се дражи, ще се възхищава от хубавото, честното, правото. Следователно, поезията е била и ще бъде до века оная сила, която ще вълнува вътрешните душевни чувства на человека, колкото и да стои образован: защото тя е огнището, гдето се стоплят сърцето и духа на человека; тя е чистилището на чувствата и посредственица към помирение на сърцето и разума - на небесното със земното.

За да може едно произведение да се нарече поетическо, трябва да бъдат изпълнени в него всичките условия на поетическия слог. В поетическите съчинения различаваме тяхното вътрешно съдържание и вънкашната им форма. Първото, показва вътрешната им хубост, а второто - вънкашната. Вътрешното съдържание създават мислите на писателя, а вънкашната форма се дава от вида и формата на поетическите думи.

Поетическите произведения могат да бъдат представени в прозаическа и в собствено поетическа форма.

Собствено поетическите произведения се делят на: епически, лирически, драматически и дидактически.

От тая гледна точка наблюдавана, нашата изкуствена поезия в тоя период се представлява от много малко хубави литературни произведения. Казвам хубави, защото има много "песнопойки", "комедии", "драми" и отделни "стихотворения", но в тях няма нищо поетическо.

Като работници на това поле в нашата книжнина има, както казахме, много, но заслужват да бъдат споменати следующите:

а) Добри П. Войников. Името на Войников е тясно свързано с историята на нашата драматургия. Той е първият, който се опитал да напише и представи на сцената драми, темата на които е вземена из миналия наш политически живот: затова той справедливо се счита като отец и основател на българската драматургия.

Лишени засега от по-обширни данни върху неговия живот, ние можем да кажем само следующето:

Той е родом от Шумен, гдето е и получил образованието си. Дълго време е учителствувал в родното си място и бил е горещ патриот. Съчиненията на Раковски са имали силно влияние върху му: "Горски пътник" е разбудил в него, както и сам той е приказвал, първата патриотическа и антитурска мисъл. Той искаше да пробуди народното чувство в български народ чрез представление на живи картини из някогашния наш славен и независим политически живот. "Ако школото е училище за децата, казваше той, то театрото е училище за народа, гдето може да научи своята история." Той се посвети на това училище и стана пръв учител, като написа и първите учебници за това училище.

В течение на няколко години, той написа и издаде няколко драматически произведения, които се представляваха навред из България и Румъния. Като изнасяха пред очите на българина славните времена на неговата история; като представляваха в живи картини живота на някогашните наши царе и на нашите воеводи и като показваха нагледно, живо, какво е вършил някога българският народ - драмите на Войников възбуждаха в душите на зрителите неописуем възторг, съживяваха посърналата българска душа и пробуждаха в сърцата високи чувства и надежди… Ето защо името на Войников беше станало толкова популярно в онова време, а драмите му, при всичката си слабост в художествено-поетическо отношение и отсъствие на талант, имаха толкова голям успех; те отговаряха на нуждата на времето тогава, но и за в бъдеще те ще останат като драгоценни паметници в нашата драматическа литература.

Войников, както казахме, е писал драми само из миналия ни исторически живот. Тия драми са: "Покръщение на Преславский двор", "Велислава", "Крум страшний", "Райна Княгиня", "Стоян Войвода" "Фросина" и др. Освен тия драми, той е написал и две комедии: "Поевропейчвание на един турчин" и "Криворазбраната цивилизация", от които първата изсмеява пороците на турската интелигенция, а втората - нашето общество, което маймунски приема всичко, що иде от цивилизования запад. Те са и най-сполучливите му съчинения.

Войников е припомогнал на нашата бъдна литература още и с издаването "Българска история", единствен в това време учебник по отечествената ни история, в която събитията, според както е изисквало времето и нуждата в оная епоха, са изложени и представени в патриотически дух.

Той е написал още "Ръководство по словесността" и "Кратка Българска Грамматика".

б) Друмев, Васил (сегашният Търновски Климент). Още от младата си възраст той написа повест "Благодетел и ученик", която се обнародваше във в. "Съветник". Тая повест, ако и недовършена откри истинския повествувателен талант на Друмев. Той по-сетне написа и издаде първата българска оригинална повест "Нещастна фамилия", в която много живо се описват и рисуват страданията на нашия народ от кърджалиите и в която всякой, който иска да познае същинското положение на нашия народ по онова време, може да намери много живо представени картини.

Но Друмев прояви своя художествено-поетически талант в историческата драма "Иванку", която при всичко че има някои важни недостатъци, остава и до сега първата добра драматическа пиеса и даваше надежда за по-съвършени поетически творения от автора и; г. Друмев обаче преминал в съвършено друго поле, та не само гдето не издаде и други съчинения, но не поправи а тия недостатъци в драмата "Иванку".

в) Блъсков, И. Р., един от нашите учители, се отличил в повествователната наша литература с няколко оригинални повести, на които съдържанието е вземено из нашия народен живот. Тия повести са следующите: "Две сестри: Добра и Грозданка, "Злочеста Кръстинка", "Три повести", "Изгубена Станка", "Пиян баща" и други. Целта на автора е била да представи било теглилата на народа ни, било следствията от предразсъдъците, суеверията и злите навици, които владеят в нашето общество.

В драматургията са написали и издали по нещо хубаво още: Доброплодни (комедия "Михаил"), Теодосий Икономов ("Ловчанский владика", триактна драма, в която се представляват ненормалните действия на гръцкото духовенство в България) и Т. Шишков ("Глезен Мирчо").

В тая част от нашата литература държат почетно место още:

г) Жинзифов, Кс. Ив. (Райко), 1838-1877 год. Той се родил в Велес на 1838 год. Първоначалното си образование получил в родното си място, а средното - в гръцките училища. Димитрий Миладинов е имал върху му силно влияние, за да се развие в него патриотически дух. Както споменахме и по-преди, Жинзифов е бил едно кратко време помощник на Димитрий Миладинов в учителствуването. В 1858 год. той оставил Кукуш, гдето е бил първият учител по български език и под покровителството на Д. Миладинов, отишъл в Русия, в Харков, гдето постъпил в университета. След малко той заминал в Москва, гдето славянският благотворителен комитет го зачислил между своите възпитаници. В 1864 год. Жинзифов свършил историко-филологическия факултет на московския университет, но не се върна в България, а остана в Москва за учител в лицея на цесаревича Николай, в който лицей прослужи и до самата си смърт (1877 год.). Между поетическите му произведения известни са "Кървава кошуля" (Браила, 1870 год.), поема написана на македонско наречие, "Разходка", "Новобългарска сбирка" (Москва, 1863 год.), в която, освен негови някои оригинални стихотворения, напечатани са още в превод все на Македонско наречие: "Слово о пълку Игореве", "Любушин суд", "Краледворска ръкопис" и няколко пиеси из стихотворенията на малоруския поет Шевченко. Освен това той е напечатал още няколко стихотворения, оригинални или в превод, в Браилското "Периодическо списание" и в "Читалище". Във вестник "Време" се печати неговата дълга историческа статия "За отношенията на Византийските императори към България в царуванието на последния й цар Александра Асеня".

Поетическите му трудове, не многобройни впрочем, не показват голям поетически талант на автора им, а се отличават със своя патриотически характер и с това, гдето всички са писани на македонско наречие. Неговото учителствуване в Македония е принесло голяма полза на нашето възраждане; но тъй като неговата деятелност на учителското поприще нам не е известна, то за нея сега не сме в положение да кажем нищо. Също не можем каза нещо и за неговата деятелност в Москва: всичко това остава на бъдещите му биографи да открият и опишат.

д) Христо Ботев. Роден в 1848 година в Калофер, а умрял геройски в боя при Враца 1876 год. Първоначалното си учение получил в родното си място, а сетне отишъл в Русия да продължава образованието си. Но немирният негов дух не е можал да търпи строгата училищна дисциплина и без да свърши някое училище, той напуска Русия и преминава в Бесарабия, гдето е учителствувал в Комрат. По-после го виждаме учител в Браила и Александрия. Неговият дух не бе за мирни занятия; той търсеше случай да се бие с вековните врагове на неговото отечество. На 1874 год. ние го срещаме в Букурещ, гдето е взимал живо участие в списването на в. "Независимост". Сетне той сам захвана редактирането и издаването на "Знаме" - вестник, който за всегда ще бъде украшение на нашата журналистическа литература. Езикът, стилът и съдържанието на "Знаме" бяха такива, щото произвеждаха върху душата ни читателя такова дълбоко впечатление, което, лесно се не изглаждаше. В "Знаме" Ботев проповядваше борба, вечна борба с тираните, не само на нашия народ, но и на цято человечество. Езикът му бе жлъчен, отмъстителен, но рицарски, Ботев е олицетворение на Раковски.

В 1876 год. избухна тракийското въстание. Ботев пламна. Той събра чета от 230 разпалени млади патриоти, които искаха да измрат за свободата на своето отечество и мина през Дунава в България. Самият начин на това пръминуване е такъв, какъвто може да изобрети само рицарският дух на Ботев. Редовният пътнишки параход от австрийското паропловно Дунавско дружество "Радецки" бе честит да свърже своето име с това важно събитие. На него се качи Ботев и дружината му от разни места и излезнаха при Козлодуй, за да се притекат на помощ на въстаналите си братя в Балкана. След няколко битки с турските войски и башибозуци те достигнаха до мястото, називаемо "Милин камък", близо до село Баница; тук те бидоха заградени от няколко хиляди неприятели и издържаха двудневна битка, в която с голяма загуба сполучиха да се отърват от обсадата. Разбити и преследвани от многобройна потеря, от живите момчета някои паднаха в плен, а някои избягнаха в планината. Между живите бе останал и Ботев; но в битката при Враца, на мястото, називаемо "Вирслец" той падна убит.

През малкото спокойно време, което му оставаше за книжовен труд, Ботев написа и напечата във вестниците няколко свои стихотворения, в които той показа своята извънредна поетическа дарба. Всичките му стихотворения са пълни с изящност и висок идеал, но особено хубави са следующите: "На прощаване", написано по образеца на народните ни песни; "До моето първо либе", пълно с прочувственост и лиризъм; "Елегия", в която се вижда жлъчка и мъстителност; "В механата" пълно със сарказъм и проклетия срещу народните изедници; "Хаджи Димитър" - ода, пълна с горест, която изражава едно патриотическо сърце на един паднал за народната свобода мъченик; "Моята молитва", химн, който се възнася от едно убито и страдалческо сърце към "бога на разума". В тая песен Ботев е излял жлъчката си срещу цялото общество, което е пълно с неправди, подлости и гнусотии и се издига високо към вечната правда. Той едва ли не е паднал в отрицателност. Но трябва да го извиним; времето, теглилата на народа ни, безбройните подлости и неправди му са диктували такава крайност и отрицателност. "Патриот", пълно с укор срещу лицемерците. Във всичките му тия кратки стихотворения се огледва пламенна душа, рицарско благородно сърце, жива и висока мисъл, жлъчна и мъстителна вражда против притеснителите на цялото человечество и жажда за борба и отмъщение. В някои свои стихотворения той остана и до днес недостижим.

е) Н. Козлев написал няколко сполучливи стихотворения, които го турят в реда на нашите поети. Неговата поезия по духа и по формата си прилича на народната ни поезия. В своите епически разкази "Хайдут Сидер", "Църен Арапин" и "Мечка стръвница", материалът на които е вземен из народните приказки, Козлев тъй сполучливо и вярно е подражал духа на народната ни поезия и толкова хубаво е възпроизвел формите и образите на народните ни песни, щото в това той и до днес остая недостижим и неподражаем.

По поезията са работили още:

Чинтулов ("Стани, стани юнак балкански", "Къде си, вярна ти любов народна?" и други бунтовни песни), Пишурка ("Куткудячка", "Дядо поп Илия", "Аделаида", "Рахилин плач" и др.), Ст. Стамболов (поема "Баща и син", стихотворения "Пивница", "Чорбаджийско поучение" и други, в които се вижда поетическият му талант), В. Н. Попович ("Детска гусла" и разни лирически стихотворения), Д. Великсин ("Мисли върху женитбата", "Цар Гризан", "Къс от человеческо сърце", които показват поетическата му дарба), Цани Гинчев (разните му стихотворения, печатани в "Периодическо списание", "Българските народни басни" и балада "Две тополи"), П. Иванов ("Сбирка стихотворения"), Хараламби Ангелов (еклога "Славчо и Цвятко") и др. Нашият отличен поет Ив. Вазов, със своите стихотворения, печатани в "Периодическо списание" се явяваше в тоя период като зорница в нашата книжнина, за да дойде в другия да блесне със своите извънредни поетически дарби, които остават недостижими.

Между по-добрите преводачи на чуждите изящни творения заслужват да се споменат: Михайловски ("Телемах" от Фенелон, "Последните дни на Помпей" от Бютлер Литон), Н. Бончев ("Тарас Булба" от Гогол, "Разбойниците" от Шилер), М. Балабанов ("Скъперникът" от Молиер, "Дяволско блато" от Жорж Санд) и други.

г. Журналистика

§ 69. С изнамерването на книгопечатането настана нова епоха в умственото развитие на человечеството. Между другите коренни променения, които то внесе в разните клонове на обществения и умствения живот на народите, то - книгопечатането, коренно промени и начина за съобщението на мислите. По-преди, за да се узнаеше някое събитие или някое откритие, което е станало, ако ще би и в съседната държава, трябвало е да се изминат няколко месеца, а за узнаване на някое събитие в по-отдалечени страни, изисквало се цели години. След книгопечатането всичко това се улеснило и променило.

За бързото и лесно съобщение между отделните народи и за незабавното узнаване на някое станало събитие в живота на някой народ най-много, да не кажем единствено, е припомогнала пресата - журналистиката. Първият вестник в Европа се появил в 1563 год. във Венеция, във време на турската война. Тогава тоя вестник е бил още ръкописан. Първата френска газета се появила в 1631 год. под заглавие "Gazette de France". Първата английска газета се появила във време, когато Англия биде нападната от "Непобедимата Армада", т. е. в 1588 година. От това се вижда, че от деня на раждането на пресата до днес са се изминали не повече от 324 години. При самото появление на пресата мнозина са предвидили великанската роля, която тя има да играе за в бъдеще във всестранния живот на человечеството. Наскоро се усетило силното влияние от пресата над масата на народа.

Тая сила и това могъщество са расли постепенно и в настоящето столетие - днес, тя - пресата - е господар на положението. Днес силата на журналистиката е грамадна. Нейното влияние върху обществото е толкова голямо, щото тя е двигателният елемент на всичките събития в живота на народите. Скромна по начина на своето действие, но топовете, байонетите и грубата сила са безсилни пред нейния глас. Ето защо всички, които са искали и искат да тиранисват беззащитното человечество, са треперели пред гласа на журналистиката и гледали са да я оковат в разни вериги.

Днес пресата играе такава важна роля, щото числото на вестниците и журналите и тяхното вътрешно съдържание са мерило за степента на умственото развитие на един народ.

От всичко казано до тук, следва, че журналистиката не може да направи част от литературата на един народ и историята на която и да е литература, трябва да покаже числото на вестниците и журналите, да представи начина на политиката, водена между отделните журнали, да прегледа качеството на писаното в тях и да нарисува духа, с който е оживлявана пресата и направлението, по което е вървяла тя: защото всичко това ще покаже съвременното положение на обществото, неговите нужди и стремления.

Нашата журналистика в тоя период, колкото и да е скромна, бедна и малочислена, представлява ни едно отрадно и утешително явление. Тя е изпълнявала своята мисия в нашия политически, черковен и литературен живот по такъв един начин, щото ни се представлява идеална и ще ни служи за гордост за всякога. В най-трудните за националното ни съществувание времена: във време на нашето възраждане, във време на нашата борба както с духовните ни, тъй и с политическите ни тирани - нашата журналистика честно, искрено и доблестно е защищавала правдивите на народа ни и водила го е неустрашимо по пътя на неговата по-добра бъдещност. Венецът, който украшава главите на нашите журналисти в тоя период е неуведаем: те с много малко изключения (ограничено даже на два случая) при всичката своя бедност, нищета и глад, останаха неопетнени от продажбата на съвестта си, за която продажба се трудеха мнозина наши и неприятели и мними приятели.

С пробуждането на народа ни и с почнуванието на черковния ни въпрос, журналистическата ни деятелност се оживляваше. Полемиката се усилваше с разпространението и усилването на борбата.

Нашата журналистика по мястото на издаването си дели се на вътрешна и вънкашна - туземна и емигрантска. Туземната журналистика е излизала в границите на Османската държава, а емигрантската - вън, по чуждите държави, гдето строгата турска цензура не е можала да ги преследва. Това е влияло много и върху самото съдържание на журналистиката, както и върху тона, с който тя е излагала това си съдържание: туземната журналистика е била предпазлива и всякога е изказвала своите мисли двоесмислено и покрито, когато емигрантската - напротив - е била остра, с ясно, откровено и строго излагане на своите мисли и взглядове.

Полемиката е била трескава, жива и пълна с такива изражения и думи, които свидетелствуват, че нашето тогавашно общество е било в ненормално преходящо положение - владяло е силно брожение в духовете.

Отделните вестници са били помежду си в опозиция, но само за някои частни въпроси, а колкото се касаело до общия въпрос - българската черковна и политическата независимост, то всичките са съставлявали един вестник с един редактор.

Между туземната и емигрантска журналистика имаше едно малко неспоразумение относително начина на постигане политическата ни независимост. Туземната е искала черковна свобода и чрез мирно умствено развитие се надеяла да получи един ден и политическа независимост, по примера на чехите, а емигрантската, напротив, е мислила, че няма духовна свобода, няма умствено развитие, без политическа независимост. Ето защо емигрантската журналистика е имала революционен дух и не се възхищавала до толкова от видимото решение на черковния въпрос, "България иска не Екзарха, а - Караджата".

Освен това и между самата емигрантска революционна журналистика владееше неспоразумение и разница в мненията относително начина, по който ще се възстанови нашата политическа свобода: едни проповядваха, че нашата свобода зависи от самите нас; трябва да се бунтуваме да проливаме кръв и да мрем и с това ще спечелим политическа свобода, защото всяка друга свобода ще бъде не свобода, а ново робство. Другите, напротив, настояваха, че ние сами нищо не можем направи, следователно да стоим мирни, додето дойде помощ от друга някоя държава.

Ние сме потомство и днес можем да се произнесем, коя от тия журналистики е имала най-голямо право. Обаче разглеждането на тоя въпрос е предмет на политическата ни история. Емигрантската журналистика, като изключим вече споменатите вестници, издаваеми от Раковски, Каравелов и Ботев, се представлявала още от следующите вестници:

"Българска пчела" (1863-1864) излизал в Браила и редактиран от Хр. Ваклидов. "Восток" (1865 год.) излизал в Белград, а редактиран от А. Андрич. В тоя вестник са вземали участие и някои от българските в Белград ученици; в него срещаме напечатана хубавата историческа повест "Асен" в която се представлява нашето освобождение от гръцкото иго. "Народност" (1866-1869) излизал в Букурещ, а редактиран от И. Касабов. "Дунавска зора" (1867-1869), излизал в Браила, а редактиран от Д. П. Войников. "Отечество" (1869 -1871) орган на букурещките богати българи, редактиран от П. Кисимов в Букурещ. "Отечество" бе в опозиция с "Независимост". "Тъпан" хумористическо вестниче, излизало е в Букурещ (1869-1870) три пъти през месеца. "Пътник", търговски книжовен и забавителен лист, излизал е в Браила (1870-1871 г.) и редактиран от Б. Запрянов. По-късно от времето на въстанието в Тракия (1875-1876 г.) българската емиграция в Румъния издава няколко вестници с революционно съдържание: "Български глас" от И. Иванов в Болград, "Нова България" в Гюргево от Блъсков, "Стара планина" в Букурещ от Д. Веселинов.

Туземната журналистика, освен "Македония", за която говорихме вече, се е представлявала още от следующите вестници: "Български вестник", първият политически и литературен вестник в Цариград, редактиран най-напред от Ив. Богоров, а после под име "Цариградски вестник" от А. Екзарх. Той бил почнат още в 1849 год., но пртъдеван и изново започнат в 1861 г. Той се е борил срещу гръцкия клир и унията. "Съветник" (1863 - 1865) излизал в Цариград и редактиран от Н. Михайловски, "Время" (1865 -1866) излизал в Цариград и редактиран от Т. Бурмов, "Право" (1869-1873) излизал такожде в Цариград, а редактиран от Ив. Найденов.

Всичките тия вестници защищаваха черковната ни независимост и в тях има много хубави статии. "България" (1859 -1861) излизал в Цариград и редактиран от Драган Цанков. Тоя вестник е бил орган на унията и целта му е била да докаже историческото право на унията и на Римската църква в нас. Той е бил в опозиция почти с всичките наши вестници. "Век" (1872-1875 г.) излизал такожде в Цариград и редактиран от М. Балабанов. Целта му бе да доведе до едно примирение Екзархията ни с Патриаршията. От това той бе в опозиция с тогавашните български вестници. Към края на 1875 год. във "Век" се появиха много хубави статии, пълни с патриотизъм и това му спечели общо съчувствие. "Ден", излизал в Цариград и редактиран от Бъчеваров (1875-76). По хубавите си патриотически статии, особено във времето на клането, извършено от турските башибозуци в Тракия, тоя вестник бе спечелил общото съчувствие на народа и бе второ издание от "Македония". "Турция" (1862-1875) излизал в Цариград и редактиран от Н. Генович. Тоя вестник бе орган на правителството, което и всячески поддържаше. "Зорница" излизал в Цариград и редактиран най-напред от А. Л. Лонг, а после от Байнгтон. Орган на протестантите в България. Под управление на способни лица, редактиран свястно и щателно и поддържан от щедрите парични помощи на библейското общество, "Зорница" е придобила не малко читатели в България. "Напредък" излизал в Цариград и редактиран от Ив. Найденов (1875 г.).

След изброяването на разните вестници и вестничета, които в онова време са съставлявали българската книжнина, ние преминаваме към преглеждането на ония научни периодически списания, които не са разисквали никакви политически въпроси, в които единствената полемика е научната критика и които са дали, подтик на българското творчество, на българската самостоятелна мисъл, а с това принесли услуга на истинската наша литература.

В 1856 год. българските търговци в Цариград основаха книжовно дружество, което почна да издава периодическото списание "Български книжици". Това списание е излизало два пъти в месеца и то в течение на четири години: 1858, 1859, 1860 и 1861 г. В него се защищаваха нашите претенции за черковна самостоятелност и се печатаха отлични статии, оригинални или в превод, по разните клонове на науката, а преимуществено по филологията и историята. В списването му вземаха участие най-интелигентните сили в това време: Кръстевич, Мутев, Богоров, Бурмов и много други.

В това списание се появи и първата българска оригинална повест от Васил Друмев "Нещастна фамилия", която се четеше с. неописуемо удоволствие. За жалост това много полезно (единствено тогава) периодическо списание, което принесе огромна полза за народното пробуждане и свестяване, не трая много. Желателно би било да се препечатат българските книжици, които и днес са драгоценност, а при това голяма рядкост.

В 1870 година нашите богати търговци в чужбина съставиха книжовно дружество и дадоха по една определена сума, от която се образува един капитал от 200 000 лева. От лихвите на тоя капитал се почна издаването на едно периодическо списание под заглавие "Периодическо списание", издавано от българското книжовно дружество в Браила. В списването на това списание взеха участие някои от нашите учени мъже: нашият историк Марин Дринов, В. Друмев (Митрополит Климент), В. Стоянов, Н. Бончев и други. Решено е било да излиза от "Периодическо списание" всякой месец по една книга, но в течение на шест години (1870-1876) от него са излезнали всичко 12 книжки.

Появлението на това научно списание в тоя период е едно утешително явление в нашата бедна книжнина, защото няма съмнение, че то принесе истинска и голяма полза на възраждающата се наша литература. Съдържанието му е отбрано и сериозно и напълно отговаря на подобно книжовно списание. То обогати народната ни история с някои нови открития от М. Дринов; има и много хубави статии по другите клонове на науката. Нашите народни умотворения са намерили едно почетно място в страниците му. Критическият отдел се отличава със своята сериозност и безпристрастност. Като притурка са отпечатани преводите на Бончев: "Разбойниците" от Шилер и "Тарас Булба" от Гогол.

В 1870 год. българското читалище в Цариград основа периодическо списание под название "Читалище". То е излизало два пъти в месеца и издавано е в течение на четири години: (1870-71, 1871-72, 1872-73 и 1874 год. Редактори са били М. Балабанов, Т. Икономов, Л. Йовчев (митрополит, сега Екзарх Йосиф) и Славейков. Между многото хубави и отбрани статии срещат се и много лоши стихотворения и слаби преводи. "Читалище" бе от голяма полза в свое време, защото то събуди в мнозина даровити младежи любов към литературни занятия, а в народа - голяма ревност и жажда за прочит.

В 1860 година българските студенти в Московския университет основаха ученическо дружество, което почна да издава периодическо списание "Братски труд", в списването на което участвуваха Л. Каравелов, Жинзифов, К. Миладинов и други.

В Болград се основа такожде дружество, което почна да издава периодическото списание под заглавие "Общий труд", редактиран от Теодосий Икономов в 1868 год. От това списание са излезнали само три книжки.

Г. Добровски издава във Виена, а после в Букурещ историко-литературно списание под наименование "Мирозрение" или "Български инвалид" (1870-71). Целта на това списание бе да прокара идеята да се вземе руския език като общославянски литературен език, на който да пишат и четат всичките славянски народи. В него се появиха няколко исторически статии (История на Петра Велики, превод на откъслек от Хилфердинговата история) и др. Но това списание скоро престана.

Хр. Ваклидов, споменатият вече редактор на в. "Пчела", издава почти през цяла година (1868) списанието "Зорница", в което се печатаха в превод изключително романи и повести. Между по-забележителните романи в него се печата (несвършен) романът от Евгений Сю: "Скитникът Евреин" (Вечний Жид - Der ewide Jude. Le Juif erant).

Освен тия научни списания издаваха се още "Журнал за наука, занаят и търговия" (редактиран от Д-р Ив. Богоров в Болград, 1861 г., с научно съдържание, от което са излезнали само три книжки), "Училище" (Букурещ, 1870 г.) редактирано от Р. И. Блъсков с педагогическо-поучително съдържание, "Духовни книжки" (Болград, 1867 г.) редактирано от Р. И. Блъсков с духовно съдържание, от което са излезнали само 6 книжки) още има и други някои периодически списания, основани по него време в разни места; но те, по причина на парична оскъдност, не можаха да просъществуват за дълго време.

д. Критика и Статистика

а. Критика

§ 70. Просвещението не е нещо веществено, не е видимо и осезателно; то е отвлечено понятие, което се реализира в умствената деятелност на човечеството, чрез умствените произведения на отделни лица. Между формите, в които могат да се представят умствените человечески произведения, първо място държат книгите. Пълното разпространение на просвещението зависи преимуществено от книгите. Книгите играят важна роля не само в училището, но и вън от него: те са нужни не само като учебници, но и за прочитане и ръководство в обществения живот. В книгите се вижда главният резултат на умствената деятелност в един народ; в тях се огледва душевното състояние на един народ в едно известно време и те ръководят към по-добро и по-високо душевно развитие. Следователно, книгите, в това число и вестниците, съставляват книжнината на един народ и играят една от най-важните роли в умственото развитие на един народ.

Но, както във всека деятелност всичко не става съобразно с идеала, тъй също става и в умствената деятелност. Има някои явления, които ако и да имат благовидна вънкашност и да са станали с полезна цел, всъщност те могат да пренесат и полза, и вреда. Така например: ножът е оръдие, което може и да ползува, и да повреди человека. Виното и ползува, и съсипва здравето на человека. Отровите се турят в церовете, които дигат болника и продължават дните му, но те могат в един момент да прекратят дните на человека. Доброто или злото лежи в разумното или безумното употребление.

Същото става и с книгите: те могат и да ползуват, и да повредят обществото. Разницата се състои в това, че вредата, принесена от книгите, е душевна и книжовното поле е свободно, гдето може вредата да се принася безнаказано. За да може на това свободно поле да се явяват книги, колкото е възможно по-свястно написани и с добро и ползователно съдържание, трябва да има нещо, което ще контролира всякоя издадена книга и да произнася своята пресъда върху нейното съдържание, доколко то ще бъде вредително или полезно.

Измислили са цензурата. Но тя е установена съвсем с друга цел, а не да се контролира върху истинско добри и истинско слаби и лоши книги. На опит се доказало, че цензурата е пропущала къклицата, а задържала чистото жито: защото къклицата е повече служила за храна на силните. Най-сетне дошло се до това убеждение, че по-добър контролер в книжовното поле няма и не може да бъде от общественото мнение на учения свят, изразено в една строга, справедлива и благоразумна критика, която е повикана да даде надлежното оценение върху всякой литературен труд. И резултатът, показан от критиката е бил превъзходен: там, гдето е имало строга, справедлива и благоразумна критика, литературата е била лишена от книжовни непотребности. Ето защо във всичките литератури на критиката се е дало едно най-почетно и високо място: тя е върховният съдия в книжовното поле; нито една книга не е можала да бъде освободена от тая неприятна длъжност: да предстане пред тоя неумитен съдия и да чака присъдата, която ще се произнесе от него.

За да може критиката да изпълни съвестно своята задача и да стои на височината на своето положение, нужно е да притежава тия три качества: 1. Да знае основно и всестранно предмета, за който се наема да говори и да го критикува; или поне да го знае основно от към оная страна, от към която се наема да говори и да го обсъжда. 2. Да познава много добре умственото положение на онова общество, за което е написана книгата; да знае нуждите и стремленията на това общество. Критиката, наистина, трябва да има предвид само истинското, полезното, хубавото и доброто и тях да проповядва, тях да открива и препоръчва, но никога не трябва да губи от предвид нуждата на народа и подготовката му за да разумее писаното. 3. Критиката трябва всякога да бъде прогресивна, защото, регресивната критика не е нищо друго, освен един вид цензура, установена да пречи и задушва всякаква нова идея и мисъл.

От тая гледна точка, критическата литература в нашата книжнина в тоя период, ако още и млада не е съвсем занемарена. Действително, тя не е била застъпена в тая степен, в каквато е било нужно, особено при младенчеството на нашата книжнина, но все пак нещо се направило. Само е жално, че критиката се появи малко по-късно и в това време нашата млада книжнина се напълни с едно голямо число от книжовни непотребности. До появлението на "Периодическо списание", " Читалище" и "Знание" критиката бе застъпена само в "Независимост", която редовно посвещаваше малка една част от листа на обсъждане новопоявившите се книги. Благодарение на безпощадната критика на Каравелов, мнозина недозрели писатели съзнаха своята книжовна нищета и прекратиха литературните си занятия.

Критиката в "Периодическо списание" е снизходително-строга, научно-достойна и с положително знание, изразена с един много деликатен тон. Критическите оценения са драгоценно достояние на нашата книжнина.

Критическите оценения в "Знание" върху някои литературни трудове се такожде отличават донегде със своето научно достойнство и знание, но има и такива критически обсъждания, в които критикът стои съвършено на практическа почва и от такава гледна точка дава своите оценения. Такива са напр. критическите оценения, изложени в 5 бр. (15 март 1875 г.) върху "Книговище", кн. 4, от Богоров. Критикът се впуща в някои размишления върху филологията въобще и заключава, че тя е принадлежност на ситите и безделниците. До такова заключение уважаемият критик не можеше и не щеше да дойде, ако бе гледал на работата от научна точка: защото тогава щеше да бъде уверен, че филологията, предметът на които е езикът, не може да бъде и за нас излишна наука, а освен това, с помощта на филологията (компаративната) са и ще бъдат разяснени много тъмни въпроси, исторически и чисто научни, от които человечеството има голяма нужда в пътя на своя прогрес, следователно и ние.

Освен това и стилът на самите критически оценения са остри, пълни по негде с хумор, даже и сарказъм - неща излишни, да не кажем недостойни за критиката. Но при всичките тия недостатъци - недостатъци, диктувани от самото време, критическите оценения в "Знание" ще останат такожде като скъпо достояние на нашата литература.

Критиката в "Читалище", която се явяваше ту под заглавие "Библиография", ту под название "Критика", не е застъпена във всичките броеве с еднакво научно достойнство. Така, първата година "Читалище" е лишено съвършено от критически отдел; във втората му година срещаме критически оценения, много малко по число и много слаби по достойнство, а най-добре стои критическият отдел в третата и четвъртата му година.

а) Периодическо списание

а) Във втората книжка, година I, стр. 109-121 е изложено много добре значението на критиката във всякоя, а особено в нашата млада книжнина. С това се почнува редовното критическо обозрение върху новоиздадените книги в нашата литература.

В същата книжка се дават критически оценения върху "Читалище", броеве: 1, 2, 3, 4, 5 и 6; 2. Върху "Естествена История". Част първа "Зоология", клас първи млекопитающи животни. Разряд първи. Человек в сравнение с другите животни". Съчинена от Васил X. Стоянов-Берон Д-ра Медицини и Хирургии. 1870, Болград; 3. Die geologischen Verhältnisse des östlichen Teiles der europäischen Türkei (Геологическите отношения на източната част от Европейска Турция), ведно с една геологическа карта, напечатана с бои. Написал професор Dr. Ferdinand v. Hochstetten с 20 дърворези, и 4° "Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien". F. Kanitz, Wien, 1868 с пет картини и една карта.

Върху всичките тия трудове критическите оценения са благоприятни, с похвала и препоръчване.

б) В четвъртата книжка се прегледва съдържанието в единайсетте книжки от "Читалище". Като похвалва някои отделни статии, в заключение критиката казва, че "Читалището" няма ясна и определена цел, затова се срещат такива грешки: то - "Читалището" - не знаяло що пише, нито за кого пише. В същата книжка, в рубриката "Книжовни вести", като се известява за появлението на "Бащин язык" от Д. В. Манчов, в заключение се дава хубаво оценение върху съдържанието й.

в) В пета и шеста книжки Год. I., 1872 г. Критическия отдел е богат. Целият отдел обема страници 210 - 353, т. е. почти една трета част от делата книжка. Освен това критическото оценение се отличава по своята сериозност и достойнство.

На първо място стои критическото оценение от нашия историк Марин Дринов върху "История блъгарска" от Гаврил Кръстевич. В критиката се разглежда главно тоя въпрос: "Хуни ли сме?", което г. Кръстевич утвърждава. За да се разгледа въпросът добре и лесно, г. Дринов го разделил на три части: I. "Истина ли е, че Хуните изпърво, от памти века, са живели в Азиатска Сарматия и били изключителни владетели на тая широка земля?" II. "Истина ли е, че българските първоначални жилища били в Азиатска Сарматия и били тъждествени с хунските там жилища?" и III. "Доказват ли Византийските списатели, че хуните и българите са един и тойже народ, и до колко може да се вярва на техните свидетелства за този предмет". Върху първата част от въпроса г. Дринов, като говори върху историческите източници, от които г. Кръстевич е черпил материал и данни за своята история, забележва най-после, че мнението на г. Кръстевич за величайшата древност на хуните в Азиатска Сарматия няма никаква историческа основа и е противна на здравия разум. Върху втората част на въпроса г. Дринов, като разгледва такожде историческите източници, от които г. Кръстевич е взел данни, заключава, че тия данни казват противното на онова, което г. Кръстевич утвърждава. Върху третата част от тоя въпрос г. Дринов такожде, след като разгледва историческите данни, заключава, че българите и хуните не са били един и същ народ.

На второ място е напечатана в превод рецензията, направена на чешки от историка Д-р К. Иречек върху "Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до днес", 1869. От М. Дринов. Тая рецензия е вземена от чешкото периодическо списание "Časopis českého musea" Св. III, 1871 г. След като указва на някои недостатъци и пропуснати неща, рецензаторът заключава:

Г-н Дриновото произведение, като първи по-голям труд в малко издиреното поле, заслужва всяка похвала. Този негов труд се отличава по основателност, безпристрастие и по съвестно употребление на изворите и на по-новите съчинения. Слогът му е ясен и прост. Г-н списател направи голяма услуга на българската книжнина, която чрез това негово списание стъпва в кръга на европейските книжнини.

На трето место дохожда критическо оценение, неизвестно от кого, върху два учебника по закон божи, именно: "Пространен Христiанский Катихизис за Православната съборна Въсточна Черква", преведен от Хр. Г. Данов и "Малък Православен Катихизис" нареден от J. Груев. Критическото оценение излага най-напред мнение по какъв начин трябва да се предава закон божий в нашите училища и какви трябва да бъдат учебниците по тоя предмет, произнася се най-после неудовлетворително.

На четвърто место дохожда критическо оценение, такожде от вещо перо, върху книгата "Водачът по пътя на живота, нравствеността в класическите поученiа". Преведена от А. Кръстевич. В заключение критикът, като не препоръчва съдържанието на самата книга, съветва преводача да си не хаби и времето и парите за такива книги, които имат голяма непрактичност

На пето място стои критическо оценение върху книгата на Д. П. Душанов под заглавие "Кратка българска История на пытанiе и отговор за първоначалныты училища". Вещото перо на критика, като указва на всичките недостатъци в историята, заключава, че не я бива даже ни за лош учебник.

В същата книга (пета и шеста) в рубриката "Книжовни вести" се намерват такожде критически оценения върху следующите литературни произведения: "Читалище", год. II, бр. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12 и 13 с редактор Л. Йовчев; "Владислав крал" и "Великий княз Борис". Букурещ 1870 и 1871 г. от М. С. Владикин, и "Български народен сборник". Събран, нареден и издаден от В. Чолаков. Част I., Болград, 1872 год.

Върху "Читалище" редакцията гади, че са препечатани някои статии из "Български книжници" гади нбкого си Л. l. за неговите "Мисли", а похвалява статиите "Критика върху картините на Н. Павловича (бр. 1, стр. 19 и бр. 11, стр. 501 на "Читалище") от В. Попович, "Млекопитанiето на децата" от В. Н. Гръмников (бр. 3, стр. 115), "За храненето и храната на человека" (кн. 13 и 14), както и стихотворението на Славейков "Из отговора на *" (бр. 3, стр. 135).

Върху двете книжки "Владислав крал" и "Великий княз Борис" критическото оценение се произнася, че те не струват за нищо.

Върху "Български народен сборник" критикът след едно хубаво изложение на мнението си как трябва да се събират народните умотворения и по какъв ред трябва да се уреждат, в заключение казва, че г. Чолаков не отбирал от работата, която се наел да работи.

г) В седма и осма книжки критическият отдел е посветен само върху един литературен труд "Науката за песнотворство и стихотворство" съчинена от г. П. В. Оджаков, Одеса, 1871 г. Критическото оценение е от г. В. Попович. Критикът, след като е изложил своите взглядове върху науката за песнотворството, влиза в подробно разглеждане на самия труд. Той излага всичките погрешки и заключава, че "Науката за песнотворството" не струва за нищо.

д) В девета и десета книжки критическият отдел е застъпен такожде богато. Той завзема стр. 100-206, т.е. почти половина от цялата книга.

На първо място е изложено критическото оценение върху литературния труд на г. Тодор Н. Шишков под заглавие "Исторiя на българския народ", 1873, Цариград. Критикът, вещ в знанието на предмета, който се наел да критикува, разглежда подробно съдържанието на историята и заключава, че тоя книжовен труд на г. Шишков е неудобен за в училищата, неудобен е и за прочит.

Втората критическа статия разгледва труда на г-на Райчо Каролев "За богомилството". (Период. списан., кн. ІІІ, стр. 55- 83, кн. IV, стр. 52 - 73, кн. V-VI, стр. 103 - 152 и кн. VІІ-VIII, стр. 75 -106). Критикът влиза в много подробно и строго разглеждане върху хубавия труд на г. Каролев и като забелязва някои недостатъци и моли скромно автора да ги поправи в бъдеще, похвалява и препоръчва труда.

Третата статия в критическия отдел разгледва книжовния труд на г-н Т. Икономов "Читанка за приготвяне към грамматиката". Издава книжарницата на Хр. Г. Данов. Оценението е ласкаво за тоя книжовен труд: то одобрява и самия материал, и начинът, по който е изложен той, и я препоръчва като добър учебник за в училищата.

В рубриката "Книжовни вести" се излагат кратки критически оценения върху следующите книги: 1. "Ръководство към физиката" от г-н Ив. Н. Гюзелев и заключава, че г. Гюзелев се заловил за работа, от която напълно отбирал и е надарил книжнината ни с добър труд; 2. "Исторiя на Православна Христiанска черква", съставена от г. Д. Т. Душанов, върху която критикът се произнася похвално и я препоръчва; 3. "Ръководство за Словесност, с примери за упражнение в разни видове съчинения за ученици в народните ни мъжки и женски училища". Критиката не одобрява съдържанието и начина, по който е то разпределено, а намерва голямо достойнство в "примерите за упражнения", които са много вещо избрани и наредени; 4. "Втора четеница за ученици в главни училища", събрана и наредена от Хр. Г. Данов. Критическото оценение не е ласкаво за книгата; 5. "Начално наставленiе в православната Христiанска вяра", съставил поп Д. Соколов. Критиката гади г. Д. В. Манчов, че променил езика в молитвите и свършва като съветва г. Манчов да се откаже от тая седва да върши работи по-горни от силите му; 6. "Буквар по нагледно-гласната метода с 212 образи извътре" (1874 г.) и "Изяснение на букваря по нагледно-гласната метода" от г. Д. Благоев. Критикът, като указва на някои грешки, топло препоръчва книгите като учебници; 7. "Читалище", год. IV, бр. 1-18, съдържанието на което се разглежда подробно и някои статии се одобряват, а някои укоряват.

е) В единадесета и дванадесета книжки критическият отдел е такожде застъпен добре.

На първо място отговаря г. Дринов на критиките, които са направили г. Кръстевич, "Училище" и "Знание" върху неговата статия за "новобългарското азбуке". В тоя свой отговор г. Дринов потвърждава своето изложено мнение за новобългарската азбука. На второ място стои критическото оценение, пак от г. Дринов, върху книгата "Кирил и Методий български просветители" (Букурещ, 1875 г.), издадена от "Дружеството за разпространение полезни знания". Критикът, като взема някои отломъци от книгата и като ги сравнява с историческите действителни факти, изкарва ги неверни. В заключение казва, че книгата не струва.

След това се споменува за някои книги на чужди езици, които са полезни за българите и ги съпровожда с ласкави бележки.

б) "Знание"

В 1 бр., І год., 15 януари 1875 г. в критическия отдел се оценяват следующите книжовни трудове: 1. "Периодическо списание на българското книжовно дружество", год. I, кн. девета и десета. В критическото оценение, като се говори по-обширно въобще за критиката и нашите учени, в заключение одобрява съдържанието на книжките освен стиховете на г. Ив. Данев и статията на г. Дринов "За азбукето". Тук се докоснува и до превода "Тарас Булба" и казва, че е твърде лош; 2. "Градинка", кн. 3. Градинар Илия Р. Блъсков, издадена от редакцията на "Училище". Виена, 1875 г. Критикът, като говори за целта, която искал г. Блъсков да постигне със своята "Градинка" не одобрява всичкото съдържание, с изключение на народните песни и описанието на "Гребенците" и 3. Prilozi k historyi kniževnosti naroda hrvatskoga i srbskoga. Na svet izdao P. Jagič". Zagreb, 1868, на която съдържанието се одобрява и книгата се препоръчва на нашите учени.

В брой 2., януари 30, 1875 г. в рубриката "Книжовност" се разглежда книгата "Тъмниците ми" от Силвио Пелико, преведена от Д. Цанков, а издадена от "Българското печатарска дружество". В оценението критикът като говори въобще за ползата на науката и за характера на самия Силвия Пелико, в заключение казва, че преводът е сух и безцветен, но пак препоръчва книгата.

В брой 4, 1 март 1875 г. В критическия отдел се разглежда следующата книга: "Българский народен календар за проста година 1875. Годишна книга за световни работи, напредък и развитие в народния живот, домашни и статистически бележки, забавления. Урежда се от Янко С. Ковачов. Една годишнина. В книжарницата на Хр. Г. Данов. Виена 1875 г. Критикът, като говори във вид на предисловие с хумор за съдържанието на книгата и за автора й, влиза после в сериозно разглеждане на самия материал, вместен в календара. Той не одобрява нищо освен статията на А. Т. Цанов "До де сме достигнали" и извлечението из Каницовите трудове.

В 5 брой, 15 март 1875, се разглежда трудът на г. Д-р И. А. Богоров "Книговище за прочитание" кн. четвърта. Виена, 1874. Преди да разгледа самия труд на г. Богоров, критикът се впуща в някои размишления върху филологията, която според него била принадлежност на ситите и безделниците. Разумява се, това мнение е крайно и не вярвам да намери нито един последовател. Като разгледва самото съдържание на "Книговището" критикът много остро гади както съдържанието, тъй и автора му.

В брой 6, март 31 1875 год., се разглежда "Градинка", кн. четвърта. Градинар Илия Блъсков. Букурещ, 1875 г. Критикът, като говори за длъжността на всякой учен писател, съветва редакторът на "Градинка" да обърне внимание на предишната му критика. В същия брой се разглежда една от статиите в сръбското списание "Отаџбина" на Настас Петрович под заглавие "Ромуниjа и Ромуни"; върху тая статия критикът бележи, че авторът е вземал своите данни от погрешни източници, и следователно, статията му съдържала много неверности и губила от своята важност.

В брой 7, 15 април 1875 г., се разглежда трудът на г. Бобриков "Историческо обозрение на България", Букурещ, 1874 г. Критикът влиза в разглеждане на самия материал и като указва на някои неверности, одобрява въобще книгата.

В 8 брой, 30 април 1875 г., се разгледва изследването на Д. Иловайски "3а славянското произхождение на Дунавските Българи", Букурещ, 1875 г. Критикът, като влиза в разглеждане на самата книга, одобрява съдържанието й, само бележи, че то, като всякое археологическо изследване е сухо и незанимателно.

В 9 брой, 15 май 1875 г., се разглежда във в. "Ден" статията от Ив. П. Славейков под заглавие "Пак за змейовете". Критикът говори изначало за народните умотворения и после разглежда самата статия. Той намерва, че песента, откъслеци от която излага, е записана невярно или преправена. После разглежда и мнението на г. Ив. Славейков по тоя въпрос и в заключение съветва редакцията на "Ден" да се не компрометира с подобни разсъждения. В тоя случай критиката се явява малко пристрастна.

В 10 брой, 31 май 1875 г., се разглеждат всичките сборници, в които са събрани и издадени нашите умотворения и указва на недостатъците на всякой един сборник отделно.

В 13 брой, 15 юли 1875 г., в критическия отдел се разгледва преводът на Н. Михайловски "Пикильо Алиага или Маврите в царуването на Филипа III" от Евг. Скриба. Том първи. Издава българското печатарско дружество "Промишление", Цариград, 1875 г. Критикът, като говори предварително за начина, по който се писала историята и за положителната наука, указва на положението на маврите в Испания и в заключение одобрява напълно както самата книга, така и превода й.

В брой 14, юли 31, 1875 год. се критикуват картините на г. Павлович: "Райна княгиня българска" и "Сънят на цар Петра". Критикът, като указва на някои недостатъци в представлението на лицата в картините, в заключение желае добър успех на г. Павлович.

В 15 брой, 15 август 1875 год., се разгледват "Българските народни песни" (Chansons populaires bulgares inedites. Publiées et traduites par Auguste Dozon, traducteur de poésie Serbe", Paris, 1875)". Критикът, като прави едно кратко извлечение из тия песни и като указва на неправилностите в това извлечение, гади лицата, които са предали тия песни на г. Дозон, че невярно са събирали песните и са ги съобщавали г-ну Дозону.

В 16 брой, 31 август 1875 г., се критикува неодобрително и неласкаво деятелността на "Българското книжовно дружество" в Браила.

В 17 брой, 15 септември 1875 год., се критикуват с много строг и остър тон, пълен с хумор, две книги "Книговище за прочитание" от Доктор И. А. Богоров, кн. шеста, Виена, 1875 год. и "Събрание на най-употребителните молитви, с обяснение на отделни думи и изражения и с изяснително изложение на целия състав на сяка молитва" Критикът не одобрява нито едната, нито другата книга.

В 20 и 21 броеве от 31 октомври 1875 год. се разглежда съдържанието на в. "Ден" (броеве 30, 31 и 32) и критическото оценение не е никак ласкаво за редакцията и за стихотвореца г-н Г.

В 22 и 23 броеве от 30 ноември 1875 год. се разглеждат две книги: "Аритметика по начинът на Грубе" и "Селскiат лекар", който показва: 1) как да си вардим здравето, 2) как да познаем болестта, та кога се разболеем, да се церим с пристойния цяр и лек и 3) как да си гледаме добитъка и кога заболее, как да го лекуваме и др. т. от д-р И. А. Богоров. Виена, 1875 год. При разглеждането на "Аритметиката" критикът указва на някои недостатъци в превода, но препоръчва я на нашите учители. При разглеждането на "Селскiат лекар", критикът говори въобще за медицината и влиза в подробно оценяване на "лекаря". Той свършва като съветва българския народ да не купува "лекарят" на Д-р Богоров или ако го е купил, да го предаде на огъня.

В брой 24 от 15 декември 1875 год. се разглежда "Детски свят", книга за четене в клас, приспособена за постепенно умствено упражнение и за нагледно запознаване с предметите на природата. С 80 изображения. Критикът разглежда цялото съдържание и одобрява само статиите, които носят заглавие "Из природата".

В 1 брой от II год. (15 февруари 1876 год.) се разгледва "Малка книжица". Първа четеница за първоначалните училища, с 34 изображения, събрана и наредена от А. С. Цанов". Критическото оценение не одобрява книжката.

В 8 брой, II год. (15 март 1876 год.) се говори за "Зорница", седмичен лист, издаваем от американското библейско общество. Критикът се докоснува до важния въпрос: целта на протестантките мисионери в България. Той като излага развитието на разните протестантски дружества и тяхното учение, съветва мисионерите да отидат на друго място, гдето се усеща по-голяма нужда от тях, а не да късат един народ, който и без това е много нещастен.

В 4 брой, II год. (30 март 1876 год.) се разгледва книгата на Н. А. Благовещенски под заглавие "Среда Богомолцев. Наблюденiя и заметки во время путешествiя по востоку". Предметът на тая критическа статия е "Ерусалим". Критикът излага почти цялото съдържание на обозрението "Ерусалим", в което ясно се виждат всичките подлости на гръцкото духовенство в Божия град, на които стават жертва набожните поклонници. Критикът препоръчва тая статия на нашите "хаджии".

(Бележка. Другите книжки, издадени в Търново, нямам на ръка, за това и пропускам съдържанието на критическия отдел в тях.)

в) "Читалище"

Критическите оценения, които са печатани в "Читалище" изоставяме по причина, че нямане на ръка книжките от III и IV година, гдето, критическият отдел е застъпен най-добре.

в. Статистика

§ 71. Статистиката произлиза от новоиталианската дума Statista (държавен мъж) и има за цел да ни представи точно, ясно и определено числото на всичките събития и явления в отделните отрасли на държавния, обществения, умствения и моралния живот на народите.

В най-старо време статистиката е била употребявана за разни държавни нужди и цели и много важни актове за държавното устройство като разхвърляне и прибиране на държавните даждия, свикване на войници и други, са се основавали на статистиката. Но нейното назначение е било да удовлетвори чисто практически нужди. Също така тя се употреблява от чисто практическа точка и в търговията, индустрията и в другите отрасли на человеческите практически занятия.

Както някога, така и в това человеческо практическо занятия, на статистиката се давало много ограничена форма и неопределено понятие.

Едвам в началото на настоящето столетие (можем да кажем от втората половина на миналото столетие) статистиката почна да се издига и да получава все по-голямо значение. Днес тя е станала стълбът на държавната наука и целта й е не само практическа, но и научна: тя има за задача да ни представи резултата на своите наблюдения като действие на известни причини, а чрез това да укаже направлението, за да могат те да постигат целта на държавата - благосъстоянието на народа.

Днес, ако още и млада, статистиката влиза в кръга на положителните науки. Нейното голямо значение и важност са неща неоспорими. Нейните неми цифри и сухи данни са разрешили с математическа точност такива важни и отвлечени въпроси, които са се считали за неразрешими. В политическия, социалния, умствения и моралния живот на обществото и народите тя е разтълкувала правилността на такива явления, за които се мислило, че стават случайно. Тя - статистиката - е мерило за напредъка или упадването и за положението на всичко в обществото. От статистическите данни ние виждаме, че дълготрайността на человеческия живот стои в тясна свръзка и в зависимост от климатическите условия, от плодородието на почвата и от скъпотията или евтинията на нужните предмети за храна на человека; че числото на смъртните случаи и на ражданията стои в зависимост от икономическото състояние на едно общество. От нейните данни, ако и оскъдни още, ние виждаме, че брачните актове, извършвани между момци и моми, между момци и вдовица, между вдовици и момци най-сетне между вдовци и вдовици - стоят в права съразмерност с числото на народонаселението и тая съразмерност се повторява по един съвсем правилен ред; тия статистически данни ни показват, че престъпленията и простъпките, както и предвидените от законите за тях наказания, всякоя година се повтарят редовно във всичките общества с едно малко отклонение; самоубийствата, самоосакатяванията се повтарят с една поразителна правилност. От статистиката виждаме, че числото на ненадписаните, погрешно адресираните и неподписаните писма, които се предават и изпращат по пощата, остава едно и също всякоя година и правилно се повтаря. Също такъв правилен ред се съгледва и в броя на полудяванията и страданията от разни душевни болести. Предполагало се е, че по тоя правилен ред не се повтарят и произвеждат някои явления, за които се мисли, че са съвършено случайни. Има ли нещо по-случайно от неволните убийства, пожарите и кораблекрушенията? Статистиката ни доказва, че и тия явления в обществения живот следват по един правилен ред - следва че са подвъргнати под един закон.

От всичко изложено до тук ясно се вижда, че статистиката е внесла, и ще внесе в по-голям размер революция във всичките държавни и социални науки. Тя даде на всичките тия науки ново направление и ново значение.

Тая голяма важност на статистиката се е познала и навсякъде гледаме, че големи старания се полагат за нейното усъвършенствуване.

При нас през тоя период за статистиката не се е направило почти нищо. Освен няколко отделни списания на някои окръзи, и освен хубавото географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза от Стефан Захариев, нищо друго не е написано. В "Читалище" (год. III, бр. 9, 30 юни, стр. 865-866) срещаме от г. Т. Икономов едно писмо до Читалището, с което той моли членовете на Цариградското Читалище да му дадат някои статистически данни и бележки, които щяха да хвърлят голяма светлина поне върху учебното дело в нас по онова време, но доколкото знаем, молбата на г. Икономов не намери никакъв отзив.

2. Книжовни произведения със специално съдържание

а) Филология и философия

а. Филология.

§ 72. Езикът е най-драгоценното ни достояние и наследство от нашите прадеди. За изучаването на езика във всичките народи се полагат най-големи грижи и старания. Във всичките литератури филологията или езиковедението стои на най-почетно място и е обогатена с многобройни съчинения.

И при нас началото на онова голямо народно движение, което носи историческото название "Църковен въпрос" датира от оня ден, когато почна да се изучава матерния ни език в училищата и когато се въведе в черквите ни славянското богослужение.

Кроежът на езика не е сляп и случаен, но е извършен и станал по едни известни закони и правила, на които е и подвъргнат. Всякоя дума в езика, за да покаже разно значение, трябва да претърпи известно и определено видоизменение и променение. Това видоизменение и променение става по един строго начертан план и ред. Да се изучат законите и правилата, по които стават тия видоизменения и променения на думите в кой да е език е предмет на филологията.

До днес във всичките литератури филологията не е достигнала до онова съвършенство, което ще я тури в реда на науката, а при нас тя се намира още в младенчеството си. При всичко, че тя е много важна в нашата книжнина, по нея се почнало да се работи много отскоро и онова, което е досега изработено, е съвсем нищожно. Ние не искаме ни да говорим тук за ония "Български Грамматики", "Учебници за изучвание на българския език", в която не виждаме някаква филологическа вредност.

В тоя период, истина, станаха някои малки опитвания да се тури една здрава филологическа основа в нашата етимология, ортография и синтаксис, но не се дойде до никакъв окончателен резултат, само завладя по-голяма бъркотия, да не кажем хаос.

Имаме няколко граматики, но една с една се не съгласяват нито в словопроизводството, нито в правописанието, нито пък в словосъчинението. Изказаха се няколко мнения за ортографията, но нито едно се прие окончателно, и в тоя период ние виждане няколко правописания, да не кажем, че всякой грамотен си има и особено правописание.

Лицата, които са работили в тоя период що-годе на филологическото поле и които са обогатили книжнината ни с чисто филологическо-научни трудове са малцина. Между тях заслужват да се споменат Момчилов, Иван, Първанов, Никола, Дринов, Марин, Геров, Найден, Богоров, Иван и Кръстевич, Гаврил.

а) Момчилов, Иван Н. Лишени засега от по-подробни данни върху живота на г. Момчилов, ние се ограничаване да кажем само това:

В онова време, когато обществената ни деятелност бе погълната от голяма борба, и когато никой и не мислеше за някакъв специален труд по някоя известна отрасъл на книжовното поле, а най-малко по филологията, - той бе посветил целия си живот върху обработването на българския език и целта на трудовете му е била да положи строги закони и правила в нашата граматика. И, нека е хвала на неговата памет, всичките му литературни произведения носят на себе печат на голяма старателност и щателност и добро разумевание на предмета. Нашата книжнина скърби, гдето ранната смърт прекрати полезните му за бедната ни филология занятия. Неговите литературни произведения по филологията са: "Грамматика за старо-българскыя язык", 2 издание, Виена 1865; "Сборник от образци за изучванието на старо-българскыя език по сичкото му развитiе" Виена, 1865, и "Българска грамматика за ново-българскыя езык" 1868 г. Граматиките за старо-българския и новобългарския езици са едни от най-добрите съчинения по тоя клон на нашата книжнина. Граматиката му за новобългарския език е първа, която ни е показала (в етимологията) корен и окончание, и която е подвъргнала глаголите на едно по-съвършено разделение, защото освен на три "спрежения", на които е разделил глаголите по разликата на окончанията им в настоящето време, изявително наклонение, тя е подразделила всичките глаголи по разликата на свръзката още на 10 класи - една голяма стъпка към по-голямо съвършенство.

б) Първанов, Никола. Роден в Лом на 1837 год., а умрял във Виена на 1872 год. първоначалното си образование получил в Лом, а след това е отишъл в Белград, гдето е свършил гимназията, а после филологически факултет в тамошната "Велика школа". Професор му е бил прочутият сръбски филолог Гюро Даничич. Първанов за краткото време на своята литературна деятелност е приложил към нашата филологическа книжнина два свои трудове, които по обема си са малки, но по съдържанието - капитални. Посветен на филологията, той познаваше много добре законите на нашата етимология и тия закони той изложи в своите "Бележки върху Грамматиката за ново-българскыя език от Ив. И. Момчилов", в които бележки даде критическо оценение върху граматика на г. Момчилов. На основание на етимологическите правила, които изложи в тия свои бележки той написа своя "Извод из българската грамматика" или (законите на български-ат език). Русе, 1870 г. В тоя извод, ако и кратък, Първанов е изложил всичките граматически правила. В него той отхвърга буквите: (вместо нея шт), ъ (на края), ь (на края, освен гдето е нужен за да смекчи гласа, като пънь, конь, и др.), ы, (вместо него приема ), ю (вместо него) и й (вместо него приема i, като краi, моi и пр.). Освен това глаголите дели на 10 класи.

Останалите: Дринов, Марин, Геров, Найден, Богоров, Иван и Кръстевич, Гаврил са припомогнали на нашата филология с по няколко хубави статии. Така Г. Дринов напечата в "Периодическо списание" (год. I, 1870 г., кн. втора, стр. 9-29) статия под заглавие "За ново-българското азбуке". В тая статия г. Дринов, като излага историческото развитие на нашата азбука, изказва мнение, че трябва да се приемат в писанието само тия букви: а, б, в, г, д, е, ж, з, и (й), к, л, м, н, о, п, р, с, т, у, ф, х, ц, ч, ш, ъ, ь, , ю, я, , . В тая азбука има само един малък прогрес, а именно, гдето г. Дринов е изхвърлил и ы; обаче и той не е можал да се избави съвсем от старите навикновения. И при всичко, че е познал излишността в употреблението на някои букви, пак ги задържал. Така например съгласно с "живата българска реч и със стария български език в най-древните му и най-правописни паметници" той признава, че буквите: , I (вместо й) са нужни, а буквата ю (по-правилно е защото от старото оу с i, станало е юу, после вместо да отпадне , както е и трябвало, напротив е отпаднало у и от тамо ю), съвсем я няма в нашия език и би трябвало да се замени с нашето старо , за не може да се положи никакво нито етимологическо, нито фонетическо правило, а ъ, ь в средата произвеждат смущение, защото ъ = , а на края нужен е само ь, и то в някои случаи за смекчение на съгласната, което е нужно според фонетиката на българския език - но не решил се да приеме едните, а да изхвърли другите. Ортографията му по тоя начин (предполагаемата) се приближава, да не кажем, че е една и съща, към ортографията на Н. Първанов. Г. Найден Геров един от първите наши учени, който работи изключително по филологията. Той такожде е вещ познавач на езика ни. Дълго време се трудил върху български речник, от който преди 25 години е напечатал само първите букви. Той е обнародвал статия по филологията под заглавие "Няколко мисли върху българския език" и други малки статии, в които препоръчва такава ортография, която да бъде основана единствено на етимологията и съгласна с правописанието на старите наши книжовни паметници От тука се вижда, че уважаемият г. Геров иска да ни препоръча ортография за такъв език, който е принадлежност само на археологията. Г. Богоров, Иван един от многодеятелните работници на нашето книжовно поле, за когото споменахме още в периода на нашето възраждане. Освен политическите вестници, той е издавал в разни времена сбирки от народни песни, описания на пътешествия, граматики и речници: френско-български и българско-френски, от които, последният е несполучливо съставен. В тоя период г. Богоров посветил своята книжовна деятелност изключително в обработването езика ни. Той издавал различни списания и брошурки ("Книговище", "Упътване", "Наковалня" и др.), с които се старае да изчисти езика ни от чужди думи и да ги замени с чисто български; но в това си благородно старание той не е сполучил ни най-малко, защото, вместо да замести чуждите думи с чисто български, той, напротив ни препоръчва такъв език, който е съвършено непонятен за днешния български народ, и който ако се научеше някога от някой народ, то той би бил само сроден с българския народ. Г. Кръстевич, Гаврил в "Българските книжици" е написал дълга и много хубава статия под заглавие "Писма за някои си мъчнотии на българското правописание", в които той излага правила не само за ортографията ни, но за цялото ни словопроизводство. Както г. Геров тъй и г. Кръстевич ни препоръчва някои правила по ортографията, които биха могли да се приложат за старобългарския език, а никак за новобългарския, но при всичко това той е показал в тях своето дълбоко познаване на нашата етимология.

б. Философия.

§ 73. Буквалното значение на думата "философия" е "любов към мъдростта", "стремление към истинското знание". Още при старите гърци тая дума е употребена в научна смисъл, и да се философира е означавало да се изпитва един предмет чрез мислене. Философията е претендирала върху това, че тя мислено познава и изучава всеки обект, който представлява някаква идея, или цял ред от идеи. От това следва, че философиране почнува тогава, когато дойде нужда да се помисли за уреждане, поправяне, допълнение и разпространение на мислите. Философията сама по себе си не е нищо друго освен познаване на идеите чрез мисли. Всичките науки, които не се задоволяват само с това да обемат разноцветния и неуредения материал, събран от опита така прост и необработен, какъвто е, а искат да има в него ред, критика и логика, те (науките) съдържат в себе си малко или много философически елементи и философически характер. От тая гледна точка старите са наричали философията всеобща наука, и нейното съдържание е било человеческото и Божието битие. Както всичките науки имат по нещо философическо в себе си, така и философията взема храна от всичките науки. При всичко, че владее такава вътрешна и вънкашна зависимост между философията и науките, пак философията се счита като особена наука. В кръга на философията, вземена в по-тясна смисъл, влизат следующите отделни философически науки: логика, метафизика, психология, естетика и етика. В тая смисъл ще я вземем и ние тук.

В тая смисъл вземена по философията в тоя период няма изработено нищо самостоятелно, освен няколко преводи.

"Кратка логика" от Д-р В. Берон, "Кратка логика", превод от Й. Груев, "Благонравие" превод от Хр. Ваклидов, "Книжка за благонравие" от С. Зафиров, "Кратки начала от нравствена философия" и "Водачът по пътя на живота, нравствеността" от Алеко А. Кръстевич.

б) История и География

а. История.

§ 74. Историята е огледало на всичките събития, станали в миналия живот на человечеството.

Человечеството не е вчерашно, нито пък от няколко векове. Началото на неговото съществувание се губи в тъмнината на предисторическото време. От самото си съществувание, то е живяло, действувало, променявало се и прогресирало. От целокупната тая деятелност, от целия тоя живот на человечеството, ние знаем само една част: другата част се губи зад булото на неизвестността - времето, именуемо предисторическо. Па и в самото историческо време, ние не знаем живота на цялото человечество, но само за една част от него. Ние знаем само за живота на ония народи, които са имали исторически живот - история, а за всичките други народи не знаем нищо - те са мъртви за нас, мъртви за историята, а мъртви и за самото человечество.

Животът на тия исторически народи ни представлява интересна и назидателна картина: едни от тях са развили богата плодотворна политическа и умствена деятелност, а други са били осъдени да имат съвсем бедна и оскъдна обществена и умствена деятелност. Едни са имали дълъг исторически живот, а на други тоя живот е бил много кратък. Да узнаем ония условия и обстоятелства, които са съдействували и влияли в живота и на едните, и на другите - е голяма поучителност и полза за нас: защото в това ще изучим подробно тия условия и обстоятелства и ще съумеем, като продължение от тоя живот на человечеството, да притурим нещо за общия прогрес на человека.

Всеобщата человеческа история е повикана да изпълни тая задача.

Историята е оная наука, която ще ни изложи целокупния живот на историческите народи, като ни представи с подробно критическо и научно изложение и указание,защо едни от тях с преуспявали и в политическо, и в умствено отношение, а други са останали много надире. Тя е оня неумитен съдия, който без някакво пристрастие трябва да произнесе строга и справедлива присъда върху действията, както на всякой един народ, тъй също и върху действията на някои отделни лица, на които се паднало да играят важна роля в живота на един народ. (Не трябва да забравим, че действията на отделни лица в живота на един народ понякога, да не кажем често, са имали силно влияние върху съдбините на тоя народ и са оставяли забележителни следствия или гибелни, или спасителни в историята му). Тя - историята, е оня искрен съветник, който дава всякога на ония, които искат да се допитат до нея, верни съвети - съвети, които са осветени от хиляди исторически опити и доказателства.

Историята се дели на всеобща и частна. Всеобщата история се занимава с живота на цялото человечество, и когато критикува отделните действия на един народ или на едно историческо лице, тя ги критикува до колко те със съдействували за преуспяването и прогреса на цялото человечество. Тя не е нищо друго, освен сбор от историите на отделните исторически народи. Частната история на един отделен исторически народ е част от всеобщата история и внася материал, за да се състави целокупният живот на всичките народи - на человечеството. Обаче, тя - частната история, критикува събитията в живота на един народ и действията на отделни исторически лица: до колко те със спомогнали или пречили за благоденствието и преуспяването на тоя само народ.

От казаното следва, че преди всичко, частната - отечествената - история трябва да бъде предмет за изучаване и изследване на всякой един народ. Всеобщата история е важна за един народ в тоя случай, когато се сравни тоя народ с останалите народи, като член на цялото человечество, а отечествената е важна, когато се сравняват, действията и животът на един [и] същ народ в различни и отделни времена и периоди. И понеже на всякоя стъпка един народ среща следствията от миналите действия на своите прадеди, които действия се проявляват в живота на потомците като непрекъсната верига, само може би в друга форма, то от това се разумява, че той, било в политическия, било в умствения живот, трябва преди всичко да взема предвид миналия живот на своите прадеди, а после - живота на отделните народи, който под влиянието на други климатически условия, може да има съвсем друг характер.

Това се разумявало добре от всичките народи, затова и виждаме, че всякой народ е гледал най-напред да изучи и обработи своята отечествена история.

И ние, българите, сме вървели по тоя същи път. Нашето национално възраждане, нашето възкресяване, датира от оня важен в нашата история момент, когато Отец Паисий състави своята, нам вече позната, Българска История.

В тоя период в нашата книжнина върху всеобщата история се написало много малко, и то в превод. Литературната деятелност обаче върху отечествената ни история представлява утешително явление: написа се и се изработи повече, от колкото можеше да се очаква. Ако и да има още много въпроси в нашата история, които не са решени положително и окончателно, а пък върху някои има и различни мнения и недоумения, все може да се каже, че нашата отечествена история се намерва много близо до своята пълнота и окончателното си съставяне.

Освен Раковски, който тъй великански се бе наел да реши почти всичките тъмни въпроси в нашата отечествена история, но специалната неподготовка на когото го заблудиха в някои неща, най-много върху тая част от нашата книжнина са работили и трябва да споменем с уважение следующите лица:

а. Кръстевич, Гаврил. Казахме, че най великото и пълно със спасителни за нашето национално възраждане и преуспяване следствие в нашата нова история е "българския черковен въпрос". Между лицата, на които имената и действията са тясно свързани с това събитие, първо място завзима Кръстевич, Гаврил. Ако нашата борба се увенча донегде с успех и ни привлича симпатиите на чужденците, то трябва да се благодари на лоялността ни в самата борба и на направлението, по което вървеше тя. А това направление се показваше и тая лоялност се препоръчваше от лицата, които ръководеха тая борба. Душата на тия лица беше Гаврил Кръстевич. Поставен на високо държавно място и Турската империя (член във Върховното съдилище), г. Кръстевич се е ползувал от това свое положение и много пъти е успявал да разположи високите турски сановници към българския народ. Независимо от това, г. Кръстевич и с перо в ръка в "Българските книжици" е воювал за правата на българското дело - независимостта на народната ни черква. Още в периода на нашето възраждане ние споменахме за г. Кръстевич, че е припомогнал с няколко трудове на бедната ни книжнина.

Той е роден в Котел (за сега мене неизвестно в коя година), а получил първоначалното си и средно образование в Цариград, под надзора и с помощта на княз С. Богориди, който го и издържал в Париж, гдето Кръстевич е свършил юридически факултет. След възвръщането си из Париж, Богориди го поставил на длъжност в о-в Самос, гдето той е бил управител. По-после по препоръката на същия Богориди, Кръстевич бил назначен за член във Върховното съдилище в Турската империя, която длъжност занимавал до освобождението ни. След като се даде на Тракия автономно управления с променено име "Източна Румелия", Кръстевич занимава длъжността "Директор на вътрешните работи" или "Главен секретар". Подир изтичането на петилетния срок на княз Алеко Богориди, на неговото място биде поставен за Главен управител Кръстевич. В септемврийския преврат, станал на 6 септември 1885 г., се прогласи съединението на Източна Румелия с Княжеството и Кръстевич се оттегли в Цариград, гдето живее и днес.

Литературната деятелност на Кръстевич се почнува от 1837 год. Преимуществено се занимавал с исторически, филологически и популярни списвания. В списването на "Българските книжици", които принесоха толкова голяма полза в свое време, Кръстевич е вземал най-живо участие. Освен другите хубави статии, чрез които е воювал за черковните ни и исторически правдини, от негово способно перо са написани още две статии: една историческа под заглавие "Кратко изследванiе на българската древност", а друга филологическа - "Писма за някои си мъчнотии в българското правописанiе", за която вече говорихме.

В тая своя историческа статия г. Кръстевич разглежда много тъмния въпрос в нашата история, именно: нашата стара история, която можем нарече доисторическа, както за нас, тъй и за гърците и римляните. Статията е разделена на три части: в 1-вата се дири: Где са били първите български жилища, защото новите списатели се не съгласяват в това; в 2-та се показва: Под кои нарицателни имена са били представени българите от начало в Исторiата, защо не всякога вехтите списатели са ги наричали българы; а в 3-та се изследва: Какво, славянско ли или друго някое племя са били от край Блъгарете, защото и в това списателите се не согласяват. С важни исторически свидетелства и с други забележки г. Кръстевич доказва: 1) че българи и унни живели в едно и също време още от начало в Азиатска Сарматия над Кавказките планини, между реки Дон и Волга; 2) че от това обстоятелство и от това, че съвременните списатели често наричат българите с название унни, излиза праведно заключение, че унните не са били друг народ освен българи. и 3) че унните и българите, един и същ народ, не са били нито татари, нито монголи, нито пак чуди или фини, но били чисти славяни и говорили славянски език.

Тая своя теория г. Кръстевич разви още по-пространно и по-основно в своя капитален исторически труд "Исторiя блъгарска", Цариград, 1869 г. върху която се отдавна трудеше. От тая история той е напечатал само първата част, която носи название "Исторiя блъгарска под имя Уннов"; втората част ще представи българската история начинающа от 485 л. до 668 л. - когато вече българите са станали известни на европейските историци под това име, а третата част ще ни представи българската история от 668 г. до 1041 г., а имал намерение да събере материал и за четвъртата част, която ще ни представи развитието на българ. история от 1041 г. до 1391 г., когато българското господарство подпаднало под властта на турските султани.

В издадената си първа част г. Кръстевич иска да докаже, че хуните не са били нищо друго освен българи и като такива те още са били славяни; за това и почнува нашата история от началото на хуните, известна под име хунската история. Тая теория са развивали преди него Венелин, Савелиев и други. Многочислените извори, от гдето е черпил материал за своята история и многобройните и постоянни адресирания до разни историци - всичко това доказва неговите богати и специални познания върху нашата история и върху историята въобще.

Върху тая теория и върху историята на г. Кръстевич, г. Дринов обнародва научно историческа критика в "Периодическо списание", год. I, 1872, кн. V-VI с която се оборва изложената теория. На тая критика г. Кръстевич отговори такожде с научно-историческа статия, обнародвана в "Читалище", год. III.

б. Дринов, Марин. Нашето възраждане беше вече дело свършено; националното ни възкресяване беше факт исторически. Ние бяхме вече тръгнали към нашето умствено преуспяване. Колкото по-дълготрайна беше нашата летаргия, толкова по-буйна се яви нашата деятелност за нашето всестранно преуспяване. Дългият сън бе оставил закъснели множество въпроси несвършени, неизучени и нерешени, които очакваха неотлагателно своето решение, защото от тях зависеше нашият напредък. Работа грамадна, а работници малко! Ето от где произлизаше оная трескавост в нашата литература! Щом някой се свестеше, той виждаше пред себе си хиляда изникнали въпроси, които очакваха решение, и той, без да е приготвен, захващаше се за работа - но, като неприготвен, падаше много пъти в заблуждение. Нашата борба с гръцкото духовенство за народната ни черковна самостоятелност кипеше и изискваше да се решат безотлагателно много въпроси от нашата отечествена история, а именно върху това поле имаше най-малко добре подготвени работници.

Появлението на г. Дринов (тогава още млад), нашия историк, бе утешително явление. Със своите научно исторически съчинения той принесе огромна полза на народното ни дело.

Като нямаме на ръце по-подробни данни върху биографията на г. Дринов, ние ще кажем само това: Той е роден в Панагюрище в 1838 г. Първоначалното си образование получил в родното си място, гдето, както знам, имаше отворено българско народно училище още в година 1838. Средното си образование свършил в Москва, а после постъпил в тамошния университет, в историческия факултет, когото свършил с отличен успех. След свършването на висшето си образование г. Дринов, по причина на неблагоприятните обстоятелства, които владяха в нашето отечество, останал в Русия, гдето му дали катедрата по Славянската история в Харковския университет. Ако и далеч от своето отечество, г. Дринов никога не е изгубвал от предвид събитията, които ставаха в него. Можем да кажем, че по негова инициатива се състави книжовното дружество в Браила, което издава "Периодическо списание". В списването на това списание г. Дринов е вземал живо участие, в което той напечатал много хубави статии по новата ни история. Освен тия статии, той е списал няколко важни съчинения по отечествената ни политическа и черковна история. Във време на последната руско-турска война той взе живо участие по уреждането на своето новоосвободено отечество. Додето трая руската окупация г. Дринов бе натоварен с устрояването на народното просвещение. Без да гледаме на тогавашните трудни обстоятелства, трябва да признаем, че той положи добри основания на тоя клон от нашия народен живот. След свършването на окупацията г. Дринов се завърна изново в Русия и завзе своята катедра в Харковския университет, която занимава и до днес.

Освен историческите си статии г. Дринов е написал още и следующите исторически съчинения:

а) "Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до днес", 1869 г.

б) Поглед връх произхождението на българския народ и начало на българската история", 1869 г.

в) Заселване на Балканския полуостров от славяните", 1871 год.

В нашата черковна борба с гръцкото духовенство, ние се ссилаехме на нашите исторически права. За да докажем, че исканията ни да ни се даде самостоятелна народна черква, не са нито противоканонически, нито противоевангелски, нито пък противохристиянски, привиквахме на помощ историята и доказвахме, че ние не искаме друго нещо, освен да се възобнови само някогашната ни черковна самостоятелност, да се възстановят двете ни самостоятелни черкви: Търновска и Охридска, които патриаршията е унищожила съвършено по неканонически начин. Ние доказвахме, че Охридската патриаршия е някогашната Архиепископия на Първи Юстиниан, а Търновската е припозната от Вселенския престол и другите автокефални черкви. Но трябва да признаем, че между борците за нашата черковна самостоятелност липсваше положителни, ясни исторически познания върху историята на наша църква. Г. Кръстевич бе единственото лице, което можеше да напише нещо положително и ясно върху тоя предмет; но той бе занят със съвършена друга работа. Писаха се статии, преведе се и книгата "Историческы изследванiя за Охридската и Ипекската архиепископии" - но въпросът пак бе тъмен.

Г. Дринов със своя "Исторически преглед на българската църква, от самото й начало и до днес" разясни въпроса тъй обширно, тъй положително и толкова ясно, щото разпръсна всякоя тъмна точка от него. Ние вече бяхме на чисто поле по въпроса за нашата черква; излезнахме пред света с още по-силни доказателства и убеждения за законността и правотата на нашето дело. Можем каза, че тоя книжовен труд на г. Дринов прави епоха в нашата черковна история.

Както споменахме по-напред това съчинение на г. Дринов е критикувано от г. Д-р Иречек и произнесената сентенция е твърде ласкава за автора.

С втората си книга г. Дринов се труди да осветли един от тъмните в нашата история въпроси, именно: въпроса за нашето произхождение. В развиването на тоя въпрос г. Дринов изказва противоположно мнение на онова, изказано от Венелин и Кръстевич. Той изкарва българите от татаро-монголско произхождение, които под предводителството на Аспарух са дошли в Мизия, покорили тукашните славяни, съединили и се с тях, взели им езика, нравите и обичаите, а дали им само името.

В третото си съчинение "Заселване на Балканския полуостров от славяните", на руски език (Москва, 1873 г.), г. Дринов разглежда много важния, но в също време и много тъмния въпрос в нашата история, именно: кой народ е най-старият обитател на Балканския полуостров. При всичко това въпросът остава още нерешен.

Освен това той е написал още книга под заглавие "Южные Славяни и Византiя в X век" (Москва, 1876 г.), в която г. Дринов разглежда отношенията на Византия към южните славяни, важен исторически отломък. Казахме, че г. Дринов е написал в "Периодическо списание" много исторически статии; най-важните му статии са за "Отца Паисий" и "Епископа Софроний". Той е написал такожде и филологическа статия "За новобългарското азбуке", спомената в филологически отдел.

в. Д-р Константин Йосиф Иречек. В тоя период, както видяхме, обърна се сериозно внимание върху отечествената ни история. Разясниха се отделни въпроси, които бяха тъмни; осветлиха се отделни събития, за които имаше съмнение и пререкание. Но още нямахме систематически написана българска история. Действително, ние имахме много "Български Истории"; но те бяха написани набързо, без никаква историческа критика, с национална тенденция, а някоя и със спекулативна цел. Такава отечествена история, каквато притежават другите народи, и която да обема критически и исторически целокупния живот на нашия народ, ние нямахме. Усещаше се вече налагателна нужда за такъв книжовен труд, защото всякой искаше да види истинския минал живот на своите прадеди. Ето защо историята на г. Кръстевич се посрещна с такава симпатия и с нетърпение се чакаше да се появят и другите томове. Но за жалост, от нея излзна само първият том, а другите два и до днес не видяха бял свят.

Тая нужда в нашия книжовен живот и тая оскъдност в нашата литература се допълни от младия чешки историк Д-р К. И. Иречек. Името на Иречек е тясно свързано с историческото развитие на нашата отечествена история. Той ако и от друго племе (родом чех) е посветил своите книжовни занятия изключително върху осветлението, усъвършенствуването на нашата история; неговото дело "История на Българите" ("Geschichte der Bulgaren", стр. 585 + XI, "Dĕjiny národa Bulharského", стр. 535 + VIII и "Исторiя болгар", стр. 785 + Х), която е напечатана вече на немски, чешки и руски създава нов период в развитието на българската история и му доставила всеобща известност и в европейския учен свят, и в нас. За нас г. Иречек с тоя свой труд се явява "втори Венелин" само с тая разница, че той е представил пред европейския свят нашия минал живот с по-голяма историческа положителност и основателност. Дринов, като говори за историята на г. Иречек, свършва с тия думи:

Неговата "Българска История" за много време ще бъде изходният пункт, от който щат се запътват всичките изследователи на нашия минал живот. А пък многобройните откривания, които той внел в книгата си, щат останат за всякога драгоценен влог в Славянската наука. И тя ще му бъде толкова благодарна, колкото и нашият народ, който чрез тая книга и сам ще се опознае по-добре, па и на образования свят ще стане по-добре познат.

Освен тоя свой капитален труд, който за жалост още не е преведен на български език, г. Иречек е написал още един, малък по обем, но забележителен по съдържанието си труд, напечатан в "Периодическо списание", като притурка на кн. VII и VIII от 1872 г. под заглавие "Книгопис на българската книжнина от 1806 до 1870 г.", състоящ от 48 листове. В тоя "Книгопис" се среща една малка погрешка, и то, дето брошурата: "Бележки върху грамматиката на новобългарския език", Русчук, 1868 г. е отдал Момчилову, когато тия "бележки " са труд на Н. Първанов. Освен това в тая книгопис няма книгата на Б. Богомолец "Произшествiе в Скопска епархiа от 1860-1865 г.", Браила, 1865 г. В същия книгопис книгите: Н-ро 222, 223, 101 и 430 са отдадени на едно лице, когато те принадлежат на трима, именно: Н-ро 101 на д-р Т. Икономов, Н-ро 222 на Теодосий Икономов, а Н-ро Н-ро 223 и 430 на Теодор Икономов. Като вземем предвид, че тоя книгопис е едничкият в нашата литература, без който ние днес не бихме могли да имаме точен преглед на книжовните дела в тоя период и като се сетим, че за съставянето му г. Иречек е трябвало да събира съвършено разпръснат материал, то тогава длъжни сме да признаем, че неговият "книгопис" е драгоценно достояние за нашата литература.

Г. К. И. Иречек с тия свои книжовни трудове върху нашия народ е придобил право на гражданственост в нашата книжнина. Тая гражданственост му е обезпечена още повече от това, дето той пише отлично на български език и има много негови хубави статии по нашата история, география и антология, напечатани в "Периодическо Списание" в София.

б. География.

§ 75. Върху географията не се работи от скоро. Още в най-старо време виждаме, че тя е обръщала върху си вниманието на тогавашния учен свят. Шест века преди християнската ера финикийците принесоха важна услуга на географията с обикалянето около Африка, което те извършиха във времето на Нехао, египетския фараон в 616-600 г. преди Хр. Какво географическо познание и каква научна подготовка е трябвало да имат тия мореплаватели познава се от това, като се сетим, че европейците извършиха подобно обикаляне едвам след 20 векове - в 1498 год. и то с голям труд, страх и мъка. Ако и да е била достигнала географията в стария свят до там, в Европа обаче географическите познания са били нищожни. Гърците не само не са знаели нищо върху по-отдалечените от Гърция страни, но и за най-ближните острови и земи познанията им са такива, които днес произвеждат в нас само смях. Тия познания не са били по-богати и във времето на "златния век на гръцкия книжовен живот". С похода на Александър в Азия географията се ползува много малко. И Римската силна империя не можа да принесе повече нещо в географическите познания. Средния век е бих пълен с тъмни, неясни и в голяма степен невежествени географически понятия: от Африка се знаяло само за северните й предели, а за другите й страни нищо не са знаели. Също и за Азия. Освен Мала Азия и Палестина, за Индия и другите предели се разпространявали такива баснословни описания и приказки, щото днес ние едвам можем да повярваме.

Новият век с откриването на новите земи и светове почва да обогатява географията и да я въздига; но при всичко това тя беше още много далеч от онова си състояние и положение, което й принадлежеше по самото й значение. Ако народите днес се познават по-добре от колкото някога и ако цялата земя е станала на человека градина за разходка, то за всичко това има да се благодари на земеописанието. Ние вярваме, че не е късно денят, когато и на географията ще се даде припадающето й се място между другите науки, полезни за усъвършенствуването и преуспяването на человека.

По съдържанието си географията се дели на политическа, физическа и математическа. Тая, последната, е причислена към астрономията, от която е част. По обема на това съдържание географията се дели на всеобща политическа и физическа география и на частна.

Ако общата география е длъжна да ни представи земеописателно положението на всичките отделни народи и физическите условия на земите, в които обитават тия народи, то частната има за задача да опише земеописателно страната на един народ, отношенията на тоя народ към тая страна и физическите условия, всред които се намерва тоя народ. От тук виждаме, че частната география, както и частната история, има голяма важност за един народ.

От тая гледна точка оценена деятелността в нашата книжнина по географията е оскъдна. По общата география нищо самостоятелно не е изработено: единствено написано са учебниците и то сух превод. Обаче трябва да бъдем справедливи. Колкото и малка тая деятелност, тя пак заслужва похвала и благодарност, защото благодарение само на ней, ние имахме учебници и по политическата, и по физическата, и по математическата географии. Благодарение на тая деятелност нашите училища бяха снабдени и с глобуси, и с географически карти, толкова нужни за изучаването на географията.

Като преминаваме да оценим нашата книжовна деятелност в тоя период, ние сме принудени да кажем, че заслушваме голямо порицание от потомството. Освен дето не сме се потрудили да опишем градовете и селата, в които живеем, планините, реките, които ни окръжават, но и написаното от чужденци пътешественици не сме превели. В това поле само две книжки блещукат като две ясни звезди всред гъстия мрак. Тия са: хубавото и разумно написано "Географико-историко-статистическо описание на татар-пазарджиската каза" от Стефан Захариев и забележителните записки на войводата Панайот Хитов под заглавие "Моето пътувание по Стара планина и животописанието на някои български стари и нови воеводи", които бидоха по-сетне преведени и на руски език и напечатани в II том на "Славянския Сборник". И двете тия книги съдържат богат и драгоценен материал за нашата отечествена география. Върху физическата ни отечествена география не се е даже ни помислило!

Освен горните два книжовни дяла, срещат се още по разните вестници описания на разни села, градове и др., но без никаква географическа цена и много разпръснато.

в) Математика и Физика

а. Математика.

§ 76. Ако в нещо се е показало и проявило могъществото и божеското произхождение на человеческия дух, на человеческия ум и гений, то безсъмнено на първо място стои математиката. На нейните крила носим, человеческият ум е вникнал в безкрайната безконечност на небесните светила, изучил е тяхното движение, премерил е тяхната величина и далечина, познал е тяхната конструкция и ... допрял, надникнал до самата безконечност - до Бога. Само нейните сухи, но верни цифри са можали да дадат на человеческия ум тая самонадеятелност да каже: "Дайте ми материал и място, за да Ви създам свят"! Само тя можала да влее в духа на человека тая великанска илюзия, за да изусти: "Дайте ми място, где да стъпя, за да ви поместя землята!"

Математиката е основа на всичките положителни науки и без нея нито една от тях не би можала да стъпи ни стъпка напред. Тя е наука на науките. От тука и дохожда нейната огромна важност в знанието на человека.

Математиката не е вчерашна наука. Ако началото на нейното изучаване и да се губи в тъмната история на Китай, Индия, Египет и др., старият век се счита нейната люлка, а Евклид - нейният отец. В средния век - арабите - тя е почти получила и свършила днешното си съвършенство. Новият век и нашият (най-новият), като изключим малки някои открития и обяснения по разните й части, не са нищо ново създали.

В нашата книжнина литературни съчинения по математиката в тоя период между другите много "Числителници" със задоволство споменуваме "Кратка елементарна геометрия" от нашия физико-математик г. Ив. Н. Гюзелев и две алгебри: "Алгебра" преведена от Хр. Ваклидов и "Практическа алгебра" от В. Гринлиф, преведена от А. Тонджоров.

б. Физиката.

§ 77. Върху человека първо и най-силно впечатление са произвели физическите явления. Неспособен да разясни причините на тия явления, той е приписвал всяко едно от тях като действие и каприция на някой невидим дух. Тяхното влияние върху человека е толкова силно, щото са изменили не само вънкашната конструкция на человеческото тяло, но са гуждали предели и на самите му умствени способности. Дълго време е трябвало да се лута человеческия ум, за да познае истинските причини на тия явления около него и да се избави от страха, който му е внушаван от тях, а пък печата, когото са удряли върху человеческото тяло и границата, която са поставили в умствените способности между отделните народи са били познати и открити едвам в най-ново време при пълното развитие на физическите закони и при съдействието на другите естествени науки.

При всичко, че върху физиката се работи още в старо време (Талес, Анаксимен, Евклид, Архимед и др.), и в средния век (от арабите), - сериозно изучаване на физическите явления почнува в началото на новия век. Галилей, Кеплер, Ото Герико и др. осветлиха много от явленията, принадлежащи на физиката, а откритията на Нютон я туриха високо и направиха епоха в нейното развитие. Новият век, благодарение на неуморимите трудове на отделни мъже, посветени на изучаването на физиката, внесе такива и толкова открития и осветления върху отделните части на физиката, щото днес, като изключим някои явления, които остават още тъмни, тя е близо до своето съвършено развитие.

Ползата от физиката принесена на человеческото преуспяване е огромна. С нейното изучаване человек е проумял причините на физическите явления, освободил се е от страха и предразсъдъците, които му са внушавали тия явления и даже ги подчинил под своята воля и впрегнал в разните клонове на своите практически занятия.

Тая голяма важност на физиката е добре разбрана, затова и тъй старателно я изучават навсякъде. При нас в тоя период физиката е стояла съвсем на дирно и занемарено място, затова и в книжнината ни ние срещаме едвам няколко литературни трудове, които всред общата апатия към изучаването на най-полезните явления, които стават около нас и всред грубото незнание на тия явления, се явяват като утешително явление. Тия трудове са "Извод от Физика", съставена от Н. Геров; "Ръководство към физиката" от г. Ив. И. Гюзелев, наредено тъй, за да може да послужи като учебник в нашите училища, "Опитна физика" от А. Гано, превод на г-н Йоаким Груев. Освен тия книжовни трудове с удоволствие споменуваме и следующите популярни книжки, целта на които е да се разпространи знанието и между народа: "Въздушни явления", "Ключът на Науката" от Д-р Бруер, превод на С. С. Бобчев. В първата се разясняват най-обикновените явления от метеорологията, а във втората във вид на диалог са осветлени множество явления из физиката, метеорологията, химията, физиологията и др. С превода на тая книга г. Бобчев принесе голяма заслуга на нашата книжнина, за което заслужва благодарност. Също с благодарност трябва да се забележат 4-те книжки от "Детска библиотека".

За изучаване на физическите явления в нашето отечество, както споменахме и преди, не се е нито помислило.

г) Естествена история

§ 78. Евангелието на естеството беше затворено за человека. Всичките естествени тела, създадени от Премъдрия Създател, ако и да окръжаваха человека на всякъде, но те не само бяха за него непонятни и безполезни, но напротив му вселяваха ужас и трепет: Человек лишен от всякакво познание за окръжающите го естествени тела, нямаше никакво понятие за тях, нито за връзките, които го свързваха с тия естествени тела. Человек мислеше за себе си, че той е независим както от естествените тела, така и от естеството. Само изучаването на природата, само изучаването на естествените тела му показа истинското негово положение и значение в естеството и с това го избави от илюзиите, в които живееше.

Физиологията и анатомията му доказаха, че конструкцията на неговото тяло е еднаква и подобна с направата на тялото в животните, неговите органи са еднакви с органите на тялото в животните и функциите, които извършват тия органи са съответствующи в цялата животинска верига. Физиологията и анатомията, снабдени с многобройни доказателства от наблюдения убедиха человека, че разницата между него и животните в анатомическо, физиологическо, както и психологическо отношение е само квантитативна, а никак не квалитативна: т. е. органите на тялото, работата, която вършат тия органи и душевните способности се различават само по количеството си, а не по качеството. Минералогията и геологията откриха на человека не само историята на образуването на нашата земя, но му обадиха още и тая тайна, че зависимостта на человека от естеството е толкова голяма и свръзката между него и естеството така, щото функцията на най-нежните органи на тялото му зависи и се извършва с помощта на чисто минералогическо тяло. Химията със своя ключ му отвори естествения лабараториум, в който человек видя тайнствата на природата. Всичко това е имало грамаден резултат за преуспяването на человека и в умствено, и в материално отношение.

Естествената история е такожде стара: нейното изучаване почва в Индия, Египет, Китай, продължава се в класическите страни: Гърция и Рим и в средния век при арабите. Но сериозно внимание върху й се обърна в началото на 18 столетие, а върху някои от клоновете й - едвам в началото на нашия век. И ако толкова млада, тя е направила грамаден успех и днес служи за основа на много други отрасли на человеческото знание.

Тая голяма важност на естествената история за преуспяването на человека се добре разумяла навсякъде и затова виждаме богата литература върху разните й клонове.

В тоя период при нас за естествената история не се е направило нещо утешително. Единствените литературни трудове в нашата книжнина по тоя част споменуваме с похвала и с благодарност "Кратка естествена исторiя" от Д. Мутев, "Естествена исторiя, Част парва Зоологiя. Клас първи. Млекоподаящи животни. Разряд първи. Человек в сравнение с другите животни" от Д-р Василий X. Стоянов Берон. и "Химия за средни училища" превод от С. Д. Веженов.

Върху нашата флора, фауна или минералогия не се е направило нищо. Тука трябва да споменем книжката "Великiй Божий мiр" - написана с ясен стил за народа.

д) Медицина

§ 79. Ако человек изучава естествените науки; ако той изпитва и се труди да узнае тайните на природата, то той иска чрез това да достигне някаква цел. Целта му е всестранното негово благосъстояние. Едно от най-главните условия за благосъстоянието на человека е неговото телесно здраве. Без телесното здраве человекът не само не би могъл да предприеме и извърши някаква практическа работа, но той е неспособен и за умствено занятие, защото според старите "здрав дух - в здраво тяло".

Това се разумяло много отдавна - от самото появяване на человека. През всичките исторически времена, през всичките периоди на своето умствено развитие человек е усещал нужда да намери средства, за да поддържа здравето на своя организъм и да се избави от всякаква зараза и болест. В ония минали времена человекът е мислил, че болестите се пращат от боговете или като наказание за някои сторен грях, или за изпитание на някоя доказана добродетел. За това са гледали да се избавят от разните болести чрез жертвоприношения и молитви. Жреците, които са били без съмнение най-образованата класа, познавали са същинските естествени причини на болестите и неоснователността на това понятие, но времето ги заставяло да поддържат това заблуждение. Те са приемали жертвоприношенията, обявявали са волята на боговете, но при това са привеждали в практика вече изпитаната целебна сила на самото естество.

Нашата народна медицина е остатък от тая някогашна жреческа медицина, защото и в нея днес главна роля играят: "Запойването" (да се пие вода, в която са варени разни растения), "Поливките" (да се къпе болният във вода, в която са варени растения) и "Заричания" диета (да не яде болният всякакви неща), а "баенията" се употребяват само да дават тайнственост на лекуването.

Това изкуство на жреците се предавало от поколение на поколение между разните народи и всяко поколение е притурело по нещо към придобити от опит вече познания. Изминали са тъй няколко, а може би много векове и познанията по тая част са били вече така богати, щото ние виждаме един жречески син от свещеническата прородица на Асклепиадските Хераклиди по име Ипократ в 460 год. преди Хр. става Отец на медицината, като излага в научна система многобройните целебни познания, които са придобили предците му в Асклепиадските (Ескулапови) храмове и с това туря основа на медицината (от лат. корен medicare - леча).

В течението на целия стар и среден век, па и през първата половина на новия век медицината се обогатявала с нови познания и открития, но тя е била повече практическо занятие, отколкото наука. Едвам в последната половина на миналия век и в началото на настоящия, след като се изучиха причините на физическите явления; след като се откри влиянието на климатическите условия върху человека и след като се усъвършенствуваха естествените науки - медицината стъпи на научна почва и влиза в кръга на науките. Както повечето от науките, така и медицината не е достигнала още до своето съвършенство, но като вземем предвид това обстоятелство, гдето тя се разделила на няколко отделни клонове и предметът на всякой клон е специалното изпитване и изследване на разните болести на отделните части на человеческия организъм, можем да кажем с уверение, че тоя ден не е далеч.

По начина на прилагането лечебната сила на естеството, медицината има две системи: алопатическа и омиопатическа; тия две системи са разделили лекарите на два враждебни лагера, които водят ожесточена борба. Коя ще успее и ще удържи победа на медицинското научно поле, това е въпрос на бъдещето.

Днес се полагат големи старания да се разпространят между народа най-елементарни хигиенически познания, които биха подпомогнали на здравословното му състояние. Доколко е напреднала медицината в това отношение свидетелствува богатата й литература - и научна, и популярна.

В нашата книжнина в тоя период по медицината се работило много малко, да не кажем никак. По общата медицина, освен: "Игиена, лекции, четени в болградското централно училище" от д-р Д. Начев, 1875 г., "Кратко здравословие" (1865 г.), "Совети за непраздни жени", Цариград, 1868 г. (стр. 32), и "Средство за предвардванiе на мнимо умрелите", превод от Княжеский (Цариград, 1859 г., стр. 86). "Селски лекар" от д-р Богоров, "Храната според здравето и хубостта" и "Млада майка", превод от Й. Груев, други литературни произведения нямаме. Тука заслужват да се споменат и хубавите статии по медицината и игиената в "Знание".

По народната ни медицина, както и по нашите местни болести не се е писало почти ни две думи. А тяхната важност и значение в нашата хигиена и в нашата диететика са толкова големи, щото без тяхното изучаване медицината дълго време не ще може да изпълни успешно своята трудна задача и от тук народът още за много време ще се отнася към "бабите" с по-голяма доверчивост, от колкото към докторите.

е) Теология

§ 80. Във всичките наши движения, които са способствували за нашето умствено и национално развитие, нашето бяло и черно духовенство е вземало всякога живо участие и то благоприятно за тия движения.

Първото си възраждане ние дължим на безсмъртните наши Отци Паисий и Софроний - единият Отец на нашата отечествения история, а другия основател на нашата църковна риторика; за първото българско училище, за първите български учебници и за първото предаване на нашия език в училищата ние дължим на първия наш български учител - патриарх на нашите учители и педагози Отец Неофит Рилски; за първото ясно и определено направление на нашата борба срещу фенерския клир ние шма да благодарим на Неофит Бозвели. Начело на това движение са били Иларион Макариополски, Авксентий Велеский и Паисий Филипополски - с една дума, във всичко, що е било полезно за народа; във всичко, що е подпомагало народния прогрес, нашето духовенство е било душата.

Религията е играла важна роля в живота на народите, играе и днес. Затова не трябва никак да се игнорира нейното влияние, а да се гледа щото тя да върви паралелно с развитието на народа, та ако в даден случай не бъде ръководител, то и да не пречи в прогреса на народа. Това може да се постигне, ако се разпространяват между народа такива духовни книжки, които да поддържат само евангелските истини и добродетели и лишени от всякакви средновековни тенденции, в противен случай те са вредителни за прогреса.

Нашето духовенство, в тоя период занято в голямата борба за национално и църковно възраждане не е имало време да се занимава с литературни занятия. Затова и виждаме в богословското поле било учебници по "закон божий", било други черковни книги и книжки с религиозно съдържание са или "написани" или "наредени" иди преведени повечето от лица миряни. В нашата литература има по теологията само такива книжки, които са били нужни или в училищата като учебници, или в черквите при богослужението.

Протестантските мисионери са издали в тоя период цял ред книжки с чисто морално и евангелско съдържание. Тям се дължи още и за това, дето преведоха на простонароден чист и понятен български език цялата библия - стария и новия завет, било нацяло, било на отделни книжки и с това пробудиха в народа ревност за четене. Нашата бедна книжнина не може да не забележи тоя факт с благодарност.

ж) Педагогия

§ 81. Възпитанието е играло и играе много забележителна роля в живота на народите. Чрез него се дава направление, по което трябва да тръгне и да върви цяло едно поколение. Ония рязко отличителни черти, които виждаме между характерите на атиняните и спартанците се произведоха само чрез възпитанието. Днешните различни нрави между отделните народи са произведени чрез дълговековно възпитание, което е предавано от поколение на поколение. При всичко това обаче голямата важност на възпитанието е оценена както трябва едвам днес и от началото на настоящето столетие са се завзели педагозите да намерят начина, по който трябва да се устрои и домашната, и училищната педагогия, за да може младото поколение, снабдено с добро домашно възпитание и упътено чрез добра и лесна метода в изучаването на нужните му науки в училището, да стъпва по-бързо, по-безбедно и по-самоуверено към прогрес, преуспяване и благосъстояние. Благодарение на неуморимите старания на работниците по това поле, литературата на педагогията е богата и пълна с капитални съчинения и при всичко, че още не се е дошло до окончателен резултат, не е обаче далеч денят, когато педагогията, както и всичките други науки, ще стане една за цялото человечество, до колкото ще позволят разните климатически условия и разните държавни системи.

При нас в тоя период по домашната педагогия било научно, било популярно, няма написано много нещо. Като утешително явление трябва да се забележи трудът на Пишурка, Кръстьо под название "Момина китка", която във френската книжнина, позната под названието "Magasine des enfants" от Marie Le prince de Beaumont, завзема първо място в домашната педагогия. При нас тая книга трябвало би да бъде настолна книга на всякоя майка и мома.

В училищната педагогия виждаме утешително явление.

В миналия период на нашата литературна деятелност основата на училищната педагогия се тури от Отец Неофит Рилски, който и справедливо носи титлата "патриарх на българските педагози и учители". С поникването на "българския черковен въпрос", както казахме, числото на училищата заедно с числото на учениците растеше от ден на ден все повече и повече. От това учебно национално движение дойде като нужно и логическо следствие голямата потреба от учебници по разните отрасли на науката. И нека е хвала на немногото работници на книжовно-училищното дело, те изпълниха според силите си тоя свой дълг към отечеството и към училищата. Истина, учебниците, които се съставиха и въведоха в училищата нямат оная метода, която се изисква от педагогията, но потомството, като вземе предвид времето и условията, всред които се намерваха нашите учители и писатели, не само ще бъде великодушно да им прости, но, вярваме, ще им бъде още и признателно и благодарно.

Между работниците на това поле историята на нашата книжнина с удоволствие споменува имената на следующите:

Михайловски, Никола, родом от Елена, един от най-старите наши днес в живот учители. Той се счита като много добър стилист и познавач на езика ни. Свършил е високо образование в Русия и след своето завръщане учителствувал е дълго време в г. Търново. Неговото учителствуване в тоя град съставлява епоха в историята на търновските училища. В това време търновското училище се намервало в много цветущо състояние и от него са излезнали много отлични мъже. Той е познат в нашата книжнина като добър преводач. От него са преведени следующите книги: "Очерки из историята на народните сказания" (Древна история), 1865 г., и "Древнiй мiр" от Иловайски, 1873 г., които са служили като учебници по историята. Освен това той е превел още "Исторически изследванiя за Охридската и Ипекската Архиепископiя", 1869 г., и историческите романи "Телемах" от Фенелон, "Последните дни на Помпей" от Бютлер Литон и "Пикильо Алиага, или Маврите в царуването на Филипа III", на които полезното съдържание и добрият превод оправдават труда на преводача.

Груев, Йоаким. Тоя период на нашата литературна деятелност ще съставлява в цялата история на нашата книжовност едно от най-плодотворните времена: в едно много кратко време, всред най-неудобни и усилни условия и обстоятелства ние развихме богата книжовна деятелност, а нашите училища тогава, гледани не от формална, но от към фактическа страна, стояха много по-добре. Историята и потомството, както казахме по-напред, ще произнасят с признателност и благодарност, да не кажа с благоговение, имената на всичките учители и писатели в това време, които зле-добре достойно и съвестно изпълниха своя дълг към отечеството си и покриха страниците на нашата история със златни редове.

Един от тия учители и списатели, на когото името трябва да се спомене с благодарност, е и Йоаким Груев. Той бе посветил целия си живот изключително на училищното дело; до самото ни освобождение той е учителствувал в Копривщица, а повечето в Пловдив. Пловдивското училище бе станало център, от дето се разпространяваше наука в знание в цялото ни отечество; из него са излезнали отлични учители, които после са учителствували по разни места на нашето отечество. Пловдивски окръг взе най-деятелно и живо участие в черковния въпрос; Пловдив бе станал средоточие на нашата книжовна деятелност, а на всичко това бе виновен учителят Йоаким Груев, защото той бе управителят на това училище, той бе учителят на тия обществени деятели.

Като писател Йоаким Груев е развил такава плодотворна деятелност, пред която ние благоговеем; тая негова голяма заслуга за книжнината ни става още по-скъпа за нас, когато се сетим, че той се трудил изключително върху съставяне или превеждане учебници, които, ако и да са забравени днес, но в свое време те бяха първите, които постигнаха целта си повече, от колкото които и да било други учебници.

Резултатът на неговите книжовни занятия са:

"Основа за блъгарска грамматика". Пловдив, 1862 г., 4 изд. Вiена 1869 г. "Начялна книга за османскый язык". 2 изд. Цариград, 1867 г., "Османска Грамматика", Цариград, 1864 г., "Първы познанiя за детца", 5 изд., Вiена, 1869 г., "Уроци от Землеописанiе естественно, гражданско и изчислително", 3 изд., Вiена, 1869 г. "Священна исторiя за детца", 3 изд., Вiена, 1869 г. "Малък Православен Катихизис", 3 изд., Вiена, 1869 г. "Малко Земеописанiе" 3 изд., 1870 г., "Малка аритметика или четирете аритметическы действiя с прости и смешени числа за първоначални ученици", 2 изд. Вiена, 1869 г., "Начала от блъгарска грамматика. За ученици в предуготовителни училища с упражненiя", 1869 г., "Естественна история. За домашны животны", 1869 г., "Исторiя на Османската държава", 1869 г.. А преведените от него книги са: "Опитна Физика" от А. Гано, "Кратка, логика", 1861 г., "Начертанiе на всеобща исторiа, за първоначалны училища" от Смарагдов, "Познанiя начялны от геометрiата, приложена в общежитiето", Вiена, 1867 г. и "Райна, княгыня блъгарска" от Велтман.

Самият преглед на неговите книжовни трудове свидетелствуват за неговата неимоверна деятелност. Хвала му.

Другите деятели, които са припомогнали на учебното дело със своите учебници са: Тодор Икономов ("Българска грамматика", "Читанка за приготвенiе към грамматиката" и "Ръководство в методическа аритметика").

Д-р Васил X. Стоянов-Берон ("Француско-блъгарска грамматика", 1858, "Кратка логыка", 1861, "Француско-българскый буквар", 1865, "Немско-блъгарско грамматика" 1868 г.), Тодор Шишков ("Грамматика за българский язик", "Теория на българската словесност", "История на българскыя народ" и "Теоретическа и практическа аритметика"), Д. Т. Душанов ("Кратка българска исторiа" и "Исторiя на православната християнска черква"), С. И. Радулов ("Учебник за блъгарскый язык", "Начялна грамматика за изучение на блъгарскый язык", "Практическа метода за изучванiе францускый язык" и "Практическо изученiе на романскый язык" и др.) и мнозина други.

В нашата училищна педагогия заслужват да се споменат първите наши педагози: Д. Благоев ("Буквар" и "Отключ") и Й. А. Ковачев, на които деятелността не е още оценена както трябва в нашата училищна книжнина, но които (нека ми бъде позволено да кажа) са направили епоха в историческото развитие на нашата училищна педагогия. Те първите бяха, които въведоха преподаването на първоначалното учене по новата, наречена нагледно-гласна (звучна) метода и с това туриха основа на истинската школска педагогия. В разстояние на няколко години те извадиха отлични учители педагози, които разпространиха тая метода по разните места из България.

Преди да завършим прегледа си върху училищната ни книжнина считаме за длъжност да споменем още и имената на двамата наши книжари Хр. Г. Данов и Д. В. Манчов, що са принесли голяма заслуга на нашата училищна книжнина. Първият е издавал или съставял преимуществено учебници за по-горните класове, които учебници - наброй 15 - са били почти единствените в нашите училища, а вторият е издавал книги за първоначалните училища. Той пръв е напечатил учебници за първоначалното учение; "Бащин език" е първата книга, напечатана за нагледно гласно преподаване.

3. Типографии и книжарници

§ 82. Във всякоя книжнина, казахме, книгите и вестниците са формата, в която се реализират умствените человечески знания и се представляват умствените произведения. От тях зависи напълно разпространението на просвещението. Обаче, за да бъдат книгите по-пристъпни на народа, първото условие е да бъдат по-евтини. Това пък зависи от числото на типографиите и книжарниците: колкото повече има типографии и книгопродавници, толкова конкуренцията ще бъде по-голяма, от което зависи и ниската цена на книгите, а те се обусловляват от степента на умственото развитие. Типографиите и книгопродавниците, както и тяхното състояние, стоят в такава свръзка с положението на книжнината на един народ, щото те отиват паралелно и служат за взаимно мерило на своето положение. Ако нямахме преглед на нашата книжнина през тоя период, то от състоянието и числото на типографиите и книгопродавците можехме да познаем и положението на книжнината ни. И противното.

През тоя период нашите типографии и книгопродавници са вярно огледало на книжнината ни: бедни книгопечатници, с малко букви и с по някоя пресичка са били назначени да се печатат в тях нашите литературни произведения, а книгопродавници с по неколкостотин или с няколко хиляди екземпляри книги са били влагалища на нашата книжовна стока.

Книгопечатниците, които срещаме в нашето отечество през тоя период са следующите:

а) В Цариград: 1. Печатница на "Цариградски вестник", в която се печатал тоя вестник (1849 -1861) и още други книги. 2. Печатницата на "Съветникът", в която се печатал тоя вестник (1863 - 865 г.), "Читалище" (1870) и някои други книги. 3. Печатница на Драган Цанков и Б. Миркович, в която се печатал в. "България" и други някои книги. 4. Печатница на "Македония", в която се печаташе в. "Македония" и много други книги. 5. Печатница на Българското Читалище в Цариград, в която се печаташе в. "Читалище" (1872-1875) и някои други вестници. 6. Печатница на протестантското мисионерско дружество, в която се печаташе "Зорница" (1865 -1884 г.) и много книжки с духовно съдържание. 7. Печатница на "Турция", която се печаташе в. "Турция" (1862-1875 г.). 8. Печатница на "Право" и 9. Печатница на "Время", в които се печатаха тия вестници. 10. Печатница на Т. Дивичиян, която не е била изключително българска, но е имала и български букви. 11. Печатници на Манасиян, А. Папазян и печатница при Асмаалта у Джамла хан - всички само снабдени с български букви.

Тия всички печатници са били в Цариград.

б) В Букурещ са били следуюищите печатници: 1. Народна печатница на Радулеско, в която е имало само български букви; 2. Печатница на Л. Каравелов, в която са печатани: "Свобода", "Независимост", "Знание" и цял ред книги.

в) В Браила: 1. Печатница на "Триъгълник", в която се печатало "Периодическо списание" (1870-1872) и други книги. 2. Печатница на X. О. Паничков, в която са печатани: "Периодическо списание" (1873-1875) и други вестници и книги.

г) В Русчук: 1. Печатница на "Дунавската област", която беше правителствена и беше снабдена с всички удобства. Тя беше бързопечатница. В нея са печатани много български книги.

Освен тия печатници имаше във Виена печатница на Хр. Г. Данов и Я. С. Ковачев, в която са печатани много учебници и други някои книги.

Български книги са печатани и в Пеща, Белград, Одеса Москва, Загреб и др.; но печатницата на Л. Соммеров у Виена държи първо место: в нея са печатани най-много книги.

Книжарници в тоя период такожде нямаме много. Най-забележителните книжарници, в които се намерваше най-голям склад книги и които издаваха най-много книги са: Книжарницата на Хр. Г. Данов и С-ie и Книжарницата на Д. В. Манчов и С-ie. След тях играеха второстепенна роля книжарниците на Ив. Н. Момчилов и С-ie и Българското Печатарско дружество "Промишление".

4. Читалища и други благодетелни дружества с образователна цел

§. 83. Любителят на българското просвещение и на българската книжнина през тоя период вижда утешително явление. Във всяко село се виждат основани училища, а във всеки град, освен основните, мъжки и женски поне две класни училища в ръцете на добри учители. Действително във всичките училища още нямаше една програма, не се предаваше по едни учебници, но при всичко това просвещението бе достигнало до една утешителна степен.

Отсам Балканите, в България, Габровското училище със своите седем класове, със своята добре наредена програма и със своите способни учители, бе станало център на нашето училищно дело. Оттатък Балканите, в Тракия, Пловдив, много по-напред, със своето добре наредено училище и със своята интелигенция бе станало двигател на образованието почти в цялото ни отечество. След тях идеха училищата в Търново, Русчук, Тулча, Шумен, Стара Загора, Цариград, Велес, Сливен, Казанлък и пр., в които имаше добре наредени четирикласни училища, а по негде, както в Шумен, Сливен, Стара Загора и петкласни.

Читалищата и женските дружества имаха и те за цел да съдействуват на образованието и да допълнят онова, което училищата бяха поченали. В неделни и празнични дни в тях се младежите и старите и слушаха сказки, слова и др. четяха се вестници, книги; разискваха се разни въпроси жизнени за прогреса на отечеството ни. Тия читалища и женски дружества са поддържали и неделни училища, в които са се учили бедните чираци и калфи, които не са имали възможност да посещават общите училища.

Такива читалища и женски дружества имаше почти във всякой град, даже и в някои по-големи и събуденички села. В някои места женските училища бяха под надзора и попечителството на женските дружества. Читалищата и женските дружества поддържаха по негде и свои възпитаници и снабдяваха бедните ученици с нужните учебници и пособия. Читалищата и женските дружества бяха училища за възрастните и подпомагаха не малко умственото развитие на българския народ.

Тук заслужват да бъдат споменати с похвала двете дружества, съставени вън от отечеството ни с единствена цел да поддържат бедни, но способни ученици в по-високите европейски училища. Тия дружества са "Благодетелна дружина" в Букурещ и "Напредък" във Виена. Капиталът на първото състои от завещани суми от разни починали родолюбци, а капиталът на второто - от пожертвувания ежегодни на виенските родолюбиви търговци и други родолюбци, които посещават тоя град. И двете са принесли голяма полза на нашето образователно дело, тъй като днес мнозина наши книжовни и обществени деятели са били техни възпитаници.

В. Книжовните произведения на чужди описатели върху България и Българския народ през тоя период.

§ 84. В настоящия период България и българският народ още повече привлякоха вниманието на чуждия образован свят. Нашата борба за националното ни и черковно възраждане заинтересува мнозина и ние виждаме много по-богата литература върху нашия народ и нашето отечество, пълна с по-любопитно и по-важно съдържание. Нашата земя, живот, нравите и обичаите на нашия народ са изучавани и изследвани с по-голяма точност, положителност и заинтересованост. Също се писа много и върху миналия наш исторически живот.

Между чуждите списатели, които са писали върху нашата история, нашия народ и нашето отечество, заслужват да бъдат споменати следующите:

а) Франц Миклошич. Името на Миклошич е достатъчно познато още от миналия период на нашата литературна деятелност. Неговият труд върху славянската филология се продължава непрекъснато и до днес. В 1868-1875 год. той е довършил споменатото дело "Сравнителната грамматика на славянските езици" именно: "Syntax", "Stammbildungslehre". Освен тоя драгоценен труд за славянската филология, г. Миклошич е написал и издал "Altslovenische Formenlehre in Paradigmen mit Texten aus glagolitischen Quellen", Wien, 1874, стр. 96 + ХХХV. В тая малка, но иначе забележителна книжка г. Миклошич е изложил склоненията и спреженията на старославянския език според най-старите му паметници, в които той се е съчувал най-чист. В предисловието Миклошич се труди да докаже, че отечеството на стрия славянски език не е в България, а някъде в Панония, където са живели пак славяни много сродни с българите. Но това негово мнение, ако и подкрепено с някои доказателства, тъй като тия доказателства са предположения, то въпросът остава още неокончателно решен. Поне той ще остане положително нерешен, додето се не изучат българските наречия и тяхната конструкция и додето се не обработи тяхната история - широко поле за нашите бъдещи филолози.

б) V. Iagič. Южните славяни, които преминаха през толкова усилни времена, в началото на настоящето столетие почнаха да показват белези, че те живеят. Ведно с тяхното национално пробуждане развиваше се и умствената им деятелност. Хърватския нам братски народ, след неколковековен сън, събуден от звуковете на френската революция, почна деятелно да работи върху своето национално възраждане и развитие. Между синовете хърватски, които са припомогнали за обработването на хърватската история и филология, първо место занема Ягич, който със своите филологически и археологически трудове принадлежи не само на хърватската книжнина, но и на сръбската и общославянската.

Той принадлежи и на нашата книжовност. Ягич е бил професор изначало в Загреб, по-после стана професор по сравнителната филология в Одеския университет, а сега е професор в берлинския университет. Със своята "Historia književnosti naroda Hrvatskoga i Srbskoga", г. Ягич принадлежи и на нашата книжовност; защото в първата част много добре и подробно е изложена историята на старобългарската писменост и показано е какво влияние е имала тя върху сърбохърватската литература. Освен това, трудът му: "Assemanov ili Vatikanski Eavangelistar", Zagreb, 1865 г., в който е издаден един от нашите старобългарски паметници заедно с дълго изследване върху езика и правописанието му, е принел голяма заслуга на нашата филология и му запазил почетно място в нея. В Берлин г. Ягич е почнал да издава на немски език журнал за славянската филология, под название "Archiv für slawische Philologie", Berlin, 1875 г.; нам е известна само първата книжка. Съдържанието на тая книжка е твърде полезно за славянската филология. В тая книжка има два члена, които са важни за нашата филология: "Studien über das altslovenisch: Zographos-Evangelium" и "Ein altbulgarisches Lautgezetz". Първият член е написан от самия Ягич, в който той е изложил изследването си върху зографското глаголическо евангелие, което се намерва в императорската публична библиотека в Петербург и което е един от най-старите старобългарски паметници. Вторият член е написан от г-н Лескйен, професор по славянска филология в Лайпцигския университет, в който той излага фонетически закон, с помощта на който се обясняват някои необикновени явления в старобългарския език.

в) Стоян Новакович. Г. Новакович е един от способните деятели на сръбското книжовно поле. Неговите литературни произведения по сръбската филология и археология му са спечелили добро име и почетно място в сръбската книжовност. Той заслужва да бъде познат и в нашата литература с някои свои трудове. В "Starine Jugoslav Acad." VI, 1874 г. Загреб, той е написал един хубав член под заглавие "Бугарски Сборник, писан прошлога виjека народном jезиком", в който член той описва българска една ръкопис, донесена от Татар-Пазарджик и находяща се в Белградската народна библиотека. Освен това в един сръбски журнал "Отаџбина" г. Новакович е писал дълъг член върху нашата книжнина и нашия народ под заглавие: "Бугари и њиова книжевност", целта на който била да запознае сръбския учен свят с нашия народ и нашата книжнина. С това г. Новакович е принесъл голяма заслуга на българо-сръбската солидарност.

Между другите славянски списатели, които със своите книжовни трудове са припомогнали на нашата литература като са изследвали някой тъмен въпрос в нашата история и филология, заслужват да бъдат споменати още: П. Лавровски ("Кирилл и Методiй, как православные проповедники у западных Славян в связы със современною им исторiею церковных несогласiй между востоком и западом", Харков, 1863 г. и "Кирилло-Методiевскiй сборник", Москва, 1865); В. Билбасов ("Кирилл и Методiй" Спб. 2 тома 1868); А. Будилович ("Изследованiе языка древне-славянскаго перевода XIII Слов Григорiя Богослова", Спб., 1871); А. Востоков ("Грамматика церковно-славянскаго языка", Спб., 1863 г., "Словар церковно-славянскаго языка", "Филологическiя", Спб., 1863 и много други); Вик. Макушев ("3адунайскiе и адрiатическiе Славяне", Спб., 1867); Е. Голубинский ("Краткiй очерк исторiй православных церквей болгарской, сербской и ромынской", М., 1871 г.); Д. Иловайскiй ("О славянском происхожденiй дунайских Болгар"); А. Гилфердинг ("О Кирилле и Методiя" и "Писма за исторiята на Българите и Сърбите").

Българският народ в тоя период чрез своите било политически, било религиозни движения беше привлякъл вниманието на целия европейски свят; затова виждаме, че в по-главните западноевропейски книжовности: френската, английската и немската, се явяват сериозни книжовни дела върху нашето отечество и нашия народ. Между лицата, които са написали по нещо и с това са запознали западния свят с България и българския народ, заслужват да бъдат споменати имената на следующите:

а) Август Дозон (Aug. Dozon) Той немалко е известен във французката книжовност със своите трудове по археологията. Той е направил голяма услуга на сръбския и българския народи с това, дето е превел на французки език много народни югославянски песни и с това е запознал както французите, тъй и останалия западен свят с народните ни умотворения. От нашите народни песни е превел и издал в две книжки под заглавие "Les chants populaires. Rapports sur une mission litteraire en Macedoine", Paris, 1874 г. 84 стр. и "Chansons populaires bulgares inedites (Publiées et traduites par Aug. Dozon, traducteur de poésie Serbe"), Paris, 1875. Той е първият който, като изследвал на самото място Верковичовите "Веди Славян" е станал техен защитник пред западния европейски учен свят.

б) Вилхелм Лежан (Guillaum Lejean). Той е известен във французката книжнина със своите географически трудове. По поръчка на своето правителство той обходи Бесарабия, Крайдунавска България, Тесалия и Босна, и то с научна цел. Резултатът на това свое изследване и изучаване е изложил в своята книга "Ethnographie de la Turquie d’Europe", Gotha, 1861, придружена с една етнографическа карта, в която са подробно обележени границите на разните народи, които живеят в европейска Турция. При всичките старания на географа допуснати са някои важни погрешки. Така например, той е положил около Враца гъсти влашки села, когато такива не съществуват; също и в Родопите е положил чисти турци, когато се знае, че населението е помашко, т. е. българи-мюсюлмани.

в) Франц Крус (Franz Crouse). Известен такожде във французката книжнина. Между другите негови трудове, върху нашето отечество той е написал хубаво едно съчинение с важно и интересно съдържание, под заглавие "La peninsule greco-slave. Son passé, son present et son avenir", Bruxelles, 1876 г. В това си съчинение авторът се опитал да разгледа положението на гръцкия и славянския елементи в минало, сегашно и в тяхното бъдеще време.

г) Л. Хейцей (L. Heyzey), французки археолог; той пътувал по нашето отечество с научна цел и резултатът изложил в книгата "Voyage en Macédoine", Paris, 1869 г., която е пълна с много интересни неща за нас. Още по-важен за нас е трудът на Хейцей ведно с Н. Daumont под заглавие Mission archéologique de Macédoine. Fouilles et récherches. Publié sous les auspices du ministère de l’Instruction Publique", Paris, 1876, 4° с 6 карти, цена 168 фр., която съдържа скъпи за нас археологически и исторически изучвания.

д) Д-р Хенрих Барт. Тоя смел изследовател на горещата Сахара и на дивите племена и на негрите в тропическия Судан е посетил и нашето отечество - Балкан. полуостров. Той е кръстосвал полуострова в 1862 год. почти по същия път, както и Григорович, само че в обратно направление: от Русчук до Солун и от там в Атина. Резултатът на това свое научно изследване и изучаване е изложил в книгата "Reise durch das innere der europäischen Türkei". Berlin, 1864, с карти; в това пътешествие са изложени много важни неща. Но при всичко това Барт, като не е знаел нито един славянски език и като нямал добър български тълмач, допуснал си е значителни погрешки. В неговото описание се срещат имената на местностите толкова изкривени, щото читателят често не може да разбере кои от съществующите села и реки той описва.

е) Ф. Каниц (F. Kanitz). Той е един от забележителните немски списатели и археолози. За първи път той посети Балканския полуостров на 1853 год. по случай на тогавашното херцеговинско въстание като дописник на немските илюстровани журнали. Това го побуди да се запознае и с останалите части на Балканския полуостров. Най-напред посети Сърбия (1859-1868 г.) и резултатът от това си пътешествие изложи в едно великолепно съчинение за средновековните църкви по византийски стил в Сърбия и в една голяма илюстрована книга за Сръбското княжество. Едната и другата носят заглавие "Byzantinische Monumente in Serbien" и "Serbien Historisch-ethnographische Reisestudien aus dem Inneren 1859-1868", Leipzig, 1868. След това почна да посещава и изучава България. В течение на 19 години той е пътувал и изучавал Дунавска България. Най-после резултатът на това свое пътешествие е изложил в своята книга "Donau-Bulgarien und der Balkan. Historisch-geographisch ethnographische Reisestudien aus den Jahren 1860-1879" в три томове напечатани в Лайпциг.

Между другите западни списатели, които са писали нещо върху нашия народ, заслужват да бъдат споменати: Луи Лежер ("Cyrille et Methode. Etude history. Sur la conversion de Slaves au Christianisme", Paris, 1868, и "Le monde slave", Paris, 1873 г.); А. А. Paton ("Researches on the Danube an the Adriatic", Leipzig, 1861, в два тома, която съдържа интересен материал за нашата география); G. Muiz Makenzie and A. P. Irby (две английски госпожи, известни у нас под име Макензи и Ирби написали резултата от пътешествието си в "Travels in the Slavonic provinces of Turkey in Europe", London, 1867. Това съчинение, което има много хубави неща, е преведено на сръбски от Чедомил Миятович в Белград (1868). На английски има второ издание 1877 г.; S-nt Clair and Ch. A. Brophy ("Twelve years residence in Bulgaria", 2 издание, 1876 г.) и Н. С. Barkley ("Five years among the Turks and Bulgarians, between thw Danube and the Black sea", London, 1876 г., и "Bulgaria before the War", London, 1877).

 

 

© Димитър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2006
Димитър Маринов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Димитър Маринов. История на българската литература. Пловдив: Издание и печат на Христо Г. Данов, 1887.