КЛЮЧ КЪМ ДУШИТЕ

Благовеста Касабова

web

Когато слушах рецитала на поетесата Елка Няголова на премиерата на новата й книга “Ние”, си мислех, че веднага мога да седна и да напиша нещо много светло и хубаво. Но щом взех стихосбирката в ръце - впрочем прекрасно във всяко отношение издание - и започнах да чета, разбрах колко съм била наивна и недалновидна. Думите, с които започнах да пиша, избирах трудно и бавно, защото те се надпреварваха галопиращо по сила, смисъл и значение и трябваше да водя битка с тях, за да избера най-точните, най-верните, най-бизките до сложното, богато и уязвимо световъзприемане на авторката.

Макар стихосбирката да е разделена на три цикъла - “Ръцете ти”, “...И белези от рани” и “Прошка по Сирница” - тя е неделима като атмосфера, идея, философия, емоционалност. “Ние” - това е светът на човека и човекът в света. Свят от любов - към любимия човек, дома, близките, родината, мирозданието. “Ръцете ти” - ръцете на любимия човек, емоционалното, нравствено и духовно съкровище на поетесата. Той е нейното недописано стихотворение, “некласическо” - и естествено е, че не би могло да бъде друго след като познаваме волния и свободолюбив дух на Елка Няголова. И естествено, че не може да бъде “временно”, след като сме се докосвали до нейната емоционална същност и до отношението й към близкия човек.

Ръцете ти -
двете весла на лодката,
в която пътува духът ми.
Не ме плаши дълбокото.

Само четири стиха, но те казват повече от четиристотин сантиментални любовни излияния. И в други стихотворения от цикъла - “Посветено”, “Партитура за двама”, “Несезонно”, “Акт”, “По пътя”, “Очите ти” - няма евтин сантимент, има дълбочина, има запомнящи се образи, между които образът на ръцете. Превъплъщенията му са оригинални, широка гама от цветове, звуци, самородни късчета от живата природа и от необята. Всяко от които, само по себе си въздейства с умелото му вплитане в смисловата тъкън на творбата.

Сърцето си изгубих някъде
в далечна гора.
Не, не в гората,
а по пътя черен
по гръб полегнал
в бялото крещящо пладне.
А ти ми каза:
- Ще го пазя
между двете длани -
ръката ми не пускай да не падне.

Същото вътрешно емоционално напрежение излъчват и стиховете от “...И белези от рани”. Рани на духа, на сърцето, на поруганата красота, на загърбеното добротворство. Раните са невидими, като песечинка в окото, но от нея “боли хоризонта” и “вали над света”, а ризата на морето човешко е заснежена. Много силни стихотворения има в този цикъл. Поетесата е разкрила до край Аза си, като на изповед преди причастие. Изповед, пълна с горчилка от несъвършенствата човешки - от страха, бездушието, подличкото мълчание, измяната. Но в нейния “Аз” има не само мрак, той излъчва и светлина, подобно на “нарисуваното черно-бяло копие на живота от Бога”. Извечното добро е в нас, за което все не намираме време, завъртени в бесния кръг на страсти и проблеми, на усилия да оцелеем в отвяващите ни в житейските драки вихри. А ако успеем да се изтръгнем от тях, ни заболява.

Боли. Живот.
Боли - да те усещам.
На любовта упойката е слаба.
Навярно ни е нужно още нещо
                                  отвъд хляба.

Стиховете от цикъла “Прошка по Сирница” са своеобразно измерение на нашите човешки и български корени. Там, където родолюбивите им сокове не са пресъхнали или не са мутирали, ще открием изконни общочовешки и чисто национални стойности. А където са пресъхнали и мутирали, не ще открием нищо - нито памет, нито чувство за принадлежност и продължение, нито обич към земята страдалница. Ще пълзим около зейналата празнина като мравки, “безпътни”, свряни в безродния световен мравуняк. На тези, които не са си прерязали корените, навярно ще им бъде трудно. За тях е орисано да “скачат езически с икона в ръце” и да се надиграват “с живота и със здрача”, както образно се е изразила поетесата.

В малката поемка “Думи за мравките” са концентрирани многопластова художествена и психологическа енергия, сложна образност, баладични детайли, безрадостни щрихи от портрета на българския и балканския човек. Болеела е душата на поетесата при пресъздаването както на неговото минало, така и на изтерзаното му настояще. От болката идва и прокрадващият се тук-таме горчиво-ироничен тон.

Човеците в панелния мравуняк
се скриха от съседските омрази,
заети с кучета, деца и внуци,
и само знаците край пътя още
намигаха на късните коли.

Предопределено е на “орисаните балкански мравки” въпреки всички превратности на историческата си съдба, да пазят “душата на земята си”. И в миг на небесно просветление разбират, че само камъните над нас са различни, ние под тях сме еднакви. И че багажът на всяка “измислена истина е безсмислен”, защото когато прозрението за вплелото ни в мрежите безсмислие ни осени:

Накрая ще легнем
простени, простили,
утихнали, светли, измити
и дълго ще светят
в земята за мравките
нашите бели кости.

Да се обичаме, да бъдем верни на корените си - а така и на себе си, да прощаваме и да бъдем простени, т.е. да живеем по неписаните Божи закони, това според мене е водещата идея в новата стихосбирка на Елка Няголова “Ние”. И ако душите ни все още са живи и не са се превърнали в машини за трупане на пари, на слава и постове, непременно ще я усетим в цялата й красива и хуманна същност. И стиховете ще ни разтърсят емоционално и нравствено, за да разберем най-сетне, че трябва да станем поне малко по-добри и поне малко-повече да се обичаме. За да не се получи така, както изрича в едно от стихотворенията си поетесата:

Ключ имахме. А нямахме врата -
да влезем в душите си обратно.

© Благовеста Касабова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2006, № 3 (76)

Други публикации:
Словото днес, № 1, 2006.