Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Б. Част Втора: Новият век

ІІ. ВРЕМЕ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО (1760-1855)

Димитър Маринов

web | История на българската литература

А) Положението на турската империя във втората половина на XVIII столетие.
Б) Фанариотските епископи и елинизмът в България.
В) Пробуждането на българския народ.
Г) Литературните произведения на чуждите списатели върху България и български народ.

А) Положението на турската империя във втората половина на ХVІІІ столетие

§ 48. Появлението на турската държава в Европа беше появление на едно страшилище, на една опасност за цивилизацията на цяла Европа. Турците съсипаха няколко европейски културни народи заедно с техните цивилизации гръцки, български, сръбски, романски и отчасти унгарски. Това за тях беше малко. Техните държавни мъже се стремяха да унищожат цяла Европа заедно с нейната цивилизация. Един от султаните бе казал, че скоро ще назоби коня си в църквата "Св. Петър" в Рим. Дето стъпваше техният крак, там завладяваше пустиня във всяко отношение. Тя убиваха подчинените си народи не само политически, но и умствено и социално. Под тяхното управление не бе възможно никакво културно развитие, защото така го изискваше самата система на държавното им устройство. Освен това, турския народ и турското духовенство се бяха обявили за противници на всякоя наука и на всякакъв прогрес, като хвърляха вината върху вярата си, без да се сетят, че под покровителството на същата вяра в началото на средния век цъфтяха науката, философията и изкуствата между арабите, така щото Европа за опазване на класическата - елинска и римска - цивилизация има да благодари на арабите и на исляма!...

Ето защо срещу турците се опълчи целият образован свят; ето защо турската държава се обиколи, при самото появление, отвсякъде с неприятели: неприятели отвън и неприятели отвътре. Цялата история на османската империя, от самото й основание, па до втората половина на XVIII столетие и даже и до днес, ни представлява непрекъсната цяла верига от войни и кръвопролития.

При такива условия, колкото и да беше силна и могъществена, турската държава трябваше да почне да отслабва; трябваше величието й да почне да гасне. Това се изискваше от самите условия, под които тя се създаде. По тоя път са вървели всичките господарства в старите векове; по тоя път ще вървят и всичките държави в новите времена, създадени под тия същи условия!

С победата, която нанесе над турците полският крал Иван Собейский при Виена в 1683 год., се спря по-нататъшния успех на тяхното оръжие. След тая победа непобедимите някога турски войски не можаха вече да се държат на бойното поле с оная храброст, с каквато са се държали техните предци. Ако за княз Мартеля се казва, че при Поатие спаси християнството, то полският юнак при Виена спаси цивилизацията.

Някогашното могъщество на османлиите почнало да отпада и земите, които бяха присъединени към Османската империя, една след друга се отцепваха от нея. Под ударите на австрийските и руски войски турската държава почна да се люлее.

Освен външните неприятели, които бъхтеха османската държава, и в самата държава завладяха смущения, бунтове и анархия; еничарският корпус, който беше някога силата на турската държава, стана елемент, който разпространяваше безпорядък в самата държава; финанциалното положение се обърна на отчаятелно: някогашната хазна, пълна със злато и сребро, беше празна, а в провинциите отделни паши, възползувани от слабостта на Цариградското правителство, опитваха се да се обявят независими господари. При такова положение на държавата на престола възлезе человек енергичен и въодушевен с прогресивни мисли, но слаб пред течението на работите: той стана жертва на своето, спасително за държавата, желание и стремление. Вътре в своя палат той биде удушен! Тоя умен и нещастен султан беше Селим III.

При другите злини, вътре в държавата се появиха кърджалиите, които много съдействуваха за отпадането на държавата. Правителството позна злото и залегна с всичката си сила да го унищожи в самото му зачатие; но то беше слабо. Самите еничари се съединяваха с бунтовниците и с това им даваха и сила, и енергия. Кърджалиите, в момента, когато беше близо тяхното унищожение, намериха подвръжка в един юнак, енергичен и умен, славянски мюсюлманин, Осман Пазвантоглу. Той, укрепен във Видин, е нанесъл над самите правителствения войски три сияйни победи и е живял в разстояние на тринадесет години като независим господар.

Ние не пишем политическа история, за да опишем подробно всичките войни, водени от Австрия и Русия срещу Турция, та да представим подробно вътрешните бунтове и смущения и да изложим причините на това състояние на Османската империя. Ние споменахме само в кратце за всички тия събития, които са влияли много гибелно върху положението на нашите деди в това време. Положението на българския народ е било повече от несносно. С бунтовете, които българите се опитаха да направят през 1595 и 1688 год., за да отхвърлят турското иго; с участвуването им във войните, които ставаха между Турция, Австрия и Русия и със съчувствуването им за победите на австрийските и руски войски, както и с възхищение посрещането им, додето те достигаха - те бидоха намразени от турското правителство, та и малкото ония правдини и привилегии, които им бяха подарени от предишните султани и с които бяха оградени от произволи, бидоха унищожени. Турците, отслабнали от победоносното оръжие на Австрия и Русия, приписваха всичките си несполуки на раята, а особено на славяните, заради които се водеха тия войни, затова изливаха върху тях всичкия си необуздан гняв.

Б) Фанариотските епископи и елинизмът в България

§ 49. Още при превземането на Цариград Мохамед ІІ подари на новоизбрания патриарх патерица, обкичена с диаманти и право да упражнява и църковна и гражданска власт над християните. Тия права не само се потвърждаваха от всичките султани, които дохождаха след Мохамед, но още ги и увеличаваха.

Търновската патриаршия биде подчинена на Цариградския патриарх още при превземането на г. Търново в 1393 год., и ние виждаме, че, както на Търновския патриаршески, тъй и на подведомствените нему митрополитски и епископски престоли, се поставяха лица направо от Цариградския патриарх, който имаше грижата да ги избира между гръцкото духовенство. Така, когато Мохамед отличи новоизбрания патриарх и му даде право над християните, Търновската патриаршия беше унищожена и епархиите, които й са принадлежали, бяха влезнали в състава на епархиите, подведомствени на Константинополската патриаршия. Това се познава от бератът, даден на патриарх Кирил в 1855 год., в който се изброяват всичките епархии, над които В. Порта потвърдява властта на патриарха. Тия епархии в берата са разделени на три категории: 1. "Епархии, които от старо време зависят от Цариградската патриаршия". 2. "Епархии, записани в берата на Ипекската патриаршия, които сега са съединени с Цариградската патриаршия" и 3. "Епархии, които са зависели от Охридската патриаршия и са съединени с Цариградската патриаршия". Както виждаме, тука се не споменуват епархиите, които са зависели от Търновската патриаршия, а се разумяват като епархии, принадлежащи на Цариградската патриаршия още от старо време, т. е. преди превземането на Цариград.

Цариградските патриарси не останали задоволни само с тия права над християните, подведомствени на Цариградската църква; те се стремили да разпространят своята власт и над християните, подведомствени на останалите две славянски църкви: Охридска и Ипекска. За да се достигне до това, не е било тъй лесно; понеже и правата на тия две църкви биле потвърдени такожде с берати от предишните султани, предшественици на Мохамед II; защото тия страни бяха покорени преди превземането на Цариград. Но Цариградските патриарси не се отчайваха. И наистина, във времето на Самуил, цариградският патриарх, един от най-забележителните патриарси, по своето сеизско възпитание и по своето богословско невежество, по един съвършено незаконен начин бидоха подчинени на вселенския престол и тия две славянски църкви - Ипекската в 1765 год., а Охридската в 1767 год. Не е задачата на литературната история да излага подробно всичките коварства, хитрости, насилия и низости, които Негово Всесветейшество е употребил, за да унищожи тия две самостоятелни славянски църкви; важно е за нашата книжовност да се знае, че във втората половина на XVIII столетие гръцкият клир беше завладял духовно всичките християнски народи, поданици на В. Порта и беше сполучил да изчеркне из официалните регистри националното им име и да го замени с името "Урум-миллети", т.е. "Римски народ, както обичали да се наричат потомците на Перикъл,

Сега гръцкият клир, поставен от обстоятелствата в такава сила и власт над едно многочислено християнско не-гръцко население, почнува своите подвизи, които са запетнили вселенския престол, и които историята ще осъжда всякога като недостойни за представителите Божии на тоя свят и които ще причислява към най-възмутителните вандализми - вандализми, чрез които са изтребили стара една славянска книжовност.

Първата грижа на Цариградския патриаршески престол е била да изпрати по всичките новоподчинени епархии гръцки епископи и митрополити, на които са дадени особени инструкции.

Тука няма да излагаме онова скръбно събитие, което е описано в един член в историята на Отца Паисий Хилендарски под надслов: "О времени втораго разорения Болгарии, каковим образом быст", на което разорение, според писецът, причината е гръцкият патриарх и което трябва да има някоя историческа правдоподобност, ако се сетим какво говори една българска песен, а ще се ограничим върху фанариотските действия, извършени в България, Тракия и Македония - българските страни.

При всичко, че били поданици все на един господар и нямали вече никакви политически и военни работи с българския народ, гръцкото духовенство не забравило, че българският народ е бил някога страшилище за изчезналата вече Византийска империя; при тая национална омраза като притури и ненаситната жажда за лични удоволствия, тогава можем да си представим, с каква мисъл са отивали гръцките митрополити и епископи всред българското население, което е било съвършено убито.

В България в това време поповските училища бяха единствените учебни заведения; тях сме могли да намерим в градовете и в някои села, в домовете на самите свещеници, по манастирите или в "изби" и са носили обикновено название "килии". Целта на тия "килии" се ограничавала само с това да приготвят младежи за духовно звание. Учениците научвали славянската азбука, написана на кора, наречена "пинакида", а след азбуката следвали изучаването на църковните книги: Часослов, Псалтир, Октоих, Апостол и Евангелие. Почнували средното си образование с Часослова, а завършвали с Апостола и то всичко наизуст. Ако ученикът е изучавал Октоиха и Евангелието, той се считал за свършивший духовна академия; но такива са били много рядко. Понеже за всякой ученик, който се приготовлявал за свещенически чин е било необходимо нужно да знае непременно наизуст Часослова, то тая книга е получила второ название "Наустница" - название, което е съчувано и до ден днешни.

Когато фанариотите-владици дошли в България, първата стъпка в пастирската си длъжност са направили като са изхвърлили славянското богослужение из църквите и го заместили с гръцкото. С това те искали да унищожат славянските свещенически училища и да ги претопят в гръцки. - И тоя свой евангелски подвиг достойните христови слуги са изпълнили с пълен успех!

Обучаването се продължило по старата метода, само с тая разница, че вместо старобългарски език, децата изучавали старогръцки, който е бил за тях съвършено непонятен. Но дървото и фалангата са били всемогъщи! За скоро време в България изникнали свещеници, които са произнасяли гръцки молитви или науст, или по книга, но като папагали без всякакво разумяване. Елинизацията е вървяла из градовете, дето са седели владиците. Гражданите, които всякога са наклонни и способни да присвоят чуждото, гледали и слушали, как техният пастир хвали и възнася всичко, що е гръцко, а хули и укорява що е българско, и по своята религиозна простота, следвали по пътя, указан от него. При края на XVIII и при началото на настоящето столетие елинизацията в България достигнала била до своя апогей: който не знаел да говори по гръцки, или в краен случай, да смесва говора си с гръцки фрази и изречения, тоя не е можел да бъде причислен към образованата класа; само той можел да бъде наръчен "человек", а всичките други са приели названието хора; изгледвало е, че гърците са искали да отъждествят понятието грък с понятието "человек". В търговските си работи българите са употребявали гръцки език, или в краен случай гръцки букви. Чист български език възможно е било да се чуе само в селата и в семейния живот, защото никога селяните и жените, с едно малко изключение, не учили гръцки език. Ако да се попитва гражданинът за неговата народност, той е отговарял, че е грък. Мнозина даже са вземали за тежко оскърбление, ако би ги нарекъл някой "българин".

Във втората половина на XVIII столетие двама калугери гърци, които бяха получили образование на запад, отворили училище в остров Патмос по европейски образец. Примерът се поддържал от мнозина в много градове: за кратко време гръцките патриоти основали подобни гръцки училища в Смирна, Хиос, Янина, Солун, Цариград, Букурещ и други места и ги награждавали щедро. За тия заведения съставени били учебници, които са били като начало на новогръцката книжнина.

Това движение, при съдействието на владиците, скоро се разпространило и в България. С паричните средства на българските търговци, които не са могли нито да помислят за други освен гръцки училища, изникнали гръцки учебни заведения в чисто български градове, в които не е могло да се срещне нито едно гръцко семейство. Мястото на свещениците застъпили даскалите, от които някои били чисти българи, а някои погърчени българи. За кратко и скоро време много такива гръцки учебни заведения се отвориха в България: в Свищов, Търново, Котел, Сливен, Ямбол, Пловдив, Водена, Битоля, Ресен, Охрид, Струга, Струмица, Серес, Валовище, Мелник и други.

Извън България търговците българи, които бяха се преселили във Виена, Пеща, Темишвар, Нови Сад, Брашов, Букурещ и пр. казвали са се гърци и обучавали децата си по гръцки.

Елинското движение в България станало толкова силно, щото и самата кирилица била рядкост. В чисто български градове учили само гръцки език, а българската азбука считали за нищожна и никой не я учил. В 1845 Григорович не можал да намери в Охрид нито едного, който би знаял да чете по български, а по гръцки са чели всички. Гръцката азбука, където е била непълна за свойствата на българския език се допълнила с други сложни гласове, като напр.: б = μπ; също и буквите: ц, ч, ж, ш, ъ, които не са се намирали в гръцката азбука, замествали със се с други сложни гласове.

В Македония - и в селата, и в манастирите, богослужението се извършвало на гръцки език; също и в Тракия и България с изключение в селата, в Рилския манастир, във Видин, Лом, Берковица, Белоградчик, София, в Дебърско, Прилелско и в някои други манастири славянският език не бил изгонван.

Българското селско население е останало чуждо към тая гръцка цивилизация; то е сънувало народността си неповредима всред своите стари обреди, обичаи и песни. Към него със се отнасяли с презрение и кръщавали са го с презрителни епитети: χονδρο-κέφαλοι ζύλα άπελέκετα и пр. От своя страна и селското население е презирало гърците, което се познава от пословиците, съчувани в народа. Освен това, своето презрение към гражданина той е изказвал, като го наричал "грък".

Това стремление на гръцкия клир да се разпространи елинизацията между българите се усилило особено след гръцката революция и след създаването на гръцкото кралство. В главите на гръцките патриоти се родила мисъл да се възобнови някогашната византийска империя в нейните граници. Тая мисъл е кръстена "велика идея". На тая велика идея мнозина гръцки владици са станали най-горещи последователи; те са били силно убедени, че в кръга на тая византийска империя ще влезнат непременно и погърчените българи, власи и албанци.

За да поддържат и укрепят елинизма в България, и за да могат да заличат българската народност из списъка на европейските народи, гръцките владици са действували с по-силна енергия. Пред европейския свят те са представлявали, че целият Балкански полуостров е населен с гръцки елемент; пред турското правителство (особено след пробуждането на народа) са клеветили в политическо престъпление всякое национално проявление между българите, а вътре в България са гледали да унищожат и последното възпоминание, че българският народ е имал някога независима народна църква, книжнина и политическа независимост. Те са гонили славянския език, преследвали всичко, що е българско и горили всичките, старобългарски и новобългарски ръкописи или било книги, останали от някогашната старобългарска литература, или от литературата в средния период.

В нашата и чуждата литература със забележени множество примери от това варварство и светотатство, извършено от гръцките владици над нашите ръкописи и книги. Григорович приказва, че в своето пътуване (1845 год.) видял много примери за изгаряне на български ръкописи. В Зограф преди неговото пристигане изгорили цяла камара от български ръкописи; очевидци му казали, че в манастира Ксеноф хвърлили в морето славянски кодекси; във Ватопед палили хлебната пещ със старославянски пергаментни ръкописи; това също направили в славянските, по своето произхождение, манастири: Симон Петровски и Филотейски. В манастира "Св. Наум" някой си анатолийски грък по име Дионисий, който бил игумен, изгорил всичките славянски книги. В Меникейский манастир, близо при Серес, на Григорович показали богата гръцка библиотека, а когато попитал за славянски книги, отговорили му, че всичките с изгорени.

В 1823 год. Софийският митрополит Йоаким, като чул, че в село Церовене, недалеко от град Лом, което е влизало в Софийската епархия, се намервали славянски сборници и икони, заповядал на селяните, или да ги изгорят, или закопаят, защото в противен случай той няма да стъпи в селото им. Селяните изпълнили точно заповедта на владиката и закопали както иконите, така и сборниците. За награда на това, селото получило гръцки книги и гръцки икони даром.

Шуменският владика, когато освещавал църквата в село Тича, заповядал да хвърлят всичките ръкописни книги в ямата на един кладенец.

В Стара Загора един фанариотин заповядал да изгорят, или закопаят старобългарските църковни книги, под тоя предлог, че върху им била разлята св. тайна.

В Пещера един влашки протопоп Христодул изгорил ръкописа "Службата на Св. Петка".

В Търново владиката Иларион, според Иречек и Дринов, заповядал да изгорят от библиотеката на търновските патриарси цял един товар ръкописни книги, които били намерени в стената на една стара църква.

Като описахме мисията на фанариотското духовенство в България и начинът, по който то е изпълнявало тая своя мисия, не ще бъде зле да се запознаем отчасти с образованието и морала на тия божи служители, които бяха задължени да просветят българите с евангелската истина.

От времето на първия патриарх, Генадий Схолар, който биде избран веднага след превземането на Цариград и утвърден от Мохамед II в това достойнство на патриаршеския престол, виждаме все лица, които нямали никакво научно теологическо приготовление за тоя висок и важен сан. Качествата, изискуеми от лицето, което се готвило и което е било кандидат за патриаршески престол, не са били теологическа ученост, нравствено достойнство и житейска опитност, но - пари, интрига и протекция от някой турски висок сановник. След Генадий на патриаршеския престол дошъл някой си Симеон, който бил съвършено невежа, а успял да се възвиси на това най-високо духовно звание чрез подкупване и чрез съдействието на своите сродници потурченяци. За да се покаже предаден на султана, той освен дето не приел определените от султан Мохамед II хиляда жълтици, но се обещал още той да плаща хиляда жълтици ежегодно на султана. С това той въвел симонизма в патриаршеското достойнство. Цената за това звание лека полека расла тъй, щото в 1573 година била достигнала до шест хиляди (6000) жълтици, а до края на ХVІІІ столетие се възвисила до двадесет и пет пъти по-голяма. Много пъти патриархът се възвисявал чрез съдействието на султанския харем, или дворските евнуси. Много пъти на патриаршески престол са дохождали лица, които по-напред са били сеизи, кафеджии и др. на силните и могъществени турски паши. И тъй, в разстояние на триста и деветдесет (390) години са се променили сто и четиридесет (140) патриарси, от които нито един не е възлязъл в това звание по законен и канонически начин, но все чрез интриги, подкупване и чрез съдействието на харемите, пашите, банкерите, а понякога и чрез съдействието и влиянието на иностранните посланици при В. Порта.

Ако слезем по-долу, при ръкополагането на владиците, ние ще намерим същото. Патриархът и неговият синод, за да извади дадената Султану сума още и нужното количество за охолен и разкошен живот, продавали са от своя страна митрополитските и епископски звания и престоли. Отделните епископски места са били оценявани различно: едни повече, а други - по-малко, съразмерно с числеността на населението в епархията; но средното число възлизало до (4000) четири хиляди дукати. Всякой нов патриарх е създавал нова тарифа за отделните епископски седалища. Когато някоя епархия се опразвала или овдовявала, ставало е ново наддаване, и който давал най-много, той бивал ръкоположен за духовен началник на тая епархия. При ръкополагането на митрополитите и епископите такожде не се е изисквал никакъв научно-теологически и морален ценз: доволно е било да има нужната протекция или от страна на някой турски висок чиновник, или на някоя влиятелна фенерска Κυρία, на която думата не е можала да бъде не услишана, или на някой банкер - но във всеки случай да плати най-много.

Новите епископи са давали много, защото са знаели, че всичко ще извадят от гърба на българското население (в това положение са били и се намерват и днес православните турци, наречени караманлии). Когато е дохождал владиката в новата си епархия, първата му грижа е била да подкупи чрез скъпоценни подаръци високите турски чиновници и богатите влиятелни турци, и да могат с това да затворят пътя на всякое и най-жалко оплакване от страна на българското население. След това, чрез по-малки подаръци гледал е да привлече по-влиятелните и по-първи българи, не за друго, а само да му бъдат добри маши в предначертания му вандализъм. Като е извършвал всичко това, почвал е своето обикаляне и посещаване по своята "богоспасаема епархия", да посети своите овци. Тука сега дохождат наред: βοήθεια (помощ за патриарха), φιλότιμον (честолюбие), έμδατήκιον (диплома за посвещение свещеници, калугери, анагности и др.), τεσσαρακοντολητόυργον (четиридесетдневна служба), παρρησία (молитва), ψυχομερίδιον (молитви за умрелите), άγίασμα (за светение вода и пр. и пр. и пр.

Когато предлежало да се ръкоположи свещеник, никак не се гледало на неговото научно приготовление или на нравственото му поведение; имал ли е да заплати 1000, 1500, па и 2000 гроша, той е бил достоен. Развожданието на браковете са били неизчерпаем извор за обогатяване на владиката; за това в много случаи сам той е раздухвал огъня на раздора между съпругите. Венчаванията такожде са давали огромен приход; за пари е изчезвало всяко сродство. Парата е била всичко: за каноните и за постановленията на църквата ни дума не е можела да стане.

Нравственото поведение на владиците е било такожде низко. Техните "конаци" са били пълни с "парамани" и други безнравствености. За морала на гръцките владици в България в нашата литература има хиляди примери и изложени факти, но примерът, който излагаме тука, представлява ни най-релефно до колко гръцкото духовенство е било паднало в блатото на безнравствеността. В 1860 год., когато е пътувал по Европейска Турция великия везир, Кабръзлията, на всякъде са се подавали жалби срещу невероятните мръсотии на владиците. Между жалбите е имало една против Пиротския владика, че е растлил няколко момичета на 13-14-годишна възраст, което се потвърдило от тамошния гръцки лекар. И за изпъждането на тоя пастир трябвало е да бъде употребено могъщото слово на везира!

Охридският владика в 1864 год. насилствено държал моми за изповед в тайните места на конака си!

И всичко това, разбира се, влияло е много лошо и гибелно върху религиозното чувство на българския народ и съдействувало е да се разпространява развратът между градското население.

Ако би някой се осмелил да издигне гласа си срещу всичко това, той непременно би пропаднал, защото владиката е знаел как да постъпи пред гражданските власти, за да изпрати тоя немирник да изгние по азиатските тъмници.

В) Пробуждането на българския народ

1. Сведенията за българския народ на Запад и между другите славянски народи.
2. Историк Паисий Самоковски (Хилендарски).
3. Епископ Софроний Врачански.
4. Начало и характер на националното ни движение. Българските колонии.
5. Деятелността на българските търговци в Одеса, Букурещ и други места по пробуждането на народа.
6. Народните училища и типографии в България.

1. Сведения за българския народ на запад и между другите славянски народи

§ 51. Обстоятелствата, които описахме и усилните времена, които изложихме, дадоха най-после своя плод! В началото на XVIII столетие българският народ не съществуваше като народ. Той бе изчезнал.

Чрез духовното робство той бе изгубил езика и народността си и бе взел чуждо име. Славянската азбука в България бе съвършено загубена и след девет столетия от славната някогашна старобългарска книжнина, нужно е било да се роди нов Св. Кирил.

Чрез политическото робство нашият народ бе изгубил всяко чувство на свободно божие създание, всякое чувство на човек и бе станал сбирщина от угнетени, потъпкани, ограбени и само за физически скотски труд определени хора, от труда на който друг се наслаждаваше.

С една дума, българският народ, след един 800-годишен политически, книжовен и духовен живот беше се изгубил из историята като европейски народ, та трябвало изново да го откриват. Трябвало е да дойде нов Аспарух, за да даде на тая потъпкана и безчувствения маса отново името "българи"

Не само за западните народи и учени мъже българите бяха изчезнали от историята, но и за самите славянски народи и за най-добрите мъже, познавачи на славянската история, българският народ бе неопределено понятие.

Учените славяни, които бяха се завзели в началото на настоящето столетие да изучават организацията и взаимните отношения на славянските езици, дълго време са се лутали, догдето да получат съвършено малко удовлетворителни сведения върху свойствата на българския език.

В 1771 год. Шлецер указвал на настоятелната нужда да се изучи българския език и да се състави българска граматика и български словар; но изминали се още тридесет години, и българският език е останал още неизвестен. В 1814 година Добровски, като не беше видял никакъв образец от български език, считаше го като наречие от сръбския език. Копитар в 1815 год. знаел за свойствата на българския език само това, че в него има член, който се туря на края на думата. Едва Вук Стефанович Караджич, отецът на новосръбската литература, дал удовлетворителна сведения върху българския език и с това разяснил понятията на славянските филолози върху него. Подбуден от Копитар, той в писмата си до Доктор Фрушич, показал в 1821 година разницата между българския и сръбския езици; в своите притурки към Петербургския сравнителен словар на всичките езици, в 1822 год., той издал очерк на българската граматика, образци из библията, няколко народни песни и проект за българската ортография.

Понеже гърците и гръцките владици навсекъде разгласявали, че Балканският полуостров е населен с гръцки елемент и че българският народ населява само Мизия и то в голямо меншество, то не е чудно, гдето виждаме, че такъв человек като Шафарик, в 1826 год. бил на това мнение, че българите обитавали само между Дунава и Балкана и изкарвал числото им на 600.000 души!

Такова е бяло положението на българския народ във втората половина на XVIII столетие, когато в западна Европа владееше силно движение в книжовността, в политиката и в религията, и когато духовете се готвеха за великанско дело! Нашият народ толкова беше познат на образования свят и такова място завземаше в европейската история, когато и нему дошло ред да се пробуди от летаргическия сън и да започне великанска борба със своите вековни неприятели за своето съществувание и за своето саморазвитие.

2. Историк Паисий Самоковски (Хилендарски)

§ 52. Когато българският народ се намерваше в описаното от нас положение; когато се намерваше в изложеното от нас невежество и когато в България царуваше елемент, който бе нанесъл смъртен удар на нашето умствено развитие, то в Сърбия, между нашите братя сърби, поставени в по-добри условия, почнало бе движение за умствен прогрес. Поставени близо до една образована европейска държава, гдето науката и изкуствата цъфтяха, и далеч от деморализирующето и задушающе влияние на Фенер, нашите братя можеха да се събудят по-рано от дълбокия сън; можеха по-рано да се свестят от онова омайване, в което бяха хвърлени чрез силната катастрофа, станала на Балканския полуостров.

В Австрия, тая славянска държава, науките и изкуствата отдавна цъфтяха между славяните. Отдавна имаше не само добре наредени средни училища, но и университети, които пръскаха на всякъде светлина. Сърбите, които се намерваха в австрийските владения, не останаха надире от останалите народи в австрийската империя. Навред в сръбските области поникнаха средни училища, които даваха средно образование на сръбските младежи, а университетите в Пеща и Виена им даваха по-високо и специално образование. Тия области, ако и да почнаха най-последни своето умствено движение, причините на това са били, защото най-късно се избавиха от турската власт, но при все това, в средата на XVIII и в началото на настоящето столетие, сърбите в Австрия имаха няколко сериозни работници на книжовното поле. Между всичките тия литератори в това време, без всяко съмнение, Архимандрит Йован Раич, сръбски историк, наречен отец на сръбската нова история, завзема първо место.

Той беше почнал да съставя история на сръбския народ и, за да я довърши, той беше счел за нужно да види и прочете славянските ръкописи, находящи се в Св. гора. За тая цел и с това намерение уважаемия архимандрит тръгнал за Св. гора, където пристигнал в 1758 г. на 7 Август. Той посетил най-напред Хилендарския манастир, в който се надяваше да намери драгоценен материал за своята история. В най-цветущата си възраст архимандрит Раич говорил с въодушевление за своята история и за миналото на своя народ. Обаче, при всичките свои старания, молби и убеждения, недоверчивите и прости калугери не му дозволили да се ползува от богатите ръкописни съкровища, и той, след двумесечно бавене на Атонската гора, отишъл си недоволен, като оставил след себе дълбоко впечатление върху калугерите.

Догдето е седял в Хилендарския манастир, той направил най-ближно познанство с младия проигумен Паисий, върху когото е произвел и най-дълбоко впечатление. На всякой начин, думите на младия сръбски историограф, пълни с въодушевление и горещата му ревност, побудили трудолюбивия Паисий да направи и той подобно нещо за българския народ. В тоя смисъл са го утвърдили и присмехите и руганията, отправяни от гръцките и сръбски калугери към българите, че намали история.

Паисий най-после решил да почне списването на българската история. В разстояние на две години той събирал материал за своята книга в Света гора, в България и в Банат ("Немска земля") Съчинението на дубровнишкия абат Мавро Урбини (Mauro Orbini) под название "Regno degli Slavi" (Pesaro, 1601 г.), преведено на руски език в 1722 г., което е съдържало много легенди без всякоя критика, е бил главният извор, от където е черпил материал за своята история. При това се ползувал и от всеобщата хроника на Бароний, по руски в 1716, и от някои гръцки легенди; от българските източници той е знаял много малко число грамоти и жития на светиите. Като се приготвил с тоя материал, без да гледа на разстроеното си здраве, почнал своята история във вечно зелените брегове на Св. гора и то в Хилендарския манастир. В това време в тоя манастир брат му, по-стар от него, бил игумен. Но наскоро изникнало несъгласие между братята и това принудило Паисий да остави Хилендарския манастир и да се пресели в Зограф. В тоя старобългарски манастир той намерил доволно материал за своята книга.

Най-после след големи трудове, след дълги бдения, в 1762 година, в тихата килиица на Зографския манастир, безсмъртният наш отец Паисий бил готов със своя труд; неговата книга под название: била свършена. С появяването на тая история се почнува и българското народно и литературно възраждане.

Кой е бил Паисий, чиято скромна книжка прави епоха не само в книжовния ни живот, но и в новата ни политическа и църковна история? На тоя въпрос, за голяма наша жалост, днес ние не можем да отговорим напълно, защото засега за тоя нов Кирил ние знаем само толкова, колкото сам той е написал за себе си, и което е съвършено неудовлетворително. Казваме засега, защото не губим надежда, че не е далеч онова време, когато ще можем да кажем повече нещо за него.

Паисий се родил около 1720 година в Самоковската епархия, в околността на Рилския манастир. В кое село се е родил, кои и какви са били родителите му - остава за нас неизвестно. Още в детинството си Паисий бил заведен в Хилендарския манастир, където по-старият му брат Лавренитий беше монах. Тука, види се, е и получил първоначалното си образование. По-после, когато брат му бил избран и поставен за игумен, Паисий бил назначен за проигумен. За по-нататъшния живот на Паисий ние нищо не знаем; знае се само това, че той със своята история обиколил цяла България, като давал навсякъде да се преписва; в 1765 година ние го намерваме в Котел, където той е разпалвал националното чувство на котленци, които иначе беха развити, но в гръцки дух. После къде е отишъл, по какъв начин е свършил скъпия за нас свой живот, и къде се намерват неговите кости - всичко това е неизвестно за историята. Но като вземем предвид патриотическите му действия, пламенните му думи, от една страна, и бодростта на гръцкото фанариотско духовенство да не допуска и да задушва всяко умствено и народно проявление в национална смисъл, от друга, можем да кажем, че неговият изнурен и украсен с патриотическо велико дело живот се е свършил мъченически негде в някоя влажна тъмница и мъченическите му кости почиват в някой ъгъл на тая тъмница, позната и известна само на Фенер.

Причината, която накарала Паисий да напише тая история, както сам той ни обяснява това в предисловието й, е следующата:

Всякоя страница от Паисиевата история диха с горещ патриотизъм, пълна е с пламенни думи, които излизат из едно сърце, пожертвувано на олтара за народното възраждане. Той е искал с това да представи някогашните бляскави и славни времена, когато българският народ е имал свои царе, своя независима народна църква и народни светии, та с това да разбуди народно чувство в заспалия българския народ. Той с пламенни думи напомнял на ония от своите отпаднали съотечественици, които се срамуват от народното си име и от славните дни на своето минало, когато българският народ, под управлението на своите царе и на своите патриарси е бил могъществен, прочут и уважаван и строго ги укорява: "Аз видях от много Болгари защо идут по чужд язик и обичаи и на свой язик хулет, за то зех и написах, и они отцеругатели, кои не любят свой род, язик, написах да знает…"

Онии ся обраштают на чужда политика и нерадеют за язик болгарски, но ся учат читати и говорити по гръчески и срамеется да ся наречет Болгари. О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин и не четиш по свой язик и не думаш. Или не са имали Болгари царство и господарство? ... Но са рече: Греци са по-мудри и по-политични, за то, рече, лучше е пристати по Греци. Но вижд, неразумне, от Греци има много народи по-мудри и славни, да ли си оставля някой Грек свой язик и ученiе и род, как то ти, безумие, што оставляш и не имаш никой пробыток в гръцка мудрост и политика. Ти, Болгарине, непреврьщай ся, знай свой род и язик и учи ся по своему язику: боле ест болгарска простота и незлобiе .... Или не са имали Болгари и царство и господарство, за толико царствовали и били чудни по вся земля и много пъти от силни Римляни и от мудри Греци дан въземали и давали им царюве и кралюве свои царски дъщери в съпружество и да би имали мир и любов с цари болгарски; и от всего славянскаго народа най-славни били Болгари, първо са они патрiарха имали, перво они са кръстили, най-боле земля они освоили, тако от всего народа славянскаго они силни и чесни били и нерви святiи словенскiи от болгарски род и язик просiяли, как по реду в сiю исторiю написах и да имеют Болгари от много исторiи свидетелство.

На хулителите и присмивачите, които са утвърждавали, че бьлгарите са прости орачи и копачи, прости овчари и занаятлии, нямат политични речи и няма от тях много търговци и книжници, отец Паисий отговаря скромно, но пламенно и с факти из историята, както изложихме по-напред. Той още отговаря на хулителите, че ако българите наистина и да нямат от тях си много търговци и книжници, славни и хитри; ако са сега само орачи и копачи и прости, то причината на това не е че са природно глупави, както са утвърждавали гърците, но в това положение са ги докарали самите тия гърци и то не с някоя добродетел, а с хитрости и адско лукавство. Те, гърците, с Христовото име са успели да измамят турското правителство и с неговата помощ съсипали църковната ни самостоятелност, старите ръкописи и икони "и обраштают все на гречески язик. Тая вина Болгаром от греческая духовна власт происходит и много насилие неправедно от гречески владики терпят во сия времена. Но Болгари почитают их за архиереи и сугубо плаштают им должное, за то по нихна простота и незлобие восприимут от Бога мзду свою, тако и они архиереи што с насилие, а не с архиерейско правило творят Болгаром велика обида и насилие и они по свое дело и безсовестие восприимут мзду свою от Бога по реченому: "...

На русите и сърбите, които са се присмивали на българите, той е отговарял много скромно, и основателно; и на едните, и на другите, ("Сербие, Руси и Москали") той е напомнювал старата история и наша, и тяхна, сравнява онова, що са извършили те и ние, и като доказва първенството на българите, с думи, които изложихме по-преди, свършва: "но они Руси и Сербие да благодарят Бога де ги е покрил от попрание... и от греческа власт архиерейская. Што Болгари страдают да су они то мало искусили, то би весма Болгаром благодарили защо в толико страдание и насилие держат свою веру непремено".

Тия прости, но дълбоко прочувствени думи намерили голям отзив във всичките области. Неговата история не се е чела, но гълтала; всякое слово в нея било дълбоко запечатвано в ум на всекиго, който я прочитал, особено на ония, които са били малко по-будни и развитички. Езикът е бил смесен с църковнославянски думи. Обаче тия архаизми са такива, щото ни най-малко не затрудняват и най-простия читател да разумее четеното. Неговият език, казва Дринов, и днес би бил много по-достъпен за нашия селянин, от колкото сегашния ни писмен език.

Ако тоя Паисиев труд се разгледа от научно-историческа страна, той е много слаб и стои извън всякоя критика; обаче когато се критикува, трябва да се вземе от друга точка. Трябва да се погледне на целта, която е искал да постигне Отец Паисий с това свое съчинение и времето, когато го с писал.

Целта, с която отец Паисий е писал своята история, е да бъде в полза на своя род, и, нека бъде хвала на неговата безсмъртна памет, той е принесъл много по-голяма полза от колкото може би сам е очаквал. Неговата история е била оня галванически ток, който е стреснал целия български народ, или поне мислещата класа, и тикнал го към самосъзнание; тя го пробудила из дълбоката летаргика и го повикала към живот и борба. И в това се състои голямото значение и голямата важност на Паисиевата история.

За кратко време историята му била преписана в многобройни екземпляри и идеята, проповядвана в нея, намерила многобройни последователи. Всякой преписвач на историята правил от своя страна прибавления и допълнения.

Оригиналът на Паисиевата история е един драгоценен паметник за нашата нова литература; но за жалост той е може би пропаднал безследно. От неговата история до сега се знае само за седем преписи, от които особено е важен преписът, който се намерва у г. Геров. Той съдържа много забележителни допълнения, които се не намират в оригинала; в него, в една глава стои как е станало второто разорение на България, във времето на Султан Селим в 1522 год., а в друга глава са изброени всичките тогава съществующи български градове, на брой 144. От тая глава ние виждаме, че в това най-глухо време преписвачът е бил дълбоко проникнат със съзнанието за целокупността на народа ни.

Историята и идеята на Отца Паисий не са умрели; идеята разстла в духа на народа и превърнала се във великан, който поддържал борбата на народа ни с гръцкото духовенство. Историята била препечатана от Христаки Павлович Дупничанин в Пеща, 1844 год., със заглавие: и др. и е служила като учебник в училищата до най ново време. Но името и паметта на отец Паисий наскоро били забравени и до най-ново време нищо не се е знаело за него и за историята му. Първият, който е познал голямото значение на Паисий и на историята му за нашата политическа, църковна и книжовна истории, е Раковски. Той най-напред в съчинението си "О Асъню первом и пр." спомена за Отиц Паисий и историята му. Също се споменало беше за Отец Паисий и в "българските книжици".

Днес за отец Паисий, за историята му и за преписите, открити до сега с добавлениата, Г. М. Дринов е написал прекрасна спатия в "Периодическо списание" (год. I. кн. IV). Също за него е споменато малко и в кн. III., год. I.

Ако беше отец Паисий принесъл такава или по-малка заслуга на друга народност, непременно до сега биха се написали цели томове за неговия живот, а в негова памет би се устроил часнтонаучен празник и въздигнат би му бил паметник. Но у нас той е забравен. А затова и ние като народ сме забравени. Младото поколение ще се покаже по-достойно, за да притежава такива велики мъже. Скоро е времето, когато за отец Паисий историята ще може да каже повече нещо.

3. Епископ Софроний Врачански

§ 53. Семето, посято от отец Паисий не падна на лоша почва. Гласът му, идеята му, намериха голям отзив; а мисълта - подражатели. Един от най-видните и най-забележителни ученици на отец Паисий е Стойко Владиславов, известен в нашата история под названието Софроний, епископ Врачански. Той, след Паисий е най-знаменитото лице по своя живот я народополезните си трудове, които е оставил като драгоценни паметници както за нашата нова история, тъй и за нашата млада книжнина. Той е бил съвременник и горещ последовател на Паисий.

Стойко Владиславов, родом от Котел, родил се е в 1739 год. неизвестно през кой месец и в кой ден, а умрял е в Букурещ на 1815 год. или 1816 год. Той останал сираче много рано и вследствие користолюбието на роднините си паднал в такава бедност, щото, за да прехрани жената и децата си, принуден бил да отиде по печалба в чужбина. По инициативата на котленските чорбаджии той бил ръкоположен за свещеник в 1762 год. В това си ново звание той претеглил много. Той бил най-грамотен между всичките свещеници в селото и се отличавал от тях във всякое отношение: учил децата в училището, проповядвал в църквата слово Божие и поучавал селяните на всякъде и във всякой случай: от тука той станал забележителен и прочул се по всичката околност. Това негово достойнство възбуждало завист в другите свещеници и много пъти бивал наклеветван на владиката. В 1765 год., когато Отец Паисий дошъл в Котел със своята история, поп Стойко я преписал с голяма ревност и съдържанието й произвело върху неговия възприемчив дух най-дълбоко впечатление. От това време той съвсем се променил. (Тоя е преписът, за когото г. Кръстевич споменува в Читалище, брой 1, че е поставен бил "за вечно хранение у храма Святих апостол Петра и Павла" от самаго поп Стойка). Във време на Руско-турската война 1768 -1774 г. поп Стойко е писал квартирните билети за приходящите войски - занятие, което му причинявало големи неприятности. Ако квартирата не се харесвала на някой войник, то дохождал при него с пищов и копие и му причинявал големи неприятности; даже един алжирец му изскубал почти всичката брада. След това, той е ходил в Св. гора, види се при отец Паисий, и там е седял шест месеца. След завръщането си, той учителствувал в Котел, което звание било удовлетворително за неговото препитание. Архиереят го поканил да стане епитроп-иконом, което той приел, но за което после се разкаял и наскоро се отказал от тая нова длъжност. В това време между агите в Разград се породила разпра, кой да бъде аянин в селото, в която (разпра и котлеиците са взели участие. По тая причина силистренският паша е наложил на цялото село 5000 гроша, и, догдето да ги изплатят, поп Стойко с още двоица бил задържан в Разград. Страхът, който изпитал в затвора да не би да го погубят, смъртта на жена му - всичко това повлияло толкова зле върху душевното му разположение, щото той станал меланхолик. Понеже не е имало тогава никакви лекари, той за да поправи разстроеното си здраве, прибягнал за помощ към народната ни медицина, придружена с баене. За гдето е употребил тия "вълшебни средства", духовният му отец го спрял от свещенодействие за три години; като се изтекъл тоя срок, той останал спрян още за три години, тъй като не е имал пари да плати 84 гроша, които син му дългувал на владиката. Освен това, на главата му дошла нова беда във време на Руско-турската война (1787-1792 год.) син му, който бил писар при касап-башията, продал 700 овци на X. Власю и Матей. По причина на тия овци той бил арестуван ведно с X. Власю и Матей от бостанджи-башията Сербезолу Мехмед, родом от Карнобат. Сербезолу насмалко щял да го набие на кол, ако да не са били чорбаджиите турци (агаларите) да го отърват. Той се избавил, като заплатил 1500 гроша глоба, защото продажбата станала през него. Сербезолу е взел глоба такожде и от другите двама. Но касап-башията се оплакал срещу тия действия на бостанджи- башията и той бил свален от длъжността си и бил принуден да повърне взетата глоба.

През зимата поп Стойко преседял в селото; но понеже владиката не му позволявал да свещенодействува и той не вършил нищо; свещениците почнали да роптаят, че го хранили като слепец, а и селяните почнали да стават неблагодарни от него. За това той оставил селото си и отишъл при Анхиалския владика. Той го приел много добре и дал му енория, състояща от 12 села, заедно с гр. Карнобат. Той приел тая енория не толкова с благодарение, защото знаял, че в Карнобат живее Сербезолу, който му беше стар неприятел. Поп Стойко на всякъде бил посрещан с любов, защото проповядвал във всичките църкви на християните по български език слово, неслушано до тогава. Той се успокоил малко. Но това не било за дълго. От март до Св. Троица поп Стойко бил мирен; около Св. Троица дошъл ферман, с който се назначава Сербезолу за бостанджи-башия в Карнобат. Веднага поп Стойко бил арестуван и щял да бъде набит на кол, ако да не бил измолен посредством майката на бостанджи-башията. Това минало, но случило му се нова беда. В село Шехлари седял татарският Султан Ахмед-Герлай. Той бил залибил едно българско момиче и искал да го вземе за своя жена, но не давала му първата жена, която била дъщеря на един татарски хан; по тая причина султанът държеше момичето [с] години и му не даваше да се омъжи. Бащата на момичето го дал другиму и венчалният обред бил извършен в Карнобат. Когато се научил за това султанът, той намислил да отмъсти на поп Стойко. Един ден, когато отивал в селото Костен, султанът го посрещнал всред полето и щял да го обеси на една върба с оглавника на коня; но той, едно, с молба и обещание, че ще разтрогне брака между младоженците, а, друго, със сила, сполучил да се отърве.

След това отишъл в Карабунар, където преседял цяла една година, без да му се случи някоя беда. Понеже се научил, че децата му се преселили в Арбанаси при Търново, той оставил Карабунар и дошъл при децата си. От 13 март до юли той седял празен, без никаква работа; около два месеца седял на един манастир, и в това време в тоя манастир дошъл и Врачанският епископ Серафим, който след малко време умрял. Доброто поведение на поп Стойко и честите проповеди на български език в църквата бяха му спечелили такова уважение между всичките по-влиятелни търновски граждани, щото, когато съветът при Търновския митрополит се събрал да избере кандидат за Врачанската епископия, то за такъв едногласно бил избран поп Стойко. При всичко, че поп Стойко не бил грък, но митрополитът сам го уважавал много, па и като не е можал да противостои на едногласното желание на съвета, склонил да ръкоположи поп Стойко за Врачански епископ. Това ръкоположение станало на 13 септември 1794 год. и поп Стойко получил име Софроний.

С името Софроний поп Стойко най-много е действувал и останал известен както в политическата, тъй и в литературната ни история. В тоя период от неговия живот той е оставил безсмъртен спомен.

През всичкото време, додето е бил Врачански епископ, Софроний е преживял тежък живот. Епархията му била опустошена и жителите се били разбягали по планините, понеже тогава е владяла война между бунтовника Пазвантоглу и султана. От 1794 год. до 1803 г. Софроний е извършвал пастирската си длъжност всред най-тежки обстоятелства. В 1797 год. селото Арбанаси е било съвършено изгорено и разграбено от кърджалиите, от които и домът на Софроний бил съсипан. В 1799 година, за да избави живота си, той бил принуден да тури румънска шапка и преоблечен да живее между пияните кърджалии и Пазвантови солдати, които го наричали "язаджи Стоян". Когато Пазвантоглу изпъдил Видинския митрополит и вместо него поставил някого си Калиник - влашки игумен, който купил от Пазвантоглу видинската епархия за 2000 гроша, и, додето да се ръкоположи, той повикал Софроний да извършва длъжността му. Тук в разстояние на три години Софроний претърпял много оскърбления както от Пазвантовите хайдуци и кърджалии, с които Калиник се веселил, тъй и от самаго Калиника. Едвам в 1803 год., когато Калиник бил ръкоположен в Букурещ за епископ, Софроний се избавил от това тригодишно робство. Той отишъл в Букурещ, гдето тамошният митрополит го приел братски После с дозволението на своя митрополит Иларион Търновски, Софроний останал завсегда в Букурещ.

Тия свои последни дни Софроний посветил на българската литература.

Аз работя денем и нощем да изпиша няколко книги по нашему болгарскому езику, та, ако не би възможно мене да сказувам им с уста моя, да чуят от мене грешнаго някое полезно поучение, а тия да прочетут писание мое и да оползуют ся.

Още в 1802 год. той съкратявал тежките си часове във Видин с превеждане от гръцки на български басни, разкази и сентенции и със записване [на] афоризми. В 1804 год. е съставил своите записки или автобиография под название: "Житие и страдания грешняго Софрония". Тая автобиография съдържа драгоценни исторически бележки върху положението на наше го отечество в началото на настоящето столетие. [Тия записки са обнародвани най-напред в "Дунавски Лебед", год. II, брой 55 - 61, от Раковски, а после и в "Периодическо списание", год. I, кн. V и VI. Оригиналът се намерва у Григорович в Одеса]. Догдето седял във Видин той е бил зрител на важни събития за нашия народ и история. Всичките си впечатления той подробно бележил в особени записки.

Ръкописът по тия важни работи се намерва у Н. Блаженство бившия български екзарх Видински митрополит г. Антим, както той сам ми съобщи.

В 1806 год. той издал събрание от разни поучения и проповеди преведени от старославянски и гръцки на новобългарски език под название "Кирякодромион", напечатан в Римник, 1806 год.; в Нови Сад на 1856, в Букурещ на 1865 год. и в София на 1881 год. Тая книга бързо се разпространила по цяла България и е допълнила делото на Отец-Паисиевата история. Народът навред се стичал в църквите, за да чуе проповеди и поучения на български език. Тя станала толкова популярна, щото нямало българин, колко годе грамотен, който да не е знаял и да не е прочел "Софронието", т. е. книгата на епископ Софроний. Тя е била първата напечатана книга в новобългарската ни книжнина. Това "Софроние" и до днес е единствена книга, която стои в църквите и из която се проповядва на народа словото Божие; следователно тя е изпълнила своята мисия, повече от колкото е мислил и сам Софроний.

Отец Софроний не е гледал само за спасението на душите на своите съотечественици. Всред ония бурни и метежни времена и Отец Софроний бил въвлечен във вълните на житейските работи. Той знаел най-добре положението на народа; той бил съучастник на неговите теглила и мъки - следователно, не е можал да не бъде и революционер. При всичката си скромност и тихост, той се възмущавал, когато помислювал страданията на народа; за това искрено желаел да го види освободен.

Във времето на руско-турската война през 1806 -1812 година Отец Софроний е бил един от най-главните агитатори; той призовал всичките българи да въстанат срещу Турция и да подпомагат на руските войски. За това той, по височайше повеление на Император Александър Павлович, биде прогласен от руското началство за главен първенец на българите с название "Серафим Болгарский". Той е напечатал и разпратил между българите едно възвание, в което кани българския народ да въстане и да се присъедини към руските войски, като към избавители и да им помага. Той сам ходил в България да насърчава и подбужда българите на въстание.

Отец Софроний е бил честен и даровит человек без всякое лицемерие и суеверие; духовното богатство на съотечествениците му и тяхната политическа независимост лежали му на сърцето. При всичко че е бил самоук, той пак с труд е можал да изучи основателно старогръцкия и старославянския езици и се снабдил със знание не малко за онова време. В Котел и Враца, както и по цялата си епархия, той всякоя неделя проповядвал на български език словото Божие, което привличало множество слушатели; защото проповядването тогаз, както и днес, е било рядко явление. Из Котленското училище, където Софроний е учителствувал в разстояние на 20 години, са излезнали дълга върволица български патриоти. Но понеже всичките тия котленци - Софрониеви ученици - са развивали своята деятелност вън от Котел - в чужбина - то Котел (отечеството на Отца Софрония) не е можал да стане център на новобългарското книжовно и народно движение, каквото се очаквало.

От Софрониевата лоза днес произлиза фамилията Богориди, която е княжеска. Тая фамилия е от сестрата на Отец Софроний. Какво е станал синът му, за когото се споменува в житието му, както и останалите членове от неговото семейство, днес се не зпае нищо.

4. Начало и характер на националното ни движение. Българските колонии.

§ 54. Съчиненията и проповедите на Отец Паисий и на ученика му епископ Софроний произведоха своето действие Имаше вече едно число, ако още и малко патриоти, които не само се не срамувал да изповядат, че са българи, но даже и агитираха между по-простите в полза на тая идея.

Освен това, наскоро се случиха такива събития, които развълнуваха и българският народ.

Онова голямо движение, което владееше в западна Европа около края на ХVІІІ столетие, не закъсняло да достигне и на Балканския полуостров. Южните славяни, които бяха почти забравени не останали глухи към могъществения глас на френската революция, който призоваваше народите към обща борба.

В 1804 година сръбският народ, в днешна Сърбия под предводителството на Кара-Георги въстана срещу турското насилие и почна величествена борба, борба пълна с подвиги и геройства, целта на която беше освобождението на отечеството си. Тая борба, в която взеха участие и мнозина българи, се продължи до 1812 год.

В 1806-1812 година Русия воюваше срещу Турция. В 1809 год. руските войски завзеха цяла Добруджа, а в 1810 год. руските казаци достигнали през Сърбия дори до самите предели на Босна. Граф Никола Каменски и приемникът му граф Кутузов завзе цяла България и изглеждаше, че сега е настъпил момент, за да се освободи и България. Въодушевени от тия благи надежди, мнозина българи взеха живо участие във войната било да проливат своята кръв на бойните полета като доброволци заедно с руските войници, било да оказват морални съдействия на руските генерали за движението на войските - съдействие, което бе толкова нужно и което не малко спомогна за победата на руското оръжие. Но всичко пропадна по причина на войната, която Наполеон I обяви срещу Русия. Русия биде принудена да свърже мир с Турция и войските й оставиха България и Румъния. Сърбия и България, оставени на собствените си сили, подлегнаха изново под Турция.

В 1815 година сърбите отново въстанаха под предводителството на Милош Обренович и след една борба те сполучиха да придобият автономно управление.

Гръцкият народ, подбуждан от своето духовенство и своите търговци в чужбина, организира прочутата хетерия, в която и българите взеха живо участие. В 1821 година гърците въстанаха и развяха знамето на свободата. Борбата им трая до 1829 година. Това въстание на гърците и тяхното геройско сражение привлече симпатиите и съчувствията на цяла западна Европа, и биде най-сетне причина за нова война между Русия и Турция в 1828 - 29 год. В тая война българите взеха още по-голямо и по-ползователно участие. Главният предводител на многобройните български доброволци и чети Георги Стойков Мамарчев с прякор Буюклю, родом от Котел, който още в 1810 год. беше взел участие във войната и който беше произведен в чин капитанин, награден със Св. Георгиевски орден и зачислен в руската армия, - е проповядвал навсякъде въстание. Той бил твърде уверен, че е настъпил вече часът да се освободи и българският народ. Но всичките благи надежди на българските патриоти бидоха излъгани и осуетени! На 14 септември 1829 год. Турция попроси мир и Русия склони и се свърза прочутия Одрински мир. Какво беше разочарованието и удивлението на българите, когато се научиха, че в тоя договор, между членовете на който фигурираше свободата на гърците, сърбите и власите, за българския народ се не споменуваше ни дума.

Великият патриот Мамарчев, като видя, че руската дипломация излъга надеждите на българския народ, организира и ръководеше сам съзаклятието, известно под название "Капиновски заговор" в 1836 год. Целта на това съзаклятие е била българите да опитат сами силите си, за да свалят от врата си турското иго; но предателството осуетило всичко!

Историята на литературата не може да изложи подробно това величествено събитие в България, като го оставя на политическата история; тя спомена за него само в кратце, колкото е нужно тук.

Всичките тия събития, могъществени и силни, които станаха пред очите на народа в едно толкова кратко време и в което българският народ сам биде въвлечен и взе живо участие, можеха да възкресят нашия народ; събудиха го из летаргически сън и го упътиха към прогрес и борба...!

Отрадно явление в нашата история е това, което има интерес и за самата книжнина, гдето всичките наши движения, политически или умствени, са се почнували без никое чуждо побуждение и вмешателство и гдето всякога нашето движение политическо и движение умствено са отивали паралелно и понякога са се съединявали и скръстосвали.

§ 55. Български колонии. Сръбската революция, руско-турските войни в (1768-1776 г.), (1787-92), (1806- 1812) и (1828-29), както и гръцката революция, в които революции и войни българският народ вземал участие, кога повече, кога по-малко, са направили положението на българина още по-несносно, защото, както от войните, тъй и от революциите, той не получи никаква облага. Турците, като знаеха за съчувствието на българския народ към революциите, както и към руските войски и като виждаха живото участие, което са взимали някои родолюбци в тия войни и революции, след оттеглянето на войските, са изливали всичкия си гняв върху беззащитната селска и градска българска маса.

Кърджалиите бяха наистина унищожени, но на тяхното място изникнали делибашии. Те бяха прежните кърджалии, само с променено име и с променен костюм: те носили калпаци, дълги един аршин, широки дрехи, яздили на коне и с маздраци. Те ходили по селата с цел да защищават населението от разбойници и грабители, а всъщност те са били самите разбойници и грабители. Те са се отличавали от кърджалиите само по това, гдето не горили селата, а ги грабили. Във всякое село са стояли по десет дни, хранили себе и конете си и на тръгване вземали от домакина "диш-хакъ" - заплата за изхабяването на зъбите си. Като служители на султана, те били и по-свирепи, и по-опасни от самите разбойници.

Това положение е принудило мнозина по-имотни и по-събуденички българи да оставят своето отечество и да тражат прибежище в чужбина. Но това емигриране не е било в маса, както емигрирането след споменатите по-горе войни.

Както казахме, във всякоя война българите са вземали живо участие, било да се бият на бойното поле, било да показват съдействие на руските войски в тяхното движение. Всякоя война се свършвала, без да принесе никаква полза на българите. Наистина, при заключаването на всякой мир, в договора се споменувало и за амнистията, която турското правителство обещавало на ония свои поданици, които са взимали участие в тия войни; но българинът от опит е научен колко турчинът държи на своето обещание и какво значи турска амнистия.

Затова, след свършването на всякоя война, щом са виждали, че за България няма свобода, преди да се върнат руските войски, с хиляди български семейства са оставяли своето бащино огнище и са отивали в чужбина.

По тоя начин се почнала оная емиграция, която е имала и има и днес такъв гибелен за нашето отечество резултат, защото цялата източна част на нашето отечество е лишена от български елемент и съставлява едвам една осма част, когато турското население, преселено из Азия на мястото на изселените българи, съставлява огромно болшинство.

Още в 1792 год., във време на Яшкия мир, едно голямо множество български семейства се преселило в Русия. Обаче във времето на другите войни: 1806 - 1812 и 1828-29 год. емиграцията се усилила в голям размер. Така в Русия почти цели окръзи били населени с български семейства; в Херсонската и Таврическата губернии изникнали девет многобройни колонии с 97.000 души, а в Бесарабия - 50.000 души. Освен тия колонии, в Румъния са се преселили такожде много семейства и основали цели села и градове. В Букурещ, Браила, Кралево, Одеса, Москва, Белград, Пеща, Брашов, Нови Сад и други появили са се множество български търговски къщи, които са развили голяма търговска деятелност и които са взели живо участие в нашето възраждане и силно го подпомогнали.

5. Деятелност на българските търговци в Одеса, Букурещ и други места по възраждането и пробуждането на народа

§ 56. Наченатото дело от отец Паисий и ученикът му Софроний за народното пробуждане и възраждане не останало неподкрепено. Искрата, хвърлена от тях в нашето отечество, не угаснала, но почнала да тлее, догдето най-сетне се разгорила в силен и буен огън.

Като съвременни труженици на книжовното поле с епископ Софроний виждаме още двама родолюбци: X. Йоаким Йеромонах и Кирил Пейчинович. Първият е издал три книги в Будим: 1) "Амарталон Сотирия", напечатана в 1814 г. 2) "Сiя книга глаголемая Мытарства", напечатана в 1817 г. и 3) "Различни поучителни наставления", напечатана в 1819 год. Кирил Пейчинович се опитал да пробуди своите съотечественици с книга, напечатана на македонско-българско наречие, като мислил, че по тоя начин тя ще бъде по-достъпна за народа. Книгата носи заглавие "Книга сiя зовомая Огледало. Описа се ради потребы и ползованiя препростейшым и некнижным языком Болгарским Долнiя Муссiи, многогрешным во Еромонасях и недостойнейшым игуменом Крал Марковаго монастыря иже во Скопiе у Маркоа река, храма святаго великомученика Димитрiя, Кирилла Тетоец Пейчинович. Будин 1816 г."

Но тия литературни опитвания са били много слаби. По-богата, по-жива и по-способна за живот литература почнува от 1824 г., след гръцката революция. Най-голямата заслуга в пробуждането и възраждането на народа принадлежи на българските търговци-емигранти, които, всред националните бурни движения в странство, снабдени с доволно големи парични средства, са могли да спомогнат и да съдействуват най-много за просвещението на народа. В това най-голяма полза са принесли букурещките и одеските търговци, които отначало, ако и да са се гърчеели, но отпосле станали най-ревностни проповедници на националното ни възраждане. Мнозина са тия родолюбци, но с особено уважение заслужават да се споменат следующите: Костантин и Димитрий Мустакови, които са управлявали имуществата на княз Милош; Иван Добрйов Бакалоглу, Йордан X. Генович, Георги Пешаков, из Видин, чиновник в архивата, Анастас Стоянович, из Кипилово при Котел; Петър Сапунов, из Трявна, Васил Ненович, който водил търговските си работи не само в Букурещ, но още и в Брашов. А към числото на тия български родолюбци трябва да се притури и младият Петър X. Берович или Берон, родом от Котел.

Всичките тия родолюбци жертвуваха парични суми, за да спомогнат за възраждането на народа, а някои от тях са работили още п на книжовното поле.

1. Петър X Берович или Берон. Той се родил в Котел 1797 год., а умрял в Букурещ мъченически убит от неизвестни убийци. Той се учил в Букурещ и Брашов, а. после в Мюнхен. Свършил медицината и излезнал из университета със степен доктор. От 1832 до 1839 год. той бил окръжен врач в Кралево и подир откак спечелил от това звание добро състояние, той се оттеглил в частен живот и избрал за постоянно местожителство Париж. Той бил в това време най-образованият българин и сполучливо е работил на книжовното поле. Той е писал на български, френски, гръцки и немски езици. На български език е написал и издал с помощта на търговеца Антон Иванович в Брашов в 1824 г. "Буквар с различни поучения, собрани за болгарските училища". Тоя буквар, освен азбуката, съдържал е още и статии по физиката и естествената история с изображения, за това е и наречен тогава "рибен буквар". До тогава в България не беше се виждало такъв буквар, за това можем да си представим какво е било възхищението на децата, когато, вместо панакидата и часословецът, им се е дал в ръцете тоя буквар с картинки. И действително, приемът на буквара в България е бил от най-добрите, според както се види това от трите му издания (1824 г. в Брашов, 1843 г. в Букурещ и в Цариград 1862 г.). В предисловието си Д-р Берон въстава срещу тогавашните училища и срещу начина на преподаването и препоръчва преподаването по методата на Бел-Ланкастерова (взаимноучителна). И наистина, даваният съвет в "рибния буквар" могъл е да намери мнозина последователи и в едно кратко време навсякъде изникнали "взаимните училища" (άλληλοδιδακτικάι σχόλαι)

Каква педагогическа цена е имал тоя буквар в онова време, вижда се от забележката, направена в "Периодическото списание", 1872, кн. V. стр. 42:

Нинешните ни буквари и другите ни подобни учебничета, които се "съчиняват" и издават 50 години подир изданието на "Рибния буквар" са много по-долни от казания буквар на Беровича, даже нищо и никакво са в сравнение с него и времето му, когато е видял свят.

Тая бележка е направена в 1872 год. т. е. във времето на нашата по-нова литературна деятелност

На френски език е написал един ред парадоксални съчинения по физиката: "Phisiquo-Chimie de Dr. Beron", 1868, 8°, стр. 334.

На гръцки език е написал разни брошури под разни названия, а на немски език е писал книга за славянската философия в Прага 1855 г.

2. Василий Ненович издал следующите книги:

1. "Свещенная исторiя церковна от ветхiет и новиет завет", съчинена от непознато лице, а напечатана от Василий Ненович в Будим 1825 г.

2. "Буквар за децата на славено-болгарскiет народ" напечатан в Будим 1826 г.

Освен тая парична помощ за издаването на тия две книги, Ненович сам е отворил училище в Букурещ за преподаване български език; но наскоро то било затворено, понеже в 1831 год. той станал адвокатин при влашкия диван.

3. Анастас Стоянович Кипиловски превел следующите книги:

1. "Хибнер J. Свещенное цветособранiа или сто и четири священны исторiи из ветхиат и новiат завет". Преведено от руски език. Будим 1825 г. в две части.

2. "Кратко начертанiе по всеобщата исторiя", на руски език, съчинена от професор Иван Кайданов и преведена от Кипиловски, а посветена на търговеца Бакалоглу, с иждивението на когото е издадена в Будим, 1836 г.

3. Траудцен х. к. х. - "Велисарiй". Драма в две действия. Оригиналът е немски, но на български език е преведена от гръцки език. Лайпциг, 1844 г.

4. Петър Сапунов е превел слдующите книги:

1. Канон молебен, напечатан в Букурещ неизвестно коя година.

2. "Новый завет" сиреч четирите евангелия на четирите евангелисти. Той е преведен от гръцки език и напечатан в Букурещ, 1828 г. При превеждането на тоя нов завет е взимал участие и отец Серафим, Иски-захарченин, който е бил умрял в 1828 год.

Новий завет, сиреч четиритях евангелиста, преведени от елинския на болгарския язык, който се употреблява сега в Българията. Който с благословението на сегашнаго митрополита г. г. Григория, при пресветлаго и превисокаго княза Григорiя Гика Воевода паче да се печати, а подир дохождането на армията на най-силното империе на сичката Россiя прiе приличното окончанiе. През осердiето на едного ог переводителите, а съ спомоществуванието и харчьта на едноплеменцыте благочестивы христiяны. В Букурещ в светата мiтрополiя в летъ аwêè (1828) Іулiя месеца. Тупограф Маθεй Бабянов. Словоредител Слав Канюв Калоферец. 4° IV и 220 стр. Второ изданiе в Букурещ 1833 г. 4°.

§ 57. Литературната деятелност почнала да се развива по-силно след Руско-Турската война в 1828-29 год., в която, както видяхме, българите взеха много живо участие и която се свърши с Одринския мир (2/14 септември 1829 год.). В тоя мир и договор се възстановиха на Балканския полуостров свободни държавици: Румъния, Сърбия и Кралевство Гърция. Само за българите, които взеха най-живо участие и проляха много кръв, по неизвестни причини, нищо се не спомена. Това побуди българите да се опитат сами да спечелят своята независимост; но когато по причина на издайството на X. Йордан младия от Елена, съзаклятието, скроено в Капиновския манастир "Св. Николай", се свършило злощастно, то всички по-видни българи съсредоточили всичката си деятелност в училищата, като при това са били въодушевени с тая блага надежда, че ще дойде ред и за нашето избавление от Русия. В тая мисъл се възпитавало младото поколение.

В тоя период (1829 - 1855) от 25-26 години ние виждаме по-многобройни работници на книжовното поле и много по-сериозни дела. В България образователното движение почнува с по-голяма живост, националното чувство се проявява по-силно и стремленията на народа стават по-ясни и по-определени. Навред по България, Тракия и Македония се появиха 45 и повече училища с многобройни ученици; литературата се обогати с по-вече от 145 книги, било оригинал, било превод, и пробуждането и възраждането на българския народ се тури на по-здрава почва, което най-ясно се проявлява в борбата ни срещу гръцкото духовно робство, наречена "български църковен въпрос".

За да се даде такъв подтик на нашето възраждане между всичките наши работници, първият начинател и деятел е бил Юрий Иванович Венелин. Той се родил в 1802 г. а умрял в 1839 г. Человек, който бе посветил целия си живот да работи изключително върху забравената и умряла българска история и който, тъй да кажем, възкреси тая история, възкреси българския народ и България. До Венелин за чуждия свят, не изключая и славяните, българският народ със своята история, своя минал политически, книжовен и църковен живот бе почти мъртъв, а след неговите книжовни трудове българския народ възкръсна с всичката си някогашна слава, с всичкото си умствено достойнство; българинът се яви с ония жизнени сили, които създават прогрес и цивилизация. Неговата заслуга за нашата политическа, книжовна и църковна история се състои в това, не че създаде нашата история, но че я възкреси. Неговите съчинения дадоха направление на нашето възраждане и на нашата книжовност.

Георгий (Юрий) Иванович Венелин се родил в Северна Унгария в Наги-Тибар в Берешския комитат; учил се в Унгвардската (Ужгородска) гимназия и в Сатмарския лицей, а после преминал в Лвовския (Лемберг) университет (1821 г.). Той по народност е бил малорусец. Първоначалното му име е било

Георги Гуца. Като син на свещеник, против собственото си желание, Юрий е бил предназначен за духовна кариера. В Лвов той взел прозвание "Венелин" и то с цел да укрие първото си прозвание, а с това и следите си, защото намислил да отиде в Русия през Триест и Одеса. Той отишъл бил в Сегедин и през зимата посещавал тамошната духовна академия. На пролетта избухнала гръцката революция, от която планът му бил развален, защото морския път се затворил, и той не е можал да отиде в Русия по предначертания си план. Той се върнал назад в Лвов и решил се да отиде в Русия по начин много опасен. Скритом от австрийските власти и пеш той се упътил през Карпатските планини за в Русия. След големи трудности в 1823 година, той най-сетне благополучно достигнал в Кишинев, където бил приет любезно от тамошния губернатор Инзов и архиепископ Димитрий. Щастие за неговото безсмъртие и за българския народ, гдето той дошъл в Кишинев. Той преседял тука две години, учителствувайки в тамошната семинария. Понеже Кишинев беше център на бесарабските български колонии, то Венелин имал възможност да се запознае с българите. Тежкото положение на нашия народ под турската власт и причините, които са принудили толкова хиляди семейства да оставят своето огнище и да тражят спасение по чужбина, привлекли вниманието на впечатлителния млад малорусец и пробудили в него нови мисли: той обикнал българския народ и решил да работи върху неговата история и неговия език.

Желанието му да се снабди с по-високо и основно знание принудило Венелин да остави Кишинев и в 1825 година той се отправил в Москва. В тоя град, който беше центърът на славянофилите, той намерил много по-богат материал за своята предначертана цел. Склонили го да постъпи в медицинския факултет, от гдето след пет години излязъл с диплома за лекар.

През всичкото това време, Венелин се занимавал с основателното изучване на някогашната история на българския народ. В Москва той писал по българската история много критически и научни статии, които са били печатани в разни периодически списания, и с това той привлякъл върху себе си вниманието на професор Погодин. Той побудил Венелин да напише по-пространно историческо съчинение върху българския народ, като му дал и нужните средства да го издаде. Първия том от се появил 1829 година, в един много важен момент: когато руските войски бяха встъпили в България и отивали към Цариград. Тоя първи том от Венелновото съчинение се появи като мълния на руския политически хоризонт и разпръсна онова заблуждение и ония предразсъдъци, които владееха от векове във високите и официални руски кръгове относително България и българския народ. След появяването на тая достозабележителна книга, в Русия почнаха да гледат с друго око на българския народ и завладя по-благоприятно мнение за него. За нещастие тая книга се появи много късно: Одринският мир се сключи малко по-после. В официалните руски кръгове обаче тая книга намери много лошо разположение и хладен прием и възбуди даже негодувание срещу автора й. Това се случи в ония официални кръгове, които гледаха с лошо око на всякое ново проявление за живот между славянските народи. От това можем да разберем защо Венелин при всичката си заслуга за славянския свят, остана презрян и забравен!...

Той биде проводен от академията в 1830 г. в България с научна цел: да обиколи Влашко, Богданско, България и Тракия, за да изследва манастирските библиотеки, да събере стари документи и ръкописи и да състави българска граматика със словар. Венелин стигнал в България през месец април и намерил я в най-голямо смущение: в това време владеел бил голям глад, холера и руските войски се връщали, а с тях бягали хиляди български семейства. От Варна той дошъл в Бабадаг и от там в Силистра и Букурещ. Венелин се срещнал с българските патриоти в Букурещ и със своя разпален и привлекателен разговор върху някогашното величие на българския народ е произвел силно благоприятно впечатление. През месец октомври 1831 год. Венелин се върнал в Москва и почнал да разработва събрания свой материал.

Когато се върнал от България, Венелин намерил навсякъде неразположеност и хладнина не само в официалните политически кръгове, но и в самата академия. От литературните му трудове, които той представил на академията за преглеждане и издаване трудът му "Събрание от грамоти на румънските и български князе" и "Български народни песни", са се появили чак след смъртта му, а трудът "Българска граматика", никак не е била и издадена. По причина на това хладнокръвие великият малорусец паднал в такава бедност, щото за да изкарва насъщния си хляб, бил е принуден да предава частни уроци. Едвам в 1836 год. той получил мястото "инспектор" в един пансион. При всичко това, той продължавал да печата исторически и литературни съчинения, отчасти в периодически списания, отчасти в отделни книги на свое иждивение. Одеските и букурещките българи му съобщавали сведения за успеха на училищното дело в България и му събирали и провождали народни песни. Чрез тяхното посредство той изнамерил и изучвал старобългарски документи и наскоро преди смъртта си той видял Рилския Хрисовул.

На 28 март 1839 година Венелин умрял, тъкмо в тая възраст (31 год.), когато е бил приготвен да работи най-много. Московската болница видяла последното му издъхване, а Даниловския манастир приел умрялото му тяло! При погребението на Венелин стекли се мнозина българи. Над гробът му е положена мраморна плоча с надпис:

Съчиненията, излезнали от перото на Венелин са следующите:

1. Том I - 1829. II - 1841 г. Второ издание 1856 с. кратка биографическа бележка от Безсонов.

2. Брошура, издадена в Москва, 1838 год., 8° стр. 51. Много важна за всякого, който се занимава с хода на нашето възраждане.

3. М., 1835 г.

След смъртта му са издадени следующите съчинения:

4. С.п.б., 1840 год.

5. Москва, 1857 год. Издание Безсонов.

6. Москва. Тома 2. 1849 год. (Тая книга е преведена на български език от Ботьо Петков, 1853 год.).

Историческите съчинения на Венелин се отличават чрез богатството на материала и чрез ясното и живо изложение на тоя материал, при всичко че на много места той се ръководил не от историческите сухи факти, но от своята гореща фантазия. Когато вземем предвид обстоятелствата и условията, при които Венелин бе взел на себе си труда да възкреси българския народ с неговото минало, ние трябва да му опростим някои погрешки, които срещаме в неговите съчинения, гледани от чисто научна гледна точка. Когато такива славянски знаменитости като Шлецер (1739-1809), Добровски (1753-1829), Копитар (1780-1844), Шафарик (1795-1861) и др., знаеха въобще за българския народ много малко и неудовлетворително; когато домашни ръкописи, които биха могли да осветлят нашия минал живот, бяха голяма рядкост и когато въобще нашата история и етнография бяха още в младенческо състояние, - Венелину падна в дял да реши не само някои мъчни и тъмни, но и най-елементарни въпроси из нашата история. Нему е било съдено да стъпва по пусто до сега или съвършено не докоснато, или съвсем лошо обработвано поле без никакви спомагателни средства. При всичко това той сполучливо изпълнил задачата си в онова време. Ние никак не можем да се съгласим с мнението на ония наши уважаеми учени, които искат да кажат, че съчиненията на Венелин нямат сериозно значение и днес вече са съвършено остарели; защото, ако изключим двата мъчни и до днес окончателно нерешени въпроси (за първобитното жилище на старите славяни и за народността на Аспаруховата чета), относително които той стои в противоположно мнение с по-новите исторически издирвания, ние и днес не срещаме в никоя друга история такава живост и ясност на изложенията, както, във Венелиновите съчинения. Действително, Венелин, както казахме и по-горе на много места, не се е задоволявал със самите исторически факти, а се ръководил от своята гореща фантазия, това според мен е обща грешка на всичките книжовници, на които е паднало жребието да възкресят своя народ; даже в тоя случай подобна топла фантазия е необходимо нужда. С такъв ентусиазъм и топла фантазия бяха въодушевени в оная епоха и Вук Караджич (1787-1864), Шафарик, Челаковокий (1790- 1852), Колар (1793-1852) и други, които работеха за националното възраждане и възкресяване на сърбите, чехите и словаците. В тоя случай, за да се постигне трудната задача, трябвало е не само научни сили, но и гореща любов към народа и поетическо въодушевление от миналото, което въздига сегашното. С такава любов към нашия народ и с такова поетическо въодушевление е било препълнено сърцето на Венелин - само такава любов и такова въодушевление могат да изнудят из сърцето думите: "Ах! Тия са били златните български времена!"

Целта на Венелиновата литературна деятелност била: като вспомни на българския народ миналите му славни времена, да възбуди в него нравствено достойнство и да му посочи път към прогрес и по-светло бъдеще....., а значението й е: че тя е напълно постигнала целта си и че тая литературна деятелност възкреси нашата история и извика нашето възраждане и пробуждане. Жалното е само това, че той е писал на руски език и това е пречило и пречи, щото съчиненията му да не бъдат непосредствено достъпни на самия народ. Те са познати само на учената класа.

Останалите негови книги имат такожде интересно за нас съдържание.

Въобще всичките негови книжовни трудове трябва да украсяват библиотеката на всякой интелигентен българин.

§ 58. Венелиновите книжовни трудове поставиха нашето възраждане на здрава и сериозна почва и имаха огромно влияние не само върху нашите родолюбци, живущи вън от своето отечество, в чужбина, но и върху българите вътре в България.

Нашите търговци, който до сега бяха под влиянието на елинизма, след прочитането на Венелиновата книга ..." станаха най-ревностни деятели по възраждането на народа.

Между многобройните работници на книжовното поле след Венелин заслужват да се споменат следующите:

1. Априлов, Василий Евстатиевич. Той се родил в Габрово и още в 1800 година, като дете, дошъл с брат си в Москва; той е посещавал руските училища, а в 1810 год., като възрастен вече мъж, заселил се в г. Одеса, който по своето географическо положение, почнал да цъфти. Тук Априлов почнал своите търговски занятия и в едно кратко време спечелил значително богатство. Изначало, както всичките наши емигранти търговци, той се гърчеел, поддържал гръцката литература и жертвувал за гръцките училища и гръцките революционери. Но когато в 1831 год. прочел Венелиновото съчинение " Априлов съвършено променил своите убеждения: той съзнал своето заблуждение и станал ревностен български патриотин. Под влиянието на Венелиновите съчинения Априлов посветил целия си живот за възраждането на своя народ. Той бил твърде убеден, че най-доброто средство за да се разпространи просвещението между българския народ е да се отворят училища по европейска система в самата България, а за най-удобно място за тая цел той намерил своето месторождение Габрово. В 1832 год. той заедно с Николай Палаузов, тоже из Габрово, одески търговец и с много други габровци, особено живущите в Букурещ, успял да съставят дружество, което е помагало с парични средства за поддържане на Габровското училище. Против всичките спънки от страна на гръкоманите, след като бяха приготвени нужните учебници, карти, глобуси и др., и след като бил склонен и Търновския Митрополит Иларион (тоя същия, който бе унищожил патриаршеската библиотека), на 2 януари 1835 година било отворено училището, първото българско училище в България по европейска система, и за учител бил поставен Неофит, младия рилски йеромонах.

В. Е. Априловата биография е тясно свързана с историята на Габровското училище, за това ние ще имаме случай да поговорим за него и на друго място.

Априлов е работил и като родолюбец и като книжовник.

Като литератор от неговото перо са излезнали следующите книжовни трудове:

а) "Болгарските книжницы или на какое словенско племе собственно принадлежи Кирилловската азбука". Одеса, 1841 г., 8°, 31 стр.

б) "Болгарскiя грамоти, собранныя, переведенныя на русскiй язык и объясненныя". Извадени в ползу Габровскаго училища. Одеса, 1845 г., 8°, XII и 132 стр.

в) "Мисли за сегашното болгарско ученiе", Одеса, 1847 г.

г) "Денница ново-болгарскаго образованiя", Одеса, 1841 год. Съдържанието на всичките тия книги е интересно, защото предметът им е българският език и българската история. Целта на Априлов е била, едно, да подпомогне на новата ни книжнина, а, друго, да запознае руското общество с нашата история и с нашия език.

Априлов е бил намислил да отвори при Габровското училище и типография. Той се надявал да изпълни това свое намерение посредством съдействието на княз Стойко (Стефана) Богориди, който в това време бил на голямо уважение при В. Порта. Но при всичкото влияние на Богориди, желанието на Априлов не можало да се изпълни: турското правителство, ако и да беше дозволило да се отворят гръцки типографии в Мосхопол и Мелник, на българите обаче подобно нещо по никакъв начин не допуснало.

Додето е бил жив Априлов непрестанно се грижел за преуспяването на своето училище. Наскоро преди смъртта си той дохождал в Габрово, за да види сам училището, създадено от него и да се утеши. При завръщането си от Габрово в Одеса на 2 октомври 1847 г. той умрял в Галац. Цялото си имущество той завещал на Габровското училище.

Тук трябва да споменем и съдружника на Априлов - Николай Хр. Палаузов, тоже одески търговец от Габрово. Той бил такожде ревностен покровител на учебното дело. В литературата той се споменува със следующите книжовни трудове:

а) "Жизнеописанiе на Юрiя Ивановича Венелина", преведено от Н. X. Палаузова. Одеса, 1851 г., 8°, 32 стр.

б) "Век Болгарскаго царя Симеона". С.п.б., 1852 г.

в) "Грамота Патриарха Калиста". Известiя VІІ.

г) "Синодик царя Бориса". Временник М. Общ., 1855 г., к. 21.

2. Райно Попович. Родом от Жеравна. Той бил един от най-добрите елинисти в онова време и един от най-старите учители "елиноболгарски" в нашето отечество, и весма предаден на елинизма. На книжовното поле той е работил според силите си, като гледал да даде всякога първенство на гръцкия език в училищата. От това си заблуждение, в последно време, виждаме, че се отказва в писмото си до Априлов от 6 юли 1840 год. (Денница, стр. 101-102).

Литературните му произведения са следующите:

а) Дим. Ник. Дарвар. "Краткое толкованiе на Божественыат храм и на колкото са в него свещенны сосуды и одежди и на обыкновенните последованiя на божественната литурiя и на светыте църковны тайнства". Будим, 1837 г.; второ изд. 1846 г.

б) "Христоиθiя или благонравие", Будим, 1837 г., 8° 326 стр. Второ издание Цариград, 1855 г.

в) "Служба и житiе Святаго Хараламбiя", Цариград, 1848 г.

г) "Басны Есоповы", Белград, 1851 г.

Всичките тия книги той е превел от гръцки език. В предисловието в Христоматията си той е посветил 110 страници, само за да докаже, че гръцкият език има голямо преимущество над българския език и да убеди своите съотечественици, че за българина е нужно само "греческое езикознание". Той е учителствувал в разни градове, а най-много в Котел и Карлово. Починал е на 1858 година.

3. Христаки Павлович. Той е родом от Дупница и такожде е бил добър елинист.

На книжовното поле го срещаме със следующите трудове:

а) "Разговорник Греко-Болгарскiй" за ония, които би желали да научат гръцки език. Като притурка при тоя разговорник ние виждаме една кратка българска история, навярно извод из Паисиевата история.

б) "Писменник общеполезен" на всякого еднороднаго ми Болгарина, от кой и да е чин и возраст. Белград, 1835 г., 8°, 78 стр.

в) "Баснословiе Синтипы Филозофа". Будим, 1844 г., 8°, 74 стр.

г) "Изгубеное дете или приключенiе" весма прiятно и полезно. Оригиналът е написан от Христоф Шмид. Будим, 1844 г., 8°, 47 стр.

д) Грамматика Словено-Болгарска. Будим, 1836 г., 60 стр. Второто издание носи надслов: "Грамматика Славено-Болгарска от Христаки И. Дупничанина, сега вторий пут со многими нуждними поправленiямы издадена и болгарской юности посвещена". Белград, 1845 г., 74 стр. В нея виждаме "ы" изхвърлено като ненужно.

е) Арiθметика или наука числителна, расположена на три части и окончавающа с един месецослов праздничен. За болгарските деца кратко и весма ясно сочинена от сущаго изд. Дупница Македонска Хрусанθа Пауловича, учителя в славено-еллинското в Свищов училище, който и на свет сега перво издава я, помощ земав от любоучените единородци. Престоявал и исправлял негов ученик Хрiстодул Костович. Белград, 1833 г., 113 стр. 8°, две таблици и 8 листа с имената на спомоществователите. Тая книжка е написана без "ъ". Освен тия учебници и книги, които споменахме по-преди, Христаки Павлович е напечатал и историята на Отец Паисий в Будим, 1844 год., под име "Царственник". Той е учителствувал в Свищов дълго време и там е умрял в 1858 година.

4. Еммануил Васкидович. Той е бил родом от Мелник в Македония, такожде добър елинист. Той е учителствувал в Свищов заедно с Христаки Павлович и работил според силите си на книжовното поле. Неговите книжовни трудове са:

а) Понятiя перва за детинско употребленiе, когато начнат свободно да четат". Тая книжка е преведена от френски език и е украсена с много изображения. Напечатана е в Белград, 1847 год., 98 стр., а посветена - царю Абдул-Меджид-Хану. В най-ново време се преподаваше в училищата под название "Първи познания".

б) Детински прибавленiя. Цариград, 1851 г.

в) Буквар. Белград.

г) Катихизис. Белград.

д) Прескорбно оправданiе противу клеветника. Белград.

Освен тия книжовни трудове, Васкидович е бил сътрудник на Отец Неофит Бозвели, с когото са написали "Славеноболгарское Детоводство за малките деца". Той е умрял в 1875 г. и е бил честит да види българската книжнина обогатена и цъфнала.

След Венелин и между всичките работници за нашето възраждане ние се спираме на

5. Неофит Рилски. Тоя велик работник на нашето книжовно поле със своите трудове праведно е заслужил епитетът, който Д-р Иречек му даде "Патриарх на българските книжовници и педагози". Той е първият български учител, който е почнал да предава български език в училище, наредено по европейска система без панакида и часословец и който е написал първите учебници.

Роден на 1790 год. в село Баня, в Разложко, той още като дете дошъл в Рилската обител, дето в 1808 година постъпил в монашество. При всичко, че не е посетил никога никакво училище, той със своя собствен труд, можал е да изучи старогръцкия, новогръцкия, старославянския, руския и сръбския езици така основно, щото не само е можал да разумява всичката писмена литература на тия езици, но е можал даже и да пише на тях. Той е първият учител в първото българско училище в Габрово, а после в Копривщица. По-подир го виждаме преподавател на старославянски език в богословското училище в Халки. Неофит е първия от новобългарските списатели. Той е бил въодушевен с редки и забележителни мисли... Как е гледал на образованието и на училищата, вижда се от предисловието му в неговата "Българская Грамматика", гдето той казва, че "преди всичко ние трябва да имаме училища, а след училищата - манастири; преди всичко трябва да имаме учебници, а после религиозни съчинения, - иначе четенето ще бъде механическо, без всякакво разумяване". Дълбок поклон за такива мисли!

Литературните произведения на Отец Неофит могат да бъдат разделени на учебници и на общообразователни

Учебниците, които той е написал, са следующите:

а) "Краткое и ясное изложенiе на греческiат език". Белград, 1835 г. Тоя учебник е бил предназначен да се изучава гръцкия език в училищата.

б) "Взаимноучителни таблици" Крагуевац ,1835 год. в 66 листове. Тия взаимоучителни таблици служели, за да се обучи ученикът постепенно в четене. Те достигнаха до най-ново време: из училищата ги изпадиха едвам в 1860 година.

в) "Болгарская грамматика", сега перво сочинена. за употребленiе на славено-болгарските училища, и на свет издадена от любородните предстоятели за болгарското просвещение, г. Братiя Мустакови, жители Букурешкiя, с иждивенiето на общото новосоставлено в Габрово училище". Крагуевец, 1835 г., 8°, VI в 212 стр. Тая граматика е първата за българския език в новобългарската книжнина и ако и да има много недостатъци, но послужила е на мнозина наши граматици като ръководство. И днес, когато се говори за български език, тя се споменува с уважение за някои неща, сполучени във филологията.

г) "Христоматiя славянска". Цариград, 1851 г., като пособие при изучаването на славянски език.

д) "Краснописанiе", Букурещ, 1851 г.

Когато са били готови всичките тия учебници, отворило се българското училище в Габрово. От там тия учебници са били разпространени навред из България; гдето е отваряно училище по образец на Габровското училище, непременно е трябвало да се вземат учебниците на Отец Неофит.

Другите книги с общообразователно съдържание са следующите:

а) "Служба и житие Преподобнаго и Богоноснаго Отца Іоанна Рылскаго Чудотворца". Белград (1836). 4°, 60 листове. Тая книга на отец Неофит е оригинален труд, който свидетелствува за достойнството на автора.

б) "Завет новий, Господа нашего Іисуса Хрiста" сега ново преведенный от словенскаго на болгарскiй язык от Неофита Іеромонаха П. П. Рылца и с прилежанiем прегледан и одобрен от Преосвященнейшаго и премудраго Митрополита Терновскаго г. г. Іларiона. В Смирне, в типографiй А. Дамiанова и содружества. 1840 г. 8°, 516 стр. Второ издание Букурещ 1835, 8° 468 стр. в типографiй святыя митрополiи.

Първото издание било унищожено по заповед на патриарха, но второто и други издания се разпространили повече от 30.000 екз. Тоя Нов Завет и днес се отличава по чистотата на езика си.

в) Типик церковный по чину Великiя Христовы церкве. Превод от гръцки език и напечатан от Георги К. Протопсалтович. Цариград, 1848 г.

г) "Словар Гръцко-Славянскiй". Ц-град, 1852 г., 8°, 857 стр. В тоя лексикон Отец Неофит в азбучен ред употребявал старогръцки и новогръцки думи, изтълкувани на славянски и новобългарския езици. Но по съветите на покойния Сава В. Филаретов (1863 г.) и г-на Найден Геров, отец Неофит обърна своята работа по друг начин и завзе се да събира български думи за един голям български словар с гръцки тълкувания. Над тоя много важен не само за българската, но и за цялата славянска литература словар, трудолюбивият старец е работил около четиридесет години, но смъртта го не остави да го довърши. Тоя словар е готов за печатане до думата "овца", а събран е материал за до края на словара, но не е нареден.

Тоя знаменит старец умря на 4 януари 1881 год. на 90годишна възраст. Целият си живот е провел на литературното поле и с право е заслужил титлата, която Д-р Иречек му даде: "Патриарх на българските книжовници и педагози".

За него и за словаря му има написана хубава статия в "Периодическото списание", 1882 г., кн. II.

Освен словаря за новобългарската книжнина, както и за българската история, драгоценна е и преписката му, която съдържала най-скъпи документи за историята на новобългарското книжовно и училищно движение в нашето столетие. Без тая преписка, Д-р Иречек бележи, не може да се знае, изучи или напише историята на България в XIX столетие я заради това тя непременно би трябвало да бъде обнародвана.

6. Неофит Бозвели иначе Н. Петров Хилендарски.

Той е родом от Котел. Най-мъжественият и най-доблестният агитатор за църковните ни правдини. След Одринския мир той пръв въстана да действува между народа срещу злоупотребленията на гръцкото духовенство.

Рилският Неофит обезсмърти името си на литературното поле, и Неофит Хилендарски или Бозвели свърза тясно своето име с великото онова събитие, новобългарското движение, което носи название "Български църковен въпрос": с неговото излизане на сцената, църковният въпрос прие правилно и здраво направление. Той е такожде създателят, или по-добре възкресителят на оная идея "Цариград да бъде център на българския елемент на Балканския полуостров", за въплътяването на която във времето на нашите царе са станали толкова кръвопролитни боеве. В разстояние на 18 години (1830 - 1848) той непрестанно е действувал между народа, за да го свести и пробуди да въстане срещу гръцкото духовенство. В 1843 година Патриаршията успя да издействува от В. Порта ираде, чрез което го заточиха в Св. Гора и затвориха във влажната кула на Хилендарския манастир, гдето прележа цели шест години и най-сетне, изнурен от многото калугерско-фанариотски мъчения и изтезания, предаде Богу дух в 1849 год. Последните му думи са били: "проклятие срещу гръцкото духовенство". Негов сътрудник е бил Иларион Макариополски, тоже ревностен деятел по българския църковен въпрос.

На литературното поле Отец Неофит Бозвели такожде действал не малко; неговите литературни произведения са следующите:

а) "Свещенный краткiй катихизис". Крагувац, 1835 г.

б) "Кратка Св. Исторiя и Св. Катихизис". Белград, 1835 г.

в) "Славено-болгарское детоводство за малките деца". Напечатано с одобренiем его светлости княза сербскаго Милоша Теодоровича Обреновича, благословенiем же преосвященнейшаго Сербiи митрополита Петра. Собрано от различни списатели и сочинено на шест части за шесте ученични чины: первом преведено от еллино-греческаго дiалекта на славено-болгарскаго и издадено от Неофит архимандрiта Хiлендарца, родом же Котлянца и Емануила Васкидовича, еллино-греческаго Свищовскаго учителя. В Крагуевац, 1835 г.

Тая енциклопедия е била определена за първоначалното учение, състояща от шест части или книжки: I - Буквар, 54 стр.; II - Разнiя Нравоученiя, 70 стр.; III - Грамматика, XIV и 68 стр.; IV - Аритметика, 48 стр.; V - Географiя, 92 стр.; VІ - Предручный послателник, 66 стр.

За нашата книжовност има особено значение петата книжка, в която се описва нашето отечество и която е първа отечествена география в нашата литература.

г). "Мати България" записка останала в ръкопис след смъртта му, а напечатана в "Периодическо списание", год. I, кн. IX и X, кн. XI и XII. Тя е написана във форма на разговор между майка и син, или диалог, в който се представляват болките на народа. Майката, наскърбена и огорчена от лошото положение и състояние на чадата си и ожалостена от това, дето чадата са разпръснати по чужбина; дето теглят черно тегло и дето са изложени на присмех - моли едно от децата си, което обиколило разни страни и царства, видяло е разни нрави и обичаи, да й разкаже и изложи причините на това злощастие.

Подробно оценение на "Мати България" е направено в "Периодическо списание", кн. IX и X, год. I.

Езикът е славянобългарски, както се е писало по онова време. Освен тоя ръкопис, у г. Шишманов в Свищов от "Мати България" е имало и друг ръкопис, в които се вижда, че в разговора между майката и сина се смесва и един френец.

Освен тия книжовни трудове на Отца Бозвели, според г. В. Д. Стоянов имало е и други негови разни съчинения наброй 25, които и до сега още не са издадени.

7. Константин Фотинов, родом от Самоков, е бил преподавател в гръцкото училище в Смирна. Той е забележителен в нашата книжовност още и с това, че е основател на българската журналистическа книжовност. Неговата литературна деятелност се състои в следующите книжовни трудове:

а) "Землеописанiе общое, в кратце за всичката земля". Преведено от греческiй на славено-болгарскiй язык, умноженно же с распространенiем и прибавленiем много разных потребных областей и сега перво на свят издано трудом Константина Фотинова. Смирна, типографiя А. Дамiанова, 1843 г., 8°, 335 стр. С изображения и картини в текста, което е достатъчно да ни убеди за достойнството на тая география и ползата, която е принесла тя в онова време.

б) "Любословiе или периодическо повсемесечно списание". Преводител и издател списанiя сего Костантин Е. Фотинов. Смирна. В типографiя А. Дамiанова. 1844-1846 г. Това литературно произведение е забележително в нашата книжнина, защото то е първият журнал, в цялата българска книжовност. Излизало е всеки месец по една книжка от 16 страници, 4°, в два стълбца. Последната книжка от тоя журнал е 19-та и е издадена в месец юни 1846 год.

в) "Болгарскiй разговорник". Смирна, 1845 г., 12°, 96 стр.

§ 59. Искрата хвърлена от Отца Паисий и раздухана от Венелин, Софроний, Неофит Рилски, Бозвели и други, приближава да се обърне в буен огън. Литературата се обогатява всякой ден с повече книги; на литературното поле се явяват нови и повече работници, пълни с енергия за умствена работа; националното движение между народа се усилва все повече и повече и - борбата се приближава да настъпи…

Освен изложените дотук литератори и литературни произведения до 1855 година, на литературното поле се явяват още 44 работници с 103 разнообразни, едни оригинални, а други преведени, книжовни дела. От тия литературни деятели някои в тоя период се явяват с не твърде забележителни трудове, а в новия период развиват най-богата и плодовита книжовна деятелност, когато някои от тия, които тук развиваха богата работливост, в оня период съвършено изгаснаха, като оставиха безсмъртна памет със своите трудове в това усилно време.

Деятелите, които останаха неспоменати по-горе, но развиха каква-годе книжовна деятелност в тоя период, считаме за любопитно да изложим не за друго, а само за да се види характера на тая деятелност; защото без нея не би можало напълно да се обележи и характеризира тоя период.

1. Богоров, Д-р Иван Андреев Богоев. Тоя писател, който срещаме в литературата с фамилия Андреев, Богоев и най-сетне Богоров, е родом от Карлово. Той е обогатил в тоя период книжнината ни със следующите енциклопедически трудове:

а) "Математическа географiя от В. Бардовскый". Преведена от русскiй на новоболгарскiйт език". Част първа. Одеса. Во Брауновата типографiя, 1842 г., 12°, VIII и 72 стр. и две таблици. Превод от…

б) "Български народни песни и пословици". Кн. първа. Пеща, в Баймеловата типографiя. 1842 г., 16°, 13 стр. (Богоев).

в) "Нещо на няколкото думи за преводът на математическата географiя". Написа по новобългарскиiй език от Ив. А. Богоев, 1842, 12°, 31 стр.

г) "Всеобща Географiя за децата". От руесюй език пръведе Ив. Андр. Богоев. БЪлград 1843 г. 8° 421 стр.

д) "Първичка Българска Грамматика". Букурещ. В типографiята на С. К. Пенкович. 1844 г. 8° 130 и XVIII стр. (Андреев).

е) "Словница българска". Цариград (Богоев).

ж) "Кратка Географiя математическа, физическа и политическа". Букурещ, 1851 г., 8° 320 стр. и една карта.

з) "Еничерете, исторически преправена приказница". Издава на български Иван Андреев. Цариград, 1849 г.

и) "Чудосiите на Робенсына Крусо". Побългарена от Иван Андреев. Цариград, 1849 г. 16°.

В тоя период особено заслужват нашето внимание неговите журнали, които са от не малка важност за нашата литература

а) "Българскый народен известник". Липиска. В тискарницата на Фр. Рюкман. 1816 г. Неизвестно точно колко броеве са из-езнали. Г. Иречек в своята Библиография споменува, че видял само втория брой от 20 септември. 1846 г., 4 стр. във folio.

б) "Български Орел". Известник граждански, търговски и книжовен. Изважда Иванчо Андреев. В тискарницата на Брейткопф и Хертел. Липиска, 1846. 1847, folio. Издадени само три броеве: 1 - 20 април 1846. 2 - неизвестно от коя година, кой месец и кое число и 3 - 1 януари 1847 г.

в) "Цариградскiй Вестник". Ц-град 1849-1861 г. Първите броеве издавал И. Богоев.

По-последните негови литературни дела принадлежат в по-новата литературна деятелност.

2. Гранитски, А. П. е написал или превел следующите дела:

а) "Питiя или гледанiе за щастiе". Превод. Цариград, 1848 год., 16°, 82 стр.

б) "Буквар за малките деца". Съчинение А. Гранитскаго А. Никопита. Цариград, 1849.

в) "Краткiй Св. Катихизис". Цариград ,1849 г.

г) "Павел и Виргиния" от Bernardin de Saint Pierre. Превод. Ц-град, 1850.

д) "Хижа Индийска" от Bernardin. Превод. Ц-град, 1850 г.

е) "Училище за децата". Превод. Ц-град. 1852, 32°, 185 стр.

ж) "Житiе Св. Кирилла и Методiя". Букурещ, 1865 год., 4° 16 стр.

3. Огнянович, Константин. По народност сърбин, но работил е на българското книжовно поле. В 1843 год. е отворил в Цариград печатница, в която са се печатали много български книги. Неговите литературни произведения са следующите:

а) "Житiе Св. Алексея человека Божiя". Сочинено на стихи на язик славено-болгарскiй. В Будим, 1833 г., 8°, 66 стр. 2 изд. Болград, 1866, 8°, 58 стр.

б) "Летнiй крiн или страданiе свят. великоиученицы Марины". Описано на простоболгарскiй язик. Ц-град, 1843 г., 6°, 48 стр. Тая е първа българска книга, печатана в Цариград.

в) "Буквар". Цариград, 1844 г.

г) "Забавник за лето 1845". Печатан в Париж, типографiя братiев Ф. Дидоти. 1845, 180 стр. кн. II - Париж, 1846, 215 стр.

4. Ботьо Петков родом от Карлово. Той е учил в Одеса, а после е учителствувал дълго време в Калофер. Преводът му на Венелиновото съчинение "Критически изследванiя" показва до колко той е умеел да употреби полезно своя труд. Ботьо Петков през всичкия си живот е бил възпитател и учител и оставил е добър спомен със своята честност и своя патриотизъм. Под влиянието на неговите поучения и отечески наставления се е приготвил неговият син, Христо Ботев, да остави един ден безсмъртно име в отечествената ни политическа история. Неговите книжовни трудове са:

а) "Психологiа или Душесловiе за ученiе на децата". Превод от гръцки на български език. Смирна, 1844 г., 57 стр.

б) "Нещо за безграмотныте чоловеци". Смирна, 1843 г.

в) "Критическы издирванiя за исторiята блъгарска на Ю. Ив. Венелин. От прихожданiето на Блъгарыте на Тракыйскый. полуостров до 968 година, или до покоренiето Блъгарiя от великый княз Русскый Святослава". Землин, 1853 г., 8°, част I - стр. 176. Част II - стр. 204 с лика на Венелин.

5. Аверкий Петрович. Родом от Сопот и монах от тамошния Спасовски манастир. Той е свършил образованието си в Белград. Учителствувал е в класическата гимназия в Крагуевац в Сърбия. По завръщането му от там учителствувал е в Сопот и Видин. Подир това той е пътувал в Германия и в Дрезден е бил слушател във философическия факултет; а след решението на църковния въпрос, той биде избран и ръкоположен за Врачански митрополит.

Неговите литературни произведения са:

а) "Църковна исторiя". Превод. Белград, 1853 г., 262 стр.

б) "Цвет милости или завещанiе чадолюбиваго отца". Превод от сръбски. Белград, 1848. 70 стр.

6. Геров, Найден. Родом от Копривщица, гдето е и получил първоначалното си образование. После следвал по елински науките в Пловдив, а от там отишъл в Одеса, гдето в тогавашния Ришельевски Лицей е свършил образованието си по камералните науки и пръв от българските студенти е добил атестат. По завръщането си из Одеса той пръв въведе на български език класнето учение в Копривщица, гдето следва да учителствува три години. Подир това, по инициативата на д-р Чомаков и Ат. Вълков Чалъков, той биде повикан през 1849 год. за класен учител в Пловдив, дето отведе със себе повечето от учениците си и отвори там първото българско класно училище, в което подир три години продължи преподаването неговия ученик Я. Груев и което изпосле се превърна в сегашната държавна класическо-реална гимназия. Подир кримската война Найден Геров биде поставен за руски вицеконсул, в Пловдив, дето е изпълнявал тая длъжност до последната руско-турска война, във време на която той беше губернатор в Свищов, а сега живее в Пловдив и се занимава със своите филологически студии за съставяне на български език [на] пълен български лексикон и граматика, материали за които е засъбирал още от своето студентство, с които постоянно се е занимавал и които са почти на свършване.

От неговото вещо и способно перо са излезли следующите книжовни трудове:

а) "Няколко думи за преводът на математическата географiя на г. Ивана А. Богоева". Одеса 1842. 25 стр.

С тия "няколко думи" г. Геров е направил първа стъпка в критическия отдел на нашата възраждаща се книжнина; в тях той е дал оценение върху математическата география, преведена от г. Ив. Богоев. На това оценение г. Богоров такожде е отговорил (§ 59. 1. в.). Това е първа научна полемика.

б) "Начало за християнското учение, или Кратка Св. Ист. и Кратък Катихизис". Превод от руски език. Одеса, 1843 г.

в) "Стоян и Рада". Стихотворение. Одеса, 1845, 12°, 13 стр.

г) "Извод из Физика" част I. Белград, 1849 г., 8°.

д) "Няколко мисли за българскый язык и за образованiето у Блъгарыты. Цариград, 1852 г., 50 стр.

Това е първия филологически труд на г. Геров.

При Н. Геровите книжовни трудове някои си причисляват и следующето:

"Песнопойче" събрал Геров, Н. Ц-град 1860 г., 82 стр., 32°, но това сборниче от разни песни е събрано от Никола Геров Белчев и издадено от Т. Дивичиан.

Н. Геров работи такожде и върху съставянето на български лексикон, от който първите три букви са напечатани в Петербург 1853 в "Извъстiях Втораго Отделения Импер. Академии Наук", който труд г. Геров и до сега още следва да продължава и готви да издаде изново на цяло. Също се е занимавал и със събиране народните ни умотворения, от които една част са напечатани в "Памятникы и Образцы народнаго языка и словесности русскых, и западных Славян" І-IV. Редактор И. Н. Срезневскiй. С. II. 1852-1856, стр. 397-400, 117-126 под надслов "Песни из сборников Н. Герова".

7. Натанаил Стоянович. Още млад той е приел, монашески чин в Хилендарския манастир. Той получил своето образование в Москва, а в последно време бе ръкоположен за Охридски митрополит, приемник на някогашните български патриарси; но по интригите на патриаршията, понеже туреното правителство не склони да му издаде берат, то той биде назначен на Ловчанския епископски престол. Неговите книжовни трудове са с геологическо съдържание.

а) "Зерцало или огледало христiянское", което съдържа мысли спасителни и увещанiя душеполезны весма нуждни за всякого христiянина, който желае да познае своето христiянско живеяние и евангелската истина. Превод от славянски от Натанаил и от брата му Захарiй Княжески. Москва, 1844 г., 8°, VІІІ, 170 стр.

б) "Святителское поученiе к новопоставленнаго священника", което е написано из правилата на святы апостолы и святы отцы. Превод от руски на български. Москва, 1847 г., 8°, 45 стр.

в) "Детинскый подарок". Прага, 1852 г., 22 стр., 16°.

г) "Приятелское писмо от Българина к Гръку". Написал Н. Богдан, а изправил и уредил на български чист правопис Н. Първанов. Прага, 1852 г., 8°, 19 стр. (Н. Богдан = Натанаил Стоянов, Н. Първанов = Иван Вас. Шопов.)

д) "Инокентiи. Указанiе пути, къи води в царство небесно. Разговор из поученiй, що била говорена на новопросвященыя христiяны от преосвященнаго Инокентiя, епископа Камчатскаго, Курилскаго и Алеутскаго". Побългарил атонско-зогравскыя обытели Натанаил Стоянов. На блъгарскы же чист правопис турил и урядил Н. В. Шопов. Напечатано в полза на Скопското училище. Прага, 1853 г.

е) "Наставленiе", кратко христiанско, кое събрал и поблъгарил Священноинок Натанаил Стоянов, а на български чист правопис турил и урядил Иван В. Шопов. Прага 1853 г.

ж) "Наставленiе Христiянско". Превод Натанаила Стоянова. Русчук, 1869 г.

з) "Изясненiе кратко на Божественната литургiя". Архимандрит Натанаил. Браила, 1864 г., 142 стр., 8°.

И всичките тия книги, нека бъде хвала отцу Натанаилу, и днес би трябвало да украсяват библиотеката на всякой свещеник.

Тук в тоя период дохождат още:

1. Доброплодни, Савва Илиев от Сливен. Той бил много време учител и от неговото перо са излезнали: а) "Vгиономия" или правила за здравието от Архиген. Превод Доброплодни. Цариград, 1846 год., 8°, 200 стр.; б) "Писмовник". Землин, 1851; в) "Кратко Здравословие". Болград, 1865; г) "Тълкування на неделните Апостоли и Евангелия".

2. Атанасiе Чолаков. Превел: Въведение в всеобща История по Шлецера. Цариград, 1851 год., 192, стр. 8°.

3. Бусилин, млад българин из Батак, съставил "Българский Буквар" на иждивение Московскаго купца Ангела Наколаевича Хаджоглу из град Русчук. Да се раздаде в дар учащим ся юношам. Москва, 1844. Написан без "ъ", стр. 117, 8° и лика на Св. Кирил и Методий.

4. Катранов, Н. Д. побългарил "Абидонска невеста" от Бирон. Москва, 1850 год.

5. Вълков, С. Написал "Турски Буквар". Цариград, 1856 год.

6. Добрович, Йоан. Издавал периодическо списание "Мирозрение" във Виена 1850-1851 год., 4°, а после в Букурещ 1870 -71 год. "Мирозрение или Български Инвалид".

7. Радулов, Савва Илиев от Панагюрище пръвел "Стихийна Аритметика" от Л. Гераки. Смирна, 1843 год.; "Кратка Св. История"; "Землеописание" и "Благонравное учение".

8. Грънчарски, П. Н. превел заедно със Стоян П. А. Робовскый "Акатист или недялно пение" и "Обряди при венчание и водоосвящение с прибавление на няколко потребни молитви". Русе, 1866 год., 8° 12З стр.

9. Караминкови, С. и Хр. превели "Диалография". Цариград, 1850 год., 8°, 263 стр.

10. Василий Станкович превел на български език "Покръщението на едного священника Исидина, или началото на христианството" от Елиаде.

11. А. Никопит превел "Детска енциклопедия". Цариград, 1850 год.

12. Теодосий Архимандрит превел "Новий Завет Спасителя нашего Господа Ісуса Христа". Лондон, 1828 год.

13. Свещеник Златан превел "Изясение на праздничните евангелия". Белград, 1853 год. 8°, 182 стр.

14. Икономов, Н. "Земледелие". Белград, 1853 год.

15. Хр. П. Василиев превел "История на Великий Александра Македонца": Белград, 1844 год. Букурещ, 1867 год.

16. Хаджи Найден Йоанович събрал "Нови български народни песни". Белград, 1851 г. Превел: "Митарства", "Календарчета годишни", "Чудеса Богородични", "Букварченца" и други подобни преводи.

17. Парашкев Сливенец превел "Таблица" на Кевита Тивеискаго. Цариград, 1850 год.

18. Княжеский, Захарий превел "Въведение в Историяй болгарских Славян". Москва, 1847 год.; "Совети приятелски на родителите, как требува да отхранват децата си". Смирна, 1842 год.; "Средство за предвардвание на мнимоумрелите". Цариград, 1859 год. и "Ръководство за шелковъдството". Цариград, 1860 год.

19. Пантелей Кисимов превел "Кавказски пленници" от Xavier de Maistre. Цариград, 1851 год. и "Млада Сибирянка". Цариград, 1851 год.

20. Радулов, Пенчо превел "Вечен календар". Цариград, 1840 г. Пето издание допълнено и печатано от Андрей А. Ресненец. Киев, 1865 год. "Речник турско-болгарски". Белград, 1851 год.

21. Йоаникий (Йоан) Охридчанин написал "Грамматика за славянский язик с греческо изражение". Цариград, 1850 год.; "За длъжностите человечески" от Фр. Селвия. Цариград, 1846 год.

22. Стоянович, Йоанн превел от сръбски "Две советователни слова Плутарха Херонея"; "О воспитании детей" и Ісократа ритора "О благонравии юности". Белград, 1845 год.

23. Александър Хаджи Руссец "Карта на сегашная Болгария, Тракия, Македония и на принадлежащите земли в 4 листове". Страсбург, 18.. год.

24. Никифор П. Костандинов превел (от гръцки език) "Ръководство към нравственна философия за новоначалните". Белград, 1847 год.

25. Сичан Николов превел "Месецослов" и "Болгарска Аритметика".

26. Спасова, Елена превела "Две приказки за славните жени". Белград, 1853 год.

27. Пиперов, П. Г. превел от Фенелона "Приключения Телемаха, сына Одиссееваго". Виена, 1845 год.

28. Цвятко Панагюрец напечатал "Календар", който, според Иречек, е една от първите новобългарски печатани книги, печатана около 1820 г.

29. X. Златев Михайлов написал "Числителница". Цариград, 1851.

30. Аверкий Петрович, родом от Дубница, рилски монах, бил е учител в Казанлък от 1837 - 40 год. Той е бил учител и в Сърбия и сетне е следувал науките по философски факултет в Прага. Подир това е станал игумен на Осоговския манастир при Криворечна-Паланка, гдето и умрял.

От него е преведено и издадено следующето литературно произведение "Прението на Святаго Григория Омиритскаго с някого си еврейскаго законоучителя Ервана". Белград, 1843 год.

31. Хрусант Йоаннович, дякон превел "Цветособрание на старо-славянската книжнина" от Павел Йосиф Шафарик. Белград, 1849 год.

32. Шопов, Иван Васил е написал "Първата библиография на българските книги, които са издадени до сега". Цариград, 1852 год.

6. Народните училища и типографии в България.

§ 60. Писмената книжовност играе най-главната роля в образованието на человечеството. По положението на книжовността ние можем да заключим за степента на умственото развитие на един народ. Но като прями разсадници на образованието; като непосредствени двигатели към прогрес и цивилизация и като главни спомагатели за напредването и преуспяването на писмената книжовност са училищата: защото без училищата книгите не би можали да постигнат предначертаната си цел. Също важна роля в прогреса играят и типографиите: колкото по-голямо е числото на типографиите и колкото по-добре са уредени - толкова по голяма ще бъде и конкуренцията и толкова по-евтино ще се печатат книгите, а това съдействува за обогатяването на книжовността и за умножаването на знанията. Училищата, книгите и типографиите съставляват оная св. Троица, която движи человечеството към неговото усъвършенствуване, към неговото материално благосъстояние и умствено въздигане и го приближава към съвършенство. Към тях трябва да притурим още и читалищата и другите разни общества, учредени е цел да разпространяват знанието: защото, ако и второстепенни, те играят голяма роля в образователното дело и все са силни лостове за подтикване масата към развитие и свестяване.

Ето защо ние считаме за необходимо нужно да прегледаме както числото и положението на нашите училища в тоя период, тъй и числото и положението на типографиите, читалищата и разните общества с образователна цел.

Училищата, които изникнаха в тоя период са следующите:

а) Габровското училище. Първата мисъл да се отвори в Габрово училище се родила в Одеса на 20 юни 1832 год. Първият подбудител за въздигането на това образователно заведение е бил Априлов. След като са се намерили средства за поддържането му, пристъпило се към осъществлението на тая мисъл: съградило се най-напред особено здание за училище, повикал се Отец Неофит Рилски и съставени са били нужните учебници. Отец Неофит съставил българска граматика и превел таблиците за взаимно обучаване. Кипиловски превел кратки катехизис, а Мустаков наредил правила за краснописание. Когато било всичко готово (приготвило се в разстояние на две години), Отец Неофит отворил училището на 2 януари 1835 година.

Средствата, за да се поддържа училището, са вземани от разни родолюбиви лица, било живущи в самия град Габрово, било живущи повън - в Букурещ, Одеса и други места.

б) Копривщенското училище. Примерът на габровските родолюбци се последвал от много общини. В това време в Копривщица е учителствувал по старата метода Захарий Круша, родом Самоковец.

Чорбаджи Вълко С. Чалъков, родом от Копривщица, живееше в Пловдив и беше на голяма почит и уважение както от турското правителство, тъй и от цялото население. Той е имал голямо влияние и защищавал е християнското население от всякакви притеснения; имал е голямо влияние и в Рилския манастир, на който е бил поставен от гръцката патриархия като контролер над сметките му, за преглеждане на които всяка година е ходил в манастира; при това, той е бил голям родолюбец и обичал е да види своя народ напреднал. Когато се чуло, че по почина на живущите в странство габровски родолюбци се отворило в Габрово българско училище, Чорбаджи Вълко писал на Захари Круша в Копривщица да иде при Отца Неофит в Габрово, за да проучи взаимноучителната метода. Той отишъл и завърнал се в Копривщица през 1836 год., та въвел преподаването по тая нова метода в старото общинско училище, съградено през 1822 год. В това време Чорбаджи Вълко подарил на Копривщене собствената си градина, дал и нужните средства за ново училище и заповядал да се начне съграждането му, което се е свършило и осветило на 20 септември през 1837 год.

Същевременно Чорбаджи Вълко решил да отвори подобно българско училище и в Пловдив, и за осъществление на това свое намерение, наумил да повика Отца Неофит. Той му писал да остави Габрово и да дойде в Пловдив, и, когато веч били споразумени за това и О. Неофит, против волята на габровци, трябвало веч да тръгне за Пловдив, в това време на Чорбаджи Вълко хрумнало на ум да съобщи предварително намерението си на тогавашния гръцки владика Никифор, при всичко, че битността на последния е зависела повече от силния и влиятелен тогаз Чорбаджи Вълко, нежели от самата Патриархия, но той пак рекъл да му съобщи своето намерение и да чуе неговото мнение. Владиката, откак изслушал Вълковото намерение, казал му следующите: "Чорбаджи, ти знаеш добре, че от моя страна аз няма никак да бъда противен на това твое намерение, но според строгата заповед, която имаме от Патриархията ние, владиците, за да бдим строго над таквиз постъпки от страна на българите, а особено по градищата, аз съм длъжен да й съобщя за отварянето на това българско училище. И тя, от своя страна, вярвам, няма тутакси да се възпротиви и да го затвори, но по-сетне ще изнамери някоя причина, за да те наковлади пред Правителството, което ще те заточи нанякъде и тогаз щат затворят училището. Заради това, ако си желаеш доброто, остави се за сега от това си намерение". Чорбаджи Вълко, като обмислил добре това владишко мнение и като знаел как са се преследвали в онова време от Патриаршията за в полза на гръцката велика идея всички таквиз инициатори, преиначил намерението си, и вместо в Пловдив, решил да прати Отца Неофит за главен учител и управител на училището в Копривщица. Заради това той тутакси му писал и отпратил нарочен куриерин, за да го пресрещне в Калофер и да му предаде писмото, в което, по край друго, писано му било, вместо в Пловдив да се отправи от там направо за Копривщица, за гдето О. Неофит отишъл и през месец септември 1837 год. начнал преподаването в новосъзиданото по-преди училищно здание. Тъй ненадейно се е озовал първият в онова време учител О. Неофит в Копривщица. Подир двегодишно учителствуване тук, оставил за свой наместник най-стария си ученик, Христо В. Пуляков да продължава, а той се прибрал в манастир, от гдето после биде повикан от Патриархията за учител на славянския език в Халкинското Богословско училище.

в) Свищовското училище. В Свищов съществувало гръцко училище по новата система още от 1813 година. За да се отвори това гръцко училище инициативата дал Филип Сакеларий свищовец и търговец във Виена, който в тоя случай дал и парични средства. А за да се отвори българско училище, заслугата принадлежи на Иван X. Ангелов, свищовец, живущ в Букурещ, който след смъртта си - 5 декември 1835 година - завещал 20,000 влашки лева, за да се отвори и поддържа българско училище в родния му град. Училището се отворило почти едновременно с Габровското и първият учител е бил Христаки или Хрисант Павлович (§ 58. 3), който по-напред предавал в гръцкото училище; той е въвел ланкастеровата метода и взаимоучителните таблици, издадени от Габровското училище. Преподаванията започнали в частна къща, додето се свършило новопочнатото училище: защото гръцкоманнята не напуснала наведнъж всичките свищовци и гръцката партия не дала зданието на гръцкото училище. Зданието на българското училище се свършило на 1840 год. през месец май.

г) Панагюрското училище. По примера на копривщене и жителите в Панагюрище, водими от съревнование, за да имат и в своето отечество българско училище, съградили голямо здание, което е събирало около 300 ученици. В 1839 год., 23 април, се отворило училището от Кесария X. Василиев, родом казанлъчанин, който проучил взаимноучителната метода при О. Неофит в Копривщица.

д) Училище в Сопот. Сопотненци такожде не рачили да останат назад от съседи си в научно отношение. Те почнали и скоро свършили училищното здание, така щото в 1838 год. през месец юни преподаването почнало. Първият учител е бил Христо П. Василиев (§ 59. 15.).

е) Училище в Карлово. В Карлово отдавна още съществувало гръцко училище; когато в околните градове и села са били отворени вече български училища, жителите решили да направят и те подобно. За тая цел повикали Неофитовия ученик Брайко X. Генович, който бил следвал при О. Неофит в Копривщица, и почнал преподаването на български език по взаимноучителната метода в 1837 год. Но гръцката партия, подпомогната от гръцкия владика, успяла да възпрепятствува на това благородно дело и училището наскоро се затворило. Едвам в 1840 год. през април училището изново се отворило и вече не се е затваряло.

ж) Училище в Трявна. Николай Тревненец, родом от Трявна, който се занимавал с търговия в Букурещ, завещал имуществото си, за да се учреди училище в родното му место, като назначил за "душеприказчик" и изпълнител на волята му съотечественика си Петър Сапунов. Петър Сапунов в 1880 год. сам отишъл в Трявна, привел в порядък делата на завещателя, побудил съотечествениците си да вземат участие в това общополезно предприятие така, щото в едно кратко време било въздигнато хубаво здание, което можало да послужи в даден случай и за гимназия или семинария. Но преди да се свърши зданието, Сапунов се върнал в Букурещ, като отвел със себе си пет най-способни момчета и ги наместил във влашкото обществено училище, с цел, когато свършат науките си, да се върнат в родното си място да учителствуват. Преподаването в Трявна се почнало много по-късно.

з) Училище в Казанлък. Христо Хината, туземец и богат търговец, който е имал търговската си кантора в Пловдив и водил търговия с Виена и Одеса, през 1836 год. като бил решил вече да се пресели наедно с домочадието си от Казанлък в Одеса, повикал по-първите от съгражданите си да им обади това свое намерение и за спомен дал 2500 рубиета за съграждане ново здание за училище, освен това и 15000 гроша, които да служат за фонд за поддържане учителите. Подир това всички заедно отишли да обадят за това на аянина и да попросят неговото дозволение за съграждането на училището. Аянинът, кападжи-баши Мехмед Караферлийт, ги приел ласкаво и не само дето им одобрил да си съградят училището, но за тая цел и той от своя страна подарил 60000 гр., освен това дал и строителен материал за около 10000 гр. и с това насърчил съгражданите си в училищното дело. Като се свършило зданието през 1837 год. преподаването по Ланкастеровата метода се почнало през 1838 от даскал Тача, туземец, който предварително е бил следувал при Отца Неофит в Габрово. Съвременно с това, по препоръка от О. Неофит, казанлъчани повикали из Рилския манастир Дякона Аверкия Петрович за главен учител.

и) Училище в Търново. Гражданите в някогашната българска столица били потънали в гръкомания толкова, щото го считали за оскърбление, ако някой ги наречеше "българи". Никой не искал и да знае за българска народност.

Габровецът Петър X. Христов, който се занимавал с търговия в Търново дълго време се трудил да побуди търновчаните, за да отворят българско училище, но трудът му останал безуспешен. Най-сетне X. Христов направил зала в своя собствен дом, който бил близо до новосъградената българска църква и в тая зала на 15 март 1839 год. се почнало преподаването на български език по ланкастеровата метода. Първият учител бил Захарий Петрович, ученик от Габровското училище, от което са вземени и учебниците.

к) Училище в Калофер. Калоферските търговци Мутев, Тошков, Тошкович и други, които живееха в Одеса, побудени от Априлов, на 22 юли 1839 год. съставили списък за доброволни пожертвувания, с помощта на които се турила първата основа на българското училище в Калофер. Калоферци, насърчени от тия пожертвувания на своите съотечественици, съградили училищното здание и в 1840 год. почнало преподаването. Първият учител е бил Брайко Хаджи Генович, един от учениците на Отец Неофит.

л) Софийското училище. Софийският митрополит Мелетий, ако и грък, но като искал да отговори напълно на високото си призвание повикал едного от учениците на Отца Неофит Захарий Икономович Круша, за да предава български език. На 1839 год., май 2, почнало преподаването, а платата на Круша е давана от Мелетий.

м) Котленското училище. Още до почнуванието на гръцката революция Райно Попович (§ 58. 2.) родом от Жеравна, добър елинист, изпросил от Молдавския и някогашния Самосский княз Стефан Богориди, родом от Котел, съдействие и средство да се отвори елино-гръцко училище и в Котел. Всичко било готово да се почне преподаването, но изведнъж избухнало гръцкото въстание. Навсякъде из България завладял голям страх и в Котел никой не смеел да помисли за училище. Райно Попович претърпял много беди и едвам след няколко години почнал да преподава "елиногречески" език в Карлово. В Котел останала и за напред старата "килия", в която се предавало по нещо български, а по нещо гръцки. Но когато по другите места били веч отворени народни училища по новата метода, то и котленци не рачили да останат надире: чрез доброволна помощ около 50,000 гроша, отворили българско народно училище. При тая помощ трябва да се спомене още и ежегодната помощ хиляда лева, давана от Петър Берон или Берович (§ 56. 1)

н) Ломското училище. Гръцките владици навсякъде из България бяха сполучили да изхвърлят из църквите славянското богослужение и да го заместят с гръцко. Само в църквата у Лом, никога не се е чело но гръцки, освен когато е дохождал Видинският митрополит, но и в тоя случай от дясната страна се е пеело на гръцки език само "славословието". Благодарение на това обстоятелство в Лом отдавна, още 1760, е съществувала българска "килия", в която се преподавало по старата система: азбукето, "наустница", псалтир и пр. Когато се чуло за отварянето на училищата в Габрово и в другите градове и ломските граждани не рачили да останат назад. Преподаването по ланкастеровата метода се почнало в частна къща, а в 18 48 год. се свършило новото училищно здание, което можало да събере около 200 ученици. Преподаването е почнал Кръстьо Стоянович Пишурка през април месец 1846 год., който е бил първият учител в Лом. Под ръководството на Пишурка училището се напълнило за кратко време с ученици. До колко е повлияло това училище върху ломчани, познава се от това, гдето в 1852 год., 27 октомври, при училището се открило и читалище, което в едно кратко време се снабдило с повече от 1500 книги български, сръбски и немски. Читалището е било център, около който са се събирали всичките Пишуркови ученици, постанали изпосле граждани. В 1852 год. през месец декември там се е дало първо театрално представление, в което се играла драмата на "Многострадална Геновева". Войнишките костюми са били набавени по формата на образеца според дрехите на маджарските доброволци, които след поражението им, в това време бяха избягнали в турската територия.

И така в разстояние на шест години са изникнали тринадесет и повече училища (защото, освен гореизложените училища, имало е без съмнение и по други места, но до днес не известни), в които учебниците са вземани от Габрово. Отварянето ни новите училища е вървяло толкова бързо, щото след десет години от отварянето на Габровското училище т. е. до 1845, в нашето отечество е имало 53 и повече училища, и то: в Дунавска България - 31, в Тракия - 18, а в Северно-Източна Македония - 4. Оскъдността от данни ни заставлява да изоставим описването на всички тия училища - данни, драгоценни за книжовната ни история.

Първата славянска печатница в България е била основана в 1739 г. в Солун от Архимандрита на Синайския манастир Теодосий. Но не било съдено на тая драгоценност за нашето възраждане да просъществува за по-дълго време. След няколко години тя била унищожена от пожар.

В 1840 г. А. Дамянов, чрез съдействието и помощта на американските мисионери, именно Eriggs’s отворил българска печатница в Смирна, където в това време е живяла не малка колония от български търговци и абаджии.

В 1843 г. Константин Огнянович, родом Сърбин, отворил в Цариград българска печатница.

В 1844 г. Т. Дивичиан отворил такожде българска печатница в Цариград. В същия град е отворил трета българска печатница Ив. А. Богоев (Богоров), който после я продаде на Александър Екзарх.

Но тия типографии бяха недостатъчни, за да може да се отпечата в тях всичкия писмен материал, затова ние виждаме, че нашите работници са прибягвали до типографиите в чужди страни. Български книги са печатани в типографиите, находящи се в Одеса, Букурещ, Белград, Крагуевац, Москва, Петербург, Брашов, Лайпциг, Пеща, Будим, Виена, Нови Сад, Златний Праг, Землин, Лондон и други места, било в частни, било в правителствени типографии.

Образованието, което са получавали младите ученици в народните ни училища е било първоначално. Заедно с разпространението на образователното движение и с растението числото на училищата, уголемявало се и стремлението за наука; появили се много младежи, за които получаването на образование в народните ни училища било недостатъчно: затова множество ученици отивали да посещават по-високите училища, като: в Москва, Одеса, Петербург, Виена, Белград, Загреб, Киев, Прага, Париж и в други европейски градове. След връщането на тия младежи захванаха да се явяват на книжовното поле и по-сериозни и по-учени списатели. От това национално образователно движение враждата и противодействията на гръцкото духовенство вземаха все по-голям размер, ставаха по-нетърпими и - борбата избухна!

Писмената книжовност в тоя период, предвид на най-съществените потребности и нужди за народното образование е била изключително педагогическа: главната цел на нашите списатели бе да дадат на народа елементарни познания, да разбудят в него националното чувство, което беше затъпено, но което беше необходимо нужно за настъпающата борба. Затова в тоя период ние виждаме: буквари, аритметики, граматики - нужни за учебници, правила за благонравие и други полезни книжки; затова в тоя период ние не виждаме специалисти списатели, но енциклопедисти. Нашата книжовна деятелност съчува тоя характер и до по-ново време, та едва сега почнува да се променява.

Относително читалища и други образователни дружества във време на тоя период, освен читалището в Лом, засега нямаме никакви данни за други. Няма съмнение обаче, че и в други някои градове е имало читалища, за които, вярваме, ще бъдем щастливи да споменем друг път за тях.

Г) Литературните произведения на чуждите списатели върху България и българския народ.

§ 61. Нашето възраждане привлече вниманието на мнозина чужденци и ги заинтересува да изучат нашата история и нашия народ. Независимо от това Балканският полуостров, със своето географическо и топографическо положение; със своите революции, станали в разстояние на един век, и със своето значение за всеобщата светска търговия, побуди мнозина от европейските учени да го изследват заедно с народите, които обитават на него. В какво отношение и с каква цел и да са били тия изследвания, понеже предметът им е нашето отечество и нашият народ, то интересно е да знаем както имената на тия чужденци, тъй и техните книжовни трудове върху нас.

Във време на тоя период ние има да забележим следующите учени мъже:

а) Архимандрит Йован Райч (1726-1802). Той се родил в Карловци на 1726 г., учил се при първите учители, дошли из Русия; след това продължил е науката си в Коморан, Шопрон. В 1753 г. отишъл в Киев, където е следвал семинарията и духовната академия, а после прекарал една година и в Москва. Като свършил учението си той почна да работи върху историята на своя народ. За тая цел той е пътувал до Цариград и Св. Гора, за да събира материал за своята книга. В 1758 г. Архимандрит Райч пристигнал в Св. Гора, гдето се срещнал с Отца Паисий, когото е и побудил да работи върху историята на българския народ. След завръщането си в своето отечество той е преподавал богословски предмети в Нови Сад. В 1772 г. той станал архимандрит в Ковильския манастир, където после и умрял в 1802 г. Нему е било предлагано петнадесет пъти епископски сан, но той, посветен в историята на своя народ, никак не рачил да приеме. Със своите трудове по историята на сръбския народ той е получил прозвание "Отец на сръбската история". Въодушевяван от по-високи и благородни мисли и идеи, ръководим от общите и еднакви интереси на двата народа: сръбски и български, и уверен в това че тяхното щастие и преуспяване лежи в тяхната братска солидарност - той е изследвал общата история на всичките южни славяни: българи, сърби и хървати. Плодът на неговия многогодишен труд се явил в забележителното съчинение "Исторiя Славянских народов, най-паче Болгар, Хорватов и Серков" в 4 тома, напечатани във Виена (Беч) 1794-95 г. Второто издание е напечатано в Будим, 1823 г. Езикът му е славено-сръбски, както пишеха в онова време почти всички; които свършваха руски духовни заведения.

б) Вук Стефанович Караджич (1787-1864). Родил се е в Ядар в село Тршич (Сърбия) на 26 октомври 1787 год. Във време на предишните австрийски войни в 1737 г. семейството му дошло из Дробняк (Херцеговина) в Ядар. Тук той е посещавал училището, гдето е получил първоначално образование; във време на въстанието в 1804 г., когато се подигна окръгът Ядар, той е бил писар на предводителя Кюрчията. Когато турците убиха Кюрчията, той - Вук, отиде да се учи в Карловци, където е следвал науките си в голяма бедност; между друго, той е учил и немски език. После се върнал пак в Сърбия и бил в служба. Когато в 1808 година се отворила в Белград "велика школа", той се записал като ученик, но по причина на болест напусна. След няколко време той оздравя, но останал хром с един крак и до смъртта си той се подпирал с патерица. В 1813 год., когато Сърбия подпадна изново под турците, Вук отиде във Виена. Там се запознал с тогавашните учени сърби, а особено с Давидович и Фрушич, които били почнали да издават "Српске Новине" и с учения словенец Копитар, първия славянски филолог и археолог в онова време.

Вук е наченал тука своята литературна деятелност, която е направила епоха в ново-сръбската книжовност и която е обезсмъртила името му и спечелила му лесното презиме "отец на ново-сръбската книжнина". Главната Вукова заслуга в сръбската литература е тая, гдето той разработи простонародния език и даде му първо място в сръбската книжнина. Всичките му съчинения са от голяма важност не само за сръбските, но и за всякой славянски филолог.

Освен разните негови съчинения върху сръбския език, той е написал нещо и за забравения тогава българския език. Побуден от Копитар в 1821 год., в писмото си до Д-р Фрушич, Вук пръв е показал разницата между сръбския и българския език. В притурките към сравнителния С.-Петербургски словар на всичките езици в 1828 год. Вук е издал съкратение на Българската граматика, образец из библията, няколко народни песни и проект на българското правописание. Заслугата, която е принел Вук на българския език с тия малки книжовни трудове, е значителна: той пръв е разяснил понятията на славянските филолози върху българския език

в) Йосиф Добровски (1753-1829), основател на славянската филология. Той се родил от родители чехи на 17 август 1753 г. в Гиермет (Gyermet), недалеко от Рааб в Маджарско. Учил се първоначално на немски език и едвам в 1763 година той биде приет в йезуитския орден, а след унищожението на ордена той се върна в Чешко и продължи богословските науки в Прага. От 1790 год. под покровителството на графската къща "Ностиц", в която беше домашен учител, той почна своите филологически студии. Всичките му съчинения са писани или на немски, или на латински: той мислеше, че не беше му още времето да се пише на чешки; всичките му съчинения по-после са издадени на чешки език от Ханка. Той е обогатил чешката книжовност с разни съчинения. Съчиненията, в които се е коснал и до нашата история, нашия език са следующите:

а) "Glagolitica". Прага, 1807 г. Второ издание от Ханка 1832 г. В това си съчинение Добровски разглежда историята на глаголицата. Тук той изказва мнение, че тя е съчинена от католиците в ХІІІ век.

б) "Institutiones lingvae slavicae veteris". Wien, 1822 г. Едно от забележителните му съчинения, в което разгледва направата и свойствата да стария славянски език.

в) "Проект за един общ етимологикон на славянските езици" (Entwurf zu einem allgemainen Etymologikon der Slav. Sprache. Рrag, 1813 г. Второ издание Ханкаq 1833 г.).

г) "Славен" (Slavin) 6 тома. Прага 1802 г. 2 изд. Ханка 1834 г.

д) "Слованка" 2 т. Прага, 1814 г. В това съчинение той е считал българския език като наречие от сръбския език.

е) "Кирил и Методий" (Cyrill und Method der Slaven Apostel). Прага 182З г.

Във всичките тия книжовни трудове има драгоценен материал за българската история и филология.

г) Копитар, Вартоломей (1780 - 1844). Такожде един от знаменитите слависти. Родил се е 23 август 1780 год. в Репнье (Repnje), в Крайна. Първоначалното си образование получил в Лайбах, а по-после във Виена. Тука около 1808 г. посещавал юридическия факултет, но особено е обикнал славянската филология. Като плод на неговите книжовни занятия явило се първото негово забележително съчинение "Grammatik der Slavischen Sprache in Krain, Kärnthen und Steiermark". Laibach, 1808 г. и "Glagolita Clozianus". Wien, 1836 г. В първото съчинение ние виждаме свойствата на словенския език, а във второто той обяснява един старобългарски глаголски писмен паметник, като доказва, че глаголицата е по-стара от кирилицата.

Освен тия съчинения, Копитар е написал още много важни неща, на които издаването е започнал Миклошич в 1857 г. под название "Sammlung Kopitar’s kleinern Schriften…", I Bd. Wien, 1857. Копитар умряел в 1844 год.

д) Шафарик, Павел Йосиф. Един от знаменитите работници на полето на славянските езици и славянската палеонтология. Роден на 13 май 1795 г. в Кобелярово (Kobelyarovo) в Словиния, той получил първоначалното си образование в гимназията в Розенау и Добшау; по-после е следвал филологията, теологията и маджарското право в лицея в Кезмарк, но още от младо време е усещал особена наклонност към изучаването на славянските езици и славянската литература. В Йенския университет, освен философическите и теологически лекции, той е слушал още и естествените науки, като не изоставил никак студиите си по славянската филология. В 1817 г. в Презбург е бил приватен учител, а след две години станал професор в сръбската гимназия в Нови Сад, където е изпълнявал и длъжността на директор. В 1833 г. той се върна в Прага и предаде се на изучаване [на] чешко-словенската литература. Бил е цензор, а в 1841 г. - библиотекар, в която длъжност е останал до 1860 год. Той бе заболял от мозъчна болест, от която и умрял във Виена на 27 юни 1861 год.

Той е писал на чешки и немски. Главното съдържание на съчиненията му е било славянската филология и археология.

От съчиненията му заслужват тук да бъдат споменати:

а) "Geschichte der Slawischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten". Ofen, 1826 VIII и 524 стр. Съчинение, в което всичките славянски племена са събрани в едно цяло - труд изключително библиографически, но осветлен с много хубави философско-исторически обяснения. Той сам видял недостатъка на тоя свой труд и почнал да го преработва във форма чисто биографическа и библиографическа; но трудът му останал недовършен: той приготвил само сърбохърватската и словенска части, които били издадени след смъртта му от И. Иречек ("Geschichte der südslawischen Literatur". Herausg. Von I. Ireček,, Ргаg. 1864 - 65. 8 части .

б) "Über die Abkunft der Slawen nach Surowiecki" Ofen, 1828.

в) "Serbische Lesekörner oder Historisch kritische Beleuchtung der serbischen Mundart", Ofen, 1833.

г) "Slovanské Starožitnosti", Praha, 1837, 2 изд. 1858 г.

Тоя е най-знаменитият негов труд и най-важен за цялата славянска литература. Той е изходната точка на всичките други трудове по изучаването на старославянската история. За кратко време книгата била преведена на полски, руски и немски езици и спечелила за Шафарик широка и учена слава. Съчинението му било разделено на две части: историческа и битна. Излезналата част е историческа, а втората не била довършена, а издадена е на откъслеци в разни периодически списания.

д) "Slovansky narodopis". Praha, 1842 год. 3 издание 1850 год.

По обема си малък, но по съдържанието си капитален труд за цялото славянство. Тая малка книжка съдържа преглед на славянската етнография и е придружена с първа етнографическа карта на славянските племена.

e) "Památki dřevního pisemniství Jíhoslovanův", Рraha, 1851 год. 2 издание 1873 год. В тая книга се претърсва и изпитва южнославянската древност.

ж) "Pohled na prvovek hlaholshéko pisemnictví", 1852 год. Статия напечатана в "Часописът". - "Památki hlaholshéko pisemnictví". Прага 1853 год. "Glagolische Fragmente", Прага, 1857 год. и "Über die Heimath und den Ursprung des Glagolitismus". Прага 1858 год.

Във всичките тия съчинения Шафарик прътърсва въпроса за произхождението на глаголицата. Изначало той мислил, че глаголицата не е по-стара от кирилицата, а направена по образ на последната; но по-после изменил мнението си и утвърждавал, че глаголицата е оная азбука, която е изнамерена от Кирил, а кирилицата не е нищо друго освен усъвършенствувана глаголица - усъвършенствуване, направено от Св. Климент.

е) Миклошич, Франц 1813- ? Едни от най-знаменитите и учените настоящи слависти. Той се родил на 20 ноември 1813 год. в Лусенберг в Штирия и получил средното си образование в гимназиите в Вараждин и Марибор, а в университета в Грац слушал правото и философията, откъдето на 1837 год. излезнал със степен "доктор на правото". Изначало той се занимавал с адвокатство, но след запознаването си с Копитар, тоя последният го отстранил от тоя път. Миклошич знаел гръцки език много хубаво още от гимназията и обичал да изучава езиците. Копитар го убедил да се посвети на славянската филология, което Миклошич и направил. В 1844 год. той постъпил в придворната библиотека, гдето намерил доволно спомагателни средства за своите студии. В 1850 год. той бил назначен за професор във Виенския университет, гдето още в 1858 год. бил избран за "rector magnificus". От това време, па и до днес, той работи: върху славянската филология. От неговия книжовен труд са излезнали много знаменити съчинения. Между многото негови книжовни дела, споменуваме следующите:

а) "Radices lingvae palaeoslovenicae". Lpg.,1845 год.

б) "Lexicon lingvae palaeoslovenicae". Wien, 1850 год. 2 изд. 1865 год.

Предметът на тия две съчинения е старият славянски език с неговите свойства; с тях Миклошич е доказал дълбокото си познаване на езиците славянски, старогръцки и латински.

в) "Vergleichende Grammatik der slav. Sprache" Bd. I. Lautlehre Wien, 1852. Bd. III. Formenlehre, 1856 год. Това съчинение е продължено и свършено сега. За него ще говорим в новия период.

г) "Vita S Clementis", Виена, 1850 год.

д) "Codex Suprasiliensis", Виена, 1851 год.

е) "Die Sprache der Bulgaren in Siebenbürgen". Wien, 1856 год.

Всичките тия негови съчинения съдържат драгоценен материал за българската история и филология. Ние ще се повърнем пак върху книжовните трудове на Миклошич.

ж) Виктор Григорович. Професор на славянските езици при Казанския университет; в 1844 год. той предприе пътешествие по България с научна цел. В България е прекарал единадесет месеца, гдето е изучавал нашите писмени паметници. Резултатът на научните си изследвания и впечатления от това пътешествие той изложи в особена книга под заглавие "Очерк ученаго путешествiя по Европейской Турцiи". Казан, 1844 год., 2 изд. 1877 год. Хубава книга, в която има забележени много интересни неща за нашата история.

з) А. Гилфердинг знаменит руски списател. В нашата книжовност той се поменува със своите "Писма об исторiи Сербов и Болгар", Москва, 1855-59, напечатани изначало в "Собранiе сочиненiй" т. I, Спб. 1868, а по-после отпечатани в особени две книжки.

От славянските списатели, които са споменали нещо за нас и за нашата история са още и следующите:

и) Штулц (W. Stulc). Между другите свои литературни съчинения в чешката книжовност, той е написал още и: "Wypsáni života swatých bratři Cyrilla a Methoda", Praha, 1847. "Život sv. Cyrilla a Methoda, apostolů slowanskýh", Praha, 1857.

к) J. Berčič написал : "Christomathia lingvae veteroslovenicae charactere glagolico". Прага 1859.

л) Jakič "Pregled turskog carstwa v Evropi", Zagreb, 1850.

м) В. Ханка написал "Остатъци славянскаго богослуженiя у Чехов". Прагаq 1859 год.

н) К. Калайдович написал: "Iоан Екзарх болгарскiй". Спб., 1824.

о) П. Кёппен написал: "Собранiе словенских памятников, находящих ся в Россiи" Спб. 1827 год.

п) Пуквил, Франсоа (François Charles Pouqueville). Той се родил на 1770 год., а умрял в 1838 год. Той е бил родом френец, а по звание лекар и пръв работник по изучаване нашето отечество в настоящето столетие. Той беше член в научната експедиция, изпратена в Египет. При завръщането на експедицията, корабът й падна в ръцете на мюсюлманските пирати от Алжирия, и Пуквил трябваше да прекара три годни в робство при турците Описание на тия свои приключения издаде в три книги под заглавие: "Voyage en Morée, Constantinople, et Albanie". Paris, 1805. 3 voll. В тая книга той помести и различни записки от някои свои другари, които преоблечени като татари, минали са в онова време от Цариград през българските и сръбски страни, през Самоков, Кюстендил и Скопие за в Дубровник.

В 1805 год. Пуквил биде изпратен от Наполеон като посланик при Али паша в Янина, гдето тогава той владееше като независим господар. В това си звание той пропътува Албания, Епир и някои части от южна Македония, и резултатът от това си научно изследване той изложи в едно съчинение, пълно с географически, етнографически, исторически и археологически материали, представени в хубав вид и привлекателен стил. Заглавието на книгата е "Voyage de la Gréce". Paris, 1820-25, 5 voll. 2 издание 1826 год. В това съчинение са поместени и пътните бележки на по-младия му брат Хюген, който в 1806 год. премина Босна и посети Нови Пазар и Прищина.

р) Ами Буе (D-r Ami Bouè). По народност французин, а по религия протестантин. Той се родил в Хамбург в 1794 год., а учил се в Женева и в Англия. Това е повлияло върху му та той е обичал еднакво и френците, и Германците, и Англичаните - той е бил в същата смисъл космополит. Изначало е бил медик, а по-после се посветил на геологията и минералогията. Понеже наследил от родителите си голямо богатство, той имал възможност да пропътува по-голямата част от Европа. Особено е обичал да пътува по Балканския полуостров. Цяла Европейска Турция той кръстосва в разстояние на четири години; 1836, 1837, 1838 и 1839, и то всякога през летните месеци. При това свое пътуване, той е бил придружаван от няколко по-млади учени геолози французи: Viquesnel, Montalembert и моравския ботаник Фридрихстал. До колко живо се интересувал Ами Буе да познае и изучи отечеството ни, доказва от съдържанието на неговите съчинения върху него. Обаче голямата му воля да изучи по-основно и по-обширно страната ни се доказва още и от това, гдето на Балканския полуостров няма нито един голям път, по когото да не е минувал Буе: той е кръстосвал навред от край до край. За да изучи по-добре страната, Ами Буе предварително се бил потрудил да поизучи местните езици, а особено турския и сръбския, и с това да можа да избегне посредничеството на тълмачите, които всякога са представлявали нещата невярно. Имената на предметите в съчиненията му са означени на пет езика: турски, словенски (сръбски и български), арбанашки, румънски и гръцки. Резултатът на тия научни изследвания Ами Буе е изложил в четири томове под заглавие "La Turquie d’Europe ou observation sur la geographie, la geologie, l’histoire naturelle, la statistique, les moeurs, les coustumes, l’archeologie, l’agricoulture, l’industrie, la commerce, les governments divers, le clerge, l’histoire et l’etat politique de cette empire". Paris, 1840, 4 voll. (Европейска Турция или наблюдения върху географията, геологията, естествената история, статистиката, нравите и обичаите, археологията, земледелието, индустрията, търговията, разни правителства, духовенството, историята и политическото положение на това царство). Самото заглавие показва разнообразното и богато съдържание на книгата. На всичките по-подирни пътешественици по Балканския полуостров тя е послужила като основа и спомагателно средство при техните изследвания. И ден днешни тя служи като драгоценно средство за оногова, който би искал да изучава нашето отечество, а пък за всегда ще остане като скъп писмен паметник, в който е описано вярно положението на Турция и на народите, живущи в нея, в началото на настоящето столетие.

Първият том съдържа общ преглед на географията и геологията на страната, нещо за животните и растенията на полуострова и свършва с някои метеорологически бележки за климата. В тоя том виждаме първо основателно изложение на планинските вериги и на реките с техните притоци.

Вторият том съдържа етнографическо описание: народите, езиците, телесните им свойства, техните характери, облекла, жилища, нрави и обичаи и социалните отношения на народите. В тоя том има забележено нещо и за старините.

Третият том съдържа нещо за земледелието, индустрията, занаятите и търговията; в него се описва и турското управление в провинциите. В тоя том е вместено и държавното устройство на Черна Гора, Сърбия и Влашко.

Четвъртият том съдържа неща за политическата и военна важност на всякоя от страните, които образуват Балканския полуостров; изложени са и тогавашните политически стремления на народите, и турските реформи. В него се намира кратък исторически преглед на сърбите, бошняците, черногорците, далматинците и албанците. Към тоя том има приложения, в които се описват обширно и подробно главните пътища от град до град с обозначение на разстоянието им.

От тоя монументален труд всичките клонове на науката се обогатиха с по нещо новооткрито и изследвано. В предговора му Ами Буе обръща вниманието на европейците върху славянските племена, живущи на Балканския полуостров, за които той говори с много топли думи.

Освен тая книга Буе е написал още две: "Récueil d’Aineraires dans la Turquie d’Europe", Wien, 1854, 2 voll. "Sur l’établissement de bonnes routes et surtout de chemin de fer dans la Turquie d’Europe", 1852 г. В първото съчинение намерваме много хубав и важен материал за топографията на Балканския полуостров с кратки, ясни и живописни описания на предели, градове и пътища.

Във втората книга има интересен материал за бъдещите пътища и железници в европ. Турция. Тая книга днес е полузабравена.

Той е писал още различни научни статии по минералогията и географията в разните научни журнали и академически сборници на френски, немски и английски езици. Всичките статии са на брой 250. Ами Буе умрял на 9/21 ноември 1884 год. във Виена, където беше се установиш да живее отпреди 25 години.

с) Август Викеснел (Auguste Wiquesnel). Той се занимавал с изучаването и изследването на Родопските планини. Резултатът на тия изследвания е голямата му карта на Тракия "Carte de la Thrace d’une partie de la Macédoine et de la Moesie". Paris, 1854. То е един атлас, който съдържа 16 карти. Освен тая карта Викеснел е написал друго едно съчинение под заглавие: "Voyage dans la Turquie", 1867 г., от което е излезнал само първият том. Навярно той щеше да напише още нещо върху нашето отечество, ако смъртта не бе прекратила живота му. Той умрял 1867 год.

т) Д-р А. Гризебах. Той е немски ботаник и професор в Гьотингенския университет, който в географията на ботаниката - фитогеография - се счита като един от най-големите авторитети. Той е посетил и нашето отечество, изследвал е научно флората и написал е драгоценни съчинения както за нашата домашна флора, тъй и за науката въобще. Той е пропътувал от Цариград до Далмация. Посетил е Св. Гора, Солун, планините: Нидже, Перистери, Шар, Люботрън и много други страни и места. Резултатът на тия спои изпитвания е изложил в своето хубаво съчинение "Reise durch Rumelien", Göttingen, 1841 г., 2 т. Това съчинение е едно от най-хубавите произведения по пътешествената литература.

у) Д-р Йосиф Миллер. Той е чех и бил лекар в Далмация. По случай на разни заразителни болести той бил изпращан няколко пъти в ближните предели по европейска Турция, за да изучава здравословното положение на тия предели. Той бележил своите наблюдения и всичко изложил в своята книга под заглавие "Albanien, Rumelien und die österreichisch-montenegrinische Grenze", Praga, 1844 г. Тя съдържа много любопитни подробности за жителите, умственото им развитие, земледелието, скотовъдството, индустрията, за климата, медицинските особености и пр. на провинциите Скадърска, Призренска и Битолска. Предговорът в тая книжка е писал Павел Йосиф Шафарик, за когото говорихме.

ф) М. Бланки едни от прочутите списатели по народната икономия. Във времето на кланетата, които извършиха турските башибозуци в Пиротско, Нишко и Лесковско в 1841 год. по причина на въстанието, френското правителство изпрати Бланки да проучи и изследва на самото място извършеното злодейство. Той пропътува през Видин, Белоградчик, Пирот, София и от там до Цариград. Резултатът от това пътешествие и изследване Бланки изложи в знаменитата си книга "Voyage en Bulgarie", Paris, 1843 г., в която той излага особено икономическото, земледелческото и индустриалното състояние на нашия народ в онова време. Тая книга е много важна за нашите икономисти, защото съдържа хубав материал за бъдещите дейци по народната икономия. В това си пътуване Бланки бил придружен от А. Александър като тълмач.

х) Молтке Н. V. знаменити пруски в сегашно време фелдмаршал и началник на генералния щаб; той като млад офицерин пропътува през нашето отечество с научно-военно-стратегическа цел в 1835 - 49 год. и резултатът от това свое изследване написал и издал в няколко книжки :

а) "Briefe über Zustände und Begebenheiten in der Türkei" (1853-59). 3-то издание Берлин 1877 год.

б) "Der russisch-türkische Feldzug in der Europäischen Türkei. 1828 und 1829". - Berlin, 1845.

Тая последната е особено важна за нашите военни.

ц) C. Robert написал книга "Les Slaves de Turquie". Paris, 1843. 2 voll. с хубаво и любопитно съдържание относително нашия народ и нашето отечество.

ч) Hipq. Desprez написал книга "Les peoples de l’Autriche et de la Turquie", Paris, 1850, 3 voll.

ш) Engel написал хубаво съчинение за нашия народ със заглавие "Geschichte der Bulgaren in Moesien", Hall, 1797.

щ) D-r Heinrich Kiepert съставил географическа карта на нашата страна под заглавие "General karte der Europ. Türkei", Berlin, 1853, 4 големи листове.

И така, в заключение на тоя период ние виждаме, че възраждането се извърши за осемдесет и две години, т. е. за един человечески век. Такава бързина в нашето възраждане заслужва наистина удивление.

В началото на тоя век нашият народ беше изгубен. За неговото съществувание се не знаеше нищо, а за неговото възраждане и пробуждане имаше силни причини да се мисли, че това е почти невъзможно, но едвам се изпълни половин столетие и навсякъде ние виждаме патриоти, учители и свещеници; навсякъде изникнаха български народни училища, даже и по селата; появиха се български книги (160) български журнали и вестници (4), които намираха голямо число жадни читатели за наука - с една дума ние виждаме нашия народ съвсем променен и упътен към напредък.

Тоя дълбок коренен преврат в нашия народ се извърши не чрез силата на байонетите, не чрез съдействие на народно правителство, а чрез смирено слово, преследвано немилостиво от гръцкия клир; чрез искрено проповядване и убеждение, гонено и подозирано от турското правителство; чрез книгите и училищата начело със скромните учители - български апостоли, и чрез скромното съдействие на родолюбивите граждани и свещеници.

Тоя преврат в България не се извърши в полза на някоя политическа система, както това стана на запад, а извърши се в полза на националното възраждане. Българите са искали да бъдат българи. Тая идея бе обхванала и преодоляла всестранно нашия народ: нито един българин, бил той търговец, бил той свещеник, бил той монах, бил той селянин, бил той гражданин - не се е съмнявал, че елинизмът в България е най-голямото зло за нашето преуспяване и всичките до един се завзеха да го отхвърлят.

От това се породи оная голяма борба с гръцкото духовенство, която носи название "български църковен въпрос".

 

 

© Димитър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2006
Димитър Маринов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Димитър Маринов. История на българската литература. Пловдив: Издание и печат на Христо Г. Данов, 1887.