Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОЧЕТЕНО НАНОВО

Благовеста Касабова

web

Настъпилите социални и политически промени у нас в края на миналия век наложиха преоценяване на художествените критерии. Заговори се за нов прочит на нашумели произведения от съвременната ни литература. И аз реших да разгърна наново някои от най-известните исторически романи, създадени по времето на т.нар. “тоталиризъм”. И така повторно потънах в страниците на “Цената на златото” на Генчо Стоев, “Случаят Джем” на Вера Мутафчиева и “Време разделно” на Антон Дончев.

Що се отнася до първите два романа сегашните ми оценки не се разминават с тези от преди. Но докато четях романа на Антон Дончев, изпитах дълбоко разочарование и от историческата му достоверност, и от художествените му качества. И най-вече от самата себе си - с какви критерии съм го оценявала на времето! Или може би неволно съм се поддала на голямото въздействие на едноименния филм, направен по негов сценарий.

Сега ми се струва, че романът “Време разделно” далеч не заслужава славата, която по инерция продължава да му се приписва. Та той има съвсем бедничък сюжет, от който не може да се изгради мащабно литературно произведение, какъвто е замисълът на автора. Или, с други думи, писателят не е развил сюжета, останал е само до темата.

За потурчването на родопските българи можем да прочетем в много летописи, хроники, легенди, предания, народни песни. Нищо ново не е прибавено. Антон Дончев, по всичко личи, е ползвал летописа на поп Методи Драгинов за потурчването на чепинските българи. Този летопис обаче, според историците, е заимстван от Беловския летопис. Достоверността му е оспорвана още на времето от проф. Марин Дринов и Константин Иречек, а в наши дни от мнозина специалисти между които и Илия Тодоров. И тримата се съмняват, че ръкописът е автентичен, тъй като езикът, на който е написан, се разминава с историческото време. Така че Антон Дончев е направил своя литературна компилация от компилацията на Методи Драгинов и се е получила манджа с грозде, както казват хората.

Една трета, че и повече от съдържанието на книгата е посветена на природата. Описанието на гората и планината се повтаря почти на всяка страница, но в различни разцветки. И то самоцелно. Един пример: водна капка на черешово дърво е обект на авторското съзерцание на цяла страница (61). Но от тази водна капка ни читателят, ни самият герой научават нещо неизвестно. Не че съм против описанието на природата, но все пак, щом е вмъкнато, то трябва да има някаква роля в повествованието. Иначе научно-популярни книги за гората дал Бог! С други думи, ако разказът се изчисти от ненужните и самоцелни натрупвания, би се получила прилична новела.

Не мога да приема героите на романа и като художествено пресъздадени образи, и като отговарящи на историческата истина. Те не са пълнокръвни. Читателят добива представа с какво са облечени, как са въоръжени, какви са им физиономиите, ръцете или краката, как се движат, но няма никаква представа за вътрешното им “Аз”. Лишени са от псхихологическо съдържание. Нито главният герой Манол, нито останалите герои - Момчил, Сюлейман ага, баба Сребра, дядо Галушко, Елица - имат собствен свят. Всъщност те са илюстративни, само за пълнеж. Манол едва ли изрича и двадесет изречения през стотиците страници на романа и така не разбираме какво носи в себе си като нравственост и духовност. Без всякаква вътрешна борба се влюбва в изгората на сина си и се оженва за нея мълчешком. А за ония времена подобно поведение е безнравствено. А Елица, също без никакви угризения, съмнения и колебания, му става жена. Е, не знаех, че средновековните българи са били толкова съвременни!

Другият главен герой - Караибрахим, замислен като антипод на Манол, също е кастриран от вътрешен живот. Какъвто и да е злодей, той все пак би трябвало да изпитва някакви чувства - поне на мъст или на злорадство от това, което върши. А дори да е безчувствен, това също трябва художествено да се мотивира. Сюлейман ага, господарят на областта Елинденя, от време на време се замисля, мълчейки, но и така не става ясно какви мисли минават през главата му. А дядо Галушко само се появява като призрак в повествованието. Чрез неговия образ авторът очевидно е искал да изобрази селския глупак. По време на сватбата на Манол турците обграждат селяните, за да ги принудят насилствено да се потурчат. Дядо Галушко излиза от тълпата и тихо и кротко говори на турците, че не постъпват добре, като нарушават дадения от самите тях срок на християните за размисъл. Ама че дивотия!

Елица пък се мярва и скрива като фантом. Единственият й отличителен белег е дългата до земята коса. Гюлфие - жената на Сюлейман ага, е една дебела развратница, която се движи из конака със запретнати поли, без фередже, бъбри си с християни, с ходжи и с мюсюлмани, и то в присъствието на господаря си, без да направи и опит да покрие лицето си. И това става през 1668 г. Вярва ли си самият Антон Дончев, че подобно поведение е естествено за онези времена!

Романът е изпълнен и с други недомислия. Дълбоко се съмнявам, че до конака през XVII в. може да стои християнска църква със стърчащ ръждив кръст и със запазени стенописи вътре. Кой мюсюлманин, пък бил той от български корен, ще търпи православен храм до самия конак!

През цялото време, докато четях романа, се чудех с каква цел Антон Дончев е въвел своя герой Венецианеца в сюжета. И каква роля му е определил. Погледът на Венецианеца върху събитията не се различава съществено от гледната точка на поп Алигорко. В последна сметка този пришит с бели конци чуждестранен герой се оказва излишен за повествованието човек, тъй като не може да изпълни и единствената вменена му от автора роля - да убие Караибрахим. Всъщност, изпълнява една приумица на автора - влюбва се в Елица, но писателят го заковава в такава романтична рамка, която няма нищо общо с изобразяваната историческа картина.

С по-голям успех Антон Дончев би пратил този си герой в епохата на романа “Скитникът евреин” от Евгени Сю. И тогава неговият словесен реквизит, наситен с разравяне на гробове, вадене на черепи и кости; омагьосани, зловещо клокочещи езера, тъмни таинствени гори, пещери и подземия, би звучал по-естествено.

А сега за поп Алигорко. Смятам, че не е типично един християнски пастир да поведе православните да се потурчват. И самият той първи да стане вероотстъпник. Поведението му от началото до края е антихристиянско и антибългарско. Тезата, която авторът развива, че Бог е един и няма значение дали си християнин или мохамеданин, през 1668 г. е невъзможна за българина и поп Алигорко се очертава като предател. Думите му, че е по-важно за хората от Елинденя да запазят живота и родовите си корени, са чиста измислица и лъжа, тъй като с промяна на вярата и името коренът се прекъсва. Така интерпретирано, помохамеданчването обезсмисля цялото ни народно песенно творчество. И защо тогава Антон Дончев слага като мото на една от главите в романа си песента “Даваш, ли даваш, Балканджи Йово”? Не ли в пълно противоречие с тезата му. Или той няма теза.

Авторът с един замах зачерква една от най-светлите страници в родната ни история, когато за вярата са умирали, какъвто е случаят с някои от българските светци, между които е и Св. Георги Софийски.

Поредното нетипично поведение на героите в романа е позицията, която заемат селските първенци ден преди потурчването. Тогава е и сватбата на Манол. Апропо - защо авторът точно тогава решава да ожени Елица и Манол! Само заради ефекта! Отгоре на всичко селските първенци ядат и пият на тази сватба и се оставят да бъдат заловени от турците по най-глупавия начин. Като метиляво стадо овце стоят, обградени от поробителите, без да окажат каквато и да е съпротива, въпреки че ги превъзхождат числено. Личи си от километри тенденциозността на авторовия подход. Та някой от първенците можеше поне да извади нож! Да направи блед опит за защита на мъжката си и народностна чест! Няма що, чудесна характеристика на българина! Да четат и да се учат младите как се защищават род и вяра!

Тази сладникава компилация от исторически хроники, легенди, непроверени или съмнителни исторически източници, наречена “Време разделно”, едва ли може да развълнува някого днес. Защото в нея не е посято нито едно оригинално зрънце, нито като художественост, нито като философия. Да не говорим, че книгата се чете мъчително, няма динамика, действието се проточва безкрайно и са необходими десетки страници, докато който и да е от героите извърши нещо!

Не е ли време вече да се каже истината за “Време разделно”, за евтината му слава и за антибългарската му същност!

 

 

© Благовеста Касабова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.09.2006, № 9 (82)