Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НА ЕМБУЛАНТИТЕ С ЛЮБОВ

Димитър К. Димитров

web

Нищо.

Почуках отново, този път по-настоятелно. Тишина. Дали не ме бяха вързали? Явно нямаше никой. Лампите в коридора угаснаха. Изругах тихо. Ключът за осветлението беше до стълбите в дъното. Асансьорът не работеше. Тръгнах натам като се държах с ръка за проядената стена. Вратата зад мен се отвори.

- Вие ли сте Ембулантния?

Чернокосо момиче, може би 15-16-годишно. Може да беше и по-малка. Желанието на децата да изглеждат по-възрастни понякога сработва. Върнах се пред вратата.

- Аз.

- Влезте. Носите ли го?

Носех го. Момичето ме пусна да мина покрай него и затвори тихо вратата. Вътре миришеше на влага и стари тапети, таванът беше започнал да се лющи и мазилката хрущеше под обувките ми. Подът беше студен и гол, нямаше мокет или нещо подобно. Холът беше почти празен. Имаше само един мръсно-зелен диван, за който знаех, че е продънен още преди да се тръшна на него, и малка масичка, на която упорито скърцаше компютър отпреди технологичната революция. Гробница. Всички апартаменти в този квартал бяха едни и същи. Сигурно родителите на малката бяха командировани някъде на майната си, или бяха починали.

- Не съм виждал такава машина от години. - Кимнах към старата барака.

- Новите модели са страшно скъпи. Покажете ми ембуланта.

Бръкнах под палтото си и извадих буркана. Той се беше скрил в къщичката си, освен нея се виждаше само лигавото му коремче. Страхуваха се, когато ги пренасях в буркан. И на мен не би ми харесало. Внимателно го поставих на малката масичка и се облегнах. Момичето любопитно се наведе напред.

- Може ли да го пусна? - Очите й блестяха, но продължаваше да се държи малко сухо. Усмихнах се.

- Срещу 40 кинта можеш да го правиш каквото си поискаш.

В магазините струваха по 400. Някога в градовете е било пълно с ембуланти и след дъжд е можело да ги видиш НАВСЯКЪДЕ. Хората дори са ги настъпвали по невнимание. Разбира се, тогава никой не им е обръщал внимание.

- Естествено. - Малката дръпна едно чекмедже на масичката и извади пластмасовите жетони. - На! - засмях се от сърце на свадливата пестеливост в думите й.

- Знаеш ли как да се грижиш за него? - Много хора се свързваха с мен и си купуваха ембуланти, без да имат идея каква грижа означава това.

- Изчела съм всичко възможно. - Тя бръкна внимателно с два пръста в буркана и го извади. Постави го на масата и се втренчи като омагьосана в него.

Ембулантът започна бавно да излиза от къщичката си. Първо изпъна малкото си телце до пълната му дължина, после от главата му се появиха рогцата и започнаха да шарят любопитно във въздуха. Времевият поток сякаш се промени. Аз и момичето се потопихме в една различна линия на живота, начертана върху масата от лепкава хармония и спокойствие. Сякаш самите ние бяхме ембуланти, и се плъзгахме по студената повърхност на масата върху слузестите си коремчета. Дори усетихме неприятното чувство, и се стреснахме заедно с него, когато докосна лазерните букви на клавиатурата и се сви в къщичката си уплашено. После рогцата му отново се подадоха и зашариха наоколо, улавяйки и най-малките вибрации на въздуха.

Малката изведнъж се разплака. Тих, беззвучен плач. Нямаше какво да й кажа, за да я утеша. Това дори не бяха сълзи от мъка. Станах и отидох до празния прозорец. Една вечер преди няколко години бях видял луната през някаква абсурдна пролука в мъртвото небе и оттогава не можех да престана да мисля за нея. Днес нямаше пролуки. Колите долу се движеха с една и съща скорост, в една и съща посока, направлявани от невидимито изчислително божество за контрол по автотранспорта.

- Къде са вашите?

- Аз съм голяма!

- Виждам. - Кимнах към компютъра. - Работиш ли?

- Той работи.

- Разбирам. Искаш ли някой ден да дойдеш да видиш фермата, където ги отглеждам? Не живея много далече.

Тя ме погледна внимателно.

- Хайде, върви си вече... Лъжец.

Лъжец бях, и още как. Дори сега да си вярвах, знаех, че не бих рискувал да я отведа у дома. За незаконно развъждане на ембуланти вкарваха виновните в затвора, а животните унищоваха заради опасността от зараза. Дрън-дрън. Така или иначе щяха да ме хванат, рано или късно.

- По-добре ли си вече?

- Да. Върви си.

Извадих от джоба си пликче смляна храна за ембуланта и я поставих на масата.

- Това ще ти потрябва

- Нямам повече пари. Вземи си я. - Тръсна глава отрицателно.

- Ако не яде, ще умре след няколко дни. Нали каза, че си прочела всичко?

- Нямам повече пари!

- Че кой ти иска още пари... дете. Хайде, довиждане.

Не ми отговори. Преди да изляза подредих мръсните жетони на спирала върху цимента пред вратата. Иначе не знам дали щеше да ги види. В коридора отново беше мрак, а навън отново беше нощ, и този път не се хванах за спасителната стена.

 

 

© Димитър К. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.03.2006, № 3 (76)