А. Част първа: Старият век

ІV. ДОХОЖДАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ (674-864 ГОД.)

Димитър Маринов

web | История на българската литература

§20. Славянските племена, които се заселиха на Балканския полуостров във владенията на Византийската империя, не можаха да се съединят в едно и да съставят едно политическо тяло, или поне един политически съюз, но всякое отделно племе се стремяло да живее особено под управлението на своя старейшина и с племенното си име. При това стремление на тия многобройни племена, няма съмнение, че те са враждували едно на друго, било за преднина (първенство), било за по-добри поселения.

Тия взаимни отношения между разните племена на южните славяни дадоха възможност на Византийската империя да се съвземе от големия удар, който й се нанесе от разните варварски народи, така щото тя можа после лека-полека лесно да покори тия не съединени славянски племена и да разпространи властта си изново върху онези области и страни, които бяха отнети от нея. Господарството на византийските императори изново се възстанови и утвърди върху целия Балкански полуостров и върху всичките славянски племена. Византийското правителство, като покори славянките племена, мислеше, че тоя мирен и трудолюбив народ ще бъде за всякога негов покорен роб. Но не се измина много време и бълнуването на Цариград се осуети: около половината на седмото столетие от към Дунава се появи племе, което тури край на племенния живот между славяните на Балканския полуостров, съедини повечето от тях в едно политическо тяло, и с това осуети надеждите на босфорските владетели. Това племе беше българската дружина под предводителството на старейшината си Аспарух. То премина Дунава, освободи тукашните славянски племена от гръцкото иго, съедини ги в едно и основа българското господарство. Славянските племена, освободени от българите, съединиха се с тях, взеха живо участие в господарствените дела, взеха името от тях, а дадоха своите нрави и обичаи. При всичко, че толкова бързо българите и славянските племена се съединиха в едно цяло, но вънкашната и вътрешна разница между тия две народности не е тъй бързо изчезнала: за дълго време още в Мизия са се говорили два езика: български и славянски, споменували са се две народности: българска и славянска (в Теофан, Анастасий и пр.); за дълго време на владетелите и великашите са давани и славянски, и татарски имена; за дълго време българите, когато са се клели, взимали са за свидетел куче и разсичали го на две и за дълго време са задържали широкото си азиатско облекло и носили конска опашка вместо знаме.

От Аспарух, с когото се почнува редът на българските царе, до Крум в България е владяло междуособие, в което едни князове са били възкачвани, а други - сваляни. В тия междуособия изгледва, като че славяните да не са имали никакво участие, или много слабо. От Крум славянският елемент почва да има по голяма тежест в господарствените дела, така щото при Пресиян и Борис от българската дружина беше останало само името, което взеха всичките славянски племена и няколко имена и думи. Славянският елемент беше съвършено погълнал българския елемент.

Някои историци мислят, че тая българска чета, която е дошла на Балканския полуостров под предводителството на Аспарух, не е била ни от татарско, ни от монголско, ни от друго чуждо произхождение, но от чието славянско.

За литературната деятелност и книжовност на славяно-българите в новосъздаденото българско господарство до покръщението им, ние нямаме никакви сведения. Както казахме, за литературните дела на славяните, останали под византийска власт, така и тукашните славяни може би да са имали някаква книжнина, но от нея няма никакви следи днес, ако и да се споменува нещо в първите дни на нашия исторически църковен книжовен живот. Днес ние не можем положително да знаем и да кажем дали книгите, които се споменуват наскоро след покръщението на преславския двор, като “лъжовни книги”: Мисленик, Пътник, Гръмник, Коледник, Пет-Звезди и други, са част от тая идолопоклонническа книжнина, или са част от богомилската литература, която е развита от богомилите в нас. И тук пак ще споменем: ако съдържанието на “Веда Словена” от Веркович, чрез проверяване на песните на самото място, се окаже за вярно, то и тоя въпрос, както и много други още тъмни, ще бъде осветлен. До тогава ние ще считаме, че нашата литературна деятелност се почнува от покръщението ни.

© Димитър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2006
Димитър Маринов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Димитър Маринов. История на българската литература. Пловдив: Издание и печат на Христо Г. Данов, 1887.