Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втора глава
СЪЗДАВАНЕ И ХАРАКТЕРИСТИКА НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА В ЮГОСЛАВИЯ

Бранко Йотев

web

1. Създаване на българската литература в Югославия

Когато в Югославия, след Втората световна война, е провъзгласен Законът за защита на националните малцинства, пред нашата литература се отваря път за творческа дейност. Онова, което преди войната е било немислимо, сега става реалност. На писателите от българското малцинство е дадена възможност, съща както на писателите от другите малцинства в Югославия, да могат свободно и равноправно да творят, да пишат своите творби на майчиния си език и да разчитат на държавна помощ. Разбираемо е, че творците ги обхваща силен подем и голямо въодушевление, но същевременно е необходимо да се премине през две големи пречки. Едната идва от самите управляващи, които изказват своята лоялност към държавата с това, че "доказват", че на нас не ни е нужна литература, а втората е, че трябва да се попълни една почти двадесет и три годишна празнота в творчеството.

Поради редица причини и исторически факти, от които най-важните са непризнаването на българското малцинство преди Втората световна война и изселването на предвоенната интелигенция в България, както и непрестанното гурбетчийство и постоянното преместване на границата, началото на литературата ни започва след Втората световна война, когато главно се пишат стенвестници, преди всичко от средношколци, където обикновено започват първите литературни въображения, вълнения и увлечения. Това е време, когато младите начинаещи поети и прозаици са под влияние на една идеология и пропаганда.

Ние започваме литературната си дейност по необходимост със слаби произведения за революцията и народноосвободителната война, но, разбира се, по това време това е свята задача на новите писатели. И така се раждат литературни произведения, които не живеят днес нито в библиотеките, нито в съзнанието на читателите. Естествено, тази нова литература се създава и от нови хора, но те не носят нито ново слово, нито нова култура - това са младежи, които преписват стихове и разкази направо от своите ученически тетрадки. Между тях само неколцина са с истински усет и поетична дарба. Затова се раждат доста неуспешни творби - посветени на новата социалистическа родина, на комунистическата партия, на партизанските герои, на младежките трудови бригади, на "братството и единството" на югославските народи и твърде рядко и почти незабелязано се изразяват емоционалните проблеми на човека, а чувствителните теми, засягащи нашето малцинство, поради сложните тогава обстоятелства, се избягват. Както е нормално за онези времена, тези творби се четат главно на тържествени събрания, на училищни представления, митинги, на младежки бригади или вечеринки и определено време те остават само на това ниво, нямат възможност да се представят на публиката от страници на вестник или списание. По този начин литературата ни за определено време остава на начално ниво. Поколението от истински писатели расте бавно, началните години минават в силен захлас и лутане. Тези процеси не са завършили съвсем и до днес. В края на 60-те виждаме вече утвърдени имена, които се появяват още в зачатието на литературата ни. По онова време обаче няма дори вестник (за списание да не говорим), където да се публикуват първите творби на български език, където тези литературни стремежи да се покажат и да получат изява изискани творци в областта на художественото слово. Поради всички тези причини българската малцинствена литература в Югославия се нарежда на последно място в югославското малцинствено творчество.

Първоначалното творчество, което почти не се помни, можем да характеризираме като наивно, несръчно, неудачно и пропагандно, но то не е писано само по принуда, а с искреното желание и нашето малцинство да твори и да създаде литература. От това творчество почти нищо не е запазено и ако днес нещо намерим от тези творби, можем да кажем, че тази литература на български език е предшественик на печата на български език. С появата на вестника "Глас на българите" (първият брой излиза на 17 януари 1949 г. в Белград и периодично се появява до юли 1955 г.) само донякъде се открива възможност и се създават условия за по-нормално литературно развитие. Ясно е, че изданието се публикува с пропагандна цел, след "Резолюцията на информбюрото" съществува нужда от по-засилена атака върху българите в Югославия, за да приемат раздялата с Русия и с политиката на Сталин. И още в първия брой се пише срещу политиката на Сталин, публикуват се статии за Ленин, за конгреса на комунистическата партия, за трудовите успехи и т.н. Все пак с този вестник се слага началото на творчеството на българите в Югославия, макар че първите творби на творци българи в него са откъслечни и служат единствено да се подобри общото ниво на вестника, защото в началото само в празничните броеве се публикуват стихотворения и разкази от наши автори. Творбите са с всички характеристики на творчеството на начални ученици, които току-що започват да учат писане, но това са и години на силен устрем и силно желание на първите и неопитни автори да се докажат в областта на литературата. В първите броеве се представят със стихотворения и разкази Марин Геров и Миле Николов Присойски, с разкази Велибор Райков, Милан Василев, ХаралампиИванов, а със стихотворения - Александър Дънков. В последната година на вестника се явяват с разкази и стихотворения Марин Младенов, Прокопи Попов и други. Тези начинаещи автори са основатели на литературното ни творчество, само Марин Геров, Велибор Райков и Милан Василев се загубват в по-нататъшния ход на литературата ни. По този начин "Глас на българите", макар и с идеологическа насоченост и недостатъчно внимание към младите ни таланти, насърчава и подтиква нашите автори към литературно творчество, към една трудна дейност, нерядко - без особено признание.

Постепенно имената на авторите се множат. В тези творби преобладават краткото стихотворение и разказът, появяват се и първите критически бележки и отзиви, които също остават на нивото на останалите ни първи произведения. Творчеството ни в тези начални години можем да определим освен като "регионално" и идейно-политическо по език, теми и читатели, и като югославско по дух и обща литературно-идейна насоченост. И когато ентусиазмът да се продължи с писането е най-силен, през юли 1955 вестникът престава да излиза. Най-вероятно защото вече Сталин го няма и няма нужда от вестник, а и поради други политически причини. След спирането на вестника някои от авторите се появяват със свои произведения в сборниците "Октобар" и "Сутјеска", които също малко или много са с политически характер. През 1963 година, в рамките на Фестивалните майски тържества на българското малцинство, царибродските любители представят на местната сцена първата комедия от автор българин от Югославия. Това е комедията "Тодоракини" от Марин Младенов. Тя е предмет на интереси и спорове, защото в нея Младенов осмива местните властимащи. Това е първият и по-сериозен литературен опит, който е направен в нашата среда, за да се освободим поне донякъде от социалистическия реализъм. Трябва да споменем, че голяма заслуга за развоя на литературата ни и за определено запазване на българската култура има Иван Караиванов, който успява да насърчи споменатите начинаещи автори и да ги защити от първите политически критики, дошли главно от властващите в нашите краища. Поради спирането на "Гласа на българите" спират и за известно време литературните дейности. Освен това определен брой автори отиват по различни краища в Югославия и завинаги се губят в литературните течения на този край, а онези, които остават, не получават достатъчна подкрепа за своята дейност. Минават две-три години, през които се градят кадри, които да се ориентират професионално към литературата.

Годините без литературен вестник на български език се отразяват зле върху цялостното ни творчество, но най-силните автори не прекъсват дейността си, а само чакат удобен момент да продължат да публикуват създадените си творби. През тези години, покрай споменатите автори, от училищата излизат още няколко обещаващи имена - Детко Петров, Милорад Геров и други. Много младежи записват да учат литература. В Пирот започва да излиза притурка на български език във вестник "Свобода", започва да излиза и дори тръгва с няколко броя и вестник "Свобода" на български език, но всичко това остава само опит, а не сериозна работа - тя не дава особени резултати. Поради това чак до 1959 година авторите са без особена перспектива да публикуват свои творби в издание на български език - не се намира начин да имаме литературен вестник или списание. И докато другите малцинства, а някои още преди войната, са имали постоянни трибуни за творческа изява, ние трябва с години да чакаме появата на вестник на българите в Югославия.

И така, дългоочакваният момент идва. На 15 юни 1959 г. се появява вестник "Братство", който, макар че продължава идейно-политическата насоченост на "Гласа на българите", също подпомага развитието на нашето творчество. Първият брой излиза под редакцията на Тодор Славински, Марин Младенов и Мики Нейков. Освен това Братство става и издателство, което усърдно започва да следи примера на другите малцинствени издателства в Югославия. В първите броеве се появяват вече изявените творци от годините на "Гласа на българите" - Марин Младенов, Миле Николов-Присойски, Харалампи Иванов, Прокопи Попов и др. Разбира се, вече можем да видим по-зрели творчески постижения по отношение на предишните. Вече се запознаваме и с млади, нови автори, между които се откроява Стойне Янков, най-добрият наш лирик, който си завоюва челно място в поезията ни. Така Братство още в началото се поставя върху една здрава основа, която дава възможност вестникът да се насочи към възобновяване на заспалата ни литературна дейност, към утвърждаване на познатите имена и към разкриване на млади и талантливи автори с ориентация към издателска дейност. Обаче и през тези години не се гледа благосклонно на литературните ни усилия, все още някои властващи и послушници, за да се докажат, отричат нуждата ни от литературен процес и подценяват нашата млада литература. Нямаме възможност да създадем критика, която е най-важна стъпка за развитието на една млада литература, а доколкото тя съществува, е повече политическа, отколкото художествена. Освен това нашите литературни сили са изгонени (или сами са напуснали) нашия край - пример за това е Детко Петров, а някои дори се отказват от литературното творчество. Налага се и освобождаване от наследения комплекс за малоценност и робска психика, които са налични при нас и днес.

С появата на "Братство" от ден на ден авторите ни стават все повече, но само най-добрите оцеляват за по нататъшни литературни боеве. За да насърчи и най-младите, Братство започва да издава и рубрика за деца "Братство за нашите деца", където своето място получават и най-малките автори от малцинството ни. Тази рубрика по-късно прераства в детски вестник "Другарче", излизащ от 1962 г. И поради нарастващата нужда за повече пространство за литературна изява на най-младата малцинствена литература в Югославия, се налага да се създаде литературно списание. През 1965 г., след много усилия от страна на нашата интелигенция и въпреки противопоставянията от страна на властващите в нашия край, излиза първият брой на списание "Мост" и с него творческите хоризонти се разширяват още повече и се дава шанс за цялостно оформяне на нашата литература. Първата редакционна колегия е съставена от: Асен Лазаров - обществено-политически живот, Спас Сотиров - научно-популярни трудове, Марин Младенов - литература и изкуство, и Миле Николов - главен редактор. Появяването на "Мост" като литературно, научно и публицистично списание на български език представлява крупно събитие както в културния, така и в обществения живот на българите от Югославия. На страниците на това списание започват да се появяват автори от нашия край. Благодарение на тези обстоятелства имаме възможност да говорим за съвременни български автори от Югославия. Този поглед назад върху условията за творческа дейност се налага като необходимост, за да можем да разберем трудностите и специфичността на нашето начало в литературното творчество, да разберем трудния път на наелите се с тази дейност, както и да разберем защо издадените от тях първи творби приемаме като особено ценни в културния живот на българите в Югославия. На страниците на "Братство", списание "Мост" и чрез самостоятелни и колективни стихосбирки вече се формират няколко литературни творци.

И така, за развитието и утвърждаваното на разказа и новелата, както и за цялото ни творчество, особено голяма роля играят списание "Мост" и книгоиздателската дейност на издателство "Братство" - единственото списание и единственото издателство на български език в Югославия. Съществуването на "Мост" отваря възможност за плодовита творческа работа както на вече представилите се творци на литературното поле за по-нататъшното им творческо каляване и формиране, така и отваря възможност за прилив на нови имена със стихотворния, разкази, новели. Всяка нова книжка на списанието предлага поне едно ново име. В това отношение особено плодовити са творческите конкурси на "Мост", които откриват нови талантливи имена. Така "Мост" и творческите конкурси вършат твърде полезна и насърчителна дейност в развитието на литературното ни творчество. И в дадения случай се потвърждава вече констатираната истина за двустранното взаимодействие между списание и сътрудници: кактосътрудницитедопринасятзаразвитието и обогатяването на съдържанието на едно списание, така и то въздейства върху тяхното творческо развитие и формиране, когато се касае за млади автори, какъвто е нашият случай. Без "Мост" е трудно да си представим каквато и да е творческа продукция и развитие на младата литература на българското малцинство в Югославия.

Истинското оформяне като писатели и поети на нашите първи автори, появили се в "Глас на българите", както и на другите след тях, наблюдаваме след създаването на списание "Мост". Видим е стремежът по това време да се твори с по-голяма творческа взискателност, сюжетният строеж на разказите и новелите да бъде добре обмислен, разказваното да върви плавно, стилът да бъде по-стегнат и колоритен, образите да се обрисуват по-плътно. При някои автори този процес е по-кратък и те успяват да създадат художествено издържани творби, докато при други този процес продължава по-дълго. На литературната ни нива започва плодоносна жътва на изискано съчинени художествени творби - стихотворения, разкази, новели.

Като резултат от засилената творческа работа и изявата на нови творчески сили, намерили изява на страниците на списание "Мост", излизат и първите литературни произведения от автори на малцинството. По-точно буквално първите книги, литературни творби от автори на българското малцинство, се появяват същата година, когато започва да излиза "Мост". Най-напред самите основатели намират място в първите броеве на списанието - това са Марин Младенов и Миле Николов-Присойски. По-късно намират място и широко известни днес имена от нашата литература - Стойне Янков (поет), Александър Дънков (поет), Прокопи Попов (прозаик), Борис Тодоров (поет), Детко Петров (прозаик), Симеон Костов (прозаик), Милка Христова - първата наша поетеса, Стефан Манасиев и др. През последните години в "Мост" се изявяват доста талантливи млади автори - предимно със стихотворения и разкази, на които е необходимо да се посвети внимание и да се насърчат в творческото им оформяне.

"Мост" се появява като списание за литература, изкуство и публицистика и по този начин привлича много по-голям кръг сътрудници, защото литератори са не само тези, които се интересуват от списанието. Въпреки противниците, първият брой е посрещнат с въодушевление и от обикновените граждани, и от интелигенцията. С това се слага началото на едно ново отношение към българското творчество в Югославия и се приема за равноправно да се пише и на български език наред с другите малцинствени езици в Югославия.

Още от първия си брой списанието се занимава с три рубрики - литературна, научно-популярна и обществено-политическа. Разбира се, че обществено-политическата е задължителна поради нуждите на времето, и един цял брой на "Мост" е посветен на Тито след смъртта му, но все пак без нея не биха съществували и другите рубрики. И така, българите в Югославия с появата на "Мост" получават възможност да творят на своя език и да се докажат не само в областта на литературата. По този начин се оформят редица учени и спрямо броя на населението българите в Югославия имат най-голям процент образовани хора - висшисти, доктори на науките, лекари, художници и др. Не всички имат научни трудове в "Мост", но имат свой принос за създаването на това списание.

Вече бе казано, че нито един брой не е без публицистична статия, засягаща обществения, политическия, стопанския и просветния живот на нашето малцинство, но това става чрез строго определен начин и чрез строг подбор на статиите. За нас обаче е най-важна ролята му като литературно списание. Освен литературни творби, в последно време няколко пъти в списанието излизат статии, свързани с проблема за изучаването на българския език в нашия край. Такъв е например материалът на Александър Дънков Българският език в обучението и културата на нашата народност (Мост).Това е статия, която директно подхваща един проблем, характерен за нашето малцинство. Често в списанието се представят портрети на познати художници от нашия край, а те са много на брой. Ще споменем само някои, получили признание по целия свят: Богдан Николов, Бранко Николов, Георги Георгиев, Младен Йотов, Слободан Сотиров, Душан Донков, Димитър Димитров, Димитър Анакиев, Иван Колев, Иван Петров, Методи Петров, Велчо Велчев и др. Намира място и народното творчество, печатат се народни песни, поговорки, гатанки, които са огледало на нашата душевност. Понякога се появява и някоя критическа статия за нашето творчество, и то главно от най-известния наш критик Властимир Вацев, който написва и единствената критическа книга "Творчески измерения", която е всъщност сборник от критики, публикувани вече преди това в списание "Мост".

Затова най-важните задачи, поддържани от всички редакционни колегии, по думите на Денко Рангелов, си остават следните:

  • да открива, стимулира и утвърждава творците от българското малцинство във всички области на изкуството, науката, публицистиката;
  • да подържа културната традиция на малцинството;
  • да бъде духовна спойка между югославската и българската култури (Рангелов 1997: 3).

"Мост" донякъде успява да запознае българското читателско пространство с нашето творчество и да свърже българската и сръбската литература, както и да оправдае наистина името, което носи. От първия брой до днес повече от 100 автори се представят с литературни творби, също толкова с научни и публицистични статии, а немалък брой сътрудници записват и народни песни, умотворения, обичаи. В списанието се представят и голям брой преводни статии, главно от сръбски, но също и от други езици. В последните броеве излизат и доста произведения от съвременни български автори. Един брой е посветен на Левски и един на Ботев и неговата връзка със сръбската литература.

Ако "Мост" не съществуваше, оформянето на нашата литература би било немислимо. Това списание дава надежди, подтик, вдъхновение, въображение, сила и енергия българите от Югославия да продължат да се борят на литературното поле наравно с останалите световни литератури. На страниците му авторите от нашия край се оформят като писатели, които си знаят работата. "Мост" дава възможност да запазим историята, идентичността, културата и самобитността на нашия край и затова и покрай трудните изпитания и тежките години "Мост" е пътеводител на нашето литературно творчество, а да се надяваме - ще бъде така и занапред.

Ако погледнем в миналото и годините на създаването на литературата ни, ще забележим, че най-силно впечатление получаваме от плътността, богатството и постоянството, с които се създава литературното творчество на българите от Югославия. За развитието на тамошния ни литературен живот най-големи са заслугите на неколцина основоположници и утвърдени имена, обаче това творчество не би получило здрава основа, ако в него не участваха и млади творци от различни поколения. Нашите литературни творци не изпълняват само обществена мисия, а повечето от тях се явяват като истински водачи. Затова не можем да наблюдаваме нашето творчество извън общото югославско творчество от онези години. Най-добрите писатели на нашата литература правят същите усилия, каквито правят и представителите на литературите на другите народи и малцинства в Югославия, но са възпрепятствани от много повече, вече споменати проблеми. Те се опитват да уловят съвременните моменти, да изтъкнат някои проблеми на нашия край (но не и най-деликатните) и проблемите на съвременния човек изобщо. Може да се каже, че чрез това творчество навлизат в литературата основните теми от нашите краища (миграцията, остаряване на селото, животът край границата и въобще селският живот), но същевременно и много съвременни теми за днешния човек в Югославия.

Създаването на литературното творчество на българите в Югославия е уникално явление, което няма аналог в нито едно друго малцинствено творчество в Югославия - ние притежаваме желание, силен ентусиазъм, но съществуват редица спънки, резултат от тоталитарното време. Една от тях е затворената граница към България, поради което не можем да стъпим върху основите на националната българска литература. Затова тръгваме от самото начало, без опитни и зрели автори, но автори, които всичко вършат с особен захлас и ентусиазъм. Първите наши автори, почнали тази твърде сложна работа, каквато е да създадат нова литература, разбират всички трудности по това начинание, особено при описаните вече обстоятелства, и поемат върху себе си риска и участта на създателя. Повечето от тях разполагат само със своя талант, не и с творчески опит в литературата, но успяват да създадат начална литературна дейност и така да задоволяват една необходимост в културния живот на нашето малцинство. Защото и покрай трудните години, когато се борим за оцеляване, имаме и задачата да запазим идентичността и достойнството на българите в Югославия, а това значи, че не бива да се задоволяваме само с голото преживяване, а ни трябва и духовна храна за душите ни, за мисълта, за чувствата и влеченията. Защото, който забрави духовното, той просто е изгубен изцяло. Освен това художествените произведения, които създават нашите автори, свидетелстват за нашето съществуване из тези простори като българска етническа общност още от стари времена. Историческата съдба никога не е била благосклонна към нашето население, ние сме преживели турското робство и други потисничества през вековетеивъпреки това имаме запазени народни обичаи, песни, предания, легенди, които да ни вдъхновят да пресъздадем определени мотиви и литературни образи, които подсилват духовната нишка от народни песни, предания и легенди, от фолклорни мотиви към нашите индивидуални духовни изяви. Нашите автори създават литературни герои, които се отъждествяват с бита, нравите и душата на нашия човек от Босилеградско и Царибродско. Най-често срещаният герой е селянин - овчар или земеделец, работник гурбетчия, служител, ученик или студент, учител или дори инженер и лекар. Посредством тези литературни герои, които носят особеностите на нашия човек, продължават съществуването си съсловия и категории с различни характеристики, обхващайки в себе си преживелиците, приключенията и въжделенията на нашите съселяни, съграждани и земляци. Нашите автори започват да творят с пълен творчески подем, макар че литературна дейност от световен, модерен характер липсва, но пък неколцината творци от онези начални години знаят да проговорят с автентичен художествен език. Тези начални години можем наистина да наречем истинско въведение в творческото изграждане на българската литература в Югославия.

В началното развитие на литературата ни постепенно се формират всички литературни родове и жанрове. Правят се опити да се движим в ритъма на най-развитите европейски и световни литератури. Нашето регионално наречие ни подпомага да достигнем още по-голяма, по-богата художествена изразителна стойност. Защото наречията не са пречка, а богатство на българския език. С помощта му имаме възможност да се изразим и да представим по-добре събитията и хората в нашия край. И самият Детко Петров признава, че му е било трудно да накара нашите хора да заговорят на сръбския книжовен език.

Литературните ни произведения са съществено и реално средство за запазването на родното и за оцеляването на нашия човек. Литературата ни е и радост, и мъка за родното и напуснатото старо огнище. Тя помага на нашенеца въпреки всичко, което го е сполетяло, да отстоява да живее, да се надява и да остане истински човек, предразположен към съжителство и доброта, към човещина, която никога не е губил.

Със създаването на тази литература се ражда и специфичен език, това е българският книжовен език, но все пак със свои собствени характеристики. Що се отнася до него, интересно е твърдението на българския литературен критик Светозар Игов: "Този език на моменти може да задразни ухото на българския писател, изникнал под прякото влияние на българската езикова норма, а на моменти може да действа като симпатичен експеримент (лексикално и синтактично), в какъвто българският писател няма да си позволи да навлезе." (Игов 1969: 37).

За създаването на българската литература в Югославия има определено значение и обстоятелството, че тя наблюдава творческото живеене на останалите югославски малцинствени литератури. При това тя, както и останалите малцинствени литератури, се ползва с опитите на югославската и другите световни литератури на полето на поетическата, повествувателната и драматическата реч, както и на полето на литературно-теоретическата мисъл.

Именно годините на създаването наистина значат за българската литература години на узряване и формиране и здраво положена основа за нейното по-нататъшно модерно развитие.

 

2. Характеристики на българската литература в Югославия

Забавено развитие, селски разкази, традиционна лирика с теми за родното, социалистически реализъм, желание на разказвача да се занимава с теми от голямо обществено значение и намерение да се обхване "реалното" в живота, относително малко количество на творби (особено в прозата), малък брой критици и читатели - ето това са основните характеристики на литературата на българите в Югославия.

Главните теми са родният край и селският бит. Някои деликатни теми за близкото минало и преломните години почти не присъстват (или присъстват скрито) в нашето литературно творчество. Обаче повечето теми са свързани с местния човек, а чрез него и с общите въпроси на родния ни край и човека изобщо. Езикът, на който се пише, е български, с особено силно влияние на нашия диалект, който не е и не бива да е пречка, а е едно богатство в нашата литература, защото този диалект е изходната езикова база. Влиянието на сръбския език е видимо. И макар да имаме възможност да вземем от традициите на световните литератури, ние се ограничаваме с българските най-известни автори (от училищните учебници) - Вазов, Елин Пелин, Йовков, Вапцаров, Ботев, Емануил Попдимитров и др., и същевременно сме подвластни на влиянията на новата югославска литература.

Както знаем, българите в Югославия след войната предимно живеят на село. Със създаването на социалистическа република, чиято главна цел е аграрната реформа и индустриализацията, българското село в Югославия претърпява най-много промени, които от своя страна водят до нови и различни проблеми. Нашият край е селски, а и повечето писатели живеят на село или произходът им е селски и затова в началото най-много внимание се обръща на селото. В него са запазени езикът, националните обичаи, традициите и националното съзнание. По-късно при писателите се появяват и редица от онези вечни теми за любовта, омразата, самотата, смъртта, мечтите за нещо човешко и възвишено. И разбира се, на първо место се търси онова, което тази литература прави своя, по-различна от другите, тоест как да изрази специфичността си. Избирайки за теми всичко онова, което може да се появи и в други литератури, тя трябва най-напред да реши онези свои проблеми, които среща наново роденият народ: самозапазване след неколкогодишна асимилация, презрения, отрицания. Под влияние на другите народи от Югоославия и на голямата югославска литература - как да се изрази онова, което е специфично наше, като например нашите разбирания, вярвания, обичаи, а да не се отиде в друга крайност: да се раздели от постиженията на югославската и българската литератури - от което може да останем неразбрани и неприети, а това би значило изолираност, а това значи и пропаст. Всичко това са проблеми, които и днес преследват нашите творци, но те са се захванали, както и самия наш жилав народ, с тези проблеми, и воюват на всички литературни полета, но трябва да се признае - успехите не са големи. И така, литературата ни в началото описва главно селото и събитията от родния край. В нея дълбоко са залегнали случките от селския живот и описанията на прекрасните селски предели. Всичко това е заради носталгията по родния край, който е завинаги загубен за нашия човек, и защото се знае, че с нищо друго вече не може да се възвърне предишният живот, освен със спомени за родното. Писателите, които са се преселили в големите градове, нямат друг мотив (поне в началото на творчеството си), освен да пишат такива разкази и стихотворения. С тези теми се захващат творци като Марин Младенов, Миле Николов-Присойски, Борис Тодоров, Александър Дънков.

Това състояние, породено от преобразуването на селянина в гражданин, намира най-силни отражения в лириката. Лирическият герой е объркан, че настъпва невъзвратима огромна дистанция между някогашната му селска представа за живота и градските условия на живот на съвременния човек. И така, неминуемият конфликт предизвиква мъчителни изживявания и дава по-различен характер на творбите. Много често се забелязва желание за завръщане към нивата и към чистия въздух на полето, тоест към родното село. Героите се загрижени от разрушаването на селския, естествен и природен свят, и заради преминаването в друг материален, градски свят, който за тях е чужд. Затова намират изход в миналото и миналите събития, а настоящето игнорират и не желаят да го приемат. Също така героите здраво стоят върху родната земя, защото там са укрепили най-силно своите корени и там имат най-добро самоуважение. Двата свята у тях се обособяват като изразително нравствено и психологическо объркване. Те най-често живеят с убеждението, че носят жизнената сила на едно здраво потомство, което трябва да бъде движеща сила в новия свят. Подобни произведения виждаме и в българската литература при Първан Стефанов, Андрей Германов, Петър Караангов, Георги Мишев, Иван Давидков, и др., а в югославската при Добрица Ерич, Чамил Сиярич, Драган Колунджия, Слободан Джунич. Обаче това не означава, че те са ограничени регионално, темата за селото е общочовешка и вечна. Друг е въпросът, че ако един писател, пишейки само за селото и селските проблеми, не се вълнува от актуалните общочовешки проблеми, ако той остава равнодушен към съвременните проблеми, ако не се сблъсква с тях и ако не се опитва да ги реши - тогава той е загубен за високите литературни постижения и се затваря в своя собствен свят на спомени и илюзии, оставайки регионален писател, творчески неоформен и неузрял.

До Втората световна война, както казахме, не е имало литература в този край. Но след това българите получават възможност да учат в университета литература, журналистика, драматургия, музика и други науки, от което мнозина се възползват и се изменя профилът на образованието на писателите, а с това се променя и техният светоглед. Селото вече не е само село на богатите и бедните селяни. Селянинът се опитва да промени живота си, селянинът отива в индустрията, в града и сред интелигенцията. Това значи, че се променя и съставът на читателите. А обществените и политическите промени в този край слагат пред писателя вечната тема за оцеляването в близост до границата.

Началото на литературното творчество на българите в Югославия започва със стихотворението и разказа. Те са и първите вестители, които предвещават създаването на автентично литературно творчество на югославските българи. Най-напред те основно се печатат в първия наш вестник "Глас на българите". Вестникът започва да излиза през 1949 г. и тази преломна година можем да вземем за начална. В нея се правят първите стъпки в литературното творчество на българите в Югославия. Това начало се характеризира с недостатъците на начинаещите: несръчност във фабулата на разказите, неудачно изобразяване на героите, стилова разнообразност, а от друга страна, на очи бие стремежът на авторите да показват като свое задължение положителните ценности и героизма на народноосвободителната борба и да се изобрази новото в социалистическото общество. Като цяло периодът се характеризира със силно подчертана идейност. Това означава, че творческото формиране в художествено отношение на тогавашните литературни творци предстои. В този пръв вестник се срещаме със станалите по-късно известни имена и творби на наши творци - разкази и стихотворния от Марин Младенов и Миле Николов-Присойски, стихотворния от Александър Дънков и разкази от Милан Василев и Прокопи Попов. След няколко печатани разказа вече не се появява Милан Василев. Останалите продължават да творят и са от авторите, които зад себе си ще оставят ценни литературни произведения. Марин Младенов започва като белетрист, поет и драматург. Миле Николов-Присойски като белетрист, драматург и до известна степен критик, Прокопи Попов като белетрист, а Александър Дънков - като поет.

Ако погледнем общата тематиката на творбите от тези години, то ще видим, че преобладават битови и социални мотиви, при някои автори дори присъстват и фолклорните елементи, при други задължителна е идейната насоченост с главна тема партизанската борба и партизанския революционен захлас и героизъм. Главни герои са на първо място партизанинът, а след него селянинът, младежът и жената като майка и по-рядко като любима. Много рядко се срещат герои от другите обществени категории. Родният край е основната тема на творбите, основно се описват личните приключения и преживявания или тези на свои съселяни и познати. Най-качествени творчески резултати намираме при онези автори или в онези разкази, в които авторът изхожда от реалистично наблюдение на живота и явленията в него и настоява по реалистичен начин да ги пресъздаде в литературната творба. Тъй като всички са в процес на оформяне, видимо е едновременно търсене на свой творчески почерк както в начина на повествованието, така и в изграждането на собствен художествен стил.

Общо взето, в тези години се върви по пътя към едно твърде лесно и твърде достъпно литературно произведение. Писателите са вътрешно несигурни в себе си, не само се придържат към традицията, а до известна степен й робуват - вземат я като готов образец, като задължителен еталон за творческо изграждане. Стихотворенията са най-често с четири стиха, с класическа стъпка и някои елементарни похвати за постигане на благозвучие, в които не личат усилия за търсене и откриване на нови съотношения в думите, и когато четем стихотворенията, оставаме с впечатление, че слушаме упражненията на музикант, който прави първите си стъпки в изкуството. За да не накърнят ритъма, писателите следват ударите на някакъв часовник, а не на своето настроение и своето вътрешно чувство за мярка. Те се стремят не толкова да намерят точния словесен израз на своята мисъл, колкото да поберат словото в механически отмерени тактове. В резултат на това някои думи и изрази незабелязано се отклоняват от своята функционална задача и започват да играят една изключително формална роля: не да бъдат необходим елемент в логическия и емоционалния поток на речта, а да запълнят някои празнини в следваната ритмическа схема. Така се стига до един творчески изказ, който е създаден по външен път, звучи еднообразно и на места се отдалечава от необходимото и търсено смислово съдържание.

През 1965 г. излиза "Нашенец", стихосбирка от Марин Младенов, и "Безмерни хоризонти", литературни есета от Миле Николов-Присойски. През 1967 г. излиза и първият роман в нашето творчество. Това е романът "Зъбато слънце" на Марин Младенов, епопея на царибродския край в следвоенния период (този роман ще разгледаме отделно в следващата глава). През последните години на шестдесетте започват да се печатат, покрай другите, и стойностни художествени произведения като "Искри и стремежи" - стихосбирка на Стойне Янков и Стефан Николов, обединяваща двама поети - един от Цариброд и един от Босилеград; "Прощавай, Бурел" - стихосбирка на Борис Тодоров; разкази от Детко Петров - най-добрия ни белетрист, Велибор Райков и Прокопи Попов. През същите години излизат и стихове от Александър Дънков, който присъства в нашето творчество до ден-днешен. Снежана Илиева-Виданович, дългогодишен преподавател по български език в Цариброд, Русалка Ташкова, Борис Марков и други, печатани в списание "Мост". Всъщност през седемдесетте години излизат повечето от оригиналните и стойностните произведения от наши автори, художествено оценени и зрели. Освен в разказа и в повестта, се правят сериозни литературни постижения също и в най-сложния жанр - романа. Тогава излиза романът "Пролет на тримеждието" от Миле Николов-Присойски. Също така излизат и други книги: "Кълчища и найлон" - сборник от разкази на Марин Младенов, "В различни посоки" - сборник разкази, "Утро" - повест, и "Дребни хора" - сборник разкази от Прокопи Попов, "Красно цвете" - сборник разкази на Харалампи Иванов, а в областта на поезията "Пътуващи чувства", "Човекуване" и "Сега е нашият ред" - стихосбирки от Стойне Янков, "Неспокойни приливи", "Есенни дъждове" и "Събудени зори" - стихосбирки от Александър Дънков. Що се касае до литературната критика, през тези години излиза единственият сборник с литературна критика за произведения от нашата литература под название "Творчески измерения" с автор Властимир Вацев, също дългогодишен преподавател по български език в царибродската гимназия. Тази книга всъщност представлява сбор от критика, вече публикувана в литературно списание "Мост". Този автор продължава и по-нататък с тази дейност, но главно на страниците на списание "Мост" и вестник "Братство".

Осемдесетите години се характеризират с появата на нови книги, които затвърждават по-нататъшния подем в нашето творчество. Появяват се нови творци както в прозата, така и в поезията. Покрай новите книги на някои от вече посочените автори, със свои книги се представят в прозата Симеон Костов със сборниците от разкази "На моите печалбари", "Сериозна усмивка", "Вълшебната фея", Детко Петров с "Ябълка край пътя" - сборник разкази, Новица Иванов с "Да дръпнеш синджирчето", автор от най-младото поколение разказвачи; в поезията Милорад Геров със "Светли брегове" - стихосбирка, и "Весело звънче" - стихотворния за деца, Сретен Митов със "Скалист хребет" - стихосбирка, Стефан Манасиев с "Болният листопад" и "Исиди" - стихосбирки, Деница Илиева с "Отвори ми очите" - стихосбирка, Радко Стоянчов с "Мостът на въздишките" - стихосбирка и Мила Васов с "Безсъници" - също стихосбирка. Появяват се и някои нови имена, но главно на страниците на списание "Мост". През осемдесетте години излиза още един роман - "Чиракът" от Прокопи Попов, за пръв път се появява и драма - "Кръстосани пътеки" от Миле Николов-Присойски.

През тези години особено характерна тенденция, която се наблюдава в нашата литература, е постепенната промяна на нейния облик; селската проблематика, селските конфликти и персонажи, родният край, селските типове и селският бит постепенно се изтласкват от градската тема, нахлула в литературата ни. Процесът на урбанизация е вече обхванал и нашите писатели и с един общ стремеж към модерен и съвременен израз те започват задълбочено да разработват градски проблеми, конфликти, градския бит и интериор. Например Новица Иванов, който се ориентира към проблемите на съвременния живот, Мила Васов, който навлиза в модерната поезия, като разчита на контраста, разчленяването на словото и фразата, на оксиморона и парадокса в своите стихове. Подобни са стремежите и при другите автори, които публикуват стихотворения и разкази в списание "Мост", като например Арсо Тодоров и Иван Николов в поезията. Силно е желанието да се тръгне по-модерните пътища на литературата и да се осъвремени художественият израз, тоест да се избяга от селския бит и провинциализма.

През деветдесетте и в началото на новия милениум наблюдаваме по-модерен стилов израз, модерен творчески подход и обръщане към вътрешния свят на личността, личните отношения към жестокия, обкръжаващ ни свят, и търсене на спасение от тази жестокост. На първо място зазвучават свежи гласове, дошли с проблемите на своето поколение. Преодоляването на предишните недостатъци стимулира за активни творчески изяви поети и писатели от различни поколения. Най-вече този стремеж се проявява при поетите, които първи улавят незабележимите признаци на новото, което се превръща в преобладаваща тенденция. Поетите започват повече да говорят за себе си, да занимават читателя с подробности от личния си бит и затова поставят своята личност в центъра на художествените си произведения. Все повече се изразяват личните лирични чувства и интереси, нови мотиви и вдъхновения, изразяване и форма, в които преобладава не само чувството и преживяното, но и мисълта и разсъждението. Какъвто например е случаят при Елизабета Георгиева. Този модерен художествен израз трае и до днес, и литературата ни все повече се освобождава от селската тематика на началните години и все по-трудно намираме писатели, които днес пишат за селото и селските проблеми, най-вече заради новото поколение, което вече не носи носталгията за родното село, а и родният провинциален град не е в сърцето му. Това се забелязва и в разказа, и в стихотворението. Започва се по-дълбоко психологическо портретиране на героите в прозата, както и отчитане на сложните процеси, които засягат психиката, мисленето и социалното поведение на индивида в поезията. През тези години излизат стихосбирките на Елизабета Георгиева, Иван Царибродски, Милорад Геров, Зденка Тодорова, Томица Стоилков, Емил Петров, Петър Геров, Мила Васов, Вукица Стоименова, Иван Николов, Аца Новков, Биляна Цветкова-Антова и др. Разбира се, че списанието "Мост" продължава да публикува произведения на както вече известните, така и на нови автори.

Литературата на българите в Югославия още от самото начало се характеризира с изненадващ, всекидневно форсиран полет в наваксване на изгубеното време, в наваксване на всичко онова, което не може нормално и навременно да се постигне заради известните исторически условия, в които живеят българите в Югославия. От ден на ден българската литература в Югославия предлага на читателите все по-зрели звуци на истинско модерно, разнообразно, но не и пълно разбиране на нашата историческа съдба. Липсват творби с деликатни теми, засягащи най-трудните времена. Един добър опит прави Детко Петров в своите разкази, но е трудно за обикновения читател да разбере неговото послание.

Когато наблюдаваме творчеството ни през целия период, една група автори, заедно със своята индивидуалност, приемат и влияние от предходните поколения, затова можем да срещнем и определени общи харктеристики, докато други автори държат на своите индивидуални особености. Следователно върху авторите от първото поколение, които са приели влияние главно от югославските писатели и по-малко от българските класици, се налага самоизграждане със свои собствени особености в една регионална и провинциална среда, където има редица пречки. При тях преобладава реалистичният подход с известни тенденции на осъвременяване, както и с присъствие на фолклорни елементи. Авторите от следващите поколения ползват опита на предишните и не са подложени на пълна изолация от съвременната българска литература, те създават и художествено по-зрели творби. Обаче те създават специфични творби, които по-широко навлизат в хоризонтите и просторите на литературата и постоянно се опитват да изтрият следите на нашата литературна анонимност и провинциализъм.

Освен това трябва да имаме предвид, че поради политическата и икономическата обстановка в последното десетилетие хората вече не залагат много на литературата. Всичко, което четат, им е тежко, понеже мислят, че от това нямат полза. И затова нашето регионално творчество, създадено в специфични географски, идеологически и литературно-културни условия, варира между битовото, родното и един ограничен модернизъм. Затова имаме и ограничен брой читатели, които произлизат главно от малочислената ни интелигенция, ученици и работници. Все пак литературата ни се крепи не само на тях, но и на всички онези, които са навсякъде по-света, и които където и да отидат, намират произведения от нашия край и ги носят в сърцето си. По този начин литературата ни, със своите най-стойностни автори, се нарежда на определено достойно място в световния литературен поток, колкото и да я наричат "малка", "маргинална", "регионална", "ниска" и "провинциална" .

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Дънков 1993: Дънков, А. Българският език в обучението и културата на нашата народност. // Мост (Ниш), 1993.

Рангелов 1997: Рангелов, Денко. Огледало на духовността. // Мост (Ниш), 1997.

Игов 1969: Игов, Светлозар. Цит. по М. Младенов. 20 години юбилей на малцинственото ни творчество. // Мост (Ниш), 1969, № 9.

 

 

© Бранко Йотев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.04.2006, № 4 (77)

Текстът е Втора глава от дисертационен труд: Бранко Йотев. Литература на българите в бивша Югославия. Благоевград, 2003.