Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

А. Част първа: Старият век

VІІ. ЛИТЕРАТУРНАТА ДЕЯТЕЛНОСТ ВЪВ ВРЕМЕТО НА ВТОРОТО - ТЪРНОВСКО - ЦАРСТВО (1186-1398 Г.)

Димитър Маринов

web | История на българската литература

§ 40. Едвам бяха се изминали 117 години от оня велик момент, когато византийската гордост се смиряваше пред величието на българското оръжие; когато византийският император просеше милост от българския господар под стените на самия Цариград; едвам беше се изтекъл един век от времето, наречено "златен век" в българската история, и - българското величие беше изчезнало, а българската корона се внасяше в Цариград, заедно с българската царска челяд, за да украси триумфалното шествие на византийския император. След толкова кратко време България, от страшилище за Цариградския двор, беше станала и претворена в немощен и безчувствен труп. Политическата й независимост беше унищожена.

Заедно с пропадването на българското господарство под властта на Византия, в България се свърши и литературната деятелност, толкоз богато развита във времето на Симеон. Във времето на робството под гръцка власт нашата книжовност увехна, и през целия тоя период ние не виждаме никакви нови литературни произведения. От Симеоновия "златен книжовен век" бяха останали многобройни книжовни дела, които са послужили да се поддържа възпоминание за някогашното й политическо и книжовно величие. Някои искат да предполагат, че и през тоя период книжовната ни деятелност е продължавана, защото не е било възможно да се прекъсне изведнъж, но тоя въпрос е още много тъмен.

След възобновлението на българското царство в 1186 год., във времето на търновския период, литературната деятелност почна изново; литературата почна отново да цъфти. Ако и много малко да е позната и изучена нашата литературна деятелност през тоя период; ако и да са много оскъдни писмените паметници от тоя период - пак, от познатите досега литературни произведения през тоя период, можем да заключим, че нашата литература през тоя втори период е била ако не толкова богата, както през първия, то не и толкова оскъдна и безплодна. В книгите през тоя период се вижда, че езикът е претърпял променение; виждаме, че в старобългарския език са употребявани тук-там думи от простонародно наречие със свойствения на новобългарския език член.

Превеждането от гръцки език е продължавано, но и оригинални съчинения не са оскъдни. Общото съдържание на литературата в тоя период е църковно, но не липсва и историческо. Към тоя период могат да се отнесат някои жития и служби на някои народни светии, като напр. "Службата на цар Петра". В 1210 год. по заповед на цар Борил е преведена от гръцки език "Синодик" иди "Сборник", който е заключавал в себе си много важни исторически сведения.

Монах Исая в Серес превел в 1371 год. философията на неоплатонците, съчинена на гръцки език от Дионисий Ареопагит.

За историческата литература в началото на тоя период ние знаем много малко. Че е имало български летописи, за това не може да бъде никакво съмнение. Цар Калоян в 1202 г. писал на папата, защото Симеон, Петър и Самуил получили царска корона из Рим, както той узнал от изследването на отечествените записки, книги и от законите на своите предшественици. Към най-старите български летописи може да принадлежи любопитният списък на първите български князове със забележки невразумителни, който се съчувал в тъй наречения "Елински летописец" - особен един хронограф. Тоя списък, който се допълнува с византийски свидетелства и се потвърждава чрез тия свидетелства, доведен е до втората половина на VIII столетие; той е предмет на научни спорове и недоумения. Григорович, за да подтвърди, че са съществували български летописи, провожда цитат из стария Номоканон, дето е казано: " ". Той утвърждава още, че българската летопис се съчувала отчасти в романски превод. Летописец Паисий, за когото ще поговорим по-после (1762 г.), се основава на търновската летопис, която се намерва днес в библиотеката на английския пътешественик Robert Curzon-а, иначе Лорд Zouch, известна под име "хроники" и състояща от две евангелия: едното с изображението на царя Йоан и семейството му, а другото написано за Стефан Душан. Намират се още няколко статии и фрагменти с историческо съдържание, а именно: "известие за основанието на българския патриархат 1235 год."; "поменик на умрелите български царе, царици, патриарси, епископи и боляри"; "преглед на народите и езиците", в който преглед народите са сравнени с животните; (отнася се приблизително към началото на VШ столетие), а притурен е тука и преглед на езиците и писанията, намерен пергаментен лист от Захариев.

Български летописи днес не са познати, но при всичко това ние не губим надежда, че някои летописи, които са били щастливи да се избавят от вандализма на фанариотите, ще бъдат открити.

Освен тия летописи, в България са изникнали две големи компилации от всеобщите хроники, които са намерили такожде прием и в Русия, и в Сърбия. Първата рецензия на елинския и римски летописец е съставена из превода на Малала, Амартол, из сказанията за Александра Великаго и из библията и някои апокрифи; тука се среща много пъти и споменатият списък на българските царе. Втората рецензия, при изработването на която са се ползували не само от византийските списания, но и от руския списател Нестор, довожда събитията до 1204 год. Хронограф, който свършва с падането на Цариград (1453 год.), е намерил в Русия такъв добър прием, щото там е претърпял още три нови редакции. За Българската история, за Борис, Симеон, Самуил, богомилите, Калоян, Асен II и пр., хронографът ни не съобщава нищо ново.

Ново съживление на българската книжовност почнало с встъпването на българския престол на цар Йоан Александър (1331-1365), който бил ревностен любител на книжнината. По негова заповед била преведена на български език хрониката на Константин Манасий (от сътворението на света до 1078 г.). Оригиналът е написан в стихове, а преводът е направен в проза, но съвсем изкусно. Тая хроника е преведена в два ръкописа, които са съчувани и до днес: единият ръкопис се намира в Москва, написан в 1345 г. за самаго Александра, а другият - във Ватикана, писан във втората половина на XIV столетие. Тая хроника е кратка всеобща гражданска и църковна история от сътворението на света до времето на император Никифор Вотаният, който е царувал от 1078-1080 г. В ръкописа, който се намира Москва, в синодалната библиотека, срещат се по краищата на някои листове исторически бележки от българската история, които са писани в XIV столетие и имат голяма важност за нас, понеже са писани от очевидец. Ръкописът, която се намира във ватиканската библиотека в Рим има още по-голяма важност за нас, защото е писан много изкусно и съдържа 70 украсени картини, които представляват разни библейски и исторически лица, такожде и образи на някои български царе и изображения на някои събития из българската история. Тия лица и събития, изобразени из българската история са: Йоан Александър с домочадието си: синовете му: Йоан Асен, Йоан Страшимир и Михаил, майка им, царицата, Йоан-Александрова жена; тогавашният търновски патриарх с един епископ, със свещеници и дякони; Крум, една негова победа; кръщението на българите; кръщението на русите; победа на Симеон, една негова воина и неговата смърт; войната на русите с българите; Йоан Цимисхий в Преслав...

Има още изобразени няколко събития от войната на Василий Българоубиец със Самуил, Гаврил, Роман и Йоан Владислав и др. Тая ръкопис с тия изображения е един драгоценен паметник както за българската книжовност, тъй и за българското живописно изкуство от XIV столетие.

Тоя старобългарски превод бил преработен на ромънски език в 1620 г. от монаха Михаил Мокс за епископа Римничкаго Теофил и допълнен из българските, сръбските и румънските летописи.

Във времето на тоя български господар и по негова заповед е писан и втори сборник в 1248 г., който съдържа десет статии със следующото заглавие:

В това време е писан вторият сборник, който е намерен в Св. Гора преди 10 години, а се съхранява в Румянцовски музей в Москва. Той е овалян и скъсан и повече от половината му липсва. Съчуваните листове са само 115, които съдържат житията на няколко светии, между които се намира похвала Кирилу и Методию, написани от Св. Климент. В него няма забележено кога е писан, но по буквите и по другите белези, няма никакво съмнение, че той е писан в XIV столетие.

Във времето на Александър са писани още няколко църковни книги и сборници, от които някои и днес са съчувани, а някои още не открити.

Царуването на Александър се отличило с бурни религиозни смущения и движения, причинени от разни еретически секти. Богомили, исихасти и адамити с голяма ревност са разпространявали своето учение. От това се разумява, че е завладяло между народа силно движение. При тия еретически секти присъединили се и евреите, които, ободрени и одързостени от това обстоятелство, дето еврейка станала царица, почнали да стават нетърпими със своите насмешки върху християнството; тая постъпка такожде е съдействувала да се вълнуват духовете и да се въдворява недоверие и неудоволствие.

Такова е било вътрешното положение на България в това време, когато зад Балканите турците се бяха установили и когато между тях и другите християнски народи се водеше ожесточена борба и кръвопролитие.

Положението е било несносно и то не предвестявало никак добро за България. Всякой е усещал належаща нужда да се възстанови религиозен мир. Тогава се появил человек, който положил за задача в живота си да обуздае лъжеучителите и да повърне религиозен мир, но което не е можал да сполучи и от действията на когото е излезнал съвършено противоположен резултат. Тоя човек е бил Теодосий. Той се родил в Търново и всичката си младост провел в манастирите: във Видин (в манастира "Св. Николай"), в Арчар, гдето е станал монах, в Търново (в Мариинския манастир на Св. гора), в Червен (недалеко от Русчук) и в манастира "Св. Богородица", наречен Епикериев, по-долу от Сливен. След това той отишъл при знаменития в това време учител Григорий Синаитски, около когото в планината Сакар, на север от Одрин, бяха се събрали много ученици: гърци, българи и сърби. Григорий обикнал младия Теодосий и, когато в 1346 год. умрял Григорий, то на негово място едногласно бил избран Теодосий. Но Теодосий не приел тоя чин, като се считал недостоен за него и се върнал в Сливен. После посещавал Атон, Солун, Цариград, а най-после си избрал жилище в околността на Килифарево и основал обител. Около него се събрали около 50 момчета, между които най-видни са били Евтимий и Константин, които после станали и литератори.

Тоя Теодосий е бил чист реформатора в църковната дисциплина и неговата деятелност е оставила следи в книжовността за дълго време. Тогавашният търновски патриарх Теодосий II, по съвет на Теодосий, настоятелят на Килифарската обител, свикал два пъти събори (1350 и 1355 г.) срещу богомилите, адамитите, исихастите и евреите; резултатът на тия събори е бил най-строго наказание на предводителите, жестоко гонение срещу последователите на тия секти и изтреблението на книгите им. Това е предизвикало още по-голямо смущение.

Около 1356 г. Теодосий отишъл в Цариград, за да види своя някогашен другар Калист, който беше по онова време патриарх, и там в манастира "Св. Мамант" е умрял на 27 ноември 1362 г.

Единственото негово литературно произведение е , преведени от гръцкото съчинение на Григорий Синаитски.

Ние се разпространихме малко повече върху биографията на Теодосий не за друго, а защото той е бил една от най-важните личности във времето на Йоана Александър, време най-деликатно в цялата ни история. Той е побудил ония жестоки гонения срещу богомилите и другите секти и техни книги, които, при всичко че са имали благородна цел, но на които следствията са били гибелни както за политическата ни независимост, тъй и за самата наша литература. Тия същите богомили, адамити и исихасти, преследвани в България, намерили голямо покровителство при турците, които бяха вече струпани на една част от Балканския полуостров, и ако се сетим, че последователите на тия секти не бяха малочислени в България, то можем да проумеем, какво гибелно влияние са имали те върху нашата борба с турците и каква помощ им са оказвали. Тия гонения бяха вредителни и за самата литература, защото чрез тях се изтребиха множество богомилски книги, които ако бяха останали днес съчувани, вън от тяхното религиозно съдържание, те щяха да хвърлят голяма светлина върху културния живот на народа ни.

Йеромонах Дионисий, който беше един от по-видните ученици Теодосиеви, е знаял Св. Писание по гръцки и славянски почти наизуст. Няма никакво съмнение, че той е работил на книжовното поле, но от неговите трудове знаем само за негов превод съчинението на Маргарита "Йоан Златоуст".

Патриарх Евтимий. Животът на тоя забележителен человек в нашата политическа и литературна история едвам в най-ново време почна да се изучава и осветлява. До колкото знаем за живота на тоя "великий между нашите патриарси" (както се изразява Дринов), за неговите литературни дела, но за неговото влияние върху политическата наша история, ние сме в положение да кажем само следующето: Той е бил, както видяхме, ученик на Теодосий търновски, при когото той отишъл още в онова време, когато Теодосий е бил при Григорий Синаитски и когото придружил в пътуването му в Цариград. След смъртта на своя учител, той отишъл в манастира Св. "Йоан Студит", после в Атонската гора, в манастира Лавра, гдето император Йоан, като се възвърнал от Италия в 1370 г. без никакви парични средства, опитал се да вземне от него, като от най-богат монах. След едно кратко време той се завърнал в своето отечество и се установил в "Пера" в Търново, гдето се потрудил да прегледа и изправи Св. Писание и богослужебни книги. В 1375 г. той бил избран за Търновски патриарх във времето на последния български цар, Йоан Шишман. Евтимий е видял с очите си падането на България. Когато Челеби, синът Баязитов, превзел Търново, Евтимий бил главното лице в града. След превземането на града, той бил заточен негде в Македония, неизвестно где, гдето и умрял.

Литературната деятелност на Евтимий, всред тия бурни времена, е забележителна. На неговото перо принадлежат цял ред съчинения - до 18 - на които съдържанието е: жития на българските светци, повести, похвални слова и послания. До сега известните негови съчинения и книги са следующите:

Евтимию принадлежи и друга заслуга на българската книжовност. Ние споменахме по-напред, че езикът, на който са се писали, или превеждали разни книги, бил претърпял голямо променение; той бил повече близък към говоримия език и получил някои черти, свойствени на говоримия новобългарски език. Но заедно с това променение вмъкнал се хаос: невежи преводачи или преписвачи, като не разбирали хубаво старобългарския език, а не познавали добре и свойствата на новобългарския, почнали да мешат много чужди и непонятни думи, неправилно употребявали предлозите и изискуемите от тях падежи и не гледали на никакво правописание, така щото книгите в това време са били писани на най-развален език.

За да прекрати това зло в литературата, Евтимий прегледал Св. Писание и светите книги, поправил ги според старите св. книги и забранил на невежите да превождат св. книги. А за да уреди правописанието, той изработил особени правила; известни под името: , които са служили за ръководство где и как да се пише. Тия правила, които имат голямо значение за историята на нашата ортография, за жалост са пропаднали, защото днес ние не знаем нищо за тях.

Писанията Евтимиеви намерили голяма известност в руската книжовност; историческият негов материал е влезнал в хронографиите като обикновена съставна част.

Из кръга на Евтимиевите ученици излезнал и Видински митрополит, който съставил житието на Св. Филотея Търновскаго (1393 год.).

Приятел и ученик на Евтимий бил и Киприян, родом българин, възстановителят на книжовността в Русия, а от 1379 год. и Киевски митрополит.

Първо място между Евтимиевите ученици завзема Григорий Цамблак, родом от Търново. Той живял в Атон, после бил игумен в знаменития сръбски манастир, наречен Дечански, а по-после в манастира "Св. Пантократор" (Нямц) в Молдавия, от гдето отишьл в Русия. Литовски княз Витолд прекъснал църковната свръзка с Москва и заповядал на руските епископи да ръкоположат с тяхна собствена власт за Киевски митрополит Цамблак в 1415 год. Цамблак бил анатемосан от Цариградския патриарх за това, гдето той склонил да бъде ръкоположен за митрополит.

Цамблак за своята наклонност към западната църква бил отлъчен и в Москва. В 1418 год. той бил проводен от Витолд в Констанц, за да влезне в споразумение с папата за унията; но той закъснял и умрял в 1419 год.

По своите литературни дела той се причислява към литературите българска, руска и сръбска. В руската книжовност той се хвали като най-добър познавач на чистия славянски език. От многобройните му книжовни трудове, заслужват да споменем за следующите: а) 24-те негови духовни слова; б) похвалните слова на Евтимий и Киприян и в) житията на Св. Ромил и на крал Стефана Урош III. С това последното съчинение той принадлежи към сръбската книжовност.

По езика, който е употребявал в писанието и начинът, по който е писал, Цамблак е бил продължител на оная литература и онова книжовно направление, което е показано от Евтимий.

Константин философ, Костенски или Костенчески е бил българин из България, от село Костенец, близо до извора на р. Марица, а по мнението на Ягич - из Кюстендил. След падането на българското царство той се преселил в Сърбия, дето при двора на сръбския деспот Стефан, син на забележителния и нещастния цар Лазар, работил на книжовното поле. Той принадлежи и на българската, и на сръбската литература. При всичко че е работил в Сърбия, но направлението, което е държал в своите книжовни дела, е получил в българското училище; учителят му Андроник е бил ученик на Евтимий.

По заповедта на Стефан, Константин написал съчинение за славянския език и превел "Учителное евангелие". Но едно от най-забележителните му съчинения е било Житiе деспота Стефана Лазаревича, написано в 1431 год., четири години след смъртта на деспота. Това съчинение е важно за южнославянската литература в средния период. Това съчинение не е житие, но цяло историческо съчинение, което ни представлява съдбината на Сърбия в XIV и XV столетие и отношенията между нея и Византия и другите съседи. С това свое дело Константин става забележителен за всеобщата история, и не само за сърбите, но и за нас. При началото на житието той описва географическото положение на Сърбия и нейните естествени богатства, при което се вижда голямата му начетеност. Когато е описвал живота на Стефан, той не се е ограничавал само с неговия живот, но довел го е в свръзка с положението на народите, които са стояли в сношение със Сърбия. Тъй, ние в това житие ще намерим подробен извод из историята на турците от Орхан до Мохамед, при което не е забравена и историята на Тамерлан, животът на когото е изложен от рождението дори до смъртта му.

Тука сме принудени да спрем историята на литературната деятелност в България.

Евтимий внесъл възкресение в нашата книжовност; почнали да никнат трудове, които давали надежда, че българският книжовен живот ще тръгне по оня път, по който в онова време беше тръгнала и книжовността на запад - но всичките надежди пропаднаха…

Турският ятаган пресече тия благи надежди… и под развалините на независимостта на България се погреба и българската книжовна деятелност…

 

 

© Димитър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2006
Димитър Маринов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Димитър Маринов. История на българската литература. Пловдив: Издание и печат на Христо Г. Данов, 1887.