Божидар Ивков

web

Посвещава се на 100 г. от рождението на Иван Хаджийски

---

В статията се анализират схващанията за здравето и болестта на първобитния български селяк и на еснафа, разкрити в творчеството на Иван Хаджийски. Прави се опит да се проследи влиянието на разбиранията за здраве и болест върху качеството на живот на българина, както и върху неговите бит и душевност. Потърсени са и някои съвременни измерения на тези традиционни схващания.

---

Темата за здравето и болестта в творчеството на Иван Хаджийски като че ли е била маргинализирана незаслужено и през годините не й е обръщано особено внимание, независимо че именно здравето и болестите "...са втората ос, около която се въртят битът и душевността на първобитния селяк" (Хаджийски 2002а: 78; 2002б: 46). Важността на здравето и болестта като част от живота е също толкова значима и за българския еснаф.

Схващанията, възгледите, житейската и здравната философия на предците ни могат да се открият и днес на много места в страната, сред най-различни социални групи, общности и категории, независимо че са претърпели различни модификации и изменения, които са резултат на коренно променените съвременни условия на живот. Точно затова, струва ми се, проблематизирането на здравето и болестта, така както са представени в творчеството на Иван Хаджийски, е много актуално днес.

Разглеждайки здравето и болестта като относително самостойна тема в творчеството на Иван Хаджийски, трябва да я разделим на две основни части: 1) въпросите за здравето и болестта при "първобитния селяк", "първобитния човек" и 2) при еснафа преди, около и малко след Освобождението от турско робство.

Здравето и болестта за първобитния селяк

Основната форма на съвместен живот за първобитния български селяк е била задругата. Според Хаджийски

"Задругата можеше да съществува само в общество, където земеделието беше основно производство. Първобитното обработване на земята с най-голяма икономия на труд бе възможно само при сътрудничество на много ръце, които използваха минимален инвентар, и разпределение на труда [в бележка под линия авторът допълва: За съществуването на задругата съдействаха и други причини: рядката населеност, нуждата от взаимна защита, колективистичните стопански и нравствени традиции]. Исторически това сътрудничество бе улеснено от роднинските връзки между задругарите" (Хаджийски 2002б: 91).

Животът в рамките на задругата се е определял от присъщите й социални условия, в контекста на които са възниквали, развивали и утвърждавали възгледите и отношението на хората към здравето и болестта. В основата на този живот Иван Хаджийски открива простотата на потребностите и условията, характера и организацията на земеделския труд:

"Основната черта на първобитния българин - пише Хаджийски, ... е простотата на нуждите и на земеделския труд, простотата на производството и потреблението, а оттам и на целия живот: на обществените отношения, на ума и характера, с една дума на бита и душевността..." (Хаджийски 2002а: 62).

Промените в "...първобитният български селяк", оставащ член на задругата, са били свързани с две биологични и една социална характеристика - "възраст, здравословно състояние и семейно положение: ерген, женен, вдовец (мома, невеста, вдовица)...". Струва ми се, че точно тази "доминация" на биологичното над социалното е доказателство именно за "...простотата на нуждите и на земеделския труд, а оттам и на целия живот", за които говори Хаджийски. Ето защо "... във време на мир около тези три оси: възраст, здраве и семейно положение, в общата рамка на труда и забавите се въртяха битът и душевността на българския първобитен селяк" (Хаджийски 2002а: 70; 2002б: 53). Следователно, наред с труда, здравето е една от най-важните компоненти на живота за нашите предшественици, то "... е самият живот... силата на силите... "Здраве и берекет", това е висшето благо на селяка, за което той непрекъснато говори всеки ден във форма на благословии и поздрави. Има ли здраве и берекет, има всичко" (Хаджийски 2002а: 78; 2002б: 46). Трудът и здравето (респективно болестите) като едни от най-важните компоненти на живота на първобитния човек са преплетени в едно. Те взаимно си влияят и се самоопределят една друга.

Твърде интересно е определението за здраве, което дава Иван Хаджийски. Според него по онова време здравето е било "... не само правилна дейност на тялото, не само безболезненост, а и условие за устояване на непосилния труд" (Хаджийски 2002а: 78; 2002б: 46). Тук ще отворя една скоба.

Това определение има известна прилика с определението на СЗО, създадено години след смъртта на големия български социолог. Както е известно, в началото на Конституцията на СЗО се казва, че "Здравето е състояние на пълно физическо, душевно и социално благополучие, а не само отсъствие на болест или физическо увреждане" (Конституция 2007: 1)¹. Може да се приеме, че "правилната дейност" и "безболезнеността" съответстват на текста "отсъствие на болест и физическо увреждане". За българския селяк от онова време състоянието "...на пълно физическо, душевно и социално благополучие..." се е разбирало като "...устояване на непосилния труд", защото който е устоявал на този труд, се е ползвал от всички социални блага, осигуряващи му онова благополучие, което е било възможно да се постигне тогава.

Всъщност този паралел и откриването на подобие между две дефиниции на здравето, създадени по различно време, отразяващи доста различни "здравни философии" и съответстващи на диаметрално противоположни социално-икономически контексти, както и самата дефиниция на здравето, създадена от Иван Хаджийски, говори за изследователската му прозорливост, за неговата "тънка и удивителна наблюдателност", за "...широк размах на мисълта", за едно невероятно умение да представя "...единичното и конкретното през призмата на закономерното..." (Михалчев 2002: 51-52).

Въпросът за опазване на здравето е бил един от най-значимите проблеми, с които се е сблъсквал първобитният селяк. Усилията в тази посока са генерирали "цялата народна "наука" - днес позната ни като народна медицина. По онова време тя се е свеждала до "... дейността на разни знаялици - врачки, баячки, магьосници, вражалици; народната химия и ботаника - билкарството и разните отвари; голяма част от народната митология; голяма част от народното изкуство - приказки и легенди" (Хаджийски 2002а: 78-79). Не случайно именно тази "...научна дейност създаде първите бележити хора, наченки на жреческо съсловие у нас: врачки, баячки, магьосници, вражалици, прочути наблизо и далеч" (Хаджийски 2002а: 78-79; 2002б: 46-47).

Хаджийски открива, че на тях им се е приписвало особено социално положение, защото това са били хора, "...които "знаеха" тайната да въздействат върху обожествяваните природни сили; които посредничеха между тези сили: "духове", "божества" - и човека;...". Те са можели "да връзват и развръзват съдбата на човека", да съобщават на хората "волята на светиите". Така те осъзнато или не са влияели "...по един неотразим начин върху общественото съзнание, формираха общественото мнение, създавайки и разпространявайки всички възможни плодове на лековерието, суеверието и невежеството" (Хаджийски 2002а: 78-79; 2002б: 46-47).

Безспорно Иван Хаджийски е прав. Тук, само като продължение на казаното от него, ми се ще да допълня, че известният народен лечител от близкото минало - Петър Димков, се превърна в най-висша еманация именно на онази, родена преди и по времето на задругата, по-скоро преднаучна или протонаучна дейност, свързана със сферата на медицината и здравеопазването, като наистина се опита да постави натрупаните вековни познания² на българския народ за лечебните растения и билки на една реална научна основа.

За първобитния български селяк мяра за всичко е човекът:

"Обяснението на механичната причинност се заместваше с митология - природните явления се схващаха като деяния на човекоподобни същества и духове... Биологичната причинност се обясняваше чрез суеверието на "знаялиците", които считаха всички болести за "учинки", "учинушки" (направи) на човекоподобни духове" (Хаджийски 2002а: 96-97).

Например чумата се уподобява на "стара, приведена, разчорлена и дрипава бабичка"; родилната треска е "изтравяне", причинено от хвърчащи "на крила из простора души на умрели некръстени деца; задухът, слабото сърце е "учинушка" и се получава от "ветрушка" или от "спане на "лошо място, дето ходят самодиви" (Хаджийски 2002а: 97).

Човешката мяра на първобитния човек се прилагала и към "... одухотворяваните от него природни сили" и затова той се отнасял към тях "по човешки...", говорел е "...само добри работи за баба Шарка, която бабичка ходи и прислушва и ако чуе лоша дума за себе си, люто се сърди" (Хаджийски 2002а: 99; 2002б: 62).

Иван Хаджийски систематизира³ и предлага една неповторима, кратка история на "...българската народна терапия - един клон от човешкото причиняване, - която разкрива същността на старото, народно "причиняване".

Профилактиката (в средните Родопи) се е извършвала, като се слагала трапеза на "кръстопът, където се събират жените, децата, понякога и мъжете, та "ломят за сладки и меденки". Или пък раздават малки колачета, намазани с мед.

Диагностиката се осъществявала чрез "баене на "почуди". После се хвърляли въглени във вода и гледали: "ако въгленът се завърти на колело, пращи и се премята, значи, болният е хванал очи, урочасан е. Ако въгленът не направи това, значи, че е от друга болест".

Лекуването се извършвало чрез "баяния", чрез различни билки, издърпвания и др.

Сякаш така, между другото, Иван Хаджийски описва условията и начина на живот на първобитния български селяк - условия, в които е протичал неговият живот от раждането до смъртта му. Например още с раждането си детето е попадало в "екстремни" от днешна гл.т. условия:

"Селянчето се раждаше на тъмно, в мазето, върху мръсни парцали и слама, обиколено с неизброимите приумици на суеверието и невежеството... Ако се отървеше здраво и читаво от задължителната свещена мръсотия, на която суеверието обричаше него и майка му, ако се отървеше от разните баяния, магии и заклинания, оставаше на грижите на майка си, баба си и котетата" (Хаджийски 2002б: 38-39)

Тези екстремни условия са го придружавали през целия живот. И точно тук трябва да се търсят едни от най-важните причини за високата раждаемост и смъртност.

Оплетен в своята "свещена мръсотия", в "неизброимите приумици на суеверието", българският първобитен селяк е тънел в "...дебело невежество и простотия във всяко отношение..." (цит. по Семов 1982), както казва в своите "Записки" Захари Стоянов по друг повод и по друго време. При тези условия е разбираемо защо той е стигал почти до обожествяване на здравето и до заклеймяване на болестта и немощта (инвалидността) като "мор", като "чума", "черна изедница", като "творение на рогатия". Ето защо:

"Селякът пиеше "здравица" и при всяко дигане на бъклицата, крондирчето, павурчето, паницата или чашата казваше:

- Наздраве!

- Живо, здраво ли сте? - беше първият му въпрос при среща.

- Да сте ми живи и здрави! - беше благодарността му.

Най-големите проклятия бяха насочени срещу здравето: "да легнеш - да не станеш", "по корем да са влачиш", "девет години да лежиш, на десетата да станеш." (Хаджийски 2002а: 78; 2002б: 46)

Огромната вяра и самовнушението са играели много важна роля в процеса на лечение и оздравяване. Селякът силно е вярвал, че Бог ще го отърве чрез лечителя, баячката от нападналите го болежки. Една от главните задачи на "знаялиците" е била точно тази - да активира вярата и самовнушението на селяка, че ще оздравее. Хаджийски е един от първите изследователи, който стига до обобщеното заключение, че: "Самовнушението, "вярата в здравето, в оздравяването е половина здраве, половина оздравяване". Именно тук, според Хаджийски, се "крие целебната сила на баянията на разни врачки и баячки, на разни оброци и русалски пладнища" (Хаджийски 2003: 96).

Подобно на Иван Хаджийски и Марко Семов отдава дължимото на "тези бабички", чието "славно дело" е носител на "дълбока вътрешна мъдрост", които са "пратеници на древен морал и на неотменимата нужда на българския народ да пребъде!" (Семов 1982: 124).

Разглеждайки качествата на момата, които тя трябва да има, Хаджийски прави и едно кратко, обобщено описание и анализ на първобитната любов, което рисува една от интимните сфери на живота на първобитния селяк:

"Първобитната любов е повече глад за ласки, отколкото глад за обществен другар. Това е любовта харесване. Качествата, които предизвикват това харесване, са: красотата, формите на тялото, силата, здравето на момата (Хаджийски 2002б: 40).

Животът беше прост, безбурен. Четири качества трябваше да има момата: здрава, едра, силна, работна, по възможност красива." (Хаджийски 2002б: 44).

В "Бит и душевност" Хаджийски също говори за качествата на момата, която трябва да е "добра, здрава, едра, силна, работна, по възможност и красива..." (Хаджийски 2002а: 76).

Вижда се, че здравето е най-висша ценност за българския селяк. Той е забелязал, че с годините това здраве постепенно е намалявало, започвали да се "обаждат" разни болежки. И ако със старостта здравето изчезвало напълно, а над човека се настанявала черната сянка на тежка и "неверна" болест, неговото страдание предизвиквало мъка и тъга в околните, а самият той копнеел за "покоя на смъртта":

"Но имаше нещо тъжно, нещо страшно в последните дни на старите хора - тогава, когато ги налягаше "неверна" и продължителна болест. Липсата на всякаква лекарска помощ превръщаше последните им дни в мъчение и ги караше да жадуват за покоя на смъртта." (Хаджийски 2002а: 78; 2002б: 46).

И така, условията на живот на първобитния български селяк са били сравнително тежки. Те са следствие от цялостната организация на обществото по онова време - затворено натурално стопанство с преобладаващ ръчен земеделски труд, рядка населеност на земите, лоши битови условия и др. Тези условия са следвали естествения ход на природата и потребностите, налагани от земеделието. Доминирането на невежеството и суеверието в ежедневния живот, ниското ниво или направо отсъствието на здравеопазване и действието на други фактори са водели до благоговейно отношение към здравето и панически страх от болестта. Последната е била нежелана, ненавиждана. От нея са се страхували толкова, колкото от злите сили, от дявола, защото самата болест е била разглеждана като зла сила, като дяволско творение. Именно така се е породил т.нар. религиозен модел на болестта и/или инвалидността.

Потребността от помощ в един такъв начин на живот, какъвто го срещаме описан от брилянтното перо на Хаджийски, е била задължително условие за оцеляване, за "пребъдване". Затова и в задругата взаимната помощ във всяко нещо, особено по време на болест, е на преден план. Тази взаимопомощ ще се запази дълго по нашите земи и ще се среща и сред класическия еснаф, макар че постепенно ще започне да отслабва под напора на капиталистическите отношения, под напора на парите или, както казва Хаджийски за първобитния селяк: "Здравето... е силата на силите, каквато за нас днес са парите" (Хаджийски 2002а: 78).

Здравето и болестта за еснафа

Когато разглежда бита и душевността на еснафа и дребния собственик преди Освобождението, Иван Хаджийски прави и анализ на общите условия на живот и труд. Именно в контекста на тези условия са се формирали и развивали здравето и нивото на заболеваемост, от една страна, както и разбиранията на еснафа за здравето и болестта, от друга.

Както е известно, еснафът се формира на базата на възникването и развитието на занаятите, които са представлявали предимно ръчен труд, усвояван дълго време. Този ръчен труд преди Освобождението е трябвало да се заплаща от потребител, "...който току-що излизаше от натуралното стопанство, когато сравнително малко хора ходеха на пазар, когато парите бяха рядкост. Тъкмо тия условия правеха еснафския труд извънредно евтин - "хиляда бода за парá". Тези условия създадоха жестоката ос на еснафската икономика, имаща за полюси: денонощния труд и пестеливостта ("Работи, додето ти се опулят очите; пести, додето ти държи коремът" (Хаджийски 2002а: 192).

Всъщност точно в тези два полюса - денонощен труд и пестеливост, е заложено и отношението на еснафа към здравето и болестта, защото главно правило за всеки еснафски дюкян било: "...голямо трудолюбие и голямо пестене". Всички работели по 18-19 часа в денонощие, а това изисквало желязно здраве (Хаджийски 2002а: 198). При подобно "робско отношение" към труда не е случайно, че за "...дребния собственик е вредно всичко, което пречи на работата, което му пречи да си "събира ума в занаята". "Единият крак на дюкянджията трябва да е счупен" - така гласеше законът на неотлъчността на еснафа и на неговия ум от работата (Хаджийски 2002а: 247).

Използването на метафора, в която целта - мисъл само за и отдаденост на работата, е подчинена на здравословна загуба - "Единият крак на дюкянджията трябва да е счупен", говори, че за еснафа здравето и болестта са изключително важни категории, респективно явления в неговия живот, толкова важни, колкото важен е само трудът - "...изворът на еснафското благополучие". За да работи повече, еснафът се лишава от всичко друго - почивка, личен живот, удоволствия. И за да "устиска" на подобен труд, той се е нуждаел от "тяло, обладаващо пълно здраве" (Хаджийски 2002а: 404).

И точно тук Иван Хаджийски прави един брилянтен анализ на това, какво значение отдава еснафът на здравето и болестта, как се отнася към тях:

"Здравето - това бе основата на всичко. Това здраве трябваше на еснафа не само за да работи, да издържа напрежението на труда, но и да издържа (устиска) ограниченията на потреблението: нехигиенични жилищни и работни помещения, слабата храна.

Всяко застрашаване на това здраве, всяко заболяване бе истинска катастрофа (курс.мой, Б.И.), по-ужасна дори от самата смърт. Еснафът не само че не можеше да работи и печели от новото, но пръскаше старото: приготвената стока гниеше, скапваше се, ръждясваше, мющерията се разтуряше, състоянието се разпиляваше.

Тревогата около здравето и безсилието при тогавашното състояние на медицината пред болестите бе нов извор на религиозно настроение. И затова при всяка мисъл за невярна болест еснафът се кръстеше с безкрайни молби "да дава бог живот и здраве". С тези молби и кръстенета той лягаше, ставаше, отваряше и влизаше в дюкяна.

За запазване на това здраве... еснафската наплашена и безсилна логика бе създала една медицина, състояща се по-малко от билки, отколкото от молитви..." (Хаджийски 2002а: 404-405).

Еснафът - обладан от наследеното от първобитния селяк суеверие и "дебело невежество и простотия" в някои аспекти, пораждащи "наплашена и безсилна логика", оплетен в собствения си стремеж към материално благополучие, е изпитвал панически ужас от болестта. Тя, поставена в контекста на тогавашното ниво на медицината и най-вече в контекста на социално-икономическите условия и начина на живот на еснафа, е представлявала "...най-голяма сюрмашия", "...голяма неволя" (Пословици 1963: 86-87) и т.н.

Иван Хаджийски поставя здравето и болестта в контекста на социално-икономическите реалии преди Освобождението. По това време загубването на здравето, разболяването и/или инвалидизирането на еснафа са означавали постепенна или внезапна загуба на социален престиж, на социално-икономически позиции, на социално-икономически статус. Болестта (инвалидността) е означавала сериозна промяна или срив в начина и качеството на живот. Това отношение на еснафа към болестта е вплетено в народното словесно творчество, което експлицира отношението към и страховете на еснафа от болестта: "Без пари здраве, готова болест", "Безпаричната болест е по-тежка от тежката болест", "Болестта е най-голема сюрмашия", "Болест не кръви, а суши" и др. (Пословици 1963: 79-80, 86).

Болестта е онази "черна чума", която изпраща или може да изпрати човека и неговото семейство на "социалното дъно". И при нивото на тогавашното знание и господството на религията съвсем не е случайно, че болестта най-често се приписва на "божия гняв", тя е "божие наказание" за греховете на хората (религиозен или морален модел на болестта и инвалидността (Ивков 2006: 21-26).

Подобно отношение към здравето и болестта се срещат и днес. По време на работата ми на терен в рамките на изследването "Социална памет, жизнени стратегии и субективен жизнен опит на лицата с физически увреждания", един от моите респонденти - Г.П., се оказа човек на 50 години, с наскоро прекаран инсулт. Той има видима инвалидност - придвижва се, накуцвайки, и непрекъснато придържа и масажира засегнатата си ръка. По време на интервюто беше в болнични и очакваше освидетелстване от ТЕЛК. Живее със семейството си.

"Семейство имам. Син на 25 години. Добро семейство, безпроблемно. Добре живях, докато се получи инсулта. Тогава животът се преобърна на 180 градуса. Точно в обратна посока тръгна всичко. Просто неочаквано и... но това е. Това е. Плановете са били едни. Изведнъж всичко се обръща с главата надолу... Сега не можеш да правиш никакви планове, по простата причина, че болестта е такава, че измислен лек за нея няма... човек си прави все пак някакви сметки за напред... Но ето сега се сблъскахме с това... Средствата изобщо не достигат. Сега лягаш на гърба на семейството. Вместо да носиш хляб вкъщи, те ти носят... Това е ужасно... (курс.мой, Б.И.). Не може нищо да те зарадва, както е било преди. Преди се радваш на успехи, на свършена работа. А сега няма на какво да се радваш. Цял ден седиш... нищо не мож да работиш и чакаш само да се стъмни, за да си легнеш..."

Ето я съвременната картина на болестта, "по-страшна от самата смърт". Леко видоизменена, осъвременена, пречупена през биографичната ситуация - по думите на Алфред Шютц (Ионин 1994) на индивида ("Семейство имам. Син на 25 години. Добро семейство, безпроблемно. Добре живях, докато се получи инсулта" - Г.П.), тя все пак си остава все така нежелана, все толкова разрушителна за биографичните планове (Шютце 1997) на човека ("Сега не можеш да правиш никакви планове" - Г.П.), колкото и по времето, за което пише Хаджийски. И тогава, и днес, болестта продължава да бъде онзи социален конструкт, който принуждава индивида да влезе в "затвора" на траекторията на страданието (Шютце 1997) и да го държи там, докато не го "унищожи", докато не му отнеме всичко: при еснафа на Хаджийски - "...не само че не можеше да работи и печели от новото, но пръскаше старото"..., при Г.П. - "Сега лягаш на гърба на семейството. Вместо да носиш хляб вкъщи, те ти носят... Това е ужасно..."

* * *

Срещу болестта се изправят създадените социални норми и обществено мнение, които "натоварват" семейството и рода с моралното задължение, а оттук и с всички произтичащи от него социални, икономически и психологически последствия, да се погрижат и да окажат първа помощ "при тежка болест". Отказът на такава помощ може да се разглежда като вид "социално самоубийство", самоизолация и се е смятал за "най-долна степен на нравствено падение" (виж Хаджийски 2002а: 316).

Иван Хаджийски открива в морала на класическия еснаф онази човещина, която е била доминантна в него и се е проявявала

"...в подкрепата на бедни и немощни. Това беше проява на истинско милосърдие, а не на скука и демагогия: еснафът не можеше, носейки храна, да подмине някого - познат или непознат, - без да му отдели от тази храна, макар и повечето случаи символично..." (Хаджийски 2002б: 117-118).

Тази подкрепа и взаимопомощ е имала най-различни "лица" и форми: например тлаката - "Тлаката е взаимопомощ при... полската работа на един дом, изостанала поради болест или смърт..." (Хаджийски 2002б: 97). Или "... и до днес съседките отиват болногледачки на "меджия" (Хаджийски 2002б: 107) и т.н.

Този, който е изпадал в нужда, е получавал "...потребното по силата на взаимопомощ, изразяваща човещина и равенство". При появата на болест, при загубата на безценното здраве, именно на основата на човещината и взаимопомощта "...раздаваха своето умение и мъдрост и представителите на народната наука (вражалици, баячки, знаялки, баби)... Доскоро у нас бабите и народните лечители не приемаха заплащане, а само подаръци" (Хаджийски 2003: 62).

С напредъка на "...общественото развитие дребнособственическата човещина търпеше все по-силно и по-силно разводняване и заместване от егоистичните нрави" (Хаджийски 2002б: 335). Например тлаката "...за помагане на къщи с болник или в случай на смърт на стопанина" вече е оредяла, макар и все още да се е срещала по времето на Хаджийски (2002б: 107).

* * *

Отношението на еснафа към здравето и болестта намират своята най-ярка оценъчна изява в процеса на избор на мома за съпруга. Подобно на първобитния селяк в задругата, еснафът също е имал свои критерии, като и тук личните качества на момата са от решаващо значение, още повече, че в "... стария свят в градовете момите не даваха зестра, а носеха само чеиз. Напротив, те получаваха наниз (рифце)".

Именно в този социален контекст

"...решаващото в избора бяха личните качества на момата: да е паметна, да има добър нрав, да е добра домакиня, да има икрам на човека, да няма телесни недостатъци и най-сетне да е от "сой": но не с оглед на зестра и наследство, а с оглед на добра биологична наследственост (курс.мой, Б.И.). Ако пък и е хубава, тогава цена няма" (Хаджийски 2002а: 381).

Еснафът е оценявал здравословно момата твърде разностранно - и като психическо здраве ("да е паметна"), и като физически възможности и здраве ("да няма телесни недостатъци"), и като наследственост, като липса на болести в рода й ("да е от сой... с оглед на добра биологическа наследственост"). Например в село Градец, Котленско, едно от нещата, за които се изучава бъдещата съпруга по думите на Хаджийски е "... дали ходи за дърва и уморява ли се от гръбнака си..." (Хаджийски 2002а: 382).

Макар и Хаджийски да не го споменава изрично, може да се допусне, че при такива изисквания появата на някоя видима болест у момата е намалявала нейните шансове да бъде харесана. Защото вместо да се включи в семейството и да помага, да работи, да съдейства за увеличаване на имането на еснафа, да ражда деца, ако е болнава, тя не само че най-вероятно е нямало да може да върши това, ами е щяла да "пръска старото".

"Еснафът на Хаджийски за никъде не бърза..." - пише Марко Семов, той има "...малко и неговата едничка цел е утре да има повече... Днеска малко - утре повече - това е девизът, под който крета бавната каруца на еснафската надежда в писанията на Хаджийски" (Семов 1982: 68). С други думи, всичко е подчинено на успеха, макар и мъничък, но успех, който добавя по нещичко към имането на еснафа, към скътаното за черни дни. И в тази философия на пестене и работа, на работа и пестене, болестта няма място, тя "зачерня" всичко, като ламя от народните приказки иска и взима "всичко". Болестта и икономическите процеси, колкото и различна да е скоростта им, са диаметрално противоположни явления, взаимно отричащи се, щото болестта "яде всичко", що трудът на еснафа е създал.

Онова, което Хаджийски е открил за оценъчното отношение на селяка, а по-късно и на еснафа, към момата, на която й предстои да създава семейство, аз открих в разказа на една от моите респондентки по повод сватбата на майка й в началото на 30-те години на ХХ век:

"Родена съм на 9 октомври 1935 година в София от родители в по-напреднала възраст - и двамата са били на 44 години. По професия баща ми беше готвач, а майка ми домакиня... Майка е дошла от село тука и се е омъжила за баща ми, който е бил вдовец с две деца. Тя била на 40 години, когато е дошла в София, ама попа й намалил - на нея и на още една жена възрастта на 37 години. А се омъжила късно, щото нещо я болял кракът. Долу в глезена... осем години. И започнала да ходи с бастун... Била е болна и кой ще я вземе на село. Затова са я дали на баща ми, който е от друго село...

Излекувала се благодарение на това, че некой им казал да вземат да изгорят една змия и пепелта да объркат със ситно натрошено стъкло. Вързали крака, цяла нощ майка изпитвала страхотни болки. Но дотам. Останал й само белег - ей тука [показва ми къде] имаше белег. После па, като се взели с баща ми, четири години нямала дете. И тогава сестрата на баща ми - леля, я "насилила" да отиде на лекар, дори й помогнала да си плати прегледа. Лекарят я посъветвал да прави бани в Централна баня и скоро след това майка забременяла с мене..." (В.В., жена с над 90% трайно намалена работоспособност с чужда помощ)⁴

Изречението "Била е болна и кой ще я вземе на село" звучи точно като своеобразна аксиологична присъда на еснафа. От друга страна обаче, в разказа на жената се промъкват и други аспекти на социалните отношения. Успоредно с развитието им и "разводняването" на "дребнособственическата човещина" и заместването й "...от егоистичните нрави", все пак се оказва, че обществото е създало някакви компенсаторни механизми за реализация на определени биосоциални потребности - потребността от създаване на семейство, чрез "претопяване" на традиционните разбирания за болестта именно в и чрез нахлуващите нови нрави, и в относителната затвореност на малките групи в големия град. "Скриването" на видимата болест в семейството, познавано от малко и то близки хора, е пораждало нови възможности - не винаги най-добрите, но възможности. Същевременно наличието на болестта винаги е налагало активиране на личните и семейните материални и психологически ресурси за справяне с нея и/или с последствията от нея.

Заключителни бележки

В цялото си творчество Иван Хаджийски рисува един своеобразен, типично български метафизичен модел на здравето и болестта, който е господствал и при първобитния български селяк, и при класическия български еснаф, разбира се, с известни промени и модификации. Това е моделът, при който човек е тотално зависим от висшите сили, които изпращат болестта като наказание за прегрешение или като изпитание. Вариантите на метафизичните модели на болестта в световната история са много: като се започне от "morbus sacer" - свещената болест, както е била наричана епилепсията в древността и се стигне чак до моделите през XVI-XVII век при последователите на Парацелз⁵ (виж Магин 2006).

Анализът на здравето и болестта, направен от Иван Хаджийски, е изключително важен и ценен, тъй като в него се съдържа голяма част от българската душевност, частично загубена през вековете, частично променена, но и до голяма степен запазена. Това е основата, без която не е възможно никакво социологическо, социално-психологическо и/или социално-антропологично и етнографско изследване на съвременните разбирания за здравето и болестта.

Тук не може да се обхване в дълбочина същността на проблема за здравето и болестта в творчеството на Иван Хаджийски, но казаното е добра основа за по-нататъшни изследвания в тази сфера.

БЕЛЕЖКИ

1. Уставът (Конституцията) на СЗО е приет на Международната конференция по здравеопазване в Ню Йорк от 19 юни до 22 юли 1946 г., подписан е на 22 юли 1946 г. от представителите на 61 страни (Off. Rec. Wld Hlth Org., 2, 100) и е влязъл в сила от 7 април 1948 г. В използвания текст са включени всички поправки, приети до края на 2006 г. [обратно]

2. В нашата народна медицина билките се използват от древни времена. Те са били основния и най-често единствен материал за отварите и другите илачи, приготвяни от жреци и народни лечители при траки, келти, славяни и прабългари. Днес се знае, че древните траки, живели по нашите земи, са лекували с различни билки, напеви и музика, като често са ползвали и лечебните свойства на минералните води. Един от най-известните лечители на траките е Орфей, чиято билка е силивряката, която растяла само в Родопите (Димитрова 2003: 70-71). До нас почти не са достигнали писмени сведения за това, как са били използвани лечебните растения и дървета от нашите предци. И все пак такива има: например "Цяровете на св. Козма" - глаголически текст в старобългарски псалтир отпреди 10. век, отделни части от т.нар. Хилендарски медицински сборник от 14. век, Рилският и Самоковският лековници от 18. век, части от "Шестоднев" на Йоан Екзарх (1263 г.), лекарственикът на поп Григорий от 1780 г. и т.н. [обратно]

3. Методът, който използва И. Хаджийски в своята работа, е наричан и/или определян по различен начин (виж напр. Манолов 2007, Томов 1990 и др.). Без да навлизам в дълбочината и многостранността на дебата по този въпрос, за нуждите на този материал, наричам метода на Хаджийски "социална археология". Така, използвайки елементи от "социалната археология" на Хаджийски в съчетание със социологическия метод на автоетнографията, чрез автоетнографските рефлексии, отбелязани и със знака астерикс (*), ще се опитам да проследя поне фрагментарно някои от запазените съвременни практики и традиционни схващания за здравето и болестта и влиянието им върху начина и качеството на живот днес. [обратно]

4. Тук става дума за споменатото изследване: "Социална памет, жизнени стратегии и субективен жизнен опит на лицата с физически увреждания". [обратно]

5. Подробно за историята на представите за болестта може да се види в книгата на Michael N. Magin. Ethos und Logos in der Medizin. Das anthropologische Verhältnis von Krankheitsbegriff und medizinischer Ethik. Freiburg/München, 1981, първа глава от която е преведена в "Отечественные записки" (виж Магин 2006). [обратно]

КНИЖНИНА^*

Димитрова 2003: Димитрова, З. История на фармацията. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2003.

Ивков 2006: Ивков, Б. Модели и концепции за инвалидността. Варна: Изд. "Славена", 2006.

Ионин 1994: Ионин, Л. Г. Альфред Шюц и социология повседневности. // Современная американская социология. Москва, 1994.

Конституция 2007: Устав (Конституция) Всемирной организации здравоохранения. // Всемирная организация здравоохранения. Основные документы. 46 изд., включающее поправки, принятые до 31 декабря 2006 г. Женева <http://www.who.int/gb/bd/PDF/bd46/r-bd46_2.pdf> (21.10.2008).

Магин 2006: Магин, M. Краткая систематизированная история представлений о болезни. // Отечественные записки, № 1 (28).

Манолов 2007: Манолов, К. Социологическата традиция - проблеми и перспективи. Варна: Изд. "Славена", 2007.

Михалчев 2002: Михалчев, Д. Предговор. // Бит и душевност на нашия народ. Избрани съчинения в три тома. Том I. София: "ЛИК Издания", 2002.

Пословици 1963: Пословици, поговорки, гатанки. Българско народно творчество в дванадесет тома. Том 12. Под редакцията на Ц. Минков. София: Изд. "Български писател", 1963.

Семов 1982: Семов, М. Душевност и оцеляване. Пловдив: Изд. "Христо Г. Данов", 1982.

Томов 1990: Томов, Цв. Иван Хаджийски - време, творчество, съдба. София: Изд. "Народна младеж", 1990.

Хаджийски 2002а: Хаджийски, И. Бит и душевност на нашия народ. Избрани съчинения в три тома. Том I. София: Изд. "Изток-Запад", 2002.

Хаджийски 2002б: Хаджийски, И. Оптимистична теория за нашия народ. Избрани съчинения в три тома. Том II. София, Изд. "Изток-Запад", 2002.

Хаджийски 2003: Хаджийски, И. Гражданска смърт и безсмъртие, Статии, есета, писма. Избрани съчинения в три тома. Том III. София: Изд. "Изток-Запад", 2003.

Шютце 1997: Schütze, F. Trajektorie cierpenia jako przedmiot badań socjologii interpretatywnej. // Studia socjologiczne, ą 1 (144).

© Божидар Ивков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.10.2008, № 10 (107)