Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

А. Част първа: Старият век

VІ. СТАРОБЪЛГАРСКА, СЛАВЯНСКА ИЛИ ЦЪРКОВНО-ВИЗАНТИЙСКА ЛИТЕРАТУРА

Димитър Маринов

web | История на българската литература

Тая литературна деятелност, развита в най-славния период на първото българско господарство, можем да разделим по следующия начин:

А) Начало на писмените литературни произведения и отношението им към народните умотворения.

Б) Книжовната деятелност в първите времена на нашето покръщение.

1. Въведение.
2. На кой език са писани старите църковни книги?
3. С какви букви са писани старите църковни книги?

В) Славянските литературни произведения на Св. Апостоли Кирил и Методий.

Г) Продължение на старобългарската литературна деятелност в България при Симеон.

1. Въведение. Седмочислениците.
2. Епископ Константин.
3. Книжовните трудове на презвитер Григорий.
4. Книжовните дела на Йоан Екзарх.
5. Книжовните дела на Черноризец Храбър.
6. Литературните дела на цар Симеон.

Д) Някои безименни паметници на старобългарската литература.

Е) Богомилите. Учението и литературата им.

1. Въведение.
2. Богомилско учение.
3. Поп Йеремия.
4. Литературата на богомилите.

А) Начало на писмените литературни произведения и тяхното отношение към народните ни умотворения

§. 23. Когато говорихме за интелектуалното състояние на нашите прадеди в онова доисторическо време преди да се заселят на Балканския полуостров, ние споменахме, че на основание на едно домашно историческо доказателство знаем, че нашите стари още като погани (идолопоклонници) имали са някакви резки и черти с помощта на които те са чели и гадали. Обаче какви са били тия черти и рези? Имало ли писана с тях някаква книжнина? Каква е била тая литература? - На тия и на много произходящи из тия въпроси не може положително да се отговори, защото липсват положителни исторически данни. Действително, от изложеното в §9 ние бихме могли да кажем, че старобългарската наша литературна деятелност води своето начало от едно такова леточисление, което се губи в тъмнината и непроницаемостта на доисторическите времена, когато нашите прадеди са обитавали покрай реките Индус и Ганг или Тигър и Ефрат; но до когато данните, върху които се базира такова едно мнение, не получат санкция от историческата критика, ние ще считаме, че началото на нашата книжнина почнува с покръщаването ни и с изнамерването на оная азбука, излезнала из ръцете на Св. Кирил и Св. Методий.

Тая наша стара литература, ако разгледаме в какво отношение стои с народните ни умотворения, ще видим, че тя няма нито почва, нито конструкция на нашите народни умствени произведения. Това наше старо умствено развитие не е вървяло по естествения си път и ред, и литературният ни живот не се е развил из народните ни стихии. При поникването на тая наша книжнина влияеха такива събития и обстоятелства, които можаха да отклонят общественото мнение към такова направление и книжовните ни трудове по такъв път, които бяха съвършено противни и несъгласни с народния ни живот, с народните умотворения. С други думи, побудителната причина, за да се почне литературен живот не е изникнала из средата на народа, но е дошла отвън, чрез променяването на вярата, и то със съвсем чужди на нашия живот елементи. Тая литература е дошла от околните по-образовани от нас племена, които действително са стояли в своето образование по-високо от нас, и които са имали силно влияние върху нашия държавен живот. Нашият народ се огледвал в някои работи на своите съседи, огледал се на тях и в нововъзраждащата книжнина.

Нашите стари, когато се населиха на Балканския полуостров, дойдоха в непосредствено съприкосновение с Византийската империя и с гръцко-римския елемент.

Както казахме и по-преди, векът, в който нашите прадеди дойдоха, като политическа държава, в стълкновение и сношение, с византийците и с другите народи, беше век на религиозна ревност и на разпространение християнското учение. Затова всичките държави, които вече бяха приели християнството, управляваха всичките си дипломатически и политически дела според интереса и благото на църквата. Водимо от тая политика и византийското правителство, във всичките си дипломатически и политически сношения с Преславския двор, гледало е да въведе и българския народ в недрата на християнската църква. Заради това и покръщението на българския народ се считало като тържество и победа за тая византийска политика. Ето защо в България мнозина от нашите боляри, които при Пресиян са търпели християните помежду си, показаха се големи противници на това да се прогласи християнската вяра за господстваща в България.

Българите приеха християнството от гърците, а заедно с него те са приели и църковните книги у нас, в точен и буквален превод. Тия книги бяха богослужебни, и като такива, те дойдоха в силно стълкновение с нашите народни умотворения, с които бе в тясна свръзка старата ни идолопоклонническа вяра. Заедно с тия книги вмъкна се у нас и гръцката книжовност. Тая книжовност не е могла да се аклиматизира при нас (нека употребим тая дума), защото колкото повече старата вяра е била в тясна свръзка с народните ни песни, приказки, пословици, гатанки и обичаи, с които тя се развивала и които са прославяли, и в каквато степен новата вяра е отивала срещу старата вяра и срещу всичко, което е имало свръзка с тая вяра, - разумява се от само себе си, - толкова повече тая писмена книжовност, която е служила с векове само на църквата и на християнството, е отивала срещу народния живот. Тя вървяла по съвсем друг път, а не по тоя, който идел непосредствено из народните умотворения.

Това обстоятелство е предизвикало важни следствия.

В разстояние на много векове нашата стара литература, като чисто църковна, е отивало по особен път, без да се среща или да дойде в съприкосновение със самия народен живот. Народните пък умотворения, които произтичат непосредствено из тоя живот, са останали още дълго време като единствено огледало на тоя народен живот и са се развивали отделно и самостоятелно, но всред изменени обстоятелства. Тия народни умотворения с изчезването на старата религия изгубиха някои неща от своите стари особености и свойства. А християнството, като било в непрестанна борба със старата вяра, която се базирала на народните умотворения, с голяма мъка победило. То е било победител, но до една степен и победено: било е принудено да отстъпи много неща за да спечели победата. За да се обобсеби с народния живот, християнството е приело много елементи в себе си от старата идолопоклонническа вяра, които неща са се у пазили и до днес с християнско лустро.

Едвам в най-ново време литературата и народните умотворения, дълго време разделени, съединиха се в едно и в своето развитие отиват задружно и си подпомагат взаимно.

Б) Книжовната деятелност в първите времена на нашето покръщение

1. Въведение

§24. За почнуванието на старата литературна деятелност в нашето отечество ние имаме драгоценно домашно свидетелство от Черноризец Храбър. Той свидетелствува много хубаво, кога и как е никнала нашата книжнина:

(т. е. в 885 г. от Рождество Христово, а според някои в 862 год.)

2. На кой език са писани старите църковни книги?

§25. Св. Константин, както споменахме и по-напред за своето велико дело се приготовлявал много по-напред преди покръщаването на Борис и на българите. Той и брат му Св. Методий бяха скроили план да въздигнат и възкресят славянството, а особено славяните под византийска власт. За тая цел Св. Кирил и Св. Методий са съставили азбука, която се състояла от толкова букви, колкото гласове е имал славянският език и бяха превели някои от най-важните богослужебни книги. И така, когато бяха повикани в България Св. Апостоли бяха готови както с азбуката, тъй и с превода на някои най-нужни църковни книги. На кой друг език са могли те да пишат и превеждат, ако не на оня език, който са говорили славяните в отечеството им. Тоя език беше едно наречие на македонските славяни, което наречие всичките - и домашни, и чужди свидетелства наричат славянски език: γλωσσασαλοβενική, - а тъй се наричал и народът, който е обитавал там в деветия век. Българската дружина, след като завоюва страната между Балканите и Дунава и освободи някои славянски племена от гръцкото иго, даде на тая страна название България, Българско царство. Тая дружина, съединена със славянските племена, разпространи границите на тая млада държава през Балкана по Македония и Тракия, и заедно с това се разпространяваше в името “Българин” и Българско царство. Също така и на езикът, на който са били преведени църковните книги, когато той се въведе в българското царство като църковен език, даде му се название български език: γλωσσαβουλγαρική. Това название е прастаро, т.е. то е още от 9 и 10 век, защото виждаме, че гръцкият писател на живота Климентов (в десетия век) взема вече и двете думи: език словенски и език български в едно и също значение. Тоя език, на който Св. Кирил е писал, за разлика от старославянския език, който е общ на всичките славяни и от когото са произлезнали всичките славянски наречия, ще наречем старобългарски. Тоя старобългарски език заедно с църковните книги се пренесе от Св. Константин в Моравия, в двора на княза Ростислав. При всичко, че границите на Моравското господарство допираха до Дунав, до силното българско царство и до Панонските славяни, народът тук пак не говореше същото наречие, на което са били писани църковните книги. Ако беше църковният славянски език в Моравия по-щастлив, днес ние щяхме да намерим в тамошните писмени паметници много следи от това, как чистият старобългарски език се променява за любов на домашното наречие по тоя начин, както ни се показва в пражките глаголски откъслеци, дето има такива моравизми: hvaliecimъ вместо utvrъ ženie вместо modlitva вместо и много други. Но такива примери са много редки, даже можем да кажем, ограничени са до един единствен паметник.

И тъй, славянските апостоли, като са продължили в Моравия превеждането на църковните книги, преди да отидат в Рим, без съмнение, те са се придържали за онова също наречие, на което беше започната църковната литература на славянския юг; а и между самите ученици имало е няколко помагачи, както напр. Климент и др., които бяха родом из България.

После няколко години, по причина на политически обстоятелства, Св. Методий беше принуден да побегне с дружината си в Панония при княз Коцел. И тука не се губило време, но е бил продължаван литературният труд. В Панония, както мисли Ягич и то справедливо, владееше такова наречие, което ако не бе едно и също с Кириловото славянско наречие, а то беше съвсем сродствено нему, защото след като се унищожи аварското господарство, тука се заселиха славяни, които бяха една част от българските славяни, с които е граничила тогава Коцелевата държава. Редките остатки от тоя език, които са скрити, било в думите на маджарски език, било в географическите названия на някои места, ясно свидетелствуват, че панонските славяни са имали гласове, чисто старобългарски, т. е. гласните и и съгласните и вместо ħ и ђ. От тука следва, че, ако да е имало някои ученици, родом из Панония, както Горазд, които са помагали в превода, то не са писали на друг език освен на тоя същ Кирилов.

Когато славянската литература в Моравия и Панония, вследствие гоненията, повдигнати срещу нея от германското латинско духовенство и вследствие нещастията, които сполетяха тия две славянски страни, биде изгонена и повърната изново в България, старобългарският език се намери изново в предишното си старо отечество.

Тук литературата е продължена и се разцъфтяла, но многото паметници, които са останали, всичките са писани на тоя същ език, като че са писани от Св. Кирил и Св. Методий. Тоя църковен език, наречен старобългарски, във всичките църковни книги е останал същият. Само между сърбите и по-после русите, които останаха в православието и които приеха от българите църковните си книги и задържаха славянската или старобългарската азбука, старобългарският език претърпя едно малко, според свойствата на тия два езика, променение. Другите славянски племена на запад, които приеха католическата религия, под влиянието на Римската църква, приеха латинската азбука и латинския език в църквите.

3. С какви букви са били писани старите църковни книги.

§ 26. Множество исторически свидетелства едногласно признават, че съставянето на славянската азбука е било първото дело на Солунския философ, за което трябвало той най-напред да се залови преди да почне превеждането на Св. Писание. За такава работа, колкото тежка, толкова и деликатна, изисква се человек образован особено и познавач на филологическите науки; а такъв человек беше Св. Константин, когото по причина на учеността му, бяха нарекли философ; той беше поставен за библиотекар при “Св. София” и беше назначен за учител по философията. Неговото познание на езиците и учеността му го препоръчаха много и той биде провождан като императорски посланик при арабите и хазарите. Той е познавал много добре гръцки, арабски, еврейски и славянски езици. Това знание му помогнало, за да състави азбука за славянския език.

Тук се пораждат два въпроса, които заслужват да бъдат разяснени.

Тия два въпроса са сдедующите:

1. Старите славяни дали са имали преди покръщаванието си нещо, което да е приличало на букви и дали Св. Кирил е употребил от тия букви някои и в своята азбука?

2. Понеже днес има две славянски азбуки - кирилица и глаголица - то коя от тях е по-старата и коя е съставена от Св. Кирил?

Разрешението на тия два въпроса имат за нас голяма важност, защото с него се осветлява един много тъмен въпрос в нашата литература.

За да се разреши първият въпрос прибягнало се е към две домашни свидетелства на Черноризец Храбър, които имат вещата изискуема историческа достоверност.

Първото свидетелство е: , от което, както казахме и по-напред, ясно се вижда, че нашите стари, преди да се покръстят, са имали някакви си резки и някакви черти, с помощта на които те са чели и гадали. Но до каква степен са били развити и усъвършенствувани тия резки и черти? Имало ли е писана с тях литература? - Тия въпроси остават още тъмни.

Колкото до това дали Св. Константин при съставянето на своята азбука е можал да си послужи нещо и с тия черти и резки - второто свидетелство от същия Черноризец Храбър хвърга светлина и дава разяснение. “… , От тия няколко думи, която се отнасят до Св. Константин, се вижда, че той при съставянето на азбуката си взел е нещо от тия резки и черти и, вижда се, взел е белези за тия гласове, които са свойствени на славянския език, а които липсват както в гръцкия език, тъй също и в гръцката азбука.

Вторият въпрос е бил предмет на дълги разисквания. За да се разреши той, трябвало е да дойдат на помощ всичките славянски авторитети по историята и филологията. Историческото развитие на самия въпрос е следующето.

Гелазий Добнер още в миналото столетие (1758 год.), като се докоснал до старостта и първенството на тия две азбуки, доказвал е, че глаголицата е по-стара от кирилицата и че глаголическата азбука е същата Кирилова азбука. Срещу такова мнение въстана Добровски, който е утвърждавал, че глаголицата е много нова азбука и сътворена в XIII столетие от латинското духовенство, само и само за да отцепи католическото славянство от останалия славянски православен свят. Пред авторитетния глас на великия славянски историк, гласът на Добнер се не чу; това убеждение се прие от учения свят още по-лесно за положително, понеже тогава нямаше още никакъв глаголически писмен паметник, който да е по-стар от тринадесетото столетие. Но това мнение не можа да остане за дълго време господствующе. Наскоро падна в ръцете на Копитар първият глаголически писмен паметник, писан на същ български език с окръгла глаголица. Тоя паметник беше тъй нареченият - Glagolita glozianus - Клоцов глаголаш, който се нарича така според името на граф Клоц из Триест, притежатели на тоя паметник. С това оръжие в ръце, на Копитар беше лесно да победи мнението и утвърждението на Добровски. От това време (1836 г.) се почнува нов период за глаголицата: тя обърна върху си повече мнението на славянските учени. Най-после Шафарик в 1859 г. се изрази, че мнението на Добнер е вярно, според което мнение глаголицата е по-стара от кирилицата и че първата е съставена Св. Кирил, а втората - от Св. Климент.

При първата половина на Добнеровото мнение - само за древността на глаголицата - се присъединиха мнозина от славянските учени, между които трябва да споменем славния Миклошич и Рачки. Главните мотиви, които се привеждат за подкрепление на това мнение, са следующите:

а) Колкото се касае до древността на паметниците с глаголски и кирилски букви, намерило се, че древността на глаголските писмени паметници е също толкова дълбока, колкото и на ония паметници, които са писани с глаголица, т.е. в X и XI столетие. Освен това, глаголските паметници са разпръснати по всичките славянски краеве, както и кирилските; в някои места даже глаголските паметници са могли да дойдат само във времето на Св. Кирил. Колкото е по-старо времето, толкова повече се намират глаголски паметници, а колко по-ново е времето, толкова са по-редки.

б) Глаголската азбука е много по-неуредена, а кирилската е по-съвършена и уредена. Глаголската е първа, а към по-голямо съвършенство ни довежда кирилицата.

в) Глаголицата, по формата си и по неудобствата си, има характер на по-стара източна азбука и в нея има букви, които ни напомнюват, че се пишат от дясно на ляво.

г) Намират се палимпсести, пергаментски книги, на които е било писано нещо с глаголица, а после изтрито и написано с кирилица. От книгите, писани с кирилица, няма такива палимпсести.

д) Намерват се такива книги, които са преписи с кирилица от глаголски оригинали, в които по погрешка на преписвачите, има много глаголски букви вместо кирилски; нещо, което се не среща никак в глаголските ръкописи.

И тъй, всичките издирвания до днес на славянските учени са съгласни в това, че глаголицата е по-стара от кирилицата.

Относително втората част на втория въпрос, именно: коя от двете азбуки е съставена от Св. Кирил, до днес славянските учени не можаха да дойдат до едно съглашение.

Шафарик утвърждава, че глаголицата е съставена от Св. Кирил, а кирилицата - от Св. Климент. Но другите учени не се съгласяват в това.

Ако се вземе глаголицата и да се разгледа нейната конструкция, лесно ще се убедим, че тя много прилича на ония “черти” и “рези”, за които споменува Черноризец Храбър и няма никакво сходство с гръцката азбука, по образа и по подобието на които, както свидетелствува същият Черноризец Храбър, Св. Кирил е съставил и славянската азбука. Освен това, Св. Кирил, като образован мъж не ще може да е съставил такава груба и неудобна азбука, каквато е глаголицата, а ще е съставил кирилицата, която ни представлява много по-голямо удобство за писание и по-голямо съвършенство в конструкцията си. И може ли да се вземе, че Св. Кирил, възпитан и изучен на гръцки език, при съставянето на нова азбука, ще пренебрегне по-удобната и по-съвършената гръцка азбука. Шафарик, за да обори подобно едно тълкувание и заключение, излезнал и решително е казал, че славяните преди Кирил не са имали никакви букви и че кирилицата е съвсем нова. Но подобно мнение лесно може да се изкаже, а много трудно да се поддържа и потвърди, особено като има едно свидетелство необоримо, че славяните още като идолопоклонници което повече се стреми да докаже, че славяните са си служили с глаголицата, която и прилича на черти и рези.

При всичко обаче окончателното решение на въпроса остава на бъдещите филологически изпитвания.

Освен тая мъчнотия относително до глаголицата има още една. Глаголици има от два вида: окръгла и ъглеста, стара и нова. Но тая мъчнотия се изравнила донегде (ако и не окончателно), когато се видя, че с окръглата или старата глаголица са писани паметници на старобългарски език, а с ъглестата или новата глаголица - на хърватски език. Освен това в новата глаголица липсват някои букви, когато в старата глаголица не липсва никаква буква. Но изворът и на двете азбуки е един и същ.

В настоящата таблица са представени и двете тия старобългарски азбуки - глаголица и в двата си вида и кирилица, ведно с изричането на буквите.

Глаголица и кирилицаГлаголица и кирилица

Според свидетелството на Черноризец Храбър, Св. Кирил е съставил 38 букви, от които 24 са били съставени според гръцката азбука, именно: а другите 12 според словенските букви: Същият Черноризец споменува, че Св. Кирил не можал само да се послужи с гръцката азбука, понеже тая азбука се състои без двугласните (οίφθόγγους) от 24 букви, а за славянския език са нужни повече. Действително гърците в своята азбука не са гуждали двугласните, нито пак числителните писмени знакове 6, 90 и 900.

Гаврил Кръстевич в своите “Писма за някои мъчности на българското правописание” мисли, че някои букви в кирилицата са съставени по следующия начин: (дзело) е съставено от числителното-гръцко ς (6) и с тая буква са се писали в началото някои думи, като и други и нейното произношение е съчувано в нашия език като дз. Буквата ч е съставена от гръцкото κόππο = 90, която и днес означава 90 и има глас като тш. Буквата е съставена от латинското b, отгоре на което се приложила една черта; ж вероятно е съставена от две з, залепени една с друга с гърбом (); може да е арменското у, което и тамо има същото значение и нарича се цо; ш е явно заемнато от еврейската буква (шин); - не е друго освен слято ш и т; и могат да са станали от гръцкото ε, преправено по подражанието на френците, които употребляват много пъти е на края на речите, както и ние ъ и ь; ь е имал тънък, а ъ - дебел глас. Буквата ы е двугласна и тя е съставена от ъ или ь и i; е съставено от ь и i; - от i и е; от i и о имат глас , а за нямаме особена буква. е повидимому станало от извърнато () и i, подложена в средата му; но тогава, бележи г. Кръстевич, трябвало би да има глас а не (е); за това трябва да е станало от о и я, положено първото върху второто.

В старобългарската граматика на покойния Момчилов (стр. 11) намерваме забележено, че буквите са вземени от еврейските. (ц = , ч = , ш = ). Но ако вникнем по-добре в кирилицата и глаголицата, ние ще видим, че за буквите можем по-лесно да кажем, че са направени по подобието на глаголицата.

Така:

А пък , като отпаднало у.

Колкото за глаголицата, като допълнение на онова, що казахме досега по-горе (§26), ще кажем още следующето.

Според Шафарик (Ueber den Ursprung und die Heimat des Glagolitismus, издадено в Прага 1858 год.) развитието на глаголицата може да се раздели на два периода: древен, който се простира до XII век и нов от XIII век. Двете тия глаголици се различават помежду си и по самата конструкция, и [по] начертание. Глаголицата от първия (древния) период се състои от букви, които са околчести, както и латинските във времето на Карл Велики, а тия от втория период са ъглести, като латинските от готическата наречена фактора (направа, произведение).

Освен това глаголицата от първия период има 38 букви, а глаголицата от втория период има само 32. Шафарик нарича азбуката от първия период българска, защото писаните с нея паметници принадлежат на Македония и на съседните й страни (на манастирите в Атонската гора, Охрид, Бояна и на манастира Св. Йоан Рилски), а от втория период азбуката нарича хърватска, защото паметниците на новия период принадлежат на Хърватско или на приморската адриатическа Кроация в смисъла на Константин Багрянородни.

В начертанието на глаголицата, както се вижда, господствува или просто съединение на колелца с черти, или преобръщане на готова буква:

така напр.: е преобърнато , - преобърнато , - преобърнато и други такива, а някои пък букви според своята конструкция ни напомнюват, че те са писани от дясно на ляво, като , , , , , , и .

Както казахме, съставянето на буквите е много трудна работа, затова и повечето букви в разните езици са направени по взаимно подражание. Обаче коя от древните азбуки е послужила като образец и основа при съставянето на глаголицата, до днес не се знае; защото ако я сравним с другите източни азбуки, ние виждаме, че тя няма никакво сходство нито с една. Отделни някои букви, чрез сравнение, имат сходство с някои чужди букви, така напр.: прилича на аr, -на преобърната палмирска () beth и други такива. Шафарик, като се чуди на правилното развитие на глаголските букви из два елемента - от прост кръг и права линия чрез изкуственото раздробявания, сплитане и обръщане, предполага, че “глаголицата е съвсем ново органически устроено произведение на изобретателен дух”.

Кога и кой е съставителят на глаголицата не се знае. Шафарик мисли, че Св. Константин е изобретателят на глаголицата, която е черпена от финикийската и еврейско-самарянската писменост. Но Копитар, Григорович и Фр. Миклошич утвърждават, че глаголицата е съществувала още в онова далечно тъмно доисторическо време между славяните, когато те са били в Азия и че глаголицата е употребявана от славяните (старобългарите) още във време на поганството им. Това мнение е вярно и утвърждава се от нашите домашни свидетелства.

В цялото изговаряше на старобългарската азбука и в тоя ред, както е тя наредена, според Раковски, някои учени славяни са мислили, че се съкрива в нея старото съкратено вероизповедание - “Верую-то” на някогашната ни стара религия.

Тълкуванието на това “Верую” ние намерваме в “Ключът” на Раковски, което за любопитство излагаме тука:

1. Аз букви ведя = Аз вярвам в св. книги ().

2. Глаголи добро ест = Да се четат светите книги е добро ().

3. Живяти зяло земля = т.е. тоя, който чете св. книги, живее светло и дълго на земята ().

4. Иже i како люди мислите = Върху това Вий, человеци, трябва всякога да мислите (), върху бъдещия живот.

5. Наш он покой = На онзи свят ще намерим спокойствие ().

6. Рьци слово твърдо = На това обещание вярвай твърдо и не лъжи.

7. Ук фьрт хяр = Учения се преобразява в светлост, озарява се с божествена сила.

В) Славянските литературни произведения на Св. Апостоли Кирил и Методий

§27. Като преминаваме най-после към отделния литературен труд на светите славянски апостоли, първият въпрос, който има да разрешим, е какво са написали те сами, а какво техните ученици? Само с разрешението на тоя въпрос можем да познаем положението на църковната литература при самото покръщение на българите. Според числото на откритите до сега паметници от старобългарската църковна литература, ние дохождаме до убеждение, че в това първо време, за което говорим, най-изобилен труд се показал още при живота на самите апостоли в България, Панония и Моравия, а след тяхната смърт тоя труд се показал в България до 927 год., във времето на “златния век” Симеонов.

1. Св. Константин (Кирил)

Старите свидетелства приписват на Свети Константин преди да отиде в Моравия, превеждането на Евангелието, ако и да се не знае засега положително, дали то е било цяло свършено в Цариград. Но онова, което се знае положително е, че той, когато отишъл с брат си Св. Методий в Рим, беше понесъл със себе си следующите църковни книги, преведени на старобългарски език: Евангелие, приготвено и наредено за църковно четене, което се почнувало с думите на апостола и евангелиста Йоан: Апостол, т. е. делата и посланията на апостолите, уредени за църковно богослужение; Псалтир и Богослужение, в които са били изложени всичките молитви и песни, нужни да се четат и пеят: на утреня, на часовете, повечерието и вечерието, на тайна литургия, другите кратка и велика литургия и кръщението. В колко и какви книги беше разделено това богослужение, положително се не знае; знае се само това, че то е било уредено според обредите и устава на Цариградската църква, които бяха тогава много по-кратки и по-несложни, както станаха по-късно. Всичките книги, които се употребяват в богослужението, носят следующите названия: часослов, служебник (литургия), требник, осмогласник (октоих), миней (месецослов), триод и други.

Ако сравним критически многото ръкописи, в които и ден днешни се намерват споменатите текстове, не би било невъзможно да се намери първобитната форма, по която Св. Кирил е съставил славянското богослужение. В някои ръкописи и днес се споменува името на Кирил в разните членове и глави, както е напр.: в изповядването на “правата вяра”, в някои молитви и в едно въведение на едно евангелие.

Какво е писал на гръцки език Св. Кирил днес не знаем нищо.

За да можем да видим каква съдбина е постигнала книжовните дела на Св. Кирил в славянския свят в течение на времето, ние ще прегледаме и ще приведем някои най-стари и най-забележителни паметници, за които днес знаем и мислим, че в тях са съчувани поне отчасти плодовете на неговия книжовен труд.

Тия писмени паметници първобитно са писани на старобългарски език, а по-после са претърпели някакво променение.

Най-забележителните и най-старите текстове от славянското евангелие не са по-стари от XI век; отделните евангелисти са много по-стари от пълните евангелия. Кирилово евангелие е намерено от 1057 год., което днес е известно под названието “Остромирово”; то е преписано от дякон Григорий (1056-1057) в Новгород за всадника Остромир от много по-стар старобългарски текст. Востоков го издал в Петербург 1843 год., а Ханка що издал в Прага 1853 год. Отделни евангелски откъслеци написани с кирилица се намерват в Русия няколко, именно: Мстиславово от година 1117; Юриевско от 1119 год.; Добрилово или Симеоново от 1164 год., а без означена дата ще има много по-стари откъслеците какъвто е например откъслекът от XI век находящ се в типографическата библиотека.

В Русия освен тия откъслеци, има още един стар Кириловски паметник. Той е Реймското евангелие, което иначе се нарича Сазаво-еммауско. Реймско се нарича, защото в Рейм (Reims) на него са се клели френските крале при коронясването си, и затова френците го наричали “texte du sacre”. Сазаво-еммауско се нарича за това, защото в Сазава, чешки манастир, с него се служила литургия в XI столетие, а в Еммаус, такожде чешки манастир, с него се служило в XIV столетие, от гдето е пренесено в Рейм.

В 1843 год. с разноските на руския император Николай това евангелие е издадено сяйно в Париж, а в Прага - на 1846 год.

Стари глаголски старобългарски паметници са следующите:

I. Асеманиево евангелие във Ватиканската библиотека. Тая пергаментна ръкопис, състояща от 159 листа в 4°, писана е негде в Македония; почеркът й е правилен, облест, по-едър отколкото в другите глаголски паметници; тя носи на себе си белези на много дълбока древност: предполага се да е писана още преди покръщението на Преславския двор и да е част от литературата на славяните, останали под византийска власт.

И. С. Асемани, във време на своето пътуване на изток - в Ливан, купил го е в Йерусалим от православните калугери; затова се й нарича Асеманиево евангелие. То съдържа четенията на светите евангелия за през цяла година, по обреда на православната църква от Пасха до Великата събота, според реда, както е означен в гръцкия типик за неделите и съботите, и то по старото, Евсевиево разделение [на] текста на глави. Текстът на четенията почнува от 1 лист до 112; календарът с четенията на паметта на светиите се свършва до 158 лист; на края на 159 лист стои приготовление на свещеника за служене литургия. Особеностите в езикът и правописанието се състоят в това, че са употребени старобългарските форми вместо което е произлезнало от напр. и са употребени: буквата вместо гръцките букви φ и θ и надстрочния знак - при дихание.

ІІ. Четвероевангелие Виктора Григоровича в Казан. Това евангелие е забележително особено по това, че в него се е съчувал древният превод не на избраните евангелски четения, но на целия евангелски текст напълно, освен твърде малко изгубени листове, към началото и накрая. Тая ръкопис е на дебел пергамент в 4°, има 171 листове, 22 тетради, от които всякоя е по 8 листове. Писмото и е равно и дребно, но на първите листове тъмно, а на места подновявано с мастило. Има и такива места, гдето глаголските надписи са изтрити и заместени с кирилски надписи. Извлечение из това евангелие е напечатано с кирилица от Миклошич в слав. библиотека (стр. 262-263) и друго с руски букви в II т. Извест. Академ. наук (стр. 243-246).

III. Зографско четвероевангелие. То е пергаментна ръкопис в малка четвъртинка, но не цяла. Намерва се в Зографския манастир в Атон, и за да не би да се изгуби, повесена е на верига. Тая ръкопис са видели Мина, Миханович, Григорович и Авраамович. На края му има синаксар или календар, писан с кирилица.

IV. Боянски палимпсест или второписаное евангелие у В. Григорович в Казан. Тая ръкопис се нарича Боянска, защото е намерена в храма на село Бояна, близо до София. Ръкописът е на пергамент в 4° и има 109 листове. Евангелието, писано с кириловски букви, покрива отритото глаголско писмо, така щото едвам могат да се видят следи на отделни букви. Отритите букви, според Шафарик, носят всичките белези на най-старите глаголски паметници.

V. Глаголита Клоциева съвършено без примесвание от кирилица. С това име се означават важни остатъци от най-стара глаголска ръкопис, именно 12 листове на пергамент в 4° Тая ръкопис съдържа четири слова: две на Св. Йоан Златоуст, едно на Св. Атанасий и едно на Св. Епифания. Копитар мисли, че тая ръкопис е част от друга голяма ръкопис от XI столетие, съвременна с Остромировото евангелие, която се състояла от 300 листове и която, освен слова на св. отци, може да е съдържала и други писания. Нарича се Клоциева по следующата причина: Още в XV столетие тая ръкопис, цяла и богато подвързана, била притежание на графа Иван Франгепан, владетел на о-в Крък (Корфу), (който умря в 1482 г. във Венеция). После една част от нея останала в дял на кръкския свещеник Лука dе Reynaldis, който в 1500 г. я подарил на рицаря Брейсахер, а от него по наследство се доставила на граф Парида Клотя в Тридент. Писмото й е дребно, правилно, доста сходно с писмото на Григоровичевото евангелие. В нея се среща гръцкото φ, няма , но всякъде се смекчава в Тая ръкопис е издадена с кирилица и обяснена от В. Копитар във Виена на 1836 г.

VI. Откъслек от евангелие у А. Миханович. Тоя откъслек [се] състои от два пергаментни листа в 4°, подарени от Мина на австрийския консул Миханович. Според някои известия тия листове трябва да са от Зографското евангелие и съдържат в себе си из евангелието на Св. Матей 5-та и 6-а глави не цели в 124 редове. На празното от страна, а някъде и в текста, намират се кириловски приписки и поправки от много подирешен коректор.

VII. Охридски пергамент. Той е само един обрязан пергаментен лист, който се намерва у Григорович, а е вземен от Охридския или манастир, или храм и затова се нарича Охридски. Той съдържа четене из евангелието [на] Св. Йоан.

VIII. Пергаментен лист с откъслеци от друг лист у В. Григорович. Писмото му съвсем отрито или измито така, щото може да се разпознае само това, че ръкописът някога съдържал духовни творения и принадлежал към ръкописите от първите времена.

И тъй, най-старите кириловски евангелия са намерени днес в Русия, а глаголски - в България. Най-старите ръкописни евангелия на старобългарски език са писани с глаголица. А в най-ново време Петербургската библиотека получи откъслек от кириловско старобългарско евангелие от XI столетие. Също чисто старобългарско евангелие е Търновското или Максимовото, сега находящо се в Загреб от 1273 година.

Апостоли няма толкова на брой и толкова стари, колкото евангелия. Най-старите откъслеци от старобългарски апостоли ще бъдат следующите: Охридски праксапостолар, който се отнася към XII столетие; той се състои всичко от 111 листове и е намерен в църквата “Св. Климент” в Охрид, отдето носи и названието си. Той е буквален превод от глаголически оригинал, изработен без съмнение в Охрид. Има места, дето се срещат глаголски букви; а пък на 13-та страница 15 ред и на 98-ма страница 15 ред са написани с глаголица.

Струмски праксапостолар, който се отнася към XII столетие или към началото на XIII столетие, е пергаментна ръкопис в 4°, сега състояща от 88 листове, без край, тя има четири тетради или 24 листове. Тя е преписана, или непосредствено, или посредствено, от глаголска ръкопис.

Псалтири има много и твърде стари. В Русия се пазят от XI столетие откъслеци: Евгениевски; друг цял Чудовски от същия век, а от XII столетие се пази Петербургски. Първия псалтир има и днес няколко глаголски букви; също тъй и Болонския псалтир, такожде от XII век. Псалтири на старобългарски език, писани с кирилица има един в Загреб от XIII столетие, а друг в Русия - Йоровов и други.

За литургийски книги са съчувани възпоминания и то много стари в глаголски откъслеци; пражки и синайски (издадени от Шафарик и Срезневски). Освен това в Русия има миней от XI столетие, които са преписани без съмнение от по-стари български оригинали. Също се намерва в Русия постная триод, от XI столетие, а от XII столетие такива триоди има твърде много. Като най-стар стихирар се споменува синодалният от 1157 л. и Новгородския и Софийския от 1163 л.; без леточисление има много повече. В някои стари ръкописи се срещат и кондаци.

2. Св. Методий

След смъртта на Св. Кирил книжовния труд продължи брат му Методий заедно с учениците си. Неговия животоописател (Климент или Горазд) ни описва между другото и това, че той - Св. Методий - е довършил превода на Св. Писание, стария завет с изключение на Макавеите. Йоан Екзарх, като говори за това, споменува, че Св. Методий с брат си заедно са превели шестдесетдневните уставни книги; но ако се вземе тоя въпрос, според както знаят за него, те са превели няколко откъслеци от стария завет, тъй наречените девето-канонически книги, между които се броят: Макавеите, Исус Сирах, Естир Иудит и Товия. Дали пък целият Стар завет е преведен още във времето на славянските апостоли, това е въпрос, за когото положително още не може да се каже нищо, защото до днес намерените ръкописи в Русия, превод от стария завет, свидетелствуват, че те са дело на повече мъже и от по-ново - от XV век - време; а пък между южните славяни до днес са открити такива преписи много малко и то разпръснати.

Като оставим тоя въпрос: кога е допълнен преводът на стария завет - въпрос, който още не е решен, ние трябва да кажем още нещо, щото се знае за Св. Методий. Той е изтълкувал на славянски език Номоканон (в славянския превод назван: закони, правила или по-обикновено ) сборник, който съдържа църковното право, както то беше се развило във византийската църква до неговото време. Днешните номоканони са много по-пространни, от колкото е тоя Методиев номоканон. Св. Методий е превел Патерик (отчески книги или повести), сборник от кратки биографии на църковните св. отци. Мисли се още, че Св. Методий е превел осемте слова на брат си Кирил, с които брат му е защищавал християнската религия пред еврейските и мохамеданските учители при хазарите. Някои мислят, че това е същата оная книга, която се споменува понякога под името “Кирил Славянски”.

Ръкописи от стария завет няма съчувани толкова много и толкова стари, колкото ръкописи от новия завет.

Такова беше положението на църковната книжовност, когато след смъртта на славянските учители, техните ученици, гонени и преследвани из Моравия и Панония, побягнаха в България.

Г) Продължение на старобългарската литературна деятелност в България при Симеон

1. Въведение. Седмочислениците

§28. Най-изобилни паметници за развитието на старобългарската църковна литература при края на IX столетие и началото на X столетие намерваме в България, писани от учениците на светите славянски апостоли. От гонението, което се повдигна в Панония и Моравия срещу славянското богослужение и неговите проповедници в България прибягнаха най-знаменитите ученици и книжовници, защото гонението против тях беше най-строго. И ден днешен възпоминанието за българските седмочисленици е живо съчувано в нашето отечество, а особено около Охрид. Тия седмочисленици, освен двамата св. апостоли, са: Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд. На гръцки език, наскоро преведена на славянски, намерва се служба, която е назначена за тяхно прославление; в тая служба тях възхваляват, защото са покръстили цялата българска страна и защото Бог е основал своята църква в България и Далмация на тях, като на седем стълбове.

Между всичките Методиеви ученици най-отличен и най-деятелен беше Климент, родом българин, верен последовател и помагач на славянските апостоли, когато те бяха живи, и най-трудолюбивият работник на книжовното поде след смъртта им. Някой негов съвременник, такожде българин, описва живота му на гръцки език. Там между другото виждаме описана голямата Климентова книжовна деятелност по следующия начин:

Поставен от Бориса за учител в Кутмичевица, той гледаше само как да задоволи княжеските очаквания и желания; той проповядваше Спасителевото учение на всичките заедно, разговаряше за спасителните поучения Христови и божествената наука. Във всякой предел имаше свои отбрани ученици, които бяха всичко 3500, съобщаваше се с тях много често, за да им разяснява тъмните места в С. Писание. Учениците му никога го не виждаха без работа; той или учеше децата - едни запознаваше с буквите, на други тълкуваше смисъла на писанието, на трети упражняваше ръката за писание - или се молеше Богу, или се занимаваше с четене и писание на книги. След смъртта на Борис, Симеон го постави за Велички епископ. Тука той имаше нова тежка задача. Тоя предел беше съвсем неук в словото Божие; затова Климент не пожали никак трудът си, но ги поучаваше и поправяше погрешките им, като беше взел за углед Св. Методий. Той видял, че много свещеници, като научили само да четат, а не познават гръцкия език, бяха много глупави, защото на български език нямаше поучителни беседи; той помисли да прекрати това зло, затова състави проповеди за всичките празници през годината, прости и вразумливи, в които няма нищо дълбоко и нищо високо, но такива, които да може да разбере и най-простият българин. От тия проповеди могат да се поучат в тайнствата на вярата Христова за празниците Христови, да четат похвала на Св. Богородица, която се слави през годината няколко пъти и да се проповядва за чудесата й; тука се споменува хвала и служба на Кръстителя, животът и делата на пророците, апостолите и св. мъченици; най-после ако желаеш да видиш упътванията на св. отци и за тяхното свято живеене, това ще намериш в български език, изработено от мъдраго Климент. Всичките тия дела, казват, се пазят в трудолюбиви человеци, защото в кратко казано: всичко що принадлежи на църквата, що славослови възпоминанието на Бога и светците, що пробужда християнските души към набожност - всичко това Климент даде на българите. Тия негови дела са оставени в Охрид, в манастира, който беше съграден още при живота на Борис.

По такъв начин гръцкият биограф описва живота на Климент; тоя биограф (понеже това животоописание се намери в по-ново време, а издадено на гръцки от Миклошич в 1847) помогна да се изнамерят много проповеди и похвали, за които се споменува в тая ръкопис, че са писани от епископа Климент, който беше без съмнение Велички епископ, при всичко, че някои ръкописи го смесиха с неговия едноименник - Климент, Римския епископ. Само ако се издадат всичките негови дела, ще може най-добре да се оцени неуморимото трудолюбие върху просвещението на своя народ - тогава ще може да се познае кои са негови оригинални дела, а кои - превод от гръцки език. Но, както и да е, за Климент, както и за двамата апостоли, и за всичките по-забележителни книжовни работници, може да се каже, че във всичкия им литературен труд владее разумна самостоятелност; те са познали това важно условие, че много малко би се помогнало на народното просвещение с тъмните разправии с философско-богословско съдържание, които разправии изобилствуваха във византийската тогавашна литература. За това те или съставляваха, или превеждаха на български език такива поучителни проповеди, чрез които се обясняваха по-добре отделните части на християнското учение, или в които се представляваше на народа светия живот на Божиите угодници. Именно за Климент биографът му ни казва, че е писал проповеди, които са били прости и лесно разумливи.

Познато е, че една гръцка записка отдава на Климент съставянето на буквите, които са били много по-ясни от ония букви, които са съставени от Кирил. Затова в по-ново време някои мислеха, че той е съставил глаголицата, а Кирил - кирилицата; а други, като Шафарик и неговите едномисленици, отдават глаголицата на Кирил, а кирилицата - на Климент. Обаче, да утвърдяваме положително едното или другото, засега не можем. Черноризец Храбър в своята защита на славянската азбука намеква на подобно нещо, съдържащо горната гръцка записка: и може, че това намекване на Храбър стои в никаква свръзка със споменатата гръцка записка, но от това пак нищо положително не може да се извади.

От другите Климентови сътрудници днес нямаме никакви книжовни дела; но от това не следва, че те нищо не са писали. Повече от положително е предположението, че и те със своите ръце са написали по нещо, но само че техните дела не са можали да достигнат до нас, а са се изгубили всред огньовете, в които гръцките митрополити и епископи са хвъргали всичко, що е било славянско или българско. Само за Горазд, който не беше родом из България, Шафарик споменува, че е написал живота на Св. Методий в тъй наречената “Панонска легенда”; а пък други мислят, че и двете биографии на Св. Кирил и Св. Методий, заедно с похвалителните проповеди за тях, е съставил Св. Климент, епископ Велички.

Както и да е, но вярното е, че животописанието на Св. Константин е написано от Климент. Климент е умрял в 916 год. и гробницата му е в Охрид.

§29. В България вече беше турнато основанието на книжовността. Младото поколение, начело със самия български цар Симеон, около когото се движеше цялата литературна деятелност, продължило с ревност да работи на книжовното поле по пътя, който беше указан от споменатите по-горе български просветители. Благодарение на труда, положен от това поколение, старобългарската литература се разцъфтяла до толкова, щото чрез богатството на книжовните си дела с църковно-набожно съдържание, тя можеше да се сравни до негде с двете тогава най-богати църковни книжовности - гръцката и латинската, а надминаваше в това отношение книжовностите на околните народи. В Европа в онова време по езика нямаше друга книжовност освен три: гръцка, латинска и старобългарска. Старобългарската книжовност, като по-млада почиваше върху двете останали, а особено върху гръцката, която в набожно и държавно отношение е стояла по-близо до нея. Както в преводите, тъй и в оригиналните дела, старобългарската литература тръгна по такова направление, по каквото беше вече тръгнала и гръцката: за това и във всичко приличаше на нея до толкова, до колкото преписите (копието) могат да приличат на оригиналите си.

Голямо нещастие, казва Ягич, беше за България и българския народ, гдето той се намери всред такива обстоятелства и условия, щото здрав и млад народ, пълен с живот и енергия, бе принуден да черпи животна сила от стареца, който не беше здрав и в когото всичките сокове бяха вече развалени и отровени; бе принуден да има пред себе за углед образа на стареца, които издъхваше; гдето бе заставен да развива и храни своя дух от такава книжовност, в която нямаше живост и в която вместо жива и прясна оживотворяюща оригиналност владееше мъртвото слово на компилацията. Такъв беше гръцкият бизантизъм, който посредством гръцката литература се преселявал в нашата славянска: българска, сръбска и руска. В нашата старобългарска литература ние ще срещнем тоя бизантизъм на всякоя стъпка повече и в по-голям размер, от колкото в другите литератури - той е задушил в България всичко, що е българско, що е славянско и е бил причина да завладее в нас деморализация, а литературата не е можала да хване дълбок корен между народа.

Между книжовниците, които са продължили литературната деятелност заслужват да се споменат: Епископ Константин, Поп Григорий, Екзарх Йоан, Черноризец Храбър и Тодор, а после и самият цар Симеон.

2. Книжовните дела на епископ Константин

§30. Константин, български презвитер и епископ живял в Симеоново време, което буквално се споменува в литературните му дела; той беше по-млад съвременник на седемте споменати учители. Преписвачът на едно негово дело, черноризец Доксов Теодор, го нарича ученик Методиев: От проповедите на Йоан Златоуст и другите църковни Отци той съставил: , в които се намират много оригинални притурки; такова е въведението му, в което се вижда неговото мнение за народното просвещение и голямото му старание да се проповядва словото божие добре на народа. Във въведението на това дело той казва за себе си, че е тръгнал: , и за това превел и протълкувал от гръцки на старобългарски тия проповеди, за превожданието на които са го наговорили някои добри люде. При това имаше и тая цел да помогне на славянския (българския) народ, който се считаше още като много млад в кръга на останалите богоугодни християнски народи; той казва за тях:

И тоя превод е достоен за похвала, защото е ясен и вразумителен.

Освен това той е превел от гръцки на старобългарски език книгите на Атанасий Александрийски († 373 г.) срещу арианите. В това дело се споминя, че то е преведено нарочно по волята на българския цар Симеон; от това се вижда, че гдето се избрала за превождание тая книга, трябва да се благодари на цар Симеон, а именно се избрала за превод тая книга, защото вижда се, че още тогава кривоверството почнало да се разпространява из България. При всичко, че не е лесно да се превежда такава една книга, която е пълна с тънки догматически разяснения, от гръцки на български език, на който още не е имало достатъчни думи, за да се изразят всичките мисли, но и тука писателят е победил щастливо всичките затруднения и преводът му е ясен и вразумителен.

Той е написал още и молитви в стихове, в които между другото се говори и за покръщението на славянските племена. Това литературно дело е забележително в нашата книжовност, защото то е първият оригинален паметник в цялата славянска литература за изкуствената поезия.

Може би на (тоя Константин да принадлежат и други съчинения, които отдадохме като дело на първия Константин (Св. Кирил), но това очаква своето доказателство.

3. Книжовните дела на поп Григорий

§31. Тоя литературен деятел е известен още под името презвитер Григорий. Неговите литературни произведения са следующите: Гражданска и Църковна история, превод от гръцки език за цар Симеон. Авторът на тая история е бил Антиохийският ритор летописец Малал Йоан, който е известен още и под името Йоан Антиохийски (474 - 527 г.). Това литературно дело на Григорий е забележително, едно, че то е преведено по заповед на самия цар Симеон, а друго, че е съчувало възпоминание за някои славянски божества из старата славянска митология. Там, гдето в оригинала се говори за Хефест и Хелия, Григорий, за по-добро разумевание на читателите си притуря при Хефесткогото наричат Сварог, а при Хелия- “когото наричат Дажбог”, (види се вместо ), а там, гдето се говори за Александър Велики, достойният наш писател го нарича: , види се, като е искал да преведе с думата “Перун” гръцкото “Зевс”. Ако се докаже, че тоя превод е верен с превода на същия Григорий, т.е. че тия обяснения са негови собствени, а не са притурени изпосле от друг някой преписвач, тогава се потвърждава, че Сварог, Дажбог и Перун са богове на старите наши прадеди.

Дали тоя деятел на старобългарското книжовно поле е написал и друго нещо, за сега се не знае. Онова, което можем да кажем е, че преводачът на тая гражданска и църковна история с тия важни забележки, трябва да е обогатил старата ни литература и с други още някои съчинения или преводи, които или са пропаднали от тежкото време, или не са още открити. Някои като Оболенски искат да кажат, че Григорий е превел на славянски език съчинението на Григорий (Георгия) Амартол, и че ония места в съчинението на Нестор, които се четат като извадени от Григорий Амартол, са вземени от славянския превод, а не от гръцкия оригинал. Това до негде е вярно, но подлежи още на потвърждение.

4. Книжовните дела на Йоан Екзарх

§32. Между работниците на книжовното поле във времето на Симеон с уважение трябва да споменем Йоан, наречен Екзарх. Той заема първо место в старобългарската книжовност. Титлата “екзарх” е носил затова, защото бил като посланик на Цариградския патриарх в България, надзирател на свещенството и посредственик между българското духовенство и патриархът. Той е бил в добри приятелски отношения както с Борис, така и със Симеон. От книжовните дела, съчинени или преведени от него, днес са се съчували следующите:

а) Догматиката или богословието на Йоан Дамаскин под название “Небеса”.

б) Диалектиката или философията на Йоан Дамаскин, според началата на Аристотеловата диалектика. Това дело, в оригинала си, е разделено на четири книги в 100 глави. Екзархът не е превел всички, но само 48. Той е намерил за удобно да изостави ония членове, които съдържат препиранията на православните с несторианците и евстахиевците, което съдържание българският народ не е имал нужда да знае. Вместо тях, той е притурил няколко добре отбрани членове из другите гръцки списатели. Като заглавие на тая книга Йоан е написал цял един оригинален пролог с любопитно съдържание.

в) Шестоднев, или пространно изтълкувани първите глави от първата Мойсеева книга; за изтълкуването на тия глави той употребил не само тъй наречения хекса-хемерон на Василий Велики, но още някои извлечения из Йоан Златоуст, Севериян и други християнски писатели. Също така е употребил извлечения из Аристотел (из неговата история за животните), а много неща е притурил и от себе си. В това свое дело Йоан цитира много неща, земени от списанията на другите гръцки философи като Платон, Талес, Диоген и други, но не за друго, а само да изобличи езическите им неверни понятия върху излагаемия от него предмет. Тоя превод е забележителен още и за това, защото в него се вижда особено филологическо богатство, което доказва, че Йоан Екзарх е познавал много добре както българския, тъй и гръцкия език. Тая книга е посветена на цар Симеон, което се вижда от пролога й, гдето Йоан между другото казва: (от тука се познава, че Йоан Екзарх се е огледвал на Симеон и е бил насърчаван от самаго него)

г) Грамматика на Йоан Дамаскин на гръцкия език, преправена от него за старобългарския език.

д) Сборник или няколко слова на разни празници. Тая книга е написана за цар Симеон (после преписана за руския княз Светослав в 1073 г., който е известен още и под неговото име) и съдържа извлечения от списанията на разни Св. Отци и сведения по разните клонове на науката в тогавашно време. В това дело Йоан се трудил да даде на старобългарската литература научно съдържание.

Тоя сборник при всичко че го вземаме като книжовен труд на Йоан, но той сам на едно място казва, че “Шестодневът” не е изработен само от него, а с помощта на много други.

Същото можем каза и за сборника: той е преведен по заповед на самия цар Симеон, следователно тук трябва да са работили повече лица, от имената на които е останало само името на Йоан Екзарх. Това предположение се потвърждава още и от това обстоятелство, че сборникът не е нищо друго, освен цяла енциклопедия на тогавашната византийско-църковна литература.

Тоя сборник, наречен “Симеонов”, е пълен със схоластически, догматически и философско-морални членове, между които най-голямата част на ръкописа заема делото на Атанас Синаитски, което в гръцкия оригинал се състои от 154 въпроси с ответите. В славянския превод не е всичко преведено, но е наредено и по същия ред, както в оригинала. Тия Атанасови “ответи”, придружени в славянския превод с множество други членове вземени от списанията на разни Св. Отци: Василий Велики, Кирил Александрийски, Исидор, Юстиниян философ, Григорий Низиятски, Йоан Златоуст, Михаил Йерусалимски, Григорий Богослов, Теодор Раитски, Григорий Херобоски, Епифан, Теодорита, Ириней Лугдунски, Августин, Евсевий, Йезикия, Йоан Дамаскин, Иполит и Никофор, Цариградски патриарх. Само това изложение на тия имена доказва, че съвсем възможно е било тоя сборник да бъде съчинен само от едно лице. От самите изложени автори се познава, че тоя сборник не сдържал само чисто богословски членове, но и не-богословски, като философски (няколко глави вземени от логиката и антологията на Теодорит, сходни с диалектиката на Йоан Дамаскин), риторически (от Григорий Херобоски за фигурите) и исторически (от Никифоровия ). Доказано е, че такива сборници имало на гръцки език. За тоя сборник до скоро се мислеше, че е написан за Светослав Ярославович, княз Рускаго; но днес е намерена много по-стар ръкопис с името на Симеон.

5. Книжовните дела на Черноризец Храбър

§33. Във времето на Симеоновото царуване един от най-деятелните работници на книжовното поле е бил и Черноризец Храбър. От него е останало драгоценно за историята на азбуката ни списание, под название: , от което ние на много места вадихме цитати и за потвърждение на много тъмни въпроси се основахме на него. Той е бил съвременник на Симеон, което се вижда на едно място в ръкописа, гдето стои написано Когато вземем предвид, че Св. Кирил и Св. Методий не са се връщали живи в България, а са ги виждали само ония техни ученици, които са били заедно с тях, като Климент, Наум, Константин и други, тогава крайната граница на апологията на Храбър не може да се отнесе по-далеч от 950-та година.

6. Книжовните дела на цар Симеон

§34. Нашето изложение на имената на литературните деятели, които са работили на старобългарското книжовно поле, както и делата им, би било съвършено непълно, ако не споменем името на оная личност, която е била център, около който се е въртяла цялата литературна деятелност и който е бил виновникът на тая богата литература, която се развила в това далечно време. Това лице е самият цар Симеон. Той не само е подпомагал и покровителствувал всичките литературни дела, но и сам той, когато е бил свободен от държавни или военни дела, употреблявал е тия свободни часове на литературни занятия: сам е сядал на масата и писал книги. Това умствено занятие на Симеон, въздига го още повече, когато вземем предвид, че това е ставало в 888-927 година, в онова време, когато другите коронясани глави са се занимавали изключително с лов и когато всякоя умствена или книжовна работа се е считала недостойна и унизителна за тях. Той се възпита в Цариград, свърши тогавашната наука с блистателен успех, и когато се повърна в България, единственото негово желание беше да въздигне българската литература. В прологът на “Сборника”, писателят сравнява Симеон с Птоломей, като го нарича: “Новий Птоломей”, защото като: Но само Симеон, като възпитан във Византия, беше обикнал всичко, що беше гръцко и тая любов към гръцкото е съдействувала, щото той даде на цялата старобългарска литература, развита в негово време, чисто гръцки характер. Тая литератора беше лишена от всякаква поезия и беше чужда за най-голямата част от народа; богатият и “златен век” Симеонов не можè да въздигне, не можè да стопли ни най-малко многочислената и всепроизводителна част от народа, която към всичкия тоя блясък, към всичката тая слава и могъщество се отнесла с най-голяма апатия и равнодушие.

Симеон не само е насърчавал литературните дейци, но и сам с перото в ръка гледал да я обогати. Той е превел словата на Св. Йоан Златоуст, на брой 185, под название “Златоструй”. В една ръкопис се казва, че благоверният цар Симеон, като изпитал всичките книги на Св. Писание, стари и нови и всичките учители, зачудил се на словесната мъдрост на блаженаго Йоан Златоуст и като бил навикнал да го чете, отбрал тия книги (словата) и ги събрал в една книга, която я нарекъл “Златоструй”. От него са съчувани няколко ръкописа в Русия, един от XII столетие.

Дали има от Симеоновото перо още някои книжовни дела, за сега се не знае.

Д) Някои безименни паметници на старобългарската литература

§. 35. В тоя век Симеонов, назван “златен век”, без съмнение е имало и други деятели на книжовното поле, имената на които до днес са останали неизвестни. Някой литературни дела, на които авторите или преводачите са останали неизвестни, са от такава древност, щото ние можем да ги причислим към паметниците на оная литературна деятелност, която се развила във времето на Симеоновото царуване. Няма никакви причини да мислим, че литературната работа в България се е прекъснала наведнъж след смъртта на Симеон, при всичко че с неговата смърт са настъпили други условия за развитието на книжовността ни, пак е имало лица, колкото и да са малцина, които са работили на книжовното поле. Всичките тия литературни дела, които са изработени наскоро след смъртта на Симеон, можем да причислим между ония книжовни трудове, станали в “златния негов век”.

Напред споменахме, че Св. Кирил е превел на старобългарски език псалмите; но до нас е дошло в ръкопис и тълкуванието на псалмите. Това тълкувание трябва да е преведено от гръцки език още в X век, защото се намервало в XI век в староруски препис в тъй наречения Евгениевски откъслек, в който има на няколко места и глаголски букви; същият тоя текст се намира и в Болонския псалтир от ХІІ век, който има старобългарска редакция и глаголически извор.

От всичко това се вижда, че тълкуванието на псалмите е преведено от гръцки език и то или от първите ученици на Солунските братя, или от някой книжовник в Симеоново време.

Същото може се каза и за тълкуванието на пророците: го е преведено в X век. Ние казахме, че самия библейски текст е преведен от Методий с учениците му. В по-старите ръкописи четем следующата забележителна отметка:

От тука се види, че поп Упир вече в XI век е имал пред себе в Русия готов превод от тълкуванието на пророците. А че това тълкувание е преведено в България и от тамо пренесено в Русия, най-добре доказва езикът на тоя превод, който, и в по-старите преписи, не е съвсем лишен от свойствата на старобългарското наречие. От това следва, че и тълкуванието на пророческите книги в стария завет беше преведено от гръцки на старобългарски език или от някого от първите апостолски ученици, или от някой книжовник из времето на Симеон.

Освен другите съчинения на Св. Отци, които бяха преведени на старобългарски език от гръцки във времето на Симеон и които изброихме, според мнението на Ягич, между старите ръкописни паметници във времето на Симеон, трябва да се вчислят и следующите ръкописи:

От Йоан Златоуст в старобългарски превод има няколко ръкописи. Цар Симеон е имал особена почит и особено уважение към съчиненията на тоя църковен учител. За това ни свидетелствува това обстоятелство, гдето в един от най-старите кириловски сборници, в супрасълския кодекс (издаден от Миклошич) намерваме 20 негови слова; от тия слова някои се опазиха такожде в многозабележителния глаголски писмен паметник на граф Клоц (Glagolita clozianus).

Кирил, епископ Йерусалиски († 386) беше много уважаем в старобългарската литература и неговите вероизповедни списания са преведени на старобългарски език много рано. Григорович беше намерил в Св. Гора няколко листове, които по древността си изгледват като да са от XI век. Те са от старобългарска редакция. В Русия има пълен сборник от Кириловите от XII и XIII столетие, в което такожде има ясни следи от старобългарско наречие.

Григорий Назианзински († 391) е един от ония духовни сановници, които са играли голяма роля в църквата и които със своите списания дадоха едно твърдо направление на църковната литература. От неговите съчинения трябва да е имало нещо преведено на старобългарски език, защото днес в царската Петербургска библиотека се намерва ръкопис от XI столетие, който е преписан от някой по-стар кодекс. В преписът е съчуван характерът на старобългарското наречие; в него има даже и много следи от глаголски букви. В по-нови сборници се намерва още по-пълен превод из съчиненията на Григорий Назианзинский, който превод, по характера на своя език, познава се, че той е по-стар отколкото се мисли; а само тълкуванието на проповедите му, направено от Никита Хераклийски, по всяка вероятност е преведено по-късно, защото тоя Никита е живял в XI век.

Неотдавна се намери лист пергаментен (от кожа) [Македонски откъслек] с глаголически букви на старобългарски език, който съдържа част от съчиненията на Ефрем Сирски. Срезневски е сравнил тоя старобългарски глаголски превод с по-стари кирилски ръкописи от 13 век и намерил, че текстът е един и същ, само с тая разница че в глаголическата ръкопис преводът се съчувал в най-древната форма. Понеже тоя откъслек ни най-малко не се различава нито по буквите, нито по езика от другите старобългарски глаголически ръкописи от XI век, то имаме основание да причислим и съчинението на Ефрем Сирски между ония дела, които са преведени във времето на Симеон.

Към същата древност принадлежи и преводът: Пандекти на Св. Писание от монаха Антиоха от VII век (πανδέκτης τής άγίας γραφής); туй е сборник от морално-философически тълкувания, който сборник се съчувал в руски текст от XI столетие; тая ръкопис навярно е преписана от старобългарски оригинал, защото в руския ръкопис в преписа са съчувани всичките свойства на старобългарското наречие.

Ако съдим по ръкописните свидетелства, ние можем да кажем също, че във времето на Симеон е преведено и съчинението на Йоан Климакос (старобългарски: Йоан † 606) на старобългарски език. В превод и до днес са съчувани неговите в ръкопис от XII и XIII столетие, в който превод се виждат ясни следи от старобългарското наречие. От това ръководим Востоков беше сравнил тая стара ръкопис с познатия нам Симеонов сборник.

Ето прегледа на оная литературна деятелност, която се е развила в нашето старо време, в златния век Симеонов. Прегледът е оскъден, защото днес са се опазили много малко ръкописни паметници от тая богата книжовност; за едни ръкописи имаме исторически свидетелства, а за други ние нямане никакви исторически данни, а знаем за тях само посредством други ръкописни дела.

Няма съмнение, че в това време е изработено много повече нещо, отколкото знаем и имаме писмени свидетелства.

Всичките тия от старобългарската книжовност трудове, които украсяват Симеоновия век и китят духа на неговото правителство, дават пълно право на оня старобългарски книжовник, който, когато е посветил свършения труд на големия сборник, да сравни Симеон с някогашния Птоломей: . Тия свойства Симеонови възбуждат в нас особено чувство на почитание и уважение. Нему имаме да благодарим най-много, гдето под неговото покровителство старобългарската литература толкова се развила, щото от нея са се ползували и другите славянски народи, като сърбо-хърватите и русите.

Е) Богомилите, учението и литературата им

1. Въведение

§36. Едвам се измина половин столетие от смъртта на Симеон и силната някогашна българска държава малко по малко отслабваше и най-сетне падна под властта на византийските императори; потомците на Симеон се задоволяваха само с почестите, които им даваха гръцките царе като милост (971). Ако и да се съвзела българската държава след кратко време, но тя никога не е можала вече да достигне в литературно отношение първата слава, каквато беше във времето на Симеон. След Симеоновата смърт ние виждаме много рядко литературни трудове. Във времето на Иван-Асен ІІ, държавният живот на българския народ пак се възвиси, ако и за кратко време, но литературният живот никога не можа да се развие така, както в “златния век” Симеонов. Причината на това литературно мъртвило лежи до негде в политическите събития, които настъпиха в нашето отечество; но ако вникнем по-дълбоко, ние ще видим, че на това са повлияли ако не по-силни от политическите, то поне еднакви с тях агенти, които са съдействували и извикали това мъртвило.

Казахме, че характерът на старата ни литература, както той е отразил в първите списатели, бил църковно-догматически, легендарен и до негде исторически във византийски смисъл. Целият литературен труд се състоял в превеждане църковни списатели от гръцки език; ако ли е имало някакъв оригинален труд, то тоя труд не е имал в себе си нищо от народните черти и не е показвал народния дух на писателят. Всичко, що е било народно, всичко, що се коснувало до народния живот - било е презирано, било е занемарено - в повече нещо - било е гонено. Литературата се отнасяла към народните нрави и народните обичаи враждебно. Книжовникът е гледал на безкнижната маса отвисоко и с презрение, а проповедникът на скептическата нравственост считал народните обичаи като нещо дяволско и грешно. Книжовниците са останали глухи и към по-добрите черти на народния живот и, като не са благоволявали да се съобщават с простотата на народните понятия, даже и с простотата на истинските християнски евангелски поучения, отделили са се от народа. Това е причината, гдето във всичката тая богата литература ние не виждаме нищо от народната поезия и народния живот. Тая е причината, гдето веднага след смъртта на Симеон, когато изчезнала политическата независимост на българския народ, изчезнали са и ония държавни литературни деятели, а с тях е упаднала и църковната литература. Вместо нея явила се нова литература, която е била много по-близо до народния живот и в която много по-добре са се огледвали народните обичаи.

Тая литература е богомилската литература, родена и развита от богомилите.

2. Богомилското учение

§37. Ако се потрудим да направим едно сравнение между голямото значение на богомилската ерес в историята не само на българския народ, но и в историята на цялото юго-славянство и на цяла южна Европа (Италия и Франция) и между малкото знание, което имаме за нея, то ще намерим огромна разница - значението голямо, а знанието малко. Причината на това явление е, че до нас не са достигнали никакви литературни произведения направо от богомилите, понеже са били подвъргнати на жестоко и немилостиво преследване и понеже, всичко що знаем за тях, знаем го повечето от противниците им - от православните списатели.

Богомилската ерес е смес от манихейската ерес с чисто български народни понятия.

Манес в III век е слял понятията на християнската религия с дуализма на Зароастра и с различните източни вярвания; той е разпространил това учение по Персия, от гдето е побягнал в Армения; после пак се повърнал в Персия, там в 272 год. го предадоха на люта смърт. Манесовото учение се разпространило в Персия, Китай, Сирия, Мала-Азия, Египет, северна Африка и в другите области и градове в Римската империя. Манихеизмът в VII столетие се появи в нова форма във времето на царуването на Констанция - малкия Ираклиев син и е известен под ново име - павликянство.

Във времето на Константин Копроним много арменци се преселиха из Армения в Тракия, със задължение да защищават империята от нападенията на скитите. Император Йоан Цимисхий в 972 год. пресели много павликяни в Пловдив. Проповедниците на тая секта се считаха за реформатори в името на първобитното християнство, което според тях, е развалено от византийската църква и се стремяха да го възстановят. В България павликянската ерес се разпространи, но на народна българска почва, като прие нещо в себе и от месалианството, което беше се разпространило изначало по Сирия, Месопотамия и Памфилия; то съвсем беше се изгубило и едвам в X век се появило в Тракия. Смес от тия две секти - павликянството и месалианството - с чисто народен български квас и коренно променение се породи тая нова секта, наречена богомилска.

Раждането на богомилството има тясна свръзка още и с историята на разпрата между Византия и Рим и със съществуванието на самостоятелната българска църква.

Понеже заедно с християнството, което се взе от Византия, в България се вмъкна и влиянието на византизмът, то раждането на богомилството всред българите, бе протест срещу това влияние и целта на тая секта беше да отърве България от това гръцко влияние. Затова и ние виждаме, че богомилството е получило най-голямо влияние в България тогава, когато политическото й величие бе почнало да угасва.

Богомилството се появи в България във времето на Методиевите ученици - Св. Климент Охридски и др. Основателят му беше някой си Поп Богомил.

Учението на Богомилите е дуалистическо. Те са представлявали Бога като същество невидимо и безтелесно, но в человеческа форма. Бог е имал двама синове: по-старият Сатанаил и по-младият Исус. Сатанаил беше поставен за началник над духовния свят и небесното царство. Той бил украсен с блясък и сияние; имал творческа сила и второ достойнство след Бога. Сатанаил се възгордял от тия преимущества и отличия и станал изменник. Той с няколко ангели въстанал срещу Бога, но Бог го изпъдил от небото. Сатанаил почнал да прави за себе си и за другарите си жилище; той направил небето и го украсил със слънце, месец и звезди; после направил земята и я украсил с растения и животни. От тогава и до сега всичко това върви, както го е той наредил. Сатанаил, като направил видимия свят и долните твари, но искал да направи и человека: той взел малко земля, смесил я с вода и от тая кал направил Адам. Когато направил Адам, то из големия пръст на дясната му ръка изтекла вода, която станала на змия. Сатанаил вдъхнал Адаму душа, но тя излезнала през големия пръст на десния крак и влязла в змията. Като видял, че не ще може да оживи Адам, Сатанаил проводил посланици при Бога да му се помолят да даде душа на человека и му се обещали, че ако оживи человека, той ще бъде общ и на двамата, и неговият род ще подпълни празните места на падналите ангели. Бог се смилил и проводил на человека жива душа. Така също била направена и Ева. Сатанаил скоро се разкаял за обещанието си, затова поискал той сам да владее над человека. Той прелъстил Ева и тя родила Каин и дъщеря Каломена. Подир престъплението, Ева родила от Адам втори син - Авел. Бог наказал Сатанаил за това престъпление като го лишил от божественото му сияние и творческата му сила, но оставил го да управлява видимия свят. Падналите ангели като узнали, че Сатанаил се обещал Богу да изпълни техните празни места с человеческия род, поискали щото семето им поне да се върне в първите жилища, за това най-безсрамно са се оженили за человеческите дъщери, от които са родени исполините. Исполините почнали да се бият със Сатанаил заради человеческия род, но Сатанаил ги победил и изтребил целия чоловечески род с потоп, освен Ной, който служил Сатанаилу.

За Моисей богомилите казват, че е бил лъжец и магесник и че слушал Сатанаил. Сатанаил чрез Моисей излъгал евреите да излязат из Египет и да отидат в обетованата земя, гдето на Синайската планина той им дал чрез Моисей такъв закон, който погубил много хиляди человеци. Така също и всичките заповеди, постановления и обреди във ветхо-заветната църква били дадени от Сатанаил на евреите чрез Моисей с цел да погуби человеческия род. Сатанаил царувал пълни 5500 години и успял до толкова, щото почти всичкият человечески род пропаднал под неговата власт. Бог Отец, като видял, че по-голямата част от человечеството погинала, поискал да го спаси чрез извънредни мерки. Подир 5500 години от създанието на света, Бог проводил по-малкия си син - Исус - когото человеците нарекли Христос. Исус Христос слязъл на земята, но не се въплътил с действителна плът, а взел само привидно тяло. Той влязъл в Дева Мария през дясното й ухо и излезнал от същия път, но така изкусно, щото Дева Мария не усетила нито влизането, нито излизането му, а ненадейно го намерила около себе си в пещерата. Тялото Исусово нямало нужда от никакви человечески потребности, защото само изгледвало като человеческо тяло; ако ял и пил, това той правил само пред хората, като искал с това да се отчува от Сатанаил, който търсил случай да го убие. Богомилите разумявали чудесата на Исуса Христа духовно, т. е. слепите и хромите человеци били человеци ослепени от грехове. Когато евреите почнаха да мъчат Христа, тялото му не пострадало, защото духът му изведнъж се отделял от тялото му и той бил мъчен, разпнат, бит, изтезаван и погребан само видимо. Третия ден подир мнимата смърт духът му слязъл втори път и възкресил тялото. Тялото му вече не съществувало, и ако подир смъртта му неговите ученици го видели и пипали, това е било според особено божие помрачение. Подир тридневната мнима смърт Исус Христос с истинското си тяло слязъл в ада при Сатанаил, победил го, оковал го завсякога във вериги и отнел му последния слог илъ; Сатанаил останал Сатана и изгубил божествеността си. След тая победа Исус Христос се възнесъл на небето и седнал от дясната страна на Бога Отца на мястото на падналия Сатанаил.

Богомилите не са признавали възкресението на мъртвите; те са проповядвали на последователите си, че те за своя богоугоден живот ще получат вечно възнаграждение; ще се изменят като насън без болест и страдания; ще съблекат гнусната и бренната си плът и ще се облекат в безсмъртната и божествена дреха Христова; ще бъдат безтелесни и ще влезнат в царство небесно заедно с апостолите и ангелите, а съблечената гнила плът ще стане на прах и пепел и никога няма да възкръсне. Богомилите вярваха в Св. троица, но имената на Св. троица отнасях към Бога Отца. Те учеха, че Син и Дух Свети получили битието си от Отца подир 5500 години от сътворението на человеческия род. Като се свършило изкуплението в 5533 година Син и Дух Свети са се повърнали изново при Отца, съединили се с него и станали пак едно лице. Син и Дух Свети съществували отделно само 33 години.

За Дева Мария богомилите учеха, че тя не е била майка Исусова и нямала земни родители. Тя била само видимо жена, но нямала тяло и никакви человечески потребности. Бог я проводил на земята само за слизането на Исус Христа; той преминал през нея съвсем духовно.

Богомилите не почитаха светиите, и забраняваха на последователите си да ги празнуват и да се молят на мощите им. Те не почитаха такожде и иконите и наричах ги идоли, а православните - идолопоклонници. Богомилите проповядваха, че и храмовете не са нужни, защото Бог живее в неръкотворени храмове; неговият храм е небето, а в направените храмове обитават дяволите. Най-главният дявол обитава в Йерусалимския храм. Те не уважаваха и празниците и работеха в празничните дни.

Богомилите най-много мразеха кръста и кръстното знамение, защото никак не са можали да разумеят как може да бъде християнско дело да се почита и уважава онова оръдие, което е послужило за безчестие и смърт на Спасителя. Те отхвърляха църквата с цялото й учение, с всичките й тайнства и обреди, защото я считах за нехристиянска. За съща Христова църква те считаха само своята и само себе си наричаха “християни”, а православните наричаха “еретици”, “книжници”, “фарисеи”. От цялото Св. Писание те приемаха само четирите евангелисти и апостолските деяния. Богомилите имаха строг нравствен живот; те са отбягвали всякакъв разкош, пиянство, музика и други тем подобни житейски неща; били са кротки, смирени и милостиви. Богомилите се деляха на: “съвършени” и “християни”. “Съвършените” бяха водителите на богомилството, а “християните” се деляха на верующи и слушатели. Най-главната тяхна молитва беше “Отче наш”, а най-важният обред - “кръщението духом и огнем”.

Богомилите имаха обичай да се изповядват явно пред цялата църква. В богомилската църква е имало само епископски и свещенически чин. Те не са припознавали никаква духовна власт; също са били противни и на всякоя гражданска власт, до колкото тя не е била съгласна с духа на евангелието.

Ето учението на богомилите - на тая секта, която е играла толкова важна роля в нашия политически и държавен живот. Народът прегърнал новата вяра с такава готовност и с такава ревност, щото за едно кратко време богомилството бе пуснало дълбоки корени, тъй щото за изкоренението му трябвало е и държавата, и църквата да употребят най-строго гонение.

Причините и условията, които съдействуваха на богомилската ерес да се разпространи между българския народ така лесно, така бързо и да пусне така дълбоки корени, са много, но от тях заслужват да се споменат само следующите:

а) Учението на богомилската секта, както го изложихме, е било просто и лишено от ония високи, сухи непонятни фрази, с които са препълнени проповедите на Св. Отци. Това учение е било близо до старата митологическа религия, която още е съществувала между народа с всичките си обичаи и обреди. Както ясно се вижда от онова, което изложихме в §8 от настоящата история, учението на богомилството се съгласявало с обичаите и обредите на митологическата ни религия и с народните понятия.

б) Многовековната борба между гърците и българския народ беше създала омраза и ненавист, която се предавала от поколение в поколение и бе станала тъй наречена традиционна и не можеше да се и помисли за любов и съгласие между тия две народности; ако се свързваше понякога мир между българите и гърците, той е бивал всякога недълготраен и всякога във вреда на българите. Българският народ, като е мразил гърците, ненавиждал е и всичко, което е дохождало из Цариград, па ако ще би било то и под най-благовидна и благодетелска форма. Ето защо народът е гледал с криво око и на самата християнска религия, която е дадена от Цариград и която, със своите светци, със своите постановления и със своя език, беше станала повече гръцка религия от колкото религия на цялото человечество. Ето защо богомилската ерес се прегърна от народа с голяма готовност.

в) Във времето на Симеон величието на България беше достигнало до своята апогея; но заедно с това величае бяха са създали такива условия, които съдействуваха да се усили гръцкото влияние в България. В Симеоновия двор бяха въведени всичките византийски етикеции, които, действително, додето беше жив Симеон, не влияеха лошо, но след неговата смърт те се отзоваха не само лошо, но и гибелно. Веднага след смъртта на Симеон и във времето на Петър настъпиха такива политически условия, щото числото на незадоволните се умножи и всичките се сгрупираха около богомилската секта, която се считаше за единствената патриотическа партия в България и на която религиозното учение носеше чисто славянски и народен характер.

Това са били главните причини, които послужиха, щото богомилството в неравна борба с господарствената религия да възтържествува, и за унищожението на което е трябвало да бъдат употребени извънредни мерки и гонения и да се води дълговременна борба.

Тука му е местото да споменем и за историческото значение на богомилството. В нашия държавен и религиозен живот богомилството е играло голяма роля: богомилската партия е била толкова силна и влиятелна, щото тя е имала решителен глас в някои наши исторически събития и много царе са гледали да спечелят нейната поддръжка. Учението на богомилите и влиянието на богомилството било разпространено и между бошняците, сърбите и хърватите, а от там е преминало и в южна Европа, особено в южна Франция, гдето са ставали силни вълнения и големи кръвопролития. Тя е била известна под названието “българска ерес”. Богомилството има значение за всеобщата църковна история.

3. Поп Йеремия

§38. Богомилството за успешното си развитие, имало е да благодари освен на своето учение и на другите обстоятелства, още и на своите предводители. Лице, което със своята лична енергия и със своите лични способности и достойнства е имало едно огромно влияние, както между богомилите, така и между православните, и което е съдействувало за разпространението на богомилството, споменува се Йеремия, наречен още и поп български. Навярно е имало още някои достойни предводители между богомилите, но в историята те са изгубени, а е останал само Йеремия. Кой е тоя Йеремия поп български? от где е родом? какъв е въобще животът му? - на тия въпроси до днес нищо положително не е можало да се каже. Само ако се вземе във внимание това, гдето Цариградския патриарх Сисиний, който е живял в 969-999 год., се защищава от неговите съчинения, можем да предполагаме, че тоя Йеремия е живял в X столетие, във времето на Сисиний и Козма. Но възможно е, което е и много вероятно, щото под името Йеремия да се разумява оня същият прочут поп богомил, за когото се говори, че е живял във времето на цар Петър и е основателят на богомилската ерес: защото под името “богомил” и “богомили” са разумявали въобще чоловекът, принадлежащ към богомилската секта и тъй се наричали самите “богомили”, не от името на поп богомила, а от начинът на живеенето на сектата - т.е. тя е била Богу мила. Че Йеремия е бил от сектата богомилска, потвърждава се от Атанасий, йерусалимски монах, който споменува за Йеремия, че е принадлежал към еретиците, “богомили” наречени.

Тоя същ Йеремия е един и от най-главните и забележителни литературни деятели на богомилското книжовно поле.

4. Литературните произведения на богомилите

§39. Освен устните проповеди богомилите разпространявали своето учение и своето влияние още и чрез своята книжовност. Ако съдим от остатъците на тая богомилска литература, които са можали да се учуват до днес, можем да заключим, че не е била бедна. Съдържанието на тая богомилска литература е било такова, което е стояло много близо до народните понятия и суеверия и което е било предмет на особена обич от страна на народната маса. Богомилската книжовност не само че не е била одобрявана от нашите църковни учители, но още е била и строго забранявана и гонена от тях. В нашите писмени паметници има много нещо написано за богомилската ерес и за нейната книжнина. Нашата православна църква, както казахме, е вървяла в противоположно направление с нашите народни обичаи, а богомилската ерес, напротив, се съединила с тях и в нея, можем да кажем, че донегде е въплътена народната ни книжнина. Християнството, разпространено между българския народ със сила, по византийски вкус и в гръцка форма, искало е не само да остане непроменено, но е гледало още да измени и самия народен бит по своему, а като не е можало да успее, то е тражило помощ и поддръжка във физическата сила на държавата. Богомилството, напротив, съединило се с народните нрави, взело в себе си много неща от народните обичаи и обреди и с това е успяло да се обсеби с народа. Църковните учители, както нашите, тъй и гръцките, като мислили, че богомилството е единствената причина дето православието не се разпространява бързо и дето народът не изпълнява буквално неговите постановления, но следва да държи старите си обичаи и да извършва старите си идолопоклоннически обреди; - за това обърнали всичкото си оръжие срещу него. Обаче, като били слаби да се борят е него с морално оръжие, те прибягнали до оръжието на държавата. Извършвани са били преследвания не само срещу лица, за които се подозревало че са богомили, но и срещу тяхната книжовност. За да може да се изтреби богомилската богата литература, църковните учители са съставяли списък на всичките книги, които са писани от богомилите, а правителството е издавало строга заповед да се унищожават тия книги.

Строго моралният живот на богомилите е влияел добре върху народната маса. Догдето православните духовни отци, облечени по византийски вкус, са избягвали срещането и съобщението със селската и градска проста маса, а са имали сношение само с болярите, които такожде били облечени и накичени по византийски, то богомилите, облечени просто, по български вкус и скромно, побожни и кротки, са се събирали с простата маса и разговаряли върху религията, върху техния поминък и върху другия обществен живот. Всичко това е имало своите огромни добри следствия: простият народ е гледал на богомилите като на истински праведни и добри християни. Ето защо гонението, подигнато срещу богомилите и срещу техните книги, е произвеждало лошо впечатление и е имало противоположен резултат: съдействувало е още повече за разпространението на богомилската ерес.

За списъка на книгите, които са били тогава забранени, знаем пак от православните славянски номоканони. От тоя списък на тия тъй наречени “лъжовни книги”, виждаме, че богомилската литература е съдържала книги, които от начало са превеждани от гръцки оригинал, но по-после се виждат книги, на които съдържанието е било домашно, според духа и обичаите на народа. Това обстоятелство е забележително за нас, гдето между лъжовните книги в славянските номоканони се споменават и такива неща, които в гръцката литература никак се не срещат, а славянският текст е открит в разни ръкописи от българско, сръбско и руско произхождение. От това можем да заключим, че някои апокрифи са съставени оригинално всред славянския свят на славянски език. Това предположение се потвърждава още повече, когато виждаме в тия същи славянски номоканони, че някои апокрифи са писани от Йеремия, поп български. Най-стария номоканон, в който се споменуват апокрифическите дела на поп Йеремия, е от XIV столетие - Погодинския номоканон в Русия; но ако съдим по езика и буквите на тоя номоканон, положително можем да заключим, че той е преписан от друг много по-стар (български или сръбски) ръкопис. Ягич като говори за богомилската книжовност, между другото казва: “нищо не ни бърка това обстоятелство, дето онова, що знаем за апокрифическата книжовност, знаем го през руски паметници и то принадлежащи на по-ново време, и дето текстове на тия ръкописи са съчувани в руска редакция. Това обстоятелство ни доказва, че по-старите южнославянски - български и сръбски - свидетелства няма, било, че са пропаднали вследствие на нещастните времена, било, че не са още открити”.

Под името “лъжовни книги”, за които споменахме по-горе, в старо време се наричали всички ония книги, които имат апокрифическо съдържание, т. е. съдържание за отделни лица и събития от Ветхия и Новия Завет, което не е прието в християнския канон; книги, по-послешни, които обемат фантастически предания за лица и събития; книги с легендарни членове с по-свободно съдържание, нестесняемо от църковните узаконения и най-после такива книги, които имат съдържание вълшебно, гадателно, суеверно и пр.

Тия лъжовни книги от древно историческо произхождение, или собствено древни апокрифи в средните векове, бяха разпространени по всичкия християнски изток и запад, във всичките литератури, като почнем от етиопската и сирийската па дори до френската, немската и английската, при всичко че църквата ги строго запрещавала и гонила. Средните векове притурили на тая книжовност нов слой от по-нови легенди и суеверия. Византийската книжовност е била особено богата с такива забранени лъжовни книги и от нея много такива книги са били пренесени от богомилите в старобългарската литература, като им дали чисто народен и религиозно-поетически характер.

Тия лъжовни книги, както изгледва, са имали голям успех между новопокръстените християни. Легендарният, почти фантастически характер на тия книги и тяхното стремление да разяснят най-интересните точки в християнската религия, давали им са такава привлекателност, която е създавала от тях любим материал за прочит и даже кодекс на вярата.

Между всичките “лъжовни книги” най-добър успех са имали тия, на които съдържанието и формата са били най-достъпни за масата. Тая литература обемала много разнообразни предания. В нея ние виждаме апокрифи от Ветхия завет, било от еврейско, било от християнско произхождение; виждаме предания от новозаветната епоха, поетически легенди и суеверия на старите християни; виждаме за светците такива чудесни легенди, за които още тогава се забележило, че са невероятни и измислени; най-после виждаме книги вълшебни, астрологически, гадателни - сборник от забележки, суеверни молитви, мнимо-църковни правила и пр. Всичко това съдържание на тия апокрифи е било изложено така подробно, и за доказателство подкрепяно с такива авторитети, щото неопитният читател ги е вярвал напълно. Освен това, съдържанието е било излагано в проста форма и с това то е било достъпно за масата, която е дълбоко запечатвала всичко в ума си.

Църквата, за да запази православните християни от съблазън, взела нужните мерки. Тя съставила списък на всичките лъжовни книги, под название “индекс”. В тоя индекс са изброени всичките книги, на които съдържанието е било противно на православната вяра. Когато се съставил тоя индекс, взело се за образец и основание гръцкия индекс, в който са били изложени всичките забранени от Цариградската и други православни църкви книги, било от Ветхия, било от Новия завет. Но в старобългарския индекс се намерват названия на такива книги, които не са съществували в гръцката книжовност.

Според тоя индекс ние знаем днес за следующите книги:

Ветхозаветната история е била представена в сдедующите лъжовни книги:

Сказвания за Адам, в която се излагат такива подробности за живота на Адам и Ева в рая, за изгонването им из рая, за покаянието на Адам, за ръкописа, който е даден на дявола, за болестта на Адам и пр., със символически черти, които представляват бъдещото изкупление и които не са били никак известни на библията. От книгите на “Праведнаго Еноха” са известни откъслеци в ръкопис от XIV столетие, Освен тях, били са още книгите:

Сказания за Ламех и Мелхиседек.

Сказание за Авраама.

Заветите на дванадесетте Патриарси.

Изходът на Моисея.

Сказанията за Соломона.

Паралипомена на Йеремия.

Видението на Исаия.

Слово за кръстното дърво. Тоя апокриф е един от най-разпространените Новозаветната история такожде е била представена от много лъжовни книги.

Сказание за Афродиянинът, за чудото, което станало в Персийската земля, ни разказва, как влъхвите в Персия са се известили за рождението на Исус и тръгнали да му се поклонят и да му принесат дарове.

Послание на Авгаря към Исуса Христа.

Евангелие на Св. Тома за детинството на Исуса Христа.

Никодимово Евангелие за страданията и смъртта на Спасителя.

Постъпването на Исуса Христа в йерейство.

Посланието на Пилата към Тиберия кесаря, относително И. Христа.

Пътуването на Апостолите Петра, Андрея, Матея, Руфа и Александра.

Пътуването на Зосима при Рахманете.

Запитването на Апостола Вартоломея към Спасителя след възкресението му върху това, как Христос е слизал в Ада и към Св. Богородица, върху тайната на зачатието.

Ходенето на Св. Богородица по вечната мъка, - съвършено поетическо разказване за посещението, което направила Св. Богородица в ада и за молбите й към сина си за мъчимите грешници.

Въпросите на Йоана богослова към Исуса Христа на Таворската гора.

Въпросите на Йоан богослова към Авраам върху задгробния живот.

Ходенето на Св. Апостол Павел по вечната мяка и

Слово на Методия Патарскаго за царуването на народите в последните времена. Тоя паметник е един от най-разпространените в южнославянската богомилска литература.

Освен тия книги дохождат един ред други книги, които имат такова съдържание с толкова богата фантазия, щото още в онова време били запретени като лъжовни. Такива книги са:

Мъчението на Георгия.

Мъчението на Никита.

Мъчението на Ипатия.

Мъчението на Ирина.

Житието на Св. Теодора Тирон.

Сказанието за пустинникът Макария, който е живял 20 поприща далеч от рая и който е видял де се скачва небото със землята.

Освен това, в числото на забранените лъжовни книги, влизали и отделни статии със съдържание религиозно-космогоническо, като:

Беседите на трите светители.

Въпросите от колко части бил създаден Адам и пр.

Лошите номоканунци с мнимите църковни правила.

Лъжливи молитви.

Епистолия върху Неделята, - писмо уж писано от самаго Христа върху почитанието на възкръсния ден, което паднало от небето.

Бележки върху добрите и злите дни.

Най-после дохождат книги с астрологическо-гадателно съдържание, напр.: Гръмовник, Мълнияник, Коледник, Звездочтец, Трепетник и пр., останали още от идолопоклонническите времена, а преработени от богомилите.

Споменатите тука паметници, които са издадени в неотдавнашно време, не изчерпват всичкото съдържание на Индекса; освен това и самият индекс не обема всичкия материал на тая наша старобългарска религиозно-фантастическа книжовност.

Че богомилите са били особени привърженици и разпространители на тия “лъжовни книги”, това не може да се откаже. Нещо повече. Някои от тия книги са били при тях в голямо уважение, а някои са пък и тяхно произведение.

В индекса между другите книги се споменува книгата Въпросите на Йоана Богослова към Господа [издадена в разни редакции до днес, у Тихонравов: Отреченния книги, 2, 174 -192]. Тоя апостол се ползувал с особено уважение в богомилите, които го считали за ангел; от тука следва, че неговите въпроси завзимали не последно място в богомилските книги.

Тая апокрифическа книга на Йоан Богослов се ползувала с един голям авторитета между албигойците, при които тя е пренесена из България, отечеството на богомилите. Латинската редакция на тая книга била издадена от доминиканецът Бенуа в неговата История на Албигойците, а после препечатана в съчинението на Тило. В латинската ръкопис стои забележено, че тая “тайна каига за конкорезките еретици” е пренесена из България от Назарий, техния епископ, и била пълна със заблуждения. По тоя начин латинската книга съхранява тоя богомилски паметник, който в тоя вид не е намерен до сега в славянските ръкописи. Тя представлява необикновено любопитен материал за историята на албигойците и българското богомилство. В нея виждаме въпросите на Йоан и отговорите на Исус Христос, който, в първата половина на книгата, говори за състоянието на злите духове до тяхното падане, за сътворението на света и человека, а в другата половина за второто пришествие. Това съдържание ни дава възможност да проучим богомилското еретичестно в нашите паметници и народните предания.

Освен тия книги, които съставляват една само част от цялата богомилска книжовност, има още и много други, които се споменуват в индекса.

Най-главният деятел на богомилската книжнина, както се спомена по-горе, се счита Йеремия, поп Български. Положително не можем да знаем, какво е написал Йеремия, защото в индекса му се приписва понякога повече, понякога по-малко книги. В гореспоменатия Погодински номоканон, който е съчувал за Йеремия най-старо известие, под неговото име може да бъде извлечен следующият ред лъжовни книги:

А когато сравним повече номоканони и от други ръкописи, които говорят за лъжовни книги, ние виждаме, че на Йеремия ноп Българский се приписват още и тия книги:

На всякой начин ще да има още книги, които са произведение на Йеремия, но които не се споменуват.

В Русия богомилските книги до скоро време са били четени от всекиго и били известни под име “български басни”. Това се вижда от записката при белоруския превод на Иван Дамаскин в XVI столетие, в който превод, преводачът се оплаква:

У нас не е преведена още нити десетата част от книгите на нашите учители по причина на мързеливостта и немарливостта на нашите боляри; защото тъй наречените учители в нашия век повече се занимават с “българските басни”, или по-добре да кажа, с “бабини дивотини”, та ги четат и хвалят.

Самата антитеза доказва, че тук под названието “български басни” се разумяват лъжовните или апокрифически книги, а пък, както и самото название свидетелствува, те са били занесени из България в Русия.

Когато прегледаме с внимание съдържанието на цялата богомилска литература, ние виждаме, че всичките книги можем да разделим на две части: едните са легендарни приказки, която са вземени из библейската история, подквасени с народен български квас. Такива книги са напр. за Адам, за Кръстното дърво, как Христос орал с плуг и пр. Тия книги трябва да бъдат прост буквален превод от гръцки оригинал с някои променения и притурки, в които се огледва българският или народен дух на богомилите и които са били по-достъпни за понятията на простия народ.

Другите книги имат такова съдържание, което не е нищо друго освен народно старо идолопоклонническо баене; такива са напр. книгите за трескавиците, нежитите и пр., само че те са смесени с библейските притчи. Тия последните за нас и са важни, защото в тях се огледва народното вярване, което в старо време е било и народна поезия. В това виждаме ново доказателство, че богомилството се развило на народна почва, с народни понятия и съдържа в себе си част от народната ни философия. И ето защо народът е прегърнал богомилството и считал книжнината му за свое драгоценно достояние.

 

 

© Димитър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2006
Димитър Маринов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Димитър Маринов. История на българската литература. Пловдив: Издание и печат на Христо Г. Данов, 1887.